Фабиан Ленк
Смъртоносното багрило (4)

Работилницата на майстора

Чу се жално мяукане и една покрита с прах котка се стрелна към момичето. Ким с облекчение я прегърна.

— Извадихме голям късмет! — прошепна тя.

— Ние да, но не и някои други — рече Леон и посочи към входната врата, където двамата мъже, които носеха гредата, лежаха на пода.

Приятелите бързо изтичаха при тях. Мъжете бяха ранени и напълно зашеметени.

— Горката ми глава! — простена единият.

— Трябва да ги превържем — каза Леон. — Но с какво?

— Аз ще го направя — децата чуха глас зад себе си. — Изчезвайте оттук!

Към тях се приближи мъж на около трийсет и пет, в износена работна дреха. Бе едър и силен, имаше къса, къдрава коса, приплеснат нос и угрижено лице. Тясното му лице бе обрасло с четинеста брада.

— Ах, това сте вие, майсторе — простена другият ранен. — Колко добре, че сте здрав и невредим!

Микеланджело, помисли си Ким, това е Микеланджело!

— Стъпих на перваза на прозореца и така се спасих, когато част от скелето рухна — отвърна мрачно Микеланджело, докато измъкваше една носна кърпа от джоба си. За разлика от работните му дрехи, тя бе бяла и чиста. Той я притисна към раната на мъжа, който все още се държеше за главата.

— Ами Лоренцо?

— Добре е — отвърна майсторът. — И той, както и двамата помощници, успяха да скочат от скелето и да се скрият.

Микеланджело се обърна и извика:

— Лоренцо, къде си?

— Тук съм, майсторе! — От облаците прах се появи млад мъж с права, гарвановочерна коса. Бе с една глава по-нисък от Микеланджело и имаше фино телосложение. Тясното му лице с чип нос, живи очи и енергична брадичка бе мъртвешки бледо. Носеше чорапи на краката и закопчана от горе до долу тъмнокафява износена пола^[1], която стигаше малко под седалището му. И той, както и майсторът, бе обут с полуботуши.

— Как… как можа да се случи това? — заплете той език, загубил ума и дума.

— И аз се питам същото — измърмори Микеланджело. — Това скеле е солидна, специално изработена конструкция, която самият аз проектирах.

Ким хвърли поглед към Леон и Юлиан. Ако конструкцията е била толкова стабилна, защо се събори? Дали някой не бе помогнал? Някой, който иска да навреди на Микеланджело или да го отстрани от пътя си?

— Пиеро, Джовани! Можете ли да станете? — обърна се Микеланджело към ранените.

Двамата се надигнаха с усилие.

— Бене^[2] — хладно рече майсторът. — Идете си вкъщи да се лекувате. Но се връщайте колкото е възможно по-скоро. И още нещо — изпратете ми някой дърводелец, който да поправи счупените части на скелето.

— Добре! — измърмориха мъжете и се изнизаха от капелата с нестабилна крачка. На вратата се бяха появили няколко зяпачи.

— Изчезвайте! — изрева Микеланджело. — Няма нищо за гледане!

А може би има, помисли си Ким и хвърли поглед към купола. Платнището бе леко отместено…

— Какво зяпаш? — нахвърли се в този момент срещу нея майсторът. Вероятно имаше очи и на гърба.

— Ами аз… помислих си…

— Това е моята фреска! — тихо, но заплашително изрече Микеланджело. — Ще я пазя като зеницата на окото си, можеш да си сигурна в това, ти и всички останали!

— Разбира се — смотолеви Ким.

— По дяволите, платнището също е повредено, скелето го е повлякло надолу и то се е разкъсало от едната страна — измърмори майсторът и се обърна към Лоренцо. — А сега ми помогни да разчистим отломките.

— Майсторе — позволи си да се обади Юлиан.

— Какво има?

— Може би ще ви трябват и други помагачи? Двама от мъжете са ранени, а най-вероятно има още много работа…

Микеланджело присви очи и измери Юлиан от главата до петите. Ким имаше усещането, че Юлиан се смалява под изпитателния му поглед.

— Какво? Три деца и една котка?

— А защо не? — храбро отвърна Юлиан. — Не се боим от работа, а и сме доста сръчни.

— Кои сте вие? — поиска да разбере Микеланджело.

Юлиан разказа историята, която обикновено разказваха в такива случаи. Родителите им били починали, били сирачета, дошли в Рим да търсят работа и подслон.

— Обичаме изкуството — додаде Ким. — И дойдохме в Сикстинската капела, за да видим най-великия художник на всички…

— Добре, добре — махна с ръка Микеланджело. — Какво ще кажеш, Лоренцо?

Помощникът му присви рамене.

— Защо не? Най-малкото можем да опитаме. Пиеро и Джовани са само общи работници. Всеки може да върши работата им. И ако малките се окажат наистина сръчни, биха могли да останат.

