Кон Игълдън
Кости по хълмовете (34)

33.

Монголският съгледвач усети нещо. Беше следил двамата мъже в планината цели три дни, като стоеше далеч зад тях. Бяха го отвели дълбоко в лабиринта каньони и високи хребети около долината Панджшир и афганското градче Парван с неговата стара крепост. Страната беше сурова, но съгледвачът бе опитен и познаваше всяка гънка на терена. Свечеряваше се и той вече не можеше да върви по следите им, затова потърси скривалище за през нощта. Чувстваше се неспокоен, че ги е изгубил. Нещо в тях бе събудило любопитството му още щом ги видя. Отдалеч приличаха на хора от афганските племена от възвишенията, с увити лица, за да се предпазят от слънцето и вятъра. Въпреки това в тях имаше нещо странно и това привлече вниманието му. В каньона изпита сърбеж, сякаш някой го наблюдаваше. Може би бяха устроили засада? Нищо чудно. Местните племена познаваха района по-добре и от него. Ако искаха, можеха да се движат като призраци, и на съгледвача му се прииска да се върне назад и да намери следата на другия ден. Поколеба се, докато стоеше абсолютно неподвижно и се ослушваше да чуе нещо през стоновете на вятъра между хълмовете.

Чу избръмчаването на тетивата, но не бе достатъчно бърз да се хвърли на земята. Стрелата го улучи в гърдите, където нямаше броня. Съгледвачът изсумтя и се килна назад в седлото. Ръцете му държаха дървения рог между краката му и го задържаха изправен, а конят му изцвили тревожно. Пое дъх, изплю кървава храчка и дръпна поводите. Очите му се бяха насълзили от болка и той беше сляп, докато обръщаше кобилата с надеждата, че тя ще намери пътя.

От сумрака изсвистя втора стрела и го улучи в гърба, разкъсвайки сърцето му. Съгледвачът полетя напред от удара и се плъзна през шията на кобилата. Тя щеше да побегне, но към нея изтичаха мъже и я задържаха.

— Мъртъв е — каза стрелецът на спътника си.

Джелауддин постави ръка на рамото му.

— Добра работа на такава слаба светлина.

Стрелецът сви рамене, свали тетивата от лъка, нави я и я прибра в торбичката на кръста си. Знаеше, че е добър, може би най-добрият, с когото можеше да се похвали принцът на Пешавар. Господарят му се бе предоставил в служба на Джелауддин, но лоялността на стрелеца беше единствено към принца, а не към този дрипав светец. Въпреки това Джелауддин явно познаваше врага. Беше успял да предскаже действията на съгледвача и да го изкуси точно колкото да си получи стрелата.

Джелауддин сякаш усети посоката на мислите му въпреки сумрака в каньона.

— Затвори очите им и монголите престават да бъдат и наполовина толкова опасни — меко рече той. — Бог насочи стрелата ти, приятелю.

Стрелецът сведе почтително глава, макар че бе майстор и се гордееше с уменията си.

— Ще успеем ли да освободим крепостта в Парван, господарю? Имам един стар приятел, който живее в града. Иска ми се да мисля, че ще го измъкнем жив.

Джелауддин се усмихна в тъмното.

— Никога не се съмнявай, приятелю. До сутринта монголите ще бъдат слепи, а съгледвачите им — мъртви. Ще излезем от хълмовете и ще се стоварим върху тях като лавина.

Утрото настъпи и слънчевите лъчи осветиха прашните земи около Парван и крепостта в края на града. Четири монголски мингхана се бяха разположили около високата кула на замъка — остатък от времето, когато районът бил опустошаван от грабителски набези от хълмовете. В такива случаи жителите на градчето изоставяли имуществото си и бягали зад стените, за да намерят убежище.

Монголските воини бяха обсадили крепостта от всички страни и знаеха, че водата вътре е оскъдна. През долината минаваше дълбока река и те можеха спокойно да поят конете си, докато онези вътре усещаха единствено прахта в гърлата си. Някои монголи бродеха из изоставеното градче. Други бяха построили мост над реката, за да могат да ловуват по залесените склонове от другата страна. Не бързаха. Крепостта щеше да падне, а поредното селище — да приеме новия си управник или да бъде напълно унищожено. Командирите се мотаеха и гледаха как лъчите на слънцето разтеглят сенките по земята. Не им трябваше нито градчето, нито каквото и да било в него, но то се намираше по пътя на запад, а Чингис бе наредил пътят да се разчисти.

