Серия
Сивият път (1)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 22 гласа)

11
Театърът на живота

Мадам, когато идвахме, се случи

да изпреварим странстващи актьори

и принцът прояви известна радост,

щом чу за тях. Те в замъка са вече

и тази вечер, ако се не лъжа,

ще му представят нещо.

Уилям Шекспир, „Хамлет“

Коперник
22 юни 1537 г. на Петата епоха

Голямата зала за приеми още кънтеше от бурните ръкопляскания, когато Марцио Пертинели излезе иззад завесата и поведе тримата водещи актьори от трупата към кралската ложа. Кралица Филомена ги посрещна с широка усмивка. Днес беше в отлично настроение — както заради веселата комедия, така и заради възможността да си поговори със сънародник. Виждайки, че актьорите се канят да коленичат, тя ги възпря с рязък жест и протегна на водача им ръка за целувка.

— Радвам се да ви видя, синьор Пертинели. Комедията беше колкото чудесна, толкова и поучителна. Наистина ме впечатлиха тия стихове:

… но крал от мен не става. Знам добре,

крале на тоя свят е имало различни:

развратни и благоприлични,

сърца от злато и коварни твари,

предатели и искрени другари,

страхливци и безумни храбреци,

глупаци, лунатици, мъдреци,

ала в едно са те обединени —

с корона на главата са родени.

На крал такъв аз преданост дължа,

а другото нарича се лъжа.

— Превъзходна памет, ваше величество — похвали я Пертинели. — И много добра дикция. Ако можехте да излезете на сцената, бихте посрамили някои прехвалени актриси.

— Но с едно представление само ни възбудихте апетита — каза кралицата. — Би трябвало да останете поне за още две-три пиеси.

Пертинели изненадано се озърна към принц Ламборгин.

— Знаете ли, точно за това ни помоли и негово величество. За жалост турнето ни е планирано едва ли не по часове. Предстоят ни вечерни и нощни представления в Рейнхолд, Лансберг и Фра Мауро. Затова негово величество благосклонно се съгласи след ден да се върнем с пълна програма, ако нямате нищо против.

Филомена се пресегна и ласкаво потупа ръката на принца.

— Чудесно, момчето ми. Да планираш дори дреболиите — това е признак на истинския владетел.

— Би било добре обаче да пратите предварително списък с предвидените заглавия — обади се Берилиус. — Сам знаете, синьор Пертинели, че някои автори си позволяват твърде волни идеи. Дори стиховете, които нейно величество бе така добра да изрецитира, стъпват по границата на допустимото.

— Разбира се, ваша светлост — отвърна с поклон Пертинели. — Но смея да ви уверя, че правим всичко възможно, да не допуснем крамолни идеи на сцената.

— Стига сме говорили за политика — прекъсна го кралицата. — Подготвили сме скромно празненство във ваша чест. Надяваме се и останалите от трупата да уважат трапезата. А лично с вас, синьор Пертинели, ще се радвам да си поговорим за новините от Апенините. Теранските, не тукашните — добави тя и сама се разсмя на шегата си.

Тихо
Ханът „При Железния крал“
1 юли 1537 г. на Петата епоха

Тази вечер в подземната зала на хана беше сравнително спокойно. Около дървените маси седяха неколцина постоянни клиенти, а в ъгъла четирима пътуващи търговци чакаха Пипа да им донесе пържена наденица и яхния от астрабени.

Доктор Ха тъкмо начеваше втората халба бира, когато по стъпалата залитайки се спусна Дарго Бързовзел и закуцука право към него. Десният крачол на панталона му беше пристегнат с вехт парцал, около който се разливаше тъмно кърваво петно.

— Помогни ми, докторе — изпъшка той.

Коленете му омекнаха и щеше да падне, ако Ха не бе скочил да го подпре.

— Хей, момчета, помогнете да го сложим на масата — обърна се докторът към останалите неанди.

Те веднага се втурнаха на помощ, доволни от неочакваното разнообразие в скучната вечер. С общи усилия разчистиха масата, настаниха Дарго по гръб на нея и докторът опипа пострадалия крак. За щастие нямаше нищо счупено.

