Керстин Гир
Сапфиреносиньо (9)

Глава 6

Този път нищо не ни прекъсна, нито скок във времето, нито нахален гаргойл. Докато звучеше „Hallelujah“, докосването на устните му бе много нежно и внимателно, но после Гидиън прокара и двете си ръце през косата ми и ме притисна плътно към тялото си. Той задълбочи целувката и самата аз се изненадах от реакцията си. Изведнъж тялото ми стана съвсем податливо и безтегловно. Сякаш притежаваха собствена воля, ръцете ми обгърнаха врата му. Нямам представа как, но по някое време, без да се откъсваме един от друг, се озовахме върху зеления диван и там продължихме да се целуваме, докато в един момент Гидиън изведнъж се надигна и погледна часовника си.

— Както вече казах, наистина е жалко, че повече не мога да те целувам — заяви той, останал без дъх. Зениците на очите му бяха станали огромни, а бузите му се бяха зачервили.

Почудих се как ли вероятно изглеждам аз. Тъй като временно се бях размекнала и наподобявах човешки пудинг, не бях в състояние да се помръдна от полулегналата си поза. И с ужас установих, че нямам никаква представа колко време бе изминало от „Hallelujah“. Десет минути? Половин час? Всичко бе възможно.

Гидиън ме погледна и ми се стори, че в очите му сякаш видях смайване.

— Трябва да съберем багажа си — каза той накрая. — И ти спешно трябва да направиш нещо с косата си. Изглежда така, сякаш някой идиот е ровил в нея с двете си ръце, а после се е въргалял с теб върху някакъв диван… Който и да ни очаква, бързо ще си направи изводите… О, боже, не ме гледай така.

— Как?

— Сякаш не можеш да се помръднеш.

— Но точно така се чувствам — казах сериозно. — Аз съм пудинг. Ти ме превърна в човешки пудинг.

Кратка усмивка озари лицето му, но после той скочи на крака и започна да прибира ученическите ми пособия в раницата.

— Хайде, малък пудинг, ставай! Носиш ли си четка за коса или гребен?

— Някъде там вътре — отвърнах вяло.

Гидиън вдигна високо калъфчето за очила на майката на Лесли.

— Тук вътре?

— Не! — извиках ужасено и от шока на съществуването ми като пудинг изведнъж бе сложен край. Скочих, издърпах от ръката му калъфчето с японския кухненски нож и го хвърлих обратно в раницата. Ако Гидиън се е учудил на държанието ми, не го показа. Той занесе стола обратно на мястото му до стената и отново погледна часовника си, докато аз изваждах четката си за коса.

— Колко време ни остава?

— Две минути — отвърна той и вдигна айпода си от пода. Нямах представа как се е озовал там. Или кога.

Припряно сресах косата си. През това време Гидиън ме наблюдаваше със сериозен поглед.

— Гуендолин?

— Хм? — Отпуснах четката и се обърнах към него толкова спокойно, колкото ми бе възможно. О, боже! Изглеждаше толкова красив и една част от тялото ми искаше отново да се превърне в пудинг.

— Имала ли си…?

Чаках да продължи, а после попитах:

— Какво?

— Нищо.

В стомаха ми се разпростря познатото усещане.

— Мисля, че се започва.

— Стискай здраво чантата, в никакъв случай не трябва да я изпускаш. И ела малко по-насам, защото иначе ще се приземиш върху масата.

Още докато се придвижвах, пред очите ми всичко се размаза. Само части от секундата по-късно се приземих меко на краката си, точно пред широко отворените очи на господин Марли. Нахалната муцуна на Ксемериус надничаше над рамото му.

— Най-сетне — тросна се гаргойлът. — От петнайсет минути слушам как червенокосият си говори сам.

— Добре ли сте, госпожице? — заекна господин Марли, докато отстъпваше крачка назад.

— Да, добре е — отвърна Гидиън, който се бе приземил зад мен и ме гледаше изучаващо. Когато му се усмихнах, бързо отвърна поглед.

Адептът се прокашля.

— Сър, трябва да ви предам, че ви очакват в драконовата зала. Вътрешният… Номер седем пристигна и желае да разговаря с вас. Ако позволите, ще придружа госпожицата до колата й.

— Госпожицата изобщо няма кола — каза Ксемериус. — Тя дори няма шофьорска книжка, смотаняко.

— Не е необходимо, ще я взема с мен до горе. — Гидиън посегна към черната превръзка за очите.

— Трябва ли да си я слагам?

— Да, трябва. — Гидиън я завърза на тила ми, като във възела се заплете и част от косата ми, и макар да ме скубеше, не исках да мрънкам, така че стиснах зъби. — Ако не знаеш къде се съхранява хронографът, не можеш да ни издадеш и така никой няма да може да ни устрои засада, когато, без значение в кой век, се появим във въпросното помещение.

— Но това подземие е собственост на пазителите и във всички времена входовете и изходите се охраняват — изтъкнах.

