Нора Робъртс
От пръв поглед (19)

Деветнадесета глава

Познаваше тази земя, хълмовете и долините, ширналите се поля и грубо изсечените скали, прорязали околността. Познати му бяха каменните стени, които ограждаха зелените пасища за угоените крави. Бе помагал със собствените си ръце за издигането на някои от тях под търпеливите напътствия на чичо си.

Макар да бе пътувал далеч от тези земи, от хълмовете и долините, винаги бе искал да се върне. Да създаде дом близо до някоя извивка на потока, който ромолеше над камъните и охлаждаше водите си под сянката на дърветата.

Обичаше тази земя, както никоя друга, по която бе стъпвал кракът му.

Но днес, в това септемврийско утро, пейзажът бе като изглед от ада. Днес потта му бе напоила униформата му и пръстта под него. Потта му, но не и неговата кръв. Още не.

Днес се сражаваше и живееше така, както бе преживявал всеки друг ден, откакто някаква дълбоко вкоренена нужда го бе накарала да се запише в армията. И днес копнееше с цялото си сърце, от дъното на душата си, да бе изтръгнал тази нужда и да я бе стъпкал с ботуша си.

Бе вярвал, че ще намери чест, вълнение, дори приключения. Вместо това бе намерил отчаяние, ужас, трагедия и въпроси, чиито отговори изобщо не можеше да си представи.

Небето, което бе прекрасно синьо в ранното утро, се бе превърнало в мръсно покривало от саждите и дима на топовните изстрели. Малки гюлета виеха по време на злостния си полет и свършваха с кресчендо от разлетяла се пръст и умираща плът.

О, каква обида за тялото и душата бе войната.

Виковете на мъжете изпълваха с болка ушите му, вътрешностите му, докато накрая не чуваше нищо друго, бе глух дори за грохота на оръдията, за неспирното жужене на снарядите, за трополенето — сякаш градушка биеше по ламаринен покрив — на куршумите.

Остана да лежи за миг, мъчейки се да си поеме въздух, който все не му достигаше. Кръвта по униформата му доскоро бе в тялото на приятеля, с когото се бе сближил по време на похода — Джордж, ковашки чирак, шегаджия с коса като царевична свила и сини очи, които грееха като лято.

Сега свилата бе обагрена в червено, а очите му се взираха празни от простреляното лице.

Познаваше тази земя, помисли си отново Били, докато ушите му бучаха, а сърцето му биеше с ударите на бойните барабани. Тесният път, който се виеше през нея, разделяше фермите на Пайпър и на Рулет. Родителите му бяха приятели със семейство Пайпър.

Запита се къде ли са сега, когато тази виеща се граница в падината между хълмовете долу служеше за разделителна линия, обляна в кръв и смърт.

Бунтовниците от хълмовете се бяха окопали в този нисък участък и използваха защитената си позиция, за да изстрелват смъртоносни откоси, поразявайки настъпващите военни части като запалена клечка изсъхнали храсти. В онзи първи огнен откос един куршум от мускет бе отнесъл половината лице на Джордж и бе убил само Господ знае още колко момчета.

Артилерията гърмеше, разтърсваше земята.

Струваше му се, че лежи там часове наред, загледан през дима към синевата на небето, заслушан във виковете, стенанията, писъците и в безкрайния, неспирен, изпълващ всемира вой на оръдията и пушките.

В действителност бяха минали само няколко минути. Само няколко минути, за да си поеме въздух, да осъзнае, че приятелят му е мъртъв, а самият той е оцелял на косъм.

Ръката му трепереше, когато бръкна под униформата си и извади внимателно една снимка. Илайза. Лизи. Неговата Лизи с коси като слънчеви лъчи и усмивка, която стопляше сърцето му. Тя го обичаше въпреки всичко. Чакаше го и когато дойдеше краят на този ад, щяха да се оженят. Щеше да й построи къща не много далеч от мястото, където лежеше сега. Но къщата щеше да е оживена от любовта и радостта им, от смеха на децата им.