— Как стана тая беля, бе Дарго? — попита съчувствено Ха.

— Ами… бях се разсеял днеска, докторе — изпъшка нещастникът. — А като се свечери и заваля сняг — гледам, дървата няма да ми стигнат за цяла нощ. Е, рекох си, ще трябва да отскоча до гората. Почнах аз да сека, пък топорът като се отплесна…

— Ясно — кимна Ха. Завъртя се, огледа останалите и кимна на ханджията. — Е, Велд, сега ще видиш, че твоето момче не си губи на вятъра времето при мен. Айдо, ела тук да закърпиш тоя заплес.

— Ама докторе, ти на едно дете ли ще ме оставиш? — изстена отчаяно Дарго.

— Млък! — сряза го докторът. — Като се научиш да сечеш дърва, тогава давай съвети! А сега ще си траеш и ще търпиш. Давай, Айдо!

Айдо пристъпи напред. Неандите се отдръпнаха да му сторят път и той неволно се изпъчи, усещайки страхопочитанието в погледите им.

— Най-напред му събуйте панталона! — изкомандва момчето.

— Ама… Пипа е тук… — измънка Дарго.

— То пък да имаш нещо за гледане! — тросна се Пипа, но все пак мина в кухнята.

Докато сваляха окървавения панталон, Айдо махна с ръка на Ланс.

— Ти бягай да донесеш гореща вода и чист парцал. А вие, доктор Ха, носите ли си торбата?

— Че закъде без нея? — ухили се докторът.

— Добре, ще ми трябва кривата игла, чист конец и шишенце спирт.

Доктор Ха се озърна многозначително към останалите.

— Защо ти е спиртът?

Момчето за миг притвори очи, после усърдно изрецитира:

— Защото свети Ескулап е казал: Преварявай всичко, що има допир до открити рани, а ако не може да се извари — почисти го със спирт. Тъй раната няма да се подлюти.

— Личи си моят ученик! — гордо изрече докторът.

— А не може ли и малко спирт вътрешно? — помоли Дарго.

— Не може — отвърна сериозно момчето. — Спиртът е скъп.

— Ех, така ще си ида мърцина… — изпъшка страдалецът.

Ланс дотича от кухнята с котле гореща вода и чист парцал. Айдо грижливо избърса мястото около кървящата рана — първо с вода, после със спирт. След това положи длани върху пострадалия крак, отметна глава и затвори очи.

— Какво прави? — прошепна някой в настаналата тишина.

— Шшшшт! — тихо отвърна доктор Ха. — Гледай!

Измина минута, после още една. Изведнъж Дарго ахна.

— Докторе, ама то… Вече не ме боли. Какво направи това момче?

— Това момче, както го наричаш — заяви високомерно Ха, — е мой ученик и има ръце на целител. Велик доктор ще стане от него и някой ден ще се гордеете, че такъв неанд се е родил в нашето село. Продължавай, Айдо!

Като разтвори внимателно раната, момчето я избърса отвътре с парцалче, натопено в спирт. После бръкна в торбата, извади оттам гърненце с фин кафеникав прах и го показа не толкова на лекаря, колкото на останалите.

— Дъждовна гъба, наричана още калвация. Чудесно средство срещу загнояване.

Той посипа в раната две щипки от кафявия прах, след това вдяна иглата, избърса я със спирт и започна да шие.

Тук вече Велд не издържа и закри очи. От малък не понасяше да гледа кръв. Отвори ги едва когато чу сина си да казва:

— Готово. Дайте му да пие вода…

— Не може ли поне малко бира? — попита с надежда Дарго.

— Не може! — авторитетно отсече Айдо. — Вода. Може и малко боров сироп за подсилване. А после го отнесете да поспи в някоя от свободните стаи. Сега се нуждае от почивка.

Нареждането бе изпълнено усърдно и експедитивно. Когато неандите отново насядаха около масите, доктор Ха доволно засука грамадните си бакенбарди и потупа момчето по рамото.

— Браво, Айдо. Много добре се справи. Не ме изложи пред баща си — нека види, че имаш способен учител.

При тия думи Хурго Злитопор скочи от стола и се изпъчи пред лекаря.

