Джеймс П. Блейлок
Последният сребърник (11)

10.

След като се позовава на съобщение, че Парацелз не е мъртъв, а е положен жив, заспал или дремещ, в своята гробница в Страсбург, спасен от смъртта благодарение на някое от лекарствата му, Лабавий заявява, че той по-скоро би повярвал в онзи старец Евреина — Ахасфер, който броди по света, наричан от някои Бутадий, а от други…

С.‍ Беринг-Гулд — „Странни митове на Средновековието“

Метрополитена пъплеше по „Сийл Бийч Булевард“ към „Спокоен Свят“. Ендрю и Пикет миришеха на риба, защото бяха пипали с ръце аншоата, но това едва ли щеше да направи впечатление на чичо Артър. Всъщност нямаше никакъв начин да се разбере как той би реагирал на каквото и да е, при положение, че беше на деветдесет и две, може би и по-стар — вероятно по-стар — и че се усмихваше, намигаше или изглеждаше крайно изненадан в моменти, които за околните изглеждаха случайно избрани. Така че миризмата на риба и изцапаните с катран и рибешки люспи джинси бяха без значение. Не би се променило нищо дори ако сложеха маймунски маски или космически шлемове. Чичо Артър със сигурност нямаше да скочи изумен даже и ако му се представеха с фракове и вратовръзки на идване направо от бръснарницата.

Те завиха покрай огромния, изработен от отделни ребра въртящ се глобус, който маркираше входа за „Спокоен Свят“ и бяха подложени на разпит от осемдесетгодишен старец на пропуска, който позвъни във вилата на чичо Артър, използвайки телефона на стената, и влезе с него в озадачаващ разговор. Той сложи ръка върху микрофона, обърна се към Ендрю и каза:

— Той иска да знае дали ти си човека с овцете.

— Точно така, това сме ние — отговори Ендрю.

Пазачът надзърна неуверено към задната седалка, очевидно изпълнен с подозрение.

— Багажника са — обясни Ендрю. — Плюшени играчки за племенницата. Коледа — той намигна на пазача, който кимна, за да му покаже, че разбира от Коледа, та макар и да беше едва след осем месеца, после измърмори нещо в слушалката и я окачи. В пристъп на неочаквана сърдечност той им махна с ръка да минават и се загледа след тях, докато се насочваха на запад към апартаментите и вилите, осеяли полето. Във въздуха се носеше тежката миризма на напоена с петрол земя, примесена със соления вкус на бриза откъм океана.

— Намирисва ли ти? — каза Пикет и вдигна прозореца си.

— Обожавам тази миризма — призна Ендрю. — Това е дар, нали… говоря за способността ни да подушваме този свят, така както го чуваме и виждаме.

— Казвам, не ти ли намирисва тази дивотия с овцете? Та ние не носим с нас никакви овце.

— Винаги се съгласявай с всички. Това е мотото ми. Ако очакват овце и ние им кажем, че са в багажника, тогава изведнъж се оказва, че ние сме очакваните. Ipso facto, както бе се изразил един логик.

Пикет кимна. Наистина беше логично.

— Онзи там всред розите не е ли чичо Артър?

Ендрю зави към тротоара, паркира метрополитена в зоната за посетители и дръпна ръчната спирачка.

— Хо! — извика той, за да обяви, че бяха пристигнали. Нямаше никакъв смисъл да се прокрадват до стареца, без да ги забележи. Чичо Артър се обърна, огледа ги малко озадачено, сякаш бе очаквал хората с овцете. След това присви очи, направи с ръка козирка над тях, и изглежда ги разпозна, защото им махна с ръка да се приближат.

— Помогнете ми да измъкна тази приятелка оттук — каза той.

Пикет надзърна любопитно през рамото му.

— Каква приятелка?

— Костенурка. Голяма. Ето я. Ей там, виждате ли я. Черупката й е почти с цвета на гипсова стена. Я ми помогнете да я измъкна. Приятелката, доколкото се досещам, иска да си дремне още малко и се опита да се скрие под бръшляна.

Сега я видяха — костенурка пустинник със светлокафява черупка. Беше прибрала краката си вътре и беше извила малката си островърха опашка настрани, сякаш се готвеше да посрещне буря. Пикет се наведе и я вдигна, изпъшквайки малко изненадан от тежестта й. Наистина беше голяма.

— Къде искате да я оставя? — попита Пикет.

Чичо Артър потегли към гаражите.

— В колата — отговори той. Пикет погледна Ендрю, а той само сви рамене. Двамата го последваха.

Червената електронна кола чакаше в клетката си като нещо току-що приземило се от звездите. Ендрю винаги се бе възхищавал на огромните й стабилизатори и малката кабинка. Колата му приличаше точно на онова, на което трябваше да приличат колите в една от паралелните вселени. На пода се виждаше ниско изрязан кашон, набутан под волана. Пикет намести костенурката в малкото за нея пространство на кашона между листата от салата, върху която беше предвидено да седи.

— Да не ви открадне колата? — попита Ендрю и се усмихна.

Чичо Артър го погледна сериозно.

— Кафе? — попита той.

— О, да — прие веднага Пикет. — Бих изпил една чаша.

Чичо Артър отново погледна Ендрю, сякаш го виждаше за пръв път.

— Ти не беше ли племенникът? — осведоми се той.

— Точно така. Аз съм съпругът на Роуз. Така да се каже племенник на Наоми.

— Правилно, такъв си. Разбира се. А ти трябва да си Спигот^[1]?

— Пикет, сър. Биймс Пикет. Мисля, че преди няколко месеца се запознахме. На кея.

— А-а — чичо Артър се загледа някак не уверено в лицето на Пикет. — Помня мустаците — по лицето му премина неопределима гримаса. — Беше се надвесил и чистеше камбала. Беше почти надолу с главата, доколкото си спомням. За момент ми се стори, че устата ти е на мястото на челото и че имаш много странна глава с коса отдолу. После разбрах, че бъркам. Бяха мустаци. Мустаци! Каква гротескна идея. Знаете ли, че по мое време беше патентовано устройство за изгаряне на бради и мустаци?