— Първо, повечето пътища водят в този лабиринт, не само от сградите в Темпъл, и второ, не можем да изключим някой от собствените ни редици да прояви интерес към една неочаквана среща.

— Не вярвай на никого. Дори и на собствените си чувства — промълвих тихо. Бях заобиколена с недоверчиви хора.

Гидиън постави ръка върху талията ми и ме бутна напред.

— Точно така.

Чух как господин Марли ни каза довиждане, а после вратата се затвори след нас. Мълчаливо вървяхме един до друг. А имаше една камара неща, за които ми се искаше да говоря, но просто не знаех откъде да започна.

— Вътрешното чувство ми подсказва, че отново сте се целували — отбеляза Ксемериус. — Вътрешното ми чувство и острият ми поглед.

— Глупости — отвърнах и чух как гаргойлът избухна в кудкудякащ смях.

— Повярвай ми, на тази земя съм от XI век и знам как изглежда момиче, което се е въргаляло в купа сено.

— Купа сено! — повторих възмутено.

— На мен ли говориш? — попита Гидиън.

— На кой друг? — отвърнах. — Всъщност колко е часът? Апропо, сено. Умирам от глад.

— Почти седем и половина. — Изведнъж Гидиън ме пусна. Чуха се множество писукания, а после ударих с рамото си една стена.

— Хей!

Ксемериус отново избухна в смях.

— На това му викам истински кавалер.

— Извинявай! Скапаният телефон долу няма обхват. Трийсет и четири пропуснати обаждания. Супер! Това може да е… О, боже, майка ми! — Гидиън въздъхна тежко. — Оставила е и съобщение на гласовата поща.

Придвижвах се напред, опипвайки стената.

— Или ще ми махнеш тъпата превръзка, или ще ме водиш!

— Добре де!

Ръката му отново се появи.

— Не знам какво да си мисля за тип, който завързва очите на приятелката си, за да може на спокойствие да си провери джиесема — каза Ксемериус.

И аз не знаех.

— Нещо лошо ли се е случило?

Отново въздишка.

— Предполагам. Обикновено не разговаряме често по телефона. Все още нямам покритие.

— Внимание, стъпало — предупреди ме гаргойлът.

— Може би някой е болен — предположих. — Или си забравил нещо важно. Наскоро майка ми остави безброй съобщения на гласовата поща, за да ме подсети да поздравя чичо Хари за рождения му ден. Опа!

Ако Ксемериус не бе извикал предупредително, върхът на парапета щеше да се забие в корема ми. А Гидиън дори не забеляза. Опипом намерих пътя нагоре по витата стълба.

— Не, не е това. Никога не забравям рожден ден. — Звучеше притеснено. — Сигурно се е случило нещо с Рафаел.

— По-малкият ти брат?

— Постоянно върши опасни неща. Кара кола, без да има книжка, скача от високи скали в морето, катери се в планините, без осигуровка. Нямам представа на кого и какво се опитва да докаже. Миналата година, по време на парапланеризъм претърпя контузия и три седмици лежа в болница с мозъчно-черепна травма. Човек ще рече, че си е извадил поука, но не е, защото за рождения си ден накара мосю да му подари моторница. А онзи идиот, естествено, изпълнява всяко негово желание. — Вече стигнали горе, Гидиън забърза крачка и аз няколко пъти се спъвах. — Най-накрая! Тук вече има обхват. — Явно вървейки, вече прослушваше гласовата си поща. За съжаление, нищо не можех да чуя.

— По дяволите! — множество пъти промърмори той.

Отново ме беше пуснал и аз сляпо се препъвах напред.

— Ако не искаш да се блъснеш в стена, по-добре да завиеш наляво — информира ме Ксемериус. — О, явно сега все пак му хрумна, че нямаш вградена радарна система.

— Добре… — рече Гидиън и докосна първо лицето ми, а после тила ми. — Гуендолин, съжалявам. — Гласът му беше пропит от тревога, но силно се съмнявах, че се отнасяше за мен. — Ще успееш ли да се ориентираш от тук сама? — Развърза шала и аз замигах на светлината. Бяхме застанали пред шивашкото ателие на мадам Росини. Той погали бегло бузата ми и се усмихна накриво. — Познаваш пътя, нали? Колата те очаква. Ще се видим утре.

Още преди да съм успяла да отговоря, той вече се бе обърнал.

— И дим да го няма — отбеляза Ксемериус. — Не е особено възпитано.

— Какво се е случило? — извиках след Гидиън.

— Брат ми е избягал от вкъщи — отговори той, без да се обръща или да забавя крачка. — И познай от третия път накъде е тръгнал.

Но вече бе завил зад ъгъла, още преди първия ми опит да позная.

— Май е по-добре да не залагам на Фиджи — измърморих.

— Мисля, че не трябваше да се въргаляш с него в сеното — рече Ксемериус. — Сега си мисли, че си лесна и няма да си дава никакъв зор.

— Затваряй си устата, Ксемериус. Приказките за сено съвсем ме изнервят. Само малко се целувахме.

— Няма причина да се изчервяваш като домат, сладурче!