— Много ти знае устата, докторе! Да не мислиш, че само ти умееш да учиш младите? Хей, Ланс, бягай да си донесеш учебния топор и покажи на почтената публика какво си научил от мен досега!

— Слушам, стотник Хурго! — отвърна Ланс и изтича за дървената секира.

За пръв път щеше да изпълнява движенията пред други зрители освен Хурго и Кийра — и това малко го плашеше, докато заставаше под любопитните погледи на клиентите. Но той затвори очи, пое си дълбоко дъх и се съсредоточи. После топорът заигра в ръцете му точно както бе показал Хурго през онзи пръв ден: рязко нагоре, кръг над главата, дъга на нивото на кръста, прехвърляне в другата ръка, обиколка напред и назад, свеждане до земята и светкавичен отскок нависоко.

Неандите цъкаха с езици и сипеха коментари:

— На това малкото да не му излезеш насреща.

— Да бе, ще те разсече и окото му няма да мигне.

— Ама топорът е дървен.

— Ами ако беше истински?

— Ако беше истински, плюя си на петите и дим да ме няма.

Серията приключи. Ланс спря и умората го налегна изведнъж. Той залитна и бързо седна, преди някой да забележи колко е изтощен.

— Хубаво е, че си левичар… — промърмори Хурго Злитопор. — Всъщност и хубаво, и лошо.

— Защо? — тревожно попита Велд.

Хурго отпи от халбата си и обясни:

— Левичарите по-лесно усвояват похватите на Черния път. Така могат да станат ненадминати бойци. Ама е опасно. Увлекат ли се, могат да стигнат до гибел. Някой ден ще пратя момчето горе в манастира да си поговори с ратник Гозамбо. Той разбира от тия неща — бил е голям човек в ордена на Магедонистите, но изпаднал в немилост.

— Как така? — намеси се Пипа, която току-що бе сервирала на търговците. — Нали казваш, че е опасно?

— Опасно е, ако не се владееш — отговори сериозно Хурго. — Затова казвам: рано му е още. След време ще почне да разбира кое как стои. А и аз ще го съветвам как да избегне капаните на Черния път. Не бой се, Пипа, няма да оставим момчето да погине…

— Дано… — въздъхна Пипа и влезе отново в кухнята.

Коперник
По същото време

— Какво толкова спешно има, бароне? — попита недоволно Филомена. — Не можеше ли да изчака до сутринта?

— Простете ми, ваше величество, но мисля, че не може — отговори с поклон канцлерът. Преди два часа получих по телеграфа списъка с пиесите, които смята да ни представи Пертинели при следващото си гостуване. Ето, вижте.

Кралицата пое листа от ръката му и зачете заглавията.

„Двамата неанди“ (комедия) — повторение

„Любовта е сляпа“ (комедия)

„Изгубената дъщеря“ (трагедия)

„Лихварят с дългите уши“ (комедия)

„Северина“ (трагедия)

„Шекспир, принц английски“ (трагедия) — по лично желание на негово величество Ламборгин

Последното заглавие беше подчертано на два пъти. Филомена го прочете още веднъж и се навъси.

— „Шекспир, принц английски“? Това да не е онази пиеса… „Има нещо гнило в Англия“?

— Същата, ваше величество — потвърди Берилиус.

По лицето на кралицата избиха червени петна.

— Възмутителен пасквил! — повиши глас тя. — Какво си въобразява Пертинели, та иска да ни представи тази отвратителна гавра с кралската власт?

— Пертинели няма вина — бързо каза Берилиус. — Нали видяхте какво е написал: по лично желание на негово величество Ламборгин. Позволих си да изясня как стоят нещата. Интересът на негово величество към пиесата е бил предизвикан от някои забележки на магистър Равачандра.

— Равачандра? Тая тиха вода… Що за човек сме поканили да възпитава принца, бароне?

Берилиус сви рамене.

— Ако си спомняте, аз от самото начало не го одобрявах, ваше величество.

— Добре, добре! — махна с ръка Филомена. — Мразя този ваш навик вечно да излизате прав. Ще се погрижите ли да ни отървете от компанията на Равачандра?

— Разбира се, ваше величество. Позволете да се оттегля.

