Керстин Гир
Сапфиреносиньо (15)

Глава 12

„Можем да видим как чаша пада от масата и се разбива на парчета, но никога няма да видим как парченцата от счупената чаша се събират и тя отново се връща цяла на масата. Този прираст на хаоса или така наречената ентропия различава миналото от бъдещето и придава посока на времето.“^[1]

Стивън Хокинс

Можех да облека и роклята от миналата седмица — предложих, когато мадам Росини облече през главата ми една светлорозова момичешка мечта, богато извезана с кремави и виненочервени цветчета. — Онази синята. Още виси в гардероба вкъщи. Просто трябваше да ми кажете да я донеса.

— Шшт, лебедова шийке — прекъсна ме стилистката. — За какво мислиш ми плащат? За да носиш два пъти една и съща рокля ли? — Тя се посвети на малките копчета на гърба. — Само съм малко ужасена, че си развалила прическата си! По времето на рококо едно такова творение е издържало с дни. За целта дамите са спели седнали.

— Е, да, но не можех да отида така на училище. — Вероятно с тази планина от коси щях да заседна още на вратата на автобуса. — Джордано ли облича Гидиън?

Мадам Росини изцъка с език.

— Ами, момчето каза, че не се нуждае от помощ! Което означава, че отново ще носи безлични цветове и неправилно ще върже шалчето си. Но аз вече се предадох. И така, какво ще правим с косата ти? Ще взема набързо машата и ще увием една панделка около къдриците ти, et bien^[2]?

Докато мадам Росини оформяше косата ми с машата, получих есемес от Лесли.

„Ще чакам точно две минути, ако дотогава le petit frangais^[3] не е дошъл, може да забрави за mignonne.“

В отговор й написах:

„Хей, срещата ви е след петнайсет минути! Отпусни му поне още десет.“

Не можах да прочета отговора на Лесли, защото мадам Росини грабна телефона от ръцете ми, за да направи задължителните снимки за спомен. Розовият цвят ми стоеше по-добре от очакваното (в истинския живот изобщо не ми подхождаше), но прическата ми изглеждаше, сякаш съм прекарала нощта със заврени в контакта пръсти. А розовата панделка създаваше впечатление за напразен опит да се укротят експлодиралите ми коси. Когато Гидиън дойде да ме вземе, отривисто се разсмя.

— Престани! Ако трябва да се смеем на някого, това си ти! — скара му се мадам Росини. — Ха! Само как изглеждаш отново!

О, да! Само как изглеждаше отново! Наистина трябваше да бъде забранено човек да изглежда толкова добре — в смешни тъмни панталони до коленете и извезан зелен редингот, който караше очите му да блестят.

— Нищо не разбираш от мода, момче! Иначе щеше да си сложиш смарагдовата брошка, която пасва на този тоалет. А и тази неподходяща шпага. Трябва да се въплътиш в истински джентълмен, а не в някакъв си войник!

— Сигурно имате право — отвърна той и продължи да се смее. — Но поне косата ми не прилича на онези телчета за миене на съдове, с които търкам загорелите си тенджери.

Опитах се да надяна високомерно изражение на лицето си.

— С които ти търкаш тенджерите си? Да не би да се бъркаш с Шарлот?

— Моля?

— Нали отскоро тя чисти у вас!

Гидиън изглеждаше леко смутен.

— Това… не е… съвсем вярно — измърмори той.

— Ха, на твое място и аз щях да се срамувам — отвърнах. — Моля, подайте ми шапката, мадам Росини.

Шапката — огромно чудовище със светлорозови пера — при всички положения бе по-малкото зло в сравнение с косата ми. Или поне така си мислех. Един поглед в огледалото показа, че това бе жалка заблуда.

Гидиън отново се разсмя.

— Може ли вече да тръгваме? — изсъсках.

— И да се грижиш за моята лебедова шийка, чуваш ли?

— Винаги го правя, мадам Росини.

— Как ли пък не! — изсумтях, когато се озовахме отвън в коридора. Посочих черната кърпа в ръката му. — Няма ли да ми я сложиш?

— Не, можем да си го спестим. По очевидни причини — отвърна той. — И заради шапката.

— Все още ли вярваш, че в близко бъдеще ще те подмамя зад някой ъгъл и ще те фрасна с дъска по главата? — Нагласих шапката си. — Между другото, отново мислих по въпроса. И вече смятам, че за всичко това има просто обяснение.

— Което е? — Гидиън повдигна вежди.

— Внушил си си го впоследствие. Докато си лежал в несвяст, си ме сънувал и след това просто си стоварил цялата вина върху мен.

— Да, и аз обмислих тази възможност — отвърна той за моя изненада, хвана ръката ми и ме поведе напред. — Обаче не е така, знам какво видях!

— И защо тогава не разказа на никого, че уж аз съм тази, която те е подмамила в капан?

— Не исках да си мислят за теб още по-лоши неща, отколкото и без това вече са си наумили. — Ухили се. — Е? Имаш ли главоболие?

— Не пих чак толкова много…

Той се разсмя.

— Ама разбира се. Беше си направо трезвена.

Отскубнах се от ръката му.

— Може ли да говорим за нещо друго?

— Е, хайде де! Имам право поне малко да те побъзикам. Вчера вечерта беше толкова сладка. Когато заспа в лимузината, господин Джордж наистина си помисли, че си тотално изморена.

— Било е най-много за две минути — отвърнах засрамено. Като нищо може да са ми потекли лиги или да съм направила нещо още по-ужасно.

— Надявам се, че веднага си си легнала.

— Ъхъ. — Само смътно си спомнях как мама изтегли от косата ми всичките четиристотин хиляди фуркета и че вече спях, преди главата ми да е докоснала възглавницата. Но не исках да му го кажа, все пак след това той се бе забавлявал с Шарлот, Рафаел и спагетите.

