Нора Робъртс
От пръв поглед (3)

Трета глава

Беше истинско предизвикателство да отдели време за себе си, но една жена се нуждае приятелките й да я изслушат и да си кажат мнението. Хоуп се възползва от кратките мигове на затишие, след като приготви закуска за гостите си и преди отварянето на „Веста“.

Изтича през главната улица малко преди десет и нахлу право в ресторанта. Клеър и Ейвъри вече седяха на една маса и разглеждаха вариант за сватбената рокля на Ейвъри на нейния айпад.

— Донесох кексчета. — Хоуп остави малката кошничка на масата и отгърна ярката червена кърпа. — С боровинки, още топли от фурната. Благодаря, че дойдохте.

— Звучеше като спешен случай. — Ейвъри подуши кексчетата, измърка одобрително и си грабна едно.

— Не е нищо спешно. Просто случка. Знам, че сте заети.

— Никога не сме прекалено заети. Сядай — подкани я Клеър. — Изглеждаш притеснена, а това не е в стила ти.

— Не съм. Не точно. Просто… — Хоуп тръсна глава и седна. — Имах проблем с няколко лампи — подхвана тя и ги запозна с историята.

— Също както направи с мен и Оуен. Доста е мило, по малко странен начин.

— Не е мило. Вбесяващо е. А и той дори отвори прозореца, замисли се дали да не се изкачи на покрива.

— Естествено.

Хоуп се облещи срещу Клеър.

— Естествено?

— Нямам предвид, че това е решението, а че е естествено той да го помисли. Това е мъжка реакция. — Развеселена, но с желание да помогне, Клеър потупа ръката на приятелката си. — Имам трима синове, познавам мъжките реакции.

— Така си е — потвърди Ейвъри.

— Просто е глупаво, особено след като и двамата имахме телефони. Исках да се обадя на Оуен или Бекет, или на пожарната.

— Което е разумно и типично за жените — но пък е краен вариант, вероятно когато е заплашен от гладна смърт, за един мъж.

— Е, глупаво е — повтори Хоуп. — Както и да е, беше ми писнало, затова му дадох да се разбере.

— Сега вече става интересно. — Ейвъри потърка длани.

— Той е груб и намусен, никога не се обръща към мен по име. Държи се, сякаш съм някаква досадница, а аз не съм такава.

— Разбира се, че не си — успокои я Клеър.

— Върша си работата и стоя настрани от него. И какво получавам в замяна? Иронично свиване на устни и обиди, когато изобщо си даде труд да отчете съществуването ми.

— Може да си пада по теб — предположи Ейвъри. — Затова те дразни или те пренебрегва.

— О! — Хоуп се облегна на стола си и кимна. — Може и така да е. Ако бяхме на осем. Казах му, че е прекалено раздразнителен, което е самата истина — поне спрямо мен. А той заяви, че съм високомерна. Не съм.

— Категорично не си. Но…

Хоуп изгледа Клеър с присвити очи.

— Но?

— Мисля, че някои хора — погрешно — предполагат, че красивите жени са високомерни.

— Това е едновременно високомерие и снобизъм. Но благодаря. И се заяде с обувките ми.

— Опасна територия — измърмори Ейвъри.

— Явно е имало нужда да се освободите от натрупаното напрежение — подхвана Клеър.

— Е, не сме се освободили, освен ако не смяташ, че това значи всеки от нас да знае какво мисли другият.

— Как излязохте? — запита Ейвъри.

— Стигнахме и дотам. — Хоуп вдигна пръст. — Сетих се за онова, което спомена преди малко. Тя ви скрои подобен номер, на теб и Оуен. Затова му казах, че трябва да ме целуне, а той се подразни от това. Все пак какво толкова? Правил го е преди и е оцелял, така че…

— Чакай малко, чакай. — Ейвъри завъртя пръст във въздуха. — Превърти лентата назад. Райдър те е целувал?

— Не беше нещо особено.

— Ние ще преценим. Кога е станало?

