Керстин Гир
Сапфиреносиньо (7)

Глава 4

— Гуени! Гуени, събуди се!

Бавно изплувах от дълбините на съня — където бях прастара, гърбава бабка, стоях срещу ослепително изглеждащия Гидиън и твърдях, че името ми е Гуендолин Шепърд и идвам от 2080 година — и видях познатото, чипоносо лице на по-малката ми сестра Каролайн.

— Най-сетне! — каза тя. — Вече си мислех, че никога няма да успея да те събудя. Бях заспала, когато вчера вечерта си се прибрала вкъщи, а наистина се опитах да остана будна. Отново ли беше с някоя от онези убийствени рокли?

— Не, този път не бях. — Надигнах се и седнах. — Още там успях да се преоблека.

— Вече винаги ли ще е така? Винаги ли ще се прибираш вкъщи чак след като съм заспала? Мама се държи толкова странно, откакто се случи това с теб. А и на двамата с Ник ни липсваш. Без теб вечерите са толкова необичайни.

— И преди това си бяха такива — казах и отново се отпуснах върху възглавниците.

Вчера вечерта една лимузина ме докара вкъщи, не познавах шофьора, но червенокосият господин Марли ме придружи чак до входната врата.

Не видях повече Гидиън и по-добре. Стигаше ми, че щях да го сънувам цяла нощ.

На вратата ме бе посрещнал господин Бърнард, икономът на баба ми, както винаги любезен и напълно непроницаем. Мама ме пресрещна на стълбите и ме прегърна, сякаш се бях върнала от експедиция до Южния полюс. Аз също се радвах да я видя, но все още й бях малко сърдита. Беше толкова странно да установя, че собствената ми майка ме е лъгала. А и не искаше да ми каже причините за решението си. Освен няколкото кодирани фрази — не вярвай на никого, опасно, тайна, дъра-бъра — не успях да узная нищо, което би обяснило държанието й. Понеже вече припадах от умора, без много приказки хапнах малко от студеното пиле и после си легнах, без да й разкажа за случилото се през деня. А и какво щеше да прави с подобна информация? И без това се притесняваше прекалено много. Стори ми се, че изглеждаше изтощена почти колкото мен.

Каролайн отново разтърси ръката ми.

— Хей, не заспивай отново!

— Добре де. — Със замах поставих крака на пода и установих, че въпреки дългия разговор по телефона, който проведох с Лесли, преди да заспя, поне малко съм успяла да се наспя. Но къде беше Ксемериус? Беше изчезнал, когато вчера вечерта влязох в банята и оттогава не се беше мяркал повече.

Вече под душа окончателно се събудих. Макар да ми бе забранено, измих косата си със скъпия шампоан и балсам на майка ми, нищо че уханието на рози и грейпфрут можеше да ме издаде. Докато подсушавах косата си с хавлия, неволно се запитах дали Гидиън харесва рози и грейпфрут, след което веднага строго се смъмрих. Едва бях поспала няколко часа и вече мислех за онзи смахнат тип! Какво толкова се беше случило? Е, добре, бяхме се целували в изповедалнята, но малко след това той отново беше влязъл в ролята на гадняр, а падането ми от седмото небе не е нещо, за което исках да си спомням, независимо дали съм се наспала, или не. Което, между другото, споменах и на Лесли, тъй като вчера тя изобщо не искаше да спре да говори по темата.

Издухах косата си със сешоар, облякох се и заслизах по многото стъпала към трапезарията. Каролайн, Ник и аз, както и мама, обитавахме третия етаж на къщата, който — за разлика от останалата част на архаичната постройка, която сякаш от самото начало на летоброенето (най-малко!) е притежание на семейството ми — беше донякъде уютен. Другата част на къщата бе претъпкана с антикварни вещи и портрети на различни предци, малка част от които бяха наслада за очите. Имахме и бална зала, в която с моя помощ Ник се научи да кара колело (разбира се, тайно), но както всеки знае, в днешно време движението по улиците на големите градове бе опасно. За кой ли път отново съжалих, че с мама не можехме да се храним на нашия етаж, но баба ми, лейди Ариста, настояваше да се събираме в мрачната трапезария, чиято ламперия имаше цвета на млечен шоколад — това бе най-доброто сравнение, което ми хрумваше. Другото би било… ъъъ… неапетитно.

