Нора Робъртс
От пръв поглед (5)

Пета глава

Знаеше, че не е добра идея да й казва да седне или да се успокои. Нямаше мъж, който да разбира напълно жените, но той вярваше, че относително добре познава техния биологичен вид.

Затова просто седна, преценил, че може да отнеме известно време, докато тя престане да крачи по плочките. И понеже беше с една от онези тънки летни рокли, нямаше как да се оплаче от гледката.

Седеше си кротко, докато кучето му пропълзя под масата, сякаш търсеше подслон от разразилата се буря. Но беше адски горещо, а в добавка към това тя бълваше пара, която бе достатъчна да свари цяла кофа раци.

Най-добре да я подкани да излее всичко навън, реши Райдър.

— Добре, каква е работата?

— Работата?

Когато се завъртя рязко, полата на роклята й се вдигна нагоре и разкри дългите й голи крака.

Не, не можеше да се оплаче от гледката.

— Работата? — повтори тя, а тъмните й шоколадови очи бълваха ярост на талази. — О, искаше да сключим сделка, долното копеле.

Райдър изгледа чашите студен чай. Добре би му дошло да пийне, но не беше сигурен коя чаша на кого е, а не изпитваше огромно желание да пие след долното копеле.

— Това… — Тя махна с ръка към паркинга. — … беше Джонатан.

— Да, запозна ни.

— Двамата бяхме… — Какво, запита се тя. Какво точно бе онова между тях?

— Схванах. Имали сте връзка, а той те е сменил с друга. — Сви рамене, след като тя спря за миг ядното си кръстосване из двора, за да го погледне. — Всичко се разчува.

— Не си чул правилно. Аз бях другата. Не знаех, че съм другата жена, докато не ми каза, че е сгоден — бомба, която реши да пусне точно след като бяхме правили секс. Мислех, че имаме връзка, моногамна връзка, но той се е срещал и с друга. Глупачка, глупачка, глупачка!

Тя имаше зноен вид, мамещо топъл глас — а когато бе истински ядосана, реши той, можеше да зърнеш и огъня, тлеещ вътре.

— Ясно, той е долно копеле, а ти си била глупава. Опомнила си се и си го изритала от живота си. Тази чаша ли е твоята?

— Да, и разбира се, че скъсах с него. И си подадох оставката. Той наистина си е въобразявал, че всичко може да е като преди. Да работя за семейството му, докато той се забавлява с мен тайничко.

— Значи, той е глупакът.

— Много си прав! — За да покаже колко й харесва коментарът му, Хоуп тупна Райдър по рамото, преди да продължи да обикаля ядно наоколо. — Ожени се през май — пищно събитие, естествено, в хотел „Уикъм“, последвано от триседмично сватбено пътешествие в Европа.

— Следила си го?

Тя спря. Вирна брадичка.

— Чета светската притурка на „Поуст“. Добре де, да, исках да видя — човешко е. И ти щеше да направиш същото.

Той се замисли, после поклати глава.

— Едва ли. Когато нещо е приключило, значи край. Какво търсеше той тук, защото обяснението му, че е дошъл да се види със стар приятел, е пълна измишльотина.

— Какво правеше тук? Ще ти кажа какво правеше. Каза, че искал да ме увери, че се чувства донякъде отговорен за моето преместване и всичко останало — донякъде. Каза, че искал да види хотела и да ме заведе на обяд. Каза, че липсата ми се усещала и баща му му възложил да ми направи щедро предложение. Щедро, друг път!

Никога не я бе виждал истински вбесена, осъзна Райдър. Раздразнена, гневна, леко ядосана, но не и изпаднала в ярост. Вероятно не бе съвсем редно да си седи насреща й с мисълта, че изглежда страхотно в това състояние.

— Опитва се да ни отмъкне управителя на хотела. — Тонът му остана спокоен в контраст с нейния. — Никак не е хубаво.

— О, не беше само това. О, не, очевидно не съм създадена за тази работа. Според него не мога да бъда щастлива и пълноценна, освен ако не се върна в Джорджтаун и не съм управител на „Уикъм“ — а и не споделям леглото му.

— Хм. На мен ми изглеждаш доста щастлива. Обикновено.

