Джеймс П. Блейлок
Последният сребърник (16)

15.

Търпение, дечица, секунда само, и ето че потокът заличи кръговете от хвърления камък и всичко си е както бе преди.

Робърт Луис Стивънсън — „Огледалната река“

Преди Пикет да успее да помръдне, да пусне топката монети или да я хвърли, или да се опита да цапне стареца по главата с нея, Пениман пристъпи напред, опря дулото в челото му и дръпна петлето на ударника.

Чу се шум от затваряне на врата и стъпки на горния етаж. Това, без съмнение, беше Роуз, която бе станала да види какво става.

Стой горе, мислеше напрегнато Ендрю с полузатворени очи. Стой горе, дяволите да го вземат. Не слизай.

Зад столовете надничаха котки, провираха се из ъглите и примигваха на праговете на вратите. Някъде отдолу, под къщата, се чу драскане. Това пък кой беше? Опосумите? Вятърът блъскаше по прозорците и стенеше в процепа на пощенската кутия.

— Сега другата! — каза Пениман. Той насочи револвера към Ендрю, който ужасено се сви. — Бързо или ще те прострелям в корема — от стареца вонеше като от демон и той с труд дишаше през потъмнелите си зъби. В очите му светеше омраза, желание и поквара. По стълбището се разнесоха стъпки.

— Тя е на пода в кухнята — изсъска мисис Гъмидж. — Той я изпусна там.

Пениман им направи знак с револвера да тръгнат към кухнята, после рязко го пъхна в джоба си, оставяйки ръката си там. В другата край на стаята стоеше Роуз и оправяше полите на хавлията си.

— Е — обади се тя и малко сънливо се усмихна, — намерихте ли съкровището?

— Да — каза Ендрю, — прекарахме чудесно. Имаше много съкровища. След малко ще се кача.

Роуз кимна.

— Хубаво — каза тя, — ако не възразявате, няма да остана при вас. Не съм облечена подходящо.

— Разбира се — съгласи се Пениман, който с мъка се контролираше. Роуз обаче не забелязваше нищо нередно. Тя кимна и се отправи обратно нагоре по стълбите. Ендрю се почувства така, сякаш му бяха изпуснали въздуха. Не го вълнуваше какво ще стане, стига то да не засегнеше Роуз по някакъв начин.

Размахал отново пистолета, Пениман ги избута към кухнята.

— Къде е? — попита той.

Мисис Гъмидж се поколеба и в погледа й нещо издайнически проблесна. С недоловима за окото бързина Пениман я удари по бузата с опакото на ръката, в която държеше пистолета и я запрати в кухненския шкаф. Тя измуча от болка и се сви там.

Ендрю тръгна напред, но Пениман мигновено се извъртя към него, насочвайки пистолета.

— Нещастен страхливец — каза Ендрю, проклинайки се за безсилието си. — На пода е. Под аквариума. Вземи си я.

Цялата група се придвижи към задната врата. Лъжицата обаче не беше там. Ендрю погледна по-внимателно капака на аквариума, колебаейки се дали жабата пак… Но, не, жабата си плуваше както обикновено и ги съзерцаваше през стените, а тухлата притискаше капака.

— Къде е? — повтори Пениман и отново направи заплашително движение към мисис Гъмидж.

— Беше там! — изви мисис Гъмидж. Погледът й бе изпълнен с омраза. — Кълна се, че беше. Преди пет минути само. Опитах се да се добера до нея заради теб. Опитах…

— Млъквай! — извика Пениман. — Вещица! Ти уби мъжа си, за да се добереш до тази монета. Готова си да ме предадеш във всеки момент. Но аз ще я измъкна от теб, преди да се е съмнало. Ще видиш. Сега навън!

