Керстин Гир
Сапфиреносиньо (13)

Глава 10

„Тържествено се заклевам да съм честен и благовъзпитан,

Достопочтен и състрадателен,

Да се боря срещу несправедливостта,

Да оказвам помощ на по-слабите,

Да спазвам закона,

Да пазя тайните,

Да спазвам златните правила —

от сега до сетния ми час.“

ИЗ ХРОНИКИТЕ НА ПАЗИТЕЛИТЕ

ТОМ 1: ПАЗИТЕЛИ НА ТАЙНАТА

(Откъс от клетвата на адептите)

Най-много се страхувах от нова среща с граф Сен Жермен. При последната бях чула гласа му в главата си, а ръката му бе стиснала гърлото ми, въпреки че се намираше на повече от четири метра от мен. „Не знам каква точно роля играеш, момиче, и дали изобщо си от значение. Но няма да допусна да се нарушават правилата ми.“

Можеше да се предположи, че междувременно бях престъпила някои от правилата му, но в същото време в моя защита трябваше да се отбележи, че и не бях запозната с тях. Това ме изпълни с известно непокорство: тъй като никой не си направи труда да ми каже за каквито и да било правила, а да не говорим да ми ги обясни, не трябваше да се учудват, ако не ги спазвах.

Но се боях и от всички останали — тайно бях убедена, че Джордано и Шарлот са прави. Щях ужасно да се изложа в ролята на Пенелъпи Грей и всеки щеше да забележи, че с мен нещо не е наред. За миг дори забравих селището в Дербишър, от което бе тя. Май започваше с Б, или П, или Д, или…

— Научи ли списъка с имената на гостите наизуст? — Господин Уитман, който седеше до мен, с нищо не допринесе за намаляването на напрежението ми.

Защо, по дяволите, трябваше да уча списъка с имената наизуст? На отрицателното ми поклащане на главата учителят ми реагира с тиха въздишка.

— И аз не го знам наизуст — обади се Гидиън. В лимузината той седеше срещу мен. — Разваля се цялото удоволствие, ако предварително знаеш кого ще срещнеш.

Много ми се искаше да знам дали и той беше толкова развълнуван, колкото мен. Дали дланите му се потяха, а сърцето му биеше силно като моето. Или толкова често е пътувал в XVIII век, че за него това вече не представляваше нищо особено?

— Ще си прехапеш устната до кръв — каза той.

— Малко съм… нервна.

— Усеща се. Ще помогне ли, ако държа ръката ти?

Бурно поклатих отрицателно глава.

„Не, само ще направи нещата още по-лоши, идиот такъв! И без това вече съм тотално объркана от поведението ти спрямо мен! Да не говорим за връзката ни като цяло! Освен това, господин Уитман и сега гледа като някоя всезнаеща катерица!“

За малко да въздъхна на глас. Дали щях да се почувствам по-добре, ако избълвах срещу него всичките си мисли? Замислих се за момент, но после се отказах.

Най-сетне пристигнахме. Когато Гидиън ми помогна да сляза от колата пред църквата (в такава рокля, за това движение, човек се нуждае от протегната на помощ ръка, ако не и от две), забелязах, че този път не носеше шпага. Колко лекомислено!

Минувачите ни наблюдаваха с любопитство и господин Уитман ни задържа вратата на църквата.

— Моля, малко по-бързо — рече той. — Не искаме да предизвикаме сензация.

Ама, разбира се! Изобщо не беше сензационно, че две черни лимузини паркираха посред бял ден на „Норт Одли Стрийт“ и мъже в черни костюми извадиха от багажника на едната Ковчега на завета и прекосявайки тротоара, го отнесоха в църквата. Макар че от далече ковчежето можеше да мине и за малък ковчег… При тази мисъл цялата настръхнах.

— Надявам се да си се сетил за пистолета — прошепнах на Гидиън.

— Имаш много странна представа за това соаре — отвърна той с нормален тон и уви шала около раменете ми. — Всъщност проверил ли е някой съдържанието на чантичката ти? Да не звънне джиесема ти по време на някой рецитал.

При представата за това не можех да не се усмихна, защото в момента звъненето на телефона ми бе силно квакаща жаба.

— Освен теб, там няма кой да ми се обажда.

— А пък аз нямам номерата. Въпреки това, може ли да хвърля един поглед в чантичката ти?

— Казва се ретикюл — отвърнах и му я подадох, свивайки небрежно рамене.

— Шишенце с амоняк, кърпичка, парфюм, пудра… много примерно. Точно както трябва да бъде. Хайде, ела! — Върна ми я, хвана ръката ми и ме поведе през входната врата, която господин Уитман заключи след нас.

Вече вътре, Гидиън забрави да пусне ръката ми и добре направи, защото в противен случай в последния миг щях да изпадна в паника и да побягна. В свободното пространство пред олтара Фолк де Вилърс и господин Марли, под скептичния поглед на свещеника (облечен с церемониални одежди, като за служба), тъкмо се канеха да извадят хронографа от Ковчега… ъъъ… ковчежето. Доктор Уайт измери помещението с големи стъпки и каза:

— От четвъртата колона единайсет стъпки наляво, така ще сме абсолютно сигурни.

— Не гарантирам, че църквата ще е празна в 18:30 часа — рече свещеникът притеснено. — Органистът обича да остава до по-късно, а има и някои енориаши, които обичат да ме заговарят, а тях трудно ще…

— Не се притеснявайте — прекъсна го Фолк де Вилърс. Хронографът вече бе поставен върху олтара. Светлината на следобедното слънце се отразяваше в цветните прозорци на църквата и караше скъпоценните камъни да изглеждат огромни. — Ние ще сме тук и след службата ще ви помогнем да се отървете от паството си. — Той погледна към нас. — Готови ли сте?

