Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Скъпоценни камъни (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Saphirblau, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 55 гласа)

Информация

Сканиране
Syndicate (2013)
Разпознаване и корекция
Egesihora (2014)

Издание:

Керстин Гир. Сапфиреносиньо

Немска. Първо издание

ИК „Ибис“, София, 2012

Редактор: Любка Йосифова

Коректор: Росица Симеонова

Технически редактор: Симеон Айтов

Оформление на корица: Владислав Кирилов, 2012

ISBN: 978-619-157-046-1

История

  1. — Добавяне

Глава 11

Колко жалко, че песента бе толкова кратка. Изкушавах се да съчиня в движение още една строфа, но това можеше да развали доброто общо впечатление, така че се отказах. Затова с лека тъга запях любимия си пасаж и отново стигнах до извода, че в текста не ставаше дума само за котки.

„Ако ме докоснеш,

щастие що е ще познаеш.

Виж, нов ден настъпва.“

Може би се дължеше на пунша — да, със сигурност бе заради него — но гостите на соарето изглежда харесаха представлението ни точно толкова, колкото и италианските оперни арии преди това. Във всеки случай аплодираха въодушевено и докато лейди Бромптън забързано пристъпяше напред, аз се наведох към Гидиън и казах искрено:

— Благодаря! Беше наистина много мило от твоя страна! А и свириш толкова прекрасно!

Той отново подпря главата си с ръце, сякаш не можеше да повярва какво бе направил.

Лейди Бромптън ме прегърна, а господин Мърчант ме целуна прекомерно възторжено и по двете бузи, нарече ме „златен глас“ и поиска да изпълня още нещо на бис.

Бях в толкова прекрасно настроение, че веднага щях да се съглася, но в този миг Гидиън се съвзе от вцепенението си, изправи се и улови китката ми.

— Убеден съм, че Андрю Лойд Уебър ще е очарован, ако разбере, че музиката му вече се цени и тук, но сега сестра ми трябва да си почине. До миналата седмица страдаше от тежко възпаление на гърлото и по лекарско предписание трябва да щади гласа си, в противен случай съществува възможност завинаги да го загуби.

— Господи! — извика домакинята ни. — Защо не казахте по-рано? Бедното момиче!

Аз си затананиках развеселено „I feel pretty“ от „Уестсайдска история“.

— Аз… Вашият пунш наистина си го бива — рече Гидиън. — Според мен, той изкушава човек да забрави за всякаква предпазливост.

— О, да, наистина изкушава — отвърна лейди Бромптън и усмивка озари цялото й лице, а после, снишавайки глас, продължи: — Току-що разгадахте тайната на качествата ми като домакиня. Цял Лондон ни завижда за изпълнените ни с настроение партита, готови са на всичко, за да се сдобият с покана. Бяха ми нужни години, за да подобря рецептата и не смятам да я издавам преди смъртното си ложе.

— Колко жалко! — възкликнах. — Но е истина: соарето ви е много по-хубаво, отколкото си го представях! Убеждаваха ме, че става въпрос за скучно, сковано…

— Гувернантката й е малко консервативна — прекъсна ме Гидиън. — А и може да се каже, че социалният живот в Дербишър е малко изостанал.

Лейди Бромптън се разкиска.

— О, да, сигурна съм в това. А, ето го най-сетне и лорд Аластър!

Тя погледна към вратата, където лорд Бромптън поздравяваше новодошлия. Беше мъж на около средна възраст (трудно бе да се определи с точност, заради снежнобялата перука, която си бе нахлупил), който носеше редингот, обсипан толкова щедро с ламе и скъпоценни камъни, че блестеше отдалеч. Лъскавият ефект се засилваше още повече от облечения изцяло в черно мъж, който стоеше до него. Беше увит в черна пелерина, имаше гарвановочерна коса и мургав тен и дори от това разстояние можех да видя, че очите му, също като на Ракоци, наподобяваха огромни черни дупки. На фона на шареното, окичено със скъпоценности, висше общество, изглеждаше не на място.

— Вече си мислех, че тази вечер Аластър няма да ни окаже честта. Което не би било чак толкова трагично, ако питате мен. Присъствието му не допринася особено за веселото и безгрижно настроение. Ще се опитам да го убедя да изпие една чаша пунш, а после ще го изпратя в съседната зала, където играят карти…

— Ще се опитаме да повдигнем настроението му с малко пеене — рече господин Мърчант и седна пред пианото. — Ще ми окажете ли честта, лейди Лавиния? „Cosifan tutte“[1]?

Гидиън положи дланта ми върху ръката си и ме отведе няколко крачки встрани.

— Колко си изпила, по дяволите?

— Няколко чашки — признах. — Със сигурност тайната съставка не е алкохол. Може би е абсент[2]? Като в онзи тъжен филм с Никол Кидман „Мулен Руж“. — Въздъхнах. — „The greatest thing you’ll ever learn is just to love and be loved in return“[3]. Обзалагам се, че можеш да изсвириш и това.

— За да сме наясно: аз мразя мюзикълите — каза Гидиън. — Мислиш ли, че ще успееш да издържиш още няколко минути? Лорд Аластър най-сетне пристигна и след като го поздравим, можем да си вървим.

— Вече? Колко жалко! — въздъхнах разочаровано.

Гидиън ме погледна, клатейки глава.

— Явно си загубила всякакво чувство за време. Ако можех, щях да задържа главата ти потопена в студена вода.

Граф Сен Жермен застана до нас.

— Това бе едно… много специално представление — каза той и изгледа с вдигната вежда спътника ми.