Групата прекоси задния двор, мина през портичката, а след това по улицата и се насочи към „Мейн стрийт“. Ендрю крачеше напрегнат и готов за всичко, но нямаше и най-малка представа как точно да постъпи с тази си готовност. Да хукне да бяга? Любопитно какво щеше да постигне по този начин. Да се хвърли върху Пениман, за да бъде прострелян и оставен да лежи с изтичаща кръв в тъмната уличка? Или още по-лошо, да стане причина за смъртта на Пикет? Как би искал да може да обмени мисли с приятеля си, да си направят някакъв знак поне, но Пикет изглеждаше пребледнял и изморен и гледаше упорито в земята, докато се придвижваха напред.

Пениман с видима болка вървеше на петите си. Някъде зад „Синьор Корки“ той спря за почивка. Със свободната си ръка старецът бръкна в джоба на панталоните си и извади оттам сгъваем нож. Без да ги изпуска от око и като ги държеше под прицел, той извади едно от остриетата, провря го под кожата на едната от обувките си и я разряза с видимо облекчение. После разсече горната част на обувката и разкъса чорапа, когато върхът на ножа се закачи в него.

Ендрю едва не се задави. Изобщо не бе очаквал онова, което се видя в изрязаната обувка на Пениман, сред мръсотията и праха на уличката. Не си виждаха никакви пръсти, никаква плът. Наместо тях се виждаше лъскавата черна и загрубяла маса на раздвоено копито — една отвратителна гледка под лунната светлина. Пениман се захвана с другата си обувка.

Лицето му потрепваше, а косата му стърчеше на петна мазна и объркана. Той облиза устни с език като на змия. Мисис Гъмидж го гледаше като хипнотизирана, невярваща на очите си, и изплашена. Приличаше на човек, когото злото едновременно отвращава и привлича, а очите й бяха като на полуразкаял се мъчител, който не може да направи вече нищо друго, освен да кърши ръце като грешник.

Ендрю се отстрани от нея и револверът се завъртя в неговата посока. Веднага спря. Пениман се изправи вече с усмивка на лицето. Хвърли ножа в храстите и извади от джоба на палтото си своята сребърна, подрънкваща, облицована с олово кутия. Изпод капака й напираше пара и се разнасяше миризма на сяра и на пъкъл. Двата сребърника танцуваха в джоба му и той отново облиза устни, питайки се, би могъл да си позволи да извади слепените една за друга монети, да разкъса обвивката на покриващите ги десетачета и да добави двата сребърника към колекцията си. Завря лице във вонята и дълбоко пое дъх. Чертите на лицето му застинаха, ръката с револвера трепна конвулсивно, сякаш искаше да захвърли оръжието настрана, да отвори кутията, да завре пръсти в среброто и да го остави да изтече през тях.

Изкушението направо го разкъсваше, но той прибра кутията, вероятно осъзнавайки, че не може да направи нищо, без да се раздели с револвера си. Искаше още два сребърника. Това бе всичко. Още два преди слънцето да изгрее над изморената земя.

Отново потеглиха, излизайки на безлюдната „Мейн стрийт“. Той направи знак да вървят към кея. Прибоят стоварваше върху него цялата си мощ, разтърсвайки основите му. Лампите по стълбовете все още светеха, но светлината им изглеждаше някак немощна и разводнена под сиянието на огромната луна, надвиснала над града като газова лампа, заплашваща да се пръсне всеки миг. Вятърът пресрещаше вълните със стена от пясък. Порой метеорити се заби в морето някъде навътре.

Ендрю дебнеше за своя шанс още от мига, когато минаха под охранителното въже, с което спасителите бяха заградили входа към кея. Нямаше никаква представа дали този шанс ще се материализира и в каква форма би могло да стане това. Но знаеше без сянка от съмнение, че с готовност ще скочи в океана, ако Роуз паднеше сред вълните и се налагаше да бъде спасена. Би застанал на пътя на куршума, за да спаси Пикет. Но би ли направил същото, за да спаси лишения от образ анонимен свят? Да спре Пениман? Какво щеше да се случи, ако кажеше „Майната му на револвера“ и тръгнеше към него? Или да остави това на мисис Гъмидж? Тя изглеждаше готова за големи дела. Само дето не подхвръкваше, докато вървяха, наблюдавайки Пениман с крайчеца на окото си, добре осъзнавайки, че той носи в себе си едно пагубно съкровище, което бе събирал с векове, а тя би могла с един добре обмислен ход да…

