Джеймс П. Блейлок
Последният сребърник (4)

3.

Виж как пръстените се преследват един друг и всичко под нас се надига черно като нощта…

Робърт Луис Стивънсън — „Огледалната река“

Каквото и да ставаше, усещането бе сякаш падаше нощта, усещане, че двайсет века на битки, на предателства, на цивилизации и премествания на континентите се разбиват в каменна стена. Нещо завършваше пълната си обиколка — понесено от вятъра, нахлуващ от изток. Горещ и някак тънък вятър — пустинен вятър, наситен с мириса на пелин и речни корита, опитващ се да издуха керемидите от покривите през нощта, разпръскващ листата на чинарите, поемащ морската пяна от гърба на студеното северно течение, блъскащо вълните си в основите на кея, за да полети над почти безлюдния морски бряг.

Вятърът неуспешно се опита да изтръгне вестника от ръцете на Жул Пениман, седнал до масичка от секвоя в сянката на стария кей, отпивайки кафе от пластмасова чаша. И докато седеше там, наблюдавайки морето над ръба на вестника, той мислеше, че нещо на този свят се бе изтръгнало на свобода, беше се събудило и се промъкваше към него, а защо не и редом с него, през пустошта. Той се усмихна и поглади брадата си, после бръсна с нокът някакъв конец от коляното на белите си панталони. Усещаше тежкото му дрезгаво дишане в свистенето на вятъра, възприемаше го като мелодията на фалшиво свирещ оркестър. И макар в момента да долавяше само намек за звука на тромпетите, в близките дни щеше да се изсипе градушка и дъжд от огън и кръв, при това може би буквално. Надяваше се да е така.

Кафето беше направо ужасно — най-вероятно бе сварено още сутринта и после само бе подгрято на котлона. Ендрю Ванберген правеше отлично кафе. Това поне не можеше да му се отрече. Не че този въпрос особено вълнуваше Пениман — кафето си беше кафе. Пиеше го, защото трябваше да запълни с нещо стомаха си — все още му се налагаше да прави това. Но му се искаше да види този свят освободен от странните си малки привички. Ако зависеше от него — както не бе изключено скоро да стане — той щеше да направи така, че плажовете да се изчистят от пясъка, а мидените черупки да се стрият на прах и да се размесят с цимент. И щеше да навира всичко, наистина. Полепналите по основите на кея миди и ракообразни му причиняваха страдание почти в същата степен, в която страдаше от слънчевата светлина. Гръмкият смях на невидим рибар се забиваше в тила му като назъбеното острие на нож за чистене на риба.

Бяха изминали само четири седмици след пътуването му из Близкия изток. Сребърниците бяха на сигурно място и той очакваше деня, когато щеше да притежава всичките. Един-единствен от оставащите пет продължаваше да го озадачава и той предполагаше, че по някакъв начин, по някое време в древността, нещо е било направено, за да стане неразпознаваем. Но щеше да намери и него. Някой знаеше къде се намира и какво представлява и беше само въпрос на време да изтръгне тази информация от когото трябва, дори ако се налагаше да се справи с всеки поединично.

Той не бе единственият, който долавяше нещо във вятъра. През последните месеци във вестниците — при това не в таблоидите^[1], а и във вестниците на големите градове — се бяха появили много разкази за странни събития. Някаква коза се качила в кабината на камион, собственост на малко известна фирма за доставки, и освободила ръчната спирачка. После насочила камиона надолу по склона на някакъв хълм точно в едно дърво и скочила миг преди той да избухне в пламъци, които го изпепелили. Две прасета преди месец тероризирали магазин за понички, избягали през паркинга с цяла дузина захаросани понички и ровили на входа на една млекарница, докато шокираният продавач не им дал да пият мляко. И когато в крайна сметка ги заградили, оказало се, че играят сложна игра на асфалта на паркинга, бутайки поничките насам-натам със зурлите си. От Хънтингтън Бийч пък съобщили за хипопотам, появил се изненадващо от мъглата рано сутринта, за да изчезне също така бързо и неочаквано. Трийсет кита се бяха изхвърлили на брега в Мексико.

За журналистите тези случки може и да бяха крайно забавни, но не и за Пениман — за него те бяха ясно проявление на демоничните сили. Сякаш някаква невидима ръка разбуждаше природата от дълъг летаргичен сън, за да я използва в серия от контраходове на една конспирация, която той не разбираше. Едва ли имаше нещо, което по-малко да му допада от това, което не разбираше.

Някой щеше да се надигне, за да заеме местата на Мъниуърт и Аурей. И когато Пениман се справеше с Пфениг, някой на този свят, неподозирайки нищо, щеше да заеме неговото място, ако, разбира се, някоя от монетите го откриеше. Целият номер бе в това да ги познае, когато се появят, а те щяха да се появят… и един от тях щеше да носи неоткриваемия сребърник. Вече хилядолетия всички Пазители работеха като едно цяло, но през всичкото време нечия сянка падаше над всичките им начинания. Имаше тайни посещения, изчезващи сребърници, сребърници, появяващи се наново в притежание на маймуни или в коремите на опосуми, след като са били загубени в продължение на десетилетия и всичко това се развиваше като една тайнствена симфония, оркестрирана… от кого?

Пениман знаеше пазената в дълбока тайна самоличност на човека, който дирижираше оркестъра, знаеше кой е този таен наблюдател. И знаеше, че същият този човек търси собственото си избавление с цената на това да гарантира, че монетите никога няма да се съберат. Едно добро деяние, продължаващо цели две хилядолетия. Но Пениман не знаеше като какъв се представя този човек. Не беше възможно да потърси „Искариотски, Юда“ в телефонния указател на Сийл Бийч и да намери адреса му. Този човек можеше да бъде кметът на града, телевизионен техник или, още по-вероятно, онзи скитник, който спеше опрял гръб на бетонната тоалетна зад кея. Можеше да се представя за какъвто си поиска. Имаше определена процедура, която бе в състояние да разкрие самоличността на някой от Пазителите, но техният господар не бе подвластен на подобен тест, не, ако не бъде разкрит директно. Е, скоро той трябваше да се намеси по някакъв начин, който и да беше. Пениман щеше да го накара. Опитваше се да го постигне от близо двеста години — събирайки и криейки сребърниците, давайки един, за да получи два, готов на всякакво престъпление, купувайки и продавайки крале и президенти, множейки съкровището си от сребърници. Днес гърнето вече бе почти пълно. Почти.

Хаосът настъпваше и това бе добре дошло за Пениман. Понякога — доста често напоследък — той предпочиташе да слуша смущенията по радиото вместо музиката на станциите. Съзнателно търсеше този дрезгав, хаотичен писък, изпълнен със среднощен ужас и преставаше да чува лигавия смях на човешките същества, преструващи се на радостни. Той извади плоското шише от джоба на палтото си и изпи остатъка на розовия с тебеширен вкус антацид. Почувства мравки да полазват по темето му и за миг му се стори, че вдишва прах. Буквално усети пулса му да забавя ход като стар ръждясал двигател. С трепереща ръка потърси стъкления мускал в джоба на панталоните си. Погледна с присвити очи капката еликсир на дъното и поклати недоволно глава. Направи гримаса, изпи капката, запуши мускала и го прибра.

