Джеймс П. Блейлок
Последният сребърник (8)

7.

… но когато трюфелните прасета бяха натикани в горите на Фонтенбло, една дебела свиня се шмугна между брезите и изхвръкна от там с лъжица в зурлата и бедняк по петите, но успя да избяга както от собственика си, така и от бедняка, и повече не бе видяна в този район.

Луи Вентьой — „Ахасфер: Скитникът-евреин“

Номерът беше да ги обърка. Това щеше да посее ужас в слабите им сърца. Та нали можеш да изпратиш анонимно писмо някому и то да го парализира, без той дори да схване за какво става дума в него. Том Сойер беше гений на тази техника, без да разбере защо. Ендрю седеше в бара и драскаше заврънкулки по листа пред себе си. Не беше достатъчно да напише „Ще умреш в полунощ“ или „Пази се от пеещи трупове“ или нещо подобно. Такива бележки в театрален стил нямаше да постигнат нищо с културен мъж като Пениман. Не си струваше да прилага и прямата тактика от рода на „Спри да се бъркаш в нашите дела“ или „Раздразни ме още веднъж и ще съжалиш за това“. Това си бяха детинщини. Не можеше да има и намек за Маркиза на Куинсбъри^[1].

Посланието трябваше да бъде загадъчно, да звучи като лишено от смисъл и за него да не може да се намери разумно обяснение. „Върни дъвката на сестра ми“ не би било лошо, но страдаше от недостатъка, че може погрешно да се интерпретира като хумористично, а това не биваше да се допуска. Ендрю се почеса по главата. Трябваше му нещо кратко, което да изглежда като завършено, макар и не съвсем, или поне не по някакъв разбираем начин. Вече беше адресирал плика и му бе залепил марка. Съзнателно бе сбъркал името от „Пениман“ на „Пенгълман“, което трябваше да изиграе ролята на глазура върху тортата — нещо, което да накара Пениман да повдигне вежди, преди още да е отворил плика. Освен това Ендрю беше напарфюмирал плика и беше избрал марка от рибешката серия в пощата — една японска кои, изглеждаща напълно подходяща за случая. Дори само при вида й Пениман щеше да започне да се поти.

Изведнъж го осени вдъхновение и широко ухилен, той се наведе над листа, хващайки молива с лявата си ръка, за да стане кашата по-гъста. „Измуши тати зигара“ — това написа той с мъка, рисувайки буквите в обратен наклон, които по най-естествен начин се получиха разкривени и неприличащи на себе си. Идеалният вариант. Не означаваше нищо, но звучеше с някакво внушение — пушек може би, защо не дори отровен пушек, кой знае? Зикурат — мистичните пирамиди… не, Пениман определено не можеше да бъде сигурен.

Ендрю се замисли дали да не изреже буквите от някое списание и да ги залепи, но след малко реши, че това изглежда евтино и ще опошли всичко. Повтори буквите, за да станат по-тъмни и ги пооправи с щастлива физиономия. Това ще го довърши. Ендрю едва не се изсмя на глас. И какво ще си помисли Пениман? Нищо. Нямаше абсолютно никакъв начин да намери какъвто и да е смисъл в това изречение и точно в това бе цялата красота на неговия ход.

Писмото просто щеше да го смели, все едно, че бе отпил неразреден спирт. В началото щеше да помисли, че е написано от чужденец, но след това щеше да му се струва все по-малко и по-малко вероятно, че някой чужденец би избрал подобна фраза, да не говорим колко малко вероятно ще му се стори чужденец да сбърка думите по такъв необичаен начин. И след първите няколко момента на объркване, които сигурно щяха да последват след отварянето на писмото, той щеше да го препрочете, да обърне листа и в мозъка му щеше да се спусне мъглата на истинското объркване. А след това щеше да последва моментът на страх и диво безпокойство. Това, щеше да си каже той, е нещо, което аз изобщо не мога да разбера. И самата мисъл, че подобно нещо е възможно, щеше да го парализира.

