Нора Робъртс
От пръв поглед (11)

Единадесета глава

Всичко отнемаше повече време, отколкото бе очаквал, но това не бе нищо ново. Ремонтите следваха собствен график, а когато трябва да координираш едновременно два големи проекта, графиците отиваха по дяволите.

Освен ако не си Оуен.

И все пак единият проект вече имаше покрив, който бе готов за поставяне на керемиди, а другият бе на етапа, в който предстоеше да се заемат с гипсокартона и полиране на тухлите. Погледна назад към сградата отвъд паркинга, полузакрита от огромния кран. Новият силует на покрива променяше всичко, формата, усещането за пространство и хармония. Вярваше, че сега дори и нетренирано око може да види скрития потенциал.

После прочисти мислите си. Не искаше да си представя керемиди и гипсокартон. Искаше да си представи как отвежда Хоуп Бомон в леглото.

Всъщност не искаше да си представя нищо. Просто искаше да действа.

Влезе и отиде до рецепцията, озърна се набързо. Всичко бе на мястото си както винаги. За миг си представи, че е гост, който влиза за първи път. Да, каза си той, би искал да отседне тук, определено му харесваше.

Тъкмо заобикаляше, за да иде до кухнята, когато тя излезе от офиса си да го посрещне.

И тук всичко си бе на мястото, от късата лятна рокля и секси високите токчета до гъстата й блестяща коса.

Тя рязко спря, когато кучето му тръгна към нея с размахана опашка.

— Където отивам аз, идва и Глупчо — осведоми я Райдър.

— О! Ами… — Тя разсеяно погали кучето. — Опитах се да ти звънна на мобилния.

— Забравих да го заредя. — И фактът, че не бе звъннал хиляда пъти, за да му прекъсне работата, никак не бе за пренебрегване. — Ако искаш да донеса нещо, мога да изтичам, стига да е набързо.

— Не, не става дума за това. Аз…

Но той я сграбчи и притегли към себе си. Щом обикаляше наоколо в този вид, трябваше да очаква, че мъжът, с когото се бе съгласила да спи, ще иска да я вкуси.

Едно бързо вкусване не стигаше, реши той само след секунда. Трябваше да се качат веднага горе. Ако тя иска да говорят, можеше да го направят и по-късно.

Много по-късно.

— Да се качим горе. Избери стая. Грабвай ключа.

— Райдър, чакай.

— Първо ще се изкъпя. — Със закъснение си спомни, че е покрит с мръсотията и потта на дългия работен ден. — Още по-добре е да дойдеш с мен под душа.

— О, боже. — Тя издиша шумно и вдигна ръка пред себе си, докато се отдръпваше. — Това звучи чудесно. Изключително дори. Но имам гости.

На какъв език говореше тя?

— Какво имаш?

— Гости. В „Уесли и Лютиче“. Дойдоха без резервация. Появиха се на вратата преди няколко часа. Опитах се да ти се обадя, но…

— Не трябваше да има никого в хотела.

— Знам. Нямаше никакви резервации, но те се появиха и поискаха стая. Не мога да връщам хората, след като имаме свободни легла. Не би искал да гоня гости на хотела, нали?

Той я зяпна. Къса лятна рокля, безкрайно дълги крака, изкусителни кафяви очи.

— Сериозно ли ме питаш?

— Райдър, това ми е работата. Повярвай ми, искаше ми се да откажа, но не мога.

— Прекалено си отговорна.

— Такава съм. Това е една от причините, майка ти да ме назначи. Избягали са да се оженят тайно или поне са на път да го направят. Утре ще идат в кметството да се подпишат, а са пътували часове наред.

— Какво лошо има да останат на мотел? Аз ще ги заведа до някой. Ще им платя и стаята.

