Кон Игълдън
Кости по хълмовете (32)

31.

Докараните от Самарканд катапулти не можеха да бъдат прекарани през тесния процеп дори разглобени на части. Наложи се хората да размахват тежките чукове и да мятат обсадни куки. Портата на крепостта беше от бронз и месинг и бе поставена дълбоко в каменни колони. Напредваше се невероятно бавно и работата бе изтощителна. Субодай организира екипите с чуковете, докато други им осигуряваха защита с мантлетите. В края на първия ден колоните от двете страни на вратата бяха изпокъртени и очукани, с огромни дупки на местата, където забиваха железни клинове. Портата продължаваше да държи. Отгоре на интервали се сипеха стрели, но най-добрите монголски стрелци стояха в готовност и пускаха залпове преди хашишините да успеят да се прицелят. Защитниците бяха малобройни и Субодай се запита дали основната сила на врага вече не лежи мъртва по окървавените стъпала към крепостта. Хашишините бяха най-ефикасни в тъмното, когато бяха невидими. Броят им не бе достатъчен да се изправят срещу решена на всичко войска, както беше казал Чингис. Цялата им сила се криеше в това домът им да не бъде открит.

Организирането на припасите през тясната цепнатина беше сложна работа, но Субодай уреди факли и храна за хората, докато нови попълнения продължаваха да разбиват колоните. Стрелците по стената бяха улеснени през нощта. Можеха да виждат работещите монголи, макар че мантлетите продължаваха да ги защитават. Минаващите в близост до факлите рискуваха да бъдат улучени от неочаквана стрела. По зазоряване се оказа, че седем от хората на Субодай бяха улучени, а един си бе счупил китката с чука, когато железният клин се беше изплъзнал. Само трима умряха. Останалите бяха изтеглени под стъпалата, където се погрижиха за раните си в очакване на деня.

Вратата издържа през цялата сутрин и Чингис заповяда да сринат каменното село под тях. Мингхан командирите му тръгнаха назад със задачата да съборят къщите и да хвърлят камъните в пропастта, за да се освободи повече място за воините. Почти двадесет хиляди души чакаха безсилни и не можеха да достигнат врага, а само неколцина се потяха при стената. Субодай изглеждаше уверен, че хората му ще се справят, но в края на втория ден Чингис си наложи да надене студената физиономия, за да скрие нетърпението си.

 

 

Планинският старец се взираше надолу към бронираните войници, работещи под слънчевите лъчи. Едва сдържаше изпълващата го ярост. През целия си живот бе почитан от принцове и шахове, като се започне от Пенджаб в Индия и се стигне до Каспийско море. Изискваше уважение и дори почит от малцината, които знаеха кой е, без оглед на богатство и произход. Крепостта му никога не бе атакувана, откакто далечният му предшественик беше открил процепа в планината и бе положил основите на клана, който щеше да се превърне в будещата най-много страх сила в арабските земи.

Стареца се вкопчи в каменния перваз на отворения прозорец. Мравките долу продължаваха да си пробиват път към него. Прокле шаха на Хорезъм, който се бе опитал да купи смъртта на този хан. Прокле и собствената си участ заради това, че беше приел. Тогава не знаеше, че градовете на шаха ще паднат пред завоевателя заедно с купищата злато в тях. Беше пратил избраниците си да убият само един човек, но това бе накарало хана да извърши това светотатство. Беше научил за провала в Самарканд само няколко дни по-късно. Хората му се бяха оказали твърде самоуверени и се бяха подвели, че врагът е наблизо и лесно ще им стане жертва. Бяха умрели добре, но заедно с това доведоха тези безумни нападатели в убежището му.

Монголите като че ли не ги беше грижа колко хора губят. Стареца сигурно би им се възхитил за това, ако не ги смяташе за нещо по-низше от човешки същества. Сякаш участта му го настигаше с безбожни вълци — и то след всичко, което беше постигнал. Ханът бе неумолим и целеустремен враг и старите начини на действие бяха безсилни пред него. Щеше да е нужно най-малко едно поколение, за да се възстанови кланът след този ден. Закле се, че в крайна сметка хашишините ще си върнат кръвния дълг, но в същото време бе и уплашен, почти ужасен от човека, който се хвърляше с такава сила срещу камъните на крепостта му. Никой арабин не би го направил. Щяха да знаят, че един провал означава да си навлекат унищожението на всички скъпи и близки в продължение на цели три поколения. Дори великият Саладин бе престанал да безпокои хашишините, след като го бяха намерили в собствената му шатра.