— Беше просто… нищо специално. На Нова година. Двамата случайно се озовахме в кухнята на Оуен точно когато отброяваха последните секунди от старата година. Беше доста неловко и предполагам, че и на двамата ни се стори, че ще е по-странно, ако не го направим. Затова се целунахме. Нищо специално.

— Все повтаряш, че не е било специално — замислено отбеляза Клеър. — Което го кара да звучи като нещо важно. Особено след като досега не си ни казала.

— Защото не беше… — Хоуп се спря. — Не беше важно. Забравих за това. Искам да кажа, че беше просто средство за постигане на цел, както на Нова година. Имаме си работа с романтично настроен дух, което звучи адски глупаво, но си е така. Затова го направихме и вратата се отвори. После чухме звънеца и гостите пристигнаха. Аз слязох долу, той си тръгна.

— Трябва да се повторя. Превърти лентата назад. Целунала си Райдър. Отново.

— Можеше и да го убия, ако не бяхме се измъкнали от онази стая. Целувката изглеждаше по-малко кървавият вариант.

— Е, как беше?

Хоуп стана, закрачи наоколо.

— Бива си го. А аз съм на сух режим. Насред пустинята съм. Нямам нищо против, но все пак е пустиня.

— Почувствала си нещо към него — подсказа Клеър.

— Почувствах нещо — поясни Хоуп. — Той знае какво прави, а и пустинята е доста суха. И така, целувала съм го два пъти. Едва можем да проведем любезен разговор. Поправка — не можем да проведем такъв, а съм го целувала два пъти. Затова имаме ситуация, нали?

— Ще оставя Клеър да обясни този път — реши Ейвъри, — само ще кажа, че единствената ситуация, която аз виждам, е, че двама здрави и необвързани възрастни, които са по-привлекателни, отколкото е редно, са се насладили на кратък и приятен физически контакт.

— Но ние дори не се харесваме. А и той е един от работодателите ми.

— Ще се харесате и още как, стига да си дадете шанс един на друг. А и той не ти е шеф. Джъстин е. И продължавам да твърдя, че двамата се дразните, защото сте привлечени един от друг.

Клеър бутна Ейвъри по ръката.

— Нали щеше да оставиш на мен?

— О, да. Ти си на ход.

— Благодаря. — Клеър погледна Хоуп. — Същото казвам и аз. В общи линии.

Хоуп отново седна.

— Съгласна съм, че Джъстин ми е шеф, но не мислите ли, че и Райдър се смята за такъв?

— Не, и бих казала, че ще се ядоса, ако ти го смяташ за такъв.

Ейвъри сбърчи чело и занарежда с удебелен глас:

— „Имам си достатъчно грижи, за бога, не ми е притрябвало да съм ти шеф. Майка ми да се занимава с теб.“

Хоуп се засмя и усети как напрежението в тила й полека се разсейва.

— Звучи точно като него, поне по смисъл. Тогава за какво се притеснявам? Не беше средство за започване на нещо. Беше просто изход от положението.

— Да се спрем върху това за момент. — Ейвъри се смъкна леко на стола и се настани по-удобно. — По време на този изход от положението имаше ли участие на езици?

— Ейвъри. — Ухилена, Клеър поклати глава, после размисли. — Всъщност… имаше ли?

С доволната физиономия на котка, която е излапала купичка мляко, Хоуп затъкна кичур коса зад ухото си.

— И двете ме познавате достатъчно отдавна, за да знаете, че ако правя нещо, го правя както трябва.

— Възхищавам ти се за това — призна Ейвъри. — Къде бяха ръцете му?

— На вратата, държа ги далеч от мен. Аз бях опряна на вратата, така че…

— Мммм. Не е ли страхотно, когато си опряна на вратата? — обърна се Ейвъри към Клеър.

— На мен ми е любима поза. Жалко за ръцете обаче. Обзалагам се, че има умели ръце. Мисля, че е семейна черта.

Хоуп въздъхна.

— Въпреки общата ви мания по езици и ръце се чувствам по-добре. Благодаря.

— За теб — винаги. — Ейвъри се усмихна широко и стисна ръката й. — По всяко време, наистина. Рай ще работи по сградите и от двете страни на вратата ти през следващите бог знае колко месеца. Шансовете за нови ситуации са отлични.

