Серия
Сивият път (1)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 22 гласа)

10
Раздяла с близки хора

Но прати при Анчар веднъж

човек човека с властно слово,

и тръгна бързо онзи мъж,

и върна се в зори с отрова.

 

Донесе клея смъртен той

и клонче с помъртвели листи.

И по челото бледно — зной

като поток го беше плиснал.

 

Донесе и припадна, слаб,

пред шатрата, във порив сетен.

И мъртъв зърна своя раб

непобедимият владетел.

 

И с таз отрова зарази

стрелите князът бързотечни.

И с гибел черна порази

съседите в страни далечни.

А. С. Пушкин, „Анчар“

Бе мислил, че може да върне за малко миналото и да се сбогува. Бе мислил, че може да утеши скръбта или ако не я утеши, то поне да я ускори, да я накара да поизбърза малко, като се върне на мястото, където бяха щастливи. Но не той властваше над скръбта, а тя над него. И през идните месеци и години очакваше скръбта да го научи на много други неща. Това просто бе първото.

Джулиан Барнс, „Брачни линии“

Тера
Арабската пустиня
18 февруари 1537 г. на Петата епоха

Пръстите на момчето неуморно стискаха и отпускаха двете гумени топки, докато крачеше през пустинята, без да се оглежда. Познаваше тъй добре пътя си, че можеше да го измине дори насън. Всъщност насън го изминаваше много по-често, но никога не знаеше какво го очаква накрая — радост или кошмар.

Отвъд хребета на поредната пясъчна дюна изведнъж се разкри целта му — малък оазис, сред който ослепително блестяха водите на езерце. Листата на палмовата горичка бяха провиснали морно под палещото слънце, а в самия й край растеше ниска клонеста топола, по чиито вейки трепкаха завързани избелели парцалчета. Стари знаци на благодарност от изцелени хора. Ала вече отдавна никой не идваше тук. Хората смятаха мястото за прокълнато и със суеверен страх го заобикаляха отдалече.

Слизайки към оазиса, Елхаджиб забеляза, че неусетно е престанал да стиска топките и мислено се упрекна за това. Не биваше да се отпуска. Ръцете му трябваше да бъдат силни. Много силни.

Сърцето му се сви когато най-сетне зърна пред себе си онова, което палмите досега милосърдно бяха укривали от него — рухнали почернели стени, купчинки керемиди и камъни, стърчащи овъглени греди. Останки от един малък самотен дом, където някога обитаваха щастие, мъдрост и доброта. Той стисна зъби и прекрачи в руините.

Под една опушена каменна плоча в ъгъла се криеше неговата съкровищница. Елхаджиб повдигна плочата и измъкна от малката яма под нея три неща: обковано дървено ковчеже, стоманен лък и тежък колчан със стрели. Най-напред отвори ковчежето, изсипа вътре съдържанието на кесията си и въздъхна. Златните монети едва покриваха дъното, а трябваше да стигнат догоре… и пак не се знаеше дали щяха да бъдат достатъчни, за да изпълни целта си. Но колко трудно, о, Аллах, колко трудно се печелеха тия монети, дори когато си готов на всичко за тях.

Той върна ковчежето на място, метна колчана на рамо и с лъка в ръка тръгна към пустинята. Спомни си как ковачът го сметна за луд, когато му обясни какво иска. Но Елхаджиб не беше луд — макар че понякога сам се питаше дали е така. Във всеки случай знаеше много добре, че единствено лък от стомана би пратил стрелата тъй далече, както изискваше безумната му мечта.

На около двеста крачки от оазиса той спря, сложи на китката си кожения предпазител и извади първата стрела от колчана. Беше тежка, цялата обвита в олово, за да тежи повече и да лети по-надалече, стига ръката, която я праща, да е достатъчно здрава. Елхаджиб зареди лъка, изпъна тетивата с всичка сила и пусна стрелата. После посегна за втора, без да поглежда къде е паднала първата. Засега не гонеше точност — само сила и разстояние. След година, след две щеше да дойде ред и на точността. А после…

Когато изстреля всичките двайсет стрели, той тръгна да ги събира. Беше боядисал перата им в черно, за да се виждат по-добре върху пясъка. И все пак събирането им винаги се оказваше бавна и досадна работа, защото въпреки цялото му старание оловната обшивка не беше добре разпределена и стрелите се отклоняваха в полет.