Чу стъпки зад себе си и се обърна с неохота от прозореца. Синът му стоеше в прохладната зала, облечен за път. Беше четиридесетгодишен и знаеше всички тайни на клана. Щяха да му потрябват до една, за да започне всичко отначало. Заедно с него си заминаваше и последната надежда на Стареца. Размениха си изпълнени с мъка и гняв погледи преди синът да докосне челото, устните и сърцето си и да се поклони в знак на уважение.

— Няма ли да дойдеш с мен? — за последен път попита той.

Старецът поклати глава.

— Ще видя края на всичко това. Родил съм се в тази крепост. Няма да бъда прогонен от нея.

Помисли си за райската градина в задната част на твърдината. Жените вече бяха мъртви. По негова заповед им бяха дали отровено вино и те бяха заспали. Последните му хора бяха на стената, така че нямаше кой да махне телата и в градината се носеше тежката миризма на разлагаща се плът. Все пак това за тях беше по-добре, отколкото да попадат в ръцете на нашествениците. Помисли си дали да не прекара известно време там, докато чакаше хана. Градината винаги носеше покой на разстроената му душа.

— Помни ме и възстановявай, синко. Щом знам, че ще посегнеш и ще изтръгнеш този хан или синовете му от света, мога да умра в мир.

Очите на сина му горяха, преди да се поклони отново.

— Няма да забравя — рече той.

Стареца го гледаше как се отдалечава със сигурни и силни стъпки. Зад крепостта имаше тайна пътека и синът му щеше да тръгне по нея, оставяйки зад себе си единствено разруха. Двама щяха да заминат с него — опитни хашишини, добре обучени във всички начини на убиване. Дори те се нуждаеха от личната му заповед, за да тръгнат. Не виждаха нищо срамно в това да умрат, защитавайки дома си. Само още тридесет чакаха монголите да разбият стената. Знаеха, че ще бъдат убити и ще отидат в рая, и това ги изпълваше с радост.

Останал отново сам, Планинския старец обърна гръб на залязващото слънце. За последен път слезе по мраморните стъпала към градината и вдиша с удоволствие въздуха, натежал от аромата на цветя и вонята на трупове.

 

 

Дясната колона се счупи на две на следващия ден по пладне и поддаде под тежестта на камъните над нея. Ханът пристъпи напред, изгаряше от желание да види какво има оттатък. Вратата зейна без опора и хората на Субодай закачиха куките си и я задърпаха. Ръбът й остави дълбока бразда в земята.

Чингис беше в пълна броня, с готови меч и щит, докато чакаше процепът да се разшири. Субодай видя намерението му пръв да влезе в крепостта, присъедини се към хората си при портата и сграбчи ръба й с голи ръце, за да бъде наблизо. Не знаеше дали Чингис е прочел мислите му, но Субодай беше първият, който стъпи в двора от другата страна. Чу удрящите се в камъните наоколо стрели, метна се настрани и огледа крепостта, която бяха спечелили с толкова усилия. По стените все още имаше хора, но Чингис влезе и пое стрелите им с щита си, сякаш ги береше във въздуха, и ги остави да вибрират върху гладката му повърхност.

Последваха стрелците на Субодай, които влязоха заднишком и стреляха нагоре към всичко, което се движеше. Хашишините нямаха защита от тази страна на стените. Облечените в черно фигури се очертаваха ясно на по-светлия камък и бяха лесни мишени. Чингис ги гледаше как падат в двора с безизразни физиономии и кимна доволен, когато отново настъпи тишина. Мъжете с чуковете вървяха до него, все още зачервени и потни, докато военачалникът и ханът навлизаха навътре в крепостта. Други се изкачиха по стъпалата на стените, за да проверят мъртвите и да видят сметката на всеки оцелял. Субодай не се обърна, когато чу сблъсък, последван от вик. Знаеше, че хората му ще прочистят двора и помещенията зад него. Не се налагаше да ги следи; не можеше да го прави, докато ханът му влизаше така нехайно в гнездото на хашишините.