Не, Пениман беше престанал да бъде човек. Беше се превърнал в създание на сребърниците, в творение на злото и такива като мисис Гъмидж му бяха безкрайно ясни. Знаеше докъде може да им се довери. Той подкани и тримата да вървят надолу по кея, подминавайки бетонните тоалетни, улеите за измиване на рибата, кулата на спасителите, сергиите за закуски, насочвайки се към самия край, към тъмната и брулена от вятъра къщичка на Лен.

Океанът представляваше една огромна мазна равнина, в която гърбиците на вълните с настървение се носеха към брега. Лунната пътека като изваяна от слонова кост, се простираше в далечината, сякаш беше магистрала и осветяваше водните дълбини със странно сребристо-зеленикаво сияние. Някъде на запад пожарът продължаваше да бушува на Сигнал Хил и озаряваше с пламъците си северните квартали на Лонг Бийч. Накрая всички застанаха пред рибарската къщичка, очаквайки Пениман да разкрие плана си. Но каквото и да направеше, Ендрю не би могъл да му помогне с лъжицата. Защото нямаше и най-малка представа какво се бе случило с нея. Кой знае, може би котките бяха избягали с нея, също както бяха постъпили прасетата в забавния разказ на Джонсън. Но лъжицата беше извън досега на Ендрю, и на добър й път! Както и да е, той щеше да направи каквото съдбата пожелаеше от него…

Заплашвайки ги с револвера, Пениман извади сребърната кутия и я постави върху тресящия се кей. Ендрю се държеше здраво за перилата, гледаше летящите пръски на вълните и очакваше онази вълна, която щеше да ги помете и хвърли с морските глъбини. Огромна черна сянка пресече лентата на лунната пътека като облак, тласкан от нощния бриз. Но небето беше абсолютно чисто и осеяно с хиляди звезди. Имаше нещо във водата или по-точно под водата, а не в небето.

Ендрю насочи вниманието си към морето. Ето, пак! Сега виждаше някаква издутина сред гребените на зараждащите се вълни, издутина, която внимателно намираше път над пясъчното дъно… може би кит, призован от монетите и готов да изпълни волята на човека, когото сребърниците бяха обладали с нечестивата си сила. Фосфоресциращото море беше пълно с всякакви риби, освен Левиатан — чакащото чудовище. Ендрю ги виждаше всичките: игривите скокливки, скумрията, корюшката, костурът, скалната треска, змиорките — всички те напираха към повърхността. И по посипаното с миди дъно пълзяха разни твари: морски охлюви, раци отшелници, омари. Струваше му се, че ги наблюдава като в транс. Но това не беше сън. Пикет също ги виждаше. А Пениман, без съмнение, съвсем ясно чувстваше присъствието на онова нещо сред вълните. Разбира се, че бе така — нали затова бе дошъл тук. Морското създание носеше във вътрешността си последния от трийсетте сребърника.

В същия миг кеят се разтресе, сякаш бе ударен от вълна. Заклати се, изскърца, простена, заплаши да се разпадне, направи опит да се пресуче надве й да рухне в океана. Ендрю се задържа и се хвърли настрани, когато движението под краката му отново започна. Разнесе се шум на разцепващо се дърво и пукащ цимент и една от опорните колони се пръсна на парчета, които се посипаха във водата.

Пениман чукна слепените десетачета като яйце върху изтърканите плочи на кея и огради с шепи разпадащото се кълбо, отделяйки безпогрешно двата сребърника. После отвори капака на кутията си, хвърли двете монети сред събратята им и отново затвори с щракване, а кеят отекна с ново разтърсване като контрапункт на затварянето на кутията. Пениман залитна, но запази равновесие. После се усмихна и хвърли поглед към морето.