— О, но как бих могла — в този малък провинциален град, грижейки се за този малък провинциален хотел. И след като не съм на разположение за креватните му изпълнения?

Райдър се чудеше какво да каже и само се почеса по врата.

— Ами…

— Затова ми отправи второ щедро предложение. Да бъда другата жена, с пълно съзнание за положението си този път, а той ще се погрижи добре за мен. Една кратка ваканция в Париж, за да подновим отношенията си, къща по мой избор — явно вече е набелязал подходящото място — както и щедра издръжка, за да бъда достатъчно мотивирана. Наистина ли си въобразява, че бих приела да бъда част от изневерите му? Че ще бъда неговата платена любовница? Че просто ще скоча обратно към старата си работа за пари и заради някаква си скапана разходка по магазините на „Рю дьо Фобур Сен Оноре“?

Райдър нямаше представа какво, по дяволите, е въпросното засукано име, но схвана общата идея.

— Казал е, че ако се върнеш и станеш негова любовница, той ще те издържа?

— В общи линии.

Ако бе знаел за това, преди гадното копеле да отпраши с колата си, сега негодникът щеше да лежи окървавен и в безсъзнание на паркинга.

— И ти не го фрасна по лицето?

— О, о, мислех си го. — Нотка на жестокост, която възхити и впечатли Райдър, блесна в дълбоките й тъмни очи. — Представих си го. Много ясно. Само че се канех да плисна чая си в лицето му и да съсипя глупавия му костюм „Версаче“. После видях теб и действах инстинктивно. Да не си въобразява, че си седя тук и чакам него! Самовлюбено, надменно, неморално копеле. Да не мисли, че мога да бъда купена с пари, с къща, с някаква си екскурзия до проклетия Париж?

— Хоуп. — Вероятно това бе първият път, когато произнасяше името й, особено по този начин — с търпение — но никой от двамата не забеляза. — Той е един разглезен, сляп като къртица идиот. И не те познава.

— О, точно такъв е и не ме познава. Затова го унижих, като те целунах пред очите му, накарах го да си помисли, че двамата имаме връзка.

— Не го фрасна по лицето, вместо това го срита в слабините.

— Да. — Тя издиша шумно. — И ти благодаря за помощта.

— Няма проблем.

— Не, сериозно. Благодаря ти. Гордостта ми сериозно пострада заради Джонатан. За мен значи много, че успях да получа някаква разплата. И съм ти задължена за това.

— Да, каза ми.

Двамата се вторачиха един в друг в продължение на един напрегнат миг, в който се долавяше нещо опасно и интересно да прехвърча помежду им.

— Добре. Кажи си цената.

Той можеше да измисли най-различни опасни и интересни неща. Тя би очаквала нещо подобно, нещо, свързано с приглушено осветление. Вярваше, че е жена, която обикновено получава каквото е очаквала.

— Обичам пай.

— Моля?

— Пай. Обичам го. Сезонът е подходящ за черешов пай. Както и да е, трябва да вървя. — Изправи се на крака, както и кучето му. — Знаеш ли, понякога каквото повикало, такова се обадило; понякога стореното не се връща и тогава едно солидно сритване в слабините е достатъчно.

Може и да е така, замисли се тя, след като той тръгна, но защо не й се струваше достатъчно?

Сега, когато яростта й бе преминала и бе останала сама, всичко в живота й, свързано с Джонатан, изглеждаше пусто. Годините, които бе посветила на семейния му бизнес, на него, на старанието да бъде идеален служител, партньор, управител, й се струваха пропилени и лишени от смисъл. Чувстваше се ужасно.

Не само че бе дала най-доброто от себе си на семейство Уикъм и на Джонатан, но и накрая се бе оказало, че това не е достатъчно. А по-лошото, много по-лошото бе, че я бяха използвали. Нямаше и грам съмнение, че родителите му бяха знаели. Бяха я канили в дома си като… партньор на сина си. Бяха се срещали с родителите й.

Бяха я предали. Бяха я направили на глупачка.

Не. Тя скочи на крака и постави чашите обратно на таблата. Сама си го бе причинила. Сама отговаряше за постъпките и решенията си, както и сама бе отговорна за щастието си.