— Съжалявам — извини се Гидиън с въздишка и погледна към двамата новодошли. — Лорд Аластър изглежда малко по-закръглен от преди.

Графът се засмя.

— Не храни напразни надежди. Врагът ми все още е в блестяща форма. Днес следобед Ракоци го е видял да се фехтува при Галиано и всичките млади контета не са имали никакъв шанс срещу него. Последвайте ме, нямам търпение да видя изражението му.

— Днес е толкова мил — прошепнах на Гидиън, докато вървяхме след Сен Жермен. — Знаеш ли, последния път адски ме бе наплашил, но днес го чувствам като свой дядо или близък роднина. Някак си го харесвам. Беше толкова мило от негова страна да ти подари цигулката „Страдивариус“. Сигурно ще получиш цяло състояние, ако я продадеш на търг в eBay. Опа, всичко наоколо продължавала е много нестабилно.

Гидиън обгърна талията ми с ръка.

— Кълна се, ще те убия, когато приключим с това тук — измърмори той.

— Фъфля ли вече?

— Все още не, но съм сигурен, че и това ще стане.

— Не ви ли казах, че ще пристигне всеки момент? — Лорд Бромптън постави едната си ръка върху раменете на мъжа с лъскавото златно ламе, а другата върху тези на графа. — Осведомиха ме, че вече се познавате. Лорд Аластър, никога не сте споменавали и дума за това, че познавате лично известния граф Сен Жермен.

— Това не е нещо, с което обичам да се хваля — отвърна лорд Аластър арогантно.

Облеченият в черно мъж с мургав тен, който стоеше малко зад него, допълни с дрезгав глас:

— Така е. — Черните му очи буквално прогаряха дупки в лицето на графа, така че не оставаше никакво съмнение колко дълбоко го мразеше.

За миг си помислих, че под пелерината си крие шпага, която възнамерява да извади всеки момент. А защо изобщо носеше такава пелерина, бе загадка за мен. Първо, беше достатъчно топло, и второ, в това празнично обкръжение изглеждаше странен и неучтив.

Лорд Бромптън се усмихваше радостно на всички, сякаш изобщо не усещаше враждебното настроение.

— Лорд Аластър, каква радост! Макар от нашето запознанство да са минали години, аз никога не ви забравих — рече графът.

Тъй като стоях зад него, не можех да видя лицето му, но звучеше, сякаш се усмихваше. Гласът му бе дружелюбен и ведър.

— Все още си спомням нашите разговори за робството и морала, и колко удивително бе за мен умението ви да разграничите двете неща едно от друго, точно като баща ви.

— Графът никога не забравя — рече домакинът ентусиазирано. — Мозъкът му е феноменален! През последните дни, прекарани в неговата компания, научих много повече, отколкото през целия си живот преди това. Например знаехте ли, че графът е в състояние да създава изкуствени скъпоценни камъни?

— Да, известно ми е. — Погледът на лорд Аластър, ако това изобщо бе възможно, стана още по-мрачен, а придружителят му задиша тежко, като някой, който е на път да изпадне в амок[4] и да започне да буйства. През цялото време зяпах запленена пелерината му.

— Доколкото си спомням, науките не са любимото занимание на лорд Аластър — каза графът. — О, колко нелюбезно от моя страна! — Той направи крачка встрани и разкри двама ни с Гидиън. — Исках да ви представя тези двама очарователни младежи. Честно казано, това бе единствената причина, поради която днес съм тук. На моята възраст човек не ходи по вечерни сбирки и се отправя рано към леглото.

Зървайки спътника ми, очите на лорда се разшириха невярващо. Лорд Бромптън промуши масивното си тяло между двама ни с Гидиън.

— Лорд Аластър, позволете да ви представя сина на виконт Батън. И повереницата на виконта — очарователната госпожица Грей.

Реверансът ми не се получи толкова почтителен, колкото изискваше етикетът, по две причини: от една страна, се боях да не загубя равновесие, а от друга, лордът се държеше толкова арогантно, че съвсем забравих за ролята си на бедната повереница на виконт Батън. Хей, аз самата бях внучка на лорд с дълго и славно родословие, пък и в наше време потеклото изобщо нямаше значение — всички хора бяха равни, нали така?

По всяко друго време погледът на лорд Аластър щеше да накара кръвта ми във вените да замръзне, но пуншът бе надежден антифриз, затова отвърнах на погледа му с възможно най-голямо достойнство. Но той и без това не ме удостои задълго с вниманието си, защото не изпускаше Гидиън от очи, а през това време лорд Бромптън весело бъбреше.

Никой не си направи труда да представи облеченият в черно придружител на лорд Аластър и изглежда, никой не забеляза как той се взираше в мен над рамото на лорда и ръмжеше:

— Ти! Демонът със сапфирените очи! Много скоро ще отидеш в ада!

Моля? Това вече наистина бе прекалено. Погледнах към Гидиън, който бе извадил на показ леко напрегната усмивка, търсейки помощта му. Но той проговори едва когато домакинът ни поиска да се отдалечи, за да доведе съпругата си, както и да донесе няколко чаши пунш.

— Моля, не си правете труда, лорд Бромптън. И бездруго скоро трябва да тръгваме. След дългото боледуване, сестра ми все още се чувства леко отпаднала, а и не е привикнала към будуването до късно. — Той отново обви талията ми с едната си ръка, а другата постави върху лакътя ми. — Както виждате, тя малко залита.