Допрях длани до пламналите си страни и се ядосах.

— Хайде да продължаваме, гладна съм. Днес поне имам някакъв шанс да получа нещо от вечерята. И пътьом може и да успеем да хвърлим поглед на тайнствените мъже от вътрешния кръг.

— Само не и това! Стига ми, че цял следобед ги подслушвах.

— О, страхотно! Разказвай!

— Скука! Мислех, че ще пият кръв от черепи и ще рисуват тайнствени руни по ръцете си. Но не, само приказваха и то облечени в костюми с вратовръзки.

— И за какво приказваха?

— Чакай да видя дали ще мога да си спомня — каза Ксемериус и се прокашля. — Основно ставаше дума за това дали е възможно да се нарушат златните правила, за да се устрои засада на Черен турмалин и Сапфир: Според едните: „Това е супер идея“, според другите: „Не, в никакъв случай“; после пак едните: „Напротив, иначе светът никога няма да бъде спасен, страхливци такива“, на което другите отвърнаха: „Това е нещо лошо, неморално, освен това застрашава последователността на времето“; а после пак едните: „Да, но е все тая, щом по този начин ще бъде спасен светът“; после следваха прекалено патетични дрънканици и от двете страни и мисля, че това беше моментът, в който заспах. В заключение, всички бяха единодушни, че за съжаление Диамантът има склонност към самоволни действия, докато Рубинът, изглежда, е една малка глупачка и затова не може да участва в мисиите „Операция Опал“ и „Операция Нефрит“, просто защото е тъпа. Следиш ли ми мисълта?

— Аха…

— Естествено, аз те защитих, но те не ме чуха — продължи Ксемериус. — Говореха за това, че трябва да те държат колкото е възможно по-надалеч от всякаква информация. Че заради липсата ти на възпитание, невежеството ти и вродената ти наивност дори и в момента представляваш заплаха за сигурността и си самото олицетворение на недискретност. Във всеки случай смятат да наблюдават и твоята приятелка Лесли.

— По дяволите!

— Добрата новина е, че стоварват вината за твоята некадърност изцяло върху майка ти. Винаги и за всичко са виновни жените, по този въпрос потайните господа бяха единодушни. А след това заговориха за доказателства, като сметки за шивачи, писма, логически заключения и след още малко приказки всички се съгласиха, че Пол и Люси са избягали с хронографа в 1912 година, където живеят сега. Като в този случай думата сега не е съвсем подходяща. — Ксемериус се почеса по главата. — Все едно, във всеки случай двамата се крият там, всички са убедени в това, и при следващ удобен случай твоят чудесен, силен герой трябва да ги издири, да им източи от кръвта и да им вземе хронографа. И после всичко се започна отначало… дъра-бъра, златни правила, високопарни приказки…

— Колко интересно — казах аз.

— Смяташ ли? Ако ти се струва така, това се дължи единствено на моята способност да преразкажа по изключително забавен начин основното от скучните им глупости.

Отворих вратата, водеща към следващия коридор, и тъкмо се канех да отговоря на Ксемериус, когато чух нечий глас да казва:

— Ти си точно толкова арогантен, колкото и преди!

Това беше майка ми! И действително, когато завих зад ъгъла, я видях. Тя стоеше пред Фолк де Вилърс и бе свила ръце в юмруци.

— А ти все още си точно толкова инатлива и неразумна — отвърна Фолк. — Това, което си позволи — независимо от причината — с твоите опити, за потулване на истината, касаеща рождения ден на Гуендолин, значително навреди на делото ни.

— Делото! Вашето дело винаги ви е било по-важно от хората, които участват в него — извика майка ми.

Затворих вратата възможно най-тихо и бавно продължих напред.

Ксемериус се придвижваше по стената, висейки на ръце.

— Леле! Тя изглежда доста ядосана.

Вярно бе. Очите на майка ми хвърляха искри, страните й бяха почервенели, а гласът й бе необичайно силен.

— Бяхме се разбрали Гуендолин да стои настрана. Да не се излага на опасност! А сега искате да я поднесете на графа на сребърен поднос. Та тя е напълно… безпомощна!

— И за това си виновна само ти — отвърна студено Фолк де Вилърс.

Мама прехапа долната си устна.

— Като Велик пазител на тази ложа, ти носиш отговорността!

— Ако от самото начало бе подходила честно, сега Гуендолин нямаше да е неподготвена. И за твоя информация, с тази история, че си искала да осигуриш на дъщеря си безгрижно детство, можеш да заблудиш господин Джордж, но не и мен. Изгарям от любопитство какво ще ни разкаже акушерката.

— Все още ли не сте я намерили? — Гласът на майка ми вече не звучеше толкова остро.

— Въпрос на дни е, Грейс. Хората ни са навсякъде. — Сега Де Вилърс забеляза присъствието ми и студеното, ядосано изражение изчезна от лицето му. — Защо си сама, Гуендолин?

— Момичето ми. — Мама се втурна към мен и ме прегърна. — Помислих си, че за да не се прибираш късно като вчера, е по-добре аз да те взема.