Отнесе таблата обратно в кухнята, спокойно изсипа останалия чай в мивката. Да, ядът й бе минал, отбеляза тя, докато зареждаше чашите в съдомиялната. Сега се чувстваше тъжна, тъжна и огорчена.

Сълзи опариха очите й и тя ги остави да потекат. Защо не? Беше сама, нали така? Зае се съвестно със задълженията си и слезе до мазето, за да донесе бутилки с вода и кутийки с безалкохолни напитки.

Зареди хладилника, после просто остана с облегната на вратата му глава.

И усети свежото и топло ухание на орлови нокти, почувства милувката на ръка по косата си.

Стисна здраво очи. Не беше съвсем сама все пак.

— Ще се оправя. Всичко е наред. Трябва само да ми мине този пристъп на самосъжаление.

Не плачи за него!

Хоуп не бе сигурна дали чу думите, или просто се появиха в съзнанието й.

— Не е това. Не плача за него, не и за него. Заради себе си. Заради трите години, в които му отдадох себе си, смятайки, че е нещо истинско. Тежко ми е да осъзная, че не е било важно. Да се убедя, твърдо да се уверя, че той е гледал на мен като на придобивка, която може да купи, да използва, да остави настрани и още по-лошо, да вземе отново, когато пожелае.

Пое си дълбоко въздух.

— Това е свършено. Приключих с него. Обърна се бавно и видя само празната кухня.

— Явно не си готова да ми позволиш да те видя. Може би и аз не съм готова. Но е хубаво, че има и друга жена наблизо.

Почувствала се по-добре, тя отиде до офиса си, където имаше резервна чантичка с козметика. След като освежи грима си, тя се зае да съставя списък за покупки.

Трябваше да опече пай.

Докато записваше продуктите, чу отварянето на вратата към фоайето. Още докато се изправяше, предполагайки, че гостите й пристигат, чу гласа на Ейвъри.

— Тук съм.

Излезе от офиса.

— Какво става? — попита Ейвъри. — Добре ли си?

— Да. Защо?

— Райдър каза, че Джонатан е бил тук и си разстроена.

— Това ли е казал?

— Е, каза, че онзи задник, бившият ти приятел, е дошъл и те е ядосал. Сама се досетих за останалото. Какво, по дяволите, търси тук онзи негодник?

— Той… — Прекъсна думите си, когато чу отварянето на входната врата и глъчката, която се понесе оттам. — Не мога да обяснявам сега. — Тя задърпа Ейвъри да излезе през вратата на салона. — Гостите ми са тук. Ще ти кажа по-късно.

— Приключвам в пет. Ще взема Клеър и…

— Не мога, не и докато гостите са тук. А тези дами обичат да се забавляват. — Но случаят изискваше разговор лице в лице, отбеляза тя мислено. Съобщения по телефона или електронната поща нямаше да свършат работа. — Утре, след като си тръгнат.

— Подскажи ми поне малко — настоя Ейвъри.

— Смята, че трябва да се върна в Джорджтаун на старата си работа и да му стана любовница.

— Врели-некипели!

— Меко казано. Не мога да говоря сега. — Тя надзърна през рамо.

— Очакваш ли гости утре?

— Всъщност не, нямам резервации за утре вечер.

— Вече имаш. Двете с Клеър ще дойдем и ще останем. Аз ще донеса храна и ще си направим малко парти, докато разкъсваме месата на нещастното копеле.

— Да. — Настроението й се пооправи, когато прегърна здраво приятелката си. — Точно това ми е нужно. Абсолютно. Трябва да се връщам.

— Обади ми се, ако ти потрябвам преди това.

— Непременно, но съм по-добре — доста.

Една жена винаги можеше да разчита на приятелките си, помисли си Хоуп, докато отиваше към входната врата. Те никога няма да те разочароват.

Но досега не бе осъзнавала, че Райдър е достатъчно прозорлив, за да прецени, че тя има нужда от тях.

А може би трябваше да го знае.