Сега вече не приличаше на човек. Белият му костюм беше накъсан и изцапан с кал от нивата. Разкъсаните му обувки едва-едва прикриваха онова, в което краката му се бяха превърнали, а лицето му, което явно също беше подвластно на тази метаморфоза, се бе извило в подобна на козел пародия на човешко лице.

— Ще започна с теб — обърна се той изведнъж към Пикет. — Ти май си детективът, умният, така да се каже. Да видим сега колко си умен, когато наградата е толкова висока. Кажи ми къде е сребърникът или ще ти пръсна черепа в името на настъпващото царство.

— Тук е — чу се глас зад Ендрю и когато той се обърна, не можа да повярва на очите си, виждайки Роуз, застанала в отворената врата на къщичката на Лен.

Пениман насочи револвера си към нея, леко изненадан и с намек за усмивка, който пробяга по лицето му, за да бъде сменен от изражение на маниакална видиотеност.

— Вижте! — извика Ендрю и посочи с пръст по дължината на кея, където една малка кола подскачаше по „Мейн стрийт“ и се насочваше към тях. Тя спря и някой слезе от нея. Беше чичо Артър.

Револверът изгърмя. Ендрю се хвърли диво върху Пениман, без да дава и пет пари за съдбата на света, желаейки единствено да привлече стрелбата върху себе си, да… В същия миг ръката му се блъсна в някаква стена от студена влажна глина и почти веднага тялото му се заби в нея, а после се изтърколи на палубата на кея. Той мигновено скочи на крака озадачен, но пак се нахвърли върху Пениман, без да мисли. От дулото на револвера се вдигаше струйка дим. Пикет залитна и се хвана за рамото, а когато Ендрю за втори път скочи на крака, Пениман насочи револвера към Роуз, която се хвърли назад към леля Наоми и двете изчезнаха в тъмнината на къщичката.

Ендрю отново се блъсна в лепкавата, гумена, невидима стена и отново се озова по гръб. Той трескаво се озърна и видя, че чичо Артър се е качил обратно в колата и се носи с пълна газ към тях, макар това да изглеждаше, че става мъчително бавно. Пениман се обърна и стреля в приближаващата кола, предното стъкло се покри с паяжина от пукнатини, колата залитна встрани, отблъсна се от перилата и продължи в тяхната посока.

В този миг от сенките изскочи мисис Гъмидж с писък, от който косите на Ендрю настръхнаха. Той беше забравил за нея в концентрацията си да победи Пениман. Тя скочи върху гърба на Пениман в мига, в който той стреля към колата и може би защото вниманието му бе отклонено, макар и за кратко, но защитната стена отсъстваше, за да я спре, както беше възпирала досега Ендрю.

Писъкът й обаче я издаде, така че старецът се извърна в мига след натискането на спусъка, продължи страничния си замах, изрева с широко отворена уста, а в очите му блесна омраза, последвана от наслаждение, когато ударът му се стовари в нея. Тя залитна назад, перилата на кея се забиха малко под кръста й, а в следващия миг ръката на Пениман се вкопчи в гърлото й и пресече писъка, главата се отметна назад с пукота на пречупена кост и тя прелетя заднешком през перилата, и падна по цялата си дължина в морето. Цялата схватка продължи няколко секунди.

Леля Наоми се измъкна на прага на къщичката и замахна с бастуна си към главата на Пениман, точно когато той отново се обръщаше към тях. От гърдите му се изригваше безсмислен вой, сякаш той разбираше, че убийството на мисис Гъмидж изисква някаква реакция — смях, кискане, дюдюкане — но човешкото в него вече беше прекалено малко, за да прецени какви емоции биха били най-уместни в тази ситуация. Очите му широко се отвориха и той изръмжа в лицето на леля Наоми.