Пикет би бил горд с Ендрю, макар че точно Пикет би изпитал колебания дали да го изпрати. Истината бе, че Пикет твърде много се страхуваше от тези Пазители, които и да бяха те, и щеше да се сепне от мисълта да се опълчи срещу тях. Той беше от онези, които биха се захванали да ги изучават. Ендрю бе човекът, който трябваше да излезе от сянката и да им се противопостави. Той сгъна листа накриво, натъпка го в малкия плик и го дозалепи със скоч. Получи се доста впечатляващ пакет. Реши да отиде с колата до пощата в Нейпълс и да го изпрати оттам, за да заплете следите. А на връщане щеше да се отбие в телефонната компания и да поръча телефон за стаята на Пениман и дериват за таванската стаичка с телескопа. О, Ендрю с готовност щеше да плаща разговорите, освен междущатските, разбира се. А Пениман нямаше да знае за деривата.

За момент се замисли дали да не подсили малко нещата: е, не чак с отрязана конска глава^[2] в леглото на Пениман и други подобни, но например с гущер в обувката му, а още по-добре с някоя отвратителна субстанция като мед с царевично нишесте, или сяра, разтворена в брилянтина му, а защо не и с някоя шеговита играчка като гумено лайно на носа на обувката му. Ендрю започна да съставя списък — боен план — но после размисли, скъса го и натъпка парчетата в джоба на палтото си. Нямаше да оставя писмени улики срещу себе си. А и поне за момента щеше да изостави идеята за гавра от този тип. Тези неща можеха като нищо да го издадат и при това не бяха на нивото на номера с бележката. Бележката беше върхът.

Два следобед. Мъглата се бе изпарила под слънчевите лъчи, но във въздуха продължаваше да се долавя влага. След час, когато станеше още по-сухо, щеше да извади боята и четките. Колко ли време щеше да му отнеме боядисването на по-голямата част от стената? Към два часа? Щеше да се захване наистина сериозно, но само след изпращането на писмото и посещението в телефонната компания.

Приумицата с бележката го беше разведрила. Най-сетне се захвана за нещо и вече не беше пасивен наблюдател, на когото никой не обръща внимание. Излезе подсвирквайки си, бавно мина с колата покрай къщата на път за булеварда, за да прецени още веднъж какви усилия щеше да му струва боядисването. После потегли, ангажиран в пресмятания каква работа може да свърши човек с неговите способности, след като веднъж запретне ръкави и се захване за нея.

 

 

Не бяха изминали и осем минути — той вече караше по крайбрежната магистрала и в момента минаваше моста на „Втора улица“ — когато зърна случайно Пениман да чука с бастуна си по тротоара. Изглеждаше зле и възрастта му най-сетне си личеше. Всъщност, осветен от следобедното слънце, той приличаше на вървяща мумия, а косата му мазно блестеше, сякаш бе използвал половин галон, за да я подреди. Гледката, която представляваше, едва не накара Ендрю да запее.

Той натисна педала на спирачката и понечи да завие по една от малките улички, извеждащи към стадион „Марина“, но после се върна на „Втора улица“ и отби край тротоара. Можеше да загуби Пениман от погледа си. Имаше хиляди улички, в които би могъл да потъне. Най-добре изглеждаше да паркира и да го проследи пеша. Изскочи от колата, заключи вратите, натъпка часовника на паркинга с дребни монети и се понесе по тротоара, за да настигне Пениман. Когато го зърна, той ходеше бързо и целеустремено.

Ендрю изчака за пролука в потока коли. Следваше Пениман отдалече, като спираше от време на време пред витрините, за да създаде впечатление на човек, който няма какво да прави. На една от преките Пениман зави и се скри от погледа му в посока към провлака и Аламитос Бийч, а Ендрю се затича през улицата по следите му. Когато стигна до ъгъла, той забави ход, защото не бе сигурен дали на Пениман не бе хрумнало да се скрие там и да го изчака. Озова се пред магазина на Мъниуърт „Тропически риби“, който сега бе минал в ръцете на племенника на Мъниуърт, известен само като Адамс, работил тук в продължение на години, отравяйки живота на Мъниуърт, докато още бе жив. Беше гадно копеле и магазинът западаше все повече и повече, загубил много от магията си след смъртта на Мъниуърт.