 

 

Същата вечер, когато хотелът отново утихна — макар да се чудеше дали ехото от гласовете на шест весели и подпийнали дами, които се забавляваха с караоке програмата, няма да отеква наоколо дни наред — Хоуп се настани удобно с лаптопа върху краката си.

Беше ред на Каролий да поеме закуската, напомни си тя, така че можеше да си поспи до късно, ако се наложи. Искаше да отдели поне час за издирването на любимия на Лизи, Били, преди да си легне.

Спомни си усещането за милувката на нечия ръка по косата й, когато бе разстроена. Приятелките не се разочароваха една друга, замисли се тя, а изглежда, двете с Лизи сега бяха такива — в известен смисъл.

Най-напред отвори сайта на училището „Либърти хаус“. Нейната прапрабаба Катрин Дарби — която, както бе установила, е била сестра на Илайза Форд, на тяхната Лизи — го бе основала. Самата Хоуп също бе учила там, както и брат й и сестра й, майка й и баба й.

Може би тази връзка щеше да се окаже ползотворна.

Намери имейл адреса на главния библиотекар и му написа писмо. Може би се пазеха някакви стари документи, писма, каквото и да е. Вече бе разпитала подробно роднините си, но всички й бяха казали, че всякакви документи, свързани с Катрин Форд Дарби, отдавна са били предадени за съхранение на училището.

— Само едно име — измърмори тя. — Нужно ни е просто едно име.

Сестрите сигурно си бяха писали, когато Илайза е напуснала Ню Йорк, за да дойде в Мериленд при Били. Ако ли не, то Катрин сигурно е писала на своя приятелка или роднина нещо за сестра си.

След това съчини писмо до далечна братовчедка, която никога не бе срещала. Семейните й източници твърдяха, че братовчедката пише биография на Катрин Форд Дарби. Ако беше вярно, то тази братовчедка можеше да се окаже ценен източник на информация. Едва ли можеше да се пише за Катрин, без да се спомене сестра й, която бе починала млада, и то далеч от дома.

След като изпрати имейлите, отвори сайта, в който бяха изброени поименно всички войници, погребани в Националния гробищен парк в Шарпсбърг.

Подозираха, че Били е бил войник, вероятно от местните младежи, или просто такъв, който се е сражавал при Антиетам. Вероятно и двете. Но от данните, които бяха изровили за Лизи, бе станало ясно, че тя е пристигнала в хотела точно преди избухването на сраженията и е починала, докато са траели.

Всичко водеше до заключението, че тя се бе отказала от заможното си и добре прието в обществото семейство в Ню Йорк и бе дошла чак до Бунсборо — млада и сама. Заради Били.

Инстинктът подсказваше на Хоуп, че Лизи е дошла заради него, заради любовта им. Дали са се оженили тайно? Или е била любовна среща? Дали са успели да се намерят един друг, макар и за кратко, преди тя да заболее от треската, отнела живота й?

Тя се надяваше да е било така, но всичко говореше за това, че Илайза Форд е умряла сама, без приятели или роднини до себе си.

Толкова много млади момчета бяха загинали, замисли се Хоуп. Зае се с тежката задача да чете имената им. Бяха много, а и Уилям бе популярно име.

Въпреки това тя продължи упорито, отбелязвайки си различни факти, докато главата й не започна да пулсира от болка, а погледът й не се замъгли.

— Само толкова мога да направя тази вечер.

Затвори лаптопа си, мина по стаите в апартамента си, за да изключи лампите, да провери вратата.

Когато се озова в леглото, мислено прегледа списъка си със задачи за следващия ден. Но заспа със спомена за онази целувка на паркинга. И ръката на Райдър, стиснала здраво косата й.

Уханието на орлови нокти я обгърна нежно. Но този път не усети погалване по косата.

 

 

Когато работниците приключиха с работния си ден в късния следобед, Райдър се възползва от тишината, за да прегледа задачите си, да коригира работния график за хората си за следващия ден.

Глупчо похъркваше под шперплатовия плот, закрепен върху две дървени магарета, като от време на време излайваше тихичко; явно сънуваше, че гони каквото там гонят кучетата насън.

Беше дълъг ден, каза си той. Дълга седмица. Искаше студена бира и горещ душ в точно този ред.

