Джеймс П. Блейлок
Последният сребърник (14)

13.

Нека Тола бъде благословена с Жабата, която е едно добро творение на Бога, макар нейните качества да са тайна и за нея много да е се говори.

Кристофър Смарт — „Ликуващият агностик“

Ендрю беше сломен. Чувстваше се празен. Случилото се направо бе избило почвата изпод краката му. Не можеше да се насили да измисли поредната лъжа… тази с червеите беше предостатъчна. Роуз демонстративно отвори долапа, в който прибираха метлата и лопатката.

— Нека аз да го направя — каза Ендрю.

— Не.

— Не е както ти изглежда.

— Изглежда ми като счупено стъкло.

— Искам да кажа, че…

Роуз спря и го изгледа здраво стиснала челюсти.

— За Бога, само не ми казвай, че ти е хрумнало колко са удобни старите бутилки за затискане на хартия или нещо подобно. Не ми казвай нищо. Не продължавай. Излез и почисти кухнята в заведението. Не искам да знам къде си бил тази сутрин. Не мога дори да си представя какво би могло да бъде. И не искам да си представям какво е било. Махни се оттук и ме остави да почистя това. Трябва да заведа леля Наоми при доктор Гарибалди до половин час, така че моля ти се не ми се пречкай — ще ми помогнеш повече, отколкото можеш да си представиш.

Ендрю кимна:

— Да. Съжалявам — каза той и излезе през вратата към заведението. — Всичко ще бъде готово за довечера. Не се безпокой. Държа нещата под контрол. — Роуз мълчаливо метеше парчетата от бутилката, опитвайки се да ги събере изпод столовете. — Ще ми бъде много приятно аз да отведа леля Наоми…

Роуз го прекъсна с поглед, който казваше много неща и Ендрю бързо се измъкна в убежището на своето заведение.

 

 

През целия ден се държа така, сякаш нищо особено не се бе случило, сякаш бе приел всичко казано от Роуз и сякаш издънките му от сутринта бяха забравени. Беше отвратително, че всичко това се бе случило в добавка към несполуките с Пениман. Ставаше ясно, че не му е било писано да се радва на успех.

Но той усещаше вътре в себе си, че жизнерадостната фасада е само една лъжа. Знаеше това и не можеше да го забрави дори и за миг. Изпълваше го някакъв кух страх, че инцидентът с бутилката е нанесъл поражения, които не могат да бъдат заличени с обикновено намигане, хилене и прости извинения. По-скоро беше един последен удар. И чия бе вината за всичко това? Негова. Той бе измислил плана за освобождаването на Пикет, но по всичко личеше, че е неспособен да се предпази от неприятности в собствения си дом. Не можеше да се справи и с най-елементарните домакински задължения, без да оплеска нещата и да заприлича на клоун.

Разбира се, част от всичко това се дължеше на Пениман. Бе много важно да не се забравя това. Точно Пениман бе онзи, който забиваше клина все по-дълбоко.

И пак точно Пениман бе човекът, който се появи по обед елегантен и усмихнат, съвсем неприличащ на човек, разкъсан на парчета от папагали. Точно в този момент Ендрю се бореше с взетата под наем бутилка със сгъстен хелий. Щеше да му излезе безкрайно по-евтино да отиде с шапките до химическата компания и да ги напълни на място, но това значеше да има камион със специални легла за надутите шапки, а той не искаше да наема такъв. И освен това, ако една от шапките изпуснеше, тогава се налагаше да я откара за поправка до дома и после обратно за надуване, а денят не бе достатъчно дълъг за това.

Така че той тъкмо изваждаше бутилката хелий от багажника на метрополитена, когато пристигна самият Пениман. Ендрю усети как кръвта във вените му започва да тече по-бързо. Щеше ли да има сега сблъсък между тях двамата? О, следващия път Пениман нямаше да му позволи никакви волности. Щеше да нанесе удар и едва тогава щеше да разговаря. Ендрю трябваше да бъде готов за подобна възможност.

Но как да го постигне, без да отпочне Армагедон^[1] тук, на тротоара? Мястото беше крайно неподходящо за Последната битка.

Пениман му махна весело с ръка:

— Време за жътва, а? — обади се той. — Да ти помогна ли?

— Не, благодаря — дрезгаво изрече Ендрю. После прочисти гърлото си, решен да играе играта докрай. — Снопът е само един, а аз имам и количка. Дреболия наистина. — Бутилката се държеше прилично. С глух звук тя тупна в количката и се задържа върху нея. Ендрю я пристегна. Не можеше да рискува да падне и клапанът да се счупи. Прекара я по тротоара и през паркинга, насочвайки се към задната част на къщата. Не обръщаше никакво внимание на Пениман, макар да виждаше с периферното си зрение, че старецът стои и го наблюдава, сякаш бе убеден, че Ендрю няма да има нужда от помощта му.

