Нора Робъртс
От пръв поглед (15)

Петнадесета глава

Хоуп изпрати и последните си гости. Среднощната буря бе донесла така желания дъжд и бе оставила подире си подгизнало покривало от горещина и влага. Тя остана навън само минутка, загледана към отсрещната страна на паркинга през редицата от камиони. Трябваше да отдели двайсетина минути и да иде да види какво става, да направи нови снимки за уебсайта относно напредъка на фитнес центъра.

Но тази сутрин имаше по-важни задачи. Влезе обратно в хотела и отиде в кухнята, където Каролий лъскаше гранитния плот.

— Трябват ни продукти — обади се по-възрастната жена. — Знам, че това е включено в списъка ти със задачи, но си казах, че мога да изтичам и да напазарувам сега. Тя може да се чувства по-комфортно с по-малко хора наоколо.

— Не знам какво бих правила без теб.

— Само се опитай да разбереш. Аз ще взема списъка и ще заредя всичко необходимо. Джъстин ще мине по-късно, така че ще можеш да ни кажеш и на двете как е минало. Хоуп, какво мислиш, че ще стане, след като намерите нейния Били?

— Не знам. Ако тя… отиде отвъд, ами, ще ми липсва.

— Знам какво имаш предвид. Харесва ми да си говоря на глас, без да имам усещането, че си говоря сама. И да я усещам наоколо. Знаеш за какво говоря.

— Така е.

— Няма да се бавя. — Каролий взе чантата си, пъхна вътре списъка с продукти. — О, къде ми е умът? Когато сутринта започна да ми разказваш за онова писмо, забравих да ти кажа новината. Джъстин е наела управител и помощник-управител на фитнеса.

— Намерила е човек? Страхотна новина. Някой местен ли е?

— Абсолютно, и с достатъчно опит при това, а според Джъстин и с енергия в излишък.

— Звучи точно като човек, когото всеки би искал за управител на фитнес център.

— Тя има дарба, Джъстин имам предвид. — Каролий прегърна Хоуп с една ръка. — Да намира идеалния човек за всяка работа. Ще се видим след няколко часа.

Останала сама, Хоуп въздъхна. Както бе решила след дълго обмисляне сутринта, тръгна към стълбите.

Успя да направи само две крачки, подминавайки офиса си, и телефонът звънна. За малко да остави телефонния секретар да се включи, но после се върна и вдигна слушалката.

— Добро утро. Хотел „Бунсборо“.

Двайсет минути по-късно опита отново. Но през вратата нахлу Ейвъри.

— Задържаха ме. Опита ли вече да говориш с нея?

— Не, и мен ме задържаха. Познаваш ли Майра Грим?

— Може би. Познавам Брент Грим. Работи за „Томпсънс“ и е редовен клиент на „Веста“. Мисля, че Майра се казва по-голямата му сестра. Защо?

— Иска да резервира хотела за малка сватба, която ще бъде втори брак за нея. Мога да ти кажа, че се е развела с Мики Шубейкър преди шестнайсет години, върнала си е моминското име, живее на няколко мили извън града и работи в погребалното бюро на Баст.

— За щастие, не съм имала нужда от услугите й.

— Запознала се е с бъдещия си съпруг точно там, преди три години, когато е погребал жена си.

— Хм. Човек не си представя погребалното бюро като място, където можеш да срещнеш половинката си.

— Любовта намира начин — засмя се Хоуп. — Както и да е, той повдигнал въпроса, както се изрази тя, и двамата искат да се оженят тук другия месец.

— Бързо действат.

— И двамата не са първа младост, както ми каза тя. Съвсем скромна сватба, може би двайсет до двайсет и пет души. Следобедно тържество. Тепърва ще уточняваме подробностите.

— Малка следобедна сватба, втори брак и за двамата — замислено отрони Ейвъри. — Мога да приготвя нещо семпло, а „Айсинг“ ще направят тортата.

— Предложих и двете. Тя ще говори с годеника си, но отново повтарям думите й, той бил съгласен с каквото тя реши.

— Колко удобно за нея.

— Звучеше ми леко замаяна. Беше много мило. Е. — Погледна към стълбите, после се обърна, когато Клеър потропа на вратата на фоайето.

— Исках да съм тук, стига да нямате нещо против. Тя ми помогна и си мисля, че може би, ако сме заедно, ще й помогнем и ние.