Последната стрела бе стигнала по-далече от предния път и това го зарадва. Явно ръцете му укрепваха. Той прибра стрелата в колчана, обърна се и сякаш го облъхна леден вихър, когато видя оазиса — тъй тих, тъй спокоен, като че ли зад палмите все още имаше гостоприемен дом.

Ала дом нямаше. Нямаше го от онзи прокълнат ден, когато великата лекарска дарба на Фатин ал-Хакими погуби него и цялото му семейство.

Беше преди три години…

 

 

Доктор Фатин забеляза конете едва когато спряха пред къщата. Бяха девет на брой, върху осем от тях яздеха мъже с униформи на каирската дворцова стража, но не те породиха тревогата му. Стресна го онзи, който яздеше начело — млад мъж с орлов профил и властен поглед, облечен изцяло в черно. На гърдите му блестеше златен накит с огромен изумруд, символ на втория по власт в страната — принц Ахмад, велик визир и наследник на трона.

Както се бе случвало неведнъж, докторът завъртя глава към сина си и кимна. Момчето разбра безмълвния сигнал, остави книгата и пъргаво се мушна под тезгяха. След минута вратата се отвори и принц Ахмад прекрачи в малкото дюкянче. Той плъзна недоверчив поглед наоколо, после се втренчи в стопанина.

— Знаеш ли кой съм?

Лекарят почтително сведе глава.

— Да, господарю.

Принцът се огледа отново.

— Сами ли сме?

Доктор Фатин разпери ръце.

— Виждате ли някого? Говорете спокойно, господарю. Вашият покорен слуга ще стори всичко по силите си, за да ви помогне. Какво страдание ви води насам?

— Здрав съм като камък — отсече принц Ахмад и гласът му звучеше заплашително като удар на меч върху стоманен щит. — Друго ме води при теб, докторе. Казват, че си най-добрият в арабските земи, а може би и в целия източен свят.

— Тъй казват хората, повелителю, но те често преувеличават. Правя каквото мога за страдащите, а другото е в ръцете на Всемогъщия. Лекарят е само малкият пръст на неговата десница…

— Стига приказки! — нетърпеливо го прекъсна принцът. — Кажи ми… — Той се поколеба за момент. — Кажи ми… като лекар ти сигурно познаваш не само каквото носи живот, но и каквото носи смърт, нали?

Доктор Фатин изтръпна. Не за пръв път водеше такъв разговор и досега винаги бе прогонвал онези, които подхващаха тази тема. Ала не и днес. Прекалено могъщ властник стоеше пред него.

— Отровите ли имате предвид, господарю? — смирено попита той.

— Както щеш ги наричай! Понякога могат да бъдат и сетно лекарство срещу страданията, ще го отречеш ли, докторе?

— Мъдростта ви е велика, повелителю — отново се поклони Фатин ал-Хакими. — Да, понякога в моя занаят се е налагало да давам подобно сетно лекарство, макар и с болка на душа. Тежко решение е това и оставя незаздравяващи рани в сърцето…

Принцът раздразнено махна с ръка.

— Остави това. Имам въпрос към теб. Вярно ли е, че няма отрова, която да не може да бъде открита подир смъртта?

— Вярно е, господарю. Отровите са безброй, ала всяка от тях оставя следа и един опитен лекар непременно ще я открие. Ето например най-често употребяваната отрова — арсеникът. Типичните прояви са остри стомашни болки, разстройство, повръщане, много тъмна урина и дъх на чесън. Бадемовият екстракт действа мълниеносно, но също има характерен мирис. Отравянето с опиати е милосърдно, ала се разпознава по свитите зеници…

— Спести си приказките, докторе. Значи ако ти дадат да прегледаш един покойник, ще можеш да разбереш дали е бил отровен или не.

— Съвършено вярно — кимна доктор Фатин. — Излишно е било да биете толкова път дотук, когато всеки опитен лекар можеше да ви го каже.

Гласът на принца изведнъж стана тих и заплашителен.

— Има причина да дойда точно при теб. И сега ще я разбереш. Не се ли славиш именно ти, Фатин ал-Хакими, като единствен в света познавач на Шажира Елноуд — Дървото на смъртта?

— Господарю! — възкликна лекарят с изтънял глас. — Кой ви изпрати при мен?

— Няма значение — усмихна се мрачно принцът. — Просто отговори на въпроса: би ли могъл да познаеш, ако някой е отровен със сок от това дърво?

