Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Завоевател (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Bones of the hills, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 24 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2015)
Корекция
plqsak (2015)
Форматиране
in82qh (2015)

Издание:

Кон Игълдън. Кости по хълмовете

ИК „Бард“, София, 2008

Американска. Първо издание

Редактор: Евгения Мирева

Художествено оформление на корица: „Megachrom“

Компютърна обработка: ИК „Бард“ ООД, Веселина Симеонова

ISBN: 978-954-585-983-0

История

  1. — Добавяне

10.

Макар да се придвижваха бързо по добре познатите пътеки, на туманите им бе нужен почти целият ден, за да стигнат мястото, където съгледвачът беше видял войската на шаха. Понякога в планинските райони две армии можеха да се разминат в съседни равнини, без дори да разберат за съществуването на другата. Но ако преценката на съгледвача бе вярна, подобно множество не можеше да се скрие. В късния следобед военачалниците се бяха приближили достатъчно, за да видят следата червеникав прахоляк, който висеше във въздуха като лъжлив хоризонт. Джебе и Джучи се събраха да обсъдят плана за първата среща с войската на шаха. Да решат кой ще отиде при другия беше доста деликатен въпрос. Джучи беше хански син, а Джебе — със седем години по-опитен. Но белезите по дланите им бяха все още пресни и нито единият, нито другият повдигна този въпрос. Затова се срещнаха в центъра, за да разговарят и наблюдават неприятеля.

Джебе бе изгубил приповдигнатото си настроение от сутринта. Кимна на Джучи и двамата подкараха конете си един до друг пред двайсетте хиляди воини. Той харесваше ханския син като човек, но не го познаваше като военачалник и почувства първите бодежи на раздразнението, че му се налагаше да признае и друг авторитет.

Монголските войски яздеха през един проход към прашната следа. Когато стигнаха най-високата част, стана по-светло и двамата насочиха конете си към близкото било, надвиснало над равнината. Джучи вече беше разузнал този район. Прахолякът висеше като буреносни облаци в далечината и той преглътна на сухо, като си представи каква войска би могла да създаде подобна картина.

Накрая военачалниците спряха и вдигнаха ръце, за да спрат воините. Собствената им прашна следа пълзеше лениво на топлия ветрец. Врагът щеше да разбере, че е наблюдаван, но бе невъзможно толкова голяма сила да се придвижи през деня и да остане незабелязана.

Гледаха в мрачно мълчание окиченото със знамена множество, което се носеше на запад на не повече от миля разстояние. Войската превъзхождаше по численост ханските тумани — както пехотинците, така и огромният брой конници по двете крила. Долината бе дълга мили, но въпреки това изглеждаше твърде малка, за да побере грамадната маса хора.

Дори оттук Джучи виждаше копията, стърчащи като върхарите на гъста гора. Желязната броня блестеше на златистата светлина. Погледна към Джебе да види реакцията му и откри, че генералът се е навел ниско в седлото си и се взира като омагьосан.

— Виждаш ли лъковете? — попита Джебе, като присвиваше очи. Джучи не ги виждаше, но кимна. Искаше му се Субодай да бе тук, за да прецени размера на силата, с която щяха да се сражават.

Джебе заговори, сякаш вече правеше доклад.

— Двойно извити, като нашите. Имат и добри щитове, по-големи от нашите. И колко камили! Никога не съм виждал толкова много на едно място, нито пък да ги използват във война. На тази земя те ще бъдат по-бързи от конете ни. Не бива да даваме възможност на арабите да се възползват от това преимущество.

У Джебе имаше нещо, което винаги оправяше настроението на Джучи.

— Не забравяй и онези грамадни животни с рога, зъби или каквото е там — рече той. — Те също са нещо ново за хората ни.

— Слонове — отвърна Джебе. — Джелме разказваше, че е виждал слон в корионския двор. Страховити животни.

Посочи към черните флангове на шахската войска.

