Кон Игълдън
Кости по хълмовете (24)

23.

Джелауддин лежеше в тъмното, без да може да заспи. Ярки образи тормозеха ума му. Трудно бе да не се поддава на меланхолията, докато чешеше ухапванията от бълхи и придърпваше тънкото одеяло върху раменете си, за да се стопли. Поне в тъмното братята му не го гледаха в очакване да им каже какво да правят и някога пронизващите очи на баща му не можеха да го открият. Всяка вечер си лягаше колкото се може по-рано, търсеше в съня освобождение и се мъчеше да забрави изминалия ден. Но сънят му убягваше и умът му работеше като нещо отделно, живо и мърдащо в главата му. Когато затваряше очи, започваха да го измъчват картини от пиршества в дворците на баща му, осветени от хиляди свещи и лампи. Много пъти бе танцувал до сутринта и нито веднъж не се бе замислял за цената на маслото и лойта. А сега единствената им свещ трябваше да се пести също като храната или въглищата. Управлението на домакинство, пък било то бедно и мизерно като квартирата в Кудай, бе откровение за него.

Когато отвори отчаяно очи, Джелауддин виждаше лунната светлина през цепнатините в покрива. Въздухът бе изпълнен с вонята на нощната кофа. През първата нощ в градчето я беше оставил навън, но я откраднаха и на сутринта бяха принудени да купят друга. Беше се научил да плаща на едно момче да я отнася до обществената яма извън града, но естествено, братята му бяха забравили да го сторят. Всичко в Кудай струваше пари. Животът беше много по-сложен, отколкото бе предполагал, и понякога се чудеше как изобщо бедните търговци можеха да си позволят да го живеят.

Рязко се изправи, когато чу звук и малката врата се разтресе в касата си. Някой чукаше и сърцето му се разтуптя болезнено в гърдите, докато посягаше към сабята си.

— Джелауддин? — уплашено се обади един от братята му.

— Бъдете готови — прошепна в отговор той, докато намъкваше дрехите си в тъмното. Гамашите воняха на стара пот, но кофата за вода беше празна, а другата — пълна. Не можеше дори да наплиска лицето си. Чукането се повтори. Джелауддин пое дълбоко дъх и изтегли сабята. Не искаше да умира в тъмното, но ако монголите ги бяха открили, по-добре това, отколкото да се надява на милост.

Рязко отвори вратата с готова за удар сабя. Луната беше достатъчно ярка, за да види малкото момче на прага. Вълна на облекчение заля младия принц.

— Защо ни будиш? — остро попита той.

— Господарят Абуд ме изпрати, докато отиваше в джамията на молитва, господарю. Каза да ти предам, че монголите знаят къде сте отседнали. Трябва да напуснете Кудай.

Предало съобщението си, момчето се обърна да си тръгне. Джелауддин се пресегна и го сграбчи, при което то извика уплашено. Животът на едно момче в Кудай беше по-несигурен дори от техния, и дребосъкът заскимтя в ръцете му.

— Тук ли идват? — рязко попита Джелауддин. — Сега?

— Да, господарю — отвърна момчето. Пръстите му се извиваха в ръката на Джелауддин. — Моля те, трябва да тичам обратно.

Джелауддин го пусна да се омита. Огледа пустата уличка. Във всяка сянка му се привиждаха врагове. Отправи бърза благодарствена молитва за добротата на стария бижутер, след което влезе и затвори вратата, сякаш тя можеше да задържи страховете му.

Тримата му братя бяха облечени и готови и отново го гледаха с очакване. Джелауддин се намръщи към тях.

— Запалете свещта и облечете баща ни. Тамар, тичай към конюшнята и доведи конете.

— Имаш ли монети, братко? — попита Тамар. — Собственикът на конюшнята ще иска да му се плати.

Джелауддин изпита чувството, че стягат примка около врата му. Бръкна в кесията си и даде на брат си един малък рубин. От земните им богатства оставаха само още пет камъка.

— Дай му това и му кажи, че сме горещи последователи на пророка. Кажи му, че няма да има почест за никой, който помага на враговете ни.

Брат му се втурна навън, а Джелауддин започна да помага на другите да приготвят баща му. Шах Ала-уд-Дин изстена, когато го преместиха, и хриповете му станаха по-силни в сумрака. Джелауддин трепна, когато усети горещата кожа на стареца, но нямаше какво да направи. Баща му мърмореше нещо несвързано, но никой не спря да го изслуша.

След като шахът беше облечен и свещта запалена, двама от синовете му го хванаха от двете страни и Джелауддин хвърли поглед на пълния с бълхи коптор, който за известно време беше техен дом. Макар и мизерен, той им бе дал закрила. Мисълта да се върнат към живота на преследван дивеч измъчваше всички, но Джелауддин не можеше просто да пренебрегне предупреждението. Бижутерът му бе направил тази услуга и той не можеше да я попилее.

