Фабиан Ленк
Смъртоносното багрило (8)

Коварният конкурент

Микеланджело и помощниците му работиха до късно вечерта, накрая дори и на светлината на лампи, които приятелите трябваше да държат вдигнати високо. Едва когато часовникът удари десет, майсторът най-после се почувства удовлетворен от работата си.

Скоро щеше да настъпи 15 август 1510 г. — решителният ден. Как щяха да реагират папата и хората, когато видеха завършената част от фреската?

Приятелите закусваха, но майсторът не можеше да преглътне и залък. Лоренцо все пак успя да го склони да облече по-чисти дрехи и да хвърли старата си омазана дреха.

Ким забеляза, че майсторът бе невероятно изнервен. Когато тръгваха към Сикстинската капела, той имаше вид на човек, който иска да побегне.

Пред капелата се тълпяха хора. Вратата бе широко отворена. Микеланджело, Лоренцо и приятелите с усилие си пробиваха път през множеството. Всички пейки в църквата бяха заети.

Кия измяука високо и Ким погледна към нея. Котката се бе взряла в задната част на капелата. В дясната част на предпоследната пейка имаше още няколко празни места. Ким замръзна. Там се бяха настанили Браманте и Рафаело! Двамата поздравяваха седящите наоколо и се шегуваха. Нямаше съмнение, че са в най-добро разположение на духа. Наистина ли бяха толкова убедени в провала на Микеланджело?

Котката измяука отново и се втурна към празните места. Ким, Леон и Юлиан колебливо я последваха.

Тези места май съвсем не са толкова лоши, помисли си Ким, защото от тях можеха да чуят за какво си говорят двамата художници…

Момичето се настани до Рафаело. Младият мъж не й обърна особено внимание.

Ким погледна към Микеланджело. Той стоеше до вратата, обзет от колебания. Лоренцо всеки момент щеше да се изкачи на стълбата към скелето. Микеланджело им бе обяснил, че при дадена команда зидарят щеше да отметне платнището.

Из капелата се носеше шушукане и тих говор. Всички с нетърпение очакваха папата.

И тогава, точно в девет, той се появи. Ким едва не си изкриви врата, за да види Юлий II, заобиколен от гвардейците си.

Пред него пристъпваше млад монах с голям кръст в ръцете, следван от друг, който размахваше кадилница с тамян. Зад папата крачеха кардиналите.

Светият отец носеше на главата си високата митра^[1], извезана със злато и украсена със скъпоценни камъни. Върху свещеническите си одежди бе облякъл нов палиум^[2] — наметало с шест черни кръста. С блага и изпълнена с мъдрост усмивка, Юлий II се упъти към олтара. Шепотът заглъхна и много от вярващите застанаха на колене, а други се поклониха ниско.

В този момент запя хорът. Когато той замлъкна, папата прочете проповед. Ким обаче не можа да чуе почти нищо, защото тайно наблюдаваше Браманте и Рафаело. Двамата изглеждаха доста напрегнати, както впрочем и Микеланджело, който продължаваше да стои до вратата и да поглежда нагоре към платнището.

Когато проповедта свърши, хорът отново запя. След това папата прочете откъс от Библията, а накрая благослови събралото се множество и всички заедно запяха „Те Deum Laudamus“^[3].

След това папата отново взе думата.

— Господи, благодарим ти за този храм! Благодарим ти, че днес можем да се съберем тук, за да отпразнуваме нещо, сътворено единствено в твоя прослава.

И той едва забележимо кимна към Микеланджело.

Майсторът отново погледна към купола и направи знак с ръка.

В този момент платнището започна да се смъква и разкри половината от купола. Фрагмент след фрагмент пред очите на зрителите се заредиха фреските, най-напред „Сътворението на Ева“.

Сред множеството се понесе шепот.

Ким погледна към Микеланджело. Той нервно триеше длани една в друга.

В този момент се разнесоха първите аплодисменти.

Върху лицето на папата се появи задоволство — той също изглеждаше възхитен.

А Рафаело и Браманте? Докато младият художник бе искрено изненадан, лицето на възрастния ставаше все по-мрачно.

Настана глъчка. Народът приветстваше Микеланджело, който продължаваше да стои като прикован към вратата, а по лицето му изби червенина. Папата се приближи към него с отмерена крачка и му каза нещо, което Ким не можа да чуе.

В този момент Рафаело внезапно се изправи и тръгна към папата, пробивайки си път през тълпата.

„Какво ли имаше да му казва?“, помисли си Ким. Момичето даде знак на Леон и Юлиан да останат по местата си и тръгна след художника.

Рафаело се поклони ниско на папата, който в този момент се бе извърнал от обградения с хора Микеланджело и разговаряше с един от кардиналите.

Юлий II дръпна встрани младия мъж и го погледна, изпълнен с очакване.

Ким се прокрадна до двамата, седна върху една от освободилите се пейки, наклони глава и се престори, че се възхищава на работата на Микеланджело, а всъщност наостри уши.

— … отлична работа, не ще и дума — чу тя да казва папата.

— Да, разбира се — отвърна Рафаело. — Само че не съществува нищо, което да не би могло да стане и по-добре.

— Какво имате предвид?

— Ами — размишляваше на глас младият художник, — това или онова би могло да се направи още по-разкошно, най-малкото, когато се прави втората половина на купола, която всъщност още не е започната, височайши понтифексе^[4].

Ким затаи дъх. Да не би Рафаело да се опитва да получи втората част от поръчката? Тя се вгледа в светия отец. Как ли ще реагира той?

Папата кимна бавно.

— Да, куполът на Сикстинската капела би бил великолепна сцена за вашия не по-малко велик талант…

— Благодаря ви, Ваше Светейшество — поласкано отвърна Рафаело. — Имате право, Сикстинската капела не е просто някоя си църква. За мен би било голяма чест да я украся с изкуството си.

— Смятате, че трябва да възложа на вас останалата част от поръчката? — резюмира Юлий II чутото.

Ким не можеше да повярва на ушите си. Рафаело, изглежда, наистина не страдаше от излишни скрупули. Докато хората все още приветстваха Микеланджело за работата му, той се осмеляваше, зад гърба на конкурента си, да поиска папата да му възложи поръчката!

Няколко секунди никой от мъжете не каза нищо.

— Мога да свърша работата по-бързо и по-евтино. И ако разрешите, с повече виртуозност и великолепие — каза най-после Рафаело тихо и настойчиво. — Освен това характерът ми далеч не е толкова тежък…

Папата се колебаеше.

Ким прехапа долната си устна.

Какво щеше да реши Юлий II?