Серия
Сивият път (1)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 22 гласа)

13
Звездният фарватер
(финал)

Снарядът продължаваше да се движи, но навсякъде хаосът беше все същият. Непрекъснато се редуваха срутени циркуси, кратери, планини. Нямаше вече равнини и морета. Някаква безкрайна Швейцария или Норвегия. Най-после в средата на тая напукана област на връхната й точка се видя най-бляскавата планина на лунния диск, ослепителният Тихо, който потомството ще нарича винаги с името на славния датски астроном.

Жул Верн, „Около Луната“

Ils s’en sont allés

Aussi loin que leur bateau pouvait les emporter

Pour savoir ce qu’on trouvait au bout de l’univers

Pour savoir où finissait la mer.

 

Ils se sont perdus

Entre le soleil et l’eau qui n’en finissait plus

Accrochés dans les haubans les yeux vers l’horizon

A deux doigts d’en perdre la raison.

 

Pour pouvoir tenir

Pour ne pas se laisser mourir

Ce qu’il leur a fallu subir

Le saura-t-on jamais?

Mais Dieu leur a donné

Des princesses pour esclaves

Et des rois enchaînés

Et les clés d’un paradis d’un monde merveilleux

Des empires aux trésors fabuleux, fabuleux.

Charles Aznavour, „Les Aventuriers“[1]

Правият път
Четири години по-късно
22 юли 1542 г. на Петата епоха

Разтърсван от неудържими тръпки, Финеган с върховно усилие се изправи на крака. Омекналите му колене се подгъваха. Той подпря длани на писалището, прехвърли тежестта си върху тях и зачака пристъпът да отмине. Беше болен, ала дали ставаше дума за обикновена треска, или за телесно страдание, причинено от тежък душевен потрес — това не можеше да прецени с размътения си разум. Зъбите му тракаха от убийствения студ, пронизващ цялото му тяло, и той си помисли, че трябва на всяка цена да се стопли. Сети се за мангала в камбуза, но знаеше, че не би имал сили да се добере дотам.

Не толкова съзнателно, колкото механично, Финеган се озърна из тясната каюта и погледът му спря върху сивия плащ, закачен на една от медните куки откъм вътрешната страна на вратата. Странен плащ, отбеляза частицата здрав разум, незасегната от болестта. Мекият, тънък плат сякаш излъчваше бледо сияние в полумрака на каютата и заблуждаваше взора, изглеждайки ту черен, ту тъмносив, ту почти бял. Монахът повдигна крак, пристъпи натам, залитна и се подпря на стената. Посегна с трепереща ръка, смъкна плаща от куката и опита да се наметне, но нямаше сили дори за това. Едва от третия опит успя да се загърне — и ласкавият допир на непознатата материя изведнъж стори чудо. Треската мигновено отмина, главата му се избистри като небосвод след лятна буря и енергията почна да се завръща в изтерзаното му тяло.

Отначало предпазливо, после все по-уверено Финеган се изкачи по стъпалата към палубата, заобиколи откъм левия борд и когато надстройката престана да закрива носа на кораба, поредната изненада го накара да застине за миг.

Не беше сам!

Едно безжизнено тяло бе клюмнало до фокмачтата, привързано здраво с въжета към нея. Вкочанените му ръце продължаваха да стискат дори в смъртта голяма златна чаша, украсена с един-единствен едър, кървавочервен рубин. Чорлавата коса провисваше пред лицето на покойника, но монахът веднага го разпозна. Беше Нико. Финеган отново си спомни последните редове от корабния дневник: „Нико не е на себе си. Ту седи като вцепенен и се взира с празни очи в бокала с рубин, ту напира да скочи зад борда. Наложи се да го вържа за фокмачтата.“

Уви, капитан Йоргос, дори и това не го е спасило, тъжно помисли монахът. Ти намери своя незнаен морско-небесен гроб като моряк от легендите, а сега твоят брат ще те последва.