Коперник
18 юли 1537 г. на Петата епоха

Обедната жега все още не бе проникнала през дебелите стени на дневния дворец, но всички вече се бяха оттеглили в подземните покои докато отминат най-горещите тери. Коридорите пустееха и стъпките на Риго глухо кънтяха под каменните сводове.

Ненадейно иззад един ъгъл пред него изскочи Ермелинда и той неволно изтръпна като видя лицето й. Момичето беше разярено — така разярено, че Риго направи крачка назад и примирително вдигна длани пред себе си.

Принцесата отвори уста, поколеба се в търсене на думи и заби обвинителен пръст в гърдите му.

— Ти ли беше?

Риго се обърка.

— Чакай малко… За какво питаш?

— Питам ти ли беше — повтори тя.

— Не те разбирам — разпери ръце той. — За какво ми говориш?

Гласът на Ермелинда стана убийствено язвителен.

— Говоря ти за това, че прогониха Равачандра — единствения свестен човек около брат ми. Няма начин да не го знаеш. Сигурно знаеш също, че го обвиниха в кражба. Намериха в стаята му част от накитите на кралицата. Затова питам: ти ли беше?

Риго наведе глава, за да не вижда пламтящите й очи.

— Да, аз бях — тихо призна той.

Принцесата се задъха от ярост.

— Знаеш ли какво си ти? Един обикновен наемник, една продажна твар, готова на всичко заради мизерно заплащане! И като си помисля, че те смятах за свой приятел! Нищожество!

Думите го улучиха право в сърцето, но сърцето на Риго отдавна бе защитено с ледена броня. Той усети как в гърдите му се надига гняв, който не отстъпваше на гнева на момичето пред него?

— Ами ти, млада госпожице? Коя си ти, та да ме съдиш? Или си въобразяваш, че си по-малко продажна от мен? Позволи ми да те просветля: не е така. И ти заплащаш за хубавия си живот, като си затваряш очите пред онова, което ти готвят. Рано или късно ще те продадат като добитък на някой похотлив стар херцог. Могат да го наричат както си искат — годеж, брак — но всъщност е чиста покупко-продажба. Затова си затваряй устата, малката!

За секунда Ермелинда се вцепени, после изсъска и се нахвърли върху него като побесняла котка. Целеше се в очите му, но той успя донякъде да отбие удара и ноктите й оставиха кървави бразди по лицето му.

Разяреното момиче бе забравило всички уроци, получени от онзи, когото нападаше сега. Сипеше напосоки безразборни удари, а Риго, объркан както никога през живота си, поемаше част от тях, други успяваше да отклони или да отбегне. Накрая той се видя принуден да я сграбчи с две ръце като в клещи и да я притисне към себе си, за да усмири атаката.

И стана нещо, което никой от двамата не можеше да предвиди.

Устните им се срещнаха.

Това не бе нито любов, нито омраза, а някаква дива борба — като в ръкопашните схватки, които бяха разигравали десетки пъти. Устната на Риго се сцепи и двамата усетиха вкуса на кръв, опияняващ като скъпо теранско вино. Тя бе обрамчила лицето му с длани, той я стискаше тъй силно, че ребрата й пукаха. Залитнаха, блъснаха се в стената, продължиха да се целуват.

А сетне се озоваха на две крачки един от друг, замаяни и задъхани.

Двамата заговориха едновременно.

— Ваше височество…

— Риго…

— Ваше височество — повиши глас той. — Това беше лудост и не бива да се повтаря! Никога!

— Риго… — повтори тя.

— Млъкни, хегемоните да те вземат! — изруга той. — Момиче, имаш ли капка ум в главата? Ако съм жив в моя занаят, то е защото винаги съм си знаел мястото. Винаги съм знаел коя черта да не прекрачвам. Чуй ме, принцесо, ако поне мъничко държиш на мен, отсега нататък ще стоиш настрани. Разбра ли?

Без да чака отговор, Риго се завъртя и със забързана, несигурна крачка се отдалечи по коридора.

Ермелинда изтича към стаята си. Всичко се замъгляваше пред очите й, и това я накара да недоумява, докато осъзна, че плаче.

24 август 1537 г. на Петата епоха
Остров Тимохарис, 27° с.ш., 13° з.д.