Поне днес настроението беше значително по-добро от вчерашното, което веднага щом влязох, ми направи впечатление. Лейди Ариста, винаги напомняща на учителка по балет, която всеки момент ще те перне през пръстите, каза дружелюбно:

— Добро утро, дете мое.

А Шарлот и майка й ми се усмихваха, сякаш знаеха нещо, което не ми бе известно.

И тъй като леля Гленда никога не ми се усмихваше (както и почти на никой друг, като изключим киселото повдигане на ъгълчетата на устните й от време на време), а вчера Шарлот ми наговори доста грозни приказки, веднага застанах нащрек.

— Случило ли се е нещо? — попитах.

Дванайсетгодишният ми брат Ник ми се ухили, когато седнах на мястото си до Каролайн, а мама бутна към мен огромна чиния, пълна с бъркани яйца и препечени филийки. Щях да припадна от глад, когато ароматът на вкусното ядене изпълни ноздрите ми.

— О, боже — каза леля Гленда. — Явно искаш още днес дъщеря ти да попълни нуждите на организма й от мазнини и холестерол за този месец, нали, Грейс?

— Точно така — отвърна мама невъзмутимо.

— Един ден ще те мрази, защото не си внимавала за фигурата й — каза леля Гленда и отново се усмихна.

— Фигурата на Гуендолин е перфектна — рече майка ми.

— Все още — заключи леля ми, все още усмихвайки се.

— Да не сте сложили нещо в чая й? — прошепнах на Каролайн.

— Преди малко някой се обади по телефона и оттогава леля Гленда и Шарлот се държат така — прошепна Каролайн в отговор. — Като преобразени!

В този момент Ксемериус се приземи на перваза отвън, събра крилата си и мина през стъклото.

— Добро утро — казах зарадвана.

— Добро утро — отвърна той и подскочи от перваза върху един празен стол.

Докато другите ме гледаха изумено, Ксемериус се почеса по корема.

— Имаш доста голямо семейство. Все още не съм успял да си съставя окончателно мнение, но ми се струва, че в тази къща има впечатляващо голям брой женища. Бих казал прекалено много. И половината от тях изглеждат така, сякаш спешно се нуждаят от гъделичкане. — Той разтърси крила. — Къде са бащите на тези дечица? И къде са домашните животни? Такава огромна къща, а няма дори едно канарче. Разочарован съм.

Ухилих се.

— Къде е пралеля Мади? — попитах, докато се нахвърлях върху яденето.

— Страхувам се, че нуждата от сън на скъпата ми зълва е по-голяма от любопитството й — рече лейди Ариста с достойнство. Изпъната като свещ, тя седеше на масата за закуска и похапваше с вирнато кутре една препечена филийка с масло. (Всъщност никога не съм виждала баба ми в друга стойка, освен изпъната като свещ.) — Заради ранното й ставане вчера, през целия ден беше в ужасно настроение. Не мисля, че някога отново ще я видим преди десет сутринта.

— Мен това ме устройва — каза леля Гленда с пискливия си глас. — Бръщолевенето й за сапфирени яйца и часовникови кули може да коства на човек и последния му нерв. И така, как се чувстваш, Гуендолин? Мога да си представя, че всичко е много объркващо за теб.

— Мхм — кимнах аз.

— Сигурно е ужасно, изведнъж да установиш, че си роден за по-висши дела, но не можеш да отговориш на изискванията. — Леля Гленда набоде едно парченце домат в чинията си.

— Господин Джордж съобщи, че досега Гуендолин се е справяла много добре — каза лейди Ариста и преди да успея да се зарадвам на проявената от нея солидарност, добави: — Поне доколкото го позволяват обстоятелствата. Гуендолин, днес отново ще бъдеш взета от училище и откарана в Темпъл, като този път Шарлот ще те придружи. — После отпи глътка от чая си.

Не можех да си отворя устата, без от нея да изпаднат бърканите яйца, затова само се ококорих изплашено, но Ник и Каролайн попитаха вместо мен.

— И защо?

— Защото — отвърна леля Гленда и странно заклати глава — Шарлот може всичко онова, което Гуендолин би трябвало да може, за да се справи със задачата си. И така, заради хаотичните събития през последните два дни — които можем живо да си представим — в Темпъл желаят Шарлот да помогне на братовчедка си да се подготви за следващото си пътуване във времето. — Тя изглеждаше, сякаш дъщеря й току-що е спечелила олимпиадата. Най-малкото.