Ендрю видя как бастуна й неочаквано спира на един фут от стареца, сякаш Пениман отново бе издигнал магическата защитна стена около себе си, защитаван от сребърниците. Той сграбчи върха на бастуна във въздуха и преди Ендрю да съумее да реагира или да скочи, Пениман дръпна леля Наоми към себе си, сграбчи я за китката, изви я и опря дулото на револвера в главата й.

Всички замръзнаха. Електронната кола спря на петдесетина фута от тях. Ендрю беше напълно блокиран. Героиката в този момент бе напълно безполезна: Не можеше да се добере близо до Пениман, не докато Пениман владееше сребърниците, и не докато държеше в ръцете си леля Наоми. Кеят за пореден път се разтресе и едва не събори всички. Океанът беше неестествено притихнал, така че последният тласък не можеше да има нищо общо с прибоя. Защото и прибой нямаше, а водите над крайбрежните плитчини бяха равни в очакване нещо да се случи. Пениман дрезгаво се изсмя и гласът му прозвуча сякаш някакъв звяр бе прекарал ноктите си по дъска.

— Вземи я — каза Роуз и подаде лъжицата.

— Да — потвърди Пикет. През раната в якето му се стичаше кръв. — Той все още не притежава всички. Има още един в кита. Него не може да вземе. Защото на кита не му пука от револвера му.

Пениман дълбокомислено кимна, сякаш потвърждаваше заключенията на умно четиригодишно хлапе.

— Сложи я в джоба ми — нареди той на Роуз.

— Не се приближавай до него! — извика Ендрю.

Пениман сви рамене, повдигна малко дулото и стреля през косата на леля Наоми. Роуз изпищя и залитна назад към вратата. Леля Наоми трепна и се наведе напред, явно невредима. Пениман се изсмя:

— Искам я сега — каза той.

Роуз пристъпи напред, за да му я даде. Той, разбира се, не можеше да я вземе, защото с едната ръка държеше леля Наоми, а другата револвера. Роуз трябваше да я сложи в джоба му, както бе поискал. Ендрю чакаше настръхнал и готов да скочи, ако се наложеше. Ако невидимите сили не отблъснеха Роуз, тогава и той щеше да проникне през тях. Щеше да събори стареца на земята и да го рита, докато го смачка. Само да докоснеше Роуз…

Но Пениман дръпна леля Наоми да се изправи и се обърна между Ендрю и Роуз, насочвайки оръжието си ту към единия, ту към другия. В мига, в който лъжицата се озова в джоба му и когато Роуз сграбчи старата жена за раменете и я дръпна към себе си, той я пусна.

Очите му се бяха обърнали нагоре, така че под всеки ирис се виждаше полумесец от налято с кръв бяло. Зъбите му тракаха и дишането му излизаше на пресекулки. Някаква вътрешна сила го извиваше и той изглеждаше като човек, погълнал шепа евтини пирони. Ръката му видимо трепереше, когато той извади отново сребърната си кутия, постави я на кея и я отвори. Двайсет и осем сребърника лежаха вътре и излъчваха зловещо зеленикаво сияние под светлината на лампата. Във въздуха се разнесе зловоние, сякаш тялото на Пениман беше от презряло сирене или от мъртва, гангренясала плът. Кеят за пореден път се разтресе. Морското създание видимо ставаше нетърпеливо.

Лъжицата обаче не искаше да се събере в кутията. Беше прекалено дълга. Пречеше на капака да се затвори. Кожата по лицето на Пениман се размърда като нападната от пълчище насекоми, изразявайки само за секунда цяла дузина емоции, докато той душеше и се лигавеше над скъпоценната си кутия. Накрая коленичи, за да насили капака върху дръжката на лъжицата. Чу се щракването на ключалката, Пениман се изправи с кутията в ръка, отстъпи в самия край на кея, залитна при поредното раздрусване на основите и устните му се размърдаха, но от тях не се изтръгна нищо друго, освен неразбираем брътвеж.