Ендрю пъхна ръце в джобовете си и бавно пристъпи. Щеше бързо да надзърне зад ъгъла и ако Пениман бе там, щеше да се престори, че просто се е запътил към магазина, за да купи златни рибки за храна на жабата си — което, между другото, не беше лоша идея. Жабата сигурно би се зарадвала на някоя друга златна рибка, а в мисълта за една щастлива жаба имаше нещо жизнерадостно и солидно. Можеше също да купи сушени скариди за котките на леля Наоми, ако не за друго, то поне за да циментира впечатлението, че е техен голям приятел. Хм… май трябваше да си го признае. Той почти се чувстваше приятел на котките. Само когато попаднеше в компанията и на шестте наведнъж на таванския етаж, те започваха да го дразнят.

Ето го и ъгъла. Ендрю зави, слезе от тротоара и се отправи към бензиностанцията на „Тексако“, където смяташе съвсем открито да пийне вода от чешмичката. И докато стоеше там, щеше да хвърли поглед към улицата, но така — небрежно, сякаш последната мисъл в главата му е да проследи някого. Но не можа да се сдържи. Изви глава насред улицата, преструвайки се, че му се е приискало да се почеше по врата. Дългият участък, простиращ се чак до пряката с магистралата за Нейпълс, беше пуст: не се виждаше жива душа с изключение на една жена с коса навита на ролки, която поливаше тревата в двора си.

Ендрю продължи в избраната посока, спря пред фонтанчето на бензиностанцията и установи, че е буквално скрито под налепената по него дъвка. Нямаше как, престори се, че пие и след малко се обърна с отвращение. Пениман или се бе вмъкнал в една от къщите по-надолу, или бе влязъл в магазина на Мъниуърт през задната врата. Разбира се, че бе направил точно така.

Сега Ендрю трябваше бързо да решава. Не можеше да си позволи да изглежда, че се мота без работа. Жребият бе хвърлен. Той предпазливо бутна вратата на магазина, моментално протегна ръка нагоре, за да заглуши камбанката на звънеца, която щеше да предупреди за влизането му, и се приготви да изобрази на лицето си приятна изненада, че вижда Пениман. Но външната стая на магазина беше празна.

Чувствайки се като частен детектив във филм от четиридесетте години, той пусна вратата да се затвори зад гърба му и освободи камбанката. В магазина бе тихо с изключение на лекото жужене на аквариумите. Цареше полумрак, нарушаван единствено от двете флуоресцентни лампи на щанда и безбройните двайсет и петватови крушки в рефлекторите на аквариумите, чиято светлина обаче преминаваше отслабена през водата в съдовете и хвърляше един потрепващ мрачен отблясък върху пода. Чуваше се приглушеното бълбукане на аеризаторите и във въздуха се носеше приятната наситена миризма на водорасли, влажен пясък и риба.

Магазинът се състоеше от половин дузина малки стаички, свързани със система от коридори. Пениман можеше да се намира в коя да е от тях, очаквайки го да се появи. Ендрю наклони глава и се вслуша. Някъде отзад се разнасяше едва доловим говор, а миг по-късно се разнесе нисък, неприятен смях.

Той мина на пръсти покрай щанда и попадна сред аквариумите, наблюдавайки хилядите потрепващи рибки, които изплуваха от малки изкуствени подводни пещери, изсечени в камък, украсени с дърво и накичени с елодея, „лисича опашка“ и амазонска режеща трева. Неясният говор се засили, а после съвсем заглъхна. За един кратък миг нещо изтрополи, после се разнесе плисък на вода и отново се възцари тишина. Ендрю надзърна в едно късо коридорче, опиращо в следващата стая с аквариуми. По-нататък имаше просторно складово помещение с врата, която се отваряше в коридора, по който може би беше дошъл Пениман. Ако изобщо бе тук. Защото можеше и да го няма. Ендрю се плъзна в сянката, погледна през рамо, после клекна на четири крака и надникна покрай касата на вратата. Ето, Пениман си беше тук, точно както се беше досетил, но в склада нямаше никой друг. Той стоеше с гръб към Ендрю.