Той посегна да отметне косата от лицето на мъртвеца и в секундата преди да докосне лицето му, зърна в някакъв изблик на мистично прозрение какво ще се случи след броени минути.

 

 

… Тялото лежеше на палубата, зашито в груб саван от парче резервно платно. Брат Финеган склони глава, сплете пръсти и от все сърце изрече кратка заупокойна молитва. Постоя малко, унесен в спомени за краткото си познанство с този лъчезарен младеж, после се наведе и с усилие преметна трупа зад борда. Видя го как потъва все по-надолу и по-надолу през зеленикавото сияние на водата, отправен към прозиращите през нея звезди.

— Сбогом Нико, братко на делфините — прошепна развълнувано Финеган. — Дано Всевишният и свети Джон ти помогнат да се завърнеш в любимите си вълни на Егея.

 

 

… Но видението трая само един кратък миг. Сетне пръстите му допряха челото на Нико и Финеган трепна от смайване, когато вместо восъчната студенина на смъртта усети жива, топла плът.

Финеган неведнъж бе виждал смъртници да се връщат от прага на гроба, но за пръв път изпита тъй мощно чувство на облекчение, смайване и възторг, че в очите му бликнаха сълзи. Няколко секунди той стоя потресен от избухналата в душата му надежда. После с неловки от вълнение пръсти развърза въжетата, подхвана безчувственото тяло на младежа и с незнайно откъде дошла сила го вдигна на ръце.

С бавни стъпки слезе в трюма, положи Нико на койката в капитанската каюта и се запита как може да му помогне. От оскъдния си опит с подобни случаи знаеше, че в сегашното състояние младежът се нуждае от покой и топлина. Финеган изтича в камбуза, разпали готварския мангал, откачи го от предпазните скоби и се върна с него в каютата. Нико продължаваше да лежи неподвижно. Дишането му беше плитко, неравно. Монахът се опита да измъкне златния бокал от ръката му, но вдървените пръсти стискаха като клещи. Тогава той легна до младежа, притисна се към него, за да му предаде от своята топлина и разпъна над двамата странния сив плащ.

Мина може би четвърт час и стегнатите мускули на Нико като че се поотпуснаха. Дишането му стана по-спокойно. Вече не беше в болезнен припадък, а потънал в дълбок сън. Брат Финеган внимателно стана, зави го с дебело вълнено одеяло, донесе от камбуза кана вода и я остави до леглото. После се замисли какво да прави тепърва.

За момента бе сторил за Нико каквото му беше по силите. Сега думата имаше най-великият лечител — Природата. Но дори да владееше сто пъти по-богат целителски опит, никакви грижи нямаше да бъдат от полза, ако „Елпида“ не оцелееше. Трябваше по някакъв начин да върне шхуната към реалния свят — сам, без ничия помощ. И без да знае как да го стори, защото спомените му от плаването дотук бяха запечатани и всеки опит да си ги възвърне би довел неминуемо до нов, може би още по-тежък припадък.

Той сложи в мангала още малко дървени въглища, раздуха ги добре, остави прозорчето леко открехнато за проветрение, след това се загърна със сивия плащ и отново се изкачи на палубата. По стар моряшки навик наплюнчи пръст и го вдигна високо, за да определи откъде духа вятърът. Но не усети нищо. Въздухът изглеждаше абсолютно неподвижен като в пълно безветрие. И все пак като вдигна глава, Финеган зърна на фокмачтата знаме от онзи странен, ефирно-сребрист материал, който бе видял в килията на отец Амвросиас. Въпреки привидния щил някаква тайнствена сила го развяваше почти право напред — натам, където се синееше огромният облачен диск на Тера.

Изпълнен със страхопочитание, монахът гледаше тази вълшебна материя, сътворена от негови събратя по вяра. Ръката му бавно се вдигна за кръстен знак и в паметта му прозвучаха стиховете от мистичната поема на свети Джон Оксенфордски:

Живееше в Арверниен

морякът смел Еарендил;

за своя кораб здрав и лек

той взе дърво от Нимбретил;

извая сребърен фенер

и ясни сребърни платна,

носът бе като лебед бял

със знамена от светлина.

