Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сивият път (1)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 24 гласа)

Информация

Издание:

Любомир Николов-Нарви

Сивият път

Том 1: Наследникът

 

Българска. Първо издание

Коректор: Людмила Петрова

Компютърна обработка: Румен Хараламбиев

Рисунки: Петър Станимиров

Художник на корицата: Петър Станимиров

Формат: 16/60/90

Обем: 16 п.к.

Дадена за печат: октомври 2014 г.

Излязла от печат: октомври 2014 г.

Предпечат и печат: Изток-Запад

Издателство „Изток-Запад“, София, 2014

ISBN: 978-619-152-512-6

История

  1. — Добавяне

12
Бялата каляска

Елронд предусещал бедата и казал на Митрандир:

— И все пак предричам, че Единственият тепърва ще бъде открит, а тогава пак ще пламне война и с тази война ще дойде краят на днешната епоха. С нов мрак ще завърши тя, освен ако своенравната съдба ни прати незнайна помощ, ала дотам моят взор не достига.

— Много незнайни неща има по този свят — отвърнал Митрандир, — а помощта често идва от ръцете на слабите, когато Премъдрите се препънат.

Дж. Р. Р. Толкин, „Силмарилион“

Но вместо онова, което нашето въображение ни кара да предположим, и което ние безрезултатно се мъчим да открием, животът ни дава нещо, което едва ли можем да си въобразим.

Марсел Пруст

Тихо
Манастирът „Вси светии и хегемони“
24 август 1537 г. на Петата епоха

Наближаваше краят на дежурството и от умора ратник Гозамбо бе изпаднал в състояние, подобно на транс. Вече не усещаше тялото си и всичко се размиваше пред очите му, освен далечната сигнална кула на отвъдния хребет на Тихо.

Тих шум откъм стълбището го накара да извърне глава с надеждата, че смяната е подранила. Но вместо монашеска качулка, от квадратния отвор на пода се подаде чорлава момчешка глава. За миг Гозамбо се изненада, после позна гостенина и с усмивка му махна с ръка.

— Здравейте, ратник Гозамбо — поздрави момчето.

— Здравей, Ланс — отвърна монахът. — Радвам се да те видя. Повечето момчета престават да идват насам, щом се понаучат на четмо и писмо. Но за теб винаги съм имал надежди. Какво те води насам?

— Исках да ви питам за Черния път. Знам, в училище ни обяснявахте за него, но много неща не разбирам.

— Добре, момчето ми, питай — отвърна монахът и пак насочи поглед към западния хребет, защото дежурството не биваше да се прекъсва нито за минута.

— Ами… — Ланс се поколеба. — От известно време старият Хурго Злитопор ме учи на бой със секира. И той каза, че Черният път можел да ми помогне, ама още съм бил много малък за това.

— И е напълно прав — съгласи се Гозамбо. — Виж, Ланс, едно е да ви уча на основните догми на Черния път. Знам, че за повечето от вас всичко влиза през едното ухо и излиза от другото. В най-добрия случай ще спазвате тия догми чисто формално, без да си правите труда да ги разберете. Както, уви, става с повечето неанди, които дължат на Магед самото си съществуване, а тайничко клонят към Белия път. Но да разбереш Черния път, да вникнеш в самата му същност — това е съвсем друго. Трябва да го правиш с искрено желание и да отделиш години. Ако наистина търсиш това познание, идвай при мен, ще се опитам да ти помогна. И едва когато си изминал поне началото на Черния път, тогава можеш да потърсиш неговото приложение във военния занаят. Защото прекрачиш ли неподготвен натам, Немият брат ще те погуби.

— А кой е Немият брат? — запита момчето с жив интерес.

Ратник Гозамбо помълча, търсейки най-простичките думи.

— Виждаш ли, Ланс, във всеки от нас има две същества, а не едно. Първото — това е нашето „аз“, онова, за което се смятаме и което виждат околните. Но има и друго „аз“, скрито дълбоко в нас като сръчен и мълчалив слуга, готов винаги да свърши работата наместо нас. Не ти ли се е случвало многократно да вършиш по две неща наведнъж? Например да ядеш и да разговаряш? Или да работиш нещо, а да си мислиш за съвсем друго?