Напрежението сякаш отново се надигна някъде откъм тила й.

— Не си търся нова ситуация.

— Това не значи, че няма да се озовеш в такава.

— Или да отвориш вратата и да попаднеш в нея — добави Клеър.

— Вие двете мислите по този начин, защото животът ви в момента е коктейл, в който са забъркани сватба и бебета. Моят е кристалночиста купа с мисли за кариера.

— Всяка от нас има кариера — изтъкна Ейвъри.

— При това страхотна. Всички трябва да се връщаме към работата си.

Тъкмо понечи да стане, и вратата се отвори и влезе Джъстин Монтгомъри.

Красивата й и гъста тъмнокестенява коса бе прихваната на небрежна опашка на тила. Тя свали тъмните си очила с яркозелени рамки и се усмихна топло.

— Здравейте, момичета.

Няма за какво да се чувствам гузна, напомни си Хоуп. Изобщо.

— Да не прекъсвам съвета на старейшините?

— Само си приказваме — обади се Клеър.

Джъстин се приближи към нея и постави длан върху рамото й.

— Как сте?

В отговор Клеър поглади с ръка корема си.

— Добре сме.

— Канех се да мина да те видя и да питам дали не мога да открадна момчетата от детегледачката по-късно днес. Ходи ми се на пикник.

— Много ще се зарадват.

— Значи, се разбрахме. А сега — ти. — Тя посочи Ейвъри. — Надявам се да направим една обиколка на новото място и да отделим малко време за сватбени планове.

— Работя по въпроса. Поръчах лампите от онзи сайт, който ми препрати. Идеални са. Мога да дойда отсреща веднага щом Дейв се появи тук.

— Устройва ме. Всъщност, Хоуп, дойдох да те видя. Намерих мебели за горната веранда, които мисля, че ще подхождат. — Джъстин отвори огромната си чанта, която бе също толкова яркозелена, колкото и рамките на очилата й, и измъкна оттам технически чертеж. — Какво мислиш?

— Идеално. Непретенциозни са, изглеждат удобни, а и цветовете и материите изглеждат подходящи.

— И аз така смятам. Можеш да ги поръчаш. Искам да се посъветвам с теб по някое време относно това, как ще съгласуваме пропуските на гостите на хотела за фитнеса и какво бихме могли да включим в пакетното обслужване. Все още има доста време, но…

— Хубаво е да се планира навреме — довърши Хоуп.

— Точно така. Обслужващият персонал ще е ключов фактор, а ще трябва да намеря и добър управител. Вече съм набелязала един-двама.

— И като стана дума за управители, мислех си, че е добре да започнем да си правим събрания на управителите, може би на всеки четири до шест седмици. Просто да координираме събитията, идеите, маркетинговите планове.

Джъстин грейна насреща й.

— Идеята ми харесва.

— Тогава ще пратя имейл на всички, за да определим най-удобното време. Ако се спрем на ранния следобед, бихме могли да използваме трапезарията в хотела. А сега е добре да се връщам.

— Не исках да ви развалям приказката.

— Вече се наприказвахме. — Хоуп скочи на крака.

— Тогава ще повървя малко с теб, преди да ида да потормозя синовете си. С вас двете ще се видим по-късно. Какво ще кажеш за едно хубаво и меко сиво-синьо, което да замени онова зелено на фитнес центъра? — попита тя Хоуп, докато вървяха към вратата.

— Ще кажа, че ти си моят герой.

Ейвъри изчака, докато вратата се затвори.

— Там има нещо.

Доволна, Клеър сключи длани върху корема си.

— О, да, определено има нещо.

— Какво мислим по този повод?

— Никой от двамата не е обичайният тип за другия. Категорично.

— Абсолютно — съгласи се Ейвъри.

— Може би затова имам такова добро предчувствие в случая.

— И аз! — Ейвъри скочи, грабна една кола и джинджифилов чай от хладилника. — Отчасти може да се дължи и на факта, че ние сме влюбени в двама от братята. Остава една от нас и един от тях.