— И използва случая, за да ме зарине с упреци — допълни Фолк с тих смях. — Защо господин Марли не те придружава, Гуендолин?

— Последната част от пътя извървях сама — отговорих уклончиво. — За какво се карахте?

— Майка ти мисли, че посещенията ти в XVIII век са прекалено опасни.

Да, не можех да не се съглася с нея. При това тя не знаеше дори и за част от опасностите. Никой не й бе разказал за мъжете, които ни бяха нападнали в Хайд Парк. Във всеки случай аз по-скоро бих си отхапала езика. Не можеше да знае и за лейди Тилни и пистолетите, нито пък че граф Сен Жермен ме беше заплашил по много страховит начин, защото се бях доверила единствено на Лесли. Е, и на дядо.

Изгледах Фолк изучаващо.

— С веенето с ветрило и танцуването на менует ще се справя — казах небрежно. — В това няма нищо рисковано, мамо. Единствената опасност се състои в това, че ще разбия ветрилото на малки парченца в главата на Шарлот…

— Нали чу, Грейс — каза Фолк и ми намигна.

— Кого се опитваш да залъжеш, Фолк? — Мама му отправи последен смразяващ поглед, после ме хвана за ръка и ме дръпна. — Ела. Останалите ни очакват за вечеря.

— До утре, Гуендолин — извика Фолк след нас. — И до някога си, Грейс.

— Довиждане — измърморих.

Мама също изсумтя нещо под нос, но не се разбра точно какво.

— Ако питаш мен… купа сено — каза Ксемериус. — Мен не могат да ме заблудят с караниците си. Когато видя познанства тип „купа сено“, веднага ги разпознавам.

Въздъхнах. Мама също изпусна една въздишка и ме притисна по-близо до себе си, докато оставяхме след нас последните метри до изхода. В началото бях малко скована, но после облегнах глава на рамото й.

— Не трябва да се караш заради мен с Фолк. Прекалено много се притесняваш, мамо.

— Лесно ти е да го кажеш… Чувството, че си направил всичко погрешно, не е никак приятно. Усещам, че си ми ядосана. — Отново въздъхна. — И вероятно имаш право.

— Но въпреки това те обичам — казах.

Мама се бореше със сълзите.

— А аз те обичам повече, отколкото можеш да си представиш — прошепна тихо тя. Бяхме излезли на уличката пред сградата и тя се огледа, сякаш се страхуваше, че някой може да ни дебне в тъмното. — Бих дала всичко, за да имам едно напълно нормално семейство с напълно нормален живот.

— А какво е нормално? — попитах.

— Е, във всеки случай ние не сме.

— Всичко е въпрос на нагласа. И така, как мина денят ти? — осведомих се шеговито.

— О, както обикновено — отвърна мама с измъчена усмивка. — Първо, малък спор с майка ми, после, по-голям със сестра ми, на работата спор с шефа и накрая още един спор с… бившия ми, който случайно е Великият пазител на една ужасно потайна ложа.

— Не ти ли казах? — Ксемериус направо ликуваше. — Купа сено!

— Виждаш ли, мамо, всичко е съвсем нормално!

Поне успях да я накарам да се усмихне.

— А как мина твоят ден, скъпа?

— О, нищо особено не се случи. В училище главоболие с Катеричката, след това малко уроци по танци и добри маниери при онази абсурдна тайна ложа, която се занимава с пътуване във времето, и преди да съм удушила милата ми братовчедка, направих малка екскурзия в 1953 година, където написах домашните си на спокойствие, за да имам по-малко главоболия с въпросната Катеричка.

— Звучи доста приятно. — Токчетата на мама тракаха по паважа. Тя отново се огледа.

— Не мисля, че някой ни следи — успокоих я. — Всички имат достатъчно работа. Сградата направо гъмжи от ужасно потайни хора.

— Има съвещание на Вътрешния кръг, а това не се случва често. Последния път се събраха, когато Люси и Пол откраднаха хронографа. Разпилени са по цялото земно кълбо…

— Мамо, не мислиш ли, че е настъпил моментът да ми кажеш какво знаеш? Не е от полза за никого непрестанно да се лутам в тъмното.

— В буквалния смисъл — добави Ксемериус.

Мама спря.

— Надценяваш ме! Малкото, което знам, по никакъв начин няма да ти е от полза. Вероятно само още повече ще те обърка. Или по-лошо: ще те изложи на още по-голям риск.

Поклатих глава. Не исках да се предавам толкова лесно.

— Какво или кой е зеленият ездач? И защо Люси и Пол не искат кръгът да се затвори? Или все пак искат, но само те да извлекат ползата?

Мама разтърка слепоочията си.

— За зелен ездач днес чувам за първи път. А що се отнася до Люси и Пол съм сигурна, че мотивите им не са били егоистични. Ти вече се запозна с граф Сен Жермен. Той разполага със средства… — Тя отново замълча. — О, миличка, повярвай ми, нищо от това, което бих могла да ти кажа, няма да ти е от помощ.