— Това е безумие, повелителю — бързо заговори доктор Фатин. — Безумие е, кълна се! Вие не знаете за какво говорите. Да, смъртта ще дойде бързо, за по-малко от едно денонощие. Да, на пръв поглед ще изглежда като тежък вътрешен кръвоизлив, най-вероятно от спукана язва. Единственият признак ще се види едва дълго подир смъртта — тялото не изгнива, понеже тази отрова убива всичко живо, дори и невидимите буболечки, пораждащи разложението. Ала аз бих забелязал и други издайнически подробности. Първо — онзи, който е дал отровата, ще се разболее. Тя трябва да се държи в оловна съдина и най-малкият допир до нея непременно ще предизвика изгаряне и мехури по ръцете на непредпазливия. Същото се отнася до приборите за хранене, които са имали допир с отровата.

— Много добре, докторе — пак се усмихна Ахмад. — А ако изчезне онзи, който е дал отровата? Ако изчезнат приборите, а тялото бъде погребано? Ще разбере ли някой?

Фатин ал-Хакими мълчеше и по челото му се стичаше пот, но не от жегата, защото в дюкянчето беше прохладно.

— Отговаряй! — настоя принцът. — Ще разбере ли някой?

— Не — прошепна дрезгаво лекарят. Той замълча отново, после изведнъж си възвърна гласа. — Но кой ще ви донесе сок от Прокълнатото дърво, господарю? Това е сигурна гибел — човекът няма да доживее, за да стигне до вас. Може би ще издъхне още под самото дърво.

Свито под тезгяха, изтръпналото момче чу как отговорът прокънтя като гръмотевица, макар че всъщност принцът не бе повишил глас.

— Ти, докторе. Ти си единственият, който е взимал сок от дървото и още е жив.

— Не! — възрази твърдо доктор Фатин. — Моите почитания, повелителю, но няма да го сторя. И не ще ме принудите нито със заплахи, нито с мъчения.

— О, ще го сториш — изрече почти ласкаво принц Ахмад. — Ще го сториш и то на драго сърце. Кажи ми, драги, колко деца имаш?

— Две — отговори бързо лекарят. — Момче и момиче.

Принцът се разсмя.

— Не лъжи, докторе! Имаш четири деца — три момичета и едно момче. Чуй ме сега. След десет дни ще се върна и искам да получа от теб оловна съдина със сок от дървото. Не я ли получа, децата ще умрат. И жена ти, разбира се. А теб милосърдно ще оставя жив, за да помниш и страдаш. Мълчи! Не искам отговор, а действие. Помни, докторе, имаш само десет дни!

Принцът рязко се завъртя, излезе с широка крачка навън и се метна на коня.

Доктор Фатин ал-Хакими наведе глава. Изпод тезгяха синът му Абдул го гледаше с широко разтворени, блестящи очи.

— Излизай, синко — уморено изрече той. — Чака ни работа.

 

 

В малкото мазе под къщата имаше врата, която никога не се отваряше. Наричаха я Забранената врата. Доктор Фатин единствен знаеше какво има зад нея и затова сърцето на Абдул се разтуптя, когато видя баща си да я отключва. Очакваше там да е скрито съкровище, но гледката го разочарова. В тясната стаичка зад вратата нямаше нищо освен вехта дървена ракла, стол и писалище с разтворена книга върху него.

Бащата отвори раклата и се обърна към момчето.

— Помогни ми, Абдул.

Вътре имаше денк от насмолено платно — толкова тежък, че дори с общи усилия едва го измъкнаха от сандъка и трябваше да си почиват на два пъти, докато го изнесат на двора. Лекарят разгъна платното и отдолу се разкри нещо, което напомняше броня — кръгли метални плочки, зашити една над друга като керемиди на покрив или като рибешки люспи.

— Какво е това, тате? — смаяно попита Абдул.

Баща му приклекна, хвана момчето за раменете и го погледна в очите.

— Това, сине, е моето наследство, а някой ден ще стане и твоето. Нашият род от векове изследва Дървото на смъртта. Мечтата ни е да използваме неговата страшна отрова за благото на хората — защото всяка отрова е и лекарство. Още прадядо ми е открил, че невидимата смърт прониква през всичко, освен през оловото. Затова създал този кожен костюм, обшит с оловни плочки.

Момчето погледна със съмнение купчината олово.

— Как ще го носиш? Та той е толкова тежък!

— Издържа се някак — успокои го бащата. — Вече три пъти съм ходил с него до дървото.

