Любомир Николов
Наследникът (10)

7
Тайни от миналото

Кажи ми свойте тайни и аз няма

да ги разкрия никому, повярвай!

Аз дадох доказателство за твърдост,

нанасяйки си доброволна рана.

Уилям Шекспир, „Юлий Цезар“

В пустиня суха, в пек и зной,

в пръстта от жажда разтопена,

Анчар, самотен часовой

стои сам в цялата вселена.

 

Природата във ден на гняв

всред степите го бе родила,

и корен и зеленина

с отрова страшна напоила.

 

А през кората му тече

отровата през знойно пладне.

И после, вечерта щом падне,

застива в клей прозрачно-чер.

 

Край него птица не хвърчи,

ни идва тигър: само вятър

край смъртното дърво ечи

и смъртен хуква по земята.

 

И ако облак изведнъж

облей листата му заспали,

от клоните отровен дъжд

се стича в пясъка запален.

А. С. Пушкин, „Анчар“

Тера, остров Манна-хата

Кръчмата „Бодливата глава“

8 юни 1536 г. на Петата епоха

Полувожд Прериен Пожар забърса плота с чиста бяла кърпа, прибра я отдолу и отново огледа масите. Днес нямаше много посетители. До вратата двама мохикани с типични щръкнали прически усърдно унищожаваха грамадна порция пуйка с картофи. Пиеха само вода с малко кленов сок — на спиртните напитки не се гледаше с добро око, макар че не бяха забранени в резерватите и търговските зони.

През една маса от тях мургав ацтеканец с шарено пончо и плетена шапка с пискюли обясняваше нещо на дългокос апах с кожено яке и мънистена лента през челото.

В ъгъла до прозореца се бяха събрали четирима бледолики и полувождът спря върху тях изпитателния си поглед. Изглеждаха корави мъже — точно от онези, които трябва да се държат под око и при необходимост да се докладва на местния представител на Племенния съвет. Не че в момента имаше такава необходимост. Прериен Пожар не страдаше от предразсъдъци и знаеше, че сред бледоликите се срещат достойни хора. Мнозина от тях си намираха място в живота сред свободните племена, други търгуваха почтено и честно. За останалите имаше резервати или прогонване отвъд морето. Без излишни жестокости, към каквито прибягваха понякога на юг отвъд Провлака.

Полувождът сви рамене и се загледа през прозореца. Кръчмата беше в самия край на острова, далече от пристанището и Портала, което обясняваше оскъдната клиентела. Но пък оттук се разкриваше чудесна гледка към залива, където от водите на коварните плитчини стърчеше най-голямата местна забележителност — грамадната Бодлива глава. Времето и бурите я бяха обезобразили дотолкова, че трудно можеше да се каже какво представлява. Някои твърдяха, че изобразявала древен вожд с церемониална украса от пера, други я обявяваха за символ на отдавна потъналата в забрава европейска хегемония, трети — за отломка от християнски идол. Каквото и да представляваше, едва ли щеше да изтрае още дълго.

Тих звън отново привлече вниманието му към клиентите до прозореца. Единият от мъжете — висок, чернокос, с обрулено от ветровете лице и белег под лявата скула — бе извадил отнякъде стара олющена китара и плъзгаше пръсти по струните. После притвори очи и запя:

Да пием за тез, що от нас са далече,

на битка с природа, човек или звяр

и тъй са сами, че на Черния вече

душата си дават за верен другар.

 

За тези, които през бури пътуват

под облаци черни, по черна вода

и хапейки устни до болка жадуват

да зърнат за миг пътеводна звезда.

 

За тези, които не просят пощада,

но щедро я дават на бития враг,

които не търсят пари и награда,

а само да стигнат до родния бряг.

 

Дано им олекне поне за минути,

дано победят, та в незнайния час

когато вървим по опасни маршрути

да вдигне наздравица някой за нас.

Докато чернокосият мъж прибираше китарата, вратата се отвори и в кръчмата влезе куц просяк с грубо издялана патерица. Прериен Пожар му хвърли строг поглед но не понечи да го изгони. Като истински оджибуей, той съчувстваше на онеправданите от съдбата.

Без колебание просякът се насочи към компанията до прозореца, спря пред певеца и с бавен, внимателен жест измъкна от торбата си лъскав кинжал с черна ивица по ръба на острието. Стискаше го с дръжката напред, за да няма недоразумения.

— Днес е щастливият ви ден, благородни господине! — занарежда просякът с протяжен, пресипнал глас — Купете на безценица едно истинско съкровище! Стара семейна реликва, само поради крайна бедност се лишавам от нея. Вижте това несравнимо оръжие, оценете като познавач масконовата инкрустация…

Чернокосият не помръдна, но изведнъж на свой ред се озова с кинжал в ръката. Просякът уплашено отскочи назад.

— Ама вие какво си помислихте, господине, всички светци и хегемони да ви закрилят! Аз само предлагах…

— Спокойно, добри човече — прекъсна го чернокосият. — Аз пък само приемам предложението. Маскон казваш… Дай да ударим остриетата и ако срежеш моето, готов съм да платя всяка разумна цена.

— Недоверието ви е оскърбително, благородни господине! — вирна глава просякът в жалък опит да демонстрира гордост. — Няма да настоявам. Ала ето нещо, в което не можете да се съмнявате. Я погледнете тази скъпоценна антика!

Кинжалът изчезна в торбата и на негово място се появи правоъгълна бяла пластинка. Щом я докоснаха слънчевите лъчи, падащи през прозореца, над нея като по магия изникнаха плътно скупчени величави кули от камък, стъкло и стомана. Между тях лъкатушеше яркочервен надпис: ПОЗДРАВИ ОТ МАНХАТЪН.

Този път клиентът не отговори веднага. Ироничната му усмивка изчезна, той се вгледа внимателно в кулите, после вдигна очи към просяка.

— Да, драги, тук съмнение не може да има. Безценна антика, на черно би струвала повече, отколкото цялата тази кръчма. Не че имам намерение да купувам, но ще ми обясниш ли как е попаднала в торбата на дребен мошеник като теб?

— Ама много сте придирчив, уважаеми господине — забъбри просякът, прибирайки бързо пластинката. — Нищо, свикнал съм. Клиентът винаги е прав, както са казвали Древните. Ето тогава нещо, на което наистина няма да устоите.

И той протегна напред нова пластинка, този път черна и по-малка от предишната — приблизително колкото карта за игра.