— Бил ли си тук, свети човече? — прошепна той, сякаш блаженият мъдрец от древното минало можеше да го чуе. — Видял ли си с очите си тая прекрасна и страшна гледка, или Бог в безкрайното си милосърдие ти я е разкрил, за да я опишеш пред вярващите?

Погледът му слезе надолу по мачтата към гика, където надипленото платно бе обвито в брезентов калъф. Финеган разкопча ремъците, смъкна брезента и не се учуди, като видя отдолу същата сребърна паяжина. Но след като помисли малко, той поклати глава. Знаеше, че сам няма да се справи с основните платна. За тях би му трябвал поне още един човек. Засега просто нямаше друг избор, освен да се ограничи със стаксела и кливера. А и така би било по-предпазливо, поне на първо време, докато привикне с плаването по тайнственото небесно течение.

 

 

Един час по-късно след много усилия брат Финеган бе успял да вдигне и закрепи двете предни платна. Безплътният вятър веднага ги изду и понесе „Елпида“ напред по сияйния бледозелен канал през вселенската шир. Застанал на щурвала, монахът не откъсваше поглед от водата пред себе си. Доколкото можеше да прецени, Правият път бе широк около две морски мили. По ръбовете му сиянието избледняваше, отстъпвайки място на чернотата на космоса и Финеган за нищо на света не би искал да провери на практика какво би станало, ако шхуната излезе навън. Затова строго се придържаше към средата, грижливо коригираше всяко отклонение и с тревога се питаше какво ще стане, когато умората го надвие.

Поне едно е хубаво, каза си той с въздишка. Няма вълнение. Водата е гладка като огледало и само едва се полюшва.

 

 

Нямаше представа колко време е минало, но вкопчените в щурвала пръсти започваха да го болят, а погледът му да се премрежва и трябваше често да разтрива очи с юмрук. Навярно затова в първия момент си помисли, че му се привижда, когато каналът отпред се раздвои като буквата Y. Ала очите не го заблуждаваха — наистина наближаваше разклон на небесното течение и трябваше да реши кой път да избере. При това за броени минути, защото макар въздухът и водата да изглеждаха неподвижни, Финеган усещаше, че шхуната се движи с невъобразима бързина спрямо околното пространство. За последните два-три часа дискът на Тера бе нараснал видимо, а това означаваше, че „Елпида“ е преодоляла огромни разстояния.

Дясно на борд, реши Финеган с безумната храброст на човек, който няма какво да губи. Натам и вятърът беше по-благоприятен, и пътят към Тера изглеждаше по-прав. Разклонението шеметно летеше насреща, ето, вече беше съвсем наблизо, щурвалът послушно се завъртя под дланите му и шхуната с изящна лекота пое по новия курс.

В този момент се случи нещо загадъчно и тревожно.

Отпред, право по курса, се появи мъничко черно петънце. То бързо растеше и само след секунди Финеган успя да го различи ясно: дървесен дънер с почерняла от водата кора, попаднал тук незнайно кога и незнайно как. Ала не това бе най-изненадващото. Смайващата гледка бе друга — изправена в несигурно равновесие върху този импровизиран сал, някаква странна човекоподобна твар отчаяно размахваше ръце срещу идващия кораб и крещеше нещо, ала до слуха на Финеган не достигаше нито звук.

Всичко стана за броени секунди. Сетне дънерът стремително прелетя покрай левия борд, отмина и бързо изчезна в далечината зад кърмата. Монахът само успя смътно да зърне дребно мършаво тяло със стърчащи ребра, болнава сивкаво-зеленикава кожа, костеливи ръце и крака с ципести пръсти, и изпито лице с огромни кръгли очи, излъчващи мътна жълтеникава светлина като блясък на блатни огънчета.