— Използват конницата по краищата, за да защитава центъра. Точно там ще намерим военачалниците им. — От билото виждаше цялата подредба на вражеската войска. По-малка група конници яздеше в центъра в безупречни редици. Джебе замислено задъвка устни. — Виждаш ли кутиите върху гърбовете на онези слонове? Заобиколените от конници? Там са главните командири. — Млъкна за момент и подсвирна. — Чудесни ездачи са. Виж само как поддържат строя.

Джучи се озърна.

— Плашещи са, а?

Джебе се разсмя.

— Не се бой, Джучи. Вече съм тук.

Джучи изсумтя, макар че наистина беше уплашен. Войската на баща му можеше да бъде погълната в това множество и той не виждаше никаква слабост в тъмните редици.

Двамата добре си даваха сметка, че са ги забелязали почти веднага след като се появиха на билото. Конници препускаха напред-назад през редиците и монголските военачалници ги следяха с интерес, като се мъчеха да не пропуснат нищо. Много неща не успяха да разберат. Макар да бе слушал описанието на слоновете, гледката на извисяващите се над конниците грамади бе страховита. Огромните глави сякаш бяха бронирани с кост и блестящ метал. Тръгнеха ли в атака, нямаше какво да ги спре.

Тъкмо се канеше да посочи един детайл на Джучи, когато огромен отряд арабски конници се откъсна от основната колона и се построи във вдигналата се пушилка. Звуци на рогове спряха останалите и дори тогава си пролича дисциплината на противника. Джебе и Джучи се спогледаха тревожно.

— Ще ни атакуват! — рече Джебе. — Джучи, трябва да се оттеглиш и да отнесеш вест на баща си. Всичко видяно днес ще бъде полезно за в бъдеще.

Джучи поклати глава. Баща му нямаше да го погледне с добро око, ако просто си тръгне. Информацията можеше да предаде и един-единствен пратеник, те не бяха дошли в земите на шаха, за да се оттеглят пред армиите му.

Възмути се, че Джебе е с него. Беше минал дълъг път с хората си и не му се виждаше уместно да отстъпва пред някой по-възрастен.

— Поне сме нависоко — рече той. Спомни си руските рицари, които се мъчеха нагоре по склона към него. Знаеше цената на това преимущество. В далечината арабските редици потеглиха в бърз тръс и Джучи внезапно се паникьоса. Знаеше, че не може да поведе тумана право срещу вражеските конници. Имаше и по-лесни начини да пропилява живот. Замисли се за бърз удар и бягство — така щяха да повлекат арабите след себе си в равнината. Хората му бяха в типичната за монголите форма, не беше сигурен обаче дали дзинските войници няма да изостанат и да бъдат избити.

Джебе сякаш беше прочел тревожните му мисли, когато заговори с нехаен тон:

— Ще налетят право срещу нас — още повече че шахът ги наблюдава. Не знаят колко души имаме зад билото. Мисля, че са изненадани не по-малко от нас да ни видят тук, толкова далеч от Отрар или хана. Ще можеш ли да излезеш отстрани?

Джучи се загледа в далечината и накрая кимна. Джебе се усмихна, сякаш обсъждаха състезание по борба или някакъв облог.

— Значи това ще е планът. Аз ще чакам да се изморят нагоре по склона, после ще се стоваря като планина върху главите им. Ти ще ги нападнеш във фланга и ще се вклиниш в центъра. Мисля, че копията ти ще бъдат от полза.

Джучи погледна стръмния склон.

— Жалко, че нямаме да им пуснем камъни — рече той.

Джебе кимна изненадан.

— Чудесна идея! Бих наредил и на втората си жена да ги замеря с гърнета масло, но ще видя какво мога да намеря.

За момент всеки от двамата усети напрежението в другия. Размениха си погледи, в които нямаше и помен от лекотата на думите им.

— Не можем да се справим с такова множество, ако са толкова добри, колкото са оръжията и доспехите им — рече Джучи. — Ще ги ударя във фланга, но после ще отстъпя и ще ги накарам да ме преследват извън основната част.

— Гласът на Субодай ли чувам? — поинтересува се Джебе.

Джучи не се усмихна.

— Моя глас чуваш, военачалнико. Ще ги изтощя и ще ги накарам да се отдалечат много от подкрепленията си.