— Отлична идея. Да се качим горе. „Елизабет и Дарси“ й е любимата стая, затова ще опитаме там.

— Странно е, нали? — Ейвъри вървеше последна, след Клеър. — Но не и зловещо странно. Нещо като да си поприказваш с приятел. Когото не познаваш чак толкова добре всъщност, но за когото те е грижа.

— Всеки ден научавам нещо ново за нея. Водела е толкова ограничен живот. Не само заради епохата, нравите на времето, но и защото баща й е бил толкова строг, толкова непреклонен. Знаете ли, че не съм намерила нито едно писмо от Илайза сред документите на сестра й? Би трябвало да има такива. По онова време хората често са си разменяли писма.

— Имейлите на деветнадесети век — обади се Ейвъри.

— Сестрите със сигурност са си писали една на друга — съгласи се и Клеър. — Но ако бащата е бил толкова строг, може да е унищожил писмата, написани от Лизи.

— Мисля, че е станало точно така. Има доста подтекст в писмата, които прочетох — продължи Хоуп. — Катрин се е страхувала от него. Ужасно е наистина, представи си да се боиш от собствения си баща. И мисля, че Катрин е основала училището, след като се е омъжила и се е измъкнала от опеката на баща си, заради начина, по който двете със сестра й са били ограничавани. Катрин много обичала да чете и открила, че се увлича по медицината по време на войната. Искала е да учи, но това било изключено.

— Затова е основала училището, за да могат други момичета да учат. — Очите на Клеър се навлажниха. — Други момичета да могат да преследват мечтите си.

— А Лизи? — обади се Хоуп. — Искала е само да се влюби, да се омъжи и да създаде дом, семейство. Всичко, което е очаквал и баща й от нея, с изключение на първата стъпка, защото любовта изобщо не е влизала в плановете му за дъщерите му.

Тя пъхна ключа в ключалката, отвори вратата.

— Снощи имахме гости тук. Стаята още не е оправена.

— Мисля, че ще понесем гледката на неоправеното легло. Седни, Клеър — нареди Ейвъри.

— Добре съм.

— Бременните не бива никога да отказват възможността да поседнат.

— Права си. — Клеър се настани на моравото кадифено кресло. — Тя дали остава тук, как мислиш, когато има гости като например снощи?

— Зависи. Понякога я усещам горе, в апартамента ми. Или в библиотеката, ако се кача да долея уиски в гарафата или да заредя кафемашината.

— Прави ти компания — отбеляза Ейвъри. — Разкажи ни за писмото.

— Вече ви казах всичко.

— Кажи ни пак, а може би ще го споделиш и с нея също.

— Има стотици писма. Братовчедка ми и училищната библиотекарка са положили огромни усилия да намерят писма, написани до и от Катрин. Огромната част от намерените от тях и от онези, до които аз успях да се добера, са написани до нея. Писма от приятелки, роднини, гувернантката, която е имала като дете, учителя й по музика, разни такива.

Ейвъри кимна и приседна на ръба на леглото.

— Има и писма от Джеймс Дарби, мъжа, за когото се е омъжила, и няколко от нея до него. Те са ми любимите засега. В тях може да се види как са се развивали чувствата им един към друг, усеща се обичта, чувството за хумор, уважението. Според мен той пръв се е влюбил в нея и смятам, че неговата любов и разбиране са й помогнали да открие себе си.

— Късметлийка — заяви Клеър. — Омъжила се е за човек, когото е обичала и който е бил влюбен в нея.

— Мисля, че са имали много хубав живот — каза Хоуп. — Той не само е дал по-голямата част от парите, нужни за финансирането на училището, което тя е искала да построи, но и е споделял мечтата й. Бил е от добро семейство, финансово и политически благонадеждно, така че баща й е одобрявал. Но двамата са се обичали. Имала е възможността да води пълноценен живот с мъжа, когото е обичала. Не е било просто брак, основан на страха, чувството за дълг или удобството.

Когато долови уханието на орлови нокти, Хоуп приседна до Ейвъри.

— Любовта е обогатила живота й. Обичала е сестра си, но е била млада, уплашена и още не е знаела какво е да си влюбен. Запазила е тайната на сестра си, доколкото мога да преценя. И вярвам, съдейки по писмата, че е била лоялна. Не мисля, че някога би те предала. Писала е на братовчедка си Сара Елън. Били са близки по възраст и е споделяла с нея сърдечните си трепети, мислите си, радостите и тревогите си. Страхувала се е за теб, в случай че баща ви научи, че се измъкваш тайно да се срещаш с Били. Той е бил каменоделец, работил е по имението на баща ви. Така ли е? Трябва да ни кажеш дали това е вярно, за да мога да продължа да го търся.