— Ще се изпържиш в него! — възрази отново Абдул.

— Няма — усмихна се доктор Фатин. — Когато стигна до Дървото, първо ще изчакам да падне нощ и тогава ще го облека. Хайде, стига приказки. Помогни ми да навлека това чудо.

Трябваха им десет минути съвместни усилия, за да надянат тежката дреха върху тялото на Фатин. Тя стигаше чак до земята и го закриваше целия, освен двата остъклени отвора пред очите и още един отвор пред устата, който му позволяваше да диша през няколко слоя марля.

Макар да знаеше, че под всичко това се крие любимият му баща, Абдул не можеше да се отърве от чувството, че пред него стои някакво зловещо чудовище — може би джин от старите приказки. А гласът, който прозвуча изпод качулката, бе точно като на джин — глух и страховит:

— Донеси сега кофа вода и ме облей от глава до пети.

— Защо, татко? — попита момчето.

— Трябва да бъдем сигурни, че нито капка няма да проникне до мен — отговори зловещият глас. — Хайде, побързай, че почвам да се задушавам!

 

 

Същата вечер доктор Фатин заръча на жена си да отведе децата при сестра си в Ел Фаюм и да не се връща, докато не получи вест от него. После натовари оловния костюм върху камилата и пое през пустинята към прокълнатото място, където растеше Дървото на смъртта.

За малкия Абдул гостуването при братовчедите беше истинска радост. С тях никога не скучаеше — те винаги измисляха нови игри, а и големият град предлагаше безброй развлечения. Вярно, от време на време с тревога се сещаше за баща си, но тревогата бързо отлиташе, заличена от наивната детска вяра, че родителите са най-могъщите хора в света и нищо лошо не може да им се случи.

Две седмици по-късно до Ел Фаюм стигна тъжната вест за смъртта на стария халиф. Из целия град увиснаха траурни знамена, ала увлечените в игри деца не им обръщаха внимание. После траурът отмина и животът продължи по старому под властта на новия халиф Ахмад.

Едва два месеца след онзи съдбоносен разговор доктор Фатин ал-Хакими се появи в Ел Фаюм. Изглеждаше тъй измършавял, посърнал и състарен, че жена му плесна с ръце и се завайка:

— Фатин! Слънце мое! Какво те е сполетяло?

— Нищо, жено — глухо отвърна той. — Сторих каквото трябваше и дано Аллах ми прости греха. Боях се, че може да стане и още нещо, но всичко е наред. Време е да се прибираме у дома.

— А може ли да вземем Галиб да ни погостува за две-три седмици? Двамата с Абдул станаха неразделни приятели.

— Може — съгласи се Фатин, но очите му гледаха някъде в пустотата, сякаш изобщо не бе чул въпроса.

 

 

През цялото време на пътуването той си остана все така унил и замислен, но когато зърна отново оазиса, на лицето му се върна лека усмивка. Старата къща с белосани стени сякаш безмълвно го подканваше да продължи живота си и да изкупи с добри дела неволно сторения грях. Преди да прекрачи прага, Фатин стисна юмруци и мислено се закле да помага още по-усърдно на страдащите.

Ала съдбата не му даде този шанс.

На третата вечер след завръщането цялото семейство бе седнало да вечеря под лозницата в двора. Над пустинята царуваше звезден мрак и откъм езерцето полъхваше благословена прохлада. Петролната лампа, закачена над софрата, опитваше да се пребори с тъмнината, но успяваше да обрисува само един тесен светъл кръг около насядалите хора.

Фатин обра с пръсти последните зрънца ориз, въздъхна доволно, облегна се на стената и махна с ръка към сина си.

— Абдул! Бягай горе да ми донесеш лулата.

— Да, татко — отвърна послушно момчето, скочи на крака и изтича към горния етаж на къщата.

Там го завари бедата. Тъкмо бъркаше в чекмеджето на скрина до прозореца, когато от нощта като адски демони излетяха въоръжени конници. В светлината на лампата блеснаха саби, раздадоха се писъци, плисна кръв и всичко свърши за броени секунди, ала на Абдул му се струваше, че цяла вечност е гледал през стъклото как падат мъртви баща му, майка му, сестрите му и братовчедът Галиб. Беше се вцепенил от ужас и кой знае защо най-много го потресе не самата смърт, а кървавите петна по бялата покривка. Мама няма да може да изпере това, помисли си той и изведнъж дъхът заседна на гърлото му, защото осъзна, че майка му вече никога няма да пере.