Едната стена на склада представляваше огромен аквариум — над хиляда галона, дори по-скоро към две хиляди. Стъклената стена започваше от средата на височината, стигаше до тавана, беше обхваната в желязна рамка по периметъра си и на всеки четири фута бе допълнително подсилена. Горната повърхност на аквариума излизаше на таванския етаж, така че неговият под сигурно изглеждаше като своеобразен правоъгълен басейн. Цяла дузина грамадни шарани, изглеждащи като позлатени под светлината на невидимите мощни лампи над тях, се бяха сврели в ъгъла на аквариума. Водата не беше спокойна и различни водни растения се бяха откъснали и плаваха.

Изведнъж зад стъклената стена падна голяма мрежа, а миг по-късно се появи глава и ръка, която държеше мрежата. Беше главата на Адамс — онзи негоден за нищо племенник на Мъниуърт, който явно се опитваше да улови някаква риба. Беше съблякъл ризата си и си беше сложил маска с шнорхел, а тъмната му коса се виеше в движещата се вода. Той погледна през дебелото стъкло към Пениман, който нетърпеливо посочи към аквариума. Адамс завъртя мрежата към един голям шаран, отделил се от групичката, сгушена до дъното. Мрежата последва движението на ръката му, преодолявайки съпротивлението на водата с известно закъснение и шаранът с лекота я избягна, но допусна грешката да се завре в далечния ъгъл. Мрежата го последва и той трескаво започна да мушка с нос по стените, събиращи се в неговия ъгъл, объркан от наличието на толкова много възможности за действие. След това бързо се плъзна ниско над дъното, раздвижвайки утайката по него и се омота право в мрежата, която Адамс изтегли от водата.

Откъм тавана се разнесоха най-различни звуци: подскачане, пляскане, псувня и съскането на сгъстен въздух, издуващ пластмасов плик. Миг по-късно на малката, подпряна под наклон стълба се появи и самият Адамс, който с мъка носеше голяма, затворена отвсякъде кутия от стиропор. Пениман пристъпи, за да я хване за единия край, а Ендрю се възползва от момента и се дръпна назад. Не му се искаше да обяснява защо е клекнал край вратата. После бавно се надигна, оправи палтото си и зачака двамата мъже да се отправят към предната част на магазина и да го намерят. И в същия миг камбанката на входната врата мелодично издрънка.

Ендрю се наведе, за да погледне отблизо един аквариум, пълен с тропически рибки. В стъклото се отразяваха две врати — едната към склада, втората към коридора, който водеше в друга стая с аквариуми и по-нататък към останалата част от магазина. Престори се, че разглежда рибите пред себе си. Появи се Адамс и изчезна през втората врата, за да посрещне клиента. Не беше видял Ендрю. Междувременно се чу звукът от затварянето на задната врата — това явно беше Пениман, който бе напуснал така, както беше влязъл.

Ендрю трескаво се замисли. Пениман си беше отишъл — или поне така изглеждаше — което беше добре. Трябваше ли да го последва? Лесно можеше да се измъкне през същата врата. По този начин нямаше да го види и Адамс… и нямаше да се зачуди как така Ендрю бе влязъл, без да бъде чут. Но някакъв инстинкт му подсказваше да не си тръгва, а може би повече не му се искаше да следи Пениман. Властта, която упражняваше този човек над другите, изглеждаше смъртно опасна. Особено днес. В разводнената светлина на склада той бе като самата Смърт, като въплъщение на Злото. Не, Ендрю щеше да изчака Пикет. Пикет скоро трябваше да се върне. Защо да насилва нещата?

И все пак, къде отиваше Пениман с този шаран? Определено не обратно към мотела. Ендрю не би понесъл Пениман да си направи аквариум. Смяташе ли да го изяде? Или да го поднесе като подарък на Роуз? Кой знае, дали не бе започнал да харесва шараните след пътуването си из Ориента. Само Господ знаеше на какви неща не се бе научил Пениман в Ориента! Ендрю безшумно мина през вратата и отново се озова в склада.

Неочакваната поява на Адамс го стресна, но миг по-късно той осъзна, че е в безопасност — пак не го бяха видели. Сега обаче вече не можеше да се измъкне през задната врата. Зачака. Нямаше основания за паника. Беше обикновен клиент и нищо повече. Все още искаше да купи златните рибки за храна и скаридите за котките. След малко, когато моментът му се стореше удобен, щеше да мине в предната част на магазина и да дръпне връвта на камбанката един-два пъти, създавайки впечатлението, че току-що е влязъл.