През двете години след като ханът и Субодай сложиха край на хашишините, тази практика бе станала обичайна. Винаги имаха осакатени или стари воини, които да настанят в укрепленията по пътя. Данъкът се събираше в злато, роби или коне и с всеки следващ сезон властта им върху афганските земи се засилваше. Винаги се намираха такива, които да откажат да склонят глава пред новите господари, но ако се съпротивляваха, биваха избивани до последния човек. Старата каменна кула в Парван отговаряше на нуждите на монголите и жителите на градчето бяха изгубили всяка надежда, когато дните се проточиха и единственият малък кладенец вътре пресъхна. Изобщо не подозираха за големите войни, които се водеха около тях. Знаеха единствено, че пред стените им има мрачна сила от безжалостни воини.

Джелауддин излезе от планините по изгрев-слънце. Думите от сутрешната молитва все още отекваха в ума му. Най-добрите му разузнавачи познаваха района по-добре от всеки монголски съгледвач и ги бяха изловили в каньони и долини, докато не падна и последният. Монголите нямаше да бъдат предупредени за атаката. Джелауддин ликуваше, когато хората му се изсипаха в долината Панджшир с блестящата й река. Монголите едва успяха да изтичат при конете си, а войската му вече се бе построила. Беше призовал хората си с вярата и те бяха отвърнали, бяха изминали пеш или на кон хиляди мили, за да дойдат при него. Имаше туркменски номади, някои от които не отстъпваха на монголите в майсторство с лъка. От лявата му страна яздеха берберски воини, които споделяха вярата на Джелауддин, ако не и арабската кръв във вените му. Имаше също истински араби, бедуини, перси, дори тюрки — беше ги присъединил към мъжете от Пешавар и техния принц. Около това ядро Джелауддин бе обучил войската си.

Монголите ги посрещнаха със свистящи стрели, но той познаваше врага си и всичките му хора носеха дълги щитове от пластове дърво и опушена кожа. Благодарение на златото на принца бе изнамерил модел, който работеше добре против монголските лъкове, и малцина паднаха при първите жестоки залпове. Щом дистанцията намаля, Джелауддин препусна напред с войнствени викове и монголите се прицелиха в безценните му коне. Те също бяха предпазени с най-добрите брони, които можеше да произведе Пешавар — метални люспи, които се припокриваха по дългите им муцуни и гърдите. Това забавяше атаката, но пък стрелите не можеха да ги повалят с лекота.

Удариха монголските редици, които се оформиха пред тях от хаоса, стовариха се със зашеметяваща сила върху им, но те не отстъпиха. Последният залп стрели полетя към хората му и дори броните и щитовете не успяха да ги защитят, когато ги улучиха от упор. Джелауддин ги видя да падат, но вече бе сред врага и сабята му пееше. В жаждата си за отмъщение не прецени първия удар и той попадна върху шлема на един монголски воин. Скоростта му даде допълнителна сила, мъжът полетя назад и моментално беше стъпкан от копитата. Армията на Джелауддин бе оцеляла при първия контакт и центърът на монголите отстъпи объркано.

Видя по фланговете да се образуват криле и принцът на Пешавар изпрати хората си срещу тях, като ги спря още в самото начало на маневрата. Монголите никога не се бяха сражавали с хора, които познаваха така добре като Джелауддин триковете и тактиките им. Той изкрещя, обезумял от ярост и радост, когато врагът отстъпи под звуците на роговете.

Дори тогава продължаваха да се бият и клането стана ужасно, когато арабите ги притиснаха твърде силно. Воините поддържаха тесен строй и се оттегляха на групи, а най-близките редици ги прикриваха с лъкове и мечове. Джелауддин вдигна ръка и предната му редица опъна лъкове. Когато между двете сили се отвори разстояние, те пуснаха залп, като всеки се целеше в монголските стрелци, които нямаха щитове. Десетки от тях паднаха мъртви и армията на Джелауддин продължи напред стъпка по стъпка, отблъскваше ги от крепостта, а жителите на Парван ликуваха по стените.

Реката се намираше на по-малко от миля разстояние, когато монголите се отказаха от съпротивата и препуснаха към моста. Джелауддин полетя в галоп с хората си след тях, твърдо решен да ги избие до крак. Твърде много пъти ги беше виждал да тържествуват, за да не се наслади на гледката. Препускаше леко, усещайки прохладния ветрец в лицето си.