Гидиън най-сетне пусна ръката ми.

— Аз ще тръгна пръв.

Свещеникът отвори широко уста от почуда, когато видя как Гидиън просто изчезна във водовъртеж от искряща бяла светлина.

— Гуендолин… — Докато Фолк взимаше ръката ми и поставяше пръста ми в хронографа, ми се усмихна окуражаващо. — Ще се видим отново точно след четири часа.

— Дано — измърморих и в този миг иглата прониза плътта ми, помещението се изпълни с червена светлина и аз затворих очи.

Когато отново ги отворих, залитнах леко и някой ме хвана за рамото.

— Всичко е наред — прошепна Гидиън в ухото ми.

Почти нищо не се виждаше. Само една-единствена свещ осветяваше пространството около олтара. Останалата част от църквата тънеше в зловеща тъмнина.

— Bienvenue^[1]! — чу се дрезгав глас от същата тази тъмнина и въпреки че го очаквах, трепнах уплашено.

Мъжка фигура се отдели от една колона и на светлината от свещта разпознах бледото лице на Ракоци, приятеля на графа. Както и при първата ни среща, ми напомни на вампир — в черните му очи липсваше всякакъв блясък и на слабата светлина още повече приличаха на зловещи черни дупки.

— Мосю Ракоци — поздрави го Гидиън на френски и любезно се поклони. — Радвам се да ви видя. Вече се познавате с придружителката ми.

— Разбира се. За тази вечер, мадмоазел Грей. За мен е истинско удоволствие. — Ракоци се поклони на свой ред.

— Ъъъ, très…^[2] — промърморих. — Много ми е приятно — преминах на английски. Човек никога не знае какво може неволно да изтърси на чужд език, особено когато е „на Вие“ с него.

— Моите хора и аз ще ви придружим до къщата на лорд Бромптън — рече той.

За мой ужас, въпросните мъже не се виждаха, но когато последвахме Ракоци през църквата към вратата, можех да ги чуя как дишат и се движат в тъмното. Отвън на улицата също не можах да видя никого, въпреки че се огледах множество пъти. Беше студено и ръмеше ситен дъждец. Ако уличните лампи вече съществуваха, тогава на тази улица всички бяха счупени. Беше толкова тъмно, че дори не можех да видя добре лицето на Гидиън, който вървеше до мен. Струваше ми се, сякаш сенките навсякъде около нас оживяваха, дишаха и тихо подрънкваха. Вкопчих се в ръката му. Само да е посмял да ме пусне сега!

— Това са моите хора — прошепна Ракоци. — Добри, изпитани в битка, мъже от народа на куруците. На връщане също ще осигурим безопасността ви и ще ви ескортираме.

Колко успокояващо.

Домът на лорд Бромптън не беше далеч и колкото повече се приближавахме, толкова повече се разведряваше обстановката. Господарската къща на „Уигмор Стрийт“ бе ярко осветена и създаваше впечатление за уют.

Хората на Ракоци останаха скрити в сенките. Той сам ни придружи до къщата, където в голямото преддверие помпозно стълбище с вити перила водеше до първия етаж и където ни очакваше лично лорд Бромптън. Беше точно толкова дебел, колкото си го спомнях, а от светлината на многото свещи мазното му лице бе лъснало.

С изключение на лорда и четирима лакеи, преддверието беше празно. Прислужниците, старателно строени в редица до една врата, очакваха по-нататъшни заповеди. Предварително обявеното общество никакво не се виждаше, но до слуха ми достигаха глъчка и отделни акорди на мелодия.

Докато Ракоци се оттегляше с поклон, ми се изясни защо лорд Бромптън ни посрещаше лично тук, преди някой друг да ни е видял. Увери ни колко е радостен да ни види и колко се е наслаждавал на първата ни среща, но че „хм… хм…“ ще е по-добре точно тази среща да не се споменава пред жена му.

— Просто за да предотвратим евентуални недоразумения — рече той, като през цялото време намигаше, сякаш му бе влязло нещо в окото и поне три пъти целуна ръката ми. — Графът ме увери, че произхождате от едно от най-добрите семейства в Англия. Надявам се да ми простите безочливите думи по време на забавния ни разговор за двайсет и първи век и абсурдното ми предположение, че може да сте актриса. — Отново намигна пресилено.

— Сигурно и ние имаме вина за това — рече Гидиън. — Графът направи всичко възможно, за да ви заблуди. И тъй като сега сме сами, можем да кажем, че той е един чудноват стар господин, нали? Двамата с доведената ми сестра вече сме свикнали с шегите му, но ако не го познавате толкова добре, общуването с него може да ви се стори малко странно. — Той свали шала ми и го подаде на един от лакеите. — Е, както и да е. Чухме, че салонът ви разполага с отлично пиано и чудесна акустика. Във всеки случай много се зарадвахме на поканата на лейди Бромптън.

Лорд Бромптън се отнесе за миг, зяпайки деколтето ми, а после рече:

— Тя ще бъде очарована да се запознае с вас. Елате! Всички други гости вече пристигнаха. — Той ми подаде ръка. — Госпожице Грей?

— Милорд… — Погледнах към Гидиън и той ми се усмихна окуражително, докато ни следваше към салона, който се достигаше директно от преддверието през една двукрила летяща врата.