Тя се появи на вратата, водеща към верандата.

— Той издълба инициалите ни върху камък. Показа ми инициалите ни в едно сърце върху камъка. Зазида го в стената, за да остане завинаги и никой да не знае, освен нас.

— Как се казваше той? — попита Хоуп.

— Той е Били. Моят Били. Яздех навън и се отклоних от маршрута, който ми бе позволен, сама. Слязох към потока и той беше там, ловеше риба в един неделен следобед. Не биваше да е там, както и аз. Един свеж мартенски следобед, когато водата в потока се просмукваше над топящия се лед.

Лизи затвори очи, сякаш се взираше в миналото.

— Можех да усетя мириса на пролетта, която се опитва да победи зимата, но в сенките още имаше сняг. Небето бе зимно и сиво, а вятърът още хапеше.

Отвори очи и се усмихна.

— Но той беше там и вече нямаше студ. Изобщо не биваше да говоря с него, нито той с мен. Но и двамата го почувствахме, сякаш се познавахме открай време. Един поглед, една дума и сърцата ни се разкриха. Също като в романите, които Кати ми четеше, а аз се присмивах на думите за любовта от пръв поглед.

Хоуп искаше да заговори, да я прекъсне. Името му, само едно име. Но сърце не й даде.

— Срещахме се, когато можех да се измъкна, и се обичахме през остатъка от онзи студен март, в разцъфналата пролет и в пищната зеленина на лятото.

Тя протегна ръка към Хоуп.

— Ти знаеш. Всички вие знаете какво е да изпитваш толкова силни чувства към някого. Той работеше с ръцете си, не с дърво, както вашите любими, а с камък. Дори и само това бе достатъчно, за да бъде недостоен в очите на баща ми. Знаехме го.

— Баща ти разбра ли? — попита Хоуп.

— Той никога не би повярвал или подозирал, че мога да му се противопоставя по такъв начин. Избра ми съпруг, а аз му отказах, макар че никога не биваше да го правя. Отначало сякаш изобщо не бях казала нищо. Той просто продължи да прави планове за сватбата. Аз продължавах да се противя, но всъщност нямаше да имам никакъв избор. А и войната…

Обърна се към Клеър.

— Ти знаеш какво причинява войната на онези, които се сражават, и на онези, които остават да чакат и да се страхуват. Той каза, че трябва да се бие, да замине на война, иначе не би запазил честта си. Умолявах го, но той бе непреклонен. Щяхме да заминем заедно, да се оженим, а аз да остана при семейството му, докато той се върне за мен.

— Къде беше семейството му? — попита я Ейвъри.

— Тук? — Пръстите на Лизи мачкаха високата яка на роклята й, докато се озърташе наоколо. — Наблизо? Избледнява. Лицето му е съвсем ясно, гласът му, докосването му. Здравите му ръце. Загрубели и силни. Райдър.

— Да — промълви Хоуп. — Силни, загрубели ръце. Избягала си тайно с Били?

— Не можах. Същата вечер баща ми подписа брачния ми договор. Трябваше да запазя мълчание, но аз се развиках, разкрещях му се. Мислех си за Били, който отиваше на война, и се разкрещях на баща си. Казах му, че никога няма да се омъжа, освен по любов. Че може да ме пребие, да ме заключи, да ме изгони, но няма да направя това, което иска от мен. Затова той наистина ме заключи в стаята ми. Удари ме.

И сякаш споменът бе все още жив, Лизи докосна бузата си.

— Майка ми се качи в спалнята си и той отново ме удари, а после ме замъкна до стаята ми и ме заключи вътре. Не можех да изляза, да се измъкна. Три дни и нощи баща ми ме държа заключена в стаята само на хляб и вода. Направих, каквото трябваше да направя от самото начало. Казах му, че ще се подчиня. Помолих го за прошка. Лъжех отново и отново и само чаках удобен момент. Напуснах къщата и семейството си, сестричката, която обичах толкова много, късно през нощта, само с една чанта през рамо. Взех влака до Филаделфия. Толкова се страхувах и вълнувах. Отивах при Били. Пътувах с дилижанса. Толкова бе горещо. Много горещо лято. Бях болна. Писах… на майка му. Мисля. Избледнява. Написах писмо и дойдох тук. Той беше тук.