Монголите не спряха при моста. Оцелелите воини го прекосиха, без да намаляват ход, рискувайки живота си в блъсканицата. Мостът бе добре построен и хората на Джелауддин не се поколебаха да ги последват.

Джелауддин видя как някои от монголите скачат от конете си и се втурват с брадви към въжетата и гредите, без да обръщат внимание на връхлитащия противник. Може би стотина от конниците му бяха прекосили реката и с ужасна яснота Джелауддин разбра, че монголите са решили да разделят силите му на две и да оставят онези при крепостта безпомощни, докато разкъсат като побеснели кучета другите. Хладнокръвното им мислене обузда лудостта му и той дръпна поводите. Можеше да заповяда да убият онези, които се мъчеха да разрушат подпорите на моста. Така щеше да избие монголите до последния човек, но ако мостът паднеше, мнозина от хората му щяха да загинат. Реши, че е направил достатъчно. Беше наранил и окървавил враг, който досега не бе познавал поражение. Вдигна рога, който висеше завързан на кръста му. Някога той беше принадлежал на монголски съгледвач, но хората му бяха готови за резкия сигнал.

Онези, които още не бяха стигнали моста, отстъпиха назад и се построиха в блестящи редици, като вече надаваха победни викове. Другите се отдалечиха от врага и започнаха да се оттеглят по моста. Джелауддин гледаше с гордост как следват безпрекословно заповедите му и вдигат щитове, за да посрещнат летящите към тях стрели.

Мостът рухна в реката, вдигайки висок фонтан пръски. Около петдесет души все още се намираха от другата страна и Джелауддин отиде до ръба и погледна надолу към водите. Беше прекалено дълбоко. Може би в друг ден хората му можеха да преплуват с конете, но не и когато вражеските стрелци бяха готови да ги пронижат веднага щом се спуснат надолу по брега. Джелауддин вдигна сабята си за поздрав към онези, които го гледаха от другата страна на реката, към врагове и приятели.

Хората му отвърнаха на жеста и обърнаха конете си, за да се хвърлят в последна атака срещу монголите. Бяха съсечени, но загинаха без страх, отнасяйки със себе си колкото може повече неприятели.

Противниковите сили стояха една срещу друга от двете страни на бурната река, задъхани и окървавени. Джелауддин едва ли би могъл да опише екстаза на този момент. Видя монголския командир да подкарва коня си към брега на реката и известно време двамата се взираха един в друг. Монголът сви рамене към следата от мъртъвци, която водеше към крепостта в далечината. После вдигна меча си, повтаряйки жеста на уважение, след което обърна коня и се отдалечи. Чингис щеше да научи и не беше нужно подчиненият му да изрича заплахи от негово име.

— Във всеки град се говори, Чингис — горчиво рече Хаджиун. — Досега вярваха, че сме непобедими. Това е пукнатина в тази вяра, братко. Ако я оставим без отговор дори и за един сезон, те ще стават по-уверени и Джелауддин ще събере още повече хора под знамената си.

— Един успешен набег не прави от човека военачалник, Хаджиун. Ще изчакам завръщането на Субодай. — Чингис посочи раздразнено към откритата равнина, която бе открил на осемдесет мили южно от езерото, в което се научиха да плуват Кублай и Монгке. Народът не можеше да се задържа дълго време на едно място. В арабските земи богата паша се намираше трудно, но светът беше голям и Чингис вече бе избрал две други места, където да се премести след един месец. Такъв беше начинът им на живот и в нужния момент той вземаше решенията бързо, почти без да се замисля. Думите на Хаджиун го раздразниха и прекъснаха мислите му за Джучи и Субодай. Вярно беше, че войската на Джелауддин бе убила повече от хиляда от хората му и това бе развълнувало арабските градове. Първият данък от афганския град Херат не беше пристигнал и Чингис се питаше дали се е забавил, или са решили да изчакат и да видят какво ще стане.

Хаджиун помълча, но Чингис не каза нищо и той отново отвори уста:

— Изгубените хора са от моя туман, Чингис — рече твърдо. — Нека поне да препусна натам и да изнервя онова копеле. Щом няма да ми дадеш армия, позволи ми да нападам редиците му, да удрям и да изчезвам в нощта, както сме правили и преди.