Майсторът се почеса по брадата.

— Е, добре, така да бъде. А сега се залавяйте за работа!

Ким бе на върха на щастието, че късметът им проработи. Подобно на Леон и Юлиан, и тя искаше да угоди на майстора, но когато започнаха да разчистват отломките, стана ясно, че това не е толкова лесно. Микеланджело може и да беше гениален художник, но бе доста мрачен тип. А и в момента бе бесен, че се налага да прекъсне рисуването.

— И без това изоставаме с графика — ядосваше се той. — Папа Юлий II ще се сърди.

— Да, а Браманте^[3] и Рафаело^[4] ще се радват на сполетялото ни нещастие — додаде Лоренцо, докато пъхаше една дълга греда под една от пейките.

Ким, която точно в този момент минаваше покрай него, попита:

— Кои са тези мъже?

Вместо Микеланджело й отвърна Лоренцо:

— Как, не си ли чувала за тях?

— Не, за съжаление — отвърна Ким, преструвайки се на по-глупава, отколкото е.

— Това ми харесва! — извика майсторът и Ким за пръв път го видя да се смее. — Можеш веднага да забравиш тези имена. Браманте е нескопосан архитект и художник, папско протеже. Дърдорко и самохвалко, който не може да понесе, че аз ще изрисувам Сикстинската капела, а не той.

— Това се отнася и за Рафаело, нали, майсторе? — поласка го Лоренцо.

— Естествено! — тръбеше Микеланджело насред капелата. — Този надут младенец, този мърляч, това нищо с четка в ръка, което си въобразява, че е най-великият художник!

— Да, при това е близък приятел на Браманте — наля Лоренцо още масло в огъня.

Майсторът избърса прашните си ръце в престилката.

— Ти го казваш. Двамата са се обединили срещу мен. Опитват се да ме очернят с всички средства и ще се радват, ако се проваля. Искат… — Микеланджело се поколеба за момент, после снижи глас и продължи: — … искат да ме отстранят, защото завиждат на успеха ми!

Ким почувства, че й става горещо, а след това — студено. В думите на Паоло може би имаше нещо вярно! Микеланджело си бе въобразил, че е жертва на интрига, която заплашва живота му. Ким се замисли. Дали някой не се бе погрижил скелето да се срине и да убие Микеланджело? Трябва внимателно да разгледат гредите. Дали някоя от напречните подпори не е била срязана нарочно?

Тя продължи да разсъждава. Гредите и талпите обаче, които мъкнаха допреди малко, изглеждаха съвсем нормално.

Докато работеха, успяха да разберат от Лоренцо, че скелето на Микеланджело се състои от няколко моста, широки около два метра, които се простират високо горе под купола на църквата и се опират върху первазите на прозорците. Вероятно преди малко се бе счупил някой от страничните мостове.

 

 

Половин час по-късно разчистиха отломките от капелата. В този момент се появи дърводелецът. Той критично огледа щетите.

— Няма как да се справим с всичко това днес — каза той на Микеланджело.

— Трябва! Не можем да си позволим да закъсняваме нито ден! — категоричен бе художникът.

— Не мога да върша чудеса — държеше на своето мъжът.

— Естествено, но можеш да работиш цялата нощ. Запали факли, намери помагачи или каквото там ти хрумне.

Дърводелецът погледна косо Микеланджело.

— Каквото ми хрумне ли? Бене, само че ще струва доста скъпо…

— Все ми е едно! — изръмжа майсторът. — Ще си получиш парите, но трябва да свършиш работата, чуваш ли? Да свършиш работата!

— Бене! — отново рече дърводелецът и излезе от църквата, за да доведе помощници.

Лоренцо пристъпи към майстора.

— Има ли още нещо за вършене? — попита той.

— Не, отиваме си вкъщи — уморено отвърна Микеланджело.

— А какво ще стане с нас? — осмели се да попита Ким.

Майсторът въздъхна.

— О, боже, още ли сте тук… — Той сякаш се бореше със себе си.

Ким стисна палци. Тримата с Леон и Юлиан си размениха боязливи погледи.

— Е, добре, идвате с нас, имам една свободна стаичка.

По пътя майсторът ругаеше нещо под носа си. Вероятно все още се ядосваше заради скелето, което се бе срутило.

— Няма да можем да спазим срока — мърмореше той. — И всички ще се зарадват: и папата, и…

— Папата ли? — попита Лоренцо.

— Да, папата, големият бог! — гневно извика Микеланджело. Думите буквално изригнаха от устата му. — Той само си търси повод, за да не ми изплати втората половина от трите хиляди дуката^[5], за които сме се уговорили. Ще изчака да завърша работата, а след това ще заяви, че съм бил много бавен. И ще удържи половината от хонорара ми.