На половината път от пристанището към странноприемницата Алекс спря и се обърна назад. Макар и отдавна позната, гледката винаги спираше дъха му от възхищение.

Нощта падаше над града, мракът прииждаше и улиците притихваха. Ала през огромната арка на портала, надвиснала над залива, нахлуваха снопове ослепителна дневна светлина, чиито лъчи обливаха със злато водите на пристанището, швартованите край кея кораби и дългите редици пристанищни складове. Точно в момента под арката минаваше фрегата с издути платна от топлия терански вятър и графът изпита старата тръпка на страхопочитание пред могъществото на Древните. Само за миг този кораб бе изминал разстояние, за което биха му трябвали поне две години плаване — разбира се, ако изобщо имаше воден път между двата свята.

Днес действащите портали се брояха на пръсти, но Алекс знаеше, че някога са били стотици. Повечето бяха престанали да работят и стърчаха насред равнините или по морските брегове като безполезни паметници на някогашното величие. Други може би все още действаха, укрити под водите на моретата.

За кой ли път Алекс се запита какво би било да живее в онази велика епоха. И какъв ли би бил. Вероятно все същият, помисли си той и се усмихна.

— Извинете, благородни господине.

Алекс стреснато се завъртя и неволно докосна дръжката на меча, но веднага отдръпна ръка. Човекът пред него изглеждаше съвсем прилично: застаряващ слаб мъж с рядка прошарена коса, облечен в закърпени, но чисти и спретнати дрехи. Мастилницата и калъфът за пера, закачени на колана му, издаваха, че е писар — навярно в пристанищната или митническата администрация.

— Да — отвърна любезно графът. — Какво ще обичате?

Непознатият протегна ръка напред, разтвори пръсти и Алекс тихо ахна, когато видя върху дланта му правоъгълна черна пластинка колкото карта за игра.

— Един човек ми заръча да ви отведа при него — обясни писарят. — Ако нямате нищо против, разбира се. Каза, че вече веднъж сте разговаряли.

Графът мълчаливо кимна. Това явно бе достатъчен знак на съгласие, защото писарят се обърна и тръгна към пристанището, после зави покрай мрачните грамади на складовете и накрая спря пред неизмазана двуетажна сграда със стени от грубо издялани каменни блокове.

— Тук — посочи той боядисаната в зелено врата. — Средната стая на горния етаж. Приятна вечер, благородни господине.

Алекс се поколеба за момент, после решително отвори вратата и се изкачи нагоре по скърцащи дървени стъпала. Тук беше почти съвсем тъмно, затова той докосваше стената с лявата си ръка, а дясната не отдръпваше от дръжката на меча.

В сумрака на горната площадка едва се различаваха три врати. Графът отвори средната и прекрачи в сенчеста стая, осветена само от оскъдните терански дневни лъчи, навлизащи през прашния прозорец. Мебелировката беше оскъдна — протрит килим на пода, грубо дървено легло в ъгъла, маса и два стола. Без особена изненада Алекс видя зад масата да седи мъж в сини работни дрехи с червена качулка, закриваща цялото му лице.

— Ето, че отново се срещаме, граф Медлер — изрече любезният мек глас. — Заповядайте, седнете да поговорим.

Алекс придърпа стола и седна от другата страна на масата. Опита се да прецени що за човек седи срещу него, но не стигна по-далече от очевидното: висок, слаб, добре възпитан и без съмнение много умен.

И много опасен, добави си той на ум.

— Боя се, че при предишния ни разговор може да сте си съставили погрешно мнение за мен — заговори Червената маска. — Бих искал да ме смятате за приятел, а ако това е невъзможно — поне за съюзник.

— Трудно е да приемеш някого за приятел, когато те изнудва — възрази графът.

— Точно това имах предвид, граф Медлер. Вие виждате в мен онова, което вижда целият свят: един всемогъщ и тайнствен престъпник. Не крия, че по принцип тази роля ме устройва — особено като параван за истинските ми цели. Но за изминалата една година от предишния ни разговор се случиха много неща. Мрачни времена се задават, драги ми графе. По-мрачни, отколкото можете да си представите. И в такива времена всяка дружеска ръка е по-скъпа от злато. Затова повтарям: бих желал да бъдем приятели, или поне съюзници. Как мога да ви убедя, че съм искрен?