Под „салон“ си представях нещо като всекидневна, но помещението, в което сега пристъпихме, почти можеше да се сравни с нашата бална зала вкъщи. До една от стените гореше силен огън в голяма камина, а пред прозорците с тежки завеси стоеше един спинет^[3]. Погледът ми се плъзна по изящни масички с извити крачета, дивани с цветни десени и столове с позлатени странични облегалки. Всичко това се осветяваше от стотици свещи, които висяха и стояха навсякъде и придаваха на помещението чудесен магически блясък, който за миг ме остави без думи от възторг. За съжаление, свещите осветяваха и множество непознати хора и удивлението ми (в главата ми прозвуча предупреждението на Джордано и стиснах здраво устни да не би по невнимание да зяпна широко) сега отново се примеси със страх. И това трябваше да е малка, вечерна сбирка в тесен кръг? Тогава как ли изглеждаше един бал?

Не успях да си съставя по-цялостна представа, защото Гидиън ме повлече безжалостно към навалицата. Множество погледи ни наблюдаваха с любопитство, а миг по-късно към нас забърза дребна, закръглена жена, която се оказа лейди Бромптън. Тя носеше обточена с коприна светлокафява рокля, а косата й бе погребана под обемиста перука, която, като се имаха предвид многото свещи тук, изглеждаше ужасно пожароопасна. Домакинята ни имаше мила усмивка и ни посрещна сърдечно. Автоматично приклекнах в реверанс, докато Гидиън използва възможността да ме остави сама, по-точно казано, остави се лорд Бромптън да го отведе нататък. Преди да успея да реша дали трябва да се разсърдя, лейди Бромптън вече ме бе увлякла в разговор. За щастие, точно в подходящия момент ми хрумна името на селището, в което аз — или по-точно казано Пенелъпи Грей — живея. Окуражена от въодушевеното й кимане, уверих домакинята ми, че макар животът там да е мирен и спокоен, липсват светски развлечения, които тук, в Лондон, със сигурност ще ме покорят.

— Няма да мислите така, ако на Геновева Феърфакс й се отдаде възможност да изнесе целият си репертоар на пианото. — Една дама с жълта като иглика рокля се бе приближила до нас. — Дори напротив, сигурна съм, че ще закопнеете за развлеченията на провинциалния живот.

— Шшт — рече лейди Бромптън, смеейки се. — Не е прилично да се говори така, Джорджиана. — Усмихвайки ми се така заговорнически, изведнъж тя ми се стори доста млада. Как ли бе попаднала на този дебел дъртак?

— Може и да е невъзпитано, но е истина! — Дамата в жълто (дори на светлината на свещите цветът бе толкова неудачен!) ми сподели, снишила глас, че съпругът й бил заспал на последното соаре и започнал силно да хърка.

— Днес това няма да се случи — увери я лейди Бромптън. — На гости ни е чудесният, мистериозен граф Сен Жермен, който по-късно ще ни ощастливи със свиренето си на цигулка. А Лавиния няма търпение да ни попее в дует с нашия господин Мърчант.

— Но за целта трябва добре да го почерпиш с вино — каза дамата в жълто и ми се усмихна широко, като показа съвсем открито зъбите си. Усмихнах й се също толкова широко в отговор. Ха! Знаех си. Джордано не бе нищо повече от един гаден надувко!

И някак си всички бяха много по-отпуснати, отколкото очаквах.

— Всичко е въпрос на баланс — въздъхна лейди Бромптън и перуката й леко потрепери. — Прекалено малко вино и той няма да пее, прекалено много и той ще пее неприлични моряшки песни. Познавате ли граф Сен Жермен, скъпа моя?

Веднага станах отново сериозна и неволно се огледах.

— Бях му представена преди няколко дни — отвърнах и потиснах тракането на зъбите ми. — Моят доведен брат… се познава с него.

Погледът ми се насочи към Гидиън, който стоеше в близост до камината и тъкмо разговаряше с дребна млада жена, облечена с впечатляващо красива зелена рокля. Двамата изглеждаха като отдавнашни познати. Дори и тя се смееше така, че зъбите й можеха да се видят. Бяха красиви зъби, а не загнили остатъци, както твърдеше Джордано.

— Графът не е ли просто невероятен? Когато разказва, мога да го слушам с часове — каза дамата в жълто, след като ми обясни, че е братовчедка на домакинята. — Най-много ми харесват историите от Франция!

— Да, пикантните истории — рече лейди Бромптън. — Но те, разбира се, не са подходящи за невинните уши на една дебютантка.

Огледах салона и открих графа да седи в един ъгъл, потънал в разговор с други двама мъже. Отдалече изглеждаше елегантен и сякаш усетил, че го наблюдавам, насочи тъмните си очи към мен.

Графът бе облечен подобно на всички мъже в залата — носеше перука и редингот, малко смешни шарени панталони до коленете и странни обувки с катарама. Но за разлика от останалите, не ми се струваше, сякаш току-що е излязъл от някой исторически филм и за първи път наистина осъзнах къде точно се бях озовала.

Устните му се накъдриха в усмивка и аз учтиво склоних глава, докато в същото време по цялото ми тяло полазиха тръпки. С усилие потиснах желанието си да предпазя шията си.

— Доведеният ви брат изглежда изключително добре, скъпа моя — каза лейди Бромптън. — Пълно противоречие на слуховете, които достигнаха до нас.

Откъснах очи от графа и отново насочих погледа си към Гидиън.

— Вярно е. Наистина изглежда много добре. — Явно и дамата в зелено смяташе така, защото тъкмо оправяше с кокетна усмивка шалчето на врата му. Най-вероятно за подобно държание Джордано би ме убил. — Коя е дамата, която го опип… ъъъ… с която говори?