— Три хиляди дуката са цяло състояние — изтръгна се от устата на Ким.

— И още как! — не можеше да не се съгласи с нея Лоренцо. — Беден мураторе като мен печели хиляда дуката на година.

— Мураторе ли?

— Аз приготвям мазилката, върху която майсторът нанася боите — обясни им Лоренцо и очите му заблестяха. — Но аз съм и художник — додаде той вече по-тихо. — И със сигурност не съм лош художник. Скоро…

— Спри да шепнеш, Лоренцо! — прекъсна го майсторът. — Нямаш никаква представа от пари. Три хиляди дуката съвсем не са много! С тях трябва да купувам четки, бои, въжета, греди и талпи за скелето. Трябва да плащам на помощниците си, както и да ви приютявам в къщата си.

— Значи Лоренцо живее при вас, майсторе? — попита Ким.

— Да, за разлика от Пиеро, Джовани и двамата помощници, чиито семейства живеят в Рим. Но Лоренцо е от Флоренция, както и аз, доведох го със себе си. В този случай е прието майсторът да плаща подслона и храната. А това гълта маса пари, не го забравяй. Точно ти ми изяждаш главата, въпреки че не го виждаш.

— Затова пък здравата се бъхтя — отвърна Лоренцо, леко засегнат.

— Това, по дяволите, е твое задължение! — сопна му се майсторът. — Всички ние работим здравата, а и често се налага да коригирам работата ти.

— Не е вярно!

— Напротив, вярно е! Но да свършваме с това, баста! — изръмжа Микеланджело.

Хм, помисли Ким, ето, че пак става въпрос за пари. Съперничество между конкуренти, странен инцидент в църквата и маса пари — от това няма как да не произлезе нещо любопитно…

 

 

Малко след това стигнаха до площад „Рустикуци“^[6]. Тук нямаше и следа от разкош, установи Ким, въпреки че той се намираше само на няколко минути път от великолепния площад „Свети Петър“. „Рустикуци“ бе само едно петно сред лабиринта от улички, плътно осеяни с магазинчета и работилнички.

По пътя приятелите, Микеланджело и Лоренцо минаха покрай оръжейни работилници и различни канцеларии. Край една бояджийница, от която се разнасяше воня, те ускориха крачка. После минаха покрай една бръснарница. Бръснарят подстригваше косата на клиента си непосредствено пред магазинчето си, но за най-голямо съжаление на Ким, не се спряха дори за минутка.

Както и на всички останали площади, на площад „Рустикуци“ също имаше поцо — кладенец, от който живеещите в района се снабдяваха с прясна вода. Срещу кладенеца, лишен от всякаква украса, се издигаше непретенциозна църква с малка камбанария.

— Това е „Света Катерина деле Кавалероте“ — обясни им Лоренцо, — църквата в нашия квартал. За съжаление нямаме реликва^[7] като късчето от кръста на Исус върху обелиска на площад „Свети Петър“, която всяка година привлича хиляди поклонници.

— За щастие! Така поне имаме малко спокойствие — отсече Микеланджело.

После мина покрай църквата и ги поведе към мрачна двуетажна къща, притулена в тясна уличка. Там извади един голям ключ и отключи катинара.

Изпълнена с любопитство, Ким влезе в къщата. Озоваха се в тесен коридор, който водеше към работилницата. По размери тя напомняше на класната й стая в Зибентан. Помещението бе натъпкано с материали — гърнета с бои и други, пълни с четки, бяха струпани в безпорядък върху дървената маса. Ким видя шаблони, линеали, пергели и свитъци пергамент^[8]. Между тях лежаха скици и ескизи, някои от които — готови, а други — само нахвърляни.

Върху една полица бяха наредени многобройни гърненца и стъкленици с прах във всевъзможни цветове. В един от ъглите на работилницата бяха натрупани чували с пясък и вар за мазилката. В друг ъгъл можеше да се види статуя на юноша и Ким си припомни, че Микеланджело бе и много известен скулптор. Миришеше на прах, бои и пот и по всичко изглеждаше, че тук кипи усилен труд.

Майсторът ги заведе в кухнята, намираща се в съседство — тъмно помещение с един прозорец и голяма маса, около която бяха наредени пет стола. Един нисък бюфет с плот за приготвяне и сервиране на храната и една печка съставляваха останалата част от мебелировката. Микеланджело извади две кани, дълъг бял хляб, салам и кашкавал и сложи всичко на масата.

— Яжте! — каза той.

Лоренцо си взе една чаша от бюфета и си сипа вино. Ким впери поглед в салама и хляба.

— Това и за нас ли се отнася?

