Кон Игълдън
Кости по хълмовете (41)

Епилог

Всичко бе ново. В чуждата страна братята и синовете на Чингис не отнесоха хана на някой връх, за да бъде разкъсан от гарвани и орли. Увиха тялото му в избелен лен и го потопиха в масло, докато превръщаха Си Ся в димяща и пуста развалина. Това беше неговата последна заповед и те не бързаха при изпълнението й. Цяла година мина, докато всяко градче, всяко село, всяко живо същество бе поразено и оставено на разложение.

Чак тогава народът потегли на север към мразовитите степи, отнасяйки първия си хан до планините Хенти, където се беше появил на този свят. Разказът за живота му бе изпят и разказан хиляди пъти, а веднъж и прочетен, когато Темуге отвори историята си. Беше уловил думите върху телешки кожи и те оставаха същите, колкото и пъти да ги изричаше.

Угедай беше хан. Не събра племената да приеме клетвите им, докато баща му лежеше увит в маслото. Но въпреки това неговият глас водеше всички и дори брат му Чагатай да бе потиснат от издигането му, не посмя да го покаже. Народът скърбеше и нямаше кой да оспори правото на Чингис да избере своя наследник. Животът му бе завършен и всички разбираха какво е направил и какво е искал. Сънародниците му се бяха надигнали и враговете му бяха превърнати в прах. Нищо друго нямаше значение накрая.

В една горчива утрин, когато мразовитият вятър духаше от изток, синовете и братята на Чингис яздеха начело на погребалната колона, оставяйки множеството в лагера. Темуге беше премислил всеки детайл и бе заел от погребалните ритуали на не един народ. Яздеше с Хазар и Хаджиун зад каруцата, теглена от великолепни коне. Един мингхан командир седеше високо над животните и ги подкарваше с дълга пръчка. Зад него в каруцата имаше прост сандък от бряст и желязо, който изглеждаше твърде малък, за да може да побере човека вътре. През изминалите дни всички мъже, жени и деца от народа бяха дошли да положат ръка върху топлото дърво.

Почетната стража беше само от сто души, добре сложени и млади. Четиридесет момичета яздеха с тях, като стенеха и плачеха към бащата небе на всяка крачка, бележейки последния път на великия хан и принуждавайки духовете да се съберат и да слушат. Чингис нямаше да си отиде самичък сред хълмовете.

Стигнаха приготвеното от Темуге място. Братята и синовете гледаха с мрачно мълчание как полагат сандъка в изсечената в скалата камера. Мълчаха, докато жените, готови да служат на хана на другия свят, прерязаха гърлата си и паднаха на земята. Само надзираващите ритуала воини излязоха навън и много от тях бяха със зачервени от мъка очи.

Темуге кимна на Угедай, наследникът вдигна ръка и остана така дълго време, загледан във вечния дом на баща си. Леко се олюляваше и очите му бяха изцъклени от питието, което така и не успя да притъпи скръбта му. Синът на Чингис прошепна завалено нещо, но никой не го чу. Накрая остави ръката си да падне.

Воините задърпаха въжетата, които се издигаха към хълмовете. Мускулите им се опънаха и всички се напрегнаха заедно, докато отгоре не се чу грохот. Дървените прегради бяха поддали и сякаш половината планина се срути да скрие гробницата, вдигайки такъв гъст облак прах, че никой не можеше нито да диша, нито да вижда.

Когато се проясни, Чингис бе изчезнал и братята му бяха доволни. Той се беше родил в сянката на планината Делиун-болдах и там го погребаха. Духът му щеше да наглежда народа от зелените склонове.

Хаджиун кимна и въздъхна дълбоко, освободен от огромното напрежение, за което не беше и предполагал. Обърна понито, пое обратно с братята си и погледна назад само веднъж, докато яздеха през гъстата гора. Над оставените от тях белези щяха да израснат дървета. След време Чингис щеше да се превърне в част от самите хълмове. Хаджиун беше мрачен, докато гледаше над главите на младите воини. Ханът не можеше да бъде обезпокоен във вечния си сън.

Само на няколко мили от лагера Хазар отиде до старшия командир и му каза да спре хората си. Всички, които се бяха срещнали в ханския гер предишната нощ, препуснаха заедно напред — Темуге, Хазар, Субодай, Джебе, Хаджиун, Джелме, Угедай, Толуй и Чагатай. Те бяха семето на новия народ.

Туманът на Угедай излезе от лагера да ги посрещне. Наследникът дръпна поводите и командирите му се поклониха и поведоха хората си да убият почетната стража. Чингис щеше да се нуждае от добри мъже по пътя си. Военачалниците не погледнаха назад, когато запяха стрелите. Почетната стража умря мълчаливо.

В края на лагера Угедай се обърна към онези, които щеше да води през идните години. Те бяха калени във войни и страдания и посрещнаха жълтия му поглед с проста увереност, защото знаеха цената си. Угедай носеше меча с вълчата глава, който бе принадлежал на баща му и дядо му. Погледът му се задържа най-дълго върху Субодай. Нуждаеше се от военачалника, но Джучи беше умрял от неговата ръка и Угедай си обеща, че един ден ще въздаде възмездие за стореното. Скри мислите си, надявайки студената физиономия, както го беше научил Чингис.

— Свършено е — рече той. — Баща ми си отиде и аз ще приема клетвите на народа си.