— Много добре знаете как — отговори Алекс, опитвайки да се пребори с инстинктивната неприязън към този странен човек. — Дайте ми онова, което искам… или поне кажете при какви условия мога да го получа.

Червената маска вдигна пръст.

— А! Ето, че почваме да говорим по същество. Но точно тук възникват проблемите, граф Медлер. Нека ви дам един хипотетичен пример. Представете си, че пред вас стои слепец, който желае само едно — да върви напред. Вие обаче виждате, че стъпките му водят към пропаст. Няма ли да го възпрете?

— Твърде неясен пример ми давате… впрочем как да ви наричам?

— Обикновено не ме наричат никак. — Гласът на Червената маска звучеше леко развеселено. — Но когато все пак се налага, предпочитам името Янус. Може би сте чували за него — двулик античен бог на вратите.

— Добре… Янус — съгласи се Алекс. — Да разбирам ли, че аз съм слепец и вървя към пропаст?

— Донякъде. Заслепява ви надеждата да откриете изгубения си внук. Но кажете ми, граф Медлер, ще можете ли да го опазите? Не, не бързайте да отговаряте. Първо си припомнете как изгубихте неговите родители. И разберете едно: животът на това момче е застрашен не само от могъщи врагове, но и от… нека ги наречем свръхестествени сили.

Алекс не успя да се въздържи от скептична гримаса.

— Не вярвам в свръхестественото — или поне не вярвам, че се намесва пряко в живота ни. Дайте ми меч в ръката, верни другари и палуба на добър кораб под нозете, с останалото сам ще се справя.

— А пророчеството? — меко напомни Червената маска.

— И в пророчеството не вярвам. За мен то е измислица на невежи и суеверни люде.

— Можем да спорим по въпроса, но сега не му е времето. Няма да отречете, обаче, че повечето хора вярват в пророчеството, било то вярно или не. И тази вяра сама по себе си е сила, с която трябва да се съобразявате. Извинете ме за грубостта, но знаете не по-зле от мен, че именно заради пророчеството загинаха синът ви и неговата съпруга. И от тогава същата заплаха тегне над техния син. Затова ще повторя въпроса: как ще опазите момчето, ако ви помогна да го намерите?

— Какво толкова сложно има? — сви рамене Алекс. — Ако знам къде е, веднага ще го прибера на сигурно място в Капела, където не могат да припарят агенти на кралската власт.

Смехът, който се раздаде изпод качулката, не прозвуча обидно — беше по-скоро съчувствен, отколкото снизходителен.

— Защо им е да припарват, когато вече имат на място свой човек? Странно нещо са честните хора като вас, графе. Учудвам се, че за толкова години не сте разбрали: братовчедът на съпругата ви, граф Исидорус, е доверен агент на канцлера Берилиус. Впрочем, именно на него се дължат зачестилите напоследък пиратски нападения над търговските кораби на Де Феро.

— Братовчедът Ноа? — възкликна Алекс. — Не може да бъде!

Янус поклати глава.

— Проявявате похвална лоялност към роднините. Естествено, прав сте да не ми вярвате слепешком. Но ще се убедите в най-скоро време, когато ви пратя доказателства за подмолната дейност на Исидорус. Което ме връща пак към въпроса: как ще опазите внука си, след като го откриете?

— Лично ще бдя над момчето! — отговори разпалено Алекс. — Ще го обкръжа с най-верни хора и няма да допусна заплахата да стигне до него.

— Прекалено праволинейно — възрази Червената маска. — Допускате огромната грешка да приемете съществуването на заплаха, а после да търсите пътища за нейното отстраняване. А нима не би било по-лесно, ако заплахата просто не съществуваше?

— Какво искате да кажете?

— Опитайте се да разберете ситуацията, граф Медлер. В момента кралицата и канцлерът вярват, че момчето е мъртво и това автоматично премахва всяка заплаха за него. Младият Ланс, уверявам ви, се чувства отлично. Живее в скромно, но щастливо семейство, което се грижи за него и го обича. Какво повече може да иска едно момче на тази възраст? Разбирам вашите чувства, но нима ще проявите егоизма да им се поддадете с риск за живота на внука си?