Долу конниците скочиха от седлата. Бяха облечени в черно, с черни превръзки през лицата, които оставяха открити само очите.

— Пребройте ги! — заповяда най-едрият, навярно предводител на шайката.

— Шестима — отговори след миг един от нападателите. — Точно както ни казаха: докторът, жена му, три момичета и едно момче.

— Добре — кимна главатарят. — Проверете дали са мъртви, запалете къщата и да се махаме. Господарят ще е доволен.

Пет минути по-късно злодеите яздеха през нощната пустиня, а пред тях танцуваха грозни, безформени сенки, хвърляни от пламъците на пожара в благословения малък оазис.

 

 

Вече не благословен, а прокълнат, оазисът се смаляваше зад гърба на Абдул, докато накрая дюните го укриха от поглед. Момчето не се озърна нито веднъж. Там вече нямаше нищо за него, освен болезнени спомени и хладни кроежи за мъст. Абдул ал-Хакими можеше да загине в онзи пожар — и всъщност наистина бе загинал. От онази нощ на негово място се появи друго момче със сърце от камък и воля от стомана. Наричаха го Нусафер Елхаджиб и имаше една-единствена цел в живота: да прониже със стрела гърдите на халифа Ахмад.

Проблемът бе само един. Халифът нямаше ни най-малко желание да му се случи подобно нещо и бе взел най-строги мерки да предотврати всяка възможност за атентат.

И все пак имаше начин. Имаше. Ако стрелата бъде пратена от много далече… ако е много тежка, за да не се отклонява… и ако стрелецът е ненадминат майстор…

Елхаджиб знаеше какво му трябва. Стоманен лък — и стрела от маскон.

 

 

Бе изминал половината път, когато видя стареца да седи невъзмутимо сред пясъците, без да обръща внимание на непоносимата жега. Приличаше малко на нищия проповедник Джалал ал-Дин, но човек би могъл да ги сбърка само отдалече… или под прикритието на нощния мрак край водите на Нил. Този тук беше облечен не в дрипи, а в снежнобели одежди, брадата и дългата му коса блестяха като сребро, а прорязаното му от дълбоки бръчки лице излъчваше мъдрост и печална увереност.

Момчето спря пред него.

— Значи упорстваш в плана си, Нусафер Елхаджиб? — спокойно изрече старецът. — Не желаеш да продължиш делото на баща си.

— Делото на баща ми! — Елхаджиб се извърна и ядно плю в пясъка. — Какво му донесе то, освен смърт? Престани да ми досаждаш, старче! Не знам кой те праща — пъкълът или раят — но ако наистина си мъдър, би трябвало да разбираш, че за мен няма път назад. Нищо не ще ме върне към миналото. Нищо! Аллах може да ме погуби, но не и да ме спре.

— Ех, гордост на младостта — въздъхна старецът. — Не, момко, Аллах няма нужда да те погубва, за да ти докаже колко крехки и глупави са човешките планове. Особено когато зад тях не стои нищо друго, освен желанието за мъст. Добре, няма да те възпирам, щом така си избрал. Върви си по пътя и дано в края му намериш утеха.

Няколко секунди двамата се гледаха втренчено, после момчето тръсна глава, завъртя се и тръгна решително през пустинята. След стотина крачки се озърна през рамо… и не се изненада, като видя, че от странния старец няма и помен.

Тихо
Ханът „При Железния крал“
11 март 1537 г. на Петата епоха

Ланс се озърна към дърветата, но не видя никъде Кийра. Е, може би така щеше да е по-добре. Вече бе овладял близкото хвърляне, но нямаше никаква гаранция за успех, а не искаше да се излага пред нея. Стигаше му и това, че Хурго Злитопор стоеше на двайсет крачки от него и го гледаше с изпитателно присвити очи. Този път беше дошъл със секирата си и това изглеждаше добър знак за момчето. Стига да успееше да се представи добре.

— Е, момче, коя цел си избираш? — попита старият ветеран.

Ланс посочи един обрасъл с лишеи пън в отсрещния край на поляната. Хурго погледна натам и поклати глава.

— Далече е. Няма да ти стигнат силите.