— Не бива да се боиш от тези селяни, братко. Аз ще се разправя с тях, когато разбера, че Субодай е намерил Джучи.

Хаджиун премълча и не зададе въпросите, които напираха в него. Чингис не му беше казал какво е заповядал на Субодай и той нямаше да го моли за това, колкото и да му се искаше. Все още му бе трудно да повярва, че Джучи е отвел хората си и се е опитал да избяга. Духовете знаеха, че е бил провокиран, и понякога Хаджиун проклинаше слепотата на бащата, която бе довела до това, но пък предателството беше зашеметило всички. Никой никога не се бе обръщал срещу онзи, който бе създал народа. Чингис беше почитан въпреки всичките му недостатъци и Хаджиун почти не можеше да си представи каква сила на волята е имал Джучи, за да се откъсне от всичко познато. Видя как Чингис стиска упорито зъби, явно прочел неговите мисли.

— Тук построи империя, вместо да оставиш само развалини, Чингис. Постави Арслан в Самарканд и Чен Юй в Мерв. Те управляват от твое име точно както са управлявали кралете и шаховете преди тях. Но въпреки това те са нашественици и винаги ще има такива, които ще искат да ги прогонят. Достатъчно е да покажем и най-малък признак на слабост пред арабите, за да се сдобием с бунтовници във всяко селище, което сме превзели. — Въздъхна. — Твърде съм стар, за да повтарям всичко отново, братко.

Чингис бавно примигна и Хаджиун не можеше да прецени дали наистина го слушаше или не. Ханът изглеждаше абсолютно обсебен от обърналия се срещу него син, може би защото никой друг не беше постъпвал така. Всеки ден оглеждаше хоризонта за някакъв знак от Субодай. Хаджиун знаеше, че още е много рано. Дори да бе препускал като съгледвачите, Субодай още не бе стигнал северните земи, където се беше скрил Джучи. Отново му се прииска да научи какво е било наредено на военачалника. Подозираше, че знае, и съжаляваше, че точно на него се е паднала тази омразна задача. Много добре знаеше, че Субодай мисли за Джучи едва ли не като за свой син. Това беше типично за Чингис — да изпробва верността на хората си до краен предел. Брат му винаги е бил безмилостен към тях, както и към самия себе си.

Приготви се да опита още веднъж. Отчаяно искаше Чингис да го разбере. Преглътна мъчително при мисълта, че сега Субодай можеше да му е от полза. Брат му се вслушваше най-много в неговите думи, но военачалника го нямаше тук, докато всичко, което бяха изградили, се пропукваше.

— Контрирали са крилата, Чингис, не са им позволили да се разгърнат. Имат много добри щитове и бронирани коне, които издържат на стрелите ни. Не се боя от броя им, братко, а от начина, по който го използва Джелауддин. Ако ти не дойдеш, нека аз да ги прогоня. Няма да изненадат моя туман със същата тактика. Ние ще контрираме тях и това ще бъде послание за всеки, който си въобразява, че можем да бъдем победени.

Чингис отвори уста и засмука един от кътниците си.

— Прави каквото искаш, Хаджиун — рече той. Беше решил, че е по-добре да даде на брат си пълна свобода на действие. — Вземи три тумана, своя и два други. Не тези на Угедай или Толуй. Техните бойци са още с жълто около устата.

— Тогава Джелме и Хазар — бързо рече Хаджиун.

Чингис кимна, все още загледан на север и мислещ за Субодай.

— Бързи схватки, Хаджиун, нали разбираш? Ако са толкова страховити, колкото се разправя, не искам да изгубиш хората си в планините. Пусни им кръвта, както сме го правели и преди, както направи при Йенкин и срещу шаха. Аз ще дойда със Субодай.

Хаджиун сведе глава, залян от вълна на облекчение.

— Добре, братко — рече той, понечи да си тръгне, но спря. — Субодай няма да се провали. Навремето си мислех, че си луд да го издигаш, но по-добър от него не съм виждал.

Чингис изсумтя.

— Проблемът, Хаджиун, е че не знам дали искам да успее, или да се провали.

Видя, че Хаджиун отваря уста да попита какво означава това, и махна раздразнено с ръка.

— Върви, братко. Научи пустинните плъхове повече да не застават на пътя ми.