Фабиан Ленк
Смъртоносното багрило (2)

В мрежата на интригите

— Смятам да си поръчам огромен шоколадов сладолед — каза Леон, докато отваряше вратата на най-добрата сладоледена сладкарница в света — „Венеция“, в Зибентан.

— Звучи добре, и аз ще направя като теб — засмя се Ким и се наведе да погали Кия, която се умилкваше в краката й.

Юлиан все още се колебаеше.

— Помощ! — отекна в този момент глас откъм дъното на сладкарницата. — Помощ! — разнесе се повторно гласът.

— Това не е ли Паоло, собственикът на сладкарницата! — огледа се изненадано Юлиан.

Само след минута приятелите откриха собственика. Беше се качил на два стола, подпрени на стената. Столовете се бяха плъзнали и се бяха раздалечили така, че той беше заел една твърде опасна поза, близка до шпагат. Във вдигнатите си ръце държеше голяма картина в рамка. Вероятно се бе опитвал да я закачи на стената.

— Помощ! Мама миа! Помощ!

Приятелите се втурнаха да му помогнат. Ким и Леон хванаха столовете, заплашващи да се раздалечат още повече, а Юлиан пое тежката картина от ръцете на Паоло.

— Грацие^[1]! — благодари им собственикът на сладкарницата, когато отново усети твърда земя под краката си. — Спасихте ме! За щастие, картината е невредима! — и той благоговейно погледна картината, на която се виждаха две протегнати една към друга ръце. Картината впечатляваше с финеса и прецизността си. Дори и най-малкото мускулче и сухожилие, както и ноктите на пръстите бяха изобразени много точно.

— Микеланджело! — развълнувано прошепна той. — Тази картина е нарисувана от най-големия скулптор и художник на всички времена. На нея може да се види как Бог сътворява Адам. Ще я сложа на видно място в сладкарницата си, нищо, че е само репродукция. Моля, задръжте още малко столовете.

Най-после Паоло успя да окачи картината на стената.

— Страхотно! — каза той, след като я огледа внимателно. — Така вече е добре.

После се насочи към стъклената витрина, където бяха подредени плодовите и кремообразните сладоледени специалитети.

— Миналата седмица баща ми имаше рожден ден и го посетих в Рим — обясни им Паоло и погледна към Леон: — Шоколадов, нали?

Леон въодушевено кимна.

— Е, и като любител на изкуството посетих, разбира се, Сикстинската капела^[2].

— Сикстинската капела ли? — попита Леон, докато гледаше как Паоло артистично подрежда сладоледените топки в чашката за сладолед, след това добавя сметана, течен шоколад и бадемови стърготини и накрая забожда мъничко зелено чадърче за украса.

Паоло го погледна снизходително.

— Това е една от най-забележителните църкви във Ватикана^[3]. Куполът й е изрисуван от Микеланджело. Преди това там било нарисувано само синьо небе със звезди. Микеланджело замазал небето и нарисувал нещо наистина неповторимо. Тези фрески^[4] са сред най-прочутите произведения на изкуството в света. Те са обезсмъртили Микеланджело! — подаде той чашката със сладолед на Леон и се обърна към Ким: — Същото и за теб, нали?

— Точно така! — кимна момичето и засия.

Паоло отново се захвана за работа:

— Да, да, Сикстинската капела и Микеланджело, това е невероятна история — не спираше да говори той, — изпълнена с гениалност, безумие, слава и пари. Както и с ненавист, омраза и страх!

— Ненавист, омраза и страх ли? — попита Юлиан, мислейки си, че не е разбрал добре.

— Да! — потвърди собственикът на сладкарницата. — Микеланджело имал много завистници, нали разбираш? Като всеки гениален човек. Смятал, че искат да го убият! Той не само великолепно умеел да си служи с четката, но и бил ненадминат в умението да си създава врагове. Какво да бъде за теб?

— Ами… аз… — смотолеви Юлиан, опитвайки се да осмисли чутото. — За мен малинов.

— Чудесен избор! Много е ароматен! — каза Паоло и продължи: — Микеланджело бил оплетен в мрежа от интриги и трябвало да защити изкуството си от шпиони, които искали да откраднат идеите му. Освен това смятал, че някой иска да го убие.

— Кой е искал да го убие? — попита Юлиан, който също бе заинтригуван от историята.

Но Паоло само повдигна рамене:

— Нямам представа. Ето малиновия сладолед.

Приятелите се настаниха на една от масите в дъното.

— Дали това, което казва Паоло, е истина? — попита Юлиан.

— Не знам — отвърна Леон. — Той обича да преувеличава.

Ким, която държеше Кия в скута си, заби лъжичката си в чашката със сладолед:

— Мисля, че трябва да проверим в нашата библиотека. Всичко това е много любопитно — известен художник, също толкова известни фрески и множество интриги, завист и заговор за убийство… Какво ще кажете, дали да не наминем към библиотеката след това?

— Аз съм „за“! — без колебание заяви Юлиан.

— Дадено! — отвърна Леон.

 

 

Два часа по-късно тримата приятели бяха в старата библиотека на манастира „Свети Бартоломей“. Бяха издебнали удобно време, когато библиотеката е затворена. Тъй като Юлиан имаше ключ, можеха необезпокоявани от никого да се потопят в царството на книгите.

Както обикновено, Кия се разположи удобно на перваза на един от прозорците и наблюдаваше какво правят приятелите.

Ким се приближи до един от стелажите с книги по история на изкуството, Леон разглеждаше книгите за забележителни личности, а Юлиан ровеше в интернет.

— А, открих нещо! — Леон изтегли един дебел том, посветен на Микеланджело, и го помъкна към една от масите за четене.