Пикет примигна и неволно вдигна ръка към лицето си.

— Така ли?

— Механично устройство. Правеше ги на пепел. Превъзнасяха го като края на бръснача. Чудо от бъдещето.

— Не се съмнявам — проговори Пикет.

Чичо Артър го изгледа, така, като че ли неочаквано беше решил, че Пикет всъщност се съмнява.

— Аз ги продавах. Ходех от врата на врата. Е, не беше точно като прахосмукачките. Не беше възможно да се направи демонстрация на живо. Използвах манекен. Главата му беше натъпкана с коса. Изтегляш значи колкото ти трябва брада през дупките в брадичката, опираш машинката до нея и я изпепеляваш. Миришеше ужасно. Мисля, че точно това попречи да се продава добре. А веднъж даже подпали манекена.

— Ха — обади се Пикет съчувствено, докато влизаха в дневната на чичо Артър. Вътре миришеше като в обор. Артър се обърна към Ендрю, намигна и направи жест с палец в посока на Пикет. Ендрю беше мистифициран. Нямаше представа дали старецът разиграваше някакъв номер, или просто чивията му хлопаше. Но дълбоко в погледа му се долавяше проницателност, някаква умора от познанието, която слагаше край на всякакви предположения за старческа сенилност. А Ендрю притежаваше непоклатима вяра в собствената си способност да чете погледа на другите. От друга страна, това, което чичо Артър говореше, не звучеше чак толкова странно. Макар често да изглеждаше така поради способността на стареца да скача от една тема на друга, сякаш в момента в който някой отвореше дума за нещо, той прекарваше предстоящата размяна на реплики в главата си със светкавична бързина и скачаше в някаква отдалечена в бъдещето точка или започваше да говори на някаква смътно свързана с несъстоялия се разговор тема. Освен това, той не бе забелязал нищо неестествено в чичо Артър, когато той се бе появил в магазина на Мъниуърт. Намеренията му тогава съвсем не изглеждаха налудничави, точно обратното. И все пак, често това, което правеше, караше хората да си задават въпроси за него.

— Извинете ме, че забравих — обади се изведнъж Пикет, — но малко съм объркан по отношение на името ви.

— Артър — каза чичо Артър и погледна Пикет, сякаш му имаше нещо.

— Артър…?

— Ийстман.

— А-а, разбира се. Ийстман. Не знам защо ми се въртеше друго име. Как беше, Ендрю? Ти ми го каза, не помниш ли? Когато си спомняхме за старите дни, там в Айова. Не мога точно да се сетя. Нещо като Лик… Ама май не ставаше дума за това.

— Лакедем — намеси се чичо Артър. — Но това беше преди много години. Малко го американизирах.

Откъм коридора се чу изшумоляване. Ендрю и Пикет се обърнаха и видяха втора костенурка, по-голяма и от първата, която излизаше от спалнята. Някой беше нарисувал пейзаж на гърба й. Зад нея се виждаше трета, която душеше светлозеления мокет, вероятно мислейки, че би могъл да стане за ядене и ако души достатъчно дълго, ще намери някое парче, което да може да се яде.

Чичо Артър тръгна към кухнята, а Пикет, възползвайки се от предоставилата му се възможност, отиде в другия край на хола. Следвайки го по петите му, Ендрю се озова в почти празната спалня на чичо Артър. В нея имаше древна чамова маса, килната върху разхлабените си крака и стар стол с права облегалка, който изглеждаше нечовешки неудобен. В центъра на стаята се намираше леглото, по-скоро един голям нар. Стаята спокойно можеше да бъде убежище на отшелник. Друга костенурка надзърна изпод леглото. Виждаха се две украшения: късо парче конопено въже, висящо на стената. Изглеждаше така, сякаш щеше да се разпадне при първото затръшване на вратата. Въжето беше завързано в примка. А над леглото, привързани с друго въже, бяха окачени два стари плуга, висящи от тавана.

Пикет се озърна неспокойно и Ендрю реши, че той търси с поглед нещо по-ясно.

— Това е противозаконно — прошепна той на Ендрю, който сви рамене.

— На него му харесва — каза Ендрю. — На времето е спял на чувал пълен с кокосово влакно, но леля Наоми го накарала да използва нар. Това е единствената му отстъпка пред комфорта, сякаш се опитва да получи опрощение за някакъв чудовищен грях. Но ако питаш мен, това си е просто част от неговата смахнатост.

— Не ми се вярва — възрази Пикет, — това за смахнатостта. Зад нея винаги има нещо повече.

Точно в този момент костенурката реши да напусне убежището си под леглото и малко странично се отправи към крака на Пикет. Ендрю се наведе да я погали и тогава в спалнята влезе чичо Артър с чаша кафе.

— Те са навсякъде — старецът направи уморен жест с ръка. — Не им обръщайте внимание. Знае ли някой от вас, че измежду всички създания, като изключим прасетата, сепиите имат най-висок коефициент на интелигентност?

Пикет поклати глава и взе чашата кафе, студено кафе, както се оказа. После тримата заедно се върнаха към хола.

— Лед? — попита чичо Артър.

— Не — каза Пикет. — Малко ми е рано за лед. Та, казахте, прасетата?

— Не, сепиите. Учените са ги поставяли в буркани с капаци и се оказало, че сепиите само за секунди разбират как да отвият капаците. Е, дайте на едно дете буркан и го гледайте какво ще прави.

— Може би ако детето имаше смукала на пръстите… — започна Ендрю и се наведе да потупа по черупката изрисуваната костенурка, която беше дошла да се присъедини към тях в дневната.

Пикет почти незабележимо поклати глава към Ендрю, предупреждавайки го да си държи устата затворена и да забрави за шегичките си.

— Това, което направо ме смайва, са прасетата — каза той, отпивайки от редичкото кафе с дъх на цикория. Вкусът му беше като на отрова за мравки.