— Лавиния Рътланд. Най-красивата вдовица на Лондон.

— Само недей да я съжаляваш — подхвърли игликата. — Отдавна е позволила на херцог Ланкашър да я утешава, за голямо огорчение на херцогинята. И едновременно с това, има слабост към издигащи се политици. Брат ви интересува ли се от политика?

— Според мен това сега няма значение — рече лейди Бромптън. — Лавиния изглежда така, сякаш току-що е получила подарък, който иска да разопакова. — Тя отново огледа Гидиън от главата до петите. — Е, според слуховете, ставаше дума за хилаво телосложение и пихтиеста мускулатура. Колко прекрасно, че това не отговаря на реалността. — Изведнъж върху лицето й се появи стреснато изражение. — О, та вие все още нямате нищо за пиене!

Братовчедката на домакинята се огледа и побутна един млад мъж, който стоеше наблизо.

— Господин Мърчант, ако обичате, ще бъдете ли така любезен да ни донесете няколко чаши от специалния пунш на лейди Бромптън? И вземете една и за себе си. Искаме днес да ни попеете.

— Между другото, това е прелестната мис Пенелъпи Грей, повереницата на виконт Батън — добави домакинята ни. — Бих ви представила по-обстойно един на друг, но тя не разполага с никакво богатство, а вие сте зестрогонец и в този случай страстните ми усилия за събиране на двойки ще са пропилени.

Господин Мърчант, който бе с една глава по-нисък от мен, както и повечето тук в залата, не изглеждаше особено обиден. Той се поклони галантно и отправяйки настойчив поглед към деколтето ми, каза:

— Но това не означава, че съм сляп за прелестите на една толкова прекрасна млада дама.

— Радвам се за вас — отвърнах несигурно, което накара домакинята ни и братовчедка й да избухнат в смях.

— О, не, лорд Бромптън и мис Феърфакс се приближават към пианото — каза господин Мърчант и завъртя театрално очи. — Предчувствам най-лошото.

— Бързо! Нашите питиета! — заповяда лейди Бромптън. — Никой човек не може да изтърпи това трезвен.

Пуншът, от който в началото отпих колебливо, имаше чудесен вкус. Много плодов, малко на канела и още нещо. От него стомахът ми приятно се затопли. За известно време се отпуснах и започнах да се наслаждавам на разкошно осветената зала с многото добре облечени хора, но тогава господин Мърчант, както бе застанал за мен, протегна ръка и бръкна в деколтето ми, заради което за малко да разлея пунша си.

— Една от очарователните малки розички се беше изкривила — обясни ми той, като ми се усмихваше неприлично.

Зяпнах го, колебаейки се как да реагирам. Джордано не ме беше подготвил за подобна ситуация и нямах представа какво предвижда етикета, в случай на близка среща с рококоопипвач.

Търсейки помощ, погледнах отсреща към Гидиън, но той бе толкова погълнат от разговора си с младата вдовица, че изобщо не ме забеляза. Ако се намирахме в моето време, щях да кажа на господин Мърчант да държи мръсните си ръце далеч от мен, защото в противен случай щях да му изкривя нещо съвсем различно от розичка. Но при дадените обстоятелства тази реакция ми се видя малко… нелюбезна. И така, аз се усмихнах и казах:

— О, много благодаря, много мило от ваша страна. Изобщо не бях забелязала.

Господин Мърчант се поклони.

— Винаги на вашите услуги, мадам.

Невероятно колко беше нахален. Но във времена, когато жените не са имали право да гласуват, не беше учудващо, че спрямо тях липсваше всякакъв респект.

Постепенно приказките и смехът заглъхнаха, когато госпожица Феърфакс, мършава персона с тръстиковозелена рокля, пристъпи към пианото, седна пред него, разстла полите си и натисна клавишите. Не свиреше никак лошо. Единственото, което дразнеше, бе пеенето й. Достигаше невероятни висини. Още мъничко по-висока тоналност и човек можеше да я сбърка със свирка за куче.

— Ободряващо, нали? — Господин Мърчант се погрижи чашата ми отново да бъде напълнена. За мое изумление (и донякъде успокоение), той опипа съвсем открито и гърдите на лейди Бромптън, под претекст, че там е видял косъм. Изглежда, това не впечатли особено домакинята ни, тя само го нарече сластолюбец и го перна с ветрилото по пръстите. (Аха! Ето за какво в действителност служеха ветрилата!) После с братовчедка й ме заведоха до едно канапе на сини цветя в близост до прозорците и ме настаниха между тях двете.

— Тук ще сте на сигурно място от лепкави пръсти — каза лейди Бромптън и потупа майчински коляното ми. — Само ушите ви все още са застрашени.

— Пийте! — посъветва ме тихо братовчедка й. — Ще ви е от полза. Госпожица Феърфакс едва сега започва.

Канапето бе необичайно твърдо, а облегалката толкова полегата, че бе невъзможно да се облегна на нея, освен ако не исках да потъна в него, заедно с многото ми фусти. Съвсем очевидно бе, че канапетата от XVIII век не бяха направени с цел да стимулират лентяйстването.

— Не знам… не съм свикнала да пия алкохол — отвърнах колебливо.