Концентрира вниманието си върху рибата в аквариума точно пред него: беше една тлъста риба клоун, която лениво се промъкваше през отровните пипала на сините анемонии. Неочаквано Ендрю почувства, че това не е лишено от особен смисъл, струваше му се, че е своеобразна метафора или нещо подобно и той се замисли как най-несвързаните неща се оказват тайнствено свързани, когато бъдат погледнати в правилната светлина — може би лунна, а защо не и светлината на аквариум. Той се запита какво ли могат да означават една риба клоун и анемониите, след което се вслуша в тишината и думите „Мистър Пениман?“, прошепнати от Адамс в задната стая. Адамс изчака, сякаш сам се вслушваше, и после отново повика като конспиратор много тихо и настойчиво. Пениман, разбира се, не можеше да му отговори.

Една ръка неочаквано се спусна на рамото на Ендрю и той едва не изкрещя. Макар че и да бе опитал, нямаше да може, защото на устата му имаше друга ръка. Той замръзна, питайки се дали да не забие лакът в ребрата на нападателя, или да се престори на изненадан клиент, какъвто наистина беше. На един от пръстите на ръката на рамото имаше пръстен, който Ендрю веднага позна — кръгъл пръстен, който напомняше стар дублон или някаква друга смътно позната стара монета.

Той бавно обърна глава и ръката отпусна рамото му. Видя застаналия зад него чичо Артър, който беше вдигнал пръста с пръстена пред устните си. Старецът поклати глава и свали другата си ръка от устата на Ендрю. Ендрю се отпусна. Беше задържал дъха си и сега бавно го изпусна на дълга струя. Понечи да отвори уста, за да каже нещо, но чичо Артър го пресече с жест, отново поклати глава и направи знак с палец през рамо към предната врата. Ендрю кимна и тръгна навън сам, отново задържа камбанката и примижа срещу слънчевата светлина в мига, когато отвори вратата.

Едва навън, на път за „Втора улица“, където беше паркирал, той започна да се чуди какво по дяволите правеше чичо Артър в магазина на Мъниуърт. Той и Мъниуърт бяха приятели, но Мъниуърт беше вече умрял, а чичо Артър не се интересуваше от тропически риби, следователно, нямаше никаква причина да ходи в магазина. О, колко загадки щеше да стовари в краката на Пикет, макар, за нещастие, да нямаше и една скарида, която да стовари в краката на котките.

Та, какво значи правеше чичо Артър там? Този въпрос не даваше мира на Ендрю, който пътуваше по „Втора улица“ към пощата. Да се приеме; че е някаква случайност, би било прекалено просто. През последната седмица Ендрю беше започнал да изпитва недоверие към случайностите. Имаше само два отговора, които го задоволяваха: чичо Артър беше дошъл в магазина на Мъниуърт по същите причини, довели и Пениман — купуването на голям шаран — или и чичо Артър следеше Пениман — едно развитие на нещата, което не би изненадало Пикет.

 

 

Пениман бе стигнал до дома преди него. Тъкмо влизаше през предната врата, когато Ендрю спря до тротоара. И не носеше кутията от стиропор. Ендрю се отпусна обратно на седалката и се замисли. Беше почти четири часът и за пореден път той бе съумял да не свърши никаква работа през целия ден, освен да отбягва Роуз. Бе излязъл за мидени черупки сутринта, но бе събрал загадки, всяка от които, дори взета сама за себе си, беше крайно увлекателна.

Но по-добре би било всички те да сочат в някаква посока все пак. А Ендрю разполагаше с бърканица от загадки, като мидени черупки, дрънкащи в торбата, и започваше да подозира, че един ден ще бръкне да извади някоя и тя ще го ощипе по пръста. Трябваше да ги подреди някак, да види в кои от тях има скрити раци, кои миришат на гнило и кои може да вдигне до ухото си и да чуе плискането на вълните. Включи радиото на колата и веднага го изключи. Нямаше никакви извинения да проваля остатъка от деня. Помнеше вчерашния ден — беше започнал така обещаващо, а бе завършил отчайващо. Угощението с ядки в два часа през нощта някак бе позакърпило нещата и го бе спасило. А ето че отново лентяйстваше и проваляше малкото постигнато в отношенията му с Роуз и Наоми.