Когато този ад приключеше, той щеше да се върне за нея. Бе получил само едно писмо, едно-единствено. Тайно изнесено от дома й, адресирано до майка му и предадено на него. Бе прочел за отчаянието й, когато била заключена в дома си в нощта, когато бяха планирали да избягат тайно двамата, както и за непреклонната й вяра, че отново ще се намерят един друг.

Бе й писал в отговор предната вечер, внимателно обмисляйки думите си, докато не можеше да си намери място в лагера. Щеше да намери начин да й го изпрати. Никой не можеше да оживее в ада, без да вярва в рая.

Той щеше да намери своя с Илайза. Щяха да бъдат заедно завинаги.

Чу виковете със заповед да се прегрупират и отново да атакуват проклетия път в падината. Затвори очи, притисна устни към снимката на Илайза, после отново я прибра внимателно. На сигурно място, обеща си той. В безопасност до сърцето му.

Изправи се на крака. Вдиша дълбоко отново и отново. Щеше да изпълни дълга си към родината, да вярва в Господ и да намери обратния път към Лизи.

Втурна се в атака, убийствената градушка на куршумите летеше и от двете му страни.

Отново бе жив, докато безброй тела, разкъсани и осакатени, покриваха някога мирната и плодородна земя. Часовете му се струваха като години — но се изнизваха като минути. Утрото премина в следобед. По слънцето разбра, че е преживял още една сутрин. Нито за миг не се поколеба в изпълнението на дълга си, биеше се рамо до рамо с онези, които се бяха заклели да служат на родината.

Придвижваше се напред, катереше се през огради, мина през ябълкова градина с нападали по земята ябълки и пчели, които замаяно кръжаха над тях. И от възвишението погледна надолу към мъжете на онзи стар път. Най-накрая предимството на височината им даде шанс и направиха пробив в линията. Стоеше близо до завой на пътя и се взираше надолу с ужас.

Толкова много убити. Струваше му се невъзможно; изглеждаше мерзко. Лежаха струпани един върху друг като дървени трупи, а онези, които още бяха живи, продължаваха да стрелят и стрелят, твърдо решени да задържат позицията си.

И за какво? За какво? За какво? Питаше се той в някаква измъчена част от ума си, но чу заповедта да стреля и се подчини. Помисли за Джордж и се подчини. Лишавайки нечия майка от сина й, нечия любима жена от мъжа й.

Отнемайки живота на някого, който също като него само искаше да се върне у дома.

Спомни си за Лизи, притисната към сърцето му. Лизи, която го обичаше въпреки всичко. Която го чакаше.

Спомни си за майка си, която оплакваше брат му Джошуа, загинал при Шайло.

Не можеше да продължи да стреля, не можеше да спре още едно сърце, да накара още една майка да потъне в сълзи. Това бе заколение, помисли си той. Стотици мъртви и още стотици на път да загинат. Фермери и зидари, ковачи и собственици на магазини. Защо не се предадат? Защо продължаваха да се бият и загиват в тази дупка, заобиколени от мъртвите си братя?

Нима това бе въпрос на чест? Или на дълг? Това ли бе отговорът? Изтощен, със сломено сърце, смазан от касапницата пред очите му, той свали оръжието си.

Не усети първия куршум, който го уцели, нито втория. Само усети внезапен и ужасен студ и отново се озова на земята, загледан нагоре към небето.

Стори му се, че облаци са закрили слънцето. Всичко посивя и изгуби очертанията си. И целият този шум, адът наоколо, изведнъж се замъгли и почти притихна.

Нима бе свършило? Най-сетне бе свършило?

Бръкна с ръка под униформата си за Лизи, извади снимката й. Вторачи се в нея, гледаше я, докато кръвта не обагри красивото й лице.

Тогава разбра.

Осъзна го.

Болката го преряза внезапно като шок, докато кръвта бликаше от раните му. Извика от ярост, после отново — с тъга, която бе непоносимо дълбока.

Никога нямаше да й построи красива каменна къща до пеещия поток с буйно растящи наоколо орлови нокти, както й бе обещал. Никога нямаше да изпълнят тази къща с любов, с деца.

Бе изпълнил дълга си и бе изгубил живота си. Опита се да целуне за последен път лицето й, но снимката се изплъзна от вкочанените му пръсти.