Алекс не отговори веднага. Изпитваше все по-силна неприязън към този тип, който се опияняваше от собственото си красноречие и съвършено безсрамно манипулираше събеседника. И все пак нямаше как да не признае, че Червената маска е прав. Ако трябваше да постави от едната страна на везните благополучието на внука си, а от друга страна — желанието да го намери, би било егоизъм да се поддаде на личните чувства.

Разбира се, при условие, че Червената маска казваше истината.

— Добре, да речем, че се съглася — бавно изрече той. — Но нима искате да се откажа от момчето за цял живот?

— Не — поклати глава човекът зад масата. — Само за още четири години, или дори по-малко.

— Защо точно толкова?

— Защото тогава ще се разрази голямата буря и Ланс Де Феро ще бъде в самия й център. Задава се война, графе. Вярвате или не, но вторият Армагедон наближава — и когато избухне, вашият внук ще бъде онзи, който има шанс да спаси света. Нима не усещате признаците на идващата война? Прастарият ред, въведен някога от Железния крал, се разклаща все по-осезаемо. Неприязънта между хора и неанди нараства, джуджетата на практика са извън обществото, а Малкият народ… той отдавна се е оттеглил, само шепа твърдоглавци все още не желаят да напуснат този свят. Започне ли тази война, ние с вас ще бъдем съюзници, независимо дали го желаем или не. Рано или късно ще трябва да опрем гръб до гръб и да се бием, за да не бъдем разгромени поотделно.

Алекс дълбоко си пое дъх и се втренчи в бледосините очи зад маската.

— Ще бъда груб, Янус. Какво ми доказва, че сте искрен, а не се опитвате да ме управлявате като кукла на конци? Откъде да знам, че наистина сте на моя страна — и че Ланс е жив?

В очите на събеседника му трепна нещо подобно на веселие.

— Първото доказателство ще получите скоро. Вече ви казах, очаквайте писмени документи, разкриващи подмолната роля на братовчеда Ноа. Колкото до внука ви… Нали знаете израза „Око да види, ръка да пипне“. Е сега ще ви го демонстрирам по един малко необичаен начин. Подайте ми ръката си.

И Янус пръв протегна ръка през масата. Беше странна ръка, почти женствена — крехка, с изящни кости и бледа прозирна кожа.

Алекс се поколеба, после на свой ред посегна напред. Усети под пръстите си хладната кожа на Червената маска и докосването го изпълни с удивително, необяснимо доверие. Сетне изведнъж се случи нещо невероятно. Всичко наоколо изчезна и графът се озова в друга стая, или по-скоро малък склад, както подсказваха рафтовете покрай стените, отрупани с разни стоки. През разбития прозорец се лееше ярката светлина на знойно пладне и в нейните лъчи долу по пода блестяха парченца стъкло.

В ъгъла имаше голям сандък, обкован с желязо. Приведено над него, едно момче с парцаливи дрехи и вехт тюрбан на главата трескаво човъркаше ключалката на катинара. Графът не успя да го разгледа добре, защото видението изчезна също тъй бързо, както се беше появило.

Той неволно разтвори пръсти.

— Това ли беше внукът ми?

— Не — отговори Янус с лека досада. — Не знам кое е това момче, но образът му често се появява, когато си мисля за Ланс Де Феро. Подозирам, че съдбите им са обвързани, но как — това все още е тайна за мен. Извинявайте, граф Медлер, налага се да повторим.

Повторното докосване на ръката му мигновено породи ново видение. Този път графът се озова в сигнална кула, стърчаща над гол скалист хребет. По хълмистата местност далече долу на запад гаснеха сетните лъчи на залеза, откъм изток прииждаше нощ и там се тъмнееше кръгло езеро в средата на обширен кратер. Алекс се опита да разпознае мястото, но такива места имаше хиляди на Селена. Това бе една от най-разпространените географски формации — пръстеновидна планина с възвишение по средата, най-често превърнато в остров от изобилните води на утринното топене и вечерните дъждове.