На масата, точно до стола на Ендрю, имаше ксероксно копие на каталог. „Алигаторите на Маями“ пишеше на титулния лист. На всяка страница имаше списък на наличните животни, които можеха да бъдат поръчани по пощата: хипопотами, жирафи, каймани, антилопи, дори слонове. Можеха да бъдат поръчани с наложен платеж чрез отдела за превоз на товари по въздуха към летището на Лос Анджелис. Единственото, което човек трябваше да подсигури, беше камион. Развеселен, Ендрю лениво го прелистваше, докато стигна до раздела домашни животни. Някой беше попълнил половин дузина от бланките, сякаш се опитваше да създаде ферма.

— Не, нищо не може да се сравни с прасето — каза Ендрю.

Пикет се плесна по коляното.

— Напълно споделям това чувство — съгласи се той. — Доколкото ми е известно, те могат да бъдат дресирани точно като кучетата или котките. Чувал съм за един в Буена Парк, който научил една свиня да брои. Тя удряла с крак по земята, броейки и изгрухтявала, когато стигнела до правилната сума. Удивително!

— Кара те да си мислиш за чудесата на вселената, нали? — попита Ендрю, цъкайки с език към изрисуваната костенурка, която се бе заклещила под масичката за кафе и сега се опитваше да се освободи.

Чичо Артър кимна мъдро с глава:

— Аз винаги съм бил приятел на прасетата — потвърди той.

Разговорът замираше. Пикет опитваше да заговори стареца на различни теми, но опитите му се проваляха.

— Значи поръчваш си животни, така ли? — попита Ендрю и помаха с каталога.

Артър сви рамене.

— В известен смисъл. Преди много години се захванах да работя като биолог, изучаващ света на дивите животни. Тогава се заинтересувах от миграционните навици на определени видове, по-специално свинете и още по-точно дивите прасета. Повечето хора нямат представа какво става с онези домашни животни, които избягат от уюта на стопанския двор. Те изпълняват определени… функции, може би. Там, навън, има повече такива животни, отколкото можете да си помислите и те живеят своя живот, отървали се от робството — чичо Артър поспря и впери проницателния си поглед в Ендрю. После продължи: — Прасетата са направо една раса. Пусни някое на свобода и не можеш да кажеш къде ще се озове. Все едно да пуснеш във въздуха балон със завързано за него писмо, ако следвате мисълта ми. Може да стигне до най-невероятните места, главно поради въздушните течения, разбира се. Дивите прасета са част от същия феномен, с разлика, че са устойчиви на въздушни течения. Друга е… силата, която движи едно освободено прасе. Всъщност, имам монография по въпроса. Но това беше преди повече от петдесет години.

Пикет кимна разбиращо и намигна на Ендрю.

— В прасетата май е запечатана част от историята, нали?

— Много съкровени моменти от нея, сър.

— Господи, Ендрю — извика неочаквано Пикет, сякаш току-що си бе спомнил за това. — Не донесе ли едно прасе някаква лъжица във фермата на Наоми? Невероятна история, ако питаш мен.

— Не, светата истина или поне така знам. Ти не си ли чувал тази история, чичо?

Старецът сви рамене:

— Ами, истина е. Една стара сребърна лъжица. Много странна. Но аз не бих я докоснал дори и с вилата за тор. Не я докосвайте и вие, момчета. И, за Бога, не яжте с нея! Оставете я на мира. Нали и самото прасе де я е искало, а?

Пикет поклати глава.

— Иска ли я някой друг? — попита чичо Артър.

— Какво? — попита Ендрю. — Да я иска ли? Не, не мисля.

— Само Жул Пениман — обади се Пикет и изгледа Ендрю с поглед, който трябваше да му подскаже, че съзнателно е насочил разговора в тази посока.

— Пениман, значи? И получи ли я? — прозя се неочаквано чичо Артър, като че ли започваше да намира разговора за безкрайно тривиален и изморителен.

Ендрю поклати глава:

— Не, разбира се. Той…

— Тогава нека да продължава да бъде така — старецът извади джобното си ножче и много внимателно започна да оформя ноктите си. После неочаквано погледна към входната врата: — Проклятие, още една се измъкна навън.

Това беше нарисуваната костенурка, която се бе освободила от масичката за кафе, беше минала през вратата и бе потеглила по ливадата. Третата костенурка се приближаваше към прага, само на няколко инча от свободата.

— Аз ще я върна — извика Пикет и скочи на крака.

— Сложи я в колата — каза чичо Артър. — Върху другата. Аз ще ги изкарам. Да се поразходят.

Няколко минути по-късно трите костенурки бяха скупчени една върху друга в кашона, а четвъртата седеше на предната седалка до шофьора. Пикет беше пренаредил костенурките в кашона така, че най-голямата се намираше най-отдолу. Заедно те представляваха една костенуркова пирамида — нещо като икона на езически бог.

— Колко много са — промълви Пикет. — Къде отиват?

Чичо Артър закопча палтото си от туид, извади носната си кърпичка и избърса праха от капака на колата.

— Ами, насам-натам. Нищо определено. Наоми ми каза, че вие, момчета, ще участвате в търсенето на съкровището. — Той се качи в колата и сложи чифт тънки кожени ръкавици с изрязани пръсти.

Пикет го погледна неразбиращо:

— Търсене на съкровище ли…? — започна той, но Ендрю го прекъсна.

— Да, смятаме. Но аз бях забравил за това — той за миг беше изгубил дар слово, питайки се как по дяволите можеше Наоми да знае за това им намерение. Сигурно отново благодарение на подслушания разговор на верандата. Но защо беше сметнала за необходимо да информира чичо Артър?

— Тогава, момчета, ще направите ли една услуга на стареца, а?

— Разбира се — заяви Пикет.

— Вземете и вашата лъжица, когато тръгнете за там. Бих искал да я погледна. Не съм я виждал не знам откога. Честно ще ви кажа, просто не знам какви спомени ще събуди тя в главата ми.