— Моля те, мамо! Достатъчно лошо е, че тези мъже се държат толкова потайно и ми нямат доверие, но ти си ми майка!

— Да — каза тя и очите й отново се напълниха със сълзи. — Аз съм твоя майка. — Но явно въпреки това този аргумент не беше достатъчно силен. — Хайде, таксито ни чака вече от половин час. Сигурно ще ми струва половин заплата.

Въздъхвайки тежко, я последвах надолу по улицата.

— Можехме да се приберем и с метрото.

— Не, нуждаеш се от топло ядене. Освен това ужасно липсваш на сестра ти и брат ти. Няма да издържат още една вечеря без теб.

Неочаквано вечерта премина тихо и спокойно, защото баба ми, леля Гленда и Шарлот бяха отишли на опера.

— „Тоска“^[1] — каза пралеля Мади развеселено и разлюля русите си къдрици. — Дано се върнат по-облагородени. — Намигна ми. — Добре, че Вайълет имаше билети.

Погледнах сътрапезниците си въпросително. Оказа се, че приятелката на пралеля Мади (мила стара дама с чудесното име Вайълет Пърпълплъм, която винаги ни изпращаше шалове и чорапи за Коледа) всъщност е трябвало да отиде на опера със сина си и бъдещата си снаха, но както изглеждаше, бъдещата снаха щеше да стане бъдеща снаха на някоя друга жена.

Както винаги, когато лейди Ариста и леля Гленда отсъстваха, вкъщи веднага се възцаряваше весело настроение. Беше донякъде като в училище, когато учителят излезеше от класната стая. Още по време на вечерята не можах да се въздържа, скочих и показах на брат ми, сестра ми, пралеля Мади, мама и господин Бърнард, как Цъфналата устна и Шарлот ме бяха учили да танцувам менует и да държа ветрило, а Ксемериус ми подсказваше, ако пропуснех нещо. Сега вече и на мен ми се струваше по-скоро смешно, отколкото трагично и можех да разбера, че те се забавляваха. По някое време вече всички танцуваха из трапезарията (освен господин Бърнард, но той все пак потропваше в такт с върха на обувката си) и говореха на нос като Джордано, като през цялото време викаха един през друг.

— Глупаво същество! Виж как го прави Шарлот! Надясно! Не натам, дясно е, където палецът ти сочи наляво.

Или:

— Мога да видя зъбите ти! Това е непатриотично!

Ник ни представи двайсет и три различни начина да си вееш със салфетка и по този начин без думи да съобщаваш нещо на събеседника си.

— Това тук означава: Опа, дюкянът ви е отворен, уважаеми господине, а ако леко наклониш ветрилото и погледнеш напред, това значи: Ах, искам да се омъжа за вас. А когато го държиш наопаки, се приема като: Уф, от днес сме във война с Испания…

Трябваше да призная, че Ник наистина притежаваше великолепен артистичен талант. А накрая, докато танцуваше (по-скоро канкан, отколкото менует) Каролайн вдигаше толкова нависоко краката си, че една от обувките й се приземи в купата с баварски крем — нашият десерт.

Това произшествие малко помрачи необуздаността ни, но тогава господин Бърнард извади обувката, постави я върху чинията на Каролайн и много сериозно каза:

— Радвам се, че остана толкова много от крема. Двете дами и госпожица Шарлот сигурно ще искат да хапнат, когато се върнат от операта.

Пралеля ми му се усмихна сияещо.

— Винаги сте толкова грижовен, уважаеми.

— Моя задача е да се грижа всички вие да се чувствате добре — рече господин Бърнард. — Обещах това на брат ви преди смъртта му.

Замислено се загледах в двамата.

— Господин Бърнард, чудя се дали дядо ви е разказвал нещо за някакъв зелен ездач. Или на теб, лельо Мади?

Тя поклати глава.

— Зелен ездач? Какво трябва да означава това?

— Няма никаква представа. Знам само, че трябва да го намеря.

— Когато търся нещо, обикновено отивам в библиотеката на дядо ви — отговори икономът и кафявите му очи светнаха зад очилата. — И всеки път го откривам. Ако се нуждаете от помощ, мога да ви упътя, все пак аз почиствам праха от книгите.

— Много добра идея, уважаеми — каза пралеля Мади.

— Винаги на вашите услуги, мадам. — Господин Бърнард сложи още дърва в камината, след което ни пожела лека нощ.

Ксемериус го последва.

— Непременно искам да видя дали си сваля очилата, когато си ляга. Ще ти съобщя, ако се измъкне от къщата, за да се прави на басист на някоя хевиметъл група.

През седмицата брат ми и сестра ми трябваше да си лягат навреме, но днес майка ми направи изключение. Сити и в добро настроение, се настанихме пред камината, Каролайн се беше сгушила в мама, Ник до мен, а пралеля Мади седна в креслото на лейди Ариста, издуха една руса къдрица от лицето си и се загледа в нас доволно.