— Били е дошъл тук? — попита я Хоуп.

— Близо. Идваше насам. Чувах грохота на оръдията, но бях много болна. Той щеше да дойде. Обеща ми. Чакам.

— Илайза, нужно ми е името му. Пълното му име. — Хоуп скочи на крака. — Казвал се е Уилям.

— Не. Беше Били, но Джоузеф Уилям. Щеше да ни построи къща със собствените си ръце. Твоят Райдър ще ви построи ли къща?

— Той има къща. Илайза…

— И куче. Щяхме да си имаме кучета. Оставих кучетата и дома си, и семейството си. Но щяхме да си имаме наши кучета и дом, и да създадем семейство. Мисля, че носех дете.

— О, господи — отрони Ейвъри.

— Мисля… Жените усещат. Вярно ли е? — попита тя Клеър.

— Мисля, че е вярно.

— Така и не му го казах. Започнах да подозирам едва когато дойдох тук. После имаше жега, а и болестта. И всичко избледнява. Много време мина. — Тя протегна ръка, която вече бе прозрачна. — Всичко избледнява.

— О, недей… — обади се Хоуп, но Лизи се разсея и изчезна също като ръката й.

— Бременна, сама и болна, докато любимият й е заминал на война. — Ейвъри стана и отиде да се наведе зад стола на Клеър, облягайки буза на дланта й.

— С мен не беше така. Никога не съм била сама. Имах семейство, което ме обича. Но да, мога да разбера колко уплашена се е чувствала и колко твърдо решена е била. За бога, тя е изоставила всичко, само с чанта през рамо, да дойде на непознато място — и да разбере, че носи дете.

— А после е била прикована на легло, болна и умираща, заслушана в грохота на оръдията. Той се е бил при Антиетам — заяви Хоуп. — Сигурна съм. Бил е близо и е бил войник.

— Семейството му също е било наблизо — напомни й Ейвъри. — И вече не търсим просто Уилям, а Джоузеф Уилям. Или Уилямс? Дали биха му казвали Били?

— Не знам, но това, че имаме евентуално първо и второ име или пък първо име и фамилия, ще ни помогне.

— Колкото по-дълго говореше с нас или се опитваше, толкова по-малко осезаемо ставаше присъствието й. Очертанията й се размиваха все повече и повече, докато ни говореше.

Хоуп кимна на Клеър.

— Случи се и преди. Сигурно има нещо общо с енергията. Кой може да знае, за бога? Бих могла да се заема с проучване на паранормални явления, привидения и различни техни проявления, но така само ще ми остане по-малко време за търсенето на Били. А това е по-важното.

— Ще кажа на Оуен и той също ще удвои усилията си. Но тя си поговори с нас. — Ейвъри улови ръката на Клеър, щом тя се изправи, протегна се към Хоуп. — Поговори с всички нас. Не е имала с кого да сподели историята си толкова дълго. Всичко, което е искала, е бил Били, дом, семейство и куче. Ще ми се баща й да ми се появи. Не знам дали човек може да удари дух, но ми се иска да пробвам.

— Засега това е нейният дом. — Хоуп въздъхна. — И ние сме семейството й.

— Бекет я пробуди. Наистина го вярвам — обърна се Ейвъри към Клеър. — Нещо в него й е дало възможност да се появи. Може би й е напомнил за Били. Вероятно всички й напомнят за него — Оуен и Райдър също. Тя им има доверие, загрижена е за тях. Има някаква връзка с тях и може би е нещо повече от това, че са върнали това място към живот.

— Да. — Хоуп се намръщи. — Права си. Има нещо… — Прекъсна думите си, когато чу отварянето на врата на долния етаж и гласове. — Екипът на почистващата фирма.

— Трябва да се връщам в книжарницата. — Клеър се надигна. — Трябва да запишем всичко това. Мога аз да го направя. Може би, ако всичко е описано на хартия, ще видим нещо, което сме пропуснали в разказа й.

— Аз ще започна издирването на Джоузеф Уилям — или Уилямс — веднага щом имам възможност. — Хоуп ги поведе надолу.

— Трябва да си направим среща. Шестимата — и Джъстин, ако иска.

— Свободна съм утре вечер. Ти можеш ли да намериш детегледачка?

— Ще се погрижа — увери я Клеър. — Може ли да се съберем тук? Това може да провокира нещо.