Полувождът тихо ахна и се приведе напред. Онова, което видя, го бе накарало да загуби цялата си невъзмутимост. Над пластинката се появи човешка глава, напълно закрита с алена копринена качулка. През кръглите отвори в нея се виждаха само две хладни бледосини очи с леко разширени зеници.

За пръв път в живота си Прериен Пожар се почувства безпомощен и объркан. Никога не бе подозирал, че един ден ще се срещне — е, не съвсем, но почти — с легендата на подземния свят от двете планети. Че ще види наяве човека, известен единствено с прозвището Червената маска.

Той трескаво обмисли ситуацията, плъзгайки пръсти по дръжката на томахавката под бара. Да се опита да задържи просяка и чернокосия? Но на какво основание, хегемоните да го вземат? Онези от Племенния съвет бяха непредсказуеми, щом станеше дума за правата на бледоликите. Можеха да одобрят една насилствена акция, а можеха и да я накажат най-строго. Пък и четиримата до прозореца изглеждаха печени. Ако се стигнеше до бой, мохиканите със сигурност щяха да помогнат. Апахът също. За ацтеканеца не се знаеше, южняците предпочитаха да не се месят в делата на северните си съседи. Но при всяко положение нямаше да мине без кръв.

С тежка въздишка полувождът отдръпна ръка от томахавката.

Чернокосият бе станал на крака. Пръстите му се впиха в рамото на просяка и го помъкнаха към вратата. Прериен Пожар пристъпи натам, но останалите трима втренчиха в него заплашителни погледи и се надигнаха иззад масата. Опиташе ли се да излезе, боят беше неминуем.

Той отстъпи назад, опря гръб във вратата към кухнята, напипа дръжката и я натисна. Нямаше друг избор — трябваше да прати готвача до най-близкия пост на пристанищната охрана. Ако дойдеха навреме, все щяха да измислят за какво да задържат бледоликите.

Все така заднешком полувождът влезе в кухнята, притвори вратата, обърна се и ахна за втори път.

Тенджерата със супа къкреше на печката, върху дъската за рязане лежаха купчинки накълцан лук и магданоз, в купата чакаха яйца за разбиване, но от готвача Харо нямаше и следа.

 

 

Харо Мечастъпка пълзеше бавно и предпазливо по гредите на покрива. Съдбата най-сетне му бе предложила шанс и трябваше да го използва на всяка цена.

От две години чакаше за зелено перо. Ако беше човек, отдавна щеше да го е получил. Спазваше най-усърдно местните обичаи, взимаше участие в племенните ритуали, работеше усърдно и скромно. Но черокийците — свестни момчета по принцип — проявяваха странна подозрителност към неандите. Чиста глупост, разбира се. Неандите бяха далеч по-близки с местните племена, отколкото европейските пришълци. Дори личните си имена избираха по подобен начин, а и неведнъж бяха доказвали, че с лекота се приспособяват към черокийския начин на живот. Харо дори знаеше сред кое племе би искал да се засели — древните анасази, които го възхищаваха със своето миролюбие, удивителната си пустинна архитектура и твърдата вярност към прастарите традиции.

Баща му — мъдър и търпелив неанд, лека му пръст — често повтаряше: Умей да чакаш и съдбата сама ще ти протегне ръка. Харо помнеше тези думи и никога не губеше надежда. Все пак го бяха оставили на острова, докато мнозина кандидат-имигранти просто отпътуваха с първия кораб обратно за Европа, или отиваха да си търсят късмета в Ацтекия.

И ето, най-сетне имаше възможността да покаже, че е не само верен на черокийския дух, но и готов да помогне на дело.

Той предпазливо подаде глава над ръба на покрива и зърна точно под себе си просяка и чернокосия.

 

 

Чернокосият мъж протегна ръка и просякът без колебание му подаде картата. Изображението на човека с червената качулка сякаш леко се увеличи. Очите му гледаха все така хладно и втренчено.

— С кого имам честта да разговарям? — рязко попита чернокосият.

Мълчание. Минаха две или три секунди, после човекът с качулката изведнъж се разсмя тихичко, сякаш чак сега бе проумял въпроса.

— Нека не си разменяме излишни приказки, моля ви. Времето и на двама ни е твърде ценно, за да го губим за глупости. Знаете, че името ми е Червената маска и друго нямам. Поне за света. Аз от своя страна няма да ви обиждам с лицемерие и веднага ще кажа, че знам с кого разговарям. Моите почитания, граф Алекс Медлер. Уважението ми е искрено — както заради вашата… хм… богата биография, така и заради връзката ви с потомците на Железния крал. А сега може ли да говорим по същество?

— Дори настоявам — троснато отвърна чернокосият.

Червената маска отново помълча две-три секунди, след това кимна.

— Чудесно. И тъй, графе, имам един конкретен въпрос. Знам за трагедията, която ви сполетя преди дванайсет години…

От мястото си горе на покрива Харо виждаше само косата и челото на граф Медлер, но усети как веждите му бавно се сключват като два меча, готови за сблъсък.

— … Повярвайте ми, не искам да сипвам сол в старите рани — продължаваше Червената маска. — Но трябва да ви задам един въпрос. Тогава са загинали три скъпи за вас същества. Да допуснем, че едно от тях може да възкръсне от гроба…

— Кой? — изръмжа яростно графът.

Странно, но Червената маска изобщо не обърна внимание на въпроса. Гласът му продължаваше да се лее все така спокойно и малко високомерно.

— … Да допуснем, че мога поне малко да утеша вас и почитаемата ви съпруга за преживяното… Моля? О, да, простете. Имах предвид вашия внук, Ланс Де Феро.

Тишина, нарушавана само от тихото свистене на морския вятър и тежкото, задавено дишане на Алекс Медлер. Личеше си, че полага огромно усилие да се овладее.

— Какво за внука ми? — изрече той с бавен глас, напълно лишен от емоции.

— Не се съмнявам, че сте чували достатъчно за мен, графе — отговори също тъй бавно Червената маска. — Моят свят е свят на услугите. Не желая нищо друго, освен да нося радост на добрите хора… Е, и понякога да наказвам лошите. Не безплатно, признавам. Което ни води към същината на разговора. Какво бихте дали, ако успея да ви върна изчезналото дете?

Харо Мечастъпка беше състрадателен по душа и последните думи го пронизаха право в сърцето. За миг си представи, че е на мястото на чернокосия и знаеше много добре какво би отговорил: Всичко! Но за негово учудване графът сякаш вече не изпитваше и капка вълнение… или го прикриваше много умело.