Щеше да получи първото във „Веста“, в компанията на братята си, тъй като жените им си бяха организирали свое парти в хотела. Щяха да обсъдят докъде са стигнали с обектите и той с радост можеше да съобщи на Оуен, че спокойно може да насрочи ден за финална инспекция на пекарната. Изглежда, новата им наемателка можеше да започне да пренася оборудването и мебелите си още през уикенда.

Още няколко седмици — може би до средата на август — и Ейвъри щеше да започне с плановете за тържественото откриване на ресторанта си.

После можеше да се съсредоточи изцяло върху това място, замисли се той, загледан в грубите стени наоколо. Ако нещата вървяха добре — а той страшно искаше това да е така — можеха да приключат със събарянето на отвратителния запечатан с асфалт покрив другата седмица и да продължат с изграждането на конструкцията за заострения покрив.

Знаеше, че майка му вече оглежда плочки и мостри на бои, но мигновено изключи това от съзнанието си. Трябваше да мисли за настоящия момент, а това означаваше осигуряването на стоманени носещи греди, рязането на отвори в тухлената зидария и монтирането на цял куп нови прозорци.

Не, поправи се той, това бе за следващия ден и за следващата седмица. Точно сега бе ред на една студена бира. Побутна кучето с крак, за да го събуди.

— Можеш да спиш и в пикапа, мързелан такъв.

Глупчо благоволи да се надигне с прозявка. И отпусна глава в скута на мъжа.

— Никаква бира за теб. — Райдър почеса кучето зад ушите, потърка грозноватата му муцуна. — Не носиш на пиене. Помниш ли последния път? Стигаше ти само да излочиш половин разлята бира, преди да те видя, и какво стана? Блъскаше се в стените и повръщаше. Отвратителен пияница си, Глупчо.

— Баба ми имаше котка, която пиеше бренди.

Този път тя го стресна. Той се извърна и се загледа в Хоуп, която тъкмо влизаше през вратата откъм улица „Сейнт Пол“. За миг остана озарена от светлината в рамката й, а слънчевите лъчи пламнаха в крайчетата на косата й.

Направо спираше дъха на мъжете, помисли си той. Не беше редно така.

— Така ли?

— Да. Казваше се Пенелъпи и обичаше мексиканско бренди. Пийваше по един напръстник всяка вечер и почина на преклонната възраст от двайсет и две години. Котката, която не искаше да умре.

— Глупчо обича да пие вода от тоалетната.

— Да, знам. — Тя се приближи и остави чинията с пай върху шперплатовия плот. — Заслужената отплата.

Беше направила онази сложна плетеница отгоре, забеляза той. Забоде пръст между преплетените тестени лентички, без да обръща внимание на възмутения й протест.

— Недей! О, наистина ли?

Райдър си гребна от плънката и опита. Беше идеалното съчетание от кисело и сладко. Трябваше да го очаква.

— Хубав е.

— Ще е още по-вкусен върху чинийка и с виличка.

— Може би. Ще опитам и така по-късно.

— Недей — повтори тя и този път го перна по ръката. Бръкна в джоба си и измъкна оттам лакомство за кучето. — Той може и да пие вода от тоалетната, но в общи линии е с по-добри обноски от теб. — Потупа леко Глупчо по главата. — Ще бъде ли проблем да направя няколко снимки тук утре?

— Защо?

— Смятам да обновя Фейсбук страницата на хотела и да включа малко информация какво става наоколо. Тук, в ресторанта на Ейвъри, пекарната. Ще предлагаме на гостите безплатни дневни пропуски, така че някои от потенциалните желаещи да направят резервация може да проявят интерес докъде са стигнали нещата. Особено ако мога да добавя и евентуална дата на откриване.

Той завъртя пръст над главата си.

— Огледай се. Прилича ли ти на място, за което мога да предвидя дата за откриване?

— Грубо пресметнато.

— Не. Снимай, ако искаш. Можеш да напишеш, че пекарната отваря скоро.

— Колко скоро?

— Попитай майстора пекар. Би трябвало да получим окончателното разрешително за ползване още утре, а после всичко зависи от нея.