Колко беше прав! Земята под краката ми наистина се люлееше неприятно. С чувство на благодарност се облегнах на него.

— О, ей сега се връщам! — извика домакинът ни. — Съпругата ми със сигурност ще успее да ви убеди да останете.

Граф Сен Жермен с усмивка го изгледа как се отдалечава.

— Какъв добър човек, желанието му за хармония е толкова силно, че няма да понесе, ако се скараме.

Лорд Аластър измери Гидиън с нескрита враждебност в погледа.

— Ако правилно си спомням, тогава се представяше за някой си маркиз Уелдън. А днес е син на виконт. Явно, също като вас, протежето ви има склонност към самозванство. Колко жалко!

— Това се нарича дипломатически псевдоним — отвърна графът, все още усмихвайки се. — Но вие нищо не разбирате от тези неща. Както и да е, чух, че малката ви фехтовка при срещата ви преди единайсет години ви е доставила голямо удоволствие.

— Всяка фехтовка ми доставя удоволствие — рече лорд Аластър и се престори, че не е чул как придружителят му шепне: „Разгромете враговете божии с мечовете на ангелите и архангелите“, и продължи невъзмутимо: — А и оттогава съм усвоил още някои тънкости. Докато през тези единайсет години вашето протеже, изглежда, е остарял само с няколко дни и както сам успях да се уверя, не е имал време да усъвършенства техниката си.

— Сам да се уверите? — изсмя се презрително Гидиън. — За целта трябваше лично да присъствате. Но вие изпратихте хората си, а за тях техниката ми беше напълно достатъчна. С което отново се доказа, че за такива неща е по-добре човек сам да се погрижи.

— Не трябваше ли вие… — Лордът присви очи. — О, вие говорите за инцидента от миналия месец в Хайд Парк. Правилно — за това трябваше лично да се погрижа. И без това хрумването беше спонтанно. Но без помощта на черна магия и едно… момиче едва ли щяхте да оживеете.

— Радвам се, че говорите така открито за това — рече графът. — Защото съм доста ядосан, откакто хората ви се опитаха да отнемат живота на моите млади приятели… Мислех, че агресията ви е концентрирана срещу мен самия. Сигурно разбирате, че няма да позволя това да се повтори.

— Вие правете това, което вярвате, че трябва да вършите, а аз ще сторя онова, което е редно — отвърна лордът, а придружителят му шептеше с хриптящ глас: „Смърт! Смърт на демоните!“. Беше толкова странен, че не изключвах под пелерината си да е скрил лазерен меч. Определено му хлопаше дъската, но повече не смятах за нужно да игнорирам чудноватото му държане.

— Не са ни представили официално един на друг и си признавам, че изпитвам известни затруднения със старовремските маниери — казах му и го погледнах право в очите, — но все пак намирам тези приказки за смърт и демони за абсолютно неуместни.

— Не говори с мен, демоне! — рече Дарт Вейдър грубо. — За твоите сапфирени очи аз съм невидим! А ушите ти не могат да ме чуят!

— Да, хубаво би било да е така — казах и изведнъж ми се прииска да се прибера вкъщи. Или поне да поседна на канапето, нищо че имаше твърда облегалка. Цялата зала се люлееше около мен, подобно на кораб в открито море.

Гидиън, графът и лорд Аластър изглеждаха стъписани за миг. Напълно забравиха да си подмятат закодирани коментари и ме зяпнаха озадачено.

— Мечовете на моите потомци ще пронижат месата ви, Флорентинският алианс ще отмъсти за стореното на рода ми и ще заличи от лицето на земята онова, което не е желано от Бог — рече Дарт Вейдър, като не се обърна към никого конкретно.

— С кого говориш? — попита шепнешком Гидиън.

— С ей този там — отвърнах, вкопчих се още по-здраво в него и посочих Дарт Вейдър. — Някой трябва да му каже, че пелерината му е отврат… не отговаря на модата. И че аз не съм демон и не искам да бъда пронизана от мечовете на потомците му и заличена от лицето на земята. Ох!

Гидиън ме бе стиснал за ръката.

— Какво означава тази комедия, графе? — попита лорд Аластър и оправи парвенюшката брошка на шалчето си.

Сен Жермен не му обърна внимание. Погледът му под тежките клепачи бе насочен към мен.

— Колко интересно — рече той с тих глас. — Явно тя може да погледне право в черната ви, объркана душа, скъпи Аластър.

— Тя е толкова пияна, че си фантазира — каза Гидиън, а после изсъска в ухото ми. — Дръж си устата затворена!

От уплаха стомахът ми се сви болезнено, защото изведнъж ми стана ясно, че останалите не можеха да видят и чуят Дарт Вейдър, тъй като той бе един проклет призрак! Ако не бях толкова замаяна, щеше по-рано да ми хрумне тази твърде логична идея. Как можех да съм толкова глупава? Нито дрехите му, нито прическата му съответстваха на това столетие, но особено след като беше започнал с патетичното си бръщолевене, трябваше да се досетя кой, или по-точно какво, стоеше насреща ми.

Лорд Аластър наклони глава назад и каза:

— И двамата знаем чия душа служи на дявола, графе. С божията помощ ще предотвратя тези… същества изобщо да бъдат родени!

— Пронизани от мечовете на свещения Флорентински алианс — допълни Дарт Вейдър тържествено.

Сен Жермен се засмя.