Изля остатъка от кафето на пясъка и кимна на човека, който се приближаваше към него по плажа. Усещаше еликсира да се разлива по артериите му, връщайки му силата. Мъжът, който идваше срещу него, бе един досадник, чиято глава бе пълна с глупости за летящи чинии. Беше настоял Пениман да посети една от сбирките на литературното им общество и не искаше и да чуе за отказ. Съществуваше възможност този мъж да знае повече, отколкото изглеждаше, и — защо не? — можеше да е Пазител и да притежава сребърник. Можеше монетата да се намира в джоба му дори в този момент. Беше ли такъв наистина? Пениман направи жест към стола и леко се надигна сякаш в знак на приветствие. Порови в джоба си, извади сребърен четвърт долар и намигна на мъжа, който сядаше с широка и глупава усмивка на лицето си.

— Я виж това — каза Пениман и щракна с палец монетата във въздуха. Тя изчезна, след което Пениман с изражение на безкрайно удивление я извади от ухото на мъжа.

 

 

На половината път до кея имаше телескоп, закрепен на стар ръждясал триножник, боядисан в безвкусно бяло и червено, който в ясно време можеше да се използва, за да се види навътре в морето остров Каталина. Но можеше да се насочи и на север към пристанището на Лос Анджелис, както и на юг към петролните полета на Хънтингтън Бийч. Висок старец с късо подстригана коса пусна десетцентова монета в процепа на телескопа и го завъртя към плажа, внимателно настройвайки го на фокус. До телескопа беше паркирана червена кола — малка електрическа кола, като количките, използвани на игрищата за голф за пренасяне на стиковете на играчите, представляваща двайсет процента използваемо пространство и осемдесет процента перки и обтекатели, сякаш беше стар кадилак, умален от магьосник. Енергията се черпеше от двайсетволтов акумулатор, който се зареждаше от контакта в стената и ставаше за придвижване по кея, ако собственикът й бе много стар или не можеше да използва краката си.

Артър Ийстман погледна през обектива. Лицето на човека, когото наблюдаваше, не издаваше нищо, освен че той чака нещо или някого. Вятърът духаше с някакво отчаяние, като бавния ручей на столетие, изнизващо се към своя край, като тихото шумолене от прелистването на последните страници на книга. Това никак не харесваше на чичо Артър. Следващата седмица щеше да покаже. Той завъртя телескопа към морето. Нищо.

Механизмът на телескопа изщрака и той се закова на статива. Чичо Артър слезе от малката площадка, на която бе монтирано устройството. Можеше да се разходи надолу по кея и да види как върви риболовът. Пресният въздух щеше да му подейства добре. Но точно в същия миг зърна племенника на Наоми — Ендрю Ванберген, който хвърляше въдицата си редом с младия Пикет и двамата гръмогласно се смееха. Очевидно още не го бяха видели. Май щеше да бъде най-добре да ги остави да се занимават. Пикет имаше навика да задава твърде много въпроси. А котлето вреше и около него се бяха събрали прекалено много готвачи. Излишно бе и Пикет да се приближи със солницата в ръка. Той беше добро момче — и двамата бяха свестни — и времето им щеше да дойде. Но не още. Щеше да ги остави да ловят риба.

Качвайки се в колата си, той забеляза, че Пениман е подхванал разговор с един от идиотите приятели на Ендрю. Пениман явно бе стигнал до ръба на отчаянието. Той забавляваше човека с фокуси с монети. Чичо Артър седна на седалката и се замисли за около минута, после отново хвърли поглед към морето и безшумно се отдалечи с колата си от кея надолу към „Мейн стрийт^[2]“.

Още същия следобед леля Наоми беше посетена от доктор.

— Страшно се е изплашила — прошепна докторът, когато Ендрю надзърна през вратата. После излезе на стълбищната площадка и бутна вратата зад себе си. Ендрю тъжно поклати глава, криейки плика с шоколадови бонбони зад гърба си. Докторът направи пауза, колкото да свали очилата си, после бавно и внимателно започна да ги бърше с къс от хартиена салфетка, сложи ги отново, леко примижа, пак ги свали и ги избърса допълнително, превръщайки обикновените си действия в своеобразна драма. Ендрю го гледаше, насилвайки се да издържи.

— Да не става от леглото — това е моят съвет. Но ще й трябва и спокойствие — докторът беше пълна нула. Ендрю веднага го прозря. Нещо в погледа му го издаваше и сякаш казваше на света: „Не знам нищо по който и да е въпрос, затова ще се престоря на много загрижен“. Беше идеалният лекар за леля Наоми, която искаше лекар, който да не знае нищо. Един свестен лекар на негово място просто щеше да я посъветва да стане от това легло, да спре да хленчи, да изхвърли котките и да проветри стаята в продължение на една седмица.

Докторът почти не притежаваше брада, сякаш бе еволюирал за едно поколение от рибите. Косата му бе окапала на две симетрични места, така че бе плешив като лешояд над челото и в самия център на главата си и вчесваше тясната ивица коса, останала му между двете голи петна така, че половината падаше напред, а другата половина бе заметната назад. Това го правеше да изглежда като че ли е нахлупил рядък вид вносна шапка.

Този човек преглеждаше по домовете срещу чудовищна такса, която леля Наоми с удоволствие заплащаше. Ендрю беше доволен, защото в противен случай именно на него щеше да се падне задачата да я превози през града до кабинета на доктора. Доктор Гарибалди, така беше името му. Въпреки знойната жега бе облечен в черен костюм и носеше вратовръзка.

— Има нужда от движение, нали разбирате — каза той, поглеждайки странично Ендрю като човек, разкриващ тайна, която не бива да бъде споделяна.

— Ясно, почивка в леглото и раздвижване — кимна Ендрю и попита: — А шоколад може ли да яде?

Докторът енергично поклати глава:

— Не бих я посъветвал. Много е калорично за нея.

— Алкохол?

— Не повече от чаша сухо бяло вино с яденето.

— Какво точно й има — поинтересува се Ендрю, — освен, че е инвалид?

— Ами — започна докторът — сложно е да се обясни на неспециалист. Вените и артериите, нали разбирате, са като малки тунели, ако мога да се изразя така, за да може кръвта да… как да ви кажа?… да преминава през тях, може би. — Той направи жест с двете си ръце, прекарвайки едната през другата, като кола минаваща през тунел. — Следвате ли мисълта ми? — попита той. Ендрю се усмихна и кимна. — Когато човек е млад, в тях има известна еластичност, не много по-различна от тази на гумен маркуч.

Ендрю широко разтвори очи, смаян от дълбоките познания на доктора в сферата на анатомията.

— Аха-а-а… започвам да схващам — каза той. — Еластичност?

— Да, наистина. Налягането, разбирате ли. Сърцето е като помпа…

— Всичко това има библейски прецедент, струва ми се… на тази еластичност. При изгонването на евреите, ако не греша.

Докторът остро го погледна и поклати глава, сякаш не разбираше съвсем добре.

— Мойсей — започна Ендрю — бил излязъл в шубраците… разбирате ли? Търсел нещо. Не си спомням какво точно, дали не беше охраненото теле. Можем да проверим веднага, ако се наложи. И, ако си спомням правилно същността на притчата, той завързал магарето си за едно дърво и извървял половин миля.