Беше време да извади боята. Работните му дрехи бяха в гаража. Можеше да ги извади за не повече от шест минути и да започне. Изведнъж изпита желание да обяви намеренията си на Роуз, но го потисна. Нека тя сама да разбере. Той щеше да си подсвирква с четка в ръка и спусната над очите козирка на кепето. Щеше да закачи шпаклата за остъргване на комбинезона и да напъха парцала за забърсване в задния си джоб до ножа за маджун. По улицата щяха да минават хора и вземайки го за професионалист, щяха да спират, за да му поискат мнението по различни въпроси, да се наслаждават на работата му, доволни, че все още има такива, които искат тези стари къщи да светнат. Вече е късно следобед ли? Ами, щеше да отговори той, аз обръщам внимание на времето само когато падне нощта… падането на нощта и пукването на зората — това са двата големи мотиватора на човечеството. Той е бояджия философ. Кой от великите гърци беше говорил по подобен начин? Май Платон.

Вдигна чашата за кафе, която лежеше на пода на колата от сутринта. Последната капка в нея се бе стекла, изсъхвайки в лепкава линия. Изведнъж му се прииска чашата да бе пълна, но той не можеше да рискува да влезе в къщата, за да си свари прясно кафе. Не можеше да рискува и за бира. Трябваше да боядисва с пресъхнала уста, което беше наистина жалко, особено като се вземеше предвид колко скучна работа бе боядисването. От друга страна, пиенето на каквото и да е било беше самостоятелно удоволствие, беше начин на прекарване на времето. Трябваше да се задоволи с вода от маркуча. Той рязко се изправи в седалката, осъзнавайки, че бяха изтекли цели десет минути. Пак се бе увлякъл в бленувания.

В пристъп на решимост той слезе от колата, тихо затвори вратата, мина в задния двор и влезе в гаража. Там, на тезгяха се виждаше торбата с разбитата стъклария. Гледката го потисна, той я вдигна и я захвърли в кофата за боклук в ъгъла. Майната му на разтопеното олово! Нямаше време и за това. И нямаше никаква полза да се опитва да маскира старите си грешки, защото Роуз не можеше да бъде заблудена. Дори и за секунда. Всичко, което можеше да постигне, бе отново да погледнат на него като на неспасяем малоумник, а той повече не можеше да позволи подобно отношение към него. Дръпна работните си дрехи от закачалката, отвори кутията с боя и бързо я разбърка с дървена пръчка. Минута по-късно стоеше пред стената и разстилаше брезент. Майната му и на боядисването на гаража. Къщата представляваше по-едър дивеч.

Започна с изчеткване на праха с помощта на четката с конски косъм, възнамерявайки да разчисти една по-голяма част, преди да се захване със самото боядисване. Какво толкова имаше в едно боядисване? Огледа края на четката, с която щеше да започне. Беше добра — модел „Пърди“ с четириинчов косъм, добре подравнена и чиста. Топна я в боята, изцеди я от обратната страна в ръба на кутията и прокара една двуфутова ивица върху дъсчената стена. В долния край се образува капка, но той я обра и размаза върху останалата част. Отстъпи една крачка и огледа резултата с щастливо изражение на лицето. Пред него беше доказателството, че не е някакъв за нищо негоден тип. Отново топна четката, но изведнъж застина и се вслуша. Чуваха се гласове, единият от които беше гневен.

Той остави четката върху отворената кутия и изтри ръце с парцала. Гласът му приличаше на този на Роуз, и то гневният глас. Не, това не можеше да се търпи. Трябваше да го спре веднага. Никой в къщата нямаше право да спори с нея, може би с изключение на него самия. И ако Пениман й създаваше неприятности… Гореща вълна на гняв мина през тялото му и той тръгна покрай къщата към предния вход, почти тичайки със стиснати юмруци. Тогава се чу втори глас и той наистина беше на Пениман, но той не спореше с Роуз. Женският глас принадлежеше на мисис Гъмидж, а самите гласове се дочуваха през отворения прозорец на спалнята на мисис Гъмидж на долния етаж. Тя единствена заемаше стая на долния етаж — нещо като отделение за камериерка със собствена баня и кухненски бокс. Прозорецът бе едва открехнат.