— Разбира се. Щом искаш да я видиш — каза Ендрю. — Бих могъл да ти я донеса утре, дори по-късно днес, ако трябва. Няма защо да чакаш дотогава за такова нещо.

— Не, не — той замаха с пръст към Ендрю някак изплашено и лицето му видимо пребледня. — Не я искам. Пазете я за нощта на съкровището. Искам да я вземете точно тогава. Може да ни потрябва. И нито дума на този Пениман или който и да е било друг. Вие двамата не можете ли да напуснете града за два дни, а? И да я вземете с вас?

— Невъзможно. Отваряме сладкарницата утре вечер. И трябва да приготвим готварските шапки. Ще ни снимат от KNEX — една малка реклама, която съумях да извоювам. Защо?

— Нищо. Тогава я пазете. Не се доверявайте на Пениман.

— А, точно това няма да стане — успокои го Ендрю. — Ти какво знаеш за него?

— Знам, че не е добър човек. Той и аз имаме малки различия във възгледите. Но не споделяйте с него, че съм казал това. Изобщо не му споменавайте за мен. Той не знае за различията. Не говорете и за костенурките, прасетата и за каквото и да е. Нито дума — чичо Артър кимна като изпечен конспиратор и запали малкия електродвигател. Чу се някакво изщракване, колата потегли на заден ход към паркинга и се отправи по пътя. На половината на пътя до улицата, сякаш поддавайки се на импулса да мине по-напряко, колата се стрелна по ливадата, подскочи от една тухла в ъгъла на цветна леха и се стовари от тротоара на платното. Завъртя се на мъничките си колелца и изчезна от погледите им в югоизточна посока.

— Да вървим! — извика Пикет и се хвърли към метрополитена. Ендрю го последва, заразен от неговата настойчивост. Двамата едновременно отвориха срещуположните врати на колата, и се вмъкнаха. Ендрю запали двигателя и миг по-късно колата излетя на празната улица всред черен облак от изгорели газове.

— На ъгъла наляво — каза Пикет. — Трябва да го проследим. Щял да ги поразходи, моля ти се… костенурките!

Ендрю остро зави на ъгъла. Видяха чичо Артър да изчезва триста-четиристотин ярда по-надолу покрай редица гаражи.

— Оттам няма изход — възкликна Ендрю и превключи на втора, докато на свой ред приближаваха тясната уличка с гаражите. — Няма къде да отиде.

— Просто го следвай — нареди Пикет и се хвана за арматурното табло, приближавайки лицето си на инчове от предното стъкло. — Не го изпускай. Това е жизненоважно.

Ендрю изви глава и погледа възбуденото лице на своя приятел.

— Няма проблем — успокои го той. — Няма да го изпусна.

И точно тогава го загубиха. Уличката зад гаражите се извиваше в широка дъга и свършваше, опирайки в пожарен хидрант в самия край на някаква поляна с цветни лехи. Чичо Артър не изпитваше уважение към тревата и цветята — той се бе проврял между хидранта и стената и сега се носеше през ливадата, право покрай веригата пръскачки, а гумите на малката му кола оставяха дълбоки бразди в пръстта.

— Бързо назад, за Бога! Заобиколи! — Пикет беше като подивял от възбудата на преследването.

Ендрю включи на задна и се понесе с пълна газ по уличката, като едва не загуби контрол върху колата. Натисна клаксона и си проби път на основната улица през цяла група коли със сивокоси шофьорки, които чинно натиснаха спирачки, за да му дадат възможност да се измъкне. Метрополитена изрева с двигателя си, залитна в посока на задънената уличка, спря със скърцане на спирачките и се измъкна от нея. Някакъв клаксон прозвуча нетърпеливо зад гърба му, но Ендрю не се обърна да види кой е. Той също започваше да се опиянява от скоростта, така че когато колата отново скочи напред, гръмко се изсмя и смушка Пикет.

— Отпусни се! — извика той. — Ще го настигнем.

Бил скапан шофьор, а? Само да можеше Роуз да го види сега, как катапултира из „Спокоен Свят“ в преследване на един мъничък автомобил, пълен с костенурки и каран от един невъзможно странен старец. Колко хора биха могли да се похвалят, че са правили това? Изведнъж той осъзна, че чичо Артър отново им беше изчезнал, така че намали, докато наближаваха поредния завой и се изнесе надясно. Какво говореха пилотите на състезателни автомобили за завоите? Влизай на спирачка, излизай с газ… нещо такова. Той стисна зъби и натисна педала на газта. Колата поднесе и гумите изсвистяха. Май би не беше чак толкова досадно, че Роуз да не може да го види?

— Ето го пак! — изкрещя Пикет и се улови за челото.

— Дръж се! — извика в отговор Ендрю и качи лявото колело на колата на тротоара, докато дясното мина по малка циментова естакада за инвалидни колички. Те също се понесоха през ливадата, а Ендрю погледна в огледалото дали някой вече не ги преследва. Идеята да бъде подгонен от натоварена до козирката кола, пълна с престарели полицаи от „Спокоен Свят“, му се видя силно привлекателна. Роуз щеше да го извади под гаранция от местния затвор. Щеше да го намери вързан с белезници за някой стълб. Изсмя се. Стой настрани от пръскачките, помисли си той, и отби отново към улицата. Ако метрополитена се скапеше сега…

— Намали, за Бога! — извика Пикет. Пред очите им растеше стена с врати за гаражи. Ендрю изви волана, поднесе на сантиметри от нея, защото една от гумите се плъзна по влажната кал на пътя. Някаква жена със стик за голф в ръката изтича по ливадата и извика нещо. Ендрю й отговори с клаксона, отново заби крак върху педала на газта и рязко се насочи към улицата. Бяха спестили около стотина ярда. Започваше да усвоява уроците на чичо Артър. Старецът беше смел, това не можеше да му се отрече.

Изведнъж отново видяха пред себе си чичо Артър, който се отправяше по улицата надолу към търговския център. Насочваше се към южния портал. В момента се движеха прекалено бързо — само миг и щяха да връхлетят върху него и щеше да стане очевидно, че го преследват. Ендрю рязко зави и колата излетя зад редица кофи за боклук, където спряха.