Погледна малкия мангал, но докторът му го бе оставил на доверие и Джелауддин не можеше да открадне за пръв път през живота си. Взе само хартиените пакети с горчивите билки. Беше погълнат от желание да излезе навън и не смееше да мисли, за болестта на баща си. Несправедливо беше, че старецът отново трябва да бъде принуден да бяга. Надеждите на Джелауддин се изпариха, за да бъдат сменени от отчаяна ярост. Ако имаше поне една възможност да отмъсти на монголския хан, щеше да я използва, дори да струваше живота му. Замоли се да му бъде даден такъв шанс.

Затвори вратата, когато излязоха. Не искаше крадци да откраднат мангала на доктора, макар че ако някой искаше кофата с нечистотиите, можеше да я задържи заедно със съдържанието.

Беше още ранна вечер и улиците не бяха пусти. Джелауддин виждаше мнозина да се връщат от вечерната молитва при семействата си, където ги очакваше топлина и храна. Само той и братята му бяха бързали да пропъдят поредната нощ чрез сън. Конюшните се намираха сравнително далеч — бе решил да се установят на разстояние от тях, за да бъдат в по-голяма безопасност. Баща им се препъваше покрай тях и Джелауддин не знаеше дали старецът разбира какво става. Когато от устните му се отрони някакъв завален въпрос, той тихо му изшътка.

 

 

— Онези, които търсите, са тук — рече Абуд.

Субодай даде заповеди и воините моментално се задействаха, отвориха вратата с ритник и изчезнаха вътре.

Абуд лееше пот и се вслушваше в странните шумове. Воините излязоха почти веднага и той не пропусна гневните им лица, когато се обърнаха към него. Младият бедуин го хвана за ръката. Хватката му причиняваше болка.

— Старче, не е време за игрички, разбираш ли? Половин нощ претърсвах конюшните, докато те чаках. А сега ме водиш в празна къща. Трудно ще ми бъде да им попреча да те убият.

Абуд трепна, но не се опита да се освободи.

— Тук бяха! Къщата е на шурея ми и той говореше за тях на пазара. Четирима младежи и един старец, много болен. Това е всичко, което знам, кълна се.

На лунната светлина очите на бедуина бяха скрити от сенки, а лицето му бе по-студено от нощта. Той пусна ръката на Абуд и размени порой думи със Субодай, които бижутерът не разбра.

Онзи, когото бе нарочил за водач, се взираше мълчаливо в него известно време. После даде нови заповеди. Абуд стоеше и гледаше как воините ритат съседни врати и в нощта се разнесоха писъци. В една къща наблизо започна борба и Абуд извика потресен, когато един от воините изтегли меча си и уби млад мъж с удар в сърцето, след което го прекрачи, за да претърси дома му.

— Не е нужно да правите това! — извика бижутерът. — Не са тук!

Бедуинът се обърна към него и Абуд с изумление видя, че сякаш се усмихва.

— Вече не мога да ги спра, старче. Ще претърсят всяка къща на улицата, а може и в целия град. След това ще подпалят твоя Кудай.

Това беше прекалено за бижутера.

— Наблизо има конюшня. Ако са отишли някъде, там трябва да са.

— Заведи ме, старче — каза бедуинът. — Ако си прав, може би градът няма да бъде унищожен.

 

 

Джелауддин отведе коня си до рехавите храсти на билото на един хълм. Във въздуха се носеше ухание на листа на лимон. Погледна с натежало сърце към градчето, което им бе дало подслон. От дясната му страна Северната звезда сияеше в небето. Нощта беше ясна и светла.

Далеч на изток виждаше огньовете на монголския лагер като смътно сияние. На запад ги очакваше Каспийско море, последната бариера за спасяващото се семейство. Знаеше, че не може да препуска стотици мили покрай бреговете му, докато монголите ги търсят. Щяха да бъдат уловени като зайци. Жадуваше за изтока, отчаяно желаеше да се върне и да намери градовете, които бе познавал като момче.

Нощта беше тиха и измъченото дишане на баща му, му причиняваше болка. Джелауддин и братята му бяха вързали стареца за седлото и бяха извели коня му от града, след което поеха през шубраците, по-далеч от пътя.

Ако бяха сигурни, че те се намират в Кудай, монголите щяха да обкръжат града. Синовете на шаха обаче го бяха напуснали, без да ги види никой. Но измъкването от това място не беше кой знае какво. Ако не се върнеха на изток, морето щеше да ги хване като рибарска мрежа. Хриповете на баща му се засилиха и Джелауддин се почувства смазан. Беше твърде уморен да бяга отново, твърде уморен дори да се качи на коня.

Брат му Тамар чу плача му и положи ръка на рамото му.

— Трябва да вървим, Джелауддин — рече той. — Докато сме живи, винаги има надежда.

Джелауддин кимна пряко сили и разтърка очи. Преметна крак през седлото и взе поводите на бащиния си кон. Докато се отдалечаваха в мрака, чу как Тамар ахва и се обърна назад към Кудай.

Градчето сияеше в нощта. Отначало Джелауддин не разбра каква е странната светлина, трептяща над тесните улички. Поклати глава, когато тя се засили. Монголите подпалваха Кудай.

— Ще вилнеят до сутринта на това място — обади се друг от братята му.