Единственият ми сблъсък с алкохола бе преди две години, на едно пижамено парти в дома на Синтия. Едно напълно безобидно парти. Без момчета, затова пък с чипс и филма „Училищен мюзикъл“ на дивиди. И цяла купа, пълна с ванилов сладолед, портокалов сок и водка… Коварното при водката е, че заради ваниловия сладолед изобщо не може да се усети и явно на всеки се отразяваше различно. Докато след три чашки Синтия отвори прозореца и силно изкрещя: „Зак Ефрон, обичам те!“, озвучавайки цял Челси, Лесли бе надвесила глава над тоалетната чиния и повръщаше. Пеги се бе обяснила в любов на Сара („Ти си тооолкоз касива, ужени съ за мен“), а Сара се разрева, хълцайки, без никаква причина. Но при мен беше най-зле. Разскачах се върху кревата на Синтия и без прекъсване, като зациклила грамофонна плоча, запях с цяло гърло „Breakingfree“^[4]. Когато бащата на Синтия влезе в стаята, му поднесох четката за коса на съученичката си, която използвах вместо микрофон, и извиках: „Пей с мен, плешивецо! Разлюлей малко бедра!“. Ана следващия ден изобщо не можех да си обясня как съм могла да направя такова нещо.

След тази доста срамна случка, двете с Лесли решихме от тук насетне да заобикаляме отдалече алкохола (а през следващите няколко месеца и бащата на Синтия) и досега стриктно се бяхме придържали към това си решение. Макар понякога да бе доста странно да сме единствените трезви измежду множество подпийнали симпатяги. Като сега например.

Отново усетих върху себе си погледа на графа, който се намираше в другия край на помещението, и по тила ми полазиха неприятни тръпки.

— Говори се, че владее изкуството да чете мисли — прошепна лейди Бромптън до мен и в този миг реших временно да премахна забраната за алкохол. Само за тази вечер. И щях да си позволя само няколко глътки. Колкото да забравя страха си от граф Сен Жермен. Както и от всичко останало.

Специалният пунш на лейди Бромптън действаше изумително бързо, и то не само при мен. След втората чашка всички намериха пеенето за значително по-малко ужасно, след третата започнахме да тактуваме с крак, а аз бях на мнение, че никога досега не съм била на толкова приятно парти. И наистина — хората бяха много по-отпуснати, отколкото бях предполагала. А и осветлението бе наистина грандиозно. Защо по-рано не ми бе направило впечатление, че благодарение на стотиците свещи, всеки в залата имаше тен, сякаш е покрит със златен варак^[5]. Дори и графът, който от време на време ми се усмихваше от отсрещната страна на залата.

Четвъртата чаша накара тревожния ми вътрешен глас („Бъди внимателна! Не вярвай на никого!“) окончателно да замълчи.

Единствено фактът, че Гидиън, изглежда, имаше очи само за жената в зелената рокля, пречеше на доброто ми душевно състояние.

— Ушите ни изтърпяха достатъчно — реши лейди Бромптън най-накрая, изправи се, ръкопляскайки и отиде отпред при пианото. — Скъпа моя госпожице Феърфакс, както винаги изпълнението ви бе превъзходно — каза тя, докато целуваше госпожицата по двете бузи и после я настани върху най-близкия стол. — А сега моля всички за сърдечните ви аплодисменти за господин Мърчант и лейди Лавиния, не, не… не искам да чувам възраженията ви, знаем, че вие двамата сте се упражнявали тайно заедно.

Когато опипвачът на гърди се настани зад пианото и засвири пламенно арпеджио^[6], братовчедката на домакинята, седнала до мен, се разкрещя като смахната тийнейджърка, фенка на момчешка група. Красивата лейди Лавиния подари на Гидиън една лъчезарна усмивка и се понесе с бухналите си зелени поли напред. Забелязах, че не бе чак толкова млада, за колкото я взех първоначално. Но пееше великолепно! Като Ана Нетребко, която преди две години гледахме в „Кралската опера“ в Ковънт Гардън. Е, може би не чак толкова великолепно като Нетребко, но във всеки случай беше истинска радост да я слушаш, ако си падаш по превзети италиански опери. Което, честно казано, не беше моят тип музика, но благодарение на пунша сега направих изключение. А явно през XVIII век италианските оперни арии бяха тотален хит. Хората в залата истински се развеселиха. Само бедната свирка за ку… ъъъ госпожица Феърфакс правеше кисела физиономия.

— Мога ли да те отвлека за малко? — Гидиън се бе приближил отзад към креслото и сега ми се усмихваше от високо. Разбира се, щом като зелената дама бе заета с друго, отново се бе сетил за мен. — Графът ще е щастлив, ако за известно време му правиш компания.

О, точно така, графът. Поех си дълбоко въздух, взех чашата си и решително гаврътнах съдържанието й. Когато се изправих, почувствах приятно чувство на замайване. Гидиън взе празната чаша от ръката ми и я остави върху малката масичка със сладките крачета.

— Алкохол ли имаше в нея? — прошепна той.

— Не, беше само пунш — отвърнах шепнешком. Опа, подът тук бе някак си малко неравен. — Знаеш ли, принципно не пия алкохол. Един от железните ми принципи. И без алкохол можеш да се забавляваш.

Гидиън повдигна едната си вежда и ми подаде ръка.

— Радвам се, че се забавляваш.

— Да, както изглежда и двамата споделяме това чувство. — Уф, подовете в XVIII век наистина бяха някак си нестабилни. Изобщо не бях забелязала това преди. — Искам да кажа, че тя е малко старичка за теб, но това не бива да те притеснява. Както и че има нещо с херцог Еди-кой-си. Да, наистина страхотно парти. Хората са много по-мили, отколкото предполагах. Толкова физически контактни. — Погледнах към свирещия на пианото опипвач и Нетребко-имитиращата. — И… изглежда, пеят с удоволствие. Много са симпатични. На човек му се иска веднага да скочи и да се включи.