— Ще ви обидя, ако отвърна „Всичко“ — каза той. — И двамата не сме толкова глупави. Ако искате живота ми — бих го дал. Достатъчно съм живял. Ако искате пари — ще намеря. Ако трябва, ще открадна. С още много неща мога да се съглася, с други вероятно няма да мога. Освен това, щом ме познавате, знаете, че не купувам котка в чувал. Предлагате момчето. Много добре. Кажете кога и как ще ми го върнете. После чакам да чуя цената.

След поредното кратко мълчание Червената маска поклати глава.

— Боя се, че не ме разбрахте правилно. За момента мога да ви предложа само надежда. Не и доказателства. Знам, че секирата на изчезналия телохранител Аграм отново се е появила на бял свят. Знам, че неотдавна някой е докосвал пръстена на Железния крал. Само толкова и нищо повече. Но повярвайте ми, графе, че притежавам… способности… които ми дават твърдото основание да заявя: вашият внук е жив. Не мога да обещая, че ще ви го върна. Дори с този разговор намалявам шансовете си, защото е ясно, че сега ще се втурнете да го търсите. От сърце ви желая успех. Просто питам дали да продължавам да го търся и аз. Колкото до цената… уверявам ви, че не съм нито толкова алчен, нито толкова жесток. Ако ме изпреварите, ще ми дължите малка благодарност. Ако ли пък аз успея да ви върна момчето — може би след година, две или пет — благодарността ще трябва да е мъничко по-голяма.

Тишината натежа.

— Това ми прилича на сделка с Черния — горчиво изрече граф Медлер. — Какво ми гарантира, че няма да поискате прекалено много?

— Винаги можете да платите с живота си — меко отвърна Червената маска. — Ако бях чудовището, за което ме смятат мнозина, щях да включа и живота на Ланс, но наистина не съм такъв. Сделката е между нас двамата. Нека не забъркваме едно невинно дете. Сбогом, графе. Някой ден пак ще се чуем и се надявам тогава да имам радостни вести за вас.

— Почакайте! — възкликна Медлер.

Но образът на човека с качулката бе изчезнал.

Просякът мълчаливо протегна ръка и графът пусна картата в дланта му.

Два дни по-късно

Вожд Раненото Коляно се подписа с размах в долния край на формуляра, посипа влажното мастило със ситен пясък и побутна листа през бюрото към неанда. После стана от стола, вирна гордо глава, изпъчи се и заговори с тържествения тон, който винаги му се струваше ужасно надут и претенциозен:

— Харо Мечастъпка, с властта, дадена ми от Племенния съвет, те приветствам на територията на волна Черокия. Днес ставаш един от нас. Единни в разнообразието и разнообразни в единното — такъв е девизът ни. Бъди достоен за него до края на дните си. — Той помълча и добави: — Зеленото перо ще получиш от секретаря ми. Хау. Аз казах.

Неандът изчака за момент, после леко се поклони и тръгна към вратата. Но точно преди да я отвори, зад гърба му отново се раздаде гласът на вожда:

— Само още един въпрос. Сигурен ли си, че отговорите на Червената маска закъсняваха? Да речем, ето така: едно… две… три…

Харо тревожно се завъртя.

— Да, вожде. Точно както го отброи.

Раненото Коляно присви очи.

— А би ли повторил още веднъж какво каза той… за способностите си?

Харо дълбоко си пое дъх, вдигна поглед към тавана и усърдно изрецитира:

— „Повярвайте ми, графе, че притежавам способности, които ми дават твърдото основание да заявя: вашият внук е жив.“

Вождът кимна.

— Добре, благодаря. И един съвет, преди да се разделим. Чух, че си избрал племето анасази. Не използвай това име. Те предпочитат да се наричат пуебло. Свободен си.

След като остана сам, Раненото Коляно поседя неподвижно за минута-две. После с въздишка разкърши рамене и прибра приборите за писане в чекмеджето. Някои негови колеги успешно използваха методите на европейската бюрокрация, но той така и не свикна с бумащината. Предпочиташе да разчита на собствената си памет и древните мнемонични методи, разработени от племенните шамани.

Той се облегна назад, притвори очи и заповяда на тялото си да се отпусне напълно. Светът постепенно изчезна, обгърна го безметежна тишина. В мрака зад клепачите му бавно прииждаше бледо зеленикаво сияние, което малко по малко придобиваше форма, докато неусетно се превърна в сенчеста вековна гора. Дърветата рязко свършваха пред грамадна, обрасла с мъх канара, от която бликаше бистър поток. Пенестите води стремглаво се спускаха надолу по лъкатушно каменисто корито сред буйна зеленина.

Вождът постоя пред извора, после се завъртя и бавно започна да слиза по пътеката край потока. Тази пътека беше неговия живот.

Не искаше да се бави, но на първия завой не устоя на изкушението. Спря, вгледа се в камъка до самата вода и след миг видя там баща си в пълно празнично облекло с тежкия накит от пера, макар че в действителност той много рядко се обличаше така. После видя и себе си — съвсем малко момче, папуус, както се изразяваха днес във всички племена, макар че думата беше по произход от алгонкуинския диалект.

— Помни, сине, че носиш славно име — говореше баща му и думите се търкаляха бавно и тежко като заоблените камъчета в потока. — Раненото Коляно е място на една от най-тъжните страници в историята на обединената ни нация. Там бледоликите завоеватели избили стотици беззащитни мъже, жени и деца. Ала с Раненото Коляно е свързан и Призрачният танц, който три века по-късно донесъл великата победа в битката за Торн Вали.

— Да, татко! — възкликна нетърпеливо момчето. — Разкажи ми за Торн Вали!

Бащата го изгледа строго.

— Истинският воин е търпелив, сине. — Той се усмихна, виждайки как момчето се сви засрамено. — Е, добре, слушай. По онова време бледоликите имали оръжия, чието могъщество не можем дори да си представим. В тях били вградени маниту… духове, способни сами да мислят и сами да определят целите. Никой не можел да оцелее срещу подобни оръжия. Ала ето че дошъл Армагедон. Хиляди и хиляди наши загинали прадеди се вдигнали от гроба да подкрепят бунта на малобройните живи племена. Въпреки всичко борбата изглеждала обречена на провал. И така щяло да стане, ако Магед не бил подчинил на волята си онези маниту в оръжията. Без тях бледоликите загубили могъществото си и мнозина се предали. Но във военната база Торн Вали имало грамадни складове с по-стари, почти забравени оръжия. Те изстрелвали гръмотевици и смъртоносна оловна градушка. Казват, че точно с такива оръжия някога бледоликите покорили целия континент. Натам се устремили непокорните бели войници, натам се устремили и прадедите ни.