Джебе сведе глава пред ханския син. Не спомена, че почти половината от тумана на Джучи е от дзински воини. Те яздеха яки монголски понита, но нямаха издръжливостта на родените в седлото.

— Успех, военачалнико — рече той и обърна коня си.

Джучи не отговори — вече даваше заповеди на хората си. Десет хиляди от онези зад билото се събраха бързо и препуснаха на изток, за да заобиколят стръмния склон. Нямаше да им бъде лесно да атакуват по песъчливия терен и Джебе наистина не можеше да определи на кого се е паднала по-тежката задача.

 

 

Халифа Ал-Найхан с безпокойство яздеше нагоре по склона — прекрасният му кон вече се мъчеше в жегата и прахта. Беше израснал в тези планини и познаваше билото, което атакуваха. Шахът беше дал заповед и той построи хората си без колебание, но сега стомахът му сякаш бе кух. След първоначалния шок да се натъкне на монголски съгледвачи на стотици мили от мястото, където трябваше да се намират, шах Мохамед изпадна в онази своя ярост, която можеше да продължи дни или седмици наред. Моментът не бе подходящ да му се предложи да изберат по-подходящ терен.

Халифа пришпори коня си по неравната земя и погледна нагоре към извисяващото се високо над главата му било. Имаше вероятност това горе да е само разузнавателен отряд. Докато стигнат, можеше и да са избягали, тогава поне шахът щеше да остане доволен. Никой не знаеше как монголските диваци бяха накарали дзинския император да коленичи пред тях и шахът се нуждаеше от бързи победи, за да вдъхне кураж на главатарите си.

Пропъди несвързаните мисли и продължи напред. Потта щипеше в очите му. Засега лятото беше меко, но катеренето към билото бе тежка задача. Халифа имаше доверие на хората около себе си, много от тях бяха от собственото му племе пустинни воини. Шахът не се бе скъпил в подготовката за война и макар новите брони и щитове да бяха тежки, те носеха и увереност. Всички воини бяха подбрани — първите, които влизат във всяко сражение, разрушителите на стени и армии. Лъкът се удряше в бедрото му, но не можеха да стрелят, докато се изкачват по такъв наклон. Отново си помисли, че шахът ги гледа, и поклати глава, за да пропъди тревожните мисли. Щяха или да победят, или да загинат. За Аллах беше все едно.

Стигнаха най-стръмната част на склона. Халифа знаеше, че хората му са готови на всичко. Конете бъхтеха напред, но почвата беше по-мека, отколкото я помнеше, и напредваха мъчително бавно. Чувстваше се уязвим и се помири с Бог, докато изтегляше извития шамшир[1], който му бе служил вярно толкова много години. Вдигна щита с лявата си ръка и продължи напред, като се опираше единствено на стремената. И той като много от хората си тайно презираше металните накрайници, които им пречеха да се спешават бързо. При такъв наклон, когато и двете ти ръце са заети с оръжия, те обаче се оказаха полезни. Бързо потупване по ботуша му показа, че кинжалът е все още в кожената си кания и Халифа се наведе напред към топлия ветрец, който духаше от билото.

В мирно време в цивилизацията нямаше място за касапи като него, но те бяха — и винаги щяха да бъдат — необходими, когато над богатите градове и зелените градини надвисне опасност. С влизането си във войската под ново име Халифа се бе спасил от присъди за убийства. В това го биваше най-много. Понякога му се плащаше, а друг път беше преследван, в зависимост от това как и кога прилагаше уменията си. Да препуска с хората си към зъбите на врага беше нещо, което обичаше. Шахът гледаше и ако успееха да окървавят мечовете си, за командирите щеше да има жени и злато за награда.

— Дръж строя, Али, или ще заповядам да те нашибат! — изрева Халифа. Горе се вдигна прах — значи врагът не беше побягнал. Едва виждаше във вдигнатата от хората му пушилка, но имаше само една цел, а конят му все още бе силен.