Зад двора имаше колонада, която поддържаше основната сграда. Чингис намери врата, но тя беше изцяло дървена и хората с чуковете я направиха на трески само с няколко удара. Никой не ги чакаше от другата страна, макар че Субодай затаи дъх, когато Чингис влезе в сенките, сякаш се разхождаше между собствените си гери. Ханът изглеждаше твърдо решен да се изправи лице в лице срещу страха си и Субодай си даваше сметка, че е по-добре да не се опитва да го задържи, докато претърсят твърдината.

Домът на хашишините представляваше лабиринт от стаи и коридори. Субодай мина през зали с оръжия и железни тежести по стените и през открити пространства с подредени в стойки лъкове; имаше дори неработещ фонтан, в чийто басейн все още плуваха златни рибки. Откриха единични стаи с легла, застлани с фини завивки, както и общи спални с груби дървени нарове покрай стените. Това беше странно място и Субодай имаше чувството, че е току-що напуснато и че всеки момент обитателите му ще се върнат и ще изпълнят помещенията и коридорите с шум и живот. Чуваше воините да си подвикват зад него с приглушени гласове. Все повече и повече се изсипваха в крепостта и се оглеждаха за всичко ценно, което можеше да се отмъкне. До един прозорец с решетки Субодай и Чингис откриха съборена чаша, в която виното още не беше засъхнало. Чингис продължи нататък, оглеждайки всичко, но без да спира нито за миг.

В края на един коридор с копринени знамена по стените им се изпречи друга тежка врата. Субодай извика хората с чуковете, но когато вдигна желязното резе, то се отмести с лекота, вратата се отвори и разкри стълбище. Чингис почти не забави крачка и Субодай се втурна напред и се изкачи колкото се може по-бързо с готов за действие меч. Въздухът бе натежал от странни миризми, но дори той не бе подготвен за онова, което видя. Закова се на място.

Градината се намираше в задната част на крепостта с изглед към планината, която се простираше до синята далечина. Навсякъде имаше цветя, но те не можеха да скрият миризмата на смърт. Видя една чудно красива жена да лежи край леха сини цветя. Устните й бяха потъмнели от червеното вино, петна от него се виждаха по бузата и гърлото й. Субодай побутна тялото с крак, забравяйки за момент, че Чингис е непосредствено зад него.

Ханът не я погледна, докато минаваше покрай нея. Закрачи навътре по безупречно поддържаните пътеки, сякаш мъртвите не съществуваха. Наоколо лежаха телата и на други жени, всички прекрасни и носещи съвсем оскъдно облекло, което не прикриваше съвършените им тела. Гледката беше противна дори за свикналия със смъртта и на Субодай му се наложи да вдигне глава, мъчейки се да поеме глътка чист въздух. Чингис сякаш не забелязваше нищо. Погледът му бе прикован в планините в далечината с техните заснежени и чисти върхове.

Отначало Субодай не забеляза седящия на дървената пейка мъж. Облечената в роба фигура бе тъй неподвижна, че можеше да мине за поредната украса от необичайната обстановка. Чингис почти беше стигнал до нея, когато Субодай трепна и извика предупредително.

Ханът спря и вдигна меча да удари. Не видя нищо заплашително в човека и свали оръжието, докато Субодай го настигне.

— Защо не избяга? — попита Чингис. Зададе въпроса на дзински и мъжът вдигна глава и се усмихна уморено, преди да отговори на същия език.

— Това е моят дом, Темуджин.

Чингис се вцепени, когато чу детското си име от непознат. Мечът инстинктивно трепна в ръката му, но мъжът на пейката бавно вдигна празните си ръце, след което ги остави да паднат в скута му.

— Знаеш, че ще го разруша — рече Чингис. — Ще бутна камъните до последния в пропастта и никой няма да си спомня, че някога в тази планина е имало крепост.

Старецът сви рамене.

— Разбира се, че ще го направиш. Разрушението е единственото, което знаеш.

Субодай стоеше съвсем наблизо, надвиснал над мъжа на пейката и готов да го убие при първото рязко движение. Седящият не изглеждаше заплашително, но очите под гъстите вежди бяха тъмни и раменете му изглеждаха масивни въпреки бръчките на старостта по лицето. С периферното си зрение Субодай видя Чингис да прибира меча в ножницата си и когато ханът седна на пейката, изпъшка с облекчение.

— И въпреки това съм изненадан, че не си избягал — рече Чингис.

Стареца се засмя.