Той с изненада прочете, че много експерти са на мнение, че никой, освен Микеланджело не е придавал такава яркост на боите.

Момчето разглеждаше с възхита снимките на фрагменти от легендарните фрески в Сикстинската капела. На тях имаше повече от триста фигури. При това стотина от тях бяха по-високи от човешки ръст. Микеланджело бе избрал да нарисува сцени от първата част на Библията, в която се разказва за сътворението на света. Необходими му били четири години, от 1508 г. до 1512 г., за да създаде творбата си, научи Леон от текста.

— Какви бои! Как е могъл да постигне подобно нещо? — мърмореше Леон, чийто любим предмет наред с историята и спорта, разбира се, бе изкуството.

Фреските изобразяваха страховити сцени, но не липсваха и сцени, които бяха вълнуващи или просто весели и игриви. Освен това имаха толкова много детайли, от които Леон не можеше да откъсне поглед, фигурите сякаш всеки момент щяха да се изправят и да тръгнат, толкова живи бяха.

— А тук е написано откъде идва името на Сикстинската капела — извика Леон. — Наречена е на името на папа Сикст IV^[5], който я построил между 1475 и 1483 г. По това време Рим имал само 15 000 жители, кой би могъл да го допусне? Тази църква е от изключителна важност, защото там се избират папите. Микеланджело рисувал свода на Сикстинската капела по поръчка на папа Юлий II^[6]. Този папа не се ползвал с особено добра репутация. Народът го наричал „il papa terribile“, тоест ужасния папа!

— Не звучи особено ласкателно — засмя се Ким.

— Наистина — съгласи се Леон и прелисти страницата.

По-нататък откри карта на Рим, върху която бе показано местоположението на Сикстинската капела. Имаше и снимки на постройката — проста, наподобяваща кутия, дълга четиринайсет метра, широка тринайсет метра и висока около двайсет метра, както разбра Леон от текста под снимката. Капелата бе заобиколена от такива забележителни постройки като базиликата „Свети Петър“^[7], която по времето на Микеланджело все още се строяла, замъка „Сант Анджело“^[8] с моста „Сант Анджело“^[9] — великолепен мост с каменни фигури на десет ангела.

— Чуйте това — обади се Юлиан, взрян в монитора. — Паоло може би има право. Тук се говори за някакъв заговор за убийство срещу Микеланджело!

— Къде? Покажи ми! — извика Леон и двамата с Ким се приближиха към приятеля си.

— Микеланджело имал приятел във Флоренция, родния му град. Докато бил в Рим, често пишел на приятеля си — разказа накратко Юлиан прочетеното. — В едно от писмата пише, че ужасно се страхува завистниците му да не го убият.

— Невероятно! — Леон бе изумен. — Само че не знаем дали е вярно!

— Да — додаде Юлиан и отправи към останалите поглед, изпълнен с очакване. — Написал е това писмо през август 1510 г., когато половината от фреските били завършени.

Ким се засмя:

— Да не би да искаш да кажеш…

— Да, именно!

Леон стисна юмруци:

— Чудесна идея, хора! Да се пренесем там с помощта на Темпус и да проучим нещата на място! Вероятно ще можем да сме полезни на Микеланджело, а и ще имаме възможност да сме край него.

 

 

Приятелите избутаха встрани тежкия стелаж, зад който бе скрита мрачната врата към Темпус. Само те знаеха за тази загадъчна, вълшебна стая. Леон отвори тъмната, украсена със зловещи символи врата и първи прекрачи прага на стаята на времето.

Както винаги, там ги очакваше синя, сумрачна светлина. Из стаята с хилядите врати, над всяка от които бе изписано някакво число, се стелеше мъгла. За съжаление вратите бяха разположени напълно произволно. Докато внимателно пристъпваха по пулсиращия в ритъма на времето под, край приятелите се носеха различни звуци. Някои бяха весели и приятни, а други — толкова страшни, че Леон го полазиха тръпки.

Той се огледа. Къде ли беше вратата с числото 1510? Една след друга от мъглата изплуваха различни врати. Никоя от тях обаче не бе тази, която търсеха.

Приятелите продължаваха да се препъват из зловещата стая, а Кия се бе свила в ръцете на Ким.

Внезапно Леон се спря.

Една от вратите толкова се отличаваше от останалите, че буквално го привлече към себе си. Бе огненочервена. Цветът й бе изключително наситен — само един художник на света бе в състояние да го постигне. Микеланджело! Момчето колебливо се насочи натам. Вече можеше да различи числото, изписано над нея.

Право в целта, помисли си Леон, 1510!

Развълнуван, той се обърна и махна с ръка на приятелите си да се приближат.

Когато отново се обърна и погледна към вратата, потрепери. Яркочервеното бе помръкнало. Вратата първо стана кафява, а след това черна като нощта.

— Какво е това? — прошепна Леон.

Върху вратата се появиха фигури. Те се носеха една през друга, а после внезапно изчезваха. Леон зяпна от изумление. Струваше му се, че е застанал пред някаква оживяла картина.

Внезапно се разнесе трясък и вратата се разцепи. След това се разпадна на прах. Вместо пред врата, приятелите стояха пред отверстие, оградено от огромна рамка.

Леон погледна колебливо към Ким и Юлиан.

— Да го направим! — решително изрече момичето.

Леон кимна.

— Добре. Юлиан, какво мислиш?

Момчето преглътна, а след това кимна.

Тримата се хванаха за ръце и се концентрираха върху Рим. Само така Темпус щеше да ги отведе на правилното място.

После направиха една-единствена, но решителна стъпка, прекрачиха през прага и се устремиха към черното нищо.