Гидиън спря толкова рязко, че се блъснах в него и на мига забравих да дишам.

Той се обърна към мен.

— Виж сега… — промърмори. — Не исках да го кажа вчера, защото си мислех, че си прекалено пияна, но сега, когато отново си трезва и опърничава както винаги. — Пръстите му внимателно погалиха челото ми и почти ме докараха до хипервентилация. Но вместо да продължи да говори, той ме целуна.

Затворих очи, още преди устните му да са докоснали моите. Целувката ме замая много повече от пунша, накара коленете ми да омекнат и хиляди пеперуди да запърхат в стомаха ми.

Когато Гидиън отново се отдръпна от мен, изглежда, бе забравил какво иска да каже. Подпря ръка на стената до главата ми и ме погледна сериозно.

— Не може да продължава така.

Направих опит да овладея дишането си.

— Гуен…

В коридора зад нас отекнаха стъпки. Гидиън светкавично отдръпна ръката си и се обърна. Секунда по-късно господин Джордж застана пред нас.

— Ето къде сте били! Вече ви чакаме. Защо очите на Гуендолин не са завързани?

— Напълно забравих. Моля, завържете ги — рече Гидиън и подаде черната кърпа на господин Джордж. — Аз… ъъъ… ще избързам напред.

Господин Джордж погледна с въздишка след него. После се обърна към мен и отново въздъхна.

— Мисля, че те бях предупредил, Гуендолин — каза той, докато завързваше очите ми. — Трябва да внимаваш, що се отнася до чувствата ти!

— Е — рекох и докоснах издайнически пламналите ми бузи, — тогава не трябва да ме оставяте да прекарвам толкова много време с него…

Това отново бе типична логика на пазителите. Ако искаха да предотвратят влюбването ми в Гидиън, тогава е трябвало да се погрижат той да израсне като някой неатрактивен глупак. С идиотски бретон, мръсни нокти и говорен дефект. Свиренето на цигулка също е трябвало да го зарежат.

Господин Джордж ме водеше през тъмнината.

— Може би просто е минало прекалено много време, откакто съм бил на шестнайсет. Знам само колко е лесно на тази възраст да бъдеш впечатлен.

— Господин Джордж, казвали ли сте на някого, че мога да виждам духове?

— Не. Имам предвид, че се опитах, но никой не искаше да ме чуе. Знаеш ли, пазителите са учени и мистици, но парапсихологията не е по тяхната част. Внимание, стъпало!

— Лесли — това е приятелката ми, но вероятно отдавна знаете това — та Лесли смята, че тази… способност представлява магията на гарвана.

Господин Джордж мълча известно време, после кимна в съгласие:

— Да, аз също смятам така.

— И по какъв начин точно трябва да ми е от полза тази магия на гарвана?

— Скъпо мое дете, де да можех да ти отговоря. Иска ми се да можеш повече да разчиташ на здравия си разум, но…

— … но той е безнадеждно изгубен, искате да кажете. — Засмях се. — Вероятно имате право.

Гидиън ни очакваше в стаята с хронографа, заедно с Фолк де Вилърс, който ми направи разсеяно комплимент за роклята, докато нагласяше зъбчатите колелца на хронографа.

— И така, Гуендолин, днес ще се състои разговорът ти с граф Сен Жермен. Следобед е, ден преди соарето.

— Знам — отвърнах, хвърляйки кос поглед на спътника си.

— Това не е особено трудна задача — продължи Фолк. — Гидиън ще те отведе горе в неговите помещения и после ще те вземе оттам.

Което явно означаваше, че ще трябва да остана насаме с графа. В мен веднага се надигна потискащо чувство.

— Няма от какво да се боиш. Вчера се разбирахте толкова добре. Не си ли спомняш? — Гидиън постави пръста си в хронографа и ми се усмихна. — Готова ли си?

— Готова съм, ако и ти си готов — отвърнах тихо, а през това време стаята се изпълни с бяла светлина и той изчезна пред очите ми.

Пристъпих крачка напред и подадох ръката си на Фолк.

— Паролата за деня гласи: Qui nescit dissimulare nescit regnare^[4] — рече Фолк, докато притискаше пръста ми към иглата. Рубинът светна и всичко пред очите ми се размаза в червен водовъртеж.

Когато се приземих, вече бях забравила паролата.

— Всичко е наред — каза Гидиън точно до мен.

— Защо е толкова тъмно тук? Нали графът ни очаква. Все пак от любезност можеше да запали една свещ заради нас.

— Да, но той не знае къде точно пристигаме.

— Но защо не знае?

Не можех да го видя, но ми се стори, че сви рамене.

— Никога не е питал, а и имам неясното усещане, че няма да му е особено приятно, ако използваме любимата му алхимична лаборатория за стартова площадка при посещенията си. Внимавай, тук е пълно с чупливи предмети…

Стигнахме до вратата пипнешком. Отвън в коридора Гидиън запали една факла и я взе от стойката. Неволно се приближих към него, защото светлината хвърляше зловещи трепкащи сенки по стените.

— Каква точно беше проклетата парола? В случай че някой те фрасне по главата…

— Qui nescit dissimulare nescit regnare.

— След вечеря трябва да се успокоиш или хиляда стъпки да направиш?

Той се засмя и постави факлата обратно в стойката.

— Какво правиш? — попитах.

— Просто исках… Относно по-рано… господин Джордж ни прекъсна, когато исках да ти кажа нещо много важно.

— Заради онова, което ти разказах вчера в църквата ли? Разбирам, че ме смяташ за луда, но и психиатър не би могъл да ми помогне.

Гидиън смръщи чело.