Бе приел смъртта си, след като бе положил клетва. Но бе дал клетва и на Лизи. Не можеше да приеме, че никога повече няма да я зърне или докосне.

Промълви името й с последния си дъх, докато кръвта му изтичаше от тялото.

Помисли — и това бе последната му мисъл — че чува как го вика. Стори му се, че я вижда с бледо лице, мокро от пот, с очи, заслепени от треска. Тя промълви името му. Той изрече нейното.

Джоузеф Уилям Райдър, познат като Били за всички, които го обичаха, загина на завоя на пътя в падината, който остана в историята като „Кървавия път“.

 

 

Райдър се събуди, вкочанен до кости, с парещо пресъхнало гърло и препускащо в галоп сърце. Застанал до леглото, Глупчо побутна с муцуна ръката му и изквича нервно.

— Всичко е наред — измърмори той. — Добре съм.

Но всъщност не беше сигурен какво му е, по дяволите.

Всички сънуват понякога, каза си той. Приятни сънища, кошмари, странни такива или пък еротични.

Той бе сънувал Били Райдър. Нали току-що бяха намерили гроба на човека. Не беше особено странно да го сънува, да види как загива при Антиетам.

Един войник, загинал на 17 септември 1862 г.? Почти сигурно бе намерил смъртта си на бойното поле в този най-кървав ден от войната.

Били Райдър бе останал в мислите му, това беше всичко.

Пълни глупости. Престани да се правиш на идиот, сопна се мислено на себе си.

Бе усетил нещо на онова гробище и го усещаше и сега. Нещо необичайно, което не можеше да проумее докрай.

Сънят не му бе помогнал, явно. Погледна към часовника и видя, че още няма пет часа. Нямаше да може да заспи повече, а и не бе сигурен, че иска да рискува.

Сънят, ярък като истинския живот — или смъртта — го бе разстроил.

Бе стоял на онова бойно поле. Бе крачил в падината по Кървавия път. И макар да се смяташе за практичен и здраво стъпил на земята човек, бе усещал притегателната сила на онова място, въздействието му. Бе чел много истории за битката при Антиетам, нали все пак живееше тук. Бе я изучавал в училище и бе водил приятели и роднини да им покаже мястото.

Но до тази нощ никога не си го бе представял — не, поправи се той, не бе го усещал толкова ясно и живо.

Миризмата, звуците. Задушливият пушек, прясната кръв, обгорената плът, бушуващата буря на артилерийския огън, който изпълваше света, заглушавайки виковете на умиращите.

Ако беше с по-развито въображение, би казал, че чрез съня си е изживял битката и е загинал в нея. Както бе направил Били Райдър.

Каза си, че трябва да се отърси от него. Хоуп се размърда леко в леглото и топлината на тялото й му помогна малко срещу студа, от който още не можеше да се отърве напълно. Замисли се дали да не се обърне към нея, да я грабне в прегръдките си и да прочисти съзнанието си с нейното стройно и меко тяло.

Спомни си колко е часът и прецени, че е адски нечестно да я събужда преди зори, макар че щеше да остане доволна в крайна сметка.

Вместо това се изтърколи от леглото, отиде до стъклените врати, отвори ги и излезе на верандата към спалнята.

Може би просто имаше нужда от малко въздух.

Обичаше тишината в този час, начинът, по който лунният сърп, още не напълно простил се с нощта, се показваше през дърветата. Мина му през ума, че щеше да е по-хубаво, ако си бе взел вода, преди да излезе от стаята, но остана на мястото си, наслаждавайки се на покоя.

Целият труд, напрежението, проблемите в работата си струваха заради мигове като този. На пълен покой и тишина, преди нощта да свърши и денят да започне. Скоро слънцето щеше да обагри небето на изток в червено, птиците щяха да се събудят с чуруликане и цикълът да се повтори отначало.

Харесваше му тази повторяемост, каза си той, разсеяно поглаждайки с ръка главата на Глупчо, когато кучето се облегна на крака му. Имаше онова, което иска. Добра работа, хубава къща, семейство, което не само бе важна част от живота му, но и което го разбираше и ако трябваше да бъде сантиментален, го обичаше безрезервно.