Що за създание бе това? Откъде идваше, накъде отиваше и какво искаше от срещнатия в безкрая кораб? Напразни въпроси. Едва ли някога щеше да узнае отговора им.

Финеган отлепи ръка от щурвала, прекръсти се и продължи да управлява шхуната, която летеше все по-стремглаво по магическия канал през бездната.

 

 

Сребрист блясък далече наляво привлече вниманието му. Сред чернотата на безкрая висеше някаква лъскава метална грамада, отразяваща ярките лъчи на Слънцето и Дневната звезда. Тя нямаше ясно определени очертания, приличаше на хаотичен сбор от грамадни кубове, цилиндри и пръстени, съединени с метални греди и преходни тунели.

Колкото и да се тревожеше за курса, Финеган не устоя на парещото любопитство. Блокира щурвала, изтича долу в капитанската каюта и грабна далекогледа от стената над писалището, като хвърли мимоходом едно око на Нико. Младежът продължаваше да спи, но дишаше по-спокойно и лицето му бе поруменяло. Успокоен, монахът бързо се изкатери горе, провери щурвала и насочи далекогледа към загадъчния обект отляво.

Металните стени сякаш подскочиха насреща му. Сега ги виждаше съвсем отблизо и с тръпка на страхопочитание осъзна, че това е една от легендарните небесни крепости на Древните. Наистина всемогъщи създания са били, помисли си развълнувано той. Достигнали са мощта на Всевишния… и са платили скъпа цена за това.

Сякаш в отговор на тази мисъл в обектива на далекогледа се появи един от кръглите илюминатори на небесната крепост… и за част от секундата Финеган видя нещо, което щеше да го спохожда в кошмарни сънища до края на живота му.

Сред просторно помещение във вътрешността на крепостта висяха няколко човешки фигури, облечени в бели костюми с прозрачни шлемове на главите. Ала през шлемовете прозираха не лица, а озъбени черепи с черни дупки вместо очи. Мъртъвци, отдавна намерили своя вечен гроб тук, сред безкрая. Ново необяснимо прозрение прелетя през главата на брат Финеган и в него той осъзна, че тия люде са били тук в деня на Армагедон, а сетне са останали в небесната крепост да умират бавно, без възможност да се завърнат в човешкия свят.

Гърлото му се сви от състрадание, но нарастващата скорост на шхуната не му остави време за повече наблюдения. Той закачи далекогледа до безполезния извън Тера компас, обърна гръб на крепостта, превърната в гробница, и отново хвана щурвала. Ставаше все по-трудно да се придържа към средата на потока, корпусът сякаш подскачаше върху невидими вълни — все още леки, но постепенно нарастващи. И все пак го изпълваше крехка надежда — родният свят идваше все по-близо. Може би въпреки всичко щеше да успее да намери пътя към живите, топли морета.

И ненадейно пламъчето на надеждата трепна и изгасна, защото Финеган видя за какво се е опитвало да го предупреди онова окаяно създание.

Отпред, право по курса, бързо нарастваше силуетът на грамаден черен галеон. Нито една човешка фигура не се мяркаше по пустите палуби, платната бяха скатани, ала откъм зловещия кораб лъхаше тъй гибелна и скверна заплаха, че ако можеше, монахът тутакси би насочил шхуната по обратния курс. Ала нямаше нито време, нито възможности за това. Нямаше как да поддържа курс байдевинд — не и сам, не и в този тесен коридор от сияеща вода. Оставаше му само да стиска руля и да отправя към Бога несвързани, страстни молби за помощ.

И Всевишния навярно го чу, защото се случи истинско чудо. Платната изведнъж промениха цвета си от сребрист на черен, черен стана и плащът върху плещите на самотния мореплавател. Финеган нахлупи качулката почти до носа си и разтреперан зачака кога ще отмине черният кораб.

— КОЙ СИ ТИ? — изрева ненадейно в главата му глас безмълвен, ала тъй страшен и мощен че разтърси самите му кости. Идваше от вътрешността на привидно пустия галеон. И ако един звук може да има цвят, този глас бе също тъй черен като зловещия кораб.