— Моля те, затвори си устата за малко, става ли? Сега трябва да събера цялата си смелост, за да ти направя любовно обяснение. А в това нямам абсолютно никакъв опит.

— Моля?

— Влюбих се в теб, Гуендолин — рече той сериозно.

Стомахът ми се сви, както когато ме обземе страх.

Но в действителност беше от радост.

— Наистина ли?

— Да, наистина. — На светлината на факлата видях как Гидиън се усмихна. — Знам, че се познаваме от по-малко от седмица и че в началото те смятах за доста… незряла и вероятно съм се държал с теб отвратително. Но с теб ми е ужасно трудно, никога не знам какво ще направиш в следващия момент, а и в някои неща си стряскащо… ъъъ… наивна. Понякога ми се иска просто да те разтърся.

— Добре, личи си, че действително нямаш опит в любовните обяснения.

— Но после отново си толкова забавна и умна, и неописуемо сладка — продължи Гидиън, сякаш изобщо не ме е чул. — А най-лошото е, че е достатъчно да си в една стая с мен и вече изпитвам нужда да те докосвам и целувам…

— Да, това наистина е лошо — прошепнах и сърцето ми подскочи, когато Гидиън издърпа иглата за шапки от косата ми, захвърли на пода пернатото чудовище, притисна ме към себе си и ме целуна.

Приблизително три минути по-късно стоях облегната на стената и се опитвах да се задържа на крака.

— Гуендолин, просто вдишай и издишай — рече Гидиън развеселено.

Сръгах го в гърдите.

— Престани! Толкова си арогантен, направо си непоносим!

— Съжалявам. Просто чувството да знам, че заради мен забравяш да дишаш, е толкова… опияняващо. — Той отново взе факлата. — Хайде, да вървим! Графът сигурно вече ни очаква.

Едва след като завихме по следващия коридор, се сетих за шапката, но не ми се връщаше обратно, за да я взема.

— Може да е странно, но в момента си мисля, че наистина ще се радвам на скучните елапсирания в 1953 година — каза Гидиън. — Само ти, аз и братовчедката Дивана…

Стъпките ни кънтяха в дългите коридори и постепенно изплувах от розовите облаци и си припомних къде се намирахме. Или по-точно в кое столетие.

— Ако аз държа факлата, ти би могъл да извадиш шпагата си — предложих. — Човек никога не знае. Всъщност в коя година те удариха по главата? (Това бе един от многото въпроси, които Лесли ми бе записала на една бележка и който трябваше да задам, щом хормоните ми позволяваха.)

— Току-що ми хрумна, че макар аз да ти се обясних в любов, ти не ми отвърна — каза Гидиън.

— Не съм ли?

— Поне не с думи. А не съм сигурен, че другото се брои. Шшт!

Бях изпискала, защото точно пред нас един дебел, тъмнокафяв плъх пресече пътя ни — съвсем спокойно, сякаш изобщо не се боеше от нас. На трепкащата светлина на факлата очите му проблясваха в червено.

— Всъщност ваксинирани ли сме срещу чума? — попитах и докато вървяхме, се вкопчих силно в ръката на Гидиън.

Стаята на първия етаж, която граф Сен Жермен си бе избрал за кабинет в Темпъл, бе малка и изглеждаше определено скромна за един Велик пазител на ложата, макар и рядко пребиваващ в Лондон. Едната стена бе изцяло покрита до тавана с етажерки, пълни с книги с кожена подвързия, а пред тях имаше бюро с две кресла, тапицирани със същия плат като завесите. Иначе в стаята липсваха други мебели. Отвън светеше септемврийското слънце, а в камината гореше огън, така че беше достатъчно топло. През прозореца се виждаше малкият вътрешен двор с фонтан, който съществуваше и в нашето време. Первазът на прозореца и бюрото бяха покрити с документи, пера за писане, восък за печати и книги, натрупани на нестабилни камари, които, ако се срутеха, щяха да обърнат мастилниците, разположени доверчиво насред целия хаос. Като цяло кабинетът представляваше малко, уютно помещение, но макар да нямаше никой вътре, когато прекрачих прага, почувствах как косата ми настръхва.

Един навъсен секретар с бяла перука като на Моцарт ме пусна в кабинета с думите: „Графът сигурно няма да ви остави да го чакате дълго“ и бе затворил вратата след мен.

С нежелание се разделих с Гидиън, но след като ме бе предал на смръщения пазител, той бе изчезнал през съседната врата в добро настроение, а и сякаш бе прекрасно запознат с обстановката.

Пристъпих към прозореца и погледнах навън към тихия вътрешен двор. Всичко изглеждаше много спокойно, но неприятното чувство, че не съм сама, се запази. Помислих си, че бе твърде възможно някой да ме наблюдава иззад стената с книгите. Или огледалото над камината всъщност да е прозорец, както в стаите за разпити в полицията.