Ендрю рязко спря, върна се с две крачки назад, после се хвърли към кутията с боя и четката. Взе ги, приближи се на пръсти до отворения прозорец и много тихо и напълно безсистемно започна да маже по стената. Не беше взел четката от конски косъм, а не искаше да губи време да се връща и за нея, така че плескаше боята върху десетгодишната мръсотия. Не смееше да диша, заслушан в гласовете.

— Мислех, че имам право да се надявам на малко повече от това, което получавам — каза през сълзи мисис Гъмидж.

След кратка пауза се разнесе гласът на Пениман:

— Нямам повече. Трябва да си благодарна и на това. Процесът е много бавен, свързан е с извличане, дестилиране, преливане и стареене. Не става за един ден. А и самите риби застрашително намаляват. Когато Адамс ги уби в простотията си благодарение на евтините термостати, които бе купил, трябваше да се чакат шест месеца, преди да могат да се заличат пораженията. И ако не беше отиването ми по спешност до Сан Франциско… Така-а… Да благодарим на небесата, че открих онзи Хан Кои в Китайския квартал. Адамс оправи всичко едва през последния месец, а това означава, че излишъци ще има не по-рано от месец-два.

— Излишък! Аз не моля за излишък. Аз искам съвсем малко. Моля за малко от твоя дял. Можеш да пожертваш. Човек би си помислил, че става дума за наркотик.

— Въздействието му е подобно — каза Пениман тихо с бащински глас. — Нямаш нужда от повече отколкото ти дадох. Аз, обаче, имам. Мисля, че ясно разбираш това. Не усложнявай нещата точно сега. Трябват ни само няколко дни. Знаеш, че е така. Не мога да пожертвам дори и капка. Ако уменията ми не са готови за използване всеки миг в пълната им сила, тогава с нас е свършено — просто не е трябвало да се захващаме с това.

За миг настъпи тишина, през което време Ендрю продължаваше да маже с боята по стената, без да се старае ни най-малко. Абсолютно незаинтересовано той мажеше във вертикална посока, напречно и под ъгъл, наклонил глава, надявайки се разговорът да продължи. Струваше му се, че дочува безмълвния плач на мисис Гъмидж, но тя явно го потискаше, за да не бъде дочута от някой случайно минаващ в коридора пред вратата на стаята й. Ендрю се усмихна. Те изобщо не можеха да се досетят, че врагът стои под прозореца им, навлякъл работен комбинезон и нахлупил шапка. Два заека с един куршум, това правеше той в момента.

Разговорът наистина се поднови. Чу се дрънкане на чаши и промърморването на Пениман за чай. Но Ендрю не долови добре.

— Само малко — каза мисис Гъмидж.

— Защо не се спреш? Това, с което се занимаваме, няма нищо общо с вендетата. Ние стоим над тези неща.

— Не мисля, че стоим над тях — възрази тя след малко. — Ами книгите? И над това ли стоим?

— По дяволите книгите. Какви книги?

— Недей да мислиш, че нищо не съм забелязала. Сигурно си обърнал внимание, че точно аз от време на време чистя из къщата — гласът й се надигна. Само след миг и тя щеше да изпадне в истерия.

— Ш-ш-ш — спря я Пениман, пресичайки кризата.

Ендрю бе озадачен. Целият този разговор бе безкрайно озадачаващ. Дори тишината в момента беше озадачаваща, но в този миг се чу шум от затварянето на задната врата. Това можеше да бъде само Роуз, която бе излязла навън. Щеше да види, че вратата на гаража е отворена и щеше да надникне в него. Там щеше да види капака на кутията от боя, а също и сакото му, метнато върху менгемето на тезгяха. Тогава щеше да мине отпред, за да се убеди, че очите не са я излъгали.