— Все още не сте проумели законите на времето, Аластър. Самият факт, че те двамата стоят пред вас, доказва, че плановете ви ще претърпят провал. Може би в този случай не трябва толкова да се осланяте на божията помощ. Както и на по-нататъшното ми търпение. — Изведнъж в погледа и гласа на графа се прокрадна смразяваща студенина и забелязах как лордът се стресна. За един кратък миг от изражението му изчезна всякаква арогантност и върху лицето му се изписа истински страх. — Променяйки правилата на играта, проиграхте собствения си живот — каза графът със същия глас, с който ме изплаши до смърт при последната ни среща и изведнъж отново бях убедена в това, че е способен собственоръчно да пререже нечие гърло.

— Заплахата ви не може да ме трогне — прошепна лорд Аластър, но изражението му го издаваше. Мъртвешки пребледнял, той се хвана за шията.

— Нима вече искате да се оттеглите, скъпи мои? — Лейди Бромптън се приближи забързано с шумолящи поли и огледа весело компанията ни.

Изражението на граф Сен Жермен отново се отпусна и по него се четеше единствено любезност.

— А, ето я и нашата прелестна домакиня. Трябва да отбележа, че наистина напълно сте заслужили репутацията си, милейди. Отдавна не съм се забавлявал така.

Лорд Аластър разтърка гърлото си. Постепенно цветът на лицето му се завърна.

— Сатана! Сатана! — викаше Дарт Вейдър гневно. — Ще те смажем, собственоръчно ще изтръгнем лъжливия ти език…

— Младите ми приятели съжаляват, както и аз, но трябва да тръгваме — продължи графът с усмивка. — Но вие скоро ще ги видите отново, на бала на лорд и лейди Пимпълботъм.

— Едно събиране е толкова интересно, колкото и гостите му — рече лейди Бромптън. — Затова ще се радвам, ако отново ми се удаде възможност да ви приветствам тук. Както и прелестните ви млади приятели. За всички нас беше голяма чест.

— Удоволствието беше изцяло наше — каза Гидиън и внимателно ме пусна, сякаш не бе сигурен дали ще успея да се задържа сама на краката си. Въпреки че залата продължаваше да се люлее като кораб, а мислите в главата ми, изглежда, страдаха от силен пристъп на морска болест, на сбогуване успях да се съвзема и да отдам дължимото на уроците на Джордано и най-вече на Джеймс. Не удостоих повече с поглед единствено лорд Аластър и все още бълващия груби заплахи призрак. Направих реверанс пред лорд и лейди Бромптън, благодарих за хубавата вечер и дори не трепнах, когато лордът остави мокра следа от целувка върху ръката ми.

Пред графа се поклоних особено дълбоко, но не посмях отново да го погледна в лицето. Когато той каза: „Ще се видим вчера следобед“, само кимнах и изчаках със сведени очи, докато Гидиън отново застана до мен и ме хвана за ръката. С благодарност се оставих да ме изведе от салона.

— По дяволите, Гуендолин, това не ти е купон при някой твой съученик! Как можа да се държиш така? — Гидиън грубо ме загърна с шала ми. Явно му се искаше да ме разтърси здраво.

— Съжалявам — повторих за кой ли път.

— Лорд Аластър го придружават само един лакей и кочияшът му — прошепна Ракоци, който изведнъж изникна зад спътника ми. — Пътят и църквата са проверени. Всички входове на църквата се охраняват.

— Да вървим — рече Гидиън и ме дръпна за ръката.

— Бих могъл да нося младата дама — предложи Ракоци. — Тя изглежда така, сякаш не може да се крепи на краката си.

— Примамливо предложение, но не, благодаря. И сама ще се справи с няколкото метра, нали?

Кимнах решително.

Дъждът се беше засилил. След ярко осветеният салон на семейство Бромптън, пътят през тъмнината обратно до църквата ми се струваше още по-зловещ, отколкото на идване. Сенките сякаш отново оживяха, струваше ми се, че зад всеки ъгъл дебне фигура, готова да ни се нахвърли… „Ще заличи от лицето на земята онова, което не е желано от Бог“, сякаш шептяха сенките.

Изглежда, и на Гидиън пътят му се стори зловещ. Вървеше толкова бързо, че ми беше трудно да не изоставам и не проронваше нито дума. За съжаление, влагата не проясни главата ми, нито пък допринесе за това, земята да престане да се люлее. Ето защо почувствах безкрайно облекчение, когато пристигнахме в църквата и Гидиън ме настани върху една пейка пред олтара. Докато той разменяше няколко думи с Ракоци, затворих очи, проклинайки лекомислието си. Да, пуншът имаше и положителни странични ефекти, но щеше да е по-добре, ако се бях придържала към антиалкохолния пакт, който двете с Лесли подкрепяхме. Но на човек винаги му идваше акълът след това.

Както и при пристигането ни, върху олтара гореше само една свещ и с изключение на този малък, трепкащ светлик, църквата бе потънала в мрак. А когато Ракоци се оттегли с думите: „Всички врати и прозорци ще се охраняват от хората ми, докато не скочите във времето“ бях обзета от чувство на страх. Погледнах нагоре към Гидиън, който бе пристъпил към пейката ми.

— Тук вътре е точно толкова зловещо, колкото и навън. Защо той не остана при нас?

— От учтивост. — Гидиън скръсти ръце пред гърдите си. — Не иска да става свидетел как ще ти се развикам. Но няма повод за тревога, тук сме сами. Хората на Ракоци са претърсили всеки ъгъл тук.

— Колко остава до скока ни във времето?

— Не много. Гуендолин, предполагам ти е ясно, че направи точно обратното на онова, което беше редно, нали? Както винаги, всъщност.