Ланс бързо кимна.

— Точно това е Немият брат — продължи Гозамбо. — Онзи, който поднася лъжицата към устата ти, докато си се увлякъл в разговора. Или който работи, докато ти се унасяш в мисли. Скромен и работлив, той е винаги нащрек, винаги се грижи нещата да бъдат наред, докато ние се разсейваме. Но и той си има чепат характер. Не си ли забелязвал как понякога вършиш съвсем необясними неща — особено на сегашната си възраст? Как нещо те тласка към пакости, дори когато знаеш, че ще си изпатиш?

Момчето отново кимна.

— Това пак е работа на Немия брат. Случва се да му омръзне слугуването и тогава се опитва да вземе връх, за да се позабавлява и той. Най-често с печални последици. Няма как да бъде другояче, тъй като не е създаден за господар. Той е просто слуга на истинското ни „аз“. И като всеки добър слуга познава отлично всяко кътче на своя дом — нашето тяло. Узнаем ли как да го помолим, ще изстиска от това тяло всички резерви на способности, сила и воля. Но не му ли сложим юзда при това, ще продължи да ни тласка към свърхчовешки усилия до пълно изтощение… или дори до гибел. Затова трябва много да внимаваме, преди да му дадем власт над себе си, особено ако държи оръжие. Някога са наричали такива бойци „берсеркери“. Били са страховити противници, изглеждали неуязвими, но смъртта ги покосявала само след няколко битки. Тъй че, драго мое момче, старият Хурго е прав. Още ти е рано да си играеш с Немия брат. Но Черният път ще ти помогне да стигнеш до това тънко и опасно изкуство. Засега няма да ти говоря повече. Помисли над това, което ти казах, а когато започнеш да си задаваш въпроси, ела пак при мен.

Коперник
26 август 1537 г. на Петата епоха

Въпреки напредналия вечерен час Филомена все още не се беше пренесла в нощните си покои и откъм стените на кабинета й вече лъхаше мраз. Беше си наметнала дебелата кожена мантия и със злорадство видя, че спешното повикване е накарало Берилиус да дойде по дневни дрехи. Точно така трябва да бъде, помисли тя. Нека да проличи, че никак не съм доволна.

— Не мога да ви разбера, бароне — хладно изрече тя. — Винаги сме били на едно мнение по въпроса за Ермелинда. Но от известно време щом стане дума за търсене на съпруг, вие започвате… нямам друга дума, започвате да шикалкавите. Оставам с впечатлението, че не желаете да използваме един неин бъдещ брак за благото на короната.

Канцлерът усети как по устните му трепва високомерна усмивка и побърза да я усмири. Тази глупава и самонадеяна жена беше тъй прозрачна със своята наивна инсценировка. Опитваше се да го накара да се чувства неудобно — него, избраника на Сянката, която дори сега стоеше невидима зад гърба й, гледайки благосклонно Берилиус с пламтящите си очи.

— Така е, ваше величество — отговори спокойно той и сам се удиви на гласа си. Макар и тихи, думите му прозвучаха мощно и убедително.

Кралицата се стъписа. Не бе очаквала такъв отговор и й трябваха няколко секунди, за да попита рязко:

— Защо?

— Защото един брачен съюз не е най-добрият начин да използваме нейно височество. И ако помислите, ще го разберете веднага. Да речем, че я омъжим за сина на един или друг херцог. Естествено, така печелим ценен съюзник. Ала още по-естествено ще е всички останали да бъдат разочаровани. Най-разочарованите ще станат наши тайни врагове. И трудно би могла да се прецени какво губим, когато печелим.

Филомена раздразнено тръсна глава.

— Винаги сте бил ненадминат в сладките приказки, бароне. Кажете тогава какво печелим, като губим една възможност да си осигурим съюзник?