— Можеш ли да ни разкажеш нещо за едно време, лельо Мади? — помоли Каролайн. — За времето, когато си била малко момиченце и е трябвало да посещаваш ужасната си братовчедка Хейзъл на село.

— Вече толкова пъти сте слушали историята — отвърна леля и вдигна обутите си в розови пантофки крака върху една стъпенка.

Но не се наложи дълго да я увещаваме. Всички нейни истории за ужасната братовчедка започваха с думите:

— Хейзъл беше най-надменното момиче, което човек може да си представи — казахме всички в хор. — Също като Шарлот!

Пралеля Мади поклати глава и рече:

— Не, Хейзъл беше много, много по-лоша. Тя вдигаше котките за опашките им във въздуха и ги въртеше в кръг над главата си.

Докато, подпряла брадичка върху косата на Ник, слушах историята, в която едва десетгодишната леля Мади отмъстила за всички изтормозени котки на Глостършър, като се бе погрижила братовчедката Хейзъл да се изкъпе в ямата с оборския тор, мислите ми отлетяха към Гидиън. Къде ли беше сега? Какво правеше? С кого беше? И мислеше ли и той за мен с това странно, топло чувство в стомаха? Вероятно не.

С усилие потиснах дълбоката си въздишка, когато си спомних за раздялата ни пред ателието на мадам Росини. Дори не ме беше погледнал, въпреки че само преди няколко минути се бяхме целували. Отново. А предната вечер се бях заклела пред Лесли по телефона, че това никога вече няма да се случи.

— Не и докато категорично не изясним отношенията си!

Но Лесли само се бе засмяла.

— О, стига де, кого се опитваш да излъжеш? Ясно е какво става между вас — ти си безумно влюбена в този тип!

Но как е възможно да съм влюбена в някого, когото познавам едва от няколко дни? Още повече, че той през повечето време се държи ужасно с мен. Но в моментите, когато това не бе така… беше толкова… толкова невероятно…

— Ето ме отново тук! — изкряка Ксемериус и засилвайки се, се приземи върху масата до свещта. Сестра ми, която седеше в скута на мама, трепна стреснато и погледна към него.

— Какво има, Каролайн? — попитах тихо.

— Нищо — отвърна тя. — Стори ми се, че видях някаква сянка.

— Наистина ли? — Погледнах изумено към гаргойла.

Той само сви рамене и се ухили.

— Скоро ще настъпи пълнолуние. Тогава чувствителните хора могат да ни видят понякога, в повечето случаи само с периферно зрение. Но когато се вгледат, нас сякаш ни няма… — Той отново се провеси на полилея. — Старата дама с къдриците също вижда и чувства повече, отколкото си признава. Когато за проба поставих лапа върху рамото й, тя посегна към мен… Но в твоето семейство това не ме учудва.

Погледнах сестричката си с обич. Чувствително дете — да не би накрая да се окажеше, че е наследила виденията на пралеля Мади.

— Сега следва любимата ми част — каза Каролайн с блеснали очи.

Пралеля ни разказа с наслада как садистичната Хейзъл, облечена в неделната си рокля, бе затънала до гуша в редкия оборски тор и се бе разкрещяла истерично: „Ще ти го върна, Маделин, тъпкано ще ти го върна!“.

— И наистина го направи. Повече от веднъж.

— Но тази история ще чуем някой друг път — отсече мама категорично. — Децата трябва да си лягат. Утре са на училище.

Всички въздъхнахме, като въздишката на пралеля Мади беше най-тежка.

 

 

Петък бе ден за палачинки и никой не пропускаше обяда в училищната столова, тъй като това бе единственото ястие, което ставаше за ядене. Знаех, че Лесли си умираше за тези палачинки, затова не й позволих да остане с мен в класната стая, където имах среща с Джеймс.

— Върви да ядеш. Ужасно ще се разсърдя, ако заради мен трябва да се лишиш от палачинките.

— Но тогава няма да има кой да те покрие, ако някой ненадейно влезе. Освен това искам да чуя по-подробно какво се е случило вчера с теб, Гидиън и зеления диван…

— И при най-добро желание нищо по-подробно не бих могла да ти разкажа.

— Тогава просто ми го разкажи още веднъж. Толкова е романтично!

— Отивай да ядеш палачинки!

— Днес задължително трябва да го попиташ за номера на мобилния му. Искам да кажа, че има златно правило: не се целувай с някого, на когото нямаш дори телефонния номер.

— Вкусни, хрупкави палачинки с ябълки…

— Но…

— Ксемериус ще остане при мен. — Посочих към перваза, където седеше гаргойлът и отегчено ръфаше върха на опашката си.

Лесли капитулира.

— Е, добре. Но се погрижи днес да научиш нещо по-смислено. Размахването наоколо на показалката на госпожа Каунтър няма да ти е от полза! И помни, че ако някой те наблюдава, докато го правиш, ще се озовеш в лудницата.

— Тръгвай най-сетне — настоях нетърпеливо и я избутах през вратата, точно преди Джеймс да влезе.