За следващото си пътуване във времето? Моля?

— Кое е това съсухрено червенокосо женище? — осведоми се Ксемериус. — Заради теб се надявам да става въпрос за някоя далечна роднина.

— Не че тази молба ни изненадва, но въпреки това обмислихме дали да се отзовем. В крайна сметка Шарлот няма повече никакви задължения към тях. Но… — На това място съсухреното, червенокосо, злобно же… ъъъ… леля Гленда въздъхна театрално — Шарлот е пределно наясно с важността на тази мисия и е готова самоотвержено да принесе своя дял за успеха й.

Майка ми на свой ред също въздъхна и ме дари със съжалителен поглед. Шарлот приглади кичур от лъскавата си червена коса зад ухото и запърха с мигли.

— Моля? — възкликна Ник. — На какво пък би могла Шарлот да научи Гуени?

— О! — отвърна леля Гленда и бузите й почервеняха, защото се разгорещи. — На изключително много неща, но би било абсурдно да се предположи, че за толкова кратко време Гуендолин ще успее да навакса това, което Шарлот е усвоявала в продължение на години. Да не споменаваме за… ами… несправедливото разпределение на природни таланти в този случай. Единственото, което може да се направи, е да се покажат само най-необходимите неща. Преди всичко липсата на обща култура и познания за маниерите през различните епохи при Гуендолин е просто трагична, доколкото чух.

Ама че нахалство! От кого ли го е чула?

— Да, а и човек спешно се нуждае от маниери, когато кисне сам в заключено подземие — казах. — Току-виж някоя мокрица види как си бъркаш в носа.

Каролайн се разкиска.

— О, не, Гуени, съжалявам, че трябва да ти го кажа, но в скоро време ти предстоят някои малко трудни задачи. — Шарлот ми отправи поглед, който уж трябваше да бъде съжалителен, но изглеждаше по-скоро ехиден и злорад.

— Братовчедка ти е права. — Донякъде винаги съм изпитвала страх от пронизващия поглед на лейди Ариста, но сега направо изтръпнах от него. — По заповед от най-горе ще прекараш много време в осемнайсети век.

— И то измежду хора — допълни Шарлот. — Хора, на които ще им се стори странно, ако не знаеш как се казва кралят. Или какво е ретикюл.

Рети… какво?

— Какво е ретикюл? — попита Каролайн.

Шарлот се усмихна изтънчено.

— Помоли сестра си да ти обясни.

Изгледах я ядосано. Защо винаги й доставяше такова удоволствие да ме кара да изглеждам глупава и невежа? Леля Гленда тихо се изсмя.

— Дамска чанта, някаква тъпа кесийка, пълна с джунджурии — каза Ксемериус. — И с носни кърпички. И с шишенца с амоняк.

Аха!

— Ретикюл е остаряло наименование за дамска чанта, Каролайн — обясних, без да отмествам поглед от Шарлот, чиито клепачи трепнаха от изненада, но запази изисканата си усмивка.

— По заповед от най-горе? Какво означава това? — Майка ми се бе обърнала към лейди Ариста. — Мислех, че сме единодушни, що се отнася до това, доколкото е възможно Гуендолин да стои настрана от цялата история. Че просто ще бъде изпращана да елапсира в някоя спокойна и безопасна година. Как е възможно да решат да я изложат на такава опасност?

— Това не те засяга, Грейс — отвърна сдържано баба ми. — Наистина причини достатъчно неприятности.

Майка ми прехапа долната си устна. Гневният й поглед се местеше между лейди Ариста и мен, после рязко избута стола си назад и се изправи.

— Трябва да тръгвам за работа — разбърза се тя. После целуна Ник по косата и погледна към нас с Каролайн. — Пожелавам ви хубав ден в училището. Каролайн, да не забравиш шала за часа по ръкоделие. До довечера.

— Бедната мама — прошепна сестра ми, когато майка излезе от трапезарията. — Вчера вечерта я чух да плаче. Според мен изобщо не й харесва, че си наследила гена за пътуване във времето.

— Да — казах. — И аз забелязах.

— И не е единствената — рече Ник и погледна многозначително към Шарлот и леля Гленда, която продължаваше да се усмихва.