— Чудесно. Ще се допитам до нея. — Тя се поколеба. — Беше мило от твоя страна да споменеш на Ейвъри, че бях разстроена вчера.

— Беше минала от фазата на гнева към тази на самосъжалението. Реших, че това е женска територия.

Да, помисли си тя, беше по-прозорлив, отколкото бе подозирала. И по-мил.

— Близо си до истината. Трябва да се връщам. Тази вечер нямаме гости, така че двете с Клеър ще дойдат при мен.

— Получих сводката. — Той стана и взе пая. — Отивам да пийна бира.

— Аз пък получих тази сводка. — Тя пристъпи навън и понеже така бе учтиво, го изчака да заключи. — В какъв цвят ще боядисате тук?

— Различен от сегашния.

— Което вече е добра новина. Майка ти спомена за сивкавосиньо, хромирани детайли, бял бордюр и сиви камъни в основата.

— Това си е нейна работа.

— Бива си я. Видя ли логото за новия ресторант на Ейвъри?

— Мопс налива бира от кранчето. Забавно е.

— И сладко. Двамата с Оуен ще си вземат куче този уикенд — мопс, а явно и един лабрадор, след като не са постигнали пълно съгласие.

И това бе чул. Оуен си имаше списъци.

— Ще гризат обувки, ботуши, мебели и ще пикаят по пода, което ще влуди Оуен. Изцяло подкрепям идеята.

Настани своето куче в кабината на пикапа със смъкнати наполовина прозорци и — познавайки Глупчо — остави пая в каросерията.

— Е — подхвана тя, — приятна…

Не успя да продължи, тъй като той я дръпна рязко към себе си, повдигна я на пръсти и се наведе за целувка, от която думите просто се изпариха от главата й. Прегърна го здраво през кръста, за да запази равновесие, макар да не би могла да падне дори и при земетресение, след като ръцете му я притискаха толкова силно — едната, сграбчила косата й, а другата — блузата на гърба й.

Горещината се стрелна надолу по ръцете й, нагоре по краката й, право в сърцевината на тялото й, внезапна като светкавица. И тогава ръцете й се плъзнаха нагоре по гърба му, на свой ред сграбчиха ризата му и тя се понесе във вихъра.

Тя не се дръпна, не застина в ужас, нито протестира. Той щеше да я пусне, ако го бе направила. Но му бе дошло до гуша да извръща глава или да се опитва да го прави. Да не й обръща внимание — или да се опитва. Тя бе предизвикала всичко. Можеше да се оправдае с това. В „Мансардата“, а после и на проклетия паркинг.

Беше вкусил малки хапки. Сега искаше солидна и сочна хапка.

Тя ухаеше на лято. На топъл бриз и озарени от слънцето цветя с екзотични имена. Вкусът й бе като на пая, идеалната комбинация от сладко и тръпчиво. И отговаряше на взискателната му целувка без капка колебание. Страстта й бе равна на неговата.

Когато я пусна, тя леко се олюля. Красивите й очи бяха леко замъглени и предпазливи. Леко потърка устни, сякаш да задържи вкуса — и отново го предизвика.

— Какво беше това? — попита го тя.

— Просто исках този път инициативата да е моя. — Той наклони глава. — Сега искаш ли да ти направя пай?

Изненада я и я разсмя.

— Няма нужда. Направих два. Имам въпрос. Смяташ ли се за мой шеф?

— Не, по дяволите. — Изглеждаше не само слисан, но и раздразнен. — Майка ми ти е шеф. Нямам време да съм ти началник. Имам си достатъчно други задължения.

— Добре.

— Виж, ако си мислиш, че това има нещо общо със ситуацията с онзи негодник, с който си била обвързана…

— Ни най-малко. — Видя как раздразнението заплашва да прерасне в ярост и побърза да го успокои, като постави длан върху ръката му. — Ни най-малко. Просто една подробност, която исках да изясним и за двама ни. Така ще сме наясно по този въпрос, в случай че на някого от двама ни му хрумне още нещо. Дано паят ти хареса — пожела му тя и се върна в хотела.

— Явно ще ми трябва още малко време, за да я разбера съвсем — измърмори той, после се обърна към кучето. — Дремни си. Ще се върна след малко.