Известно време просто стърчах права и се чувствах неудобно, но после реших, че ако стоя неестествено скована, тайният наблюдател ще усети, че се чувствам следена. Затова взех най-горната книга от една купчина върху перваза и я отворих. „Marcellus, De medicamentis“ Аха. Марцел^[5] — който и да бе това — явно бе открил някои необичайни медицински методи, събрани в това книжле. Намерих едно интересно място, което се отнасяше до лечението на чернодробни заболявания. Просто трябваше да се хване зелен гущер, да му се извади черния дроб, който да се завърже в червена кърпа или естествено черен парцал (естествено черен ли?) и после кърпата или парцалът да се окачат от дясната страна на болния от чернодробна болест. И когато гущерът се пусне и му се каже: „Ессе dimitto te vivam…“^[6] и още разни неща, също на латински, проблемът с болестта е отстранен. Въпросът беше дали гущерът ще може да избяга, след като му е изваден черния дроб. Затворих книгата. Определено на този Марцел му хлопаше дъската. Книгата, която се намираше най-отгоре на съседната купчина, бе подвързана с тъмнокафява кожа и бе много дебела и тежка, затова докато я прелиствах, я оставих да си лежи върху купчината. „За вси демони и за облага магеснику и обикновеному человеку“ пишеше отгоре с гравирани златни букви, и въпреки че не бях нито магьосник, нито „обикновен человек“ с любопитство я отворих някъде по средата. Рисунката на грозно куче ме зяпаше насреща, а под нея се обясняваше, че това е Йестан, демон от индуската митология, който причинява болести, сее смърт и войни. От пръв поглед Йестан ме се стори несимпатичен и прелистих нататък. От следващата страница ме зяпна странна муцуна с подобие на рога върху главата (подобно на клингоните в Стар Трек) и докато от своя страна го зяпах с погнуса, клингонът премигна с клепачи и се надигна от хартията като дим, който се сгъсти и бързо се превърна в облечена в червено фигура. Застана до мен и ме погледна отвисоко с пламтящите си очи.

— Кой се осмелява да призове великият и могъщ Берит? — извика той.

Разбира се, малко се притесних, но знаех от опит, че духовете, макар и да изглеждаха опасни и да изричаха злобни заплахи, обикновено не можеха да духнат и перце. Силно се надявах, че този Берит не е нищо повече от дух, затворен в страниците на тази книга, отражение на истински демон, който, да се надяваме, отдавна бе гушнал букета.

— Никой не те е призовал — отвърнах любезно, но и сравнително небрежно.

— Берит, демон на лъжата, херцог на ада! — представи се Берит с ехтящ глас. — Наричан още и Болфри.

— Да, така пише и тук — казах и погледнах в книгата. — Освен това можеш да подобряваш гласовете на певците. — Очарователна дарба. Но за целта веднага след призоваването му (което изглеждаше изключително сложно, защото явно бе описано на вавилонски език) трябваше да му се поднесат различни жертвоприношения — за предпочитане изроди и то живи. Но това бе нищо, в сравнение с онова, което човек трябваше да направи, за да превърне Берит метала в злато. Това той също го можеше. Затова сихемитите — които и да са били тези — много са го почитали. Докато не дошли Якововите синове в Сихем^[7] и не „взеха всеки ножа си, нападнаха дързостно града и избиха всички от мъжки пол“^[8]. Дотук добре.

— Берит командва двайсет и шест легиона — ехтеше гласът му.

Тъй като до момента нищо не ми бе сторил, придобих още по-голяма смелост.

— Намирам за странни онези, които говорят за себе си в трето лице — казах и прелистих страницата.

Както и се надявах, Берит отново изчезна в книгата, като дим, отнесен от вятъра. Въздъхнах облекчено.

— Интересно четиво — рече тих глас зад мен.

Обърнах се рязко. Граф Сен Жермен се бе промъкнал незабелязано в стаята. Подпираше се на бастун с изкусно гравирана дръжка. Високата му, слаба фигура бе впечатляваща както винаги, а тъмните му очи — много будни.

— Да, много интересно — измърморих несигурно.

Но после се съвзех, затворих книгата и потънах в дълбок реверанс. Когато отново се надигнах, изплувайки от полите на роклята ми, графът се усмихваше.

— Радвам се, че дойде — каза той, хвана ръката ми и я поднесе към устните си. Докосването едва се усещаше. — Струва ми се необходимо да задълбочим приятелството си, тъй като първата ни среща премина малко… злополучно, нали?

Нищо не отвърнах. При първата ни среща основно се бях занимавала с това да пея наум националния химн, графът бе направил няколко обидни коментара за липсата на интелигентност при жените като цяло и при мен в частност, и накрая ме бе душил и заплашвал по един доста нетрадиционен начин. Имаше право — срещата ни наистина бе преминала малко… злополучно.

— Замръзнала си — рече той. — Ела и седни тук. Аз съм вече възрастен мъж и не мога да стоя прав дълго време.

Засмя се, пусна ръката ми и седна на креслото зад бюрото. На фона на всичките си книги отново заприлича на собствения си портрет — мъж с аристократични черти, живи очи и бяла перука, обгърнат от аура на тайнственост и опасност.

Не ми остана друг избор, затова се настаних в другото кресло.

— Интересуваш ли се от магии? — попита той и посочи купчината с книги.

Поклатих глава.

— Не и до миналия понеделник, ако трябва да съм честна.

— Ситуацията е много необичайна, нали? През всичките тези години майка ти те е оставила да вярваш, че си едно съвсем обикновено момиче. И изведнъж установяваш, че си важна част от една от най-големите тайни на човечеството. Можеш ли да си представиш защо го е направила?

— Защото ме обича. — Исках да го кажа като въпрос, но вместо това прозвуча много уверено.

Графът се засмя.

— Да, така мислят жените! Любов! Значението на тази дума наистина се преувеличава от вашия пол. Любовта е отговорът на всичко — винаги ме трогва, когато чуя това. А понякога ме развеселява, зависи от ситуацията. Явно това, което жените никога няма да разберат, е, че мъжете имат съвсем различна представа за любовта от тях.

Замълчах.

Графът наклони леко глава на една страна.

— Но на жените, без всеотдайната представа за любовта, ще им е много трудно да се подчиняват на мъжете във всяко отношение.

Опитах се да запазя безизразно изражение на лицето си.

— В наше време („И слава богу“, помислих си) това се е променило. При нас мъжете и жените са равнопоставени. Никой не трябва да се подчинява на другия.

Графът отново се засмя, този път смехът му продължи малко по-дълго, сякаш бях казала някой наистина добър виц.