— Не трябваше да ме оставяш сама. Обзалагам се, че това също е точно обратното на онова, което е трябвало да сториш!

— Сега не изкарвай мен виновен! Първо се напиваш, после пееш песни от мюзикли и накрая се държиш като луда точно пред лорд Аластър! Какви бяха тези приказки за мечове и демони?

— Не започнах аз. Беше онзи облечен в черно, зловещ приз… — Прехапах устната си. Просто не можех да му го кажа, и без това вече ме смяташе за повече от странна.

Гидиън разтълкува напълно погрешно рязкото ми замлъкване.

— О, не! Моля те, недей да повръщаш! Но ако все пак се налага, тогава по-далеч от мен. — Погледна ме с лека погнуса. — За бога, Гуендолин, разбирам, че е донякъде вълнуващо да се напиеш на някое парти, но не и на това парти!

— Не ми се гади. — Или поне все още. — И никога не пия на партита, без значение какво ти е разказала Шарлот.

— Нищо не ми е разказала — отвърна Гидиън.

Засмях се.

— Ама разбира се! Както и не ти е разказала, че двете с Лесли сме били с всяко момче от нашия клас, както и с почти всеки от горните класове, нали?

— И защо й е да говори такива неща?

„Нека да помисля — може би, защото е подла червенокоса вещица?“ Опитах да се почеша по главата, но пръстите ми не успяха да минат през извисяващите се планини от къдрици. Затова издърпах един фуркет и го използвах като чесало.

— Наистина съжалявам! За Шарлот може всичко да се каже, но със сигурност не би и помирисала този пунш.

— Така е — рече Гидиън и изведнъж се усмихна. — Но пък тогава тези хора никога нямаше да чуят музика от Андрю Лойд Уебър, при това цели двеста години по-рано, а това би било много жалко.

— Точно така… макар че утре сигурно ще ми се иска да потъна в земята от срам. — Закрих лицето си с ръце. — Всъщност още сега, като се замисля.

— Това е добре. Означава, че действието на алкохола вече отслабва. Но имам един въпрос: за какво ти трябваше четка за коса?

— Щях да я използвам вместо микрофон — измърморих между пръстите си. — О, боже! Ужасна съм.

— Но имаш хубав глас. Дори на мен, като заклет мюзикъломразец, ми хареса.

— Защо тогава можеше да го свириш толкова добре, щом го мразиш? — Отпуснах ръце в скута си и го погледнах. — Беше невероятен! Всъщност има ли нещо, което да не можеш да правиш? — Боже, звучах като някоя запалена фенка на момчешка група.

— Не, няма! Спокойно можеш да ме смяташ за бог. — Той се ухили. — Но е много мило от твоя страна да го кажеш. Ела, вече е време. Трябва да застанем по местата си.

Изправих се и се опитах да се задържа стабилно на крака.

— Застани ето там — изкомандва ме Гидиън. — Хайде, не гледай толкова изтерзано. Реално погледнато вечерта бе успешна. Може би малко по-различна от предвиденото, но протече точно според плана. Хей, спри тук. — Той обхвана талията ми с две ръце и ме притегли към себе си, докато гърбът ми се опря в гърдите му. — Спокойно, можеш да се облегнеш на мен. — Замълча за момент, а после продължи: — Съжалявам, че преди малко бях толкова отвратителен.

— Вече съм го забравила. — Което бе лъжа. Ала за първи път Гидиън се извиняваше за държането си и макар че може би се дължеше на алкохола, или на отслабването на действието му, но това много ме разчувства.

Известно време стояхме мълчаливо и наблюдавахме трепкащото пламъче на свещта пред нас. Сенките между колоните сякаш също се движеха и хвърляха тъмни шарки по земята и пода.

— Този Аластър защо мрази толкова силно графа? Нещо лично ли е?

Гидиън започна да си играе с една от къдриците, които падаха върху раменете ми.

— Зависи от гледната точка. Това, което толкова гръмко наричат Флорентински алианс, в действителност е съществуващо от столетия семейно предприятие. По време на пътуванията си в XVI век по невнимание графът се е спречкал във Флоренция с фамилията на конт Ди Мадроне. Или казано по-точно, способностите му са останали неразбрани. Пътуването във времето се оказало несъвместимо с религиозните схващания на конта. Освен това, явно е имало и някакво недоразумение с дъщеря му… Във всеки случай той е бил убеден, че си има работа с демон и се е почувствал призван от Господ да унищожи това адско изчадие. — Изведнъж гласът на Гидиън прозвуча съвсем близо до ухото ми и преди да продължи с разказа си, устните му докоснаха шията ми. — Когато конт Ди Мадроне починал, неговият син наследил мисията му, а след това и синът на неговия син и така нататък. Лорд Аластър е последният от редицата фанатични арогантни ловци на демони.

— Разбирам — отвърнах, което не отговаряше съвсем на истината. Но пък съвпадаше с онова, което по-рано бях видяла и чула. — Я кажи, да не би в момента да ме целуваш?

— Не, само почти — измърмори той с устни, почти докосващи кожата ми. — В никакъв случай не искам да се възползвам от факта, че си пияна и ме смяташ за бог. Но ми е трудно да се въздържа… — Затворих очи и отпуснах глава върху рамото му, а той ме притисна още по-плътно към себе си. — Както вече казах, не му е лесно на човек с теб. Когато сме заедно в църква, винаги ми хрумват порочни мисли…

— Има нещо, което не знаеш за мен — признах, притворила очи. — Понякога виждам… мога да… ами… да видя хора, които отдавна са мъртви… понякога мога да ги видя и да ги чуя. Както преди малко. Мисля, че мъжът, когото видях да стои до лорд Аластър, може да е онзи италиански конт.