— Да не си посмяла — прошепна Гидиън, докато ме водеше към канапето, на което седеше графа. Когато ни видя да се приближаваме, той се надигна с грациозната лекота на някой много по-млад мъж и разтегна устни в изпълнена с очакване усмивка.

„Е, добре — помислих си и вирнах брадичка. — Нека се престорим, че не знам, че според Гугъл изобщо не си истински граф. Нека се престорим, че наистина имаш графство и не си измамник с неясен произход. Нека се престорим, че при последната ни среща не си ме душил. И нека се престорим, че съм напълно трезва.“

Пуснах ръката на Гидиън, хванах тежката червена коприна, разперих полите на роклята си и потънах в дълбок реверанс, от който се надигнах едва когато графът ми подаде обсипаната си с накити ръка.

— Скъпо мое дете — каза той и шоколадовокафявите му очи проблеснаха развеселено, докато потупваше ръката ми. — Възхищавам се на грацията ти. След четири чаши от специалния пунш на лейди Бромптън, други не биха успели дори да изфъфлят името си.

О, той ги е броил. Сведох поглед с чувство на вина. Всъщност чашите бяха пет. Но наистина си заслужаваха! Изобщо не скърбях за потискащото боязливо чувство, от което се бях отървала. Нито ми липсваха комплексите за малоценност. Харесвах пияното си Аз. Макар и да се държеше малко нестабилно на краката си.

— Merci pour le compliment^[7] — измърморих.

— Очарователно! — рече графът.

— Съжалявам, трябваше повече да внимавам — каза Гидиън.

Графът тихо се засмя.

— Скъпо мое момче, ти беше зает с друго. А на първо място целта ни тази вечер е да се забавляваме, нали? Още повече, че лорд Аластър, на когото непременно исках да представя тази симпатична млада дама, все още не е дошъл. Но бях осведомен, че е на път за насам.

— Сам? — попита Гидиън.

— Това няма никакво значение — усмихна се графът.

Лошата имитация на Ана Нетребко и опипвачът на гърди завършиха арията си с впечатляващ последен акорд и графът пусна ръката ми, за да ръкопляска.

— Не е ли невероятна? Един наистина голям талант и при това — красива.

— Да — отвърнах тихо и също заръкоплясках, стараейки се да не го правя като малко дете в пясъчник. — Не е лесно да накараш кристалните полилеи да зазвънтят. — Движението наруши чувствителното ми равновесие и залитнах леко. Гидиън ме хвана.

— Не мога да повярвам — каза сърдито, доближил устни съвсем близо до ухото ми. — Тук сме от по-малко от два часа, а ти си тотално пияна! Какво, по дяволите, си въобразяваш?

— Ти каза тотално, ще те издам пред Джордано — изкисках се. При цялата врява наоколо, никой не можеше да ни чуе. — Освен това, вече е прекалено късно да мрънкаш. Отиде коня у реката, или по-точно в специалния пунш. — Изхълцах. — Опа, пардон. — Огледах се. — Ама другите са много по-пияни от мен, така че, моля, без фалшиво морално възмущение. Държа всичко под контрол. И спокойно можеш да ме пуснеш, стабилна съм като скала в прибой.

— Предупреждавам те… — изръмжа тихо Гидиън, но след това действително ме пусна.

За всеки случай, разкрачих леко крака за по-голяма опора, все пак под големите поли на роклята ми никой нямаше да забележи.

Графът ни наблюдаваше развеселен, изражението му излъчваше единствено бащинска гордост. Хвърлих му скришом поглед и получих усмивка, която стопли сърцето ми. Защо ли съм се страхувала толкова много от него? С усилие успях да извикам в съзнанието си разказа на Лукас: този мъж бе прерязал гърлото на собствения си прародител…

Лейди Бромптън отново отиде отпред и благодари на господин Мърчант и лейди Лавиния за изпълнението им. А след това (преди госпожица Феърфакс да е успяла да се надигне отново от мястото си) помоли за силни аплодисменти за днешния почетен гост — пътувалият в далечни страни, тайнствен, и много известен граф Сен Жермен.

— Той ми обеща да ни посвири днес на цигулката си — каза тя и лорд Бромптън, носейки калъф за цигулка, дотича толкова бързо, колкото му позволяваше дебелото му шкембе. Публиката, изпаднала в блаженство, благодарение на пунша, направо полудя от въодушевление. Наистина, това бе едно мегаяко парти.

Графът се усмихваше, докато вадеше цигулката от калъфа, и започна да я настройва.

— Никога не би ми хрумнало да ви разочаровам, лейди Бромптън — каза той с нежен глас. — Но старите ми пръсти вече не са толкова сръчни, както едно време, когато свирех в дует с прочутия Джакомо Казанова във френския двор… А и подаграта малко ме мъчи през последните дни…

Всеобщ шепот и разочаровани въздишки се понесоха из залата.

— … и затова тази вечер искам да предоставя цигулката на моя млад приятел — продължи графът.

Гидиън погледна малко стреснато и поклати глава. Но когато Сен Жермен вдигна вежда и каза: „Моля!“, той взе инструмента и лъка с лек поклон и отиде отпред до пианото.

Графът пое ръката ми в своята.

— А ние двамата ще се настаним върху канапето и ще се наслаждаваме на концерта. О, няма причина да трепериш. Седни, детето ми. Ти не знаеш, но от вчера следобед с теб сме най-добри приятели. Тъй като проведохме един наистина, наистина задушевен разговор и можахме да изгладим всички различия.