— Хоуп би оценила подобна симетрия. Ако не беше толкова раздразнена и опърничава. Но това не е основната причина. Ние обичаме и двамата и искаме да са щастливи. Да имат човек в живота си, който да ги прави щастливи.

— Райдър излиза с много жени, но…

— Никога не е гледал сериозно на тях — довърши Клеър. — А Хоуп изобщо не се среща с мъже. Не е излизала с никого след…

— Джонатан — додаде Ейвъри с презрение.

— Той я нарани повече, отколкото тя е склонна да признае дори и пред себе си. А и още по-важното е, че сега е решила, че няма нужда и не иска изобщо да се среща с някого или да има връзка.

— Ти беше на същата вълна — изтъкна Ейвъри.

— Беше различно, а и аз излизах на няколко срещи.

— Много малко.

— Така е. Но трябваше да мисля за три деца, както и да ръководя бизнеса си. Освен това, най-важното е, че за мен нямаше друг мъж, докато не се появи Бекет. — Клеър бавно отпи от чая си. — Има и още нещо, но то звучи малко откачено.

— Мога да преглътна откачена идея.

— Лизи. Тя, в известен смисъл, даде на мен и Бекет, както и на теб и Оуен, онзи лек тласък — онзи трамплин, да го наречем. И виж ни сега.

Ейвъри обърна ръка и вдигна длан пред лицето на Клеър.

— Омъжена, бременна с близнаци.

Клеър повтори жеста й.

— Планираш сватба. Мислиш ли, че тя някак си знае нещо или вижда нещо, може би усеща нещо, което ние не можем? Свързано с чувствата или възможността за такива?

— Може би. И това не е по-откачено от факта, че се е настанила в хотела, докато чака някого на име Били.

— Предполагам, че не е. Ще ми се да можем да открием кой е бил той и какво е представлявал за нея.

— Залагам големи надежди на Оуен и Хоуп. Може да им отнеме известно време, но ще изровят всичко. — Ейвъри се усмихна на Клеър над колата си. — Е, каква част от всичко това ще споделим с Оуен и Бекет?

— О, всичко.

— Добре. Те ще му го натякват, а това ще вбеси Райдър. Има много по-голям шанс за бъдещи подобни ситуации, ако той е леко вбесен. А и знаеш ли, след онзи негодник Джонатан, Хоуп има нужда от истински мъж.

— Райдър е истински мъж. — Клеър се ухили широко. — Тя го е нарекла „раздразнителен“.

— Нали? — Очарована, Ейвъри се облегна на стола си и се разсмя с цяло гърло. — А той й го е върнал с „високомерна“. Раздразнителен и високомерна. Сигурно не е хубаво от моя страна, но много ми харесва.

— Може да не е редно, но и аз споделям чувствата ти. — Клеър вдигна чаша и чукна тази на приятелката си. — Наздраве за обещанието за едно интересно лято.

 

 

Тя успя да избегне сблъсък с него почти цяла седмица. Виждаше го — без специално да го търси с поглед — но бе трудно човек да не види Райдър Монтгомъри, крачещ самоуверено от един към друг строителен обект, в градче с размерите на Бунсборо.

От „Мактий“ към пекарната, после към фитнеса. Понякога го зърваше да си приказва с Дик бръснаря пред фризьорския салон на Шери или спрял на приказка с някого от семейство Крофърд.

Тук, там, навсякъде, мислеше си тя с негодувание. А за да избегне среща с него, тя почти се бе обрекла на домашен арест.

Какъв абсурд.

Беше и доста заета. През първото си лято хотелът се оказа много популярен. Беше се погрижила за двама писатели, които Клеър бе поканила да раздават автографи в книжарницата й. Имаше и една сладка двойка, която беше пристигнала в района за петдесетгодишнината от завършването на гимназия, както и двамата млади, които се бяха сгодили в „Титания и Оберон“ и вече планираха да прекарат и сватбената си нощ в същата стая.