— Много печелим, ваше величество. — Гласът на Берилиус неусетно стана мек, ласкав. — Позволете ми да ви върна към далечното минало. Приказната страна Англия ни е оставила много легенди, и една от тях е за кралицата-девственица Елизабет. Тя отхвърляла всички предложения за брак и казвала, че е сгодена за целия си народ. Затова народът я боготворял… макар че според друга легенда си позволявала някои волности — например да язди на кон, загърната само с дългата си коса.

— Скандално! — промърмори Елизабет, но гледаше канцлера с жив интерес в очакване на подробности.

— Представете си нейно височество Ермелинда в подобна роля — продължи Берилиус, пренебрегвайки безмълвното й любопитство. — Вярната сестра, изцяло отдадена на своя народ и на височайшия си брат. Прелестното, обаятелно лице на властта. И същевременно нежната ръка, чрез която негово величество ще може да върши онова, което не е допустимо за твърдата кралска десница.

В очите на Филомена трепна съмнение, после бавно разбиране. Берилиус мислено се усмихна. Колко лесно се управляват хората, когато умееш да докоснеш потайните струни в душите им.

— Ще си помисля — каза кралицата, ала в гласа й нямаше и следа от колебание. — Ще си помисля… Но да вървим в нощните покои, бароне. Тук е студено, а вие сте по дневни дрехи.

Тера
Арабската пустиня
31 август 1537 г. на Петата епоха

Нусафер Елхаджиб с бавна крачка се върна към опушените руини, пусна стоманения лък и колчана, и се просна по гръб в сянката на лозницата. Ръцете го боляха от претоварване, но беше доволен — стрелите стигаха все по-далече и по-далече. Вече трудно успяваше да открие някои от тях.

Имаше и още една причина да бъде доволен. С един-единствен удар бе успял да напълни ковчежето в тайника си почти до половината. Разбира се, като всяко хубаво нещо, и това си имаше обратна страна. Али Акбар, най-големият каирски посредник в търговията с дрога, щеше да дири под дърво и камък наглия крадец, дръзнал да посегне на спечелените му с труд и страдания (най-вече чужди) пари. Елхаджиб се надяваше името му да остане в тайна, но благоразумно реши да напусне града за един месец. И ето че вече от седмица живееше тук, в оазиса.

Суровите условия ни най-малко не го притесняваха. Можеше да спи под открито небе, беше си донесъл брашно, сушено месо и ориз, а фурмите от палмите допълваха оскъдното му меню. Вода имаше в изобилие. Ала не бе подозирал, че най-много ще го тормози скуката. Колкото и да се товареше с физически упражнения, разполагаше с твърде много свободно време, през което отчаяно му липсваше суматохата на големия град.

Един слънчев лъч се провря през листата на лозницата и падна право върху лицето му. Момчето примижа и извърна глава настрани. Пред погледа му трептяха пъстри кръгове. А когато постепенно се разсеяха, той зърна нещо, което го накара да зяпне от изненада.

Някога край стената растяха розови храсти, за които майка му се грижеше неуморно. Пожарът ги бе изгорил до корен. Ала по някакво чудо в черните чуканчета се бе съхранил живот и сега от тях избиваха крехки зелени листенца.

Ноздрите на Елхаджиб потрепнаха, сякаш отново усещаше уханието на тия рози, плъзнали нагоре по белосаната стена. После той си спомни за парфюмите, които приготвяше баща му от пустинни цветя.

— Най-уханни са цветята след дъжд, синко — казваше Фатин ал-Хакими. — Дъждът е рядка благословия тук, в пустинята, ала падне ли, виждаш как зеленината изведнъж избуява, за да се порадва на мимолетната влага. Тогава опитните билкари събират ароматни цветя, слагат ги в алабастрови съдове с течно масло и заравят съдовете в горещите пясъци за година.

Точно така правеше баща му. Когато след година прибираше алабастровите делви, той ги слагаше на хладно долу в мазето и малкият Абдул често слизаше там да отхлупи съдините и да се наслаждава на омайните благоухания.