— Когато посветиш живота си на това да построиш нещо, може би ще разбереш. Не зная. — В гласа му се долови горчивина, когато продължи. — Не, няма да разбереш. Дори и тогава.

Чингис се усмихна, след което избухна в тъй бурен смях, че му се наложи да избърше сълзите от очите си. Стареца го гледаше и лицето му се изкриви в маска на омраза.

— Ох, добре ми дойде — рече Чингис. — Имах нужда да седна в градина насред мъртви жени и един хашишин да ми казва, че не съм построил нищо през живота си.

Отново се разсмя и дори Субодай се усмихна, макар че продължаваше да бъде нащрек.

Планинския старец искаше да излее презрението си към хана, преди да умре с непокътната чест. Пламна, когато онзи се изсмя в лицето му, и хладното му чувство за превъзходство се изпари.

— Да не мислиш, че си постигнал нещо в живота си? — изсъска той. — Да не мислиш, че ще те запомнят?

Чингис поклати глава, готов отново да избухне в смях. Стана, като все още се подсмиваше.

— Субодай, би ли убил стария глупак вместо мен? Той е просто торба с пръдня.

Хашишинът запръска слюнка от ярост и понечи да отговори, но Субодай го съсече и го остави да се дави в собствената си кръв. Чингис вече го беше изхвърлил от мислите си.

— Унищожили са селото, за да ме предупредят, Субодай. Не мога да им отвърна с по-малко, ако някой от тях е оцелял. Искам да запомнят цената на това, че ме нападнаха. Кажи на хората да започнат от покрива и да хвърлят керемидите и камъните в пропастта. Не искам и помен да остане, че са имали дом на това място.

Субодай кимна и сведе глава.

— Твоя воля, господарю хан.

 

 

Джелауддин запали конус тамян в памет на баща си. Точно една година беше минала от смъртта му. Братята видяха сълзи в очите му, когато се изправи и заговори тихо в сутрешния ветрец.

— Кой ще съживи костите, след като станат на пръст? Ще ги съживи онзи, който ги сътвори първия път.

Замълча, отпусна се на колене и опря чело в земята, отдавайки почит на шаха, който в смъртта си бе станал пътеводна светлина за последователите на своя син.

Джелауддин знаеше, че се е променил през годината след отчаянието на мъничкия каспийски остров. Беше открил тези думи и мнозина от онези, които бяха дошли да защитят вярата, го смятаха за свят човек. Броят им се бе умножил, бяха пътували стотици мили, за да участват във войната му срещу хана нашественик. Въздъхна. Не беше успял да запази ума си чист за молитвата в този ден на дните. Братята му бяха станали негови щабни офицери, макар че и те самите сякаш едва ли не, благоговееха пред него. Но въпреки цялата вяра някой трябваше да осигури храна, палатки и оръжия за онези, които нямаха. Именно затова се бе отзовал на поканата да се срещне с принца на Пешавар. Бяха се виждали само веднъж в Бухара, когато бяха разглезени и дебели от сладкишите момчета. Джелауддин имаше съвсем смътен спомен от момчето и нямаше представа в какъв мъж се е превърнало то. Въпреки това принцът владееше район, където нивите даваха богата реколта, а Джелауддин трябваше да отиде по-далеч на юг, отколкото някога беше стигал. Беше вървял, докато сандалите му не се разпаднаха, и продължи, докато петите му не станаха твърди като гьон. Дъждовете утоляваха жаждата му, горещото слънце изсушаваше тялото, а очите му горяха свирепо над брадата, която растеше гъста и черна.

Димът се издигаше от мангала, докато Джелауддин си спомняше баща си. Шахът би се гордял със сина си, макар и озадачен от дрипите, които беше избрал да носи. Баща му не би разбрал презрението му към богатството и усещането, че е по-чист без него. Когато поглеждаше назад към изнежения живот, който бе водил, Джелауддин потръпваше. Сега четеше Корана, молеше се и постеше, докато всичките му мисли бяха за отмъщението и армията, която набъбваше около него. Почти не можеше да повярва, че е бил онзи суетен младеж с неговия красив черен кон и дрехи от коприна и злато. Всичко това беше изчезнало, за да се замени с вяра, която гореше тъй силно, че щеше да унищожи враговете на Бог.