Без да отговаря, Ланс стисна зъби и се наведе. Прашката вече лежеше готова на земята до него — изпъната, с тежкия камък точно по средата. Той хвана здраво двата края, напрегна мускули, изпробва тежестта и изведнъж вложи цялата си сила в добре отработеното движение. Прашката излетя нагоре, пръстите на момчето освободиха единия край, камъкът продължи полета си по висока дъга и тежко тупна само на две педи от пъна.

Хурго Злитопор одобрително цъкна с език.

— Брей, да му се не види! И окомер имаш, момко, и сила — само мъничко не ти достигна, но още си млад, тепърва има да трупаш мускули. Ние, неандите, имаме яки ръце. А и бързо се учиш. Не бях виждал някой да овладее близкото хвърляне само за четири дни. Пак ще те питам: сигурен ли си, че не искаш да станеш прашкар?

Момчето не отговори веднага. Харесваше прашката, обичаше онова странно чувство, което създаваше невидима връзка между ръката му, камъка и целта. То бе почти като магия. Но упоритото протакане на Хурго бе събудило у него духа на противоречие.

— Никакъв прашкар не искам да ставам — заяви разпалено той. — Ти обеща на баща ми да ме научиш на бой със секира.

— И думата ми на две не става — отвърна спокойно старият неанд. — Щом искаш, гледай.

Изведнъж бойният топор в ръката му рязко излетя нагоре, описа светкавичен кръг над главата му и подхвана вихрен танц из въздуха, прескачайки от едната в другата ръка, обикаляйки напред и назад, докосвайки земята и отскачайки светкавично нависоко. Накрая Хурго спря задъхан и кимна.

— Това ще искам от теб, редник Ланс Седмотер. Боят със секира не е груба сила, а изкуство. Сега разбираш ли защо исках от теб да се научиш да стреляш с прашка? Близката стрелба — заради замаха при вдигането на топора. Далечната стрелба — заради въртенето над главата. На първо време това ще искам от теб: да усвоиш до съвършенство вдигането и въртенето. Останалото е по-сложно, но с време ще те науча и на него. Хайде, дръж топора и се упражнявай, а аз отивам при баща ти, че от уроците ми пресъхва гърлото.

Ланс хвана секирата и трепна от изненада. Беше прекалено лека.

— Ама тя е от дърво — промърмори разочаровано той.

— А ти какво си мислеше? — усмихна се Хурго. — Че ще ти дам стоманена, та да се осакатиш при първата занимание ли? Зелен си още за истинска бойна секира, момко? Научи се да танцуваш началните движения, пък след ден ще дойда да те видя докъде си стигнал.

Останал сам, Ланс изпробва въртенето над главата, но бързо му омръзна и той отпусна ръка.

— Не е зле — раздаде се гласът на Кийра. — Ще трябва да опитаме заедно, както с прашката. Искаш ли?

Гласът й идваше отвисоко и като вдигна глава, Ланс я видя на един клон. Беше наблюдавала през цялото време.

— Искам — охотно се съгласи той.

Тя пъргаво се спусна по клоните и скочи до него.

— Ама няма да е сега. Има нещо по-интересно. Открих в гората леговище с малки дългозъбчета. Знаеш ли колко са хубави? Да вървим да си поиграем с тях.

— И като дойде майка им, ще ни оглозга кокалите за нула време.

— Ама теб страх ли те е? — изненада се Кийра.

Честно казано, малко го беше страх, но за нищо на света не би признал това пред момиче. Особено пък пред Кийра.

— Да вървим — каза решително Ланс. — А после ще потренираме заедно, бива ли?

Коперник
14 юни 1537 г. на Петата епоха

— Ивон, Ивон! Да знаеш само какво…

Ермелинда прекрачи прага и застина като вкаменена. Не можеше да повярва на очите си. Захлупена върху масата, гувернантката й плачеше неудържимо. Истински — с порой от сълзи и задавени сърцераздирателни ридания.

Принцесата се втурна към нея и я прегърна през раменете.

— Ивон, какво има? Какво е станало? Кой те обиди?

Госпожица Леверие само издаде някакъв нечленоразделен звук и посочи с треперещ пръст плоската дървена кутия върху масата. Съвсем объркана, Ермелинда огледа капака. Познаваше много добре както надписа CIGARILLOS DE CUBA, така и картинката с усмихната тъмнокожа жена в червена рокля и с пура в ръката. Точно в такива кутии пристигаха любимите пурети на гувернантката. Без сама да знае какво очаква, тя повдигна капака и ахна. Върху една от пуретите бе нанизан златен пръстен с грамаден прозрачен камък, който при всяко потрепване на светлината хвърляше ярки дъгоцветни отблясъци.