Докторът го гледаше втренчено. Ендрю се усмихна сладко. Не си струваше да се изсмива на глас може би, но си струваше да го изгледа и той изчака за реакция в продължение на шест секунди. Не се случи нищо особено, освен че докторът не сваляше поглед от него. Мисли си, че съм луд, мина през главата на Ендрю. Често изпадаше в подобни ситуации. Като случая с малките опосумчета и чаената лъжица. Този свят не е бил създаден с чувство за хумор. И възприемаше сам себе си прекалено сериозно. Веднъж на шега съобщи на автомонтьора в една бензиностанция, че нещо не е наред с „Джонсъновите щанги“ в неговия метрополитен. Мъжът избърза мръсните си ръце в панталоните и го погледна със същия поглед, с който сега го гледаше докторът. „Няма такова нещо“, заяви той и поклати глава, за да покаже, че от всички живи идиоти на този свят, които бе виждал, никой не може да се сравни и на половина с това, което представлява Ендрю.

Докторът отвори чантата си, хвърли бърз поглед във вътрешността й и се отправи към стълбите.

— И никакво кафе. Най-вече кафе. Киселините могат да разрушат защитното покритие в стомаха й. А кофеинът!… Добре, запомнете: не трябва да се преуморява. Изобщо. Това е най-лошото. Предписах й валиум. Бедната душа има нужда от спокойствие. Разбрах, че тази сутрин нещо я е разтревожило — намерила някакво животно в стаята си.

— Точно така — потвърди Ендрю, който изпита чувство на срам в този момент. — Става дума за опосум. През нощта го разкъсали котките. Прочетох някъде, че са тръгнали да мигрират… на юг. Говори се за настъпващ ледников период според „Сайънтифик Американ“. Четете ли го?

— Да… Искам да кажа, чета го когато мога. Аз съм зает човек, непрекъснато обикалям по домовете и така нататък. Котките ли имахте предвид? — той отново избърса очилата си, погледна Ендрю и отстъпи заднешком надолу по стълбите. — Ще намина пак след седмица. И дръжте настрана тези твари от стаята й, защото на котките не може да се разчита.

Ендрю го последва, мислейки си, че ако той беше плешив, щеше да си татуира нещо в центъра на темето — в самия център, така че никой да не го вижда, освен ако се наведе. За миг му мина и мисълта да напише нещо на главата на доктор Гарибалди с флумастер, но това щеше да е невъзможно, освен ако докторът не заспи или умре. От друга страна, ако беше мъртъв, нямаше да има особен смисъл да го прави, освен ако не възнамеряваше да възбуди известно удивление и подозрение между патоанатомите и преките му роднини. Най-добре щеше да е, ако е невъзможно надписът да бъде разбран. „Като се хващаш за работа, мислеше си той, наблюдавайки доктор Гарибалди да минава през дневната в посока на входното стълбище, поне я свърши както трябва.“ Ще трябва да се напише на темето му нещо, което да няма разумно обяснение. Безсмислено навързани срички би било едно добро решение. Но ако са римувани, ще е още по-добре, защото в този случай ще се създаде впечатлението, че означават нещо. Представяше си как Пикет забелязва надписа върху главата на доктора. Очите му се ококорват и после той пада по лице в храстите.

Докторът излезе през входната врата и застана на площадката отвън. Ендрю се ръкува с него и забеляза, че ръката му прилича на гъба, от която, ако се стисне по-силно, ще се посипят спори. Рязко я пусна.

— Понеже говорехме за животните в стаята й, докторе… имам предвид котките — с всичката козина, шум, кашони, в които спят, недоизядената храна. Това едва ли й е от полза. Ще ми бъде много трудно да се разделим с тях, но може би това се налага. Всички ние ги обожаваме — и аз, и жена ми — но сме длъжни да направим някои жертви, за да можем макар и в най-малка степен да помогнем на Наоми да се пооправи.

— Ако ставаше дума за астма или алергия — каза докторът с гримаса на лицето, — щях да се съглася. Но в случая имаме обща отпадналост, така да се каже. И котките могат да й повдигнат духа. — Той направи пауза и намигна на Ендрю. После се наведе напред и прошепна в ухото му: — Тя ще надживее и двама ни, ако се въздържа от висококалорична храна, тютюн и алкохол — и се забърза към колата си като малко затлъстяло зверче — мармот или ракун.

Ендрю се върна в къщата и подсвирквайки си, се изкачи по стълбите с плика шоколадови бонбони в ръка. Почука два пъти на вратата, после леко я открехна и надзърна вътре. Видя леля си Наоми, подпряна на възглавници. Изглеждаше изморена, но, от друга страна, кой не би се изморил да лежи по цял ден в стая, пълна с котки? Всъщност, когато се взря по-отблизо, той видя, че тя е не толкова изморена, а по-скоро смазана: от обстоятелствата, от лекарите, от опосумите, от света като цяло.

Леля Наоми беше неразгадаема и това бе проблемът й или поне един от проблемите. Или беше това, или просто си беше празноглава. Истината бе, че Ендрю не бе успял да разбере що за човек бе тя… не съвсем. Той се отнасяше със смесени чувства към неразгадаемите хора, към източните мистици, към хората, смятащи се за гении и към онези всезнаещи, захапали лули, хора, които срещаше в книжарниците или магазините за екзотични животни. Техните познания никога не можеха да се дефинират ясно и поради това — макар като малък да бе решил, че просто не е достатъчно умен, за да установи дълбочината на знанията им — когато порасна, той започна да става подозрителен.

Страданието на леля Наоми беше нещо подобно. Беше това, беше онова, беше нещо трето: нещо я щракаше, нещо я срязваше, обземаше я апатия. Железните капсули не помогнаха, ортопедичните възглавници й донесоха пристъпи на главоболие. Цяла армия доктори я посети през време на дългия й живот, и онези, които се бяха оттеглили първи, бяха същите, които определиха причините за страданията й като „психосоматични“. Чичо Артър бе препоръчал нещо, наречено „масаж в леглото“ — устройство, което беше продавал на младини по домовете. Представляваше електронен апарат, който тихо бръмчеше и разместваше пълнежа на матрака й. По неизвестни причини, малко след като Ендрю го включи в мрежата, устройството се повреди и благодарение на някаква ексцентричност на физическите закони беше станало причина крачето на нощното шкафче да се подгъне, след което апаратът вече не можеше да се изключи, докато Ендрю, който чу заплашително блъскане по тавана и виковете на леля Наоми, не бе изтичал по стълбите и не бе дръпнал кабела от контакта.

Ендрю определено предпочиташе болестите, които можеха да се дефинират по-конкретно. Ако бе доктор, той нямаше да издържи и десет минути при леля Наоми. Веднъж, след като бяха дискутирали смъртта на съпруга на Наоми след само две години брачен живот, Ендрю беше споделил с Роуз „Че кой не би умрял?“, опитвайки да се пошегува. Не беше много смешно наистина и Роуз го бе погледнала смразяващо.

Имаше някакви тайни в миналото на леля Наоми — както се казва, и тя имаше нейните скелети, скрити в гардероба. Обстоятелствата около смъртта на съпруга й бяха една от тези тайни. Мисис Гъмидж знаеше за тези обстоятелства. Двете жени бяха първи приятелки от училище, ако подобно нещо изобщо бе мислимо. В един момент отношенията им бяха охладнели, защото и двете се бяха влюбили в един и същи мъж — Майлс Лептън — но за него се бе омъжила леля Наоми. Той бил силно впечатлен от историята с лъжицата на прасето и беше съумял да си я изпроси, или поне така бе подразбрала Роуз. Мисис Гъмидж — която, разбира се, по онова време още не е била мисис Гъмидж — се почувствала измамена и ги проклела, но след смъртта на Лептън старите рани бяха започнали бавно да заздравяват. Изминали години, преди между двете жени да настъпи помирение. Мисис Гъмидж дошла на Запад, след като не успяла в живота, а леля Наоми благородно се бе съгласила да я приеме в дома си. Това бе наскърбило душата на Ендрю. Все пак ставаше дума за неговия дом. И той бе човекът, който бе приел мисис Гъмидж, което не попречи леля Наоми да се превърне в нещо като светица за тази си постъпка.