След това той се качи на перилата. Огромното туловище на морското създание се полюшваше на повърхността — един невероятно дълъг кит, изглеждащ като илюстрация на палеозойските океани.

В този миг Ендрю осъзна, че това е крайната цел на Пениман. Пикет грешеше. Пениман вече нямаше нужда от револвера си. Той просто щеше да скочи в зейналата паст на кита, за да се озове в корема му, където се намираше последният сребърник. Пениман беше като един съвременен Йона^[1]. Но това бе един покварен Йона. Защото когато китът след време го изплюеше на някой от плажовете на Южна Калифорния, това нямаше да стане поради милостта на Бога. Нито пък Пениман щеше да бъде все още човек. Той щеше да представлява нещо съвсем друго.

Чу се слабичкият клаксон на колата и Ендрю отскочи встрани, миг преди колата да профучи по кея. Тя се насочи като стрела към мястото, където Пениман стърчеше върху перилата, леко приклекнал, като готвеща се да излети морска птица, вкопчил се в кутията, в револвера и прехвърлил ръка през стълба на осветлението. Той смело се изправи, захвърли оръжието в морето и в същия миг колата на чичо Артър немощно се удари в стълба. Ендрю се хвърли напред и през капака на заклещената кола понечи да сграбчи копитото на Пениман. Пениман се завъртя около железния стълб, размахвайки кутията в свободната си ръка, опиянен от магията на сребърниците с див, предизвикателен поглед в очите. Опита се да се закрепи по-стабилно и да изчака най-удобния момент, за да се хвърли в устата на кита.

Кеят отново се разтресе, този път застрашително, бетонът се напука, а Ендрю политна назад върху перилата. Опита се да се хване за нещо, но краката му се плъзнаха между пръчките на перилата. Главата му тежко се удари в някакъв железен стълб, докато той с последни сили се държеше за дървения перваз в самия край на кея, почти ридаейки от усилието да се задържи надвиснал над вълните. Видя с периферното си зрение, че Пикет се прокрадва към него, докато кеят стенеше и се тресеше.

Ендрю поклати глава и усети остра болка да го прорязва в мястото, където стълбът го бе ударил. Тялото му се отпусна от тежестта и умората, поражението и болката. Не беше спал втори ден. Какво толкова очакваха от него? Беше безсилен да помогне сам на себе си, да не говорим за света. Не можеше да направи нищо друго, освен да виси така и да се подготви за падането в студените води на океана.

По яката на ризата му се стичаше кръв от разсечената кожа на главата му и неясно как, но дивата бъркотия около него избледня и той се концентрира върху тази тъничка струйка. Беше по-лесно да се държи така и да чака, да чака някой да направи нещо с него, отколкото той да прави нещо за някого.

Пикет не бе успял да се добере до него. Не можеше да му помогне. Държеше се за перилата на десетина фута от него — лявата му ръка беше окървавена. Роуз и леля Наоми чакаха прегърнати, подпрени на стената на къщурката и Ендрю чуваше Роуз нещо да му вика, окуражавайки напълно ненужно и двамата да се държат.

Тогава леля Наоми се хвърли напред през кея към Ендрю. И тя извика нещо, но той не я разбра. После спря, залитна напред, едва се задържа на крака и хвърли бастуна си. Бастунът отскочи, изтрака и се плъзна към Ендрю, който пусна с едната си ръка скъпоценния перваз, за да го хване. После раздруса енергично глава, за да се съвземе от шока на болката, да се свести и да се върне отново на този свят.

Ендрю вдигна лице под вятъра, а кеят пак се надигна. Изправи се на крака с бастун в ръката. Видя сврелия се зад волана на мъничката си кола чичо Артър и чу, че двигателят й още работи. Пениман балансираше на върха на перилата. Ято морски птици кръжаха около него, дърпаха дрехите му и кълвяха очите му. Той се опитваше да ги прогони, размахвайки ръката с кутията. При поредното разтърсване Пениман бе захвърлен назад, притиснал кутията до гърдите си, а целият край на кея — палубата, стълбът на осветлението, перилата и всичко останало — започваше да се откъсва от останалата част със стона на извиващ се метал и пукота на разкъсвани болтове.