Гидиън мълчеше. Вероятно в момента обмисляше как възможно най-тактично да ми препоръча добър психиатър.

Въздъхнах. Не трябваше да му казвам нищо. Сега, освен всичко друго, ме смяташе и за луда.

— Започва се, Гуендолин — рече той, отдръпна ме от себе си и ме завъртя така, че да мога да го погледна.

Беше прекалено тъмно, за да преценя изражението на лицето му, но видях, че не се усмихва. — Добре ще е, ако в секундите, през които ме няма, успееш да се задържиш права. Готова ли си?

Поклатих глава.

— Не точно.

— Сега ще те пусна — каза и в същия момент изчезна.

Бях сама в църквата с всичките онези тъмни сенки.

Но само няколко секунди по-късно усетих познатото чувство на замайване, тръгващо от стомаха и сенките се завъртяха вихрено около мен.

— Ето я и нея — каза гласът на господин Джордж.

Примигах на светлината. Църквата бе ярко осветена и в сравнение със златистата светлина от свещите в салона на лейди Бромптън, халогенните лампи бяха направо неприятни за очите.

— Всичко е наред — съобщи Гидиън, хвърляйки ми изучаващ поглед. — Можете да приберете медицинската си чанта, доктор Уайт.

Докторът изръмжа нещо неразбираемо. Действително олтарът беше оборудван с всевъзможни инструменти, които по-скоро можеха да бъдат видени в някоя операционна зала.

— Мили боже, господин Уайт, да не би това да е ендоскопска щипка? — Гидиън се засмя. — Добре е да се знае какво е мнението ви за соаретата в XVIII век.

— Исках да съм подготвен за всякакви ситуации — отвърна доктор Уайт, докато прибираше инструментите си в чантата.

— Очакваме с нетърпение доклада ви — каза Фолк де Вилърс.

— Първо да разкарам тези дрехи. — Гидиън развърза шалчето на врата си.

— Всичко ли мина… успешно? — попита господин Джордж, хвърляйки ми притеснен поглед.

— Да — отвърна Гидиън, докато се освобождаваше от шалчето. — Всичко мина според плана. Лорд Аластър пристигна малко по-късно от очакваното, но все пак навреме, за да ни види. — Той ми се ухили. — А Гуендолин се справи отлично. Дори истинската повереница на виконт Батън не би се държала толкова съвършено.

Не можах да възпра изчервяването си.

— За мен ще е истинско удоволствие да уведомя Джордано за това — рече господин Джордж с гордост в гласа и ми подаде ръката си. — Не че съм очаквал нещо друго.

— Не, разбира се — измърморих.

 

 

Каролайн ме събуди, шептейки:

— Гуени, престани да пееш! Неудобно е! Трябва да ставаш за училище!

Рязко се надигнах и я зяпнах.

— Наистина ли пях?

— Какво?

— Ти каза да престана да пея.

— Казах, че трябва да ставаш!

— Значи не съм пяла?

— Ти спеше — отвърна сестра ми, клатейки глава. — Побързай! Пак закъсняваш. И мама каза да ти предам, че в никакъв случай не разрешава да ползваш душгела й!

В банята се опитах да потисна спомените за предишния ден. Но не ми се удаваше особено, затова пропилях доста време, като подпирах глава на стената на душкабината, мърморейки: „Само съм сънувала всичко това“. Главоболието ми също не подобряваше ситуацията.

Когато най-сетне слязох долу в трапезарията, за щастие, времето за закуска почти бе изтекло. Ксемериус висеше от полилея и поклащаше глава.

— Е, изтрезня ли вече, малко пиянде такова?

Лейди Ариста ме измери с поглед от главата до петите.

— Умишлено ли си гримирала само едното си око?

— Ъъъ… не.

Исках отново да се върна горе, но майка ми нареди:

— Първо ще закусиш! По-късно можеш да си сложиш спирала.

— Закуската продължава да е най-важното ядене за деня — допълни леля Гленда.

— Глупости! — рече леля Мади, която седеше в креслото пред камината, облечена в пеньоар и свила крака под себе си като малко момиченце. — Човек може да пропусне закуската и така да си спести една камара калории, които да инвестира вечер в някоя и друга чашка вино.

— Слабостта към алкохолни напитки явно е семейна черта — подхвърли Ксемериус.

— Да, което отлично се забелязва по фигурата й — прошепна леля Гленда.

— Може и да съм малко пълна, но в никакъв случай не съм глуха, Гленда — отвърна леля Мади.

— По-добре да беше останала в леглото — каза лейди Ариста. — Закуската е много по-спокойна, когато си отспиваш до късно.

— За съжаление, не зависеше от мен — отвърна пралеля ми.

— През нощта отново е имала видение — обясни ми Каролайн.

— Да, така е. Беше ужасно. И толкова тъжно. Невероятно ме разстрои. Имаше едно много красиво сърце от шлифован рубин, което блестеше на слънцето… Лежеше най-отгоре върху една скална козирка.

Не бях сигурна, че искам да чуя как продължаваше историята.

Мама ми се усмихна.

— Хапни нещо, съкровище. Поне малко плод. И просто недей да слушаш.

— И тогава дойде онзи лъв… — Леля Мади въздъхна. — С великолепна златиста грива…

— Охоо! — възкликна Ксемериус. — Обзалагам се, че е бил и с блестящи зелени очи.