Той се усмихна лъчезарно на леля Наоми:

— Как се чувстваш? — попита той и предпазливо седна на края на леглото. Тя отвори едното си око и го погледна сякаш той бе някакво създание от зоологическата градина, случайно попаднало в чужда клетка. — Малко шоколад?

— Не понасям шоколад — каза тя, въздишайки. — Не можеш да си представиш какво ми причинява.

— Наистина ли? — поклати глава Ендрю, опитвайки неуспешно да си го представи. — Донесох ти трюфели. Натурални. Аз съм много предпазлив с консервантите. Четох статия за химическите консерванти в шоколадите — цял списък с отрови, дълъг половин миля.

Наоми запази мълчание за момент, после отвори очи и погледна плика с бонбоните. Топлият следобеден бриз издуваше като балон завесите на прозореца.

— Не можеш ли да наместиш възглавниците на една стара жена? — попита тя съвсем неочаквано.

— Разбира се, разбира се — Ендрю стана и след като леля Наоми се наклони напред, той поизправи половин дузината възглавници, подреждайки ги във формата на каньон. Тя се облегна назад и веднага отскочи напред, сякаш се бе убола на скрит сред тях кактус.

— О-о-х, гърба ми — извика тя и изкриви лице. — Размачкай ги, Ендрю. Не мога да понеса такова нещо.

— Разбира се! — извика той, макар че не можеше да разбере какво точно е онова нещо, което гърбът й не можеше да понесе. Невъзможно бе да я задоволи, невъзможно бе да се справи със сложните й болести. — Ето сега. Ето. Леко се отпусни само на инч. Как е така?

Тя се намести сред възглавниците като в прекалено гореща вана, сви рамене и направи кисела гримаса. После разтърси глава, поносимо неудовлетворена. Все пак, нали не го накара да ги пренарежда повторно. Беше разбрала, че е безнадеждно и изражението на лицето й казваше: „Е, какво точно искаш?“.

— Сметана — обади се той, — какао и масло. Само това, разбира се, и малко ароматизатори. Но никакви химикали за придаване на вкус… единствено екстракт от орехи, капка алкохол и плодове. Чудесна храна за здравето. Доктор Гарибалди ги препоръча.

Тя го погледна изпитателно. Ендрю се усмихна, мислейки си, че когато доктор Гарибалди мине пак оттук, той може наистина да й ги препоръча. Леля Наоми щеше да се погрижи това да стане. Тя взе един бонбон и гризна от него. След това, без да каже дума, кимна към нощното шкафче, нареждайки на Ендрю да остави плика там.

— Донесох ги по-скоро в жест на примирие — поясни Ендрю и едва-едва сви рамене. — Онзи инцидент с опосума… обвинявам себе си за случилото се. И ако не бяха котките ти…

Тя не проговори. Съдейки по тишината, можеше да е мъртвец, дъвчещ бонбони.

— Поставих капани навсякъде около къщата… нещо като линията Мажино^[3]. Мисля, че мога да гарантирам, че нито едно от тези създания повече няма да се появи на прозореца. — Отново тишина, по време на която леля Наоми спря да дъвче и облиза шоколада от пръстите си. Ендрю се усмихна: — Би ли искала телефон в стаята си? — попита той.

Тя отвори широко очи.

— За какво ми е? — и го погледна така, сякаш беше казал нещо неприлично. — Един телефон ще ме подлуди, звънейки през целия ден. Това искаш, нали? О, ти ми стана ясен още от самото начало и аз го казах на Роуз, когато те представи. Телефон, моля ти се!

— Имах предвид твой собствен телефон, разбира се. Не дериват. С твой собствен номер. За да говориш с приятелките си, да звъниш в аптеката. Да се обаждаш долу. Можем дори да поставим телефон и в стаята на мисис Гъмидж. Ще бъде по-добре, отколкото да я викаш със звънец на връв.

— Аз нямам приятелки.

— Е — започна Ендрю, противопоставяйки се на изкушението да свие рамене и да кимне. — Имаш мисис Гъмидж.

— Мисис Гъмидж — произнесе с лишен от чувство глас леля Наоми, сякаш това бе всичко, което можеше да каже по темата мисис Гъмидж. После присви очи и се загледа в пространството концентрирана, може би, върху един кратък период от далечната история, когато тя и мисис Гъмидж са били млади.

— Какво искаш тогава? — попита Ендрю търпеливо. — Телевизор?

Тя отхвърли предложението, като махна с ръка.

— Нови очила?

Тя се престори, че задрямва.

Нищо нямало да я задоволи, освен Ендрю да си тръгне и да изпрати мисис Гъмидж при нея. Щял да си тръгне, обеща Ендрю. И то веднага. В крайна сметка, тя имала нужда от почивка. Той направи кратка пауза, опитвайки се да измисли някакъв начин да й поиска хиляда долара за ресторанта. Трябваше да излъже, нищо друго не можеше да помогне. Чуваше ято диви папагали да се карат сред клоните на рожковите в двора на съседите. Напоследък се навъртаха тук — трийсетина на брой, долетели от Мексико, едри амазонски папагали.

— Освен шоколадите имам и една специална изненада — каза той усмихнато.

Тя зачака, веейки си с малкото японско ветрило, което беше взела от нощното шкафче.

— Намерих майстор-готвач за ресторанта. Мисля, че би одобрила. Всъщност, когато разговарях с него, мислех си най-вече за теб. Учил се е на занаята в Париж… при Жиро. Имал е магазин за сладкиши в Пасадина. Истината е, че той направи тези трюфели. Това отчасти е причината да ти ги донеса, за да добиеш представа за това, какъв човек ще имаме в кухнята.

Тя отвори почти незабележимо едното си око като жаба, преценяваща нищо неподозираща муха. Неясно как си беше създала репутацията на гурме^[4], макар за себе си Ендрю да бе убеден, че не би могла да разпознае телешко от теленце кърмаче от месо на млекодайна крава. Беше установил, че доста обича да пийне нещо, но отново перверзното начало в него му казваше, че тя не се вълнува много от вида на питието. Беше почти убеден, че и мисис Гъмидж има същите вкусове, главно за да не дразни леля Наоми. Колкото до Роуз, то тя беше доста въздържана. Съветите на доктор Гарибалди щяха да намерят благодатна почва при Роуз.

Новината за наемането на френски готвач като че ли малко посъживи леля Наоми. Тя кимна на Ендрю по начин, който едва ли не казваше „добро момче“.

— Казваш, че на практика си наел този човек? Кога?