— Райдър. — Смехът, който се откъсна от устните й, бе примесен с доза разочарование. — Той иска да й осигури нещо по-специално, тъй като няма да имат истинска сватба. Намерил ни е на айпада си, докато били спрели да заредят колата, но не се обадил предварително, защото искал да я изненада. Запазиха си две нощувки, така че да имат и нещо като меден месец, защото и двамата трябва да се връщат на работа — и да се изправят пред семействата си.

— И защо са ти разказали всичко това?

— Ще останеш изненадан какво споделят хората с управителя на хотела. В добавка към това те са млади, развълнувани, влюбени, а може би той се е притеснявал да не им откажа да ги настаня без резервация, ако нямат някаква романтична история като опора. Дори и да не ми влизаше в задълженията, сърце не би ми дало да им откажа. Баща й не го харесва.

— И аз не го харесвам.

— О, напротив. Или по-скоро би го харесал. Много съжалявам, но…

— Какво е това? — прекъсна я той и се приближи отново към вратата. — Да не би някой да вика?

— Пак са започнали. — Когато той я погледна и леко се намръщи, тя само вдигна рамене. — Наистина много искаха стая.

— Това е… уха. — С леко наведена глава той се заслуша за момент. — Сложихме двойна изолация — на пода, тавана, на стените. Винаги ли се радваш на такова аудиошоу?

— Не. Не! Слава богу. Това е някаква аномалия. Мисля, че е заради честотата.

— Колко пъти може да прави секс с нея за няколко часа?

— Не тази честота — подхвана тя, после го забеляза да се усмихва. — Макар че, да, ха-ха, и това го има. Имах предвид нещо като радиочестота. Освен това са отворили прозорците.

— Така ли? — Той отиде до вратата, излезе навън. Заслуша се във виковете, стенанията и ликуващите възгласи, докато Хоуп не го задърпа за ръцете.

— Стига! — Тя се мъчеше да овладее смеха си. — Това е грубо. Нахално е. Влез обратно вътре.

— Не съм аз този, който прави секс на отворени прозорци. Заслужавам да изпитам удоволствие поне косвено.

— Не, не заслужаваш. Всъщност… — Успя да го издърпа навътре, после побърза да иде в ъгъла и да пусне музика на айпода.

— Защо го направи?

— Не е прилично да подслушваш.

— Сякаш ти не си подслушвала.

— Само докато не разбрах какво става. И може би съвсем за кратко след това. Наистина много съжалявам, Райдър, но…

— Можем да се съобразим с тях.

— Моля?

— Те са заети. — Той показа с палец към тавана. — Много са заети с това, което вършат, така че не ги интересува какво правиш ти.

— Не мога. Не само би било неловко — и непрофесионално — но и трябва да бъда на разположение, ако им потрябвам. Все някога ще излязат от стаята, ще поискат храна.

— Горят доста калории.

— Предполагам. Трябва да съм на линия, когато се появят.

Той я изгледа с присвити очи.

— Обзалагам се, че си била в скаутския отряд като малка.

— Би загубил облога. Нямах време за скаутите. Виж, имам много храна. Ейвъри приготви страхотни ястия, така че аз само да ги претопля, когато е нужно. Можеш поне да хапнеш и пийнеш нещо.

Проклет да е, ако просто се прибере у дома да рови за нещо, останало в хладилника.

— Трябва ми един душ.

Тя му се усмихна.

— Избери си стая. Освен „Уесли и Лютиче“.

— Ще ида в тази тук долу — тя е най-далеч от… гостите.

— Добър избор. Ще ти донеса ключа.

— Имам дрехи за преобличане в пикапа.

Той излезе, преди тя да успее да му каже да вземе и кучето.

— Стой и не мърдай оттук — нареди тя на Глупчо, после отиде до офиса си за ключа. Надявайки се кучето да я послуша, Хоуп се отправи към „Маргарет и Пърси“, отключи, светна лампите и набързо огледа дали всичко е наред.

Когато Райдър се върна с малка брезентова раница, тя му подаде ключа.

— Знаеш как работи всичко, нали?

— Всичко, с изключение на теб, но ще разбера.