Остави пикапа си на мястото му на паркинга и прекоси улицата да се срещне с братята си.

 

 

Хоуп подреди на масата вино и сирена, солени бисквитки с подправки, както и малко горски плодове — в добавка към каната прясно приготвена лимонада за бъдещата майка. Тъкмо довършваше последните детайли, когато чу Клеър да влиза.

— Насам — повика я тя.

Сипа лимонада във висока чаша с много лед и я предложи на приятелката си още щом тя влезе.

— Добре дошла в хотел „Бунсборо“ и нашата първа официална женска вечеринка.

— Тази мисъл ме крепеше през целия ден. Ти добре ли си?

— О, да, но имам много за разказване. Къде е Ейвъри?

— Довършва нещо във „Веста“. Хоуп, трябваше да се обадиш още в мига, в който Джонатан е пристъпил прага с тъпите си мокасини „Гучи“.

— Всъщност този път бяха на „Ферагамо“. И ме свари неподготвена, признавам си, но се справих със ситуацията.

— Ейвъри ми каза, че направо ти е предложил да се върнеш в Джорджтаун и да подновиш връзката си с него. — Клеър, чиято коса се разстилаше върху раменете й като слънчеви лъчи, се отпусна тежко на дивана и изръмжа. — Още в началото не го харесвах, а после го намразих. Но сега? Искам да го нараня. Искам да го пребия с лопата до безсъзнание, а после да татуирам на задника му „Аз съм невярно копеле“.

— Обичам те.

— И аз те обичам.

— Хапни си нещо.

— Непрекъснато похапвам. — Клеър въздъхна пресилено. — Ям по цял ден. Май не мога да се спра.

— Ядеш за трима.

— Ако я карам така, ще стана двеста килограма. Не ме е грижа. Седни и хапни и ти нещичко, за да не се чувствам като огромна бременна свиня.

— Още не мога да седна. — Не и докато все още усещаше сексуалното напрежение от онази целувка. Но си намаза малко сирене върху солена бисквитка и си сипа чаша вино.

А когато чу стъпките на Ейвъри, наля и още една.

— Господи! Все има нещо. — Ейвъри грабна виното и изгълта голяма глътка. — Добре, давайте да започваме с дисекцията на трупа. Оооо, малини. — Налапа две, пльосна се до Клеър на дивана с жълтата кожена тапицерия, махна шнолата от косата си и тръсна глава. — Разкажи ни всичко.

Хоуп не спести нищо, започвайки с появата на Джонатан на вратата.

— Не е прав и е глупак — прекъсна я Клеър. — Да твърди, че не можеш да си щастлива тук! Ти си щастлива.

— Така е, но знаете ли какво? Като го чух да казва това, осъзнах колко щастлива съм всъщност. Намирам се на място, където искам да бъда, правя онова, което ми харесва. А има и бонус. Вие двете.

— Мизерен негодник — измърмори Ейвъри. — Той е мизерник.

— Мизерник е — съгласи се Хоуп и продължи. Когато стигна до „предложението“ на Джонатан, Ейвъри скочи и вдигна юмруци.

— Има наглостта да те нарече лека жена — защото точно това е направил. Трябва да бъде наказан. Да си плати.

— Трябва да бъде забравен — поправи я Хоуп. — Ще страда повече. Но му го върнах с нещо, което Райдър нарече „ритник в слабините“.

— Ще ми се да го беше направила буквално — измърмори Клеър.

— Бременността я прави жестока — обясни Хоуп на Ейвъри. — Тъкмо му казвах какво мисля за предложението му — че може да върви по дяволите с него — когато зърнах Райдър да минава през паркинга. Реагирах импулсивно. Извиках го, втурнах се към него и го целунах по устата.

— Райдър ли? — уточни Клеър. — Целунала си Райдър?

— Пред очите на Джонатан, схванах. — Скръстила ръце, Ейвъри кимна одобрително. — „На ти да разбереш, нещастнико. Виж какво секси парче си имам сега“.

— Точно така. Помолих Райдър да ми съдейства, той схвана идеята и ме последва. Джонатан имаше вид на глътнал таралеж — адски бодлив таралеж. Беше страхотно усещане. После… — Тя щракна с пръсти. — Тръгна си. Край.