— Ще му дадем някоя секунда — обясни Ендрю, дишайки тежко.

— Не му давай повече от това — предупреди Пикет. — Трябва да се махнем оттук. Ако някой се обади на портала и съобщи за нас, пазачите ще започнат да стрелят в мига, в който ни видят. Имат разрешително да носят оръжие, дявол да ги вземе. И от тези старци не можеш да очакваш да погледнат снизходително, когато става дума за опустошаването на ливадите им.

— Е, нали ти настояваше да го проследим. Аз само… — Ендрю изведнъж включи на задна, заобиколи кофите и пак излезе на улицата, без да забравя да провери какво става зад тях. Видя една кола, приличаща на служебна, която се прокрадваше към изхода на уличката на стотина ярда от тях. — След нас са! — каза той и отново почувства прилив на адреналин.

— През портала! — изкрещя Пикет и рязко се обърна, за да се убеди, че е истина. — Бързо, преди да са ни разпознали и да се обадили по радиото на портала.

Ендрю се поколеба. Изкушаваше се да направи обратен завой, да се отправи предизвикателно срещу дебнещата кола, да мине на скорост покрай нея с натиснат клаксон, да се подаде през прозореца, правейки подигравателни жестове с двете си ръце, да се втурне в лудо преследване по преплетените улички, да събаря пожарни хидранти, да мачка пощенски кутии, да пръска гълъбите по тревата, да пробие път през плетената ограда и да се понесе по пропитата с петрол земя, влачейки петдесет фута от мрежата със себе си. „Мотив ли?“, щеше да попита, когато го задържат, и щеше да се изсмее.

Но само се усмихна на Пикет. Приближаваха портала. Пред тях имаше кола. Тя намали ход, за да мине по малките извити стоманени палци, които се виждаха в настилката на платното. В караулката имаше само един пазач. Ендрю чу телефона му да иззвънява в мига, когато колата пред тях ускори ход. Поддавайки се на някакъв див импулс, той включи на първа и бавно мина под прозореца на караулката.

— Недей — прошепна Пикет.

— Остави на мен — кимна Ендрю с абсолютна увереност.

Пазачът, който държеше телефонната слушалка, погледна пред стъклото към тях и се вцепени. После извика в микрофона „Да!“, допълни „Те са!“, пусна слушалката и се хвърли към вратата.

— Давай! — извика Пикет с отчаяние в гласа.

Чу се някакво изщракване и двете дървени крила на портала започнаха да се затварят. Ендрю ги гледаше с каменно лице. Пикет го удари с юмрук по рамото и пак изкрещя „За Бога!“. Пазачът започна да бърка в джоба си. За какво? Пистолет, значка или кутия бира? Ендрю се изсмя презрително и понечи нещо да каже, но в този миг кракът му беше изритан от съединителя и обувката на Пикет се стовари върху крака му на газта. Метрополитена се стрелна напред, мина под полуспуснатата бариера и с поднасяне изскочи навън.

Ендрю трепна, изправи се в седалката, хвана по-здраво волана, извика нещо неразбираемо и взе прекалено остро десния завой.

— Махни си проклетия крак! — изрева той и отново завъртя волана. Подхванат от инерцията, Пикет се заби във вратата. Губейки равновесие, той натисна още по-силно газта с крака на Ендрю, който от своя страна стъпи върху съединителя. Двигателят изрева, облак газове излетя от ауспуха, а Ендрю освободи съединителя, очаквайки да чуе скърцането на повреден двигател. После тежко се отпусна върху крака на Пикет.

— Ох! — Дявол да те вземе! — изкрещя Пикет и се понесоха покрай задницата на паркирала кола, за да се завъртят в свободното пространство на паркинга на „Спокоен Пазар“. Някаква количка за пазаруване отхвръкна напред. Ендрю най-сетне освободи крака си, натисна спирачката. После хвана с разтреперани ръце волана и бавно пое към изхода към „Уестминстър Булевард“ и нагоре по улицата, за да завие в паркинга на парогенератора на Хайнс. Спря сред колите и изгаси двигателя.

Остана за момент така и после каза:

— Тук няма да ни намерят — дишаше тежко, опитвайки се да успокои лудо биещото си сърце. Слезе от колата и мина отзад, за да види какво бе станало с джантата, която се бе ударила в тротоара. Беше смачкана, сякаш някой я бе блъскал с чук. — О, майната му — каза Ендрю. Не би могло да се каже, че човек не може да се размине от джанти за метрополитени. Предната броня също беше вдлъбната, явно след сблъсъка с количката за пазар. Преследването не бе минало без жертви.

Пикет не проговори, когато Ендрю се качи обратно в колата.

— Съжалявам за крака върху газта — каза той след минута. — Но какво по дяволите искаше да кажеш на пазача? Нали ти обясних, че те имат право да носят оръжие.

— Изпитах неудържимото желание да му изрецитирам нещо — призна Ендрю и отново се ухили, припомняйки си онова неземно чувство, което се бе спуснало върху съзнанието му в мига на предизвикателството към пазача.

— Да му изрецитираш ли?

— Имах предвид Вакел Линдзи — и Ендрю изпусна въздуха от гърдите си със свистене, вече успокоен напълно. — „Бумли, бумли, бумли, бум!“ — изрецитира той и удари с юмрук таблото пред себе си. — „Удари с метлата по вратата!“ Как мислиш? Щеше ли да свърши работа?

— Разбира се — каза Пикет. — Разбира се, че щеше. И то как — изви се той в седалката и погледна покрай колите назад към улицата. — Той не беше в търговския център.

— Кой? Пазачът ли?

— Не. Чичо ти. Колата му не беше паркирана пред търговския център. Значи е продължил нататък. Но накъде? Загубихме го, защото се мотахме като…

Ендрю се намръщи.