Спряха за малко във фоайето, поговориха с хората на фирмата за почистване. Когато телефонът звънна, Хоуп махна за довиждане на приятелките си.

С планове за срещата в главата си, тя се приготви да излезе в жегата и да се заеме с плевелите в градината. Мислеше по-добре, когато ръцете й бяха заети с нещо.

Бяха направили голяма крачка напред, сигурна беше. Инерцията щеше да ги доведе до края.

И после какво, зачуди се тя. Когато намереха Били — когато откриеха къде е живял и загинал, как и кога е умрял — какво щеше да означава това за Лизи?

Тя изобщо не бе имала своя шанс, мислеше си Хоуп, наистина. И точно когато бе вярвала, че животът й ще започне, той бе свършил. Но духът й бе останал верен, състрадателен, с чувство за хумор и обич в сърцето.

И любов, каза си тя. Любовта просто струеше от нея.

Двамата биха живели щастливо, размишляваше тя. В каменната къща, със семейството и кучетата. Колкото и млада и изстрадала да бе Лизи, тя бе знаела какво иска и бе последвала мечтата си.

„А ти какво искаш?“, запита се Хоуп.

Ръцете й замръзнаха на място, когато собственият й въпрос я изненада. Имаше това, което иска. Нали?

Работа, която обича, приятели, на които държи, семейство, на което можеше да разчита в нужда. Любим, който й бе скъп и с когото бе щастлива.

Беше достатъчно, както бе казала на Райдър. Повече от достатъчно.

И все пак нещо я човъркаше отвътре, някакъв дълбоко скрит копнеж, който се стремеше към нещо повече.

Не разваляй всичко, предупреди тя самата себе си. Не започвай да трупаш очаквания. Приеми каквото дойде и бъди щастлива сега.

Излезе от градината, когато Каролий спря с колата си, и мина под арката от цветя, за да я посрещне.

— Натоварена съм догоре! — обяви Каролий.

— Идвам да помагам.

— Както и тя. — Каролий махна с ръка към Джъстин, която тъкмо спираше на паркинга. — Кара след мен последните два километра. Улучи момента — викна тя. — Грабвай някоя чанта и я внеси.

Джъстин, със сандали с каишки в цветовете на дъгата и захарнорозови рамки на очилата, сви бицепсите си.

— Силата е с мен. Господи, колко е горещо.

— Надявах се, че бурята снощи малко ще ни поразхлади. — Каролий се пресегна в колата и грабна голяма опаковка тоалетна хартия. — Нямахме късмет.

— Но пък беше съборила от дървото клон, голям почти колкото Уили Би, точно върху алеята ми. Трябваше да извадя проклетата дърворезачка.

— Дърворезачка. — Хоуп зяпна насреща й.

— Скъпа, мога да работя с дърворезачка, трион за трупи и каквото още се сетиш. Ако се налага. Някой от синовете ми би го направил вместо мен, но няма да ги откъсвам от работата им, щом и сама мога да се справя.

— Аз мога да използвам косачката за моравата. — Каролий се засмя, докато мъкнеха навътре покупките. — Но аз от години живея в града, а Джъстин — в гората. Помниш ли, мама си мислеше, че Томи все едно ще те замъкне в някоя чужда страна, когато реши да купи онзи парцел в гората?

— Мама се притесняваше, че ще стана горски отшелник. Томи обичаше да се шегува с нея, че ще си направи и дестилатор за домашно уиски.

— Тя не го е харесвала, така ли? — учуди се Хоуп.

— О, много го харесваше. Беше луда по него. Просто не й допадаше идеята, че ще ме завлече насред пустошта, както определяше всичко на разстояние повече от пет километра извън града. Баща ми е израснал във ферма недалеч оттук и е нямал търпение да се установи в града. Двамата бяха родени един за друг.

— За всеки има място под слънцето — обади се Каролий.

— А моето е в пустошта. Имам късмет, че синовете ми мислят като мен, така че останаха близо до мен.

— Не, седни — каза Хоуп, когато Джъстин понечи отново да излезе навън. — Аз ще взема останалото. Сипи си нещо студено за пиене и ще ви споделя последните новини за Лизи, след като прибера всичко вътре.

— Точно така и ще направя и ще гледам как сестра ми подрежда покупките.

— Винаги си ме командвала.

— Винаги си имала нужда от това.