Бащата замълча, гледайки изпитателно момчето. Накрая, доволен от търпението му, кимна и продължи:

— Дошла велика и страшна нощ. Нощта на сражението за Торн Вали. Въоръжени до зъби, бледоликите чакали в укреплението. А нашите прадеди се сбирали от всички страни и играели край огньовете Призрачния танц, съхранен от древни времена. Могъща била по онова време магията на шаманите, сине мой. Тя направила бойците неуязвими. И когато тръгнали на щурм срещу крепостта, оловната градушка не могла да ги спре. Те прескочили стените и рововете, влезли в ръкопашен бой… и победили. Разказват — а аз вярвам и се гордея с това — че в онази ужасна нощ нито един бледолик не бил убит от гняв или злоба. Великият вожд Тихия Камък съхранил живота на всички пленници и им дал онзи избор, който уважаваме и до днес: да приемат нашите ценности, да се оттеглят в свободни резервати или да си заминат отвъд Голямата вода. Тъй започнала Великата черокийска революция.

Раненото Коляно мигна, а когато отвори очи, мъжът и момчето бяха изчезнали. Той постоя още минута, загледан в опустелия камък, после бавно продължи надолу.

Пътеката ставаше все по-полегата, дърветата оредяха и отпред се разкри волната прерия. На речния бряг се издигаше Селото на паметта — десетки островърхи вигвами, но направени не от еленови кожи, а от пъстротъкани одеяла, покрити със сложни абстрактни шарки. Тези шарки съхраняваха цялата съзнателна памет на вожда.

Без да бърза, той навлезе в селото и закрачи между вигвамите. Пред един от тях забави крачка и се вгледа в одеялата. Поклати глава и мина към следващия. Тук се пазеха знанията му за някогашното тайнствено могъщество на бледоликите.

Погледът му плъзна из шарките и спря на една зелена нишка. Да, това беше. Древните инструменти за разговор от разстояние. Раненото Коляно знаеше за тях, но никога не ги бе виждал. До днес бяха оцелели само няколко бройки и всяка от тях струваше безумно скъпо. Казваха, че чрез тези устройства човешкият глас се движел със скоростта на светлината и достигал до всяка точка в света практически мигновено.

Не, не е вярно! — възрази нишката, после се гмурна под шарката и изплува три пръста по-горе с едно име: Алберто Самотния Камък. Древен мистик, споделящ учението на Еклесиаст: „Суета на суетите — всичко е суета!“. Впоследствие създал своя, леко различна теза: „Всичко е относително“. Проучвал скоростта на светлината и подпомогнал създаването на огнени оръжия, изпепеляващи цели държави…

Вождът се намръщи и откъсна очи от зелената нишка. Това бе един от рисковете в Селото на паметта — да тръгнеш подир една мисъл и да забравиш какво си търсил. Огнените оръжия нямаха нищо общо в случая. Но скоростта на светлината…

Далече в небето над прерията изникна черен облак. Проряза го блясъкът на светкавица, а след няколко секунди до селото долетя и тътенът на гръмотевицата. Раненото Коляно кимна и се усмихна. Да, точно това му трябваше. Закъснението зависи от разстоянието и скоростта на сигнала. А щом скоростта на светлината е — той пак се озърна към зелената нишка — триста хиляди километра в секунда, значи паузата от две-три секунди говори за разстояния, каквито не съществуват на Тера.

Изводът беше пределно ясен, макар и изненадващ. Червената маска се намираше някъде на Селена.

Вождът си отбеляза мислено, че трябва на връщане да вплете тази подробност където й е мястото, но засега имаше по-важна задача. Измъчваше го нещо, за което шатрите нямаше как да помогнат.

В края на селото, отвъд шатрите, до самата река, имаше ниска полусферична колиба. За разлика от вигвамите, тя беше направена от здраво съшити кожи, изпънати върху скелет от върбови клони, но и по тях се кръстосваше плетеница от шарки, изрисувани с разноцветна глина. Раненото Коляно проследи една от тях. Финландците също като нас, разказваше тя, уважавали парната колиба. Затова когато се заселили из северните области, делаварските племена ги нарекли „бледолики, които живеят като нас“ и не ги закачали дори по време на войната с французите…

Вождът се намръщи и тръсна глава. Пак се разсейваше. Не заради финландците и историята на парната колиба бе дошъл тук.

Изведнъж дрехите му изчезнаха и той остана гол, само по набедрена превръзка. Когато вдигна парчето кожа, закриващо входа на колибата, отвътре го лъхна плътна вълна от горещ въздух. Озърна се, видя до вратата пълна догоре дървена кофа и плисна водата към мрачната вътрешност на колибата. Раздаде се съскане на нажежени камъни, избухна облак пара и Раненото Коляно пролази напред на четири крака, без да вижда каквото и да било. Входът с тихо шумолене се затвори зад него.

Той седна с кръстосани крака, отпусна ръце върху коленете си, леко отметна глава и затвори очи. Мигновено го обля пот, нажежената пара нахлуваше в дробовете му, само след минута седенето тук се превърна в мъчение, но телесното страдание прочистваше разума, правеше го прозрачен като кристал.

Не знаеше колко време е минало. Тялото му беше на едно място, духът на съвсем друго. Чакаше мига — и когато той дойде, Раненото Коляно се обърна към всички маниту на прерията, горите и водите с една безмълвна молба: Помогнете ми, духове на живота и смъртта. Прояснете ума ми, за да узная какво не разбирам.

Отговорът — все още неразбираем, неосъзнат — прелетя като светкавица през главата му. Вождът изскочи слепешком от колибата, изтича към потока, хвърли се в ледената вода, която проряза тялото му като нож… и изведнъж проумя.

Червената маска беше маниту… дух… или по-точно нещо средно между дух и човек. Един от изчезналия Малък народ.

Без никакъв преход денят се превърна в ясна, звездна нощ. Над тъмната гора увисна жълтият сърп на Селена. Застанал до кръста в ледената вода, Раненото Коляно протегна ръце натам и прошепна:

— О, братко… Сега те разбирам. Дано Великият дух Гиче Маниту ти помогне да победиш.

Коперник

11 август 1536 г. на Петата епоха

Камбанният звън на двайсет и шестата тера отекна едва чуто през каменните стени на подземната зала. Хугберт се размърда в креслото, облиза устни, въздъхна и пак задряма.

Ермелинда стана, взе една цепеница и с всичка сила я бухна в огнището. Жаравата изпращя, пламъците зафучаха нагоре в комина, но Хугберт продължаваше да дреме най-невъзмутимо.