— Защо не го кажеш? Аз се мотах. Да тръгваме. Няма да ни преследват. Пазачите нямат никакви права извън загражденията, а и няма да се обадят на полицията за такова нещо. Градската полиция няма да изпрати патрулни коли за сдъвканите им ливади. А и аз нямах намерение да го правя… да разрушавам. Просто се увлякох.

Пикет мълчеше.

— Сега отиваме в санитарната служба и ще поговорим с Шато. Ще ми се да разберем какво е установил относно рибешкия еликсир.

— Добре — въздъхна Пикет. — Но къде по дяволите носеше старецът тези костенурки и защо? Как да разберем това сега? Това беше жизненоважно. Сигурен съм, че е така.

Ендрю сви рамене и те се включиха в трафика, продължавайки по „Уестминстър булевард“ към „Студебейкър Роуд“ с намерението да направят обратен завой и да се насочат отново на изток, към периферията на петролните полета. Жизнено… може, но Ендрю не разбираше защо. Жизненоважни бяха цяла дузина други работи: боядисването на още една стена от къщата, подреждането на кухнята и най-сетне поемането на известна отговорност за някои неща. А ето, че лудуваше по улицата като осемнайсетгодишен. Да, ако имаше нещо, за което не се чувстваше отговорен, това бе проклетата съдба на света и машинациите на измислените от Пикет тайни властелини. И по дяволите цялата тази бъркотия от монети и магия! Ето резултата — огънатата джанта.

Майната й и на свинската лъжица. Изобщо не я беше искал. Изобщо. Едва ли не бе готов да я даде на Пениман, просто за да му се махне от главата. Само че Пениман беше гаден плужек и Ендрю не би му дал и петак, освен ако не беше закрепен за забит в дъските пирон. Усмихна се, въпреки че не му беше до смях. Е, добре, той и Пикет можеха да поговорят с Шато, а той, разбира се, щеше да им каже, че не знае нищо за еликсира, който спокойно можеше да се окаже някакво екзотично рибено масло. След това щяха да се приберат у дома. Ако побързаха, можеха да стигнат до единайсет. Ендрю щеше да се погрижи да се разбере, че са се върнали и щеше да представи нещата така, като че ли са били за риба целия предобед. Е, това не можеше да се нарече точно лъжа, беше по-скоро нещо като самосъхранение. И освен това, беше му за последен път. Два дни щеше да се занимава изключително със заведението и готварските шапки, които Роуз, с безкрайната си мъдрост, се бе съгласила да ушие. Даваше му шанс да се самодокаже по неговия си странен начин. Той разбираше това. Тя му се доверяваше. Не можеше да я предаде.

Ендрю удари с ръка по волана. Тази сутрин едва не си лепна черно петно. И то за какво, моля ви се? Е, добре, щеше да обърне тази страница, щеше да бъде добър, достоен за нея…

— Я ускори? — обади се ненадейно Пикет.

— Какво?

— Казах малко да дръпнеш. Минималната скорост тук е 45 мили в час. А ти си с колко, с двайсет?

— Да, извинявай — наистина се бе движил с двайсет мили в час и при това се отклоняваше към десния банкет. Скръцна със зъби и ускори, зави на светофара и обърна посоката в неочаквано смрачилата се утрин.

Спускаше се мъгла и слънчевата светлина периодично просветваше с всеки следващ облак на мъглата. Тъмните силуети на петролните сонди изпъкваха някак отчуждено и самотно във влажния въздух, а приличащите на насекоми глави на помпите се вдигаха и спускаха като някакви стоманени скакалци, пръснати по случаен начин из двестате акра пустош. Дори зад вдигнатите прозорци на метрополитена се долавяше миризмата на петрол. Нефтените полета бяха изоставени — нито хора, нито постройки се виждаха по тях и само една-две бараки разнообразяваха пейзажа. Въпреки решимостта си Ендрю забави колата. Приливът на енергия по време на преследването го беше опустошил.

— Там! Почакай! — извика ненадейно Пикет. — Спри!

Машинално Ендрю завъртя волана и отби в някакъв път, който извеждаше към полетата, а зад гърба му се разнесе възмутеният вой на клаксон.

— Там, зад навеса — нареди Пикет, свали прозореца и провря глава навън.

Колата намали ход и спря. Ендрю изключи двигателя, вслуша се в кухата тишина на мъглата и към далечното „скръц… скръц…“ на помпите.

— Какво има?

— На север. В тази посока — каза той и посочи. — Това не е ли неговата кола? Разбира се, че е тя.

Ендрю присви очи. Предното стъкло започваше да се изпотява. Пикет беше прав. Пред тях се виждаше задната част на колата на чичо Артър, полускрита зад куп дървени палети.

— Виждаш ли го?

— Не — каза Пикет. — Да, ето го, до оградата, край олеандрите. Нещо прави. Да вървим.

И преди Ендрю да успее да възрази, Пикет беше изскочил от вратата и се носеше на прибежки към далечната петролна помпа. Чичо Артър беше на стотина ярда по-нататък, зает с нещо, в което вземаха участие и костенурките. Ендрю ясно различаваше кашона на земята на десетина фута от мястото, над което се беше надвесил старецът. Извади ключовете и последва Пикет, чувствайки се като глупак. Щяха да ги хванат, ето това щеше да стане, и да ги арестуват за навлизане в чужда собственост. А когато полицията хвърлеше един поглед на метрополитена, двамата щяха да бъдат идентифицирани като хулиганите, тероризирали „Спокоен Свят“.

Той се приведе зад Пикет, който стоеше притиснат към ръждясалата мрежа на оградата, частично прикрит от петролната помпа.

— Взел е костенурките — обясни ненужно Пикет. — Но какво има от другата страна на оградата.

— Арсенал на флотата — отговори Ендрю.

— Какво по дяволите прави той? Я да се приближим — Пикет се шмугна в мъглата към купа палети и Ендрю отново го последва, поглеждайки през рамо към колата си. Наоколо все така нямаше никой. Някъде настрани от тях през мъглата се чуваше шумът на летящите по магистралата коли. Трябваше да отбие по-навътре, така че метрополитена да не се вижда от пътя. А така можеше да ги издаде. Но можеше и да имат късмет. Може би полицията, ако минеше оттук, щеше да помисли, че колата е на някой от работниците.