„Ъ?“

— Вчера следобед? — повторих.

— От моя гледна точка. За теб тази среща ще се случи в бъдещето. — Той се засмя. — Обичам, когато е сложно, забелязала ли си?

Зяпнах го слисано. В този миг Гидиън започна да свири и аз напълно забравих какво се канех да попитам.

О, боже! Може и да се дължеше на пунша, но… еха! Това с цигулката беше наистина секси. Дори и само начинът, по който Гидиън я държеше в ръце, а после я сложи под брадичката си! Не беше нужно да прави нищо повече, защото вече бях загубена. Дългите му мигли хвърляха сянка върху бузите му, а косата му падаше върху лицето, когато вдигна лъка и го прокара по струните. Докато първите тонове изпълваха залата, спрях да дишам, толкова бяха нежни и разтапящи. Изведнъж ми се доплака. До този миг цигулките бяха стояли най-отзад в списъка ми с любими инструменти, харесваха ми само във филмовата музика, като подчертаване на специалните моменти. Но това, което се случваше сега, беше невероятно красиво: горчиво–сладката музика и младежът, който я изтръгваше от инструмента. Всички слушаха останали без дъх, а Гидиън свиреше напълно вглъбено, сякаш бе сам в залата.

Забелязах, че плача, едва когато графът ме докосна по бузата и нежно улови една сълза с пръста си. Подскочих изплашено. Той ми се усмихна и в тъмнокафявите му очи се виждаше топъл блясък.

— Не трябва да се срамуваш — каза тихо. — Ако бе реагирала другояче, щях да съм много разочарован.

Бях изумена заради усмивката, която му отправих в отговор. (Наистина! Как можах! Това беше мъжът, който ме бе душил!)

— Каква е тази мелодия? — попитах.

Графът сви рамене.

— Не знам. Предполагам, че предстои да бъде композирана.

Когато Гидиън приключи, залата избухна в аплодисменти. Той се поклони с усмивка и успешно се противопостави на виковете за още, но не чак толкова успешно на прегръдката на красивата лейди Лавиния. Тя се увеси на ръката му и не му остави друг избор, освен да я довлече до канапето ни.

— Не беше ли невероятен? — извика тя. — Щом видях тези негови ръце, веднага разбрах, че са способни на невероятни неща.

— Готова съм да се обзаложа — измърморих под нос. С удоволствие бих станала от креслото, най-малкото, за да не може лейди Лавиния да продължи да ме гледа от високо. Но алкохолът бе извадил от строя мускулите ми.

— Чудесен инструмент, маркизе — обърна се Гидиън към графа и му подаде цигулката.

— „Страдивариус“. Изработена за мен лично от майстора — рече Сен Жермен замечтано. — Бих искал ти да я получиш, момчето ми. Мисля, че тази вечер е подходящият момент тържествено да ти я връча.

Гидиън леко се изчерви. Предположих, че от радост.

— Това… не мога… — Той погледна графа в тъмните му очи, после сведе поглед и добави: — За мен е голяма чест, маркизе.

— Честта е изцяло моя — отвърна графът сериозно.

— Мили боже — промърморих. Явно тези двамата наистина се харесваха.

— И вие ли сте толкова музикална, колкото доведения си брат, госпожице Грей? — попита лейди Лавиния.

„Не, вероятно не. Но при всички положения съм по-музикална от теб“, помислих си.

— Обичам да пея — отвърнах.

Гидиън ми отправи предупредителен поглед.

— Да пеете! — извика лейди Лавиния. — Като мен и нашата скъпа госпожица Феърфакс.

— Не — казах решително. — Не мога да взимам такива високи тонове — все пак не бях прилеп — нито пък разполагам с такъв капацитет на белите дробове като вас. Но ми харесва да пея.

— Мисля, че достатъчно музицирахме за тази вечер — рече Гидиън.

Лейди Лавиния го изгледа обидено.

— Разбира се, ще сме очаровани, ако вие ни окажете още веднъж честта — бързо допълни Гидиън и ме погледна мрачно, ала тъй като бях прекрасно замаяна от алкохола, този път ми бе безразлично.

— Ти свири… великолепно — казах. — Накара ме да се разплача! Честно.

Той се ухили, сякаш бях казала някаква шега, и постави цигулката в калъфа й.

Запъхтян, лорд Бромптън се приближи към нас, стиснал две чаши пунш в ръцете си, за да засвидетелства на Гидиън очарованието си от виртуозността му и да сподели колко ще съжалява горкият Аластър, че е изпуснал тази, без съмнение, кулминационна точка на вечерта.

— Смятате ли, че Аластър ще намине тази вечер? — попита графът леко раздразнено.

— Уверен съм в това — отвърна лордът и ми подаде едната чаша.

Жадно отпих една глътка. Боже, това нещо беше наистина добро. Достатъчно бе човек да го помирише, за да изпадне в еуфория, готов да грабне четка за коса, да скочи върху някое легло и да запее „Breaking free“ и без Зак Ефрон!

— Милорд, непременно трябва да придумате госпожица Грей да ни изпълни нещо — каза лейди Лавиния. — Тя обича да пее.

В гласа й се усещаше странна интонация, която ме накара да застана нащрек. Някак си тя ми напомняше за братовчедка ми. Макар да изглеждаше съвсем различно, някъде дълбоко под тази светлозелена рокля се криеше една Шарлот, бях убедена в това. Бе от онзи тип хора, които правеха всичко по силите си да блеснат със своето величие и уникалност, на фона на посредствеността на другите. Отврат!