— Имаш флумастер по лицето — обърнах се към Ник.

— Шшт — рече той. — Сега идва интересната част.

— И когато лъвът видя сърцето да лежи там, го удари с лапата си и то пропадна надолу в бездната, от много голяма височина — продължи леля Мади и театрално се хвана за сърцето. — Когато се удари в земята, то се разби на стотици малки парченца, но щом се вгледах по-внимателно видях, че това са истински капки кръв…

Преглътнах тежко. Изведнъж ми стана много лошо.

— Опа — суфлираше Ксемериус.

— И после? — попита Шарлот.

— Нищо — отвърна пралеля ми. — Това е всичко, но е достатъчно ужасно.

— О! — въздъхна разочаровано Ник. — А започна толкова обещаващо.

Леля Мади го изгледа ядосано.

— Все пак аз не пиша сценарии за филми, момчето ми!

— И слава богу — измърмори леля Гленда, обърна се към мен, отвори уста, а после отново я затвори.

Вместо нея, ме заговори Шарлот.

— Гидиън каза, че си се справила добре на соарето. Трябва да отбележа, че това ме поуспокои. Мисля, че сега всички са по-спокойни.

Не й обърнах внимание, но затова пък погледнах обвинително нагоре към полилея.

— Вчера вечерта исках да ти разкажа, че зубрачката бе на вечеря при Гидиън. Но ти — как да се изразя? — ти беше някак си малко… неразположена — обясни Ксемериус.

Изсумтях.

— Не съм аз виновен, че твоето скъпоценно камъче я покани да остане за вечеря. — Гаргойлът прелетя през масата до празния стол на пралеля Мади, където се настани и завъртя прилежно гущеровата си опашка около краката си. — Искам да кажа, че на негово място и аз бих направил същото. Първо, защото Шарлот цял ден бе играла ролята на бавачка на брат му, и второ, между другото бе почистила жилището и изгладила ризите му.

— Какво?

— Както вече казах, аз не съм виновен. Във всеки случай, той бе толкова благодарен, че веднага реши да демонстрира колко бързо може да приготви спагети за трима… Боже, момчето бе в наистина добро настроение. Човек ще си помисли, че е спечелил от тотото. А сега по-добре си затвори устата, защото всички те зяпат.

Наистина ме зяпаха.

— Отивам да си гримирам и другото око.

— А може и да си сложиш малко руж — рече Шарлот. — Просто съвет.

 

 

— Мразя я — казах. — Мразя я. Мразя я!

— Боже! Само защото е изгладила скапаните му ризи? — Лесли ме погледна, клатейки глава. — Това наистина е много детинско!

— Той е готвил за нея — размрънках се аз. — През целия ден е била в жилището му!

— Да, но затова пък с теб се е натискал и целувал в църквата — отвърна Лесли и въздъхна.

— Не го направи.

— Да, но му се е искало.

— Целувал е и Шарлот!

— Да, но за довиждане и то по бузата! — изкряка Ксемериус право в ухото ми. — Имам чувството, че ако се наложи да го повторя още веднъж, ще експлодирам. Омитам се оттук. Тези момичешки глупости ще ме довършат. — С няколко замаха на крилете си той отлетя на училищния покрив и се разположи удобно там.

— Не искам да чуя и дума повече за това — каза Лесли. — Сега е много по-важно, че си спомняш всички неща, които са били казани вчера. И имам предвид наистина важните неща, сещаш се, тези, които са на живот и смърт.

— Разказах ти всичко, което знам — уверих я и разтърках челото си. Благодарение на трите аспирина главоболието ми си бе отишло, но тягостното чувство бе останало.

— Хм… — Лесли се наведе над записките си. — Защо не попита Гидиън по какъв повод се е срещнал с този лорд Аластър преди единайсет години и за каква фехтовка е ставало дума?

— Има още много неща, които не съм го попитала, повярвай ми!

Лесли отново въздъхна.

— Ще ти направя списък. Тогава ще можеш да пускаш някой от въпросите, ако се отвори възможност или хормоните ти го позволяват. — Тя прибра бележника си и погледна към вратата на училището. — Трябва да влизаме, иначе ще закъснеем. Непременно искам да присъствам, когато Рафаел Бертьолен за пръв път пристъпи в класната ни стая. Бедното момче! Сигурно училищната униформа му се струва като затворнически дрехи.

Направихме малка обиколка и минахме покрай нишата на Джеймс. В сутрешната блъсканица не правеше особено впечатление, когато говорех с него, а и Лесли застана така, че изглеждаше, сякаш си приказвам с нея.

Джеймс поднесе напарфюмирана кърпичка към носа си и се огледа търсещо.

— Както виждам, този път не си взела със себе си невъзпитаната котка.

— Джеймс, можеш ли да си представиш, че присъствах на соаре у лейди Бромптън. И се покланях, точно както ти ме научи.

— Лейди Бромптън, значи — отвърна той. — Тя не се ползва с репутацията на особено подходяща компания. Говори се, че соаретата й протичат значително буйно.

— Да, така е. Надявах се това да е обичайно за всички сбирки.

— Слава богу, не е така! — Джеймс нацупи обидено устни.

— Както и да е, мисля, че следващата събота съм поканена на бал у родителите ти. Лорд и лейди Пимпълботъм.

— Трудно ми е да си го представя. Моята майка много държи на безукорни светски маниери.

— Е, много благодаря — отвърнах и се обърнах да си ходя. — Ти си истински сноб!