Принцесата раздразнено тропна с крак.

— Хугберт, скучно ми е!

Икономът отвори очи.

— Нормално, милейди. Нощем в двореца е винаги скучно. Защо не отидете да поспите?

— Защото не ми се спи — нацупи се тя. — И преди да предложиш, ще кажа, че не ми се чете. Хугберт… — Гласът й изведнъж стана умолително-ласкав. — Дай да направим нещо интересно!

Очите на Хугберт се избистриха.

— Ще разрешите ли да ви напомня, милейди, че когато за последен път направихме нещо интересно, нейно величество бе крайно недоволна? Бих си позволил да напомня още, че ако вас няма как да уволнят, то за мен това е напълно възможно. И нейно величество ми го изтъкна по най-недвусмислен начин.

— Ама ние няма да правим нищо такова! — примоли се Ермелинда. — Искаш ли да излезем горе и да се бием със снежни топки? Или да направим снежен човек.

— В този студ? — промърмори със съмнение Хугберт.

— Че какво толкова? Ще се облечем по-дебело. Не е като да нямаме нощни дрехи. Хем ще подишаме чист въздух. Хайде, Хугберт, бъди душичка поне веднъж!

— Не е толкова просто, ваша светлост — възрази икономът. — Длъжен съм да уведомя охраната за всяко ваше напускане на двореца. За жалост не мога да се меря с вас и Риго в незабелязаните измъквания, така че…

Той не довърши и извинително сви рамене. Принцесата му хвърли изпепеляващ поглед.

— Ти си един ужасно скучен сухар, Хугберт! Бас държа, че целият ти род е такъв и в живота ви никога нищо интересно не се е случвало!

Хугберт гордо вирна глава и сякаш цял се обгърна в ореол на наранено достойнство.

— Твърдението ви е прибързано и несправедливо, милейди. Позволявам си да изтъкна, че по волята на съдбата моят род е минал през такива удивителни кътчета на Тера като Шварцвалд и Трансилвания. Уверявам ви, не ще можете да заспите, ако чуете някои от ужасяващите приключения, сполетели достойните ми предци. Например историята за черната калинка, за часовника на смъртта или за иглата и огледалото…

Ермелинда подскочи.

— Ами че аз точно това искам, Хугберт! Изобщо не ми се спи! Хайде, разкажи ми най-страховитата история!

Икономът стана от креслото.

— Както наредите, милейди. Но смятам, че ще е по-добре не да разказвам, а да ви прочета за събитията както са ги описали непосредствените свидетели.

Той излезе и след две-три минути се върна с дебел том в протрита кожена подвързия. Настани се на същото място, разгърна пожълтелите ръкописни страници и вдигна очи.

— Мисля, милейди, че ще е по-уместно засега да прескоча най-ужасяващите истории. Чуйте разказа за иглата и огледалото, както го е записала една моя далечна прабаба.

 

Иглата и огледалото

— Не, не ще ви дам дъщеря си, негодници! — тъй изкрещя баща ми и вдигна топора, преди да рухне на прага на воденицата с арбалетна стрела в гърлото.

Сетне те нахълтаха — мълчаливи и страшни, с мечове и факли в ръцете. Нахлузиха чувал върху главата ми, преметнаха ме на коня като безчувствен вързоп и ме понесоха към замъка на господаря Удо фон Хьоленберг.

Почти бях изгубила свяст, ала и в мъглата, забулила разсъдъка ми, пак съжалявах горчиво, че не съм смогнала да отнема живота си. Защото знаех, че ме чака участ по-лоша от смъртта. Мълвата нашепваше, че още от стари времена на всяко новолуние в замъка Хьоленберг попада една невинна девойка, а на сутринта я откриват да се скита напълно полудяла. Тъй бе станало в нашето село с Хана тъкачката и с русата Матилде, с кротката Грета и с Барбара, дъщерята на дърводелеца.

Когато се опомних, седях в меко кресло сред просторна, богато подредена стая. В камината гореше буен огън, ала въпреки топлината ме побиха студени тръпки, щом зърнах пред себе си господаря Удо. Млад и строен изглеждаше той, нито едно бяло косъмче нямаше в черната му брада, и все пак очите му бяха като на старец — бездънно дълбоки, изпълнени с товара на безброй години, сякаш бе живял далеч по-дълго, отколкото ни е отредил Бог.

— Бедното дете! — възкликна той и гласът му уж беше грижовен, а режеше като леден нож. — Какво са ти сторили? Успокой се, сега ще ти донеса малко бяло вино.

И той излезе, а аз скочих и трескаво подирих начин да избягам в смъртта от незнайната си участ. Нийде не намерих оръжие, а на прозорците имаше решетки. Но страхът ми бе дал нечовешка сила и когато чупейки ноктите си изкъртих едно от заключените чекмеджета на скрина, видях онова, което ми трябваше — дълга черна игла. Грабнах я, за да пронижа с нея сърцето си. И тогава чух гласовете.

— Насам — шушнеха те като сухи есенни листа иззад завесата край вратата. — Насам, насам, насам…

Дръпнах завесата и видях зад нея голямо кристално огледало, ала не моето лице беше в него, а лицата на Хана, Матилде, Грета, Барбара и още стотици, стотици други девойки с тъмни, празни очи.

— Тук ще дойдеш и ти — шепнеха гласовете. — При нас ще дойдеш, когато господарят Удо изтръгне душата ти с омагьосаната игла, за да продължава вечно своята младост.

Сетне чух стъпки откъм коридора, вратата се отвори и аз без да мисля замахнах натам с иглата. От тънкия връх излетя рояк ослепителни искри. Господарят Удо глухо изпъшка и се свлече на пода.

Видях как изкривеното му от ужас лице потъва в огледалото. Чух вика на сатанинска радост, с който се нахвърлиха върху него погубените души. После разбих с юмрук проклетия кристал, чух как в същия миг страшно пропукаха стените на целия замък и побягнах навън, преди да са рухнали върху мен…

 

— Хугберт, ти си изумителен! — възкликна Ермелинда, когато разказът свърши. — Нали и друг път ще ми четеш от тази книга? Къде я криеше досега?

— На сигурно място, ваша светлост — отговори невъзмутимо икономът. — Тя е фамилна ценност и след мен вероятно ще я наследи моят племенник Рафаел от Московитското княжество. Уви, сигурните скривалища са голяма рядкост в този дворец. Спомням си как преди години неизвестен злосторник ме лиши от значителен брой… хм… лични писма, скрити в отдушника.