Никога досега не бях получавала толкова голямо внимание при влизането ми в класната стая, колкото днес. Дължеше се на това, че половината ми съученици бяха видели как предния ден бях взета от черна лимузина.

— Все още продължават да се правят залози — каза Гордън Гелдърман. — Супер квота за номер едно: небрежният, обратен тип от вчера е телевизионен продуцент и е направил кастинг за някакво шоу с Шарлот и Гуендолин, като е спечелила Гуендолин. Възможност номер две: онзи тип е вашия обратен братовчед и има фирма за отдаване под наем на лимузини. Възможност номер три…

— Я си затваряй устата — изсъска Шарлот, отметна косата си назад и седна на мястото си.

— Смятам, че трябва да ни обясниш защо се натискаше с онзи тип, но накрая Гуендолин се качи с него в лимузината — рече Синтия Дейл с подмазвачески тон. — Лесли искаше да ни убеди, че той е учител на Гуени и тя взима частни уроци при него!

— Да бе, учител, който идва с лимузина и държи за ръка нашата Ледена кралица — каза Гордън и изгледа сърдито Лесли. — Съвсем очевидно е, че тук са налице жалки опити за прикриване на истината.

Лесли вдигна рамене и ми се ухили.

— Толкова набързо не успях да измисля нищо по-добро. — Тя се отпусна върху мястото си.

Огледах се за Ксемериус. За последно го видях да клечи върху училищния покрив, откъдето лъчезарно ми беше помахал. Въпреки че му бях наредила да не се върти около мен по време на часовете, не вярвах, че ще се придържа към инструкциите ми.

— Зеленият ездач, изглежда, е истинска задънена улица — каза Лесли тихо. За разлика от мен тя не беше спала много през нощта, а отново бе прекарала часове, ровейки се в интернет. — Така се казва известна нефритена статуетка от времето на династията Мин, но тя се намира в един музей в Пекин. Освен това същото име носи и една статуя в немския град Клопенбург, както и две книги — роман от 1926 г. и детска книжка, но тя е излязла едва след смъртта на дядо ти. Засега това е всичко.

— Мислех си, че може да става въпрос за картина — отвърнах. Във филмите тайните винаги бях скрити зад или в самите картини.

— Грешка. Ако беше Синият ездач, нещата щяха да изглеждат съвсем различно… Пуснах ЗЕЛЕНИЯТ ЕЗДАЧ в една програма за генериране на анаграми^[1]. Но… ами не знам, може пък ЛЕЗ ЗЕЛЕ ЧИНЯТ да означава нещо. Принтирах няколко варианта, възможно е на теб нещо да ти просветне — каза и ми подаде един лист.

— ЛЕНИ ЗЕЗЕ ДАЧЯТ — прочетох. — ЧАЯТ ИНЕЛ ЗЕДЗЕ. Хм… Нека да помисля…

Лесли се разкикоти.

— Любимото ми е: ТЕЛЕ НИЗДАЧЕЗЯ. О, господин Катеричка се задава!

Имаше предвид господин Уитман, който както обикновено с динамична стъпка влезе в класната стая. Беше получил прякора си заради огромните си кафяви очи. Но разбира се, тогава нямахме никаква представа кой е в действителност.

— Все още очаквам да получим дисциплинарно наказание заради вчера — измърморих, но Лесли поклати глава.

— Няма начин — отговори кратко. — Тъй като директор Гилис ще научи, че учителят му по английски е важен член в едно изключително потайно общество. Защото точно това ще кажа, ако ни наклевети. О, по дяволите, идва насам. И отново гледа толкова високомерно!

Господин Уитман действително идваше към нас. Той постави дебелата папка, която вчера ни бе конфискувал в дамската тоалетна, върху чина пред Лесли.

— Реших, че би искала да си получиш обратно този… изключително интересен сборник — каза иронично.

— Да, благодаря — отвърна Лесли и леко се изчерви.

Сборникът представляваше нейното проучване на феномена пътуване във времето, събрано в дебела папка, която съдържаше всичко, което ние двете (преди всичко Лесли) бяхме открили досега за пазителите и граф Сен Жермен. На страница 34-та, веднага след записките по темата телекинеза, имаше бележка, която засягаше лично господин Уитман. Катеричката също член на ложата? Пръстен. Значение? Можехме само да се надяваме, че учителят ни не е разбрал, че бележката се отнася за него.