Развеселена, Хоуп ги остави и излезе да вземе и последните торби от колата на Каролий.

Навън забеляза едно червено „БМВ Роудстър“ да паркира. Не познаваше колата — която беше нова — но разпозна жената зад волана.

Стисна зъби и изпъна рамене. Не си направи труда да се усмихне престорено, когато Шеридън Мейси Уикъм слезе от колата с грациозно движение и стъпи с разкошните си — по дяволите — сандали на висок ток на „Лубутен“.

Косата й се спускаше на идеални бляскави вълни, което веднага наведе Хоуп на мисълта, че Шеридън е спряла само преди пет минути, за да освежи прическата и грима си. Носеше елегантна лятна рокля в пастелни тонове — „Акрис“, предположи Хоуп — висящи платинени обеци и блестящ годежен пръстен и халка, които направо можеха да извадят очите на околните.

Какъв късмет, каза си Хоуп, точно когато съм потна, облечена подходящо за плевене на градината и не съм освежавала гланца си за устни, откакто го сложих сутринта.

Просто идеално.

— Шеридън. — Това бе достатъчно като поздрав.

Младата жена рязко смъкна тъмните си очила и ги пъхна в бонбоненорозовата си кожена чантичка.

— Ще ти отправя само едно предупреждение и това е всичко, което ще получиш. Стой далеч от Джонатан.

Хоуп отлично виждаше, че тя е бясна, но не можеше да отгатне причината.

— Не го виждам наоколо.

— Нима ще ме лъжеш в лицето? Знам, че е бил тук, не го отричай. Бил е при теб. Отлично знам какво се опитваш да постигнеш.

— Нямам намерение да те лъжа в лицето, нито зад гърба ти, нито пък има за какво да лъжа. Считай, че съм получила ненужното ти предупреждение. Сега имам работа, така че приятен път обратно.

— Чуй ме, кучко такава! — Шеридън сграбчи ръката на Хоуп и стисна здраво. — Знам, че е бил тук. Спрял е да зареди гориво. Видях касовата бележка. Не съм глупачка.

Да, помисли си Хоуп, ревнивите жени имаха навика да ровят в касовите бележки, имейлите, джобовете на мъжете си. Колко тъжна картинка.

— Трябва да говориш с него за това. Но ще ти кажа, че наистина беше тук — веднъж, по-рано през това лято — за да ми предаде, че баща му искал да ми направи предложение да се върна отново на работа в „Уикъм“.

— Ти си лъжкиня и мръсница.

— Не съм нито едното от двете. — Хоуп изтръгна ръката си.

— Ако баща му е искал да се върнеш, аз щях да знам за това. А и ти щеше да се втурнеш презглава обратно.

— Очевидно грешиш и за двете.

Още по-вбесена, Шеридън извиси глас и се развика.

— Няма да се измъкнеш с номерата, които вече веднъж ни погоди. Аз съм му съпруга. Негова съпруга съм, а ти си нищо.

Хоуп устоя на желанието да разтрие ръката си. Шеридън бе използвала и ноктите си, докато я стискаше.

— Никога не съм въртяла някакви номера.

— Използва секса, за да станеш управител, и се опита да използваш същото и за да се омъжиш за него. И знам, че пак се опитваш. Да не мислиш, че не знам с кого се среща тайно, когато казва, че е в командировка или има късна среща с клиент?

Хоуп може би щеше да изпита съчувствие, ако гневът й позволяваше. Вместо това използва всичкия си самоконтрол, за да не се развика и тя в отговор.

— Шеридън, набий си го в главата. Изобщо не се интересувам от Джонатан. Ако си мислиш, че имам желание да се виждам с него или да правя секс с него след начина, по който постъпи с мен, значи, наистина си глупачка.

— Лъжлива кучка!

Шамарът, който Шеридън й зашлеви през лицето, я слиса и бе достатъчно силен, за да я накара да отстъпи крачка назад.

— Кажи ми истината! Искам да чуя истината още сега. Иначе…

— Ще трябва да се дръпнеш назад. — Райдър дръпна жената настрани. — Много далеч.

— Махни си ръцете от мен или ще извикам полицията.

— Направи го. Всъщност аз ще ги извикам вместо теб.

— Райдър…

— Влез вътре, Хоуп.

— Да, бягай. — Отмятайки красивата си грива, Шеридън й се присмя. — Както направи, когато Джонатан ти каза, че е приключил с теб.

— Никъде няма да ходя, но предлагам ти да си вървиш.