— Да — рече накрая той. — Разказаха ми за това. Но, повярвай ми, без значение какви права са отпуснати на жените, това не променя с нищо природата на хората.

Е, какво можех да отговоря на това? Май най-добре нищо. Както Сен Жермен току-що бе отбелязал — природата на хората трудно можеше да се промени — бе нещо, което се отнасяше и за него.

Известно време той продължи да ме наблюдава с развеселена усмивка, а после изведнъж рече:

— Магия… според предсказанието би трябвало да разбираш от това. Рубин, надарен с магията на гарвана, затваря кръга сол мажор, който дванайсетте образуват.

— Вече много пъти съм чувала това. Но никой не можа да ми каже какво всъщност представлява магията на гарвана.

— Гарванът с рубиненочервените крила, между световете чува на мъртъвците песента, едва опознал цената и мощта, силата се надига и затваря се кръгът…

Повдигнах рамене. Нищо не се разбираше от тези стихчета.

— Това е само едно предсказание със съмнителен произход. Не е задължително да отговаря на истината. — Той се облегна назад в креслото си и отново се отнесе, наблюдавайки ме. — Разкажи ми нещо за родителите си и дома ти.

— Родителите ми? — Изненадах се. — Всъщност няма много за разказване. Баща ми почина от левкемия, когато бях на седем. Докато не се разболя, беше доцент в университета в Дърам, където живяхме до смъртта му. След това майка ми се премести заедно с мен, брат ми и сестра ми в Лондон, в къщата на родителите си. Сега живеем там с леля ми, братовчедка ми и пралеля ми Мади. Мама работи като служител в администрацията на една болница.

— И тя има червена коса като всички жени от семейство Монтроуз, нали? Точно като брат ти и сестра ти?

— Да, всички са червенокоси, освен мен. — Защо това му се струваше толкова интересно? — Баща ми имаше тъмна коса.

— Всички други жени от кръга на дванайсетте са червенокоси, знаеше ли? В близкото минало в много страни този цвят на косата е бил достатъчен, за да изгорят някого на клада като вещица. Във всички времена и култури хората са намирали магията едновременно за завладяваща и заплашителна. Това е и причината, поради която се занимавам с магиите толкова обстойно. Онова, което познаваш, не те кара да се страхуваш. — Той се наведе напред и сключи пръсти. — Лично мен, преди всичко, живо ме интересува отношението на източните култури към темата. По време на пътуванията ми в Индия и Китай имах щастието да срещна много учители, които бяха готови да ми предадат знанията си. Бях посветен в тайните на Хрониките на Акаша^[9] и научих много неща, които биха взривили духовните представи на повечето западни култури. А това би подтикнало господата инквизитори към още по-необмислени действия. Нищо не плаши църквата повече от това, човек да осъзнае, че Господ не седи там горе в небесата, откъдето определя съдбата ни, а е вътре в нас. — Графът ме погледна изучаващо и се усмихна. — Много е разведряващо да се обсъждат богохулни теми с вас, децата на двайсет и първи век. Дори окото ви не трепва, когато става дума за ерес.

Тц. Вероятно няма да трепнем, дори и да знаехме какво е ерес.

— Азиатските учители са много по-напред от нас по пътя на духовното развитие — продължи Сен Жермен. — Някои незначителни… способности, като онази, която ти демонстрирах при последната ни среща, съм усвоил именно там. Моят учител бе монах на таен орден дълбоко в Хималаите. Той и неговите братя монаси могат да разговарят един с друг, без да използват гласа си и са в състояние да победят враговете си, без да се налага да помръднат и пръста си, толкова е голяма силата на мисълта и съзнанието им.

— Да, това сигурно е много полезно — казах внимателно с надеждата да не му хрумне да ми демонстрира всичко това още веднъж. — Мисля, че вчера вечерта, на соарето, изпробвахте тези си способности върху лорд Аластър.

— О, соарето. — Графът отново се усмихна. — За мен то ще се състои чак утре вечерта. Колко хубаво, че наистина ще видим там лорда. Оценил ли е по достойнство демонстрацията ми?

— Определено изглеждаше впечатлен. Но не истински сплашен. Той заяви, че ще се погрижи ние никога да не бъдем родени. И спомена нещо за изчадия на ада.

— Да, има досадната склонност да се изразява нелюбезно — добави Сен Жермен. — Във всеки случай не може да се сравнява с прародителя си, конт Ди Мадроне. Навремето трябваше да го убия, когато ми се бе отдала тази възможност. Но бях млад и наивен и имах достойна за съжаление представа за нещата… Е, няма да допусна тази грешка втори път. Макар и да не мога собственоръчно да го премахна, дните на лорда са преброени, без значение с колко мъже ще се обгради, за да го пазят и колко виртуозно може да борави с шпагата. Ако бях млад, лично щях да го предизвикам. Но сега с това може да се заеме моят потомък. Уменията на Гидиън с шпагата са респектиращи.

При споменаването на Гидиън почувствах да ме обзема приятна топлина. Не можех да не си спомня какво ми бе казал преди малко и веднага ми стана още по-горещо. Неволно погледнах към вратата.

— Къде всъщност отиде той?

— Ще направи една малка разходка — отвърна графът. — Времето точно ще му стигне да посети една моя скъпа млада приятелка. Тя живее съвсем наблизо и ако вземе каретата, само за няколко минути ще е при нея.

„Моля?“

— Често ли го прави?

Графът отново се усмихна — топла, приятелска усмивка, зад която се криеше нещо особено.

— Не я познава отдавна. Запознах ги двамата едва наскоро. Тя е умна, млада и много атрактивна вдовица, а аз подкрепям схващането, че на един млад мъж няма да му навреди да се… наслади на компанията на опитна жена.