Когато се извърна от дима, Джелауддин видя братята си да чакат търпеливо със сведени глави. Постави ръка върху рамото на Тамар, докато минаваше край него, и продължи нагоре по стъпалата към двореца. Войниците извръщаха очи от него, но после зяпаха дрипавата фигура, дошла да види господаря им. Никой не вдигна ръка да спре светия мъж, довел цяла войска при Пешавар. Джелауддин вървеше с твърди стъпки, докато не стигна залата за аудиенции. Роби отвориха вратите и той не се поклони на онзи, който го бе повикал в дома си.

Раджата на Пешавар беше строен воин, облечен в копринена туника и препасан с пояс, чийто край падаше свободно покрай бедрото му и едва покриваше златната дръжка на сабята. Лицето му бе меко и месесто въпреки тънкото тяло. Малко неща в него напомняха за момчето, с което се бе запознал преди толкова много време. Докато Джелауддин приближаваше, индийският принц отпрати двамата си съветници и слезе от трона, за да се поклони.

Джелауддин го вдигна с една ръка, макар че жестът му го погъделичка приятно.

— Нима не сме равни, Наваз? Оказваш ми огромна чест с гостоприемството си. Хората ми от месеци не са се хранили така добре.

Младият раджа пламна от удоволствие. Погледът му се плъзна към тъмнокафявите крака на Джелауддин, станали корави от мазоли и мръсотия. Джелауддин се ухили, питайки се как ли би приел самият той подобен дрипав посетител, когато беше разглезен шахски син в Хорезъм.

— Чух чудни неща, Джелауддин — най-сетне отговори младият мъж. — Хора от собствената ми гвардия поискаха да ти служат срещу онзи чуждоземен хан.

— Добре са дошли, приятелю, но се нуждая от припаси повече, отколкото от хора. Ако можеш да ми предложиш коне и каруци, ще увисна на врата ти от благодарност. Ако имаш храна за войската ми, дори ще целуна златните ти пантофи.

Принц Наваз се изчерви още повече от ироничния тон.

— Ще получиш всички тези неща. В замяна искам единствено да ми позволиш да тръгна с теб, когато потеглиш на север.

Джелауддин претегли с поглед младия мъж. И в него гореше онова пламъче, което поддържаше войската му отвън. Младежите горяха, независимо дали са богати или бедни, благословени или проклети в живота си. Искаха да бъдат поведени. Това беше огромната тайна, която бе открил — че подходящите думи могат да запалят в тях жар, която никога да не се угаси. Стоплени от нея, те щяха да се обърнат срещу племената и дори срещу семействата си, за да го последват. Беше виждал бащи да оставят плачещите си жени и деца, без да се обръщат назад. Ако баща му бе успял да намери подходящите думи, Джелауддин беше сигурен, че щеше да поведе войските си до края на света.

Затвори за миг очи. Беше изтощен от дългия преход през планините и дори гледката на река Инд, която хранеше цял континент, не бе успяла да прогони умората. Отначало ходеше, защото нямаше кон. След това продължи да го прави, защото това впечатляваше хората му. Но въпреки това милите и хълмовете го бяха изсмукали и той се изкушаваше да помоли поне за една нощ в прохладно легло, преди да прати братята си да уредят храната за войската и да поеме обратно по пътя. Сдържа се, тъй като това щеше да го принизи в очите на принца. Младият мъж не се чувстваше равен на него, въпреки че Джелауддин бе облечен в дрипи, на които и просяк би се присмял. Вместо тях Наваз виждаше вярата му и беше смирен пред нея.

Джелауддин рязко дойде на себе си. Осъзна, че дълго време не е казал нищо, а само се бе олюлявал мълчаливо на едно място.

— Баща ти няма ли да възрази, Наваз? — най-сетне рече той. — Чух, че не следва великата вяра.

Лицето на принца се сви с неприязън.

— Не я разбира със своите хиляди светилища и глупави храмове. Забрани ми да тръгна с теб, но той няма власт над мен! Тези земи са мои и ти давам цялото им богатство. Хората ми са се заклели единствено в мен и баща ми не може да ми ги отнеме. Позволи ми да те наричам господар и да вървя редом с теб по пътя.

Джелауддин се усмихна уморено, усещайки как ентусиазмът на младия мъж донякъде облекчава болката в костите му.

— Добре тогава, Наваз. Ще поведеш хората си на свещена война и ще отблъснеш неверниците. Ще бъдеш до дясната ми ръка и двамата ще възтържествуваме.