— Лесли, не ми е приятно да го кажа, но би могла да инвестираш енергията си в някои от училищните предмети. — Бе надянал на лицето си усмивка, но в интонацията му звучеше и нещо друго, освен чиста ирония. Той понижи глас: — Не всичко, което на някой му се струва интересно, е добро за него.

Да не би това да беше заплаха? Лесли мълчаливо взе папката и я прибра в раницата си.

Другите с любопитство гледаха към нас. Явно се питаха за какво ли говореше господин Уитман. Шарлот седеше достатъчно близо, за да го чуе и беше добила злорадо изражение. А когато учителят ни каза: „А ти, Гуендолин, време е да разбереш, че дискретността е качество, което не само се очаква от теб, но и се изисква“, тя кимна в знак на съгласие.

— Наистина е жалко, че се оказваш толкова недостойна — продължи той.

Колко несправедливо! Реших да последвам примера на Лесли и двамата с господин Уитман се загледахме мълчаливо в продължение на няколко секунди. После той се усмихна широко и неочаквано потупа бузата ми.

— Е, горе главата! Сигурен съм, че можеш да научиш още много неща! — рече той, докато се отдалечаваше. — И така, Гордън, какво е положението? Отново ли съчинението ти е преписано изцяло от интернет?

— Но вие винаги казвате, че трябва да използваме всички източници, които успеем да намерим — защити се Гордън, като мутиращият му глас успя да се извиси с две октави — истинско постижение само за едно изречение.

— Какво искаше от вас господин Уитман? — Синтия Дейл се обърна назад към нас. — Каква беше тази папка? И защо те помилва, Гуендолин?

— Няма повод за ревност, Син — каза Лесли. — Той не ни обича нито грам повече, отколкото теб.

— О, изобщо не ревнувам. Искам да кажа, уф, защо всички си мислят, че съм влюбена в този мъж?

— Може би, защото си председателка на фенклуба „Уилям Уитман“? — предположих аз.

— Или защото написа върху един лист двайсет пъти Синтия Уитман с обяснението, че искаш да знаеш какво е чувството? — допълни Лесли.

— Или защото…

— Добре де — изсъска Синтия. — Това беше преди. Отдавна е приключило.

— Беше едва онзи ден — опроверга я Лесли.

— Междувременно пораснах и станах по-зряла. — Синтия въздъхна и се огледа. — Виновни са единствено момчетата, такива са дечковци. Ако имахме поне горе-долу приемливи момчета в класа, на никое момиче нямаше да му се налага да се зазяпва по учителите. И като стана дума, каква е работата с онзи тип, който вчера те взе с лимузина, Гуени? Има ли нещо между вас?

Шарлот изсумтя иронично и веднага спечели вниманието на Синтия.

— Недей винаги да го раздаваш толкова тежко, Шарлот. Някоя от вас двете ходи ли с него?

Междувременно господин Уитман се беше настанил зад бюрото си и ни нареди да се занимаем с Шекспир и сонетите му. По изключение му бях благодарна. По-добре Шекспир, отколкото Гидиън! Бъбренето наоколо затихна и се чуха въздишки и шумолене на хартия. Но все пак успях да доловя, когато Шарлот рече:

— Е, Гуени със сигурност не ходи с него.

Лесли ме погледна съжалително.

— Няма никаква представа — прошепна. — Всъщност човек може само да я съжалява.

— Да — отговорих тихо, но в действителност съжалявах само себе си. Следобедът в компанията на Шарлот със сигурност щеше да е истинско забавление.

Този път след края на часовете лимузината не чакаше точно пред входа, а дискретно малко по-надолу по улицата. Червенокосият господин Марли крачеше нервно напред-назад около нея и се притесни още повече, когато ни видя да се приближаваме към него.

— А, това сте вие — рече Шарлот изключително нелюбезно и господин Марли се изчерви.

Тя хвърли поглед през отворената врата във вътрешността на лимузината, в която нямаше никой друг, освен шофьора и… Ксемериус. Изглеждаше разочарована, което ми вдъхна нови сили.