Досега бе посрещала очарователни гости, странни, взискателни, както и наистина чудесни хора. Вероятно имаше и всякакви други, мислеше си тя, докато изваждаше маркуча, за да полее цветята и зелените храсти.

В момента бяха заети шест стаи — две сестри с майка им и трите им дъщери. Бяха се забавлявали — доста шумно — предната вечер. Хоуп предполагаше, че сега ще си поспят до късно, преди да идат на масаж и разкрасителни процедури.

Определено трябваше да организира и тя една женска вечер. С Клеър и Ейвъри, Джъстин и Каролий, майката на Клеър, дъщерята на Каролий. И да покани майка си и сестра си да дойдат от Филаделфия.

Малко хубава храна, вино, много приказки за сватби и бебета.

Сякаш точно от това се нуждаеше.

Тя напои добре почвата, доволна, че розовите храсти бяха покрити с цвят, а вейките на глициниите бяха прелестно зелени. Техните цветове благоухаеха през май и тя си ги представяше разцъфнали за сватбата на Ейвъри другата пролет.

Тананикаше си тихичко, приятно вглъбена в рутинната задача, напълно загърбила тропането и стъргането откъм сградата от другата страна на паркинга. Мислено прехвърли списъка със задачи за сутринта, мина към следобеда, ранната привечер и завърши дневните си планове с проучване на Били. Идеално.

Някакъв звук зад гърба й я накара да подскочи и да се обърне рязко.

— Хей! — Само това успя да изрече Райдър, преди тя инстинктивно да вдигне струята вода, която бе насочила към слабините му. И да го улучи право в лицето.

— О, боже. — Тя отклони струята встрани, засуети се.

Бавно, много бавно, той свали очилата си. Остана на място с мокра коса и дрехи и с пламнали очи.

Глупчо послушно ближеше локвичката на плочките.

— Какво, по дяволите?

— Шшшт! — Тя инстинктивно вдигна поглед към верандата. — Имам гости. Много жени.

— И затова поливаш с вода всеки мъж, който дръзне да прекрачи прага?

— Не исках да… Съжалявам. Много съжалявам. Стресна ме и аз просто…

— Смешно ли ти е? — попита той, след като от гърлото й се изтръгна задавен смях.

— Не. Да. Да, смешно е, но това не значи, че не съжалявам. Ужасно съжалявам — добави тя и скри маркуча зад гърба си, когато той прекрачи напред. — Не бива да се промъкваш зад гърба на жена с маркуч.

— Не съм се промъквал изобщо. Вървях си. — Отметна мократа коса от лицето си. — Дай да видя този маркуч.

— В никакъв случай. Беше случайно. Онова, което ти ще направиш с него, ще бъде предумишлено. Ако изчакаш тук, ще ти донеса кърпа.

— Не искам кърпа. Искам малко кафе, по дяволите, затова и си вървях насам — като нормален човек — откъм обекта ето там, към кухнята тук.

— Ще ти донеса кафе и кърпа. — Тя много предпазливо го заобиколи, спря водата от крана, после се втурна вътре.

Тихичко се засмя, после се ухили широко и се разсмя от сърце, докато отиваше към пералното помещение, където грабна една кърпа от рафта, след което побърза да иде в кухнята и да налее кафе в картонена чаша. Добави две захарчета, както знаеше, че обича той, сложи капака отгоре.

Прибави и кексче с шоколадови парченца в една салфетка, за да подслади сделката, след което изрови кучешка бисквитка от запасите си.

Хукна да излезе през фоайето, но поспря, за да погледне навън и да се увери, че той не е въоръжен. Имаше брат и знаеше как стават тези неща.

Със спокойно лице и крайно смирен вид, тя излезе навън.

И се постара да не обръща внимание колко добре изглеждаше той мокър.

— Съжалявам.

— Да, вече го каза. — Без да откъсва поглед от нея, той взе кърпата и разтърка грубо тъмната си, мокра и непокорна коса.

Понеже й се искаше — много силно — да се разсмее отново, тя вложи допълнителна доза разкаяние в гласа си.

— Донесох ти кексче.

Той го изгледа, преметнал кърпата през рамо.