— Не е толкова сложно.

За миг останаха да стоят на прага.

— Знаеш ли, би могла просто да им оставиш бележка. Да им напишеш телефонния номер на „Веста“ в добавка към няколко бири.

— Да, точно с такова обслужване на клиентите много се гордеем в този хотел. — Тя докосна с ръка рамото му. — Утре имам свободен ден. Мога да отсъствам оттук до девет или дори до десет часа. Бих могла да дойда у вас.

— Така става. Аз не приемам случайно минаващи гости.

— Считай това за направена резервация. — Тя отстъпи назад, за да може той да затвори вратата.

Бе го приел по-добре, отколкото бе очаквала. И ако трябваше да е напълно искрена, по-добре от самата нея, поне първоначално.

Отиде в кухнята и извади храната, приготвена от Ейвъри. Щеше да я остави в топлата фурна, за да могат да хапнат, когато той пожелае. После отвори бутилка вино и го остави да подиша.

Заслужаваше чаша вино.

Утре, обеща си мислено тя. Щеше да отдели време за себе си, да мисли как ще отиде до къщата на Райдър. Вероятно така беше по-добре. Нямаше да има опасност от прекъсвания, проблеми, нито призрак, който да реши да им погоди номер.

Само двамата. Погледна към Глупчо, който бе задрямал на пода.

Е, тримата.

Взе две чаши от бюфета и тъкмо щеше да си сипе в едната, когато чу стъпки по стълбите.

Естествено, каза си тя и отново остави чашата.

Чип Бароу с руса коса, щръкнала на всички страни. Освен изтърканите си стари джинси, носеше и избелялата тениска на „Фу Файтърс“, с която бе и когато се регистрираха. Само че сега я носеше наопаки. Хоуп се съмняваше, че изобщо е забелязал.

Отправи й сънена и ленива усмивка, която говореше за много секс и за която тя искрено му завидя.

— Здрасти. — Той се прокашля. — Извинявай, че те безпокоим.

— Няма проблем. Какво мога да направя за вас?

— Двамата с Марли се чудехме какво може да хапнем за вечеря. Дали не би могло да ида да взема нещо за вкъщи, така че само…

— Няма нищо по-лесно. — Макар че в папката в стаята им със сигурност имаше такова, Хоуп отвори чекмеджето и извади едно меню на „Веста“. — Намира се точно отсреща и ще ви доставят каквото поискате тук.

— Наистина ли? Суперско. Пицата ни устройва напълно. Хубава е, нали?

— Много. С удоволствие ще се обадя и ще им предам поръчката ви, след като си изберете.

— Знам какво обича Марли. — Лицето му грееше, докато го казваше. — Можем да хапнем една голяма пица с пеперони и черни маслини. И от този десерт тук. „Шоколадова наслада“. Звучи суперско.

— Мога да те уверя, че е точно такова.

— Хм. Дали ще може, ами, да го донесат горе до стаята? И само да почукат на вратата може би?

— Няма проблем. Искате ли бутилка вино като подарък от хотела?

— Сериозно? Да, страхотно.

— Червено или бяло?

— Хм. Защо не избереш ти? О, може ли и две коли също?

— Изчакай само минутка.

Извади табла, кофичка с лед, закрепи две бутилки кока-кола в леда. Добави и виното, което бе отворила за себе си, двете чаши.

— Толкова е готино. Марли направо е смаяна от стаята. Даже си пуснахме камината. Стана доста топло, така че отворихме прозорците, но пък е, нали разбираш, толкова романтично, като има огън.

Хоуп прехапа лекичко устни.

— Сигурна съм, че е така. Аз… О, Райдър. Това е Чип.

— Здрасти — каза Чип.

— Как сте?

— Суперско.

— Искаш ли да кача таблата горе? — предложи Хоуп.

— Не, благодаря. Аз ще я взема. Ще поръчаш ли пицата и всичко друго?

— Веднага. Ще бъде тук след двайсетина минути.