— Май съм ти липсвал? — Ксемериус доволно се излежаваше върху седалката, когато колата потегли. Адептът се беше качил отпред, а Шарлот седеше до мен и се взираше мълчаливо през прозореца. — Това е добре — продължи гаргойлът, без да дочака отговора ми, — но сигурно разбираш, че имам и други ангажименти и не мога непрекъснато да те пазя.

Завъртях театрално очи и той се изкиска. Наистина ми беше липсвал. Часовете се точеха като дъвка, а когато госпожа Каунтър се впусна в безкрайно описание на полезните изкопаеми на Прибалтика, закопнях за Ксемериус и коментарите му. Освен това с удоволствие бих го запознала с Лесли — е, доколкото бе възможно. Тя бе очарована от описанията ми, макар че опитите ми да го нарисувам не бяха особено ласкателни за бедния демон гаргойл.

— Какви са тези щипки за пране? — бе попитала Лесли и бе посочила рогцата, които бях нарисувала. — Най-накрая един невидим приятел, който може да ти е от полза! — бе заявила въодушевено. — Само си помисли! За разлика от Джеймс, който само кисне безполезен в нишата си и мрънка заради лошите ти маниери, този гаргойл може да шпионира за теб и да проверява какво се разиграва зад заключените врати.

Тази мисъл изобщо не ми бе хрумнала. Но действително — днес сутринта по време на закуската и историята с рети… реви… с остарялото наименование за дамска чанта, се бе оказал доста полезен.

— Ксемериус може да е твоя скрит коз — бе продължила Лесли. — А не само някакъв обидчив безполезен призрак.

За съжаление имаше право що се отнася до Джеймс. Той бе… какъв бе всъщност? Ако подрънкваше с вериги или можеше да накара полилеите да се клатят, щеше официално да бъде обявен за училищния призрак. Джеймс Огъст Пиъргрин Пимпълботъм бе около двайсетгодишен симпатичен младеж с напудрена бяла перука и редингот на цветчета. Освен това бе мъртъв от 229 години. Някога училищната сграда е била негов дом и като повечето призраци не искаше да приеме, че е починал. Годините, прекарани като призрак, за него представляваха странен сън, от който той все още продължаваше да се надява, че ще се събуди. Лесли предполагаше, че явно просто е проспал онази особено важна част с примамливата ярка светлина.

— Джеймс не е съвсем безполезен — бях възразила.

Все пак точно предния ден бях решила, че като човек от XVIII век определено може да ми е от помощ, например като учител по фехтовка. За няколко часа се бях радвала на грандиозната представа, че благодарение на Джеймс ще се науча да си служа с шпагата също толкова умело, колкото и Гидиън. За съжаление, това се оказа гигантска заблуда.

По време на днешния ни първи (а както изглеждаше и последен) урок през обедната почивка в празната класна стая, Лесли бе легнала на пода от смях. Естествено, тя не бе могла да види неговите, според мен, наистина професионално изглеждащи движения, нито пък да чуе командите му: „Само парирайте, госпожице Гуендолин, само парирайте! Трета позиция! Първа! Трета! Пета!“ Тя виждаше само мен, как отчаяно размахвам във въздуха показалката на госпожа Каунтър срещу невидима шпага — безполезно и смешно.

Когато Лесли достатъчно се позабавлява, отбеляза, че е по-добре Джеймс да ми покаже нещо друго и по изключение той се съгласи с нея. Фехтовката и изобщо битки от всякакъв вид са мъжки занимания, бе изтъкнал той. Според него, най-опасното нещо, което едно момиче трябва да държи в ръце, са куки за плетене.

— Несъмнено светът щеше да е едно по-добро място, ако и мъжете се придържаха към това правило — каза Лесли. — Но тъй като те не го правят, жените трябва да са подготвени. — Джеймс за малко да припадне, когато тя извади от раницата си един двайсетсантиметров нож. — С това можеш да се защитиш, ако още веднъж някой подъл тип в миналото иска да ти види сметката.

— Но това прилича на…

— … японски кухненски нож. Разрязва зеленчуци и сурово месо, сякаш са масло.

По гърба ми бяха полазили тръпки.

— Само в краен случай — бе допълнила Лесли. — Само за да се чувстваш малко по-сигурна. Това бе най-доброто оръжие, което набързо успях да набавя без разрешително.

Междувременно ножът бе прибран в една ножница, направена от калъфчето за очила на майката на Лесли и сега бе натъпкан в чантата ми, заедно с ролка тиксо, която, ако можеше да се вярва на Лесли, ще ми влезе в употреба.