Както всички подобни кули, и тази имаше четири прозореца, ориентирани към четирите посоки на света. До западния седеше болезнено слаб монах с изпито лице, облечен в традиционното черно расо и с бяла качулка на Магедонисткия орден. Облакътен на перваза, той се взираше в далечината тъй съсредоточено, че Алекс неволно се усмихна, като си спомни думите от старата приказка: „Сестричке Ан, виждаш ли някого на пътя?“.

Внезапно монахът извърна глава. От квадратния отвор на пода се подаде чорлавата глава на тринайсет-четиринайсетгодишно момче. То пъргаво се изкатери горе и монахът с усмивка му махна с ръка.

— Здравейте, ратник Гозамбо — поздрави момчето.

Алекс го гледаше със затаен дъх. За пръв път виждаше внука си и от пръв поглед момчето му се стори грозновато — с дълга провиснала коса, леко прегърбена стойка и вехти конопени дрешки. Но като се взря в лицето му, изведнъж забеляза удивителна прилика със стария херцог Ларс. Същата масивна челюст, същият прав, тънък нос, същите надвиснали вежди, издаващи характерното за рода Де Феро упорство.

— Здравей, Ланс — отвърна монахът. — Радвам се да те видя. Повечето момчета престават да идват насам, щом се понаучат на четмо и писмо. Но за теб винаги съм имал надежди…

Видението трепна и изчезна. Алекс отново седеше в сумрачната стая и гледаше как ръката на Червената маска бавно се отдръпва от неговата.

Мълчанието между двамата събеседници се разтегли докато стана непоносимо. Накрая графът облиза устни и проговори с усилие:

— Значи това е моят внук Ланс Де Феро?

— Да — кимна човекът отсреща и пак замълча.

— И вие искате да се откажа от него за още четири години?

— Нищо не мога да ви наредя, графе. Каквото и да си мислите, спрямо вас аз съм безсилен, защото сте един от много малкото ми истински съюзници. След четири години аз ще се нуждая от вас и вие от мен. Мога само да ви моля: ако успеете в своите търсения на момчето — а аз не се съмнявам, че отсега нататък ще го търсите още по-упорито — в името на всичко свято стойте настрани. Не рискувайте да привлечете вниманието към него, това ще го погуби. Когато му дойде времето, съдбата сама ще ви събере. А дотогава се задоволете с мисълта, че Ланс е щастлив. И… се гответе за война.

— Боя се, че ме надценявате — възрази Алекс. — Не съм нито владетел, нито генерал. От мен най-много да излезе добър полеви командир, а и това не е особено сигурно.

— Вие пък се подценявате, графе. Нима не сте пребродили цяла Селена на длъж и шир? Нима не познавате теранските и селенските морета като собствения си джоб? Нима нямате връзки във всяко пристанище и което е особено важно — във всяко пустинно племе от обратната страна на Селена? И накрая, нима нямате достъп до могъществото на търговската империя Де Феро?

— Какъв достъп? — въздъхна Алекс. — Империята е на Грималда. Честно казано, към нея трябваше да се обърнете. С нейното приказно богатство би ви била далеч по-полезна.

— Богатството е като слама — поклати глава Червената маска. — Първите вихри на войната ще го отвеят, първите пламъци ще го изпепелят. А има и още една причина да не се обърна към нея. Вярвате ли, че тя би изтърпяла четири години, без да прегърне внука си? Дори ако знае, че с това ще го обрече на смъртна заплаха?

Алекс не отговори.

— Няма, нали? — продължи Червената маска след кратко мълчание. — В това отношение жените са свирепи и непреклонни като самките на дългозъба. Затова се обърнах към вас и мисля, че всичко си казахме. Няма повече да ви отегчавам с моята словоохотливост. До нови срещи, графе. Желая ви всичко най-хубаво… и се гответе за най-лошото.

Той стана и леко се поклони. Разговорът беше приключил.

 

 

Няколко минути по-късно Алекс отново вървеше към хана. Имаше чувството, че е сънувал целия разговор. И както става със сънищата, онова, което му се струваше преди малко съвсем естествено, внезапно го порази.

За пръв път в живота си бе срещнал истински магьосник!