Мисълта за мазето накара Елхаджиб да надигне глава. Дали бе оцеляло под развалините? Навярно. Ако разчистеше обгорелите греди от отвора, можеше да слезе там и да почива на хладно.

Той разкърши вдървените си рамене и се изправи. Можеше да започне разчистването още сега. Във всеки случай така щеше поне временно да се отърве от скуката.

Докато пристъпваше към купчината обгорели греди и камъни, горещият пустинен вятър хвърли пред нозете му бяло парцалче, откъснато от тополата в края на оазиса. Момчето се наведе, разгъна парченцето плат и като присви очи, разчете върху него избелял надпис: „Благословен да си, благодетелю, що даряваш живот“.

Нещо свито до болка в гърдите му изведнъж се отпусна. Той дълбоко пое дъх и огледа руините. Вече не ги мразеше — те бяха просто развалини. Жертва като самия него. Остатъци от родния дом, съхранили въпреки всичко искрица живот и топлина.

Елхаджиб се наведе и подхвана първата овъглена греда. Знаеше, че мине ли часът на отмъщението, отново ще построи къща тук и ще заживее в нея, ако душата му успее да се съживи като обгорелите рози.

Коперник
10 декември 1537 г. на Петата епоха

… И всичко стана като в приказките.

През едно слънчево ранно утро откъм Фрамаурската порта се зададе открита бяла каляска, цялата окичена с червени рози. Теглеше я впряг от четири великолепни бели жребци, кочияшът бе също в бяло от глава до пети, а зад него седеше Ектор Буска, облечен в пищен тъмносин костюм с полувоенна кройка.

Цялата прислуга се струпа на прозорците на двореца. Госпожица Леверие дотича, надникна навън и припадна — малко театрално според Ермелинда — в ръцете на камериерките и готвачките.

— Ставай, глупава жено! — скара й се принцесата с тайно злорадство. — Нямаш време за глезотии! Твоят човек ще влезе всеки момент!

Гувернантката мигновено се опомни и изстена отчаяно:

— Ами че аз нямам какво да облека!

— Имаш — успокои я Ермелинда. — Поръчали сме ти чудесна бледокремава рокля за случая. Специално от лейди ле Прико. — Тя се завъртя настрани. — Ромелия! Клара! Бягайте да вземете роклята от стаята ми и се погрижете за тая паникьорка. Искам до половин час да изглежда тъй хубава, както никога през живота си.

Докато двете камериерки отвеждаха слисаната госпожица Леверие, към Ермелинда се приближи Хугберт. Изглеждаше сдържан и невъзмутим както винаги, но в очите му трептяха весели пламъчета.

— Нейно величество е предупредена, милейди — докладва той. — Аудиенцията за господин Буска ще се състои незабавно.

 

 

В двореца Коперник „незабавно“ можеше да има много значения в зависимост от обстоятелствата. Но този път нещата се развиха наистина с главоломна бързина. Навярно това донякъде се дължеше и на любопитството на кралицата. Така или иначе, само след два часа всички придворни и голяма част от прислугата се бяха струпали в голямата дворцова зала. На двата трона върху черно-белия подиум седяха Ламборгин и Филомена, едно-стъпало по-долу бяха местата на Ермелинда и Берилиус.

Вратата в дъното се разтвори и Ектор Буска влезе с твърда, решителна стъпка. На пет крачки от подиума той спря, подгъна коляно и приведе глава.

— Станете, господин Буска — благосклонно изрече Филомена. — На какво дължим удоволствието да ви видим?

Посетителят се изправи, разпери ръце и я погледна с театрално покрусена физиономия.

— Уви, ваше величество, пред вас стои един крадец. Дошъл съм да похитя най-красивото цвете в двореца ви. Нямам извинение, но ще опитам поне донякъде да се откупя със скромни дарове.