Не можеше и да мечтае за по-добро. Тогава защо, чудеше се той, имаше усещането, че нещо не е съвсем на мястото си? Сякаш някаква частица висеше във въздуха, съвсем леко извън фокус, и трябваше мъничко да я завърти и тя щеше да се озове точно там, където трябваше да бъде.

— Какво има?

Обърна се, видя Хоуп. Нещо искаше да се намести, да се завърти и попадне на точното място.

— Райдър? — Тя пристъпи навън, затягайки колана на късия халат, който му се щеше да не бе намятала.

— Нищо. Буден съм, това е.

— Рано е дори и за теб. — Отиде до него, постави длани върху парапета, както бе направил и той. — Чуй само каква тишина. Тихо и тъмно, както може да бъде само далеч от града. Улисани в забързаното си ежедневие забравяме, че има моменти и места, които са така удивително безмълвни.

Тъй като той самият си мислеше почти същото, сега сведе поглед към нея. Как можеше да е толкова идеална? Това го объркваше.

Тя му се усмихна в отговор и видът й — бе все още топла и отпусната от съня — разтопи сърцето му.

— Бих могла да направя кафе. Можем да поседим тук навън, да изпием първата си чаша за деня и да гледаме изгрева.

— Имам по-добра идея. — Желаеше я — прекалено много и твърде често, но какъв смисъл имаше да се бори с желанието? Не в леглото, осъзна той, в което бе сънувал кървава смърт и горчива загуба.

Затова я хвана за ръка и тръгна към стъпалата, водещи надолу.

— Какво правиш? Райдър, не може просто да се мотаеш наоколо. Гол си.

— О, да. — С ловка маневра той издърпа халата й и го метна към един от столовете на верандата. — И ти си гола.

Пренебрегна протестите й и продължи да я тегли надолу по стълбите.

— Провинциален мрак, провинциална тишина, провинциално усамотение. От какво се притесняваш? Няма кой да те види. Е, Глупчо е тук, но той вече те е виждал гола. Както и аз.

— Няма да се разхождам из двора без никакви дрехи.

— Не възнамерявах да се разхождаме много. — При тези думи той я дръпна надолу върху тревата, влажна и хладна от росата.

— О, това изобщо не е толкова щуро като разхождането гол из двора. Можем да…

Той сведе уста към нейната, прекъсна думите й с бавна, разпалваща целувка.

— Искам да те докосвам, докато слънцето изгрява. Искам да те гледам, да бъда в теб, когато денят настъпва. Просто искам теб — каза той и отново я целуна.

Съблазни я с думи, докосващи сърцето й. Възбуди я с ловките си и умели ръце. Тя му се отдаде изцяло, затрогната от това, че я желае, благодарна, че и тя го желае. Отвори сърцето си върху обсипаната с роса трева, докато последните звезди гаснеха като пламъчета на свещи, а луната се скри зад тънещите в сенки хълмове. Докато първите проблясъци в червено и златно се прокрадваха в мрака на гората.

Той вземаше предлаганото от нея и на свой ред даваше каквото има. С нея свърши нощта му и започна денят. Сънищата за смърт и отчаяние избледняха. Вътре в него нещо сякаш се завъртя, съвсем мъничко. Нещо се намести и застана точно където трябва.

Имаше надежда. Имаше Хоуп. И тя бе идеална.

Когато я усети да стига върха, птиците се събудиха с песен. А небето разцъфна в новата зора.

 

 

Очакваше пристигането на гостите в три часа, а семейството — много преди това. След като взе колата си и се върна с нея в хотела, Хоуп посвети вниманието си на рутинната проверка на стаите.

Трябваше да е заета с нещо, каза си тя, за да не се изкуши да изрази гласно мислите си. Да говори с Илайза.

В „Ник и Нора“ провери лампите, дистанционното за телевизора, папката с рекламни материали, добави още малко течност в стайния ароматизатор, след което излезе и повтори същото и в „Джейн и Рочестър“.

Свежите цветя щяха да пристигнат в ранния следобед.