Призракът се зарадва, че този път щяхме да бъдем сами.

— Тази с луничките винаги ме изнервя с невъзпитаното си дърдорене. Държи се с мен, сякаш съм невидим.

— Това се дължи на факта… О, забрави!

— И така, с какво мога да бъда полезен днес?

— Мислех си, че би могъл да ми покажеш как се поздравява някой в XVIII век по време на соаре.

— Поздравява?

— Да. Като например със „здравей“, „хей“, „добър вечер“. Сещаш се, както се поздравяват хората, когато застанат един срещу друг. И какво се прави. Ръкостискане, целуване на ръка, поклон. И после всичките тези… „Ваше Височество“, „Ваша Светлост“, „Ваше Сиятелство“… Всичко е толкова сложно и могат да се объркат толкова много неща.

Джеймс надяна надменно изражение на лицето си.

— Нищо няма да се обърка, ако правиш каквото ти кажа. На първо място ще ти покажа как една дама прави реверанс пред господин, който има същото обществено положение като нея.

— Супер — намеси се Ксемериус. — Но въпросът е, как Гуендолин изобщо ще познае какво е общественото положение на даден господин.

Джеймс го зяпна.

— Какво е това? Къш, къш, котко! Махай се!

Гаргойлът го изгледа невярващо.

— Какво каза?

— Ах, Джеймс — казах. — Моля те, бъди по-внимателен! Това е Ксемериус, мой приятел… ъъъ… гаргойл. Ксемериус, това е Джеймс, също мой приятел.

Призракът извади кърпичка от ръкава си и до носа ми достигна мирис на момина сълза.

— Каквото и да е, трябва да се махне. Напомня ми, че в момента бълнувам, заради пристъп на треска. Бълнуване, в което трябва да давам уроци по добри маниери на едно невъзпитано момиче.

Въздъхнах.

— Джеймс, ти не бълнуваш. Кога най-сетне ще го разбереш? Преди повече от двеста години може и да си имал треска, но след това си… ами ти и Ксемериус, вие двамата… вие сте…

— … мъртви — довърши мисълта ми гаргойлът. — Ако трябва да го кажем с една дума. — Наклони глава на една страна. — Истина е. Защо толкова го увърташ?

Джеймс си повя с кърпичката.

— Не искам да слушам. Котките не могат да говорят.

— Случайно да приличам на котка, тъп призрак такъв? — извика Ксемериус.

— Наистина приличаш — отвърна Джеймс, без да го поглежда. — Може би като изключим ушите. И рогата. И крилете. И странната опашка. О, как ненавиждам това бълнуване!

Ксемериус застана, здраво стъпил на земята, пред Джеймс. Опашката му гневно плющеше около него.

— Аз не съм плод на твоята фантазия. Аз съм демон. — От вълнение избълва голяма водна струя на земята. — Могъщ демон. В XI век бях призован от магьосници и строители в тялото на каменен гаргойл, за да пазя кулата на църква, която отдавна вече не съществува. Когато преди много столетия каменното ми тяло бе разрушено, от мен остана само това, така да се каже сянката на моето старо аз, прокълнато завинаги да броди по тази земя, докато тя се разпадне. Което вероятно ще се проточи още няколко милиона години.

— Ааа, нищо не чувам — каза Джеймс.

— Толкова си жалък — рече Ксемериус. — За разлика от теб, аз нямам никаква друга алтернатива. Заради заклинанието на магьосника, съм прикован към това си съществуване. Докато ти по всяко време можеш да се откажеш от плачевното си призрачно съществуване и да отидеш там, където се озовават хората, когато умрат.

— Но аз не съм умрял, глупава котко! — извика Джеймс. — Просто съм болен, лежа в леглото и сънувам ужасяващи неща заради треската. И ако на секундата не сменим темата на разговора, си тръгвам!

— Добре, добре — опитах да ги усмиря, докато забърсвах с гъбата за дъската локвата, която бе оставил Ксемериус. — И така, да продължим с реверанса пред равнопоставен господин…

Гаргойлът поклати глава и прелетя над главите ни.

— Отивам да пазя. Прекалено срамно ще е, ако някой те завари насред всичките тези поклони.

Обедната почивка беше прекалено кратка, за да науча всички трикове, които Джеймс искаше да ми покаже. Но все пак накрая вече умеех да се покланям по три различни начина и да подавам ръката си за целувка (обичай, за който бях изключително доволна, че в днешно време е забравен). Когато съучениците ми се върнаха, Джеймс се сбогува с поклон и аз набързо му благодарих шепнешком.

— Е? — попита Лесли.

— Джеймс мисли, че Ксемериус е странна котка, плод на бълнуването му. Мога само да се надявам, че това, на което ме научи, не е объркано заради треската му. Ако всичко е като трябва, сега вече ще знам какво трябва да направя, когато бъда представена на херцог Девъншър.

— Това е добре. И какво трябва да направиш?