Шофьорът направи рязък завой и Ксемериус, който не успя да се хване навреме, се плъзна по гладката кожена седалка и се удари в Шарлот, но после бързо възвърна равновесието си.

— Твърда и скована, като колона в църква — изкоментира той и разтръска крила, а после я изгледа от една страна. — През целия ден ли ще се мъкне с нас?

— Да, за съжаление.

— За съжаление какво? — попита братовчедка ми.

— За съжаление, отново не можах да обядвам — отвърнах.

— Сама си си виновна — рече Шарлот. — Но честно казано, няма да ти навреди, ако отслабнеш няколко кила. Все пак трябва да влезеш в дрехите, които мадам Росини бе ушила за мен. — Тя стисна устни и аз почувствах в мен да се надига нещо като съчувствие. Вероятно истински се е радвала, че ще носи костюмите на мадам Росини, но после се бях появила аз и бях развалила всичко. Разбира се, не нарочно, но все пак…

— Роклята, която носех по време на посещението ми при граф Сен Жермен, виси в гардероба вкъщи — казах аз. — Ако искаш, мога да ти я дам. Можеш да я облечеш за костюменото парти на Синтия. Хващам се на бас, че като те видят, всички ще припаднат.

— Роклята не е твоя — грубо отвърна Шарлот. — Тя е собственост на пазителите и ти не можеш да се разпореждаш с нея. Няма какво да прави в гардероба ти вкъщи. — Тя отново се загледа през прозореца.

— Мрън, мрън, мрън… — имитираше я Ксемериус.

Наистина Шарлот не улесняваше хората в желанието им да я харесват, никога не бе знаела как да го прави. Въпреки това, намирах мразовитата атмосфера, която цареше, за потискаща. Затова направих нов опит.

— Шарлот…

— Скоро ще пристигнем — прекъсна ме тя. — Любопитна съм дали ще срещнем някой от вътрешния кръг. — Изведнъж изражението й се разведри. — Имам предвид, освен тези, които вече познаваме. Толкова е вълнуващо. През следващите дни в Темпъл направо ще гъмжи от живи легенди. Известни политици, носители на Нобелова награда и световноизвестни учени ще се срещнат в тези свещени зали, без светът да разбере за това. Копе Йотланд ще е тук… О, и Джонатан Рийвс-Хавиланд… с най-голямо удоволствие ще му стисна ръката. — Звучеше наистина въодушевена за нейните стандарти.

Докато аз нямах представа за кого говореше. Погледнах Ксемериус въпросително, но той само вдигна рамене.

— Никога досега не съм чувал за тези клоуни, сори.

— Човек не може да знае всичко — отвърнах с разбиране и се усмихнах.

Шарлот въздъхна.

— Не може, но и не вреди, ако от време на време прочете някой сериозен вестник или списание, за да се информира за актуалната световна политика. Е, разбира се, тогава трябва да ангажира и мозъка си… ако изобщо има такъв.

Както вече казах, не улесняваше хората в желанието им да я харесват.

Лимузината бе спряла и господин Марли отвори вратата. Откъм страната на Шарлот, както ми направи впечатление.

— Господин Джордано ви очаква в стария рефекториум^[2] — каза адептът и имах чувството, че с мъка се спря да не добави едно „сър“. — Аз трябва да ви придружа.

— Пътят дотам ми е известен — каза Шарлот и се обърна към мен. — Ела!

— Явно има нещо в теб, което кара хората да искат да те командват — каза Ксемериус. — Да дойда ли с теб?

— Да, моля те — отвърнах, докато се провирахме през тесните улички на Темпъл. — Чувствам се по-добре, когато си до мен.

— Ще ми купиш ли куче?

— Не!

— Но ти ме харесваш, нали? Мисля, че трябва по-рядко да се вясвам при теб.

— По-скоро трябва да си ми полезен — казах и се замислих за думите на Лесли: „Ксемериус може да е твоят скрит коз“. Тя имаше право. Колко често се случва да имаш приятел, който да може да минава през стени?

— Стига си се влачила — скара ми се Шарлот.

Двамата с господин Марли вървяха един до друг няколко метра пред нас и чак сега забелязах колко си приличаха.

— Слушам, госпожице Ротенмайер^[3].