— Вчера — излъга Ендрю. Нямаше такъв човек, но един ден можеше и да се появи. Така че беше само половин лъжа. — Съобщих му, че е одобрен, но той трябва да изкара още две седмици в Пасадина. Френското понятие за чест, нали разбираш. След това ще се премести при нас. Изнемогвам, за да подготвя ресторанта. В момента инсталират оборудването, което купихме с твоята помощ. Скъпа работа — наемане на готвачи, купуване на това-онова, запълването на складовете. Тези чуждестранни готвачи не признават нищо друго освен пресни продукти. Изобщо не става дума да се превози камион консерви от пазара. Работя с трима различни доставчици, двама от които осъществяват вноса. Пикет се е захванал с оформянето на менюто. Ще ти бъдем много благодарни… лельо… ако намериш време да хвърлиш едно око, когато нещата добият завършен вид.

— Ще бъда доволна да погледна — каза тя. — Не би било пресилено да кажа, че имам известен опит в това отношение.

— Сигурен съм, че е така — въздъхна Ендрю. — Страхувам се само, че менюто няма да бъде… толкова изискано може би, колкото си свикнала — и той прочисти гърлото си. — Както споменах, разноските по наемането на готвача и останалото…

Тя го погледна проницателно.

— Колко искаш?

— Не, не. Не става дума за това. Доктор Гарибалди спомена пред мен, че състоянието ти е доста деликатно. Е, това е. Мисля, че при подобни обстоятелства наемането на чуждестранен готвач не може да се нарече лукс, нали? Казах го и на Роуз.

— Колко искаш?

Ендрю поклати глава малко тъжно, сякаш ядосан на себе си, и после я потупа по рамото:

— Ами — започна той, — ще бъда съвсем откровен и ще кажа, че става дума за заплатата на този човек един месец в аванс, към която се налага да добавя стойността на различните медни тенджери, тигани и съдове за смесване. Той просто не беше съгласен да работи с нещо по-обикновено. Освен това настоя и за една еспресо-машина. Обзалагам се, че няма да оспориш необходимостта й. Всъщност искаш ли чаша кафе веднага?

— Нима вече си я купил? Еспресо-машината? Аз помислих, че искаш пари и за нея, а ти вече я използваш.

— Не, не, не — засмя се Ендрю и се плесна с театрален жест по коляното. — Имам една малка, която прави по една чаша. И устройство за кипване млякото на пара. Но за ресторанта ще ни трябва нещо по-голямо. Просто ми мина през ума, че една хубава голяма чаша кафе ще ти дойде добре с още няколко бонбона. Но понеже ме притискаш за отговор, нека кажем примерно… две хиляди. Към края на месеца се надявам да съм спечелил обратно по-голямата част от тях. По думите на Роуз, ние практически сме готови да приемаме наематели — тя смята, че до края на седмицата ще се оправим. Приготвил съм фирмената табела и чакаме да дойде човек да я закрепи отпред с лице към булеварда. — Всички тези приказки за връщането на парите бяха само проформа. Леля Наоми никога не беше искала парите си, от което Ендрю се чувстваше виновен, а това от своя страна го караше да не пропуска да предложи връщането им, въпреки че беше невъзможно.

Леля Наоми кимна уморено и малко механично и направи жест на Ендрю да напусне стаята.

— Ще отида да приготвя кафето — завърши той и тръгна подсвирквайки си към кухнята. Обичаше да се занимава с машинарията за кафе: мелачки, приспособления за загряване на пара, дори термометри — ако поискаше да свърши работата както трябва. Той насипа кафе на зърна в мелачката, закрепена на стената, нагласи я на свръхфино и след малко разполагаше с половин чаша смляно кафе, което изсипа в горната част на кафеварката за еспресо, предназначена за загряване на котлон. След няколко минути гъстата течност, черна като тинята по шахтите на уличната канализация, но, за разлика от нея, ухаеща удивително, започна да бълбука нагоре по тръбата на кафеварката и едновременно с това се разнесе изсъскването на клапана за парата. Той кипна малко мляко в една чаша, доля в нея кафе и преди да сложи две лъжички захар, изсипа останалото кафе по дъното на медния тиган в мивката. След двайсет минути той щеше да блести като нов.

Когато влезе при леля Наоми да остави кафето до плика с шоколадите, тя му подаде чека. Веднага разбра, че бе набивала шоколадови трюфели, докато беше сама. Чековата книжка не се виждаше. Държеше я скрита. Заедно с нея криеше и малкото бележниче, в което вписваше всички пари, които бе дала досега. От време на време му даваше да зърне бележничето, може би за да му напомни, че нищо не се забравя.

Той събра всичките си сили, наведе се и я целуна по бузата. Две минути по-късно вече беше навън и вървеше по пътя към банката. Две хиляди! Двойно повече от това, на което смееше да се надява. Защо не бе поискал три? Но ако го беше направил, тя щеше да му се изсмее в лицето и тогава нито шоколадът, нито измислицата с френския готвач щяха да му помогнат. Освен това дори да беше написала чек за по-голяма сума, банката можеше да забави изплащането му с една седмица, за да провери дали всичко е наред. Защото не можеше да се каже, че бяха напълно доволни от начина, по който Ендрю поддържаше сметката си при тях. А и не бяха от онези, които с готовност инвестират в съмнителни нови начинания. Банкерите си оставаха хора без въображение, това беше истината. Другата истина бе, че двете хиляди щяха да отидат за изплащането на някои сметки. Напоследък сметките просто не спираха да го затрупват. Не след дълго някои от кредиторите щяха да започнат да стават досадни. Може би отчаянието им щеше да подтикне леля Наоми да го авансира с още малко. В крайна сметка завещанието й беше написано. Когато Наоми си отидеше от този свят, всичко щеше да остане на Роуз. На старицата сигурно й беше все едно дали те ще получат парите си сега или след края на дните й.

Както и да е, двете хиляди трябваше да му стигнат за момента. Роуз нямаше и да чуе за тях, докато един мрачен ден в неизвестното бъдеще леля Наоми не реши да извади бележничето и да покаже на Роуз какъв прахосник си е избрала за съпруг. В този бъдещ момент Роуз най-вероятно нямаше да може да си спомни за какво точно са били използвани различните суми. Да, тя щеше да бъде смаяна от размера на дълга, който са натрупали. Но такъв е животът. Миналото си е минало. Без тези пари не можеше да има мотел и определено би било невъзможно да имат и ресторант — по-точно истински ресторант. Бизнесът беше в кръвта му. Както не можеше да се спечели на хазарт, без да заложиш, така и той нямаше да има медните кухненски съдове, ако бе свит. Но трябваше да поработи относно френския готвач. Да залепи брада и мустаци на Пикет не беше решение на проблема. Беше чувал за някакво училище за майстор-готвачи в Белфлауър и нищо нямаше да му струва да позвъни там и да се поинтересува има ли випускници, които си търсят работа. Щеше да наеме едно момче за седмица, колкото да угоди на Наоми и Роуз, а после щеше да го изгони и да се захване сам с готвенето.

 

 

Беше още ранна вечер, когато Ендрю мина с колата си по крайбрежния булевард, вслушвайки се в отдавна познатото му тракане на двигателя на стария метрополитен. Нищо не разбираше от механика и беше щастлив от това. В живота му нямаше време и за такива неща, още повече, че имаше други, по-добри, и то колкото си пожелае човек. Всъщност именно с някои от тях се бе занимавал този следобед. Беше се отбил в „Полски & Синове“ — вносители и дистрибутори на спиртни напитки, чийто магазин бе на „Бийч булевард“ в Уестминстър. Когато излезе от него, беше купил два кашона уиски, четири дузини чаши от по една пинта и повечето неща от списъка, съставен с помощта на Гросман. Багажникът и задната седалка бяха задръстени, а в портфейла му все още се мъдреше по-голямата част от парите на леля Наоми. Подсвиркваше си нещо без мелодия и гледаше през прозореца на колата.