— Е, добре — казах и направих повторен опит да се надигна от креслото. Този път успях. Дори запазих равновесие. — Значи ще пея.

— Моля? — възкликна Гидиън и поклати глава. — В никакъв случай няма да пее. Опасявам се, че пуншът…

— Мис Грей, ще ни доставите огромна радост, ако пеете за нас — рече лорд Бромптън, кимайки толкова бурно, че петнайсетте му двойни брадички сериозно се разтресоха. — А ако пуншът е виновен за решението ви, още по-добре. Елате с мен отпред, за да обявя изпълнението ви.

Гидиън ме задържа за ръката.

— Идеята не е добра — възрази той. — Лорд Бромптън, моля ви, доведената ми сестра никога досега не е излизала пред публика…

— За всичко си има първи път — обори доводите му лордът и ме дръпна напред. — Все пак тук сме между свои. Не ни разваляйте удоволствието.

— Точно така. Не ни разваляй удоволствието — казах и се отскубнах от хватката на Гидиън. — Случайно да ти се намира четка за коса? Просто пея по-добре, когато държа четка в ръка.

Спътникът ми изглеждаше отчаян.

— В никакъв случай — отсече той и ни последва с лорд Бромптън до пианото. Зад нас чувах как графът тихо се смее.

— Гуен… — изсъска Гидиън. — Моля те, престани с тези глупости!

— Пенелъпи — поправих го, изпразних чашата с пунша на един дъх и му я подадох. — Как мислиш, ще им хареса ли „Оver the rainbow“! Или — в този момент се разкисках — „Hallelujah“?

Той изпъшка.

— Наистина не можеш да го направиш. Върни се обратно с мен.

— Не, прекалено е модерно, нали? Да видим…

В мислите си прехвърлях цялата си плейлиста, докато лорд Бромптън гръмко ме представяше. Господин Мърчант, опипвачът на гърди, дойде при нас.

— Нуждае ли се дамата от компетентен съпровод на пианото? — попита той.

— Не, дамата се нуждае… от нещо съвсем различно — отвърна Гидиън и се свлече върху столчето пред пианото. — Моля те, Гуен…

— Пен. Знам, какво ще пея. „Don’t cry for me, Argentina“^[8]. Знам целия текст, а и мюзикълите са вечни, не смяташ ли? Но може би не са чували за Аржентина…

— Не искаш да се изложиш пред толкова много хора, нали?

Опитът му да ме накара да се изплаша беше сладък, но при тези обстоятелства — напразен.

— Чуй сега — прошепнах му поверително. — Тези хора изобщо не ме притесняват. Първо, защото са мъртви от двеста години, и второ, всички са в чудесно настроение и пияни. Освен теб, разбира се.

Изпъшквайки, Гидиън подпря челото си с ръка и лакътят му удари няколко клавиша на пианото, издавайки поредица от тонове.

— Знаете ли… ъъъ… знаете ли случайно „Memory“? От „Котките“^[9]? — попитах господин Мърчант.

— О, не, искрено съжалявам — отвърна дой.

— Няма нищо, тогава ще пея акапелно^[10] — казах уверено и се обърнах към публиката. — Песента се казва „Memory“ и се разказва за… една котка, страдаща от любовна мъка. Но по принцип се отнася и за хора, реално погледнато.

Гидиън отново бе вдигнал глава и ме гледаше невярващо.

— Моля те… — повтори още веднъж той.

— Няма да разкажем за това на никого — предложих. — Става ли? Това ще си остане наша тайна.

— Моментът настъпи! Сега великолепната, неповторима и чудно красива госпожица Грей ще пее за нас! — извика лорд Бромптън. — За първи път пред публика!

Би трябвало да съм развълнувана, защото разговорите секнаха и всички погледи се насочиха към мен, но не бях. Ах, колко божествен беше този пунш! Непременно трябваше да поискам рецептата.

Какво точно исках да пея?

Гидиън възпроизведе няколко тона на спинета и аз веднага разпознах мелодията. „Memory“. Да, точно така. Усмихнах му се с благодарност. Колко мило от негова страна да се включи в представлението. Поех си дълбоко въздух. При тази песен първият тон беше изключително важен. Ако го прецакаш, спокойно можеш да спреш да пееш. Стихът трябваше да се изпее кристално ясно и в същото време ненатрапчиво да изпълни залата. Зарадвах се, защото успях да го докарам като Барбара Стрейзънд.

„Нощем

нито звук по паважа

няма спомен луната

само самотно се смее.“

Я виж ти! Явно Гидиън умееше да свири и на пиано. И никак не бе зле. О, боже, ако вече не бях така ужасно влюбена в него, то сега със сигурност щях да се влюбя. Дори не му се налагаше да гледа клавишите, а се взираше единствено в мен. И изглеждаше леко изумен, като някой, който току-що е направил смайващо откритие.

„Спомени,

изплуват подлунна светлина самотни

и се замечтавам за отминалите дни.“

Пеех само за него. Залата имаше страхотна акустика, звучеше почти така, сякаш пеех с микрофон. А може би се дължеше на факта, че всички бяха напълно утихнали.

„Нека спомените оживим отново.“

Беше много по-хубаво, отколкото да играя на Синг Стар. Бе наистина, наистина невероятно. И макар да бе само един прекрасен сън — който бащата на Синтия всеки момент щеше да прекъсне, като влезе в стаята и излее върху нас яда си — този миг просто си струваше.

И отново никой не би ми повярвал.

„Времето е просто дума.

То е като стих без рима.

И всичко е в твои ръце.“^[11]

„БОНДЖОУВИ“