Минаваше от стая в стая, сменяше крушки, където бе нужно, нагласяше температурата на климатичната инсталация.

Върна се в кухнята, напълни купа с плодове, извади курабийки, приготви кана студен чай.

Отиде в офиса си, за да провери и отговори на имейлите, на съобщенията в телефона си, стараеше се да си намира работа, докато мине времето.

Днес щяха да кажат на Лизи, че са открили нейния Били. Какво щеше да стане после, нямаше начин да разбере. Но много искаше.

Също толкова искаше и да разбере какво се криеше в погледа на Райдър в сумрака преди зори. Той бе особено мълчалив, дори и по неговите стандарти, откакто бяха намерили гроба на Били Райдър.

Имаше и нещо стаено и напрегнато в него, докато бяха правили любов. Би трябвало да се смеят, мислеше си тя сега. Двама души, които правят любов на моравата в мълчаливата компания на кучето, трябваше да се смеят, да се шегуват. Но той бе толкова напрегнат и съсредоточен.

Ами тя? Тя бе просто запленена, завладяна от неговата силна и остра нужда.

Искаше да го докосне. Мислеше си, че бе започнала да стига до него, но сега? Не беше сигурна, а той не казваше.

Спомни си думите на Ейвъри. Не се опитваш да променяш човека, когото обичаш. Това бе вярно, истинско и правилно. Затова щеше да почака, докато той сам е готов да й каже какво е означавал изразът в очите му.

Чу Каролий да пристига и да я вика. Хоуп подреди останалите документи на бюрото си, добави задачи към списъка си за деня, задраска вече изпълнените и тогава отиде в кухнята.

— Взех медени гевречета от съседката. — Каролий й се усмихна леко засрамено. — Просто исках да направя нещо.

— Знам какво имаш предвид.

— После си казах, че май медените гевречета не са най-подходящото нещо в случая.

— Винаги са добре дошли. — Хоуп съчувствено прегърна Каролий през раменете.

— Това ще промени ли нещо, как мислиш? Знам, че е егоистично от моя страна, но не искам нещата да се променят. Харесвам всичко тук, включително и Лизи. Знам, дълбоко в себе си го знам, че това, което правим, е важно. А важните неща много често водят до промени.

— Иска ми се да знаех.

— Май скоро всички ще разберем. Оставих вратата на фоайето отключена — каза тя, когато я чуха да се отваря. — Реших, че така ще е най-лесно за всички.

Клеър и Ейвъри влязоха заедно.

— Медени гевречета — възкликна Ейвъри. — Тъкмо казвах на Клеър, че трябва да минем през пекарната и да вземем нещо. Вие сте се сетили първи.

— Храната носи утеха. — Клеър разтри нежно корема си.

— Тази сутрин приготвих на Бекет и момчетата омлет с много сирене. Просто трябваше да направя нещо. Бекет излезе рано, за да свърши малко работа.

— И Оуен също.

— Значи и тримата — обади се Хоуп. — Ето ги Джъстин и Уили Би. Точно навреме.

— Нервна ли си? — Клеър сплете пръсти с тези на Хоуп.

— Да. Направихме каквото ни помоли. Сега ще й кажем какво сме научили. Би трябвало да съм развълнувана, но…

— Тъжно е — обади се Ейвъри. — Не сме очаквали да го открием жив и здрав да живее във Вегас, но пак е тъжно.

— Медени гевречета — отбеляза Джъстин. — Аз направих набързо кексчета. — Тя остави голямата чиния на плота. — Цяла сутрин ми е напрегнато и печенето ми помогна.

— Няма да останем гладни — отсече Ейвъри. — Може да си докараме захарна кома, но аз ще поема риска.

— Има студен чай, но ще направя и кафе.

— Аз ще го направя. — Каролий потупа Хоуп по ръката. — Нека аз да се заема.

Дойдоха заедно, тримата братя, в работни дрехи и тежки ботуши. Хоуп долови миризмата на дърво, лак и боя. По някаква причина това я успокои леко.

— И така — подхвана Оуен.

— Имам нещо да кажа — прекъсна го Райдър. — На нея, предполагам. И на всички. Трябваше да го осмисля — добави той, вперил поглед право в Хоуп.