Джелауддин долови ликуваща нотка в гласа му и му се прииска да го удари заради глупостта му. Запита се дали Абуд и момчето прислужник ще оцелеят в огъня, който бяха донесли в Кудай. Сякаш братята носеха мор и разруха след себе си.

Не им оставаше друго, освен да продължат нататък към морето. Макар да имаше чувството, че собствената му смърт е разперила черните си криле над него, Джелауддин смушка коня си и препусна в тръс надолу по склона.

 

 

Братята водиха коня на баща си още четири дни, преди да забележат ездачите зад себе си. Не можеха да прикрият следите си и Джелауддин знаеше, че монголите ще тръгнат след тях, макар все още да хранеше някакви надежди, че врагът ще ги подмине. Беше яздил до изнемога денем и нощем, докато не усети миризмата на сол и не чу крясъка на чайките. За известно време свежият въздух ободри всички и точно тогава той видя тъмните фигури в далечината. Цял отряд препускаше по следите им и ги настигаше.

Джелауддин погледна восъчното лице на баща си. Нямаха време да спират и да палят огън за горчивите билки, поради което състоянието на стареца се беше влошило. Неведнъж Джелауддин бе доближавал ухо до устните на баща си, за да се увери, че все още диша. Не можеше да го остави да бъде разкъсан от излезлите на лов псета на хана, но баща му забавяше всички.

За момент му се прииска да изреве от омраза и ужас към далечните редици на преследвачите. Нямаше сила дори за това, поклати уморено глава, изкачи заедно с братята си една пясъчна дюна и видя блестящата синя шир пред себе си. Свечеряваше се и им оставаше само една нощ, преди монголите да ги намерят и убият. Джелауддин огледа брега и видя само няколко колиби и рибарски лодки. Вече нямаше къде да се крият и бягат.

Спеши се с мъка и конят му потръпна, когато се освободи от тежестта му. Ребрата на животното се брояха и Джелауддин потупа с благодарност врата му. Не помнеше кога е ял за последен път, чувстваше се замаян и залиташе.

— Значи ще умрем тук? — жално попита един от братята му.

Джелауддин само изсумтя в отговор. Беше тръгнал силен и млад, но през по-голямата част от годината губеше хора и сила. А сега се чувстваше стар, докато стоеше на брега на морето и хвърляше сиви камъчета в солената вода. Конете се наведоха да пият и Джелауддин не си направи труда да ги дръпне назад. Какво значение имаха животните, щом монголите идваха да убият синовете на шаха?

— Няма да стоя тук и да чакам! — Тамар беше вторият по възраст след Джелауддин. Закрачи напред-назад, като се мъчеше да намери изход. Джелауддин въздъхна, отпусна се на земята и зарови пръсти в мокрия пясък.

— Уморен съм, Тамар — рече той. — Твърде уморен съм, за да стана отново. Да свършва тук.

— Няма! — рязко отвърна брат му. Гласът на Тамар беше дрезгав от недостига на вода, устните му се бяха напукали и по краищата им имаше засъхнала кръв. Въпреки това очите му проблясваха на залязващото слънце. — Там има остров. Монголите могат ли да плуват? Да вземем една от рибарските лодки и да разбием останалите. Така ще бъдем в безопасност.

— Колкото са в безопасност животните в капан — отвърна Джелауддин. — По-добре да седнем и да си починем, братко.

За негово изумление Тамар пристъпи напред и го зашлеви през лицето.

— Нима искаш да видиш как колят баща ни на този плаж? Ставай и ми помогни да го качим в лодката, или лично ще те убия.

Джелауддин се разсмя горчиво, без да отговори. Въпреки това стана, почти замаян, и помогна на братята си да отнесат шаха до брега. Докато се мъчеше през мокрия пясък, почувства как крайниците му се съживяват отново и част от отчаянието му изчезва.

— Съжалявам, братко. Прав си — рече той.

Тамар само кимна, все още вбесен.

Рибарите излязоха от дървените си съборетини и започнаха да викат и ръкомахат, когато видяха младите мъже да разбиват лодките им. Оголените мечове обаче ги накараха да млъкнат и да се скупчат в разярена групичка, докато непознатите чупеха мачти, пробиваха дупки в корпусите и бутаха лодките във водата, където те изчезваха сред мехури.

Слънцето залязваше, когато братята бутнаха последната лодка в спокойната вода, нагазиха след нея и се качиха вътре. Джелауддин вдигна малкото платно и то улови вятъра, странно повдигайки и духа му. Изоставиха конете и изумените рибари хванаха поводите, като продължаваха да сипят проклятия след тях, макар животните да струваха повече от калпавите им лодки. Вятърът се засили, Джелауддин седна на кърмата, свали кормилото във водата и го завърза с въже, за да стои неподвижно. На последната светлина от деня виждаха бялата линия на прибоя на малкото островче навътре. Джелауддин погледна надолу към баща си, нагласи курса и го обхвана вцепенено спокойствие, докато сушата оставаше зад тях. Старецът нямаше да издържи още много и заслужаваше спокойна смърт.