Надникнаха покрай купа палети в гробно мълчание. Чуваха чичо Артър нещо да си тананика. А може би говореше на костенурките. Той се наведе, взе една и после изчезна сред олеандрите. Чу се някакво шумолене на храсти, после той се изправи, отстъпи назад и взе последната костенурка от кашона. Изглеждаше, че ги пуска на свобода и че ги подбутва в шубраците, може би под оградата. Беше очевидно: той насочваше своята дивизия костенурки към терена на военноморския арсенал. Миг по-късно беше отпратил и последната.

В костенурката се забелязваше нещо странно — тя сякаш носеше някакъв ярък колан.

— Какво, по дяволите…? — започна шепнешком Ендрю и изведнъж видя точно какво беше — колан наистина, изработен от сребро в стила на индианците Навахо във формата на свързани един с друг цветове. Чичо Артър отново се завря в олеандрите.

— Свързано е със съкровището — прошепна Ендрю в ухото на Пикет. Пикет се обърна, за да го изгледа. Ендрю сложи пръст на устните си и направи знак с глава към колата, минавайки на пръсти покрай палетите. Трябваше да изтичат до пътя и да се измъкнат, преди да бъдат забелязани. Но вече беше късно. Чичо Артър беше свършил с последната костенурка и се връщаше към колата си без да подозира за присъствието им. Ако изтичаха сега, той със сигурност щеше да ги види. Пикет разбра опасността, сгуши се ниско и дръпна Ендрю за ръкава, принуждавайки го да клекне до него. И двамата тръгнаха по часовниковата стрелка, за да останат скрити. Чуха шума от затръшването на вратата на малката кола, после двигателят леко забръмча. Веднага тръгнаха обратно на часовниковата стрелка, защото чичо Артър потегли напред. Останаха скрити така, наблюдавайки как старецът нрави завой в обратна посока около сондата и се насочва към тях, изсвирвайки с клаксона в момента, когато мина покрай мястото, където клечаха. Колата подскочи на някаква бабуна и пое на изток, очевидно към дома.

— Проклятие! — каза Пикет високо и мушна ръце в джобовете на панталона си. — Този сигнал беше за нас. Той е знаел, че сме тук. Дори и за миг не сме успели да го заблудим.

— Откъде би могъл да знае? Метрополитена не се вижда от мъглата, а и аз съм сигурен, че не ни видя. Мисля, че изсвири на костенурките.

Двамата се отправиха към магистралата и Пикет любопитно го погледна.

— Какво знаеш за всичко това? Не ми се виждаш изненадан, че го видя да покрива костенурките със сребро и да ги изпраща в мъглата. И каква е тази история с търсенето на някакво съкровище? Да не иска да го търси с помощта на костенурките?

Те се отправиха назад към „Сийл Бийч булевард“ и магистралата, а Ендрю разказа на Пикет за загадъчното търсене на съкровище. Пикет, в типичен са себе си стил, не намери идеята за така невинна, както смяташе Ендрю. Ендрю му разказа и за начина, по който подобни акции са били организирани в миналото, опитвайки се да му внуши, че не става дума за някакъв прецедент, а за истинска мистерия. Но Пикет отхвърли внушенията му с небрежен жест с ръката.

— Това е ключът за всичко, не виждаш ли? — настояваше Пикет. — А и старецът искаше да занесем там лъжицата. Защо? И каква е ролята на костенурките? Защо, о небеса, този човек ще се занимава с превоз на селскостопански животни? Това бих искал да знам. Каква е цялата тази история с прасетата. „Единственото прасе“ — какво заглавие за книга, а? Не би означавало кой знае какво, ако не беше тази част на историята. Сега трябва да поработя в библиотеката. Искаш ли да отидем до Лос Анджелис?

— Аз не мога — отклони идеята Ендрю. — Не мога днес. Не мога и до края на седмицата. А ти да не се отказа да бъдеш метрдотел?

— Разбира се, че ще бъда — успокои го Пикет. — Ще бъда там с цялото си великолепие.

— Добре, виж тогава… Не приемай тези неща толкова насериозно. Вероятно става дума за някаква дивотия, която изобщо не ни засяга. Може да изглежда безкрайно странна и много важна в два часа през нощта, но светлината на деня я разкрива като глупава — няколко старци, които се занимават с щуротии. Прав ли съм?

Пикет го изгледа с възмущение:

— Един мъж е разрязан на две във Ванкувър. Друг мъж е погълнат от гигантска риба в пролива Пъджет. Цяло стадо изрисувани костенурки се носят из засадените с тикви полета на арсенала на флотата. Има… Я, почакай! Ти къде скри лъжицата между другото?

— Зад книгите — отговори Ендрю.

— Бих се постарал малко повече на твое място. След като си ровичкал в стаята на Пениман, логично е да предположим, че и той ще прерови твоята. Махни лъжицата оттам. Закопай я под къщата.

— Не обичам да се завирам под къщата. Там има паяци.

— Тогава я занеси в сладкарницата. Той нали отбягва да ходи там?

— Да — отвърна Ендрю. — Страх го е да не се натъкне на мен, предполагам. Страхливец е, ако се заловиш сериозно с него и отбягва прякото противопоставяне. Добре, ще я скрия на по-безопасно място. Остави това на мен.

Пикет кимна, загледан през прозореца, видимо погълнат от идеята да се порови един ден в библиотеката и да се натъкне на Отговора. Те отбиха към „Гардън Гроув“ и спряха в паркинга на санитарната служба, където двама работници в кафяви работни комбинезони разбъркваха царевично брашно и отрова за плъхове в огромна дървена вана. Ендрю намери място за паркиране и изгаси двигателя. Пикет завъртя огледалото за обратно виждане към себе си и се огледа в него, приглаждайки косата и мустаците си.