— Добре. — Тя кимна.

— Снощи го сънувах. Били Райдър. И не искам да чувам никакви подигравки — предупреди той братята си.

— Никой няма да ти се подиграва — увери го Бекет.

Райдър си помисли, че самият той би бил изкушен да подметне нещо пиперливо, ако местата бяха разменени. Затова оцени въздържаността им.

— Беше съвсем като истинско. Сякаш съм там.

— Къде? — попита Джъстин.

— При Антиетам. На 17 септември 1862 година. Четем за това, гледаме военни филми, но това… Не знам как някой може да мине през всичко това, да се откъсне от него, ако го е преживял. Участвал е в атаката на Съюзническите войски при Кървавия път. Било е рано сутринта и вече били понесли тежки загуби. Момчето, с което се бил сприятелил — Джордж, ковашки чирак — почти останал с откъсната глава. Кръвта му била навсякъде по Били. Бил замаян, вероятно в шок. Знаел е къде се намира. Имам предвид, буквално. Познавал семейство Пайпър, земята наоколо, знаел е, че ниският път разделя фермите.

Каролий пристъпи към него, подаде му чаша кафе.

— Благодаря. — Сведе поглед към кафето, но не отпи. Още не. — Чувах какво си мисли. Не беше сякаш мога да чета мислите му, а по-скоро като…

— Сякаш си вътре в него? — предположи майка му.

— Да, предполагам, че може да се каже. Той започна да мисли за нея. Илайза. Тя му била писала в онази нощ, когато не могла да се измъкне за планираното им бягство. Успяла да изпрати писмото до майка му. Той го получил и й бил написал отговор, но не бил го изпратил още, предполагам, че не е знаел къде да го прати. В нощта преди битката, тогава й е написал писмото.

— Обичал я е — тихо се обади Клеър.

— Имал нейна снимка — продължи Райдър, — и я извадил, за да я погледне, мислейки си как ще я открие, когато всичко свърши, как ще се оженят, ще й построи къща и ще си имат деца. Тя го била променила. Разтворила сърцето му, така смятал той. Както и да е, усещането в съня бе за много дълго време, в мислите си той дълго лежеше там, облян в кръвта на приятеля си, и мечтаеше да остане жив, за да изживее живота си с нея.

— Господи, Клеър, не плачи.

— Тъжно е и съм бременна. Не мога да се спра.

— Разкажи ни и останалото — настоя Хоуп. Никой друг ли не усещаше уханието на орлови нокти? Никой ли не осъзнаваше, че Лизи имаше нужда да чуе останалото?

— Дошла заповед за поредната атака. Ако изобщо сте чували за този епизод от битката, знаете, че е продължил с часове, докато силите на Конфедерацията са били окопани в ниския път, а Съюзническите войски са се опитвали да пробият линията на отбраната им. И двете страни понесли тежки загуби.

Проклет да е, ако опише това подробно, каза си той в тази огряна от слънцето кухня и с бременна жена, която тихичко хлипа.

— В ранния следобед, макар и двете страни да получили подкрепления, битката се превърнала в касапница. Някой направил фатална грешка, наредил част от войниците на Конфедерацията да се оттеглят и това дало на Съюза предимството, от което се нуждаели. Той бил част от това, този пробив, при който южняците били оредели по линията, а съюзническите войници стояли на високата част от терена. Знаеш какво е станало, мамо, били са натъпкани като риби в тясна канавка. Убивали са ги, докато телата им се натрупали на купчини едно върху друго. Той не можел да го направи. Стрелял и убивал, мислейки за приятеля си, за дълга си. И после вече не можел. Спомнил си за нея, за майка си, за загиналия си брат, за пролятата кръв и загубата и вече не можел да стреля. Просто искал всичко да свърши. Искал нея и живота, който са можели да имат. И когато свалил оръжието си, бил прострелян.

— Загинал е тук — пророни Хоуп.

— Паднал на място. Можел да види небето. Мислел за нея, не спирал да мисли за нея и отново извадил снимката й. Тогава осъзнал, че за него всичко е свършило. Тогава забелязал кръвта и усетил болката. Мислел за нея чак до самия край и му се сторило, че я вижда в мислите си как го вика — болна, уплашена, тя го зовяла. Изрекъл името й и това бил краят.