Не бях в състояние да отговоря нещо на това, но явно не се и очакваше от мен да го сторя.

— Лавиния Рътланд е от онези благословени жени, на които им доставя радост да споделят опита си — продължи Сен Жермен.

Да, действително. И аз така я бях преценила. Взирах се ядосано в ръцете си, които неволно се бяха свили в юмруци. Лавиния Рътланд, дамата със зелената рокля. Значи на това се дължеше онази интимност вчера вечерта…

— Оставам с впечатлението, че представата за това не ти се нрави — рече графът с нежен глас.

Очевидно имаше право. Това изобщо не ми се нравеше. Костваше ми голямо усилие да го погледна в очите.

Той продължаваше да се усмихва топло и приятелски.

— Мое малко момиче, много е важно да научиш, че никоя жена не може да предявява претенции за собственост над някой мъж. Жени, които го правят, свършват живота си необичани и самотни. Колкото е по-умна една жена, толкова по-рано ще се приспособи към природата на мъжа.

Що за смахнати дрънканици!

— О, но разбира се, ти си още много млада, нали? Струваш ми се много по-незряла от други момичета на твоята възраст. Вероятно сега влюбена за първи път.

— Не — измърморих.

Напротив. Напротив! Във всеки случай за първи път чувството беше такова. Толкова опияняващо. Толкова екзистенциално. Толкова болезнено. Толкова сладко.

Графът се засмя тихо.

— Няма причина да се срамуваш. Щях да съм разочарован, ако не беше така.

Бе казал същото и по време на соарето, когато се бях разплакала заради изпълнението на цигулка на Гидиън.

— По принцип е много просто: влюбената жена ще се жертва, без да се замисли, заради възлюбения си — каза Сен Жермен. — Би ли дала живота си за Гидиън?

Предпочитах да не се стига дотам.

— Не съм мислила за това — отвърнах объркано.

Графът въздъхна.

— За съжаление, благодарение на съмнителното покровителстване на майка ти, вие двамата все още не сте прекарали много време заедно, но дори и сега съм впечатлен колко добре се е справил със задачата си. Любовта буквално струи от очите ти. Любовта и ревността!

„Каква задача?“

— Няма нищо по-лесно за предвиждане от реакцията на влюбена жена. Никой не е толкова лесен за контролиране колкото жена, ръководена от чувствата си към даден мъж — продължи той. — Обясних това на Гидиън още на първата ни среща. Разбира се, донякъде съжалявам, че той изхаби толкова енергия заради твоята братовчедка… как се казваше тя? Шарлот?

Зяпнах го. Поради някаква причина си спомних за видението на пралеля Мади за сърцето от рубин, лежащо върху скална козирка на ръба на пропастта. Идеше ми да си запуша ушите, за да не ми се налага да слушам повече нежния глас.

— В това отношение той е много по-обигран, отколкото бях аз на неговите години. И трябва да му се признае, че е надарен от природата с множество предимства. Какво тяло само, като на Адонис! Какво красиво лице, каква грация, какъв талант! Вероятно не му се налага да прави нищо, за да падат сърцата на момичетата в краката му.

„Лъвът надава рев във фа диез мажор, гривата от диамант, multiplicatio, слънцето заслепява…“

Истината ме удари сякаш с юмрук в стомаха. Всичко, което бе направил Гидиън, докосванията му, жестовете, целувките, думите… всичко това е било просто с цел да ме манипулира. За да се влюбя в него, както преди мен Шарлот. За да ме контролира по-лесно. А графът беше напълно прав: не му се бе наложило да прави почти нищо. Глупавото ми момичешко сърце само бе паднало в краката му.

Представих си как лъвът пристъпва към рубиненото сърце на ръба на пропастта и го помита с едно-единствено движение на лапата си. Като на забавен каданс то падна, удари се ниско долу в земята и се разби на хиляди мънички капчици кръв.

— Чувала ли си го как свири на цигулка? Ако не си, ще се погрижа. Няма по-добро средство от музиката за превземането на женското сърце. — Графът погледна замечтано към тавана. — Това беше трик, използван от Казанова. Музика и поезия.

Щях да умра. Чувствах го съвсем ясно. Там, където допреди малко се намираше сърцето ми, се разпростря смразяващ студ. Той се прокрадна в стомаха ми, краката, ръцете и накрая в главата ми. Като в трейлър на филм, случилото се през последните дни премина през съзнанието ми, съпроводено от музиката на „The winner takes it all“. От първата целувка в онази изповедалня до обяснението му в любов преди малко в подземието. И всичко това бе една добре планирана манипулация — с изключение на някои прекъсвания, в които вероятно е бил самият себе си — перфектно изпълнена. И онази проклета цигулка ме бе довършила.

Въпреки че по-късно се опитах да си спомня, не можех да кажа за какво точно бяхме говорили с графа, защото откакто студът бе завладял тялото ми, всичко ми бе станало безразлично. Хубавото бе, че Сен Жермен бе водил по-голямата част от разговора ни. С нежния си, приятен глас ми разказа за детството си в Тоскана, за позорното петно на незаконния си произход, за трудностите да открие истинския си баща, и как още като момче се е занимавал с тайните на хронографа и предсказанията. Наистина се опитвах да го слушам, защото знаех, че ще трябва да повторя всяка дума пред Лесли, но това не помогна — мислите ми кръжаха единствено около осъзнаването на собствената ми глупост. Неистово копнеех да остана сама, за да мога най-сетне да се разплача.

— Маркизе? — Навъсеният секретар бе почукал и отворил вратата. — Делегацията на архиепископа е тук.

— О, много добре — рече графът, надигна се и ми намигна. — Политика! В тези времена все още се определя и от църквата.