Хубавото време май свършваше. Небето над океана беше сиво и вятърът стихваше. Залязващото слънце хвърляше дълги сенки върху буренясалите руини на малките кейове и картонените стени на бунгалата. Той мина покрай нахвърлени ръждясали котви, натрупани на купчини боядисани шамандури и нещо, което изглеждаше като стар бетонен мост, рухнал преди време и вече полузатънал в плитчините на соленото мочурище Болса Чика. Поделението на военната флота се намираше отдясно: огромна площ, приличаща на пасбище или ранчо, с пръснати тук-там заплашително изглеждащи бункери, приклекнали като жаби сред покрити с трева могили. В склоновете на някои от тях се виждаха широки дървени врати, обрасли в буренаци и виеща се растителност. Какво имаше под нея си оставаше тайна.

Той намали скоростта и се качи на банкета на пътя. Група хора се бе скупчила около един от крайпътните павилиони, на които обикновено се продаваха ягоди, царевица и домати през пролетта и лятото, или тикви през есента, израсли на правителствен терен, където плодовете и зеленчуците се отглеждаха само като форма на хитра маскировка. Но дървените капаци на този павилион бяха затворени, така че хората — няколко семейства с деца — не бяха спрели, за да напазаруват. Имаше нещо друго. Зад Ендрю спря още една претъпкана кола и от нея се изсипаха към половин дузина деца, които с крясък профучаха покрай него, а една огромна жена, загърната в някаква дреха, се измъкна тромаво след тях и им завика да мируват.

Ендрю ги последва просто защото изведнъж му стана интересно — една постъпка, която Пикет би одобрил. Видя окачен надпис, на който, колкото и невероятно да бе това, се рекламираше акция по търсене на съкровище. Текстът се позоваваше на сродна обява в „Сийл Бийч Хералд“ — вестника на Пикет. Нямаше никакво съмнение, че точно тя бе станала причина за това струпване на хора. Надписът обещаваше, че ще бъдат заровени безчислени съкровища и се приканваше обществеността да ги изкопае в нощта срещу неделя 24-и, когато изгрее луната. Допускаше се използването на джобни фенерчета, но не и нещо по-голямо, и на участниците се разрешаваше да задържат всичко намерено. Казваше се, че щяло да има диамантен пръстен в херметически затворена стъклена кутия, стъклена преса за хартия в дървена кутия и талони за обяд на двама души в ресторанта за морска храна на Сам, които, Ендрю имаше основание да предположи това, едва ли щяха да бъдат поставени в каквато и да е било кутия. В допълнение на горното, щели да бъдат заровени петстотин детски играчки и истински сандък със съкровище, пълен с кварцови кристали, флуорит и торбички с фалшиви диаманти и стъклени мъниста. Нямало да се раздават карти на местността. Участниците се приканваха да си донесат лопати.

Ендрю помнеше за подобни инициативи от миналото. Преди колко?… Почти преди трийсет и пет години. Това бе често използвана практика в централната част на окръг Ориндж, където разрастващата се градска част изтласкваше назад портокаловите и зеленчукови градини, а цената на земята се бе вдигнала до такава степен, че дребните фермери просто не можеха да я задържат. За известно време фермерите възприеха модата да оставят жителите да им прекопаят парцелите. Като стимул се заравяха фишеци с дребни монети и други ценности от този род и се даваше възможност на бедняците от предградията да свършат за една нощ работа, за която се изискваше една седмица. На Ендрю този номер винаги му се бе струвал евтин, но той по принцип одобряваше идеята поради тайнствеността и романтиката, неизбежно свързвани с копаенето на лъжливи съкровища из буренясали поляни на лунна светлина. Това допадаше на чувството му за… за какво? Определението на въпросното чувство някак му се изплъзваше.

 

 

Качи се в колата и подкара нататък, продължавайки да мисли за случилото се. Такова нещо можеше да има своето място преди четиридесет години, когато стотици дребни фермери притежаваха по някое парче земя — няколко акра, не повече — покрай пътищата, водещи на юг към брега, и продаваха продукцията си, за да преживеят. Но това бе преди години, а днес останалата обработваема земя беше вече притежание на големите компании за недвижима собственост, които — не беше ясно точно как — отдаваха за обработка под аренда малки парцели, за да направят някои икономии в данъците, с които бяха облагани. Вече никой не „прекопаваше“ земята.

И все пак тези съображения по никакъв начин не означаваха, че рекламираното нощно търсене на съкровище не е рожба на тайни мотиви, нали? Той особено внимаваше за подобно порочно прибързано правене на изводи. Защото то много лесно можеше да накара хората да повдигнат вежди. Ендрю подозираше — някакъв инстинкт дълбоко вътре в него му говореше, че на Роуз понякога се налага да примирява с постъпките му. Тя, в най-добрия смисъл на думата, беше традиционалист. И нищо повече. Тя беше традиционалист, а той не беше. Изпълненията му я изморяваха. Знаеше, че е така, макар да искаше да не е истина. Но понякога му се струваше, че те двамата обитават различни светове, не, различни вселени. Нейната беше подробно картографирана. Улиците, за които човек можеше да предположи, че вървят от север на юг, действително вървяха от север на юг, и то седем дни в седмицата, а ако фермерът садеше тикви, обяснението бе, че наближава Хелоуийн^[5] и той разчита да ги продаде с печалба. Но в света на Ендрю улиците се пресичаха под различни ъгли и дори се извиваха. В най-неподходящите моменти те потъваха в мъгла, която скриваше постоянните промени в околния пейзаж. Прегърбени фермери садяха тикви с цел извиващите им се стебла да покрият под себе си могилите, в които бяха заровени незнайни оръжия, умело скрити от зорките очи на спътниците в небето, обикалящи високо, самите те скрити в небесата.

И макар да бе убеден, че разбира нейния свят с лекота, че погледът му е в състояние да огледа без проблем всяко негово ъгълче, той бе точно толкова убеден и че тя няма представа за неговия. За нея той бе просто лекомислено хлапе, разтворило широко очи без видима причина. Ентусиазмът му й беше необясним като затворена книга. В най-лошия случай може би го смяташе за абсолютно луд, но тази мисъл, точно в този момент, докато караше колата, не го тревожеше особено. Много по-лошо бе това, че тя го намираше за инфантилен с тези кафеварки, с книгите, пресите за хартия, с пристрастеността му към бирените чаши, ядките за закуска, старата му кола, която — така се изрази тя веднъж, когато й беше кипнало — никой възрастен човек не би и помислил да подкара. Но той беше напълно сериозен в тези си увлечения. Това бяха нишките, изплитащи тъканта на неговия свят. Издърпани една по една, изследвани поотделно, те може би щяха да изглеждат глупави и лекомислени, но тогава какво щеше да остане от тъканта? Нищо, което да си заслужава да се занимава човек с него. Купчина боклук за вехтошаря. Ето, това беше истината, но Роуз не я разбираше. Преструваше се, че разбира, когато й обясняваше, но в очите и гласа й имаше нещо, което го караше да се чувства като шестгодишно момченце, което показва своята любима играчка на майка си. Тази мисъл го подлудяваше.