— Дълбок и продължителен реверанс. По-кратък, отколкото пред краля, но по-продължителен, отколкото пред един маркиз или граф. Всъщност много е просто. Но като цяло послушно трябва да подаваш ръка да ти я олигавят и през това време да се усмихваш.

— Я виж ти, все пак Джеймс ще се окаже полезен. Никога не бих предположила. — Лесли ме огледа одобрително. — Ще смаеш всички в XVIII век.

— Да се надяваме.

Дори останалите учебни занятия не успяха да съсипят доброто ми настроение. Шарлот и Цъфналата устна имаше да се чудят, че знам дори каква е разликата между „Ваша Светлост“ и „Ваше Сиятелство“, въпреки че направиха всичко възможно да ми го обяснят по най-сложния начин.

— Между другото, имам теория за магията на гарвана — каза ми Лесли след часовете, докато вървяхме от класната стая към шкафчетата ни. — А тя е толкова проста, че още никой не се е сетил за това. Да се срещнем утре преди обяд у вас и ще донеса всичко, което съм събрала до момента. В случай че майка ми отново не е планирала някой ден за основно почистване и не раздаде гумени ръкавици на всички…

— Гуени? — Синтия Дейл ме удари отзад по гърба. — Спомняш ли си Реджайна Къртис, която до миналата година беше в същия клас като сестра ми? Сега тя е в клиника за анорексици. Искаш ли и ти да се озовеш там?

— Не — казах озадачено.

— Добре, тогава изяж това! Веднага! — Синтия ми подхвърли един карамелен бонбон. Хванах го и послушно развих опаковката. И тъкмо се канех да завра бонбона в устата си, когато тя хвана ръката ми.

— Чакай! Наистина ли ще го изядеш? Значи не си на диета?

— Не.

— Тогава Шарлот е излъгала. Твърдеше, че не хапваш на обяд, защото искаш да станеш мършава като нея… Върни ми бонбона. Та ти изобщо не си застрашена от анорексия. — Синтия сама лапна бонбона. — Ето поканата за рождения ми ден. Отново ще е костюмено парти, като мотото тази година ще е: „От зелено по-зелено“. Можеш да доведеш и гаджето си.

— Кого?

— Да знаеш, че казах същото и на Шарлот. Все ми е едно коя от двете ви ще доведе този пич. Важното е да дойде на партито ми.

— Тя май не е с всичкия си — прошепна ми Лесли.

— Това го чух — каза Синтия. — Лесли, ти също можеш да доведеш Макс.

— Син, от половин година вече не сме заедно.

— О, много кофти. Този път момчетата ще са прекалено малко. Или вие ще доведете някои, или ще трябва да оттегля поканата си от няколко момичета. Например Айшани, но тя сигурно и без това ще откаже, защото родителите й не позволяват да ходи на смесени партита… О, боже мой! Какво е това там? Май някой трябва да ме ощипе, за да повярвам, че не сънувам.

„Това там“ беше високо момче с руса, късо подстригана коса. Стоеше пред кабинета на директора заедно с господин Уитман. И ми се стори странно познат.

— Ох! — изкрещя Синтия, защото, както бе пожелала, Лесли я бе ощипала.

Господин Уитман и момчето се обърнаха към нас. Когато срещнах погледа на удивителните зелени очи, обрамчени от гъсти, тъмни мигли, веднага разбрах кой е непознатият. О, боже! Май сега Лесли трябваше да ощипе и мен.

— Отлично съвпадение — каза господин Уитман. — Рафаел, това са три ученички от твоя клас. Синтия Дейл, Лесли Хей и Гуендолин Шепърд. Момичета, поздравете Рафаел Бертьолен! От понеделник той ще посещава вашия клас.

— Здравей! — смотолевихме двете с Лесли.

Синтия добави:

— Наистина ли?

Рафаел ни се ухили, пъхнал лежерно ръце в джобовете на панталона си. Наистина много приличаше на Гидиън, макар да беше по-млад. Устните му бяха по-пълни, а кожата му имаше загорял бронзов тен, сякаш току-що се е върнал от четириседмична почивка на Карибите. Може би всички в Южна Франция бяха щастливци и изглеждаха така.

— Защо сменяш училището в средата на годината? — попита Лесли. — Да не си загазил?

Усмивката на Рафаел стана още по-широка.

— Зависи какво разбираш под това. Всъщност съм тук, защото училището ми писна. Но по някаква причина…

— Рафаел се премести от Франция тук — прекъсна го господин Уитман. — Ела, Рафаел, директор Гилис ни очаква.

— Е, тогава до понеделник — каза братът на Гидиън и останах с впечатлението, че се обърна основно към Лесли.

Синтия изчака, докато двамата не изчезнаха в кабинета на директора, после вдигна две ръце нагоре и извика:

— Благодаря! Благодаря ти, мили боже, че чу молитвите ми!

Лесли ме сръга с лакът в ребрата.

— Изглеждаш така, сякаш току-що автобус е минал през крака ти.

— Почакай, докато ти разкажа кой е този — прошепнах. — Тогава и ти ще изглеждаш така.