Аз също се надигнах и направих реверанс.

— Достави ми истинска радост, да си поговоря с теб — поласка ме той. — И вече нямам търпение за следващата ни среща.

Измърморих някакво съгласие.

— Моля те, предай на Гидиън моите поздрави и съжалението ми, че днес не можах да го приема.

Графът взе бастуна си и се отправи към вратата.

— И ако приемеш от мен един съвет: една мъдра жена знае как да прикрива ревността си. В противен случай ние мъжете се чувстваме абсолютно сигурни…

Още един, последен път, чух тихия му смях и после останах сама. Но не задълго, защото след няколко минути навъсеният секретар се върна и ме подкани:

— Ако обичате, моля последвайте ме.

Бях се свлякла отново в канапето и със затворени очи очаквах сълзите ми да потекат, но тях ги нямаше. Може би така беше по-добре.

Мълчаливо последвах секретаря по стълбите надолу, където известно време просто стояхме и чакахме (все още продължавах да мисля, че ще падна и ще умра), докато по някое време мъжът не хвърли тревожен поглед към часовника на стената.

— Закъснява.

В този момент вратата се отвори и Гидиън пристъпи в коридора. За момент сърцето ми забрави, че всъщност вече лежи разбито на парчета на дъното на една пропаст и направи няколко бързи удара в гърдите ми. Студът в тялото ми бе изместен от ужасно притеснение. Окаяното състояние на дрехите на Гидиън, разрешената му, потна коса, зачервените бузи и трескаво блестящите му зелени очи може би бих отдала на лейди Лавиния, но на ръкава му имаше голяма дупка, а дантелите на гърдите и китките му бяха напоени с кръв.

— Сър, вие сте ранен! — извика навъсеният секретар изплашено и взе думите от устата ми. (Е, добре, без това „сър“. И без „вие“.) — Ще наредя да извикат лекар!

— Не — отвърна Гидиън и изглеждаше толкова уверен в себе си, че ми се прииска да му ударя шамар. — Това не е моята кръв. Или поне по-голямата част. Хайде, Гуен, трябва да побързаме. Бях задържан за малко.

Той хвана ръката ми и ме задърпа напред, а секретарят ни последва до стълбите, като през това време на няколко пъти смотолеви:

— Но, сър! Какво се е случило? Не трябва ли да кажем на маркиза…

Но Гидиън отвърна, че за това сега няма време и че ще се срещне с графа при първа възможност, за да му докладва.

— От тук ще продължим сами — обяви той, когато стигнахме основата на стълбите, където стояха двамата постови с извадени шпаги. — Моля, предайте на маркиза моите благопожелания!_ Qui nescit dissimulare nescit regnare_.

Двамата ни пропуснаха да минем, а секретарят се поклони за довиждане. Гидиън взе една факла от стойката й и отново ме задърпа напред.

— Хайде, имаме най-много две минути! — Все още продължаваше да изглежда превъзбуден. — Научи ли вече какво означава паролата?

— Не — отвърнах и се учудих, че набързо порасналото ми наново сърце отказваше да пропадне обратно в пропастта. Преструваше се, сякаш всичко е наред и надеждата, че накрая то може да се окаже право, направо ме убиваше. — Затова пък научих нещо друго. Чия кръв е полепнала върху дрехите ти?

— Който не знае как да се преструва, няма да знае и как да царува. — Гидиън освети с факлата коридора, по който минавахме. — Лудвиг XI.

— Колко подходящо — отвърнах.

— Честно казано, нямам никаква представа как се казва онзи тип, чиято кръв съсипа дрехите ми. Мадам Росини сигурно ще се сърди. — Гидиън отвори вратата към лабораторията и постави факлата в една стойка на стената.

Трепкащата светлина освети една голяма маса, отрупана със странни апарати, стъклени шишета, колби и чаши, пълни с течности и прахове в различни цветове. Стените бяха потънали в сянка, но можех да видя, че целите бяха изрисувани и изписани, а точно над факлата ни се хилеше грубо скициран череп с пентаграми вместо дупките за очи.

— Застани ето тук — заповяда ми той и ме издърпа от другата страна на масата. Най-сетне пусна ръката ми, но само за да постави своите около талията ми и да ме придърпа към себе си. — Как премина разговорът ти с графа?

— Беше много… поучителен — отвърнах. Сърцето фантом в гърдите ми пърхаше като малка птичка и аз с усилие преглътнах буцата в гърлото ми. — Графът ми обясни, че ти… че двамата с него споделяте странното схващане, според което една влюбена жена се контролира много по-лесно. Сигурно е било много неприятно да си хабиш труда напразно с Шарлот и после да се наложи да започнеш отначало с мен, нали?

— За какво говориш? — Гидиън ме гледаше със смръщено чело.

— Но наистина добре се справи — продължих. — Между другото, и графът е на същото мнение. Разбира се, не бях особено труден случай… Боже, толкова се срамувам, само като си помисля колко те улесних. — Не можех да издържа да го гледам повече.

— Гуендолин… — поде той и отново млъкна. — Всеки момент ще започне. Може би е по-добре да продължим разговора си след това. На спокойствие. Нямам никаква представа накъде биеш, но…

— Искам само да знам дали е истина. — Разбира се, че беше истина, но както е известно, надеждата умира последна. В този миг стомахът ми предизвести предстоящия скок във времето. — Дали наистина си планирал да ме накараш да се влюбя в теб, точно както преди това си го направил с Шарлот.

Гидиън ме пусна.

— Моментът е много неподходящ, Гуендолин. След малко ще поговорим за това. Обещавам ти.

— Не! Ще говорим сега! — Буцата в гърлото ми се пръсна и сълзите ми потекоха. — Достатъчно е да кажеш „да“ или „не“! Планирал ли си всичко това?