Видя как скалите отгоре стават по-големи, сякаш ги бутаха през ръба. Нададе предупредителен вик, но не можеше да направи нищо. Гледаше с ужас как канарите летят надолу, смазвайки хора и животни с противно хрущене. Изкрещя, когато един камък профуча толкова близо до него, че той усети раздвижването на въздуха. Приличаше на жив, когато подскочи и помете с трясък мъжа зад него. Само шест канари се срутиха върху хората му, но всяка отне живота на мнозина и остави след себе си следа от тела и разбита броня. Яздеха в гъсти редици и нямаше начин да избегнат ударите.

Когато лавината престана, оцелелите нададоха нестройни викове. Билото се намираше на не повече от четиристотин крачки и Халифа пришпори коня си напред, жаден да отмъсти на онези, които бяха убили негови хора. Видя пред себе си тъмна редица стрелци и инстинктивно вдигна щит и скри глава под него. Беше достатъчно близо, за да чуе командите на непознатия език. Стисна зъби. Шахът бе пратил четиридесет хиляди души нагоре по склона. Никоя сила на света не можеше да стори друго, освен да разреди редиците им, преди да започне клането.

Монголите стреляха отвисоко и пращаха по-надалеч от обикновено. На Халифа не му оставаше друго, освен да крие главата си, докато стрелите се блъскаха в щита му. Осмели се да надникне само за миг и една стрела закачи тюрбана му и го разви. Вместо да го оправи, той го сряза заедно с кичур от дългата си коса и го остави да се търкаля надолу по склона.

Отначало щитовете ги защитаваха, но когато до врага оставаха само сто крачки, въздухът бе изпълнен със свистящи стрели и мъжете умираха с десетки. Щитът на Халифа бе от дърво, покрито със сушена кожа на хипопотам — най-лекото и най-добро снаряжение от оръжейниците на шаха. Щитът издържа, макар че ръката на Халифа беше така натъртена, че накрая той едва го крепеше. Изведнъж усети как конят под него потръпна и започна да агонизира.

Халифа щеше да успее да скочи, но стъпалото му се закачи в стремето и за един бездиханен момент на паника десният му крак се оказа заклещен под умиращото животно. Друг кон се блъсна в неговия и той успя да се освободи, като благодареше на Аллах за намесата. Изправи се на песъчливата земя, плюейки кръв и побеснял от ярост.

Цялата предна редица бе повалена от стрелците и забавяше напиращите отзад. Много от хората му крещяха и се мъчеха да извадят забилите се в краката и ръцете им стрели, а други лежаха проснати, без да помръднат. Халифа изрева нови заповеди и мъжете отзад се спешиха, за да преведат конете си през нападалите воини. Разстоянието се скъсяваше все повече и Халифа вдигна сабята си високо, сочейки към врага отгоре. Още сто крачки, и желанието да убива го погълна. Ако не друго, придвижваше се по-бързо пеша, макар че всяка стъпка върху песъчливата земя изсмукваше силите му. Закатери се нагоре, готов да нанесе първия удар. Шахът наблюдаваше битката и Халифа почти усещаше погледа му върху гърба си.

Монголите се изляха през билото и се понесоха право надолу по стръмния склон. Понитата им се пързаляха с изпънати предни крака, докато задните бяха присвити, за да пазят равновесие. Пустинните воини се стегнаха да поемат сблъсъка, но за ужас на Халифа нова вълна стрели ги прикова на земята, преди противниците да се сблъскат. Не разбираше как е възможно монголите да стрелят, докато управляват конете си на такъв наклон, но залпът им бе унищожителен. Стотици умряха, докато вървяха пеша или водеха конете си, и този път стрелите бяха последвани от първата монголска редица, която се изсипа върху тях. Халифа чу виковете им да се засилват и да отекват от всички хълмове наоколо.

Монголските конници налетяха като смазваща вълна, помитаща всичко по пътя си само със своята тежест. Халифа стоеше зад труповете на два коня и гледаше изумен как атаката премина с рев край него като клин с дълги копия, който се заби дълбоко и продължаваше да се вклинява още повече в катерещите се редици.