— Суперско. Марли много ще се впечатли от виното. Благодаря.

— Моля.

Докато той излизаше с таблата, Хоуп стисна здраво устни, за да не се разсмее.

— Суперско — измърмори тя.

— На колко е, на дванайсет ли?

— На двайсет и една, и двамата са на толкова. Тя ги е навършила миналата седмица. Изглеждаха ми толкова млади, че им потърсих личните карти. — Извади друга бутилка вино. — Защо не я отвориш, докато аз се обадя с поръчката им? Ако предпочиташ бира, има в хладилника.

— Виното е добре. — Малко смяна на ритъма, реши той. Сипа в чаши и за двамата, опита от своята. И си каза, че определено би могъл да свикне с този ритъм.

След като тя направи поръчката, той кимна към фурната.

— Какво готвиш?

— Претоплям, тъй като не мога да си припиша заслугите за готвенето. Телешки медальони, печени картофки, задушени в масло моркови и грах. Има и леко предястие от миди.

— Звучи добре.

Тя извади предястието.

— Опитай го и виж сам. Той бодна мъничка хапка.

— Вкусно е. Червенокоска има златни ръце.

— Така е. Работеше в една пицария, докато бяхме в колежа. Винаги познавах кога тя е приготвила тестото. Просто беше много по-хубаво.

— Хвърли се презглава да направи „Веста“ и определено успя.

— Тя е от хората, които се втурват стремително напред.

Хоуп си каза, че биха могли да продължат с първата част от плановете за вечерта, затова добави и малко маслини в една чинийка и се настани на една от високите табуретки до барплота. Предястие и лек разговор тук, вечеря в трапезарията. За третата част се налагаше да изчакат до утре.

Кучето се промуши и легна под табуретките.

— Изненада ли се, когато Ейвъри и Оуен се събраха?

— Не особено. Той си пада по нея, откакто бяхме деца.

— А Бекет е бил увлечен по Клеър още от гимназията и през всичките тези години е носил пламъчето в сърцето си.

— Винаги е знаел, че тя е с Клинт. Никога не се е бъркал в отношенията им. Страдаше тайно — добави Райдър. — Освен ако не живееш с него. Имаше навика да пише наистина отвратително сълзливи песнички за разбито сърце и да ги пее в стаята си, докато двамата с Оуен не го заплашихме, че ще го пребием с тухли.

— Сериозно? — Засмя се, мъчейки се да си ги представи. — Толкова е мило. Писането на песни, не боят с тухли. Приятели ли бяхте с Клинт?

— Да, но не особено близки всъщност. Играехме заедно футбол, напихме се един-два пъти заедно. Той предимно прекарваше времето си с Клеър, както и тя с него, и си мечтаеше да влезе в армията.

— Толкова са били млади и двамата. Като Чип и Марли.

— Кои?

— „Уесли и Лютиче“ — почти младоженците. Аз познавам Клеър, откакто се е върнала обратно в Бунсборо и Ейвъри ни събра. След смъртта на Клинт.

— Тежко време беше за нея. Изглеждаше…

— Продължавай — подкани го тя, когато той спря. — Разкажи ми.

— Крехка, предполагам. Сякаш някой може да я разплаче само като я погледне строго. С две деца, почти бебета, а третото още в корема й. Но не беше. Не е крехка, имам предвид; не и дълбоко вътрешно. Клеър притежава повече кураж и сила, отколкото всеки друг, когото познавам.

Хоуп си мислеше, че това сигурно е най-дългото му изказване по отношение на когото и да било, откакто го бе срещнала. И което бе по-важно, личаха дълбоката му привързаност и възхищение.

Вече бе виждала неведнъж тази привързаност и възхищението му към приятелките й, но остана дълбоко трогната, когато го чу да я изрича гласно.

— Щастливка съм, че двете с Ейвъри са до мен. Ако не бяха те, сега вероятно щях да съм в Чикаго, вместо тук. Натам мислех, че ще ме отведе пътят ми след Джонатан. Тук е по-хубаво.