Микеланджело кимна и сега изглеждаше едва ли не мил, направо благ. Изгладнели, приятелите се нахвърлиха върху салама, щедро подправен с пипер, и опитаха от пикантния кашкавал. После пиха вода от втората кана. Кия също получи няколко вкусни късчета. Само Микеланджело не се докосна до храната.

— Покажи на новите помощници стаята им — обърна се той към Лоренцо. — Аз ще поработя още малко, ще направя още няколко примо пенсиери^[9].

— Примо какво? — попита Ким.

— Примо пенсиери наричаме първоначалния замисъл, първите наброски за някое произведение на изкуството — обясни Микеланджело. — От тях след това ще развия ескизите и същинските скици… А сега бързо в леглата!

— Както желаете, майсторе — каза Лоренцо, запали една свещ и изведе приятелите от кухнята.

Изкачиха се по една скърцаща стълба на горния етаж, където имаше две стаи.

— Тук живея аз — Лоренцо посочи към дясната врата. — А вие ще се настаните в стаята отляво. Майсторът живее долу. Близо до църквата има още една малка стаичка. — Той запали втора свещ и я подаде на Ким. — Ще ви събудя утре на разсъмване — уведоми ги той, преди да се скрие в стаята си.

Приятелите колебливо пристъпиха в новия си дом. Стаичката бе около десет квадратни метра, имаше тясно прозорче, четири нара, железен леген за миене, тенекиена кана за вода и малка паянтова масичка.

— Е, не е като в петзвезден хотел — отбеляза Ким и се отпусна върху едно от твърдите дървени легла. Одеялото, с което бе застлано леглото, не особено меко, но чисто, далеч не създаваше усещане за уют. — Но поне имаме покрив над главите.

— Бе глупаво от наша страна, че не успяхме да видим фреските — мрачно промърмори Леон.

— И утре е ден. Ще работим като помощници и ще имаме възможност да ги видим — отвърна Юлиан.

Ким се загледа в светлината на свещта.

— Любопитна съм да разбера защо част от скелето се срути. Микеланджело твърдеше, че става въпрос за извънредно стабилна конструкция. Смятам, че трябва още веднъж внимателно да разгледаме парчетата. При това веднага!

— Да не би да искаш да се върнем в Сикстинската капела?

— Точно така! — каза момичето. — Никой не е казал, че трябва да останем тук, нали? — Тя се изправи и отвори прозореца. — Не са повече от три метра. Нищо и никаква работа!

— А как ще влезем след това? — попита Юлиан.

— С разбойническа стълба, както винаги — каза Ким и се покатери върху тесния перваз. — Хайде, момчета! Някой от вас трябва да ми подаде свещта долу. Ще имаме нужда от светлина. Навън вече е доста тъмно.

 

 

Тримата се понесоха през малките улички към църквата, откъдето се разнасяха блъскане и чукане. Вероятно дърводелецът се бе заловил за работа.

Близо до вратата лежаха останките от скелето. Ким се огледа. Една жена вадеше вода от кладенеца наблизо, а от една кръчма се разнасяше смях. Никой не обръщаше внимание на Ким и приятелите й. На светлината на свещта те започнаха да разглеждат парчетата дърво.

— Хей, я елате! — внезапно извика момичето.

Леон и Юлиан се приближиха до нея.

— Върху тази греда има един прав разрез, виждате ли? — тържествуващо прошепна Ким. — Изглежда така, сякаш някой е срязал гредата с трион! Смятам, че някой е помогнал на скелето да се срути!

— Да — прошепна Леон. — Имаш право. Било е саботаж. Но кой може да го е направил?

— Точно това трябва да разберем, момчета! — отвърна Ким, а в гласа й се усещаше решителност. — А сега да изчезваме, преди някой да ни е видял.

Приятелите се втурнаха обратно към дома на Микеланджело.

Докато вървяха, Ким бе обзета от усещането, че някой ги следи.

Всеки път, когато се обърнеше назад, някаква сянка се шмугваше зад някой зид, кладенец или двуколка.

— Имаме си опашка — прошепна момичето.

— Къде?

— Зад нас, някой ни следва по петите!

— В такъв случай да дадем газ, може би ще успеем да се изплъзнем от преследвача — прошепна Леон. — На три се втурваме да бягаме!

По негова команда тримата се втурнаха напред, после многократно свиваха наляво и надясно и малко по-късно стигнаха до мрачната къща.

— Да влизаме в луксозната съборетина — задъхвайки се, промълви Леон, опря гръб в стената, точно под прозореца и преплете длани, за да може Ким да стъпи върху тях и да се изкачи горе.

Следващият бе Юлиан. След като и той влезе в стаята, двамата с Ким протегнаха надолу ръце и изтеглиха Леон. След това затвориха прозореца.

— Пу, пу, всичко мина добре! — простена Юлиан.

Да, помисли си Ким, засега.

Само че някой забеляза, че подозираме нещо. А това изобщо не е добре.