Беше останал жив, но идваха и други. Халифа не можеше да продължи нагоре. Пътят беше блокиран от хиляди монголски ездачи, които управляваха конете си само с колене и стреляха по всичко, което се движеше. Една дълга стрела го улучи в хълбока и раздра стоманените пръстени на ризницата му, сякаш бяха от хартия. Той падна с вик и в същия миг зърна друг отряд да лети срещу тях напряко на склона.

Хората на Джучи удариха арабите във фланга под атаката на Джебе. Стрелите им разкъсаха дупка в редиците и те налетяха в нея с копия и мечове, съсичайки хората, както бяха притиснати. Халифа се изправи да гледа, страх и жлъч се надигна в гърлото му. Стрелите продължаваха да свистят покрай голата му глава, но той не помръдна. Видя как двата отряда се срещат в центъра и заедно подгонват хората му още по-надолу, докато почти не стигнаха долината. Трупове покриваха земята зад тях и полудели от ужас коне препускаха диво и изхвърляха неопитните ездачи от седлата.

Монголската атака от билото беше минала покрай него и Халифа видя един кон, чиито поводи бяха затиснати от тялото на ездача. Затича се към него, без да обръща внимание на болката в хълбока, яхна животното и захвърли с проклятие щита, от който стърчаха стрели. Въздухът беше пълен с прах и писъци на умиращи събратя, но той имаше кон и сабя — никога не бе искал нещо повече. Може би тридесет хиляди от пустинниците бяха все още живи и се мъчеха долу да удържат двойната атака. Халифа виждаше, че монголите бяха рискували цялата си сила в нападението. Изкрещя и препусна диво надолу към редиците. Можеха да бъдат удържани. Можеха да бъдат пречупени, сигурен беше.

Стигна хората си и изрева заповеди на най-близките командири. Започна да се оформя плътен квадрат, защитен с щитове. Монголите се хвърлиха върху него и срещнаха смъртта си, когато сабите на племето му ги посрещнаха. Халифа чувстваше битката като живо същество и знаеше, че все още може да превърне загубите в триумф. Нареди на хората си да се оттеглят под строй на равното под непрекъснатите удари на монголите. Отдалечи врага от наклона, от който така добре се беше възползвал, и щом почвата под краката му стана твърда, Халифа заповяда атака, подбуждайки хората си с думите на пророка:

— Да бъдат убити или разпнати, или да се отсекат ръцете и нозете им кръстом, или да бъдат прокудени от земята. Това за тях е позор на този свят, а в отвъдния има огромно мъчение![2]

Хората му бяха истински араби по кръв. Чуха го, отново освирепяха и се хвърлиха срещу врага. В същото време шахът най-сетне прати подкрепления, които полетяха под строй към монголите. Редиците се сблъскаха и се надигна рев, щом враговете бяха отхвърлени назад и преминаха в отчаяна отбрана, нападнати от няколко страни. Халифа видя, че редиците на шаха правят широк кръг, за да ги обкръжат.

Монголите се огънаха и Халифа препусна към предната редица. Млад воин му се изпречи и Халифа отсече главата му, докато профучаваше покрай него. Конниците на шаха напредваха с окървавени мечове. Дисциплината удържаше строя им и Халифа изпита гордост. Отново усети несигурност у неприятелите и те внезапно побягнаха, оставяйки пехотинците далеч зад себе си.

Халифа заповяда на копиеносците си да препуснат напред и остана доволен, когато строят им удари враговете в гърба, изхвърляйки ги от седлата.

— За пророка, братя! — изрева той. — Смачкайте мръсните псета!

Монголите летяха в равнината на понитата си, препускаха с все сила. Халифа махна с ръка и арабските редици пришпориха конете си и се спуснаха след тях. Щяха да минат покрай фланга на шаха и Халифа се надяваше свирепият старец да го забележи и да се отблагодари както подобава. Докато препускаше, хвърли поглед към склона нагоре към билото. Беше почернял от трупове и Халифа усети нов прилив на сила. Тези мъже бяха дръзнали да влязат в страната му, но щяха да открият там само огън и меч.

Бележки

[1] Вид сабя от арабския регион. По силно извитото й острие често били гравирани цитати от Корана. — Б.р.

[2] Коран 5:33. — Б.пр.