Ендрю се хвърли напред, замахна с бастуна като с бейзболна бухалка — с двете ръце — и стовари извития му край през пръстите на Пениман. Разнесе се писък и трясък — писъкът беше на Пениман, а трясъкът бе от удара на кутията в железния стълб на осветлението, който като в каданс падаше в морето.

Ендрю отново замахна с бастуна, но недобре затворената ключалка на кутията се отвори и сребърниците се посипаха като струя в океана. За миг в очите на Пениман се появи ужас от непонятното поражение, а после той се хвърли след монетите като фигурка на човече от анимационен филм, докато краят на кея продължаваше да се разпада парче по парче. Ендрю захвърли бастуна на леля Наоми и скочи назад към перилата, за да се спаси, раздирайки коленете на панталоните си по грубата повърхност на кея. Добра се до спасителния дървен перваз и се вкопчи в него.

Обърна се навреме, за да види как Пениман полита в морето, зърна за миг копитата му да проблясват и отново да се превръщат в краката на един стар, много стар човек, изоставен от магията на сребърниците, които вече не бяха негово притежание. Пениман обърна лице към небето и лъчите на луната осветиха жълтата кожа и дълбоко хлътналите очи на една мумия, на човек отдавна умрял, но полусъхранен от забравени еликсири. В следващия миг той цопна в морето като нещо сглобено от пръчки и клечки.

Червената електронна кола вдигна гейзер след него, отнасяйки със себе си и чичо Артър. И точно когато Ендрю премисляше дали да се пусне и той след тях и да се опита да издърпа нещастния чичо Артър от стихията, огромното туловище на кита тласна кея за последен път, отвори паст като входа на пещерата на Аладин и погълна Пениман, Ендрю и колата в добавка.

След това създанието плесна с опашка, обърна се към океанските простори и изчезна сред тях.

Повърхността на морето кипеше от риба, но в следващия миг всичко застина и макар светлината на зората едва да се долавяше, Ендрю успя да види, че всички риби са се стрелнали към дъното в преследване на сребърниците, които бавно се преобръщаха и изчезваха в дълбочината.

Неочаквано и небето се изпълни с птици — чайки, пеликани, папагали, гарвани, дъждосвирци — които се спускаха и кълвяха пръснатите по кея сребърници, и захапали ги в клюновете си, отлитаха незнайно къде. Ендрю се прехвърли през огънатите железа на перилата и се превъртя по гръб на разрушения кей. Нещо го бодна в рамото. Той седна и погледна. Беше лъжицата.

Взе я и някак инстинктивно замахна с ръка, за да я хвърли сред новопоявилите се вълни. Нека отиде при рибите, мина през главата му. Нека те я откарат на някой друг континент, но да я махнат от живота му завинаги. Но нещо го възпря.

Светлината на изгряващото слънце се плъзгаше по гърба на нещо, което се носеше към тях точно по средата на кея, подтичвайки в странен късокрак тръст. Беше Единственото Прасе и бе абсолютно невъзможно да бъде сбъркано, защото неговият час бе настъпил. То равнодушно мина покрай групичката сънливи рибари, които в този момент идваха заедно с утринта и пое курса на колата на чичо Артър, право през кръжащите птици, покрай Наоми и Роуз, покрай разтворилия уста Пикет, приближавайки на един фут от мястото, където Ендрю седеше, държейки лъжицата в изпънатата си ръка.

Абсолютно прецизно прасето захапа лъжицата, незабавно се обърна и пое в тръст отново. Ендрю го гледаше да се смалява в далечината и да изчезва нагоре по „Мейн стрийт“, отправило се един Господ знае на къде.