— Не мога да разбера какво хубаво си намерила в него.

Хоуп отпи от виното си, загледа се в Райдър.

— Искаш ли да знаеш?

— И бездруго седим тук.

— Добре. Не искам да се сравнявам с Клинт — със службата и саможертвата му, но също като него и аз имах план за живота. Предава се по наследство в семейството ми. Сестра ми искаше да стане ветеринар още от осемгодишна, а брат ми винаги е искал да бъде адвокат. Аз обичах хотелите, драматичните случки, загадките, хората, постоянния поток. Всичко. Затова планът ми за живота бе да управлявам хотел. Подходящият хотел на точното място. Такъв беше „Уикъм“. Джонатан беше част от него, а и също толкова изискан — както си мислех — и елегантен.

— Точно твоят тип.

— Изисканият стил и елегантността имат своето очарование — поясни тя. — А и той бе много обаятелен, повярвай ми. Разбираше от изкуство и музика, от вино и мода. Аз се учех и исках да знам тези неща. Ухажваше ме настоятелно и това бе ласкателно и вълнуващо. Семейството му отвори вратите си за мен и това ме заплени. Планът ми за живота се разшири. Да стана управител на „Уикъм“, да се омъжа за Джонатан. Щяхме да бъдем една от влиятелните двойки в обществото на Вашингтон. Аз щях да посрещам гости като безупречна домакиня, да управлявам хотела, отново безупречно, впоследствие щяхме да имаме две деца, които и двамата да обожаваме, и така нататък… Отлично знам колко повърхностно звучи всичко това.

— Не съм толкова сигурен. Плана си го бива.

— Мислех си, че го обичам, да не забравяме и този фактор. Но не съм го обичала. — Осъзнавайки това, бе почувствала едновременно облекчение и болка. — Той не разби сърцето ми, а би трябвало да стане така. Прекърши духа ми, което е унизително. Накърни гордостта ми, а това трудно се преглъща. Но не разби сърцето ми, така че в известен смисъл сега разбирам, че и аз съм го използвала.

— Глупости.

Моменталната му реакция и недвусмислено изразеното му мнение я изненадаха.

— Сериозно?

— Сериозно. Той те е ухажвал, сама го каза. Семейството му е било напълно в течение на нещата. Имала си причина да вярваш, че всичко се развива според онзи план. И си мислела, че го обичаш. Може да си била глупава, но не си го използвала.

Тя се замисли.

— Мисля, че повече ми харесва идеята, че съм го използвала, отколкото, че съм била глупачка.

— И бездруго това е минало.

— Да, така е. Е, ами ти? Имаш двама братя, които са изпитвали романтично увлечение в продължение на години още от деца. Нямаш ли някоя детска любов?

— Аз ли? — Идеята леко го развесели. — Не. Оставям това на Оуен и Бек.

— Никакви разбити сърца и покрусени души?

— Камерън Диас. Дори не подозира за съществуването ми. Приемам го много тежко.

Отново я разсмя.

— Имам същия проблем с Брадли Купър. Какво им има на тези хора?

— Нямам идея. Ние сме също толкова готини, колкото и те.

— Абсолютно. Освен това ти категорично изглеждаш много по-естествен с колан с инструменти, отколкото Брадли. Тези колани също са много секси — обясни тя. — Приличат на кожените колани за пистолети — онези на каубоите от Дивия запад. Когато един мъж носи такъв колан — съвсем естествено — жената знае, че той може да се оправя с всичко.

— Много значение влагаш в един колан с инструменти.

Тя го посочи с пръст.

— Ти харесваш обувките ми.

— Кокилите ли?

— Да, кокилите. Споменаваш ги често, което ми подсказва, че са ти направили впечатление. И забелязваш какво правят с краката ми. — Тя протегна единия, завъртя стъпало от глезена. — Хубави крака са. — Наклони глава и се усмихна иронично. — Може и да не са чак толкова дълги като тези на Камерън, но са хубави.