— Сигурна ли си? — Клеър стисна ръце в скута си. — Може да се върне. Да опита нещо. И аз си мислех, че Сам е просто досадник, но…

— Скъпа, скъпа — повтори Хоуп и отиде до дивана, сядайки от другата страна на Клеър, след което хвана ръката й. — Не е същото. Сам е болен вманиачен глупак. Преследваше те, а никога не сте имали връзка. Не си му дала никакъв повод за това. Аз имах връзка с Джонатан. Той е арогантен, лишен от морални ценности, както и пълен нещастник, но изобщо няма общо с другото. Прекалено горделив и суетен е, за да се върне. Ще очаква да си променя мнението, а когато това не стане, ще си намери друго развлечение.

— Трябва да внимаваш. Обещай ми.

— Ще внимавам, обещавам. Познавам го. Смятал е, че ще скоча от радост, щом чуя предложението му да се върна на старата работа и при него. За него това е напълно в реда на нещата, никакъв проблем. Ясно му дадох да разбере какво мисля. Не съм достатъчно важна за него, че да опита да направи нещо друго. Сега осъзнавам, че никога не съм била важна.

— Съжалявам. Доволна съм, но съжалявам.

— Аз — не. Гордостта ми все още е леко засегната, но не съжалявам. Той ми показа, че съм щяла да пропилея живота си с него, а и стореното от него ме доведе тук. Точно където искам да бъда.

— Повече би ми харесало, ако Райдър го беше натупал — отбеляза Ейвъри. — Не съм бременна, просто съм агресивна по природа.

— Като стана дума за Райдър, той беше много внимателен и ме изслуша, докато беснеех наоколо, след като Джонатан си тръгна. Изчака, докато се успокоя малко. Всъщност — поправи се тя, — ми помогна да се успокоя.

— Това го може — потвърди Ейвъри. — Не е обичайното му поведение, но се е случвало да ме държи за ръка — метафорично казано — на няколко пъти през годините.

— Не го очаквах от него. Не мислех, че ще ме изслуша, още по-малко да каже точните думи. Думи, които имах нужда да чуя. Явно съм си създала навика да подценявам някои мъже. Казах му, че съм му длъжница, и знаете ли какво поиска в отплата?

— Уха, сега става интересно. — Ейвъри си сипа още вино.

— Пай.

— Това някаква кодова дума ли е?

— Не, просто пай.

— Много по-мил човек е дълбоко в себе си, отколкото показва — увери я Клеър.

— Не знам дали е мил, но беше загрижен, запази самообладание и ме разсмя. Направих му пай, с което стигаме и до последните новини. Проведохме още един нормален разговор. Счупихме всички рекорди в това отношение. Излязохме заедно от фитнес центъра, а когато стигнахме до пикапа му, той ми се нахвърли. И ме целуна страстно.

— Наистина стана интересно. — Очарована, Ейвъри чукна чашата си в тази на Хоуп. — И после какво?

— После аз дойдох тук, а той отиде във „Веста“.

— О, стига!

— Не, беше достатъчно. — Доволна, Хоуп вдигна чаша, отпи малка глътка. — Не съм сигурна дали искам да продължим и накъде. Изкушавам се, но както вече ви обясних, пустинята е много суха. Вече не чак толкова след всички тези целувки, но все пак… Това е интересна възможност. Сложна, но интересна.

— Няма причина да е сложно — възрази Клеър.

— Мисля, че той поначало е сложен характер, а и положението е такова. Работя за майка му.

— И какво? — възкликна Ейвъри.

— Именно това трябва да си изясня и да реша. Мислех си, че вие двете можете да ми кажете нещо повече за него, което да ми даде по-ясна представа за всичко.

— Можем, но не е ли по-добре да го направим, докато вечеряме? — Клеър потърка надутия си корем. — Мога да изям половин вол.

— Какво ще кажеш за зелена салата, лазаня и чесново хлебче?

— И черешов пай — допълни Хоуп към изброеното от Ейвъри.

— Ще кажа дайте ги насам. — Клеър се надигна с мъка. — Всичко изброено.