— Какво е?

— С шоколадови парченца.

— Добре. — Той го взе заедно с кафето, докато тя даваше на кучето бисквитката. — Има ли причина, заради която поливаш тези храсти, както и мен, в седем и половина сутринта?

— Не е валяло от няколко дни, а и имам гости, така че трябва скоро да се заема с приготвянето на закуската. Семейна компания са и стояха будни до късно, затова ще си поспят днес. Имах малко свободно време, затова… — Тя спря, питайки се защо се чувства длъжна да му обяснява всичко. — Има ли причина, поради която идваш тук за кафе в седем и половина?

— Забравих, че Оуен ще дойде по-късно днес. Той носи кафето. Мислех, че Каролий е в кухнята. Трябва ми ключът от къщата й, за да ида и да проверя какъв е проблемът с мивката в кухнята й. Не се оттича както трябва.

Не можеше да го обвини, че е лош племенник — или син, или брат.

— Тя ще дойде към осем. Можеш да почакаш, ако искаш. Мога да… метна дрехите ти в сушилнята.

— А гостенките на хотела няма ли да имат нещо против гол мъж да се мотае наоколо?

Точно тази компания едва ли, помисли се тя.

— Може да решат, че е приятен бонус към престоя им, но на първия етаж няма никого. Можеш да почакаш там.

Гол, довърши наум тя. Начумерен и гол, и адски добре сложен.

О, пустинята беше адски суха.

— Нямам време да се мотая тук. Имам работа. — Отхапа огромно парче от кексчето. — Не е зле. — Глупчо тупна с опашка. Улови парчето, което Райдър отчупи и му подхвърли, без да помръдне друго, освен главата си.

— Много благодаря.

Той я огледа, докато дъвчеше следващата хапка.

— Още някакви проблеми с лампите?

— Не. Но преди две вечери при нас отседна една млада двойка. Той й предложи брак в „Титания и Оберон“. Благодариха ми, задето съм отрупала леглото им с розови листенца. А не съм го правила.

Тя погледна към хотела.

— Много мил жест. Ще ми се сама да се бях сетила за него.

— Явно си имаш помощник.

— Явно е така. Проблем ли ще е, ако се отбия до новото заведение на Ейвъри по-късно да видя как вървят нещата?

Той задържа поглед върху лицето й — продължителен и сериозен поглед — после скри очи зад тъмните си очила.

— Защо да е проблем?

— Добре. — Водена от яда си вероятно, тя се бе лишила от това малко удоволствие. И сама си беше виновна. — Ако си приключил с кърпата…

— Да. — Той й я подаде. — Благодаря за кафето. И за душа.

Несигурна в реакцията му, тя стоически преглътна смеха си.

— Няма защо.

Той си тръгна. Глупчо я погледна доволно, преди да се затътри след господаря си.

— Кой беше този?

Гласът отгоре отново накара Хоуп да подскочи. Каза си, че е голям късмет, че не държеше маркуча този път. Вдигна очи и забеляза загърнатата в халат жена, която се бе облегнала спокойно на парапета на верандата на втория етаж. Хоуп мислено прехвърли списъка с имена на гости.

Кортни, средната сестра.

— Добро утро. Това беше един от собствениците.

— Мммм. — Тя се усмихна сънено на Хоуп. — Бившият ми мъж беше висок, тъмен и красив. Явно имам слабост към този тип.

Хоуп отвърна на усмивката й.

— Че кой няма?

— Много си права. Има ли проблем да сляза долу по халат? Не мисля, че съм се чувствала толкова спокойна и отпусната от шест месеца насам и не искам това да свършва.

— Разбира се. В кухнята има прясно приготвено кафе. Сега ще вляза да направя закуска.

Кортни въздъхна замечтано.

— Обожавам това място.

Аз също, помисли си Хоуп, докато прибираше маркуча.

И осъзна, че също се чувства много по-спокойна. Двамата с Райдър бяха провели истински разговор, без единият да се развика на другия.

Трябваше само да го намокри до кости преди това.

Засмя се и влезе в хотела, за да се погрижи за гостите си.