— Самата истина. — Той сграбчи прасеца й и я завъртя към себе си. Когато ръката му почна да се плъзга нагоре, тя се завъртя обратно и бързо скочи от стола.

— Да хапнем. Мислех да сервирам в трапезарията.

Той само се пресегна покрай нея и изключи фурната. После я притисна назад, приближи се.

Не само устните му този път, но също и ръцете му, бързи, нетърпеливи, леко груби. Желанието, което винаги бе стаено съвсем наблизо под повърхността, когато той бе наоколо, сега изскочи на преден план и подкоси коленете й.

Някаква разумна частица от съзнанието й се замисли за нарушеното благоприличие, в случай, че някой от гостите влезеше. Но съвсем не бе достатъчно гласовита и силна, че да заглуши първичния зов.

— Остани тук — нареди той на кучето, което въздъхна и отново се сви под стола.

Хоуп все още тръпнеше цяла, когато той сграбчи ръката й и я задърпа от стаята.

— Райдър…

— Имат си вино, пица и секс. Ще бъде истинско чудо, ако излязат преди сутринта. — Спря за секунда пред офиса й. Не и в „Маргарет и Пърси“, реши той, не и с онези двойни легла. — Не става тук долу. Ще ни е нужно по-голямо легло.

— Не мога просто…

— Да се обзаложим ли?

Не и в нейния апартамент. Проклет да е, ако я влачи чак до третия етаж. Грабна ключа за „Титания и Оберон“, издърпа я навън и я затегли към стълбите.

— Ами ако им потрябва нещо…

— Имат всичко, което им е нужно. Време е и ние да го получим.

Завъртя я на стъпалата, притисна гърба й към стената и я зацелува, докато дори и самата идея за възражение заизглежда не просто невъзможна, но и абсурдна.

Ако не я вземеше, и то още сега, тя направо щеше да се пръсне. И тогава изобщо нямаше да има управител на хотела.

— Побързай — успя да прошепне тя и започна да го тегли нагоре.

Задъхана не само от тичането по стъпалата до горния етаж, тя се притискаше към него, когато стигнаха. Сега нейните ръце бързаха и покоряваха, плъзгаха се по хълбоците му и нагоре по гърба, докато двамата със залитане се придвижваха към вратата.

— Бързо, бързо, бързо. — Повтаряше го като мантра и впи зъби в рамото му, докато той се мъчеше с ключа.

Ръката му трепереше. Би го сметнал за унизително, ако изобщо можеше да мисли. Можеше единствено да желае и да желае. Когато ключът най-сетне пасна на бравата, той я избута в стаята и едва успя да съобрази да заключи след тях, преди двамата да се хвърлят в леглото, под балдахина на горската беседка.

— Остани с кокилите — нареди той.

Тя успя да се засмее, преди да го задърпа към себе си. Смехът й премина в доволно изпъшкване, когато той рязко смъкна тънката рокля чак до кръста й.

Устните му, ръцете му, тежестта му и уханието му. Всичко, което искаше, което толкова отчаяно копнееше да има. Желаеше да усети проникването му, здраво и силно, до полуда, вътре в себе си повече, отколкото искаше да диша.

— Да. Да. — Извърна лице към шията му. — Всичко, каквото и да е, навсякъде.

Мощната приливна вълна я заля напълно, гръмовно я понесе със себе си. Най-после. Страстта, удоволствието, мигновените пристъпи на паника и лудост. Корави ръце върху тялото й; жадуващи устни върху гърдата й. Превземаща, поглъщаща, унищожителна.

Още. Още. Още.

Той усещаше ръцете й върху колана си, ровеха, дърпаха, както и горещия й дъх върху шията си, до ухото си. Всичко се сля в едно, усещането за нея — гладка като коприна и мека като вода, гореща като лава. Гласът й се извиси във вик на освобождение, когато повдигна рязко роклята й и я намери. Движение, всичко бе движение, бедрата й, ръцете, краката.