При последните думи настроението на принцесата рязко се промени. Тя наду бузи, изчерви се, почна да се върти в креслото, накрая стана и с фалшива прозявка заяви:

— Знаеш ли, Хугберт, доспа ми се. Лека нощ.

Икономът я изпроводи със замислен поглед, усмихна се под мустак и тихичко промърмори:

— Лека нощ, скъпа принцесо. Дано онези писма да са ти допаднали. Все пак не можем да разчитаме само на празноглавата Леверие за възпитанието ти в сферата на чувствата…

Тихо

Ханът „При железния крал“

30 август 1536 г. на Петата епоха

Ланс Седмотер с уморена въздишка остави кофата и седна до зеленчуковата леха. Опънатото отгоре платнище го пазеше от преките слънчеви лъчи, но следобедната жега бе тъй жестока, че водата мигом се изпаряваше от нагорещената пръст и ставаше още по-трудно да се диша. Но нямаше как — без сянка и вода зеленчуците щяха да се спаружат за по-малко от тера. Затова след обедното училище Айдо и Ланс се редуваха да поливат лехата.

Той си представи със завист как Айдо дреме долу на хладно. После вдигна очи към небето, ала то беше ясно, само няколко бели облачета висяха над хоризонта без никакво обещание за дъжд.

— Хей, момче!

Ланс трепна, завъртя глава и изобщо не се учуди, когато видя рижавата досадница. Беше седнала на ръба на басейна и плацикаше крака във водата.

— Не съм „хей, момче“! — тросна се той. — Имам си име.

— Знам, казваш се Ланс — ухили се тя. — Добре де, не се ядосвай. Аз пък съм Кийра. Ела да си поговорим.

Той предизвикателно вирна глава.

— Защо да те слушам? Защото можеш да ме набиеш ли?

— Не — отговори тя учудващо меко. — Защото мога да ти предложа игри и забавления, каквито не си и сънувал.

Ланс се поколеба, после откъсна една зряла кромба, забърса я с ръкав и отиде да седне до Кийра. Водата в басейна беше топла, но когато потопи крака в нея, по кожата му плъзна усещане за приятна прохлада. Той захапа кромбата, засмука приятния сладко-кисел сок и протегна ръка към момичето.

— Искаш ли?

Тя отхапа на свой ред, млясна от удоволствие и сподели с тайнствен шепот:

— Ако баща ми разбере, здравата ще си изпатя. Казва, че не бива да ям тукашна храна. Да знаеш как се ядоса, като опитах сиренето от онова вързопче. А пък на мен ми хареса…

Ланс я огледа внимателно. Отново беше облечена в зелено, но не с рокля, а с прилепнали панталони и туника, пристегната в кръста със златно коланче, на което висеше малък кинжал в позлатена ножница. На краката си носеше леки златни сандали, а плитките този път бяха навити на два стегнати диска над ушите.

— Баща ти… — предпазливо изрече той. — Има ли нещо общо с Магед? Или с Великия изравнител?

Кийра се разсмя от сърце, потопи пръсти във водата и го напръска, но съвсем лекичко.

— Ама че глупост! Какво общо можем да имаме ние с онези надути дъртаци? Селена и Тера са нашият дом, а те… те са просто досадни навлеци отдалече… Представа си нямаш от колко далече.

Тя изведнъж се приведе към Ланс и устните й за миг докоснаха неговите.

Дъхът на момчето спря. Стори му се, че цялата жега на жаркото пладне приижда към него, за да го изпепели. А Кийра вече бе скочила на крака, гледаше го и се смееше звънко.

— Искаш ли пак?

— Да — прошепна Ланс с пресъхнало гърло.

Очите й изведнъж станаха странни — спокойни и много дълбоки като бездънни зелени вирове, подмамващи непредпазливия пътник в гореща обедна тера.

— А смел ли си? Храбър ли си като Железния крал, Ланс? Можеш ли да бъдеш Ланс Де Феро? Защото аз не обичам страхливците.

Тя изтича покрай ръба на басейна и спря от другата страна, където от скалата стърчеше масивен каменен лост.

— Хей! — сепна се Ланс. — Не пипай това! Забранено ни е!

Кийра пак се разсмя и натисна лоста. От дълбините на скалата долетя мощен смучещ звук, сякаш заровен великан се бореше да си поеме дъх. Водата в басейна се завъртя, отначало бавно, после все по-бързо и по-бързо, повърхността се завихри, образувайки широка фуния с трептящи стени.

— След мен, ако не те е страх! — извика Кийра, после кръстоса ръце пред гърдите си и се хвърли във водовъртежа с краката напред.

Рижавата й коса се мярна за миг на дъното на въртопа и след секунда изчезна.

През тази безкрайна секунда — от скока до изчезването на Кийра — Ланс буквално се раздвои. От едната страна беше послушното десетгодишно момче, което знаеше много добре, че не бива да пипа лоста за източване на басейна, а ако клапанът е отворен, да стои по-настрани от водата. От другата — някакво странно, диво същество, което взимаше връх в редовните боеве срещу хлапетата от долното село и плашеше противниците до смърт. В този миг то не остави никакъв шанс на послушния Ланс. Просто потисна волята му, завладя тялото и го тласна в стремителен скок към центъра на басейна.

Водата обгърна момчето. Мека, но непреодолима сила се вкопчи в краката му, дръпна ги надолу и изведнъж тесните хлъзгави стени на канала го притиснаха от всички страни. Ланс летеше надолу, сърцето му биеше до пръсване, в ушите му нахлуваше глухо бълбукане и свистене, гърдите му се издуваха до болка от недостиг на въздух. Ще умра, помисли си той — ала странно, тази мисъл го изпълни с необясним, опияняващ възторг.

После краката му ненадейно срещнаха мека опора, той залитна, нечии ръце го подпряха и когато отвори очи, стоеше нагазил до кръста в тинестото блато под хана, а от отвора в скалата над него продължаваше да се лее пенлив водопад. Примигвайки от полепналите по клепачите му капки, Ланс зърна пред себе си усмихнатото лице на Кийра. Тънките й ръце го стегнаха в здрава прегръдка, устните й се впиха в неговите — усещането бе ново, непознато и неописуемо прекрасно — сетне тя отскочи назад и със смях плисна насреща му шепа вода.

Ланс стоеше със зяпнала уста и гледаше потресен един нов, прекрасен и опияняващ свят след докосването до смъртта. Небето беше по-синьо, облаците по-бели, тръстиките по-зелени, а целувката на Кийра по-омайна от маков мед. Заразен от смеха й, той се разсмя на свой ред, размаха ръце и заподскача из плитката вода. В цялото му тяло напираше огромна, неподозирана сила, жадуваща да се излее навън.