Сега погледна надолу към кафето в ръката си и този път отпи голяма глътка.

— Господи.

— Той е част от теб. — Джъстин обви ръце около сина си, стисна го здраво. — От всички нас. Имал е нужда някой да разкаже историята му, да я каже на нея. Направо ми се къса сърцето.

— Престани. — Но Райдър изтри сълзата, търкулнала се по бузата на майка му. — И бездруго е тежко, няма нужда всички да плачат сега.

— Никакви сълзи повече. — Илайза Форд стоеше до Хоуп и се усмихваше.

— О, мили боже. — С Тайрън в ръцете си, Уили Би тежко се отпусна на високия стол до Клеър. — Извинете ме.

— Намерил си го.

Райдър би дал мило и драго тя да избере друг, когото да прикове с поглед.

— Гробът му е на няколко мили извън града, в земята, която някога е била част от семейната им ферма. Погребан е заедно с братята си.

— Обичаше братята си и когато научи, че Джошуа е загинал, започна да говори как ще се присъедини към армията. Но не, не говорех за гроба му. Не е важно, че сте намерили гроба му.

Тя сложи длан върху сърцето си.

— Духът му. Мислил е за мен — благодаря ти, че намери мислите му, духа му. Мислил е за мен, както и аз за него, в края на този етап. Исках да имам малка каменна къща, семейство и обикновен живот. Но най-много от всичко исках моя Били. Исках любовта му и да му отдам своята. Получих я и я усещам. Толкова много време мина, откакто можех да я усетя.

Тя вдигна длан, завъртя я пред себе си.

— Не избледнява. Вие го намерихте. Сега той може да намери мен. Ти си негов потомък. — Обърна се към Хоуп. — Ти си моя. И аз никога няма да забравя този дар. Само трябва да го почакам.

— Близо до гроба му цъфтят орлови нокти — каза Хоуп.

— Любимите ми. Той обещаваше да ги остави да израснат буйно край малката ни къщичка. Загина като войник, но не бе роден за такъв. Умрял е с мисълта за другите. Мислел е за мен. Моят Били. Любовта, истинската любов никога не избледнява. Трябва да го чакам, да остана тук.

— Лизи. — Бекет пристъпи напред.

— Ти първи заговори с мен, стана мой приятел. Вие, всички вие, ми помогнахте отново да се появя, дадохте ми дом. Върнахте ми любовта. Той ще дойде при мен.

— Любовта прави чудеса — обади се Джъстин, когато Лизи изчезна. — Вярвам, че е права.

— Щастлива е. — С овлажнели очи, Ейвъри се облегна на Оуен. — Много е важно, че е щастлива. — После се ухили на баща си, който седеше като замръзнал на мястото си, а Тайрън бе опрял лапички на раменете му и доволно облизваше лицето му. — Какво има, татко? Изглеждаш така, сякаш си видял призрак.

— Пресвети Боже — отново промълви той и посегна за едно медено геврече.

Клеър се засмя през сълзи и се наведе да прегърне здраво него и сладкото му кученце.

Когато всички се разотидоха обратно на работа, всеки по своите задачи и зает с ежедневието си, Райдър измъкна Хоуп навън в градината.

— Не съм премълчавал нарочно нищо.

— Знам. Наистина разбирам — увери го тя. — Имал си странно и тежко преживяване. Мисля, че е било като да участваш във войната.

— Да, и който е казал, че войната е ад, не е бил справедлив. Много по-ужасно е.

— Трябвало ти е време да го осмислиш, да се отдалечиш от съня. Споделянето с мен не значи, че трябва да ми казваш всичко, което е в главата ти.

— Добре. Може би не е зле да измислим правилата някой ден.

— Може и така да направим.

— Трябва да се връщам на работа. Мога да ти предложа някоя от любимите ти салати довечера.

— Би било чудесно.

— Ще се видим после.

Видя го как се отдалечава заедно с кучето си, усмихна се на себе си и влезе в хотела, за да се заеме със своите задачи.