Устните й намериха неговите, впиха се жадно в тях, когато ханшът й се надигна, отърка се в него. Кинжалите на нуждата пронизаха цялото му тяло, когато тя смъкна джинсите му и го обгърна с длан.

А краката й се сключиха около кръста му. Двамата се сляха в някаква лудост, изтъкана от устрем и отчаяние, която водеше до удоволствие, пронизващо като остър нож.

Тя остана вкопчена в него, докато тялото й потръпваше, докато сладостните тръпки на оргазма продължаваха да я държат в плен и да пулсират в нея. После ръцете й немощно се отпуснаха. Изтощен, той падна отгоре й и остана да лежи така, в очакване тялото и умът му да осъществят връзка помежду си.

Тя го беше… изпепелила, осъзна той. А това му беше за пръв път.

Осъзнаваше бегло, че още е с ботушите и че джинсите му са някъде около глезените, докато роклята й е събрана на мека купчинка около талията й.

Не беше си го представял точно така. И далеч не бе очаквал подобно нещо от нея.

Най-накрая тя успя да пророни нещо между стенание и въздишка.

— Господи. Господи. Благодаря ти.

— Молиш ли се, или ми благодариш?

— И двете.

Той успя да се търколи встрани от нея, така че продължиха да лежат един до друг, както си бяха полуоблечени все още, замаяни и напълно задоволени.

— Малко бързах — обади се тя.

— На мен ли го казваш!

Тя отново въздъхна и затвори очи.

— Бях насред пустинята по отношение на секса. Мина повече от година.

— Година? Господи, късмет е, че съм жив.

Дълбоко в гърлото й се надигна смях.

— Повярвай ми, точно така си е. Не мога да повярвам, че похарчих толкова пари за ново бельо. Никой от двама ни не го оцени.

Не, каза си мислено той, нищо подобно не бе очаквал от нея. Във всяко отношение бе безкрайно по-хубаво.

— Носеше ли бельо?

— Видя ли? Още съм с него. Просто не е на мястото, където следва да бъде.

Все така проснат по гръб, той се пресегна, слезе по-надолу, погали с пръсти дантеления сутиен, който бе събран на топка заедно с роклята около кръста й.

— Можеш да го сложиш пак на мястото му. Така ще мога да го оценя по-късно, преди да го сваля от теб. Другия път ще бъдем чисто голи.

— Нямам нищо против голотата. Ти имаш страхотно тяло, но… ами, малко бързах и…

Тя обърна глава, загледа се в профила му — чертите му бяха рязко изсечени и мъжествени. След миг и той завъртя глава, така че впериха очи един в друг.

Толкова бе красива, помисли си той. Би трябвало да е противозаконно да изглеждаш толкова добре. Човек не можеше да разсъждава трезво.

— Сигурно изглеждаме нелепо — измърмори тя.

— Не гледай.

— Няма, ако и ти не гледаш. Гладен ли си?

— Това е подвеждащ въпрос, предвид обстоятелствата.

Тя се усмихна, докато оправяше сутиена си.

— Защо не слезем да хапнем, да се престорим, че сме цивилизовани възрастни.

— Прекалено е късно за втората част.

— Никога не е късно да бъдеш цивилизован.

— Започваш да мислиш за младежите в „Уесли и Лютиче“.

— Ейвъри ни е приготвила превъзходна вечеря и трябва да я изядем. А така ще имам възможността да бъда на разположение в случай на нужда. После бихме могли да се качим с виното — стига да е останало такова — обратно тук. Ще можеш да оцениш по достойнство новото ми бельо.

— Чудесен план. — Надигна се колкото да си вдигне боксерките, после и джинсите. — И може би следващия път ще успея да си сваля ботушите, преди да ми се нахвърлиш.

Тя оправи роклята си с грациозно извиване на тялото и се усмихна.

— Не мога да обещая.