И тогава изневиделица върху гърба и главата му се стовари градушка от безразборни, яростни удари. Нечия здрава ръка го сграбчи за рамото, измъкна го от блатото и го задърпа нагоре по склона. Ударите оредяха, но не отслабнаха. Влачейки нозе, Ланс вдигна очи и зърна свирепото лице на Пипа.

Няколко минути по-късно двамата стояха в пустата нощна зала на хана. Велд и Айдо ги нямаше, навярно дремеха в стаите си.

Пипа хвана Айдо за раменете, погледна го в очите и изведнъж му зашлеви такава плесница, че ушите му звъннаха.

— Кой ти каза да скочиш в канала?

Погледът й беше тъй властен, че Ланс не намери сили да скрие истината.

— Ки… Кийра — измънка той.

Нова плесница, този път с лявата, по-силната ръка на Пипа.

— И лъжеш отгоре на всичко! Нали те видях! Сам беше, никаква Кийра нямаше! Донеси табуретката!

— Ама мамо…

— Никакво „мамо“! Веднага донеси табуретката!

— По-добре ме набий — унило смотолеви момчето.

— Това си е едно на ръка! — отсече Пипа. — Марш за табуретката!

Ланс наведе глава, затътри нозе към ъгъла и се върна с ниско трикрако столче.

— Сядай сега и се срамувай! — строго нареди Пипа. — Ти си едно лошо момче, което без време ще ме вкара в гроба!

Тя изведнъж се разплака и това беше най-страшното нещо, което Ланс бе виждал през живота си.

— Повече никога, никога недей да правиш така! Обещаваш ли?

— Да, мамо — отвърна Ланс и послушно седна на табуретката.

Изгаряше от срам, но една мисъл не му даваше покой.

Къде бе изчезнала Кийра?

Коперник

6 септември 1536 г. на Петата епоха

Arbor — дърво.

Fica — смокиня.

Pernicosnissima — най-смъртоносна.

Studuit — проучен.

Иззад вратата долетя шум от тътрене на нещо тежко по коридора. Ермелинда откъсна очи от стария латински речник и се озърна натам. Не бе усетила кога е дошла двайсет и първата тера. Дворецът се готвеше за пренасяне в нощните покои. Някога тази суматоха я привличаше неудържимо, но сега си имаше по-увлекателно занимание.

Тя разтърка очи и отново се приведе над бележника.

Беше го преоткрила след онзи притеснителен разговор с Хугберт, когато изтича в стаята си и отвори полузабравеното скривалище под паркета. Писмата бяха там, разбира се, и тя дълго се колеба дали да ги върне, но накрая така и не събра смелост. В тайника лежаха и други съкровища от нейното детство — фенерчето, пръстенчето с трилистната детелина (тя го отдели настрани, за да го даде на придворния бижутер за разширяване), ръждясалият кинжал с позлатена дръжка… и този бележник.

Като дете не му беше обърнала особено внимание, но сега й се стори безкрайно загадъчен и интригуващ. По страниците от плътен пергамент се редуваха записки на непознат език и великолепни цветни рисунки на растения — някои познати, други не толкова, а трети съвършено неизвестни за нея.

След дълги колебания Ермелинда показа бележника на Хугберт. Той огледа изящния ситен почерк и сви рамене.

— Според мен е латински, милейди. Мъртъв език, така го наричат. В днешно време с него си служат само някои от най-учените лекари. Казват, че им служел като своеобразен тайнопис. Къде го намерихте?

Ермелинда бързо смени темата и още същата тера се разрови из библиотеката за латински речник. Изведнъж се беше запалила по загадката на записките също както някога по лабиринтите на двореца. С цялото си немалко упорство превеждаше дума по дума, разкривайки изненадващи и удивителни тайни. Например онова своеобразно и донякъде красиво растение с бодливи листа и кичести лилави цветове, наречено Onopordum acanthium или Stimulus asini (тоест „магарешки бодил“, както подсказваше речникът). Принцесата никога не го бе виждала, но записките твърдяха, че било широко разпространено на Тера и лекувало задух, сърдечни болести, кожни инфекции, възпалени рани… и което особено я заинтригува, Vis virilis — сиреч мъжка сила. Любопитството я накара да се престраши и да попита госпожица Леверие по въпроса, но гувернантката със смях отговори, че познава отлично въпросния трън, ала не знае за връзката му с „мъжката сила“ и никога не е имала работа с мъже, които да се нуждаят от стимулиране в това отношение.

Още по-интригуващи се оказаха ситните кафеникаво-лилави гъбки, наречени Psiloscybe mexicana. Записките описваха тяхната способност да предизвикват магически видения в храмовете на Ацтеканската империя, но текстът се оказа непосилен за нея. Успя да разчете само няколко откъса, оставящи мъчително-изкусителното усещане за хилядолетна тайна.

Най-силно обаче я впечатли една от картините, изрисувана особено майсторски, макар и почти без цвят. Под натегнали мрачни облаци, сред зловеща сивкаво-черна пустиня се извисяваше дърво със стотици преплетени стволове и плоска корона с тъмнозелени перести листа. Неизвестният художник бе успял да изрази усещането за смъртна заплаха, лъхащо от сянката на ниско натегналите клони, отрупани с тъмни кожести плодове.

Описанието започваше така:

Arbor mortis (Fica malefica), planta pernicosnissima in universo. Ex quo antiquis gemo-magicae artis creavi. Exurge in Mundus antiquis Arabum. Studuit et describitur in detail in al-Arabi Fatih al-Hakim Judges indoctus.

Ермелинда бе успяла криво-ляво да сглоби превода:

Дърво на Смъртта (Смокиня злотворна), най-смъртоносното растение във вселената. Сътворено от Древните чрез гемо-магия. Расте в страната Арабия на Древния свят. Изучено и описано подробно от арабския учен Фатин ал-Хакими.

Тя препрочете текста, кимна доволно и отново посегна към речника, макар че очите й лепнеха за сън.

Тера

Каирският некропол

7 септември 1536 г. на Петата епоха

Името му беше Абдул ал-Хакими, но никой не знаеше това. В мизерните бордеи на древното гробище го наричаха Нусафер Елхаджиб — Половин Вежда, защото над лявото му око имаше дълбок белег от изгаряне. Най-често му викаха просто Хаджиб. Беше дребен за своите четиринайсет години, но жилав и с удивително силни ръце, на чието укрепване посвещаваше всяка свободна минута. Просяците, крадците и дори убийците се бояха от него, както човек инстинктивно се бои от скорпион или кобра. Наоколо му се носеше мрачният ореол на безнадеждна свирепост, готова всеки момент да го тласне към самоубийствено и хладнокръвно насилие.