Гидиън разтърка чело.

— Гуен…

— Да или не? — изхлипах аз.

— Да — отвърна той. — Но, моля те, спри да плачеш.

И за втори път през този ден сърцето ми пропадна в бездната — но този път беше второто, сърцето фантом, което бе пораснало, подхранвано от надеждата — и се разби на хиляди малки парченца.

— Добре, всъщност това бе всичко, което исках да знам — прошепнах. — Благодаря ти за честността.

— Гуен, искам да ти обясня… — Пред очите ми той се разтвори във въздуха.

В продължение на няколко секунди, докато студът отново пропълзяваше в тялото ми, се взирах в трепкащата светлина на факлата и в черепа над нея, опитвайки се да спра сълзите. После всичко пред погледа ми изчезна.

Трябваха ми няколко секунди, за да свикна със светлината в стаята с хронографа в моето време, но можех да чуя развълнувания глас на доктор Уайт и разкъсването на плат.

— Нищо ми няма — настояваше Гидиън. — Само един незначителен разрез, почти не прокърви. Дори няма нужда от лепенка. Доктор Уайт, можете да приберете ендоскопа си! Нищо сериозно не се е случило!

— Здравей, момиче, излязло от купата сено — поздрави ме Ксемериус. — Никога няма да познаеш какво открихме! О, не! Да не би пак да си плакала?

Господин Джордж улови ръцете ми и ме завъртя на всички страни.

— Тя не е ранена — въздъхна с облекчение.

„Да. Ако не се броеше сърцето ми.“

— Да се махаме от тук — каза Ксемериус. — Братът на малоумника и приятелката ти Лесли имат да ти съобщят нещо изключително интересно! Само си представи, те са установили кое място указват координатите от кода. Няма да повярваш!

— Гуендолин? — Гидиън ме погледна, сякаш се страхуваше, че заради него мога да се хвърля пред първия срещнат автобус.

— Всичко е наред — прошепнах, без да го поглеждам. — Господин Джордж, бихте ли ме завели горе? Наистина трябва спешно да се прибера вкъщи.

— Разбира се — кимна той.

Гидиън направи опит да помръдне, но доктор Уайт го задържа.

— Няма ли най-сетне да застанеш мирно! — Той бе откъснал напълно ръкава на сакото и ризата. Ръката бе покрита със засъхнала кръв, а на рамото се виждаше малка прорезна рана. Малкото призрачно момче Робърт зяпаше ужасено многото кръв.

— Кой те подреди така? Раната трябва да се дезинфекцира и зашие — рече докторът мрачно.

— В никакъв случай — отказа Гидиън. Той бе пребледнял и от арогантността му не бе останала и следа. — Можем да го направим и по-късно. Първо трябва да говоря с Гуендолин.

— Наистина няма нужда — уверих го аз. — Знам всичко, което ми е нужно. А сега трябва да се прибера вкъщи.

— Определено! — съгласи се Ксемериус.

— И утре е ден — рече господин Джордж на Гидиън, докато взимаше черната кърпа. — Гуендолин изглежда уморена. А и сутринта е на училище.

— Точно така! А днес през нощта ще търси съкровище — оповести гаргойлът. — Или каквото там ще намери с онези координати…

Господин Джордж завърза очите ми. Последно видях очите на Гидиън, които светеха неестествено зелени на бледото му лице.

— Лека вечер на всички — пожелах им аз, след което господин Джордж ме изведе от стаята. Но с изключение на малкия Робърт, никой не ми отговори.

— Добре де, не искам да те държа в напрежение — каза Ксемериус. — Днес следобед Лесли и Рафаел много се забавляваха, за разлика от теб, както изглежда. Но както и да е, двамата успяха да определят съвсем точно мястото, което указват координатите. Познай от три пъти къде се намира то!

— Тук в Лондон? — попитах.

— Бинго! — извика гаргойлът.

— Моля? — попита господин Джордж.

— Нищо. Моля да ме извините, господин Джордж.

Той въздъхна.

— Надявам се, че разговорът ти с граф Сен Жермен е минал добре.

— О, да — отвърнах с горчивина в гласа. — Във всяко едно отношение беше много поучителен.

— Ехо! Аз все още съм тук! — напомни Ксемериус и аз усетих влажната му аура, когато се вкопчи във врата ми като маймунка. — И имам наистина, ама наистина интересни новини. И така: скривалището, което търсим, се намира тук, в Лондон. И става още по-хубаво: а именно, намира се в Мейфеър. По-точно: на „Бърдън Плейс“. А още по-точно: „Бърдън Плейс“ № 81. Е, какво ще кажеш?

У нас? Координатите указваха място в собствената ни къща? Какво, за бога, е скрил дядо ми там? Може би още една книга? Някоя със записки, които най-сетне щяха да ни помогнат да стигнем до някъде?

— Дотук момичето с кучето и французина свършиха добра работа — похвали ги гаргойлът. — Признавам, че от тези координатни глупости нямам никаква представа. Но сега… сега вече аз влизам в играта! Защото само единственият, чудесният и извънредно умен Ксемериус може да промуши главата си през всяка стена и да види какво се крие зад нея, или в нея. Затова нощес ние двамата ще отидем да търсим съкровище!

— Искаш ли да поговориш за случилото се? — попита господин Джордж.

Поклатих глава.

— Не, утре ще има достатъчно време за това — казах, обръщайки се както към него, така и към Ксемериус.

Нощес щях просто да лежа будна и да плача заради разбитото си сърце. Исках да се потопя в самосъжаление и превзети метафори. И може би за фон щях да си пусна „Hallelujah“ на „Бон Джоуви“. В крайна сметка всеки се нуждае от свой собствен личен саундтрак за такива случаи.