Чу се някакво изсумтяване в пристъп на отвращение, сякаш мисис Гъмидж се опитваше да глътне крастава жаба, и в същия момент през прозореца лъхна някаква отвратителна рибешка миризма, такава задъхваща воня, че Ендрю залитна и извърна лице. И видя Роуз, която стоеше на пътеката. Да, можеше да се предположи. Не, той го беше предположил. Усмихна й се и й махна с четката. Този път поне не го бяха хванали да троши водни чаши или да експериментира с чаши, пълни със студено кафе.

Той се отдръпна от прозореца, преди да каже нещо, отнесе кутията с боя до мястото, където беше постлал брезента и я остави върху него.

— Реших да се възползвам от слънцето и малко да боядисам.

Роуз кимна. Стори му се, че не беше особено щастлива. Той направи крачка назад и вдигна поглед към къщата. Имаше две тесни ивици боя, положени безкрайно грижливо в ъгъла, където бе започнал. И имаше нещо невъобразимо в непосредствена близост до прозореца на мисис Гъмидж. Изглеждаше като рисунка за психологически тест. Той махна с четката в тази посока, опитвайки се да измисли нещо. Отново се бе издънил. Но поне го бе заловила Роуз, а не Пениман. Трудно щеше да се оправдае, ако Пениман го бе видял да подслушва под прозореца. От друга страна, той щеше да разбере какво е станало веднага щом видеше странно боядисаната част от стената. Пениман не беше идиот.

— Изумена съм — проговори Роуз, която неочаквано беше решила, че трябва да е доволна от пакостите на Ендрю, че трябва да погледне по-широко на нещата и беше дошла до извода, че всяка работа е добра работа, а всяко боядисване е добро боядисване. — Но какъв е смисълът да подходиш така невъздържано към тази част?

— Дървото тук е лошо. Плоскостите изглежда се разслояват. Може би благодарение на силното следобедно слънце. Когато това се случи, въпросната част трябва да се намаже плътно, за да се стигне в дълбочина до мястото, където започва разделянето. Боята действа слепващо. Признавам, че в момента изглежда малко странно, но когато боядисам всичко…

Роуз кимна.

— Мисля, че ще е по-добре да караш наред. Тогава, ако не свършиш цялата работа, поне няма да бъде така необичайно.

— Абсолютно си права — призна Ендрю. — Май се поувлякох. Видях, че има проблем и реших веднага да опитам. Просто не устоях на предизвикателството. Нали знаеш какъв ставам, когато нещата опрат до решаването на подобни малки проблеми.

Роуз кимна отново.

— И не трябваше ли най-напред да се почисти? Цялата тази мръсотия…

— Използвам я вместо свързваща субстанция — обясни бързо Ендрю, мразейки се в момента. — Но ще изглежда, добре като се поосвежи, нали?

— Аз специално ще бъда съвсем щастлива както и да се получи — каза Роуз. — Но защо не почистиш накапаното. Не ти остава много от следобеда.

Ендрю взе кутията с боя и отново се приближи до прозореца, като говореше нарочно високо, за да предупреди мисис Гъмидж и Пениман в случай, че още бяха в стаята. Шпионската му операция беше приключила. Ако беше умен, щеше да изнесе прожектор и да се опита да оправи кашата и да почисти, преди да свърши за деня. Роуз щеше да се възхити на упоритостта му, а когато Пениман излезеше сутринта, нямаше да намери нищо подозрително.

— Донеси ми тук вечерята, ако обичаш?

— Щом искаш така — съгласи се Роуз и се отправи обратно по пътеката към гаража. — Но не се преуморявай.

Ето, такава си беше Роуз, винаги се безпокоеше за него. Той топна четката в боята, изправи се и се озова лице в лице с Пениман, който го разглеждаше през прозореца с лукава усмивка.

— Добър вечер — измънка Ендрю изненадан.

Пениман кимна, леко се поусмихна, после се засмя по-силно и след това избухна в такъв пристъп на смях, че Ендрю се изплаши да не се задави. А докато се смееше, Ендрю не можа да се насили да пристъпи макар и крачка към стената, затова започна тайничко да се надява, че Пениман ще се задави и че от този смях просто ще експлодира като пренадут балон.