Продължи да кара с някакво чувство на самосъжаление, забравяйки да включи светлините на колата. Не можеше да каже на Роуз за глупостите на Пикет относно Пазителите. Така щеше да докаже някои неща. Един Господ знае какво би се случило, ако тя научеше, че той най-безсрамно е взел две хиляди долара от леля Наоми днес следобед, докато от него се очакваше само да пооправи това-онова. Вместо това бе обещал да наеме френски готвач, а Пикет пътуваше към Ванкувър, за да натовари багажника на шевролета си с кашони „Уийтабикс“, като при това щеше да закупи бензин с кредитната карта на фирмата, макар Роуз изрично да бе настояла тя да се използва само при абсолютно наложителна необходимост. Той не искаше да дава кредитната карта на Пикет, но портфейлът му в онзи момент бе празен. Сега, няколко часа по-късно, вече беше пълен. Такъв е животът. Непредсказуем. Мислиш си, че пътят е чист, сценарият е написан и в този миг — Бам! — поема те вихрушката на някакво ново объркване, нахлула през прозореца и обърнала по пътя си няколко стола.

Разнесе се ревът на клаксон и колата пред него рязко отклони встрани. Неусетно се беше озовал в лентата за насрещно движение. Върна се в своята лента, но сърцето му продължаваше бясно да тупти. Роуз винаги внимаваше, когато кара. Той не, вярно беше. Нямаше никакво право да влиза в спор с нея, когато му го казваше. Единственото човешко същество на земята, твърдеше тя, което кара по-лошо от теб, е чичо Артър, който е на деветдесет и две.

На всичко отгоре тя изпитваше съмнения в целесъобразността от честите му срещи с Пикет. Пикет си беше спечелил реномето на човек, който се занимава със заговори и заплахи и, според Роуз, макар да не го бе казвала на глас, Ендрю вече се бил заразил. Пикет вярваше в теорията, че онова, което е очевидно, най-вероятно е лъжа, че истината е скрита и до нея може да се достигне само като се игнорира така наречения здрав разум.

Ендрю караше и мислите му продължаваха да скачат. Сети се за днешната незабравима сутрин, за номера с опосума и подозренията на Пикет относно мисис Гъмидж. Характерно за Пикет бе, че гледаше скептично на скептиците. Едва не се сби с един от тях сутринта в кафето до кея, след като двамата изхвърлиха опосума и отидоха на риболов. Бяха имали късмет със скокливките и им посветиха цялото си внимание до девет часа. След това оставиха рибата в чувал от зебло в багажника на метрополитена и отидоха да закусят в „Кука за котле“. Един мъж на име Джонсън седеше на бара и обираше жълтъка на яйцата с препечена филия бял хляб. Познаваха се от книжарницата, където известно време бяха ходили на сбирки на литературния кръжок.

Джонсън беше от тези, на които всичко им бе ясно. Нищо на света не можеше да го изненада. „Не съжалявам за нищо“, бе заявил той на една от сбирките със сърдечния си глас, сякаш се тупаше в гърдите, след което бе изпил на един дъх халбата с бира и бе примляснал. А сега седеше на бара, топеше жълтъците и поглъщаше по половин филия наведнъж, без да се мъчи да дъвче. Пикет не можеше да го понася и веднага щом влязоха, Ендрю усети, че Пикет ще се заяде с него, докато той самият би желал да стои в най-далечния ъгъл на кафето, да кима разсеяно с глава и да не предизвиква Джонсън. Пикет, освежен от четирите часа, прекарани край морето, изпитваше желание този път да му даде да се разбере.

Джонсън им каза, че бил чел стари годишнини на научнофантастични списания. И попаднал на есе, което правело на нищо целия ентусиазъм на Пикет по въпроса за летящите чинии — буквално избивало опорите под краката му, обясни Джонсън, хилейки се. После кимна на Ендрю и се премести, за да им направи място на бара. Ендрю не обичаше да седи на бара. Струваше му се, че там се превръща в обект на всеобщо внимание. Но Пикет веднага се настани и разтвори менюто, подсмихвайки се към Джонсън, който монотонно разправяше за неидентифицираните летящи обекти.

— Това, което прави нещата напълно ясни — обясни Джонсън, избърсвайки лицето си със салфетка, — е, че когато тези обекти се появят, те винаги се описват в контекста на съответната епоха. Схващаш ли какво имам предвид?

— Не — отговори Пикет.

— Искам да ти кажа, че и преди сто години те са били нещо не чак толкова необикновено, нали? Но тогава са изглеждали като каруци със сено и са имали криле, пропелери или гребни колела. Прочетох едно описание на жител на Сиу Сити в Айова, който твърдял, че е видял въздушен кораб — обърни внимание, в 1896 година! — с формата на индианско кану с надут балон над него. От кораба се спуснала кука, която го закачила за дъното на панталоните му и го повлякла през пасбище с крави — Джонсън се усмихна пак, после се засмя на глас и се затресе от въодушевление. Хвърли остър поглед към останалото в чинията му яйце и го наряза на парчета с ръба на останалата коричка. — Пасбище с крави!

— Все още не съм сигурен, че разбирам какво искаш да ми кажеш — проговори Пикет. — Историята е забавна, но…

— Нали? — прекъсна го Джонсън. — Сега се концентрирай. Не е трудно да се схване. Уверявам те, не е.

Пикет седеше с каменно изражение.

— Разбираш ли — продължи Джонсън, размахвайки коричката, — такива са били нещата през 1896. През 1925 историята е подобна, но вече няма канута, няма пропелери и гребни колела. Тогава се появяват онези тумбести ракети, които познаваш от кориците на пълп-списанията^[6]. След това идват чиниите, а днес се говори за цилиндрични кораби, изработени от блестящ метал, които се движат много, много бързо. И какво следва? Това е важното! Че всичко е заблуда, игра на въображението, измишльотина. Ако не беше, в описанията щеше да има някаква логика. Както и да е, разказах ти най-същественото от есето.

— Кой е авторът? — поинтересува се Пикет, продължавайки да седи много неподвижно и да разбърква кафето си.

— Азимов. С него малко трудно се спори. Неумолима логика, поне от моя гледна точка. Прави на нищо и никакво цялата шумотевица около НЛО. Ти какво мислиш? — той се наклони напред, за да зададе въпроса си през Пикет към Ендрю.

— Страхотно — каза Ендрю. — За мен въпросът е приключен.

Пикет погледна възмутено Ендрю, а после се обърна към Джонсън, вече разгорещен. За Ендрю нещата бяха напълно ясни. Пикет щеше да избухне. Джонсън винаги съумяваше да го провокира. По тази причина се отказаха да посещават литературния кръжок. Целта му бе да накара Пикет да влезе в спор, да го докара до бяс в евентуалния разговор, а после Джонсън щеше да си отиде, подсмивайки се, и явно спечелил.

— Очевидно е, че те са се появявали в различни кораби — възкликна Пикет. Закуските им пристигнаха и Ендрю започна да се храни, но Пикет не обърна внимание на храната. — Та в това е цялата красота. Те не искат да се издават, за Бога. Става дума само за маскировка, ето за това става дума. Изобщо не би ме изненадало, ако онези пришълци, които са влачили с куката по пасбището твоя човек, са същите, които се появиха в летящото яйце преди шест години над Сан Франциско. И защо не? Ако разполагат с технология, която им е позволила да долетят дотук от звездите, то те определено ще имат и технологията да построят каквито си искат летателни апарати. Господи, помисли си за Детройт, например. Там в понеделник могат да построят камион, а във вторник от конвейера ще слезе автомобил с гюрук и в това няма нищо удивително. Нещо повече…

Но на Пикет не бе даден шанса да довърши, защото Джонсън изведнъж престана да му обръща внимание, повика сервитьорката и се захвана да урежда сметката си. После остави на бара четвърт долар като бакшиш и почеса крайчеца на носа си.