Единствено нищият проповедник Джалал ал-Дин често спираше момчето и се опитваше да стигне до сърцето му с мъдри слова.

— Виждам, че черна тайна влачиш след себе си като сянка, сине мой — казваше старецът. — Добре я познавам, срещал съм и други като теб. Някой ти е нанесъл люта рана, изгорил е дървото на сърцето ти до корен и сега вярваш, че единствено мъстта може да те възроди. Ала помни какво е казал Пророкът: Възмездието за злина е злина като нея. А който извинява и се помирява, неговата награда е при Аллах. Не обича Той угнетителите.

Вместо отговор Елхаджиб пускаше някоя дребна монета в паничката на проповедника, покланяше се и се отдалечаваше мълчаливо.

Тази вечер обаче той заобиколи отдалече обичайното място на благочестивия просяк и пое през лабиринта от порутени гробници на северозапад — там, където необятното гробище свършваше и започваше ничията земя преди първите къщи на милионния град.

Този огромен некрополис отдавна бе станал място по-скоро за живите, отколкото за мъртвите. Десетки хиляди човешки същества се раждаха, живееха и умираха в сводестите кирпичени постройки, предвидени за покойниците. Лишени от надежда и от място в реалния свят, те вегетираха тук, затъвайки в тресавището на престъпността, пороците и безсилието. Понякога, докарани до отчаяние, дрипавите тълпи се хвърляха да разграбват най-близките градски квартали и загиваха със стотици под ятаганите и копията на халифската стража. Сетне труповете им намираха покой във водите на Нил, или се завръщаха отново там, откъдето бяха дошли. Това бе единствената милост, която съдбата можеше да им предложи.

Включително и на онзи, когото някога наричаха Абдул ал-Хакими.

 

 

Джафер ибн Басам подтичваше в полумрака по тесните проходи между гробниците и се озърташе плахо на всички страни под жълтите лъчи на рано изгрялата пълна луна. Минаването през покрайнините на гробището беше кратко, не повече от пет минути бърз ход, но той бе чувал толкова страшни истории, че очакваше всеки момент да го връхлети тълпа прокажени просяци, въоръжени с ръждиви ханджари.

Но какво да се прави, всяко хубаво нещо на този свят носи и своите неудобства. А да бъде чирак-кашавар в градската стража определено бе най-хубавото нещо в краткия му живот. Когато се кандидатира за стражник и го отхвърлиха поради телесна непригодност — излишно тегло и слабо зрение — той си помисли, че съдбата завинаги му е обърнала гръб. Ала ето че сега си имаше работа в стражата, и то на сигурно място край огнището, където не можеше да го сполети нищо по-лошо от някое случайно опарване или порязване.

Разбира се, ако не се брояха вечери като днешната, когато трябваше да носи храна на стражниците, охраняващи гробниците на градските велможи.

Тих, мелодичен и безкрайно приятен звън се вряза в ушите му, прогонвайки страшните мисли. Джафер ибн Басам рязко завъртя глава надясно и не повярва на очите си. Само на няколко крачки от него под лунните лъчи блестеше голяма жълта монета — същинска сестра на нощното светило горе в небето. Цял златен дирхам! Откъде се бе появил?

Все едно, помисли си Джафер. Казано е: Не обръщай гръб на късмета си.

Той остави долу тавата с пилаф и голямата медна кана с кафе, и изтича да грабне монетата. Щом я усети как леко тупна на дъното на джоба, очите му зашариха насам-натам в търсене на нова находка. И интуицията не го подведе — точно над него, на ръба на ниския кирпичен покрив, меко блестеше крайчето на втора монета.

Обзет от истинска златна треска, чирак-кашаварят протегна ръка и подскочи, ала не му достигнаха поне две педи. Никога — дори и когато му отказаха да постъпи в стражата — не бе съжалявал тъй горчиво за излишното си тегло. Озърна се трескаво, изтича зад гробницата и ахна от радост. Досами стената лежеше дебела, напукана от старост греда. Трябваше само да я замъкне отпред и да я подпре някак на покрива. После все щеше да успее да се изкатери.

А докато Джафер с пъхтене дърпаше тежката греда, един силует изникна от сенките и се наведе над останалата без надзор медна кана. Вдигна капачето, изля вътре съдържанието на малко шишенце и изчезна също тъй безшумно, както се бе появил.

 

 

Елхаджиб пъргаво прескочи високия зид и се огледа наоколо. Беше готов да побегне при първия признак за опасност, но над гробището на богатите тегнеше мъртва тишина, както се полага на подобно място. Тримата стражници лежаха неподвижно близо до портата — мъртви или упоени, беше му все едно. За по-сигурно бе сипал в кафето им конска доза отвара от мак — Papaver somniferum, чието действие отлично познаваше още от малък.

Той обърна гръб на трите тела и уверено тръгна към гробницата на стария халиф.

Бронзовата врата не беше заключена и бавно се завъртя навътре под натиска му. Елхаджиб извади от джоба си огниво, запали парче свещ и прекрачи към белия мраморен саркофаг с изписан отгоре стих от Корана: А които вярват и вършат праведни дела, тези са обитателите на Рая, там ще пребивават вечно.

Момчето опря длани в ръба и натисна. Изпървом похлупакът не помръдна, но сетне изведнъж се плъзна настрани и увисна в несигурно равновесие на ръба на саркофага.

В сянката на правоъгълния отвор се появи трупът на покойния халиф, облечен в пищни копринени одежди, със златен тюрбан и тежки златни пръстени на ръцете. Състарен, съсухрен, ала недокоснат от тлен и разплуха, като че ли самото Време се бе смилило над смъртните му останки. Момчето се взря в тялото и сякаш отново чу гласа на баща си: Единственият признак ще се види едва дълго подир смъртта — тялото не изгнива, понеже тази отрова убива всичко живо, дори и невидимите буболечки, пораждащи разложението.

И почти веднага в главата му отекнаха словата на Джалал ал-Дин: Който извинява и се помирява, неговата награда е при Аллах.

Елхаджиб заобиколи саркофага и като напрегна всички сили, върна тежката плоча над осквернения гроб. После свали чалмата си и замете с нея следите от влизането, отстъпвайки крачка по крачка към изхода. На прага спря, озърна се през рамо и преди да напусне гробницата, прошепна:

— Няма прошка в сърцето ми, старче. Няма и капка милост…