Шамбеланът Хелардон стоеше в тържествена поза отдясно на подиума. При тия думи на Ектор Буска той кимна настрани и в залата влязоха четирима лакеи, носещи даровете.

Както повеляваше церемониалът, принц Ламборгин пръв получи своя подарък. Макар че се стараеше да сдържа нетърпението, той бързо разкъса опаковката, отвори кутията от позлатено дърво и измъкна отвътре кристална топка върху кръгла поставка от странен материал — нито дърво, нито кост, нито камък. Топката изглеждаше съвършено черна, но щом се разтръскаше, из нея започваха да танцуват стотици златни искрици, между които вихрено летеше блестящо метално вретено с тесни, издължени назад криле. Върху поставката бе изписано с архаични ъгловати букви: КОСМИЧЕСКА ЯХТА ЛАМБОРГИНИ.

Очите на младия принц грейнаха от възторг. Не знаеше какво точно означава „космическа яхта“, но се досещаше, че става дума за онези вълшебни машини, с които Древните са летели между световете. И че е получил в дар една безценна реликва отпреди петнайсет века, носеща като по чудо неговото име.

Следваше подаръкът за кралицата — диадема от едри перли, разпръскващи млечно сияние в сумрака на залата. Филомена плъзна доволно пръсти по накита. Перлите открай време се смятаха за символ на Селена и по този начин гостът подсказваше, че признава нейната задкулисна власт над кралството.

За Берилиус подаръкът, макар и скъп, беше чисто мъжки и не толкова изобретателно подбран — каса осемнайсетгодишен кубински ром и дузина чаши от превъзходен бохемски кристал със златни шарки. Той обаче остана доволен, че е получил нещо сериозно, а не някакви безполезни глезотии.

Накрая дойде ред на принцесата.

За да даде пример на брат си, тя разгъна опаковката съвсем бавно, сякаш изобщо не се вълнуваше в предвкусване на изненадата. И цялата й сдържаност се изпари, когато видя какво има в кутията.

Беше миниатюрно шкафче от слонова кост със златен обков и инкрустации от ацтекански седеф, които хвърляха пъстроцветни отблясъци. Имаше шест мънички чекмедженца и във всяко от тях върху кадифена подложка лежеше по един чудесно шлифован скъпоценен камък: диамант, изумруд, рубин, сапфир, топаз и аквамарин.

— Е, господин Буска — изрече благосклонно кралицата, — каквито и прегрешения да си въобразявате, че имате към нас, смятайте ги за опростени. Радваме се да ви посрещнем в двореца и във ваша чест ще устроим празничен бал. — Тя се усмихна лукаво. — Надявам се да си намерите и дама за танците.

 

 

Празненството се оказа невероятен успех. Музикантите свиреха с жар, всички гости бяха в отлично настроение и танцуваха до премаляване. Но едва към края на празника Ектор Буска покани на танц принцесата и използва случая, за да прошепне в ухото й:

— Мило мое момиче, задължен съм ти повече, отколкото можеш да си представиш. И ще ти бъда задължен докато съм жив. Знам, в момента имаш всичко но повярвай на един стар и препатил човек — съдбата понякога се обръща. Затова помни: помръкне ли небето над теб, не се колебай. Прати ми вест и ще сторя всичко за теб. Това не са празни думи. Казвам го и го мисля искрено. Всичко.

 

 

Две тери по-късно бялата карета отведе завинаги от двореца разплаканата, но щастлива госпожица Леверие.

Капела
16 декември 1537 г. на Петата епоха

От три месеца насам старият херцог Ларс Де Феро изглеждаше подмладен и изпълнен с енергия. Когато изобщо обръщаше внимание на това, Грималда предполагаше, че се дължи на общуването му с Василена. Младото момиче имаше чар на истинска полуфейри и около нея вечно витаеше бодър и жизнерадостен дух. Херцогът наистина се бе привързал към Василена и отделяше много време на създадената от нея модна къща. Но причината за подмладяването му беше друга и той грижливо я криеше от дъщеря си. Единствено Алекс бе в течение на тайната му. Нямаше как да е другояче, след като всичко бе почнало тъкмо от него.