— Ще си тръгна. Ще ида направо при шефа ти. Най-добре почни да си търсиш друго работно място, защото ще ти е нужно, когато му кажа какви ги вършиш.

— Защо не ми кажеш още сега? — предложи Джъстин и пристъпи по-близо. — Хотелът е мой. Хоуп е моят управител. Затова си мери думите. Иначе ще кажа на сина ми наистина да повика полицаите, за да те изведат насила от имота ми.

— Тя само ви използва, както използва всички наоколо си. Джонатан ми каза как му се е обаждала, умолявала го е да дойде да говори с него и се е молила да я вземе обратно.

— Момиче, ако имаш подобни проблеми толкова отрано в брака си, значи, си загазила. Идването ти тук и скандалът с Хоуп няма да ги реши.

— Виждала съм се с Джонатан само веднъж, откакто напуснах Вашингтон — започна да обяснява Хоуп. — Никога не съм му се обаждала. Не съм спала с него. Не го искам, Шеридън. И точно сега много се чудя защо ти го искаш.

Когато Шеридън понечи да се хвърли напред, Райдър просто се премести, така че да застане между двете.

— Докосни я отново и ти обещавам, че ще съжаляваш за това.

Шеридън присви очи.

— Значи така. Повтаряш номера, а, Хоуп? Спиш със сина на шефа си. Колко си жалка.

— Госпожо, отсреща има поне десетина мъже, които видяха как удряш шамар на Хоуп. Всички ще го потвърдят в съда, когато тя те обвини в нападение.

— Аз…

— Млъкни, Хоуп — рязко й нареди той, когато тя понечи да го прекъсне. — Качвай се на колата си и се махай далеч оттук. И не се връщай. Ако чуя, че си го направила, а в малкия град това бързо се разбира, ще поискам да те арестуват. Сигурен съм, че семейство Уикъм много ще се зарадва да види името си на първа страница във „Вашингтон Поуст“.

— Тя само ви използва. — Но сега в очите на Шеридън имаше сълзи, а гласът й потреперваше. — Използва ви и се опитва да съсипе брака ми. Ти ще си този, който ще съжалява, когато те захвърли заради по-изгодна партия.

— Шеридън? — Джъстин заговори с изненадваща мекота в гласа. — В момента се излагаш сама. Върви си у дома.

— Тръгвам си. И бездруго е невъзможно да се води разумен разговор с някакви си селяци.

Усмивката на Джъстин грейна върху цялото й лице, когато Шеридън се врътна и тръгна към колата си.

— Ихаа. — Докато беемвето потегляше със свистене на гуми, Джъстин прегърна Хоуп през рамо. — О, скъпа, не позволявай на тази нещастна глупачка да те разстрои.

— Съжалявам. Толкова съжалявам.

Райдър се обърна — искаше първо да се увери, че колата е далеч. И видя сълзите, стичащи се по бузите на Хоуп.

— Престани с това. Стига.

— Съжалявам.

— Няма за какво да съжаляваш. Хайде, ела вътре — подкани я Джъстин. — Ще сложим малко лед на бузата ти. Здравата те цапардоса, нали?

— Съжалявам — повтори Хоуп, явно неспособна да каже каквото и да било друго. — Трябва да…

Измъкна се от прегръдката, хукна към вратата, подмина слисаната Каролий и се втурна право към апартамента си.

— Райдър, върви след нея.

— Не. Не, мамо.

Джъстин се завъртя рязко към него с пламнали очи и ръце на кръста.

— Тръгвай след нея незабавно. Какво ти става, за бога?

— Тя плаче. Не мога да се оправя с това. Ти можеш. Ти върви. Хайде, мамо, иди ти.

— Мили боже, помогни ми. — Джъстин удари сина си със свит юмрук по гърдите. — Що за мъж съм отгледала, че да не иска да се погрижи за жена си, когато тя плаче?

— Такъв като мен. Моля те. Ще говоря с нея, когато спре. Ти знаеш какво да й кажеш сега, какво да направиш.

Джъстин само изсумтя ядосано.

— Добре тогава. Прави каквото знаеш и иди да й купиш някакви цветя, да те вземат мътните.

След като отново го удари с юмрук, по-силно този път, Джъстин се завъртя на пети и решително тръгна навътре.

Райдър присви очи, разтърка гръдния си кош и измъкна телефона си, за да се обади на местния цветарски магазин.