— Ивон, това диамант ли е? — прошепна момичето.

Гувернантката кимна, без да спира да плаче.

— Откъде се е появил?

— А ти как мислиш, глупаво момиче? — изхлипа възмутено госпожица Леверие. — Да не си въобразяваш, че с моята мижава гувернантска заплата мога да си позволя да купувам терански пурети? Ектор ми ги праща, естествено. Ектор Буска от Хавана. Той е сложил пръстена вътре, няма кой друг.

Ермелинда изобщо не се обиди. Такава си беше Ивон — често даваше воля на езика, но никога със зла умисъл.

— Онзи Ектор Буска ли? Дето си ми разправяла за него? И сега ти праща пръстен с диамант? — Тя пак се загледа в камъка. — Ама… не е ли неприлично голям?

Госпожица Леверие подсмръкна, избърса очи и явно се поободри.

— Глупости, млада госпожице! От мен запомни: нито един диамант не е прекалено голям. Както казваме ние в Лютеция, диамантите са най-добрите приятели на жената. Пък и Ектор си е такъв. Обича всичко да прави с размах.

— И сега какво? — попита развълнувано Ермелинда.

— Сега сигурно някой ден ще пристигне на буен кон и ще ме грабне.

— А ти?

Гувернантката вирна глава.

— Аз ли? Ще го зашлевя през лицето и ще го попитам: Къде беше толкоз години, негоднико?

— И няма да тръгнеш с него? — смая се принцесата.

— Ех, мило мое момиче… Да бях на твоите години, щях да хукна с него боса и по нощна риза. Но една жена си има и гордост, нали така? Пречупи ли се веднъж, остава пречупена за цял живот.

Ермелинда помълча и изведнъж прошепна с широко разтворени очи:

— Ивон, ами ако дойде на бяла каляска окичена с рози? Пак ли ще му откажеш?

— Като в приказките? — За момент очите на госпожица Леверие се замъглиха, сякаш наистина виждаше бялата каляска. — Не знам, Линда. Тогава сигурно не бих имала сили да му откажа. Но мъжете не ги разбират тия неща, ma cherie. Просто не им е дадено да разберат. — Тя скръбно въздъхна и с рязко движение захлопна капака на кутията. — Е, какво искаше да ми кажеш?

— А, нищо особено. Чух, че скоро ще ни гостува знаменитата театрална трупа на Пертинели. Идват чак от Тера и ще ни представят музикалната комедия „Двамата неанди“. Няма да познаеш чия е музиката.

— Не ми е до гатанки, момиче! — намръщи се госпожица Леверие. — Казвай каквото ще казваш.

— На Айвашевски.

— Игор… — усмихна се през сълзи гувернантката. — Милият Игор… Толкова години не бях чувала за него. Е, хайде, върви си сега и ме остави да се наплача на спокойствие.

— Добре — бързо се съгласи Ермелинда. — Ще ида да питам шамбелана коя зала са предвидили за представлението.

 

 

Но вместо при шамбелана, тя веднага изтича при Хугберт и още от вратата изтърси:

— Хугберт, лесно ли е да се прати писмо до Тера?

— Най-напред добър ден, ваше височество — отговори икономът с лек упрек в гласа. — Да, лесно е, макар и скъпичко. Има куриерски кантори, които извършват подобни услуги. Лично аз мога да посоча поне три в столицата.

— А ако знам само името и града? Например… Например „Ектор Буска, Хавана, Куба“?

Докато изричаше това, Ермелинда следеше много внимателно изражението на Хугберт, но лицето му не се промени. Явно никога не бе чувал за Ектор Буска.

— Ако е уважаван човек, това би трябвало да е достатъчно. Във всеки случай ще ви уведомят, ако не успеят да го намерят. Желаете ли да отнеса писмото?

— Да, Хугберт, само че още не съм го написала. Изчакай половин час и ще ти бъда много благодарна за помощта.

 

 

Докато сядаше пред писалището в стаята си, Ермелинда за пръв път изпита една странна болка — мъчителна и в същото време радостна. Знаеше, че това, което прави, ще я лиши завинаги от най-добрата й приятелка в този студен дворец. И все пак ръката й остана твърда, докато пишеше с най-изящния си почерк върху листа:

Уважаеми господин Буска,

Вие не ме познавате, ала искам да споделя с вас…