— Не трябваше да прозвучи като обида — извика след мен той. — А какво е сноб?

Когато стигнахме класната ни стая, Рафаел вече беше там, облегнал се на касата на вратата. И изглеждаше толкова нещастен, че се спряхме до него.

— Здрасти, аз съм Лесли Хей, а това е приятелката ми Гуендолин Шепърд. Запознахме се в петък пред кабинета на директора.

Лека усмивка озари лицето му.

— Радвам се, че поне вие ме познахте. Преди малко пред огледалото аз самият имах проблеми с това.

— Да — съгласи се Лесли. — Приличаш на стюард на някой круизен лайнер. Но скоро ще свикнеш.

Усмивката на Рафаел стана по-широка.

— Само трябва да внимаваш вратовръзката ти да не се озове в супата — казах аз. — На мен непрекъснато ми се случва.

Лесли кимна.

— Всъщност обикновено яденето е ужасно. Иначе тук не е толкова лошо. Сигурна съм, че скоро ще се чувстваш като у дома си.

— Никога не си била в Южна Франция, нали? — попита Рафаел с лека горчивина в гласа.

— Не — отвърна приятелката ми.

— Личи си. Никога няма да се почувствам у дома си в страна, в която вали по двайсет и четири часа без прекъсване.

— Ние, англичаните, не обичаме, когато се говори лошо за времето ни — информира го Лесли. — А, ето я и госпожа Каунтър. Тя е — за твое щастие — франкофон. Направо ще те заобича, ако от време на време, уж по невнимание, пускаш по някое изречение на френски.

Tu es mignonne[5] — рече Рафаел.

— Знам — отвърна тя, докато ме дърпаше напред. — Но аз не съм франкофон.

— Той си пада по теб — казах и тръснах учебниците си върху чина.

— Може би, но за съжаление не е мой тип.

Засмях се.

— Да бе!

— Е, хайде де, Гуен, достатъчно е, че една от нас е загубила ума си. Познавам ги тези типове. Само проблеми създават. Освен това, проявява интерес, само защото Шарлот му е казала, че съм лесна.

— И защото приличаш на кучето ти Берти — допълних.

— Да, и това също — засмя се Лесли. — А и веднага ще ме забрави, щом Синтия му се нахвърли. Виж я само, специално е ходила на фризьор и си е направила кичури.

Но Лесли грешеше. Очевидно Рафаел не го вълнуваха особено разговорите със Синтия. Когато в междучасието седнахме на пейката пред столовата и приятелката ми отново започна да изследва бележката с кода от „Зеления ездач“, се появи Рафаел, седна без покана до нас и каза:

— О, страхотно, геокешинг[6].

— Какво? — Лесли го погледна раздразнено.

Рафаел посочи бележката.

— Не сте ли чували за геокешинг? Нещо като модерна игра на търсене на съкровища с помощта на джипиес. Тези цифри много приличат на географски координати.

— Не, това са само… наистина ли?

— Дай да видя. — Рафаел взе бележката от ръката й. — Да. Ако някои от нулите се повдигнат в горен индекс, ще означават градуси, а чертичките означават минути и секунди.

Пронизителен звук достигна до нас. На стълбите Синтия ръкомахаше ожесточено, разговаряйки с Шарлот, вследствие на което тя погледна ядосано към нас.

— О, боже! — Лесли съвсем се развълнува. — Тогава това означава 51 градуса, 30 минути, 41,78 секунди северна ширина и 0 градуса, 8 минути, 49,91 секунди източна дължина?

Рафаел кимна.

— Значи е указано място? — попитах.

— Да — потвърди той. — При това едно доста малко пространство от около четири квадратни метра. Е, какво има там? Някакъв кеш?

— Де да знаехме — рече Лесли. — Нямаме представа дори къде е това място.

Рафаел сви рамене.

— Лесно е да се разбере.

— И как? Нужно ли е джипиес устройство? И как се работи с него? Аз нямам идея… — каза Лесли развълнувано.

— Но аз имам. Ако искаш, мога да ти помогна, mignonne — предложи Рафаел.

Отново погледнах към стълбите. Там, до Синтия и Шарлот, сега стоеше и Сара, и трите ни гледаха злобно. Но Лесли не забелязваше нищо от случващото се.

— Добре, но трябва да е днес следобед — съгласи се тя. — Нямаме време за губене.

— Аз също — отвърна Рафаел. — Да се срещнем в парка в четири. Дотогава някак си ще успея да се отърва от Шарлот.

— Не си въобразявай, че ще стане толкова лесно. — Хвърлих му съчувствен поглед.

Той се ухили.

— Мисля, че ме подценяваш, пътуващо във времето момиче.

Бележки

[1] „Така правят всички жени“, опера от Моцарт. — Бел.прев.

[2] Напитка с високо съдържание на алкохол и психоактивни свойства, често се асоциира с френските артисти и писатели от края на XIX век. — Бел.прев.

[3] Най-великото нещо, което някога ще научиш, е просто да обичаш и любовта да е взаимна (англ.). Из песента „Nature Boy“, изпълнявана в оригинал от Нат Кинг Коул и ремиксирана в мюзикъла „Мулен Руж“ (2001). — Бел.ред.

[4] Пристъп на внезапна агресия и умопомрачение. — Бел.прев.

[5] Много си сладка (фр). — Бел.прев.

[6] Игра, при която участниците използват джипиес устройства, за да откриват скрити от други участници различни по големина контейнери (наричани „геокеш“ или само „кеш“) из целия свят. — Бел.прев.