Тази вечер двамата седяха в работния кабинет на херцога с чаши теранско бренди в ръце. Пламъците в камината пращяха от време на време, допринасяйки с този тих шум за уютната атмосфера.

Херцогът пръв наруши тишината.

— Не знам с кого си се сблъскал Алекс, и не знам кой път го е довел при теб — Черният, Белият или… Сивият. Но едно е сигурно: този човек си държи на думата. Документите, които получихме, са недвусмислени. Друг е въпросът по какво чудо се е сдобил с тях този твой Янус, но няма и капка съмнение, че Ноа от години поддържа тайна връзка с Берилиус. И днес се налага да помислим за най-важното: какво да правим сега?

Алекс остави чашата на масичката до себе си и се навъси.

— Какво има да мислим? И двамата сме на едно мнение: топлили сме змия в пазвата си. Знаеш не по-зле от мен как се постъпва с предателите.

— О, не! — възрази Ларс Де Феро с широка усмивка. — Извинявай, младежо, но разсъждаваш наивно като прост десетник от пехотата. Разбери: разкритият шпионин е безценно съкровище. Той все още нищо не подозира, все още е на наш терен и няма намерение да избяга. Трябва дълго, внимателно и предпазливо да го следим, за да разкрием връзките му. После можем да му подхвърлим лъжливи сведения, за да работи за нас, без изобщо да подозира. Казано с две думи, Ноа е жокер, откраднат от колодата на противника. Ще го разобличим едва в краен случай, но и тогава има начини да работи за нас. Дори ако Берилиус знае, че сме разкрили хитрините му, депешите на Ноа — продиктувани от нас — ще го хвърлят в съмнение: истината ли казва двойният агент или не? Това е положението, драги ми Алекс, и още отсега предвкусвам каква великолепна игра ще се развихри.

— Откъде знаеш всичко това? — изненада се графът.

Старият херцог се усмихна още по-широко.

— О, това не е нищо. Да можеше да видиш баща ми в действие, лека му пръст. Такава лисица беше, че никой на Селена не можеше да се мери с него. Той ме научи на някои трикове, но и много тайни отнесе в гроба…

Двамата отпиха от брендито и помълчаха.

— А какво става с ратник Гозамбо? — попита след малко Алекс.

Усмивката на херцога изчезна.

— Нищо — призна неохотно той. — Използвах всичките си връзки в Тимишоара, но не изкопчих нищо от Черната катедрала. Стиснали са се здраво като бедрата на девственица. Признават само каквото знаехме и без тях: имало е такъв висш свещеник, но поради някакъв неуточнен скандал са го разжалвали до прост ратник. Дори не се знае дали е на Тера или на Селена. Има предположения, че са го пратили в Африка да проповядва Черния път. Там също има кратери, ще знаеш. Споменаха ми за един в Централна Африка, нарича се Нгоронгоро. Сигурен ли си, че видението е било от Селена?

Алекс поклати глава.

— Никаква Тера. Селена беше, но мястото може да е къде ли не — от Птолемеус до Циолковски.

— И все пак ще продължиш да го търсиш — тихо каза херцогът.

— Да — съгласи се Алекс. — Ще продължа. Само за едно се моля: Грималда да не узнае. Живи ще ни одере и двамата, ако разбере, че сме крили от нея.

— Значи трябва много да внимаваме. И междувременно да се подготвяме, както ти е препоръчал Янус. Дотук сме сигурни, че ни е казвал истината. Защо и останалото да не се окаже вярно?

— Кое? — скептично изсумтя графът. — За втория Армагедон? За пророчеството? Нима наистина вярваш, че след четири години от небето ще дойде кораб да донесе магическа чаша с рубин?

Херцог Ларс Де Феро замислено се загледа в пламтящата камина.

— Знам ли… — тихо промърмори той. — Може и да дойде. Във всеки случай нямам търпение да видя какво ще стане след четири години…