— Дявол да го вземе — промърмори той, раздразнен от това, че не можеше да се справи с един кичур, щръкнал след дебненето из мъглата. Ендрю се захили, Пикет се намръщи и слезе от колата.

С всичката деловитост, на която беше способен, Пикет влезе енергично през стъклената врата и кимна на секретарката, която веднага се усмихна широко и повдигна вежди, опитвайки се да предаде приятната си изненада, че от всички хора на този свят, които се бе надявала да дойдат, тъкмо Пикет беше сторил това. После леко поруменя и погледна Ендрю, който приятелски й се усмихна. Пикет леко прочисти гърло и попита:

— Джорджия заета ли е?

— Тя е в евфемизма.

— А-а — проточи Пикет.

Точно в същия момент по мокета зад тях се разнесоха стъпки и се появи приятелката на Пикет. Ендрю се запита дали с нейната ориенталска роба и черните си сандали модел „Китайски град“ тя не приличаше повече на мистик, отколкото на секретарка.

— Ендрю — започна Пикет с ненужно широк жест с ръка, — познавате ли се с Джорджия?

— Мисля, че сме се срещали поне половин дузина пъти.

— А — стресна се Пикет, — разбира се.

— Здрасти, Биймси — обади се тя и намигна на Ендрю.

— Биймси? — прошепна Ендрю и Пикет криво му се усмихна.

Тя беше дребничка и симпатична е весели бръчици около очите, хубава уста и не съвсем подредена къдрава коса. От нея се излъчваше някаква атмосфера на непукизъм — необходима защита може би за един прорицател в света на невярващите. Ендрю я попита:

— Може би двамата с Биймси бихте искали да останете насаме за някоя друга минута?

Бузите й пламнаха, а Пикет заекна и веднага се наведе да разгледа внимателно витрината с препарирани плъхове и различните примери за пораженията, които могат да нанесат: сдъвкан кабел; изгризано авокадо, запазено за вечни времена в стъкленица с Люцит; измъкната тапицерия на кресло.

— Колко информативно — произнесе той със слаб глас. — Представяш ли си какво би могъл да направи един плъх на вашия таван?

— Просто невъобразимо, нали? — съгласи се Ендрю, усмихвайки се на Джорджия, която пристъпи една крачка напред, сякаш за да обясни любопитните експонати на витрината. Ендрю пристъпи към близката врата, която стоеше леко открехната.

— Надявам се, че мистър Шато е в офиса си?

— Да — отговори тя. — Не мисля, че е зает с нещо важно в момента. Преди малко го посети един джентълмен, но вече си тръгна.

— Е, аз ще надникна само за минутка и ще ви оставя да си побъбрите за витрината.

На лицето на Пикет се появи изражение на човек, който се чувства наполовина предаден и наполовина изпитващ облекчение от това и докато Ендрю минаваше през вратата, двамата подхванаха сериозен разговор, който Ендрю не направи опит да се подслуша.

— Как е? — обърна се той с радостна физиономия към мъжа, който седеше зад претрупаното бюро, подпрял с две ръце главата си.

— Какво! — стресна се мъжът и събори на пода една дебела илюстрована книга за насекомите. Лицето му издаваше опасението, че през вратата му би могло да влезе нещо ужасно.

— Мистър Ванберген!… Вие сте, нали? — Той някак странно се засмя. Беше кръглолик с почти ангелска физиономия, която носеше следите от наскоро преживян страх. Мъжът несъзнателно погледна покрай Ендрю към паркинга, който се виждаше през далечния прозорец. Изведнъж се отпусна. Стената зад него беше покрита с безкрайно много листа, по които се виждаха набучени и изсушени буболечки — хиляди, някои от тях огромни, други микроскопични и всички, като се изключеха размерите им, идентични за окото на лаика. Ендрю винаги бе подозирал, че този вечен взор от страна на безкрайно многото очи на бръмбарите не може да не се отрази по някакъв начин на човек и, ето, пред себе си може би виждаше свидетелство, че това не би могло да се размине току-така.

— Добре ли се чувстваш? — попита загрижено Ендрю. — Извинявам се, че нахлух така ненадейно.

— Да. Не. Бях… задрямал за момент. Аз… аз мисля, че е въпрос на биоритми. В момента съм в низходящ клон. Наистина се чувствам отпаднал — и той махна неопределено с ръка.

— Съжалявам. Няма да ти губя времето. Аз самият бързам. Какво научи за рибешкия еликсир?

Мъжът направи опит да се усмихне.

— О, да. Този… как го нарече? Еликсир? А, няма за какво да се безпокоиш?

— Извинявай, не те разбрах — каза Ендрю и примигна озадачено. — Не съм се безпокоял, само исках да разбера какво, за Бога представлява той.

— Разбира се, разбира се. Страшно съжалявам за него.

— Съжаляваш ли?

— Счупи се. В умивалника. Бутилката беше много плъзгава. Изпуснах я и течността изтече в канализацията. Цялата. На всичко отгоре и водата течеше. Това е най-жалкото. Изми даже остатъците по парчетата. Нямаше с какво да направя анализа. Разочарован съм, честно казано. Тази субстанция ми изглеждаше много интересна, макар и не съвсем по моята част — и той се наведе, за да вдигне книгата за насекомите, отбягвайки погледа на Ендрю.

— Значи загуби се всичката?

— Да, опасявам се, че е така — той деликатно се изкашля с ръка на устата. — Изхвърлих парчетата в кофата за боклук. Джейкокс тази сутрин в шест я откара с камиона.

Ендрю отвори уста, за да каже нещо, после размисли и се вгледа в мъжа пред себе си. Пристъпи една крачка по-близо, наведе се и погледна по-внимателно. Знаеше, че разкрива прекалено големия си интерес. Издаваше се напълно, но не му пукаше. През центъра на челото на Биф Шато минаваше издайническа линия, която леко се отклоняваше на мястото, където преминаваше върху носа и беше размазана от ръката на Шато, който се бе държал за главата, когато Ендрю бе влязъл при него.