— Знаеш ли какво е имало във въздушния кораб? — попита той, усмихвайки се на Пикет и Ендрю.

Пикет объркано примигна.

— Какво? Какъв въздушен кораб?

— Онзи в Айова, над пасбището с кравите. Прасета. Това е разказал човекът. Били прасета. Откраднали му парите… и една рядка монета сред тях. Такива са думите му. Мога да се закълна. Бил обран от прасета. Разбира се, така историята се пръска по шевовете си, нали? Много е просто. Не е необходимо да си Шерлок Холмс, за да сглобиш истината. Според мен той просто се е натъкнал на прасетата. Вероятно те са били на пътя и са го съборили в канавката. Това обяснява защо панталоните му били скъсани. Загубил е някакви пари, сред тях може и да е имало някоя сребърна монета, които по начало не е трябвало да са в него, защото жена му планирала да напазарува с тях. Може да е смятал да ги даде за бутилка, кой знае. Е, не е можел просто да стане, да се прибере у дома и да си признае всичко, нали? Прасетата и така нататък. Нали е щял да изглежда като глупак. Затова е измислил цялата история от игла до конец: прасета-пришълци, куки, които го влачат по пасбища с крави, редки монети. Превръща се в герой, а не в глупак, и вече не е онзи жалък нещастник, посмачкан от прасетата. — Джонсън спря, изгледа ги внимателно и после уверено кимна с глава: — Монетите от джоба му са се изсипали във водата в канавката, където се е изцапал. Решил да обясни всичко с най-голямата лъжа, която бил в състояние да измисли, знаейки, че хората ще се хванат. Винаги така става — колкото е по-невероятно, толкова по-добре. Но помнете ми думите, джентълмени, можете спокойно да се обзаложите, че жена му много-много не му е повярвала. Прав ли съм? Да, прав съм. Абсолютно прав! Няма съпруга, която да не е десет пъти по-проницателна от слушателите. Какво мислиш, Ендрю?

Ендрю сепнато го погледна, объркан от тази история с прасета и редки монети. Но не беше необходимо да прониква в помислите на Джонсън. Нямаше нищо за проникване. Джонсън не беше достатъчно дълбок. Дъното се виждаше само като го погледнеш в очите.

— Мисля — обади се Ендрю, — ако наредиш слушателите в редица, те няма да стигнат оттук дори до Глендейл.

— Ученото си е учено — възкликна Джонсън и стана. — И за теб се отнася, синко — обърна се той към Пикет, сграбчи го за ръката и я раздруса, преди Пикет да съумее да си я издърпа обратно. — Трябва да тръгвам — обясни той. — Имам среща с един човек за един кон. Нали ме разбирате? Звездолетите… страшно интересна история от началото до края. Пак ще поговорим.

Пикет понечи да проговори, защото искаше последната дума да остане в него, искаше да довърши мисълта си:

— И все пак, както исках да кажа, автомобили с гюрук във вторник…

— Да — каза Джонсън и тръгна. — Точно така. С гюрук. Следващия път пришълците може би ще карат автомобили с гюрук. Прасета със слънчеви очила — той се изкиска, мина през вратата, оставяйки я да се затръшне зад гърба му и махна за последно с ръка през рамо.

Пикет беше оставил изстиналите си яйца на бара. От Джонсън му се бе отщяло да яде. Платиха и си тръгнаха, забравили за колата с рибата в багажника, изминавайки двете преки до мотела. Ендрю се опита да върне разговора на успешно приключилия епизод с опосума, но ентусиазмът му не намери отклик в Пикет, който продължаваше да повтаря, че ще убие Джонсън, че ще го направи за посмешище в „Хералд“, че преди да приключи с него, ще направи цяла дузина номера, за да го смачка, да му отрови живота. Още днес следобед, когато потегли за Ванкувър, ще състави няколко писма на нещастно влюбени и ще ги публикува в „Хералд“ от името на Джонсън.

— Какво мислиш за чертата с молив през центъра на лицето му? — попита неочаквано Пикет. — Доказателство за лудост, според мен.

— Поредната му дивотия — сви рамене Ендрю. — Добре че не попитахме. Той искаше да го попиташ, не разбра ли? Вероятно си беше подготвил някакво идиотско обяснение, някакъв майтап и ние щяхме да станем за смях.

Пикет кимна.

— Но ако си я беше начертал нарочно, изглежда, забрави за нея. Нали го видя как я размазва със салфетката.

— Просто беше много разпален с кравешката си история. Не трябваше да му създаваш повод. Каква ти беше ползата?

— О, аз мога да го продам на маймуните — заяви Пикет и седна в шевролета си. — Хайде, довиждане — той включи двигателя с рев и потегли към крайбрежната магистрала, отнасяйки кредитната карта на Ендрю в посока на Ванкувър. Щеше да отсъства около седмица.

Едва късно следобеда Ендрю се сети, че е оставил метрополитена, паркиран край кея. Изтича дотам и отвори багажника. Рибата се беше втвърдила като парчета от папиемаше^[7]. Изтръска чувала в боклука зад ресторанта „Синьор Корки“ и бе незабавно наобиколен от дузина котки. Махна им за сбогом и потегли за „Полски & Синове“, чувствайки се като благодетел.

И ето че най-сетне се прибираше след един адски дълъг ден. Паркира колата край тротоара. Не бе успял да се захване с боядисването на гаража, както възнамеряваше, но разполагаше с достатъчно време, за да реши този въпрос. Бързината никога не водеше до добри резултати. Над улицата се бе спуснал здрач и прозорецът на леля Наоми бе затворен като преграда срещу попълзновенията на нощните животни. Ендрю заключи колата. Моментът не беше удобен да разтоварва покупките си. Щеше да изчака Роуз да отиде някъде или да си легне. Можеше да й каже, че е бил в Белфлауър, за да поговори с випускниците-готвачи, което не беше напълно лъжа. Бе позвънил в училището все пак и беше записал името на един потенциален кандидат — млад французин, израсъл наистина в Лонг Бийч, но съхранил някакви следи от френски акцент.

Мъглата нахлуваше на вълма между къщите и облизваше покривите. Нощта се оформяше като подходяща за антикотешка акция, но май беше изиграл етюда с опосума по доста твърд начин. Наистина, през целия днешен ден му бе вървяло. Може би щеше да бъде най-добре да си легне по-рано. Това би доставило удоволствие на Роуз. Можеше да бъде възприето от нея като доказателство, че в него има някакви остатъци на разумност. Той се изкачи до площадката пред вратата, удовлетворен от деня. И подскочи, без да иска, виждайки Пениман седнал в плетен стол и захапал лулата си. Изглеждаше по-излъскан и по-вдървен от обикновено, приличаше на восъчна статуя или на мумифициран труп и на всичко отгоре на Ендрю му се струваше, че долавя миризма на риба откъм него, сякаш се бе полял с рибено масло. Пениман свали лулата от устата си и посочи празния стол до себе си:

— Седни — каза той.