Монахът мълчеше.

Нечий взор плъзна по него — безплътен, ала отблъскващ до потрес като студено пипало на лигава твар от морските бездни. Финеган усети лъхащата от него враждебност към всичко живо, сетне взорът възприе привидната чернота на плаща и изведнъж нещо се промени. Враждебността на незнайното страховито чудовище от галеона изчезна и то прати към „Елпида“ своята благословия, ако изобщо можеше да се нарече така съзаклятническото пожелание за успех в някаква гнусна и немислима мисия.

Черният кораб прелетя край шхуната и Финеган вече отваряше уста за въздишка на облекчение, когато зад гърба му отекна рев. Яростен зверски рев на грозен хищник, осъзнал, че е изтървал плячката си. Но странно — яростта не бе насочена към него.

Финеган се озърна.

Нико се подаваше от трюма, все още стискайки златната чаша и рубинът върху нея хвърляше сред вселенския мрак победоносно огнено зарево.

Зад тях галеонът мълниеносно разпъна платна — тъй бързо, както никой простосмъртен екипаж не би могъл да го стори.

— Нико! — изкрещя отчаяно Финеган.

Нямаше време за размисли. Той закрепи щурвала, хвърли се към младежа и го разтръска за раменете.

— Нико! Чуй ме! Трябва да вдигнем всички платна. Побързай, ако ти е мил животът!

Двамата се втурнаха към скрипеца на гротмачтата и напрегнаха всяка капка енергия в измъчените си тела, за да го завъртят.

 

 

Изминаха още час или два, изпълнени с нечовешко напрежение, надежди и отчаяние. Надежди, защото лека като чайка, „Елпида“ успяваше да поддържа дистанцията от черния преследвач. Отчаяние — защото въпреки всичко галеонът не изоставаше… и защото — Финеган осъзна с ужас това — бяха попаднали в погрешното течение. То минаваше на хиляди километри от Тера. След като толкова часове родната планета бе нараствала, сега тя мина вляво от тях и отстъпи място на Селена, която на свой ред взе да расте право по курса.

Все по-близо и по-близо идваше нейният диск, постепенно изпълни целия небосвод отпред и разстоянието намаляваше стремглаво. Хиляди километри… стотици… десетки. Курсът леко се промени, плъзна почти успоредно на повърхността на планетата, но продължаваше неотклонно да слиза надолу. Летяха над Морето на спокойствието и за кратко в гърдите на Финеган отново се върна надеждата, че ще успеят да се спуснат върху морските вълни. Сетне отдолу се плъзнаха планински ридове, хълмове, дълбоки котловини и клисури, остри зъбери и сенчести долини с проблясващи в тях реки. Изгряващото слънце хвърляше бледи кървави отблясъци над този хаотичен пейзаж.

Бяха достигнали самата линия на залеза и навлизаха в нощта, когато Правият път свърши.

Широката водна ивица изчезна като отрязана с нож. Още миг или два шхуната продължи да се носи напред по инерция. После изгуби опора и полетя право надолу от четири километра височина.

— Господи, приеми душите ни! — прошепна брат Финеган и с едната ръка стисна безполезния щурвал, с другата здраво прегърна Нико през раменете.

Под тях една огромна пръстеновидна планина, едва огряна по върховете от първите лъчи на изгрева, бе зинала да ги погълне…

Бележки

[1] Те заминаха тъй далеч, колкото можеше да ги отнесе техният кораб, за да узнаят какво има в края на вселената, да узнаят къде свършва морето. Те се изгубиха между слънцето и безкрайната вода, вкопчени във въжетата, впили очи в хоризонта, на косъм от лудостта. Ще знаем ли някога какво са изтърпели, за да могат да издържат, за да не се оставят да умрат? Но Бог им даде принцеси за робини и крале в окови, и ключовете на рая, на един чуден свят, на империи с приказни съкровища.

Шарл Азнавур, „Авантюристите“

Край