Това, от което той имаше нужда, очевидно бе да се надприказват. Но Ендрю нямаше да му даде този шанс, още по-малко, след като Роуз си беше у дома. Мисълта за това бе изкушаваща, но последиците можеха да бъдат опасни. Ендрю можеше да загуби контрол над ситуацията и да се издаде по някакъв начин, че притежава лъжицата, че лъжицата е един от сребърниците, а това щеше да означава неговия край. Не, не можеше да рискува. Неслучайно чичо Артър ги бе помолил да се махнат от града. Да не поема предизвикателства бе най-добрата алтернатива… от този момент нататък.

Но как го сърбеше езикът да спомене по някакъв повод за папагалите, та макар и само да види как би реагирал Пениман. Колко приятно би било да подметне, че Ендрю изобщо не е бил изненадан от появата им, че едва ли не ги е очаквал, или още добре, че сам е предизвикал появата им в онзи критичен момент с виковете и крясъците си. Нищо чудно Пениман да го погледне с уважение него след това. Да, това бе почти сигурно. Тогава щеше да разбере, че Ендрю не се бе блъскал насам-натам слепешката, че е част от една Организация, че е служител в Легиона на сребърниците и че всяка стъпка, която предприема го води в една очаквана посока с планирани последици.

Но какво му пукаше на Ендрю дали Пениман гледа на него с уважение? Този проблем си беше негов — нали именно той искаше да бъде харесван и уважаван от хората, които сам презираше. Това, което трябваше да направи в този момент, бе да хване Пениман за носа тук, на тротоара, и добре да го раздруса. Но Роуз си беше у дома, при това заедно с леля Наоми, която продължаваше да страда от някакви вътрешни кръвоизливи. И доктор Гарибалди имаше проблем с определянето на точното лекарство. А болестта й се усложняваше. Изглежда, кръвта й бе много разредена. Беше й предписал свръхдози витамин K и диета на авокадо. Труден момент за Наоми.

И докато откарваше бутилката към дома, Ендрю почувства, че му е мъчно за нещастната жена. Тъкмо започваше да се оправя и й натресоха това ново лекарство. Без сам да знае защо, той напълни една купа „Уийтабикс“, поръси ги със захар, наля мляко от каната и се качи при нея. Почука на вратата й и влезе. Гледката на купичката с ядки, изглежда, я поободри.

Тя седеше до прозореца и гледаше самотния океан. После вдигна малко тъжния си поглед към него и каза:

— Не се безпокой, всичко ще бъде наред. — Той помисли, че му говори за себе си, но не беше така. Тя имаше предвид него и Роуз. — Тя скоро ще разбере истината — каза Наоми и бръкна с лъжица в купичката. — Ти просто направи онова, което трябва да направиш.

Когато слезе долу, Ендрю се чувстваше малко по-бодър, даже поспря да погали котките, които се въртяха на долната площадка. После, на път за заведението, каза две думи на жабата, интересувайки се как е със здравето, но създанието просто плуваше във водата с разперени ципи и не правеше нищо. Ендрю се усети, че по необясними причини очаква едва ли не тя да му отговори. Това, каза си той, е първата крачка към лудостта. Но после си спомни за папагалите и сви рамене.

Обръщайки се към вратата на ресторанта, той забеляза, че Роуз бе свалила тухлата за затискане на капака на аквариума и бе подпряла с нея задната врата, за да я задържи отворена. Той спря и се замисли. Ако той бе направил това, Роуз щеше да му посочи грешката. Тя така и не бе изпитала особен ентусиазъм по отношение на тварта, нито се възторгваше от идеята, че жабата може да се измъкне и да тръгне да шляпа из къщата. А ето, точно тя й даваше тази възможност. Е, добре, нищо не му струваше да прояви великодушие и да не й посочва противоречията в собственото й поведение, нито да й напомня за лекцията, която му бе прочела. А ако забравеше да сложи отново тухлата и жабата се измъкнеше… Ендрю сви рамене. Тогава това щеше да му даде коз в ръцете, нали?…

Изведнъж се почувства като отрепка. Какви усилия полагаше да се самосъжалява. Измисляше дребни прегрешения на Роуз. Смяташе да използва тази дреболия с тухлата, за да си възвърне част от загубеното достойнство. Но не можеше да върне нищо и той много добре го знаеше. Единственото, което щеше да постигне, бе да стане още по-достоен за презрение.

В този момент се сепна и преряза самосъжалението още в корен. Не, нямаше да допусне тъпата грешка да подхваща битка за нищо, просто за да хвърли вината върху някого. Почувства приповдигнатост. Видя Роуз, която идваше от задния двор към отворената врата с килима от библиотеката, който беше изтупала. Усмихна й се. Е, можеше да подметне нещо за тухлата, нещо незлобиво, нещо, което само щеше да разкрие загрижеността му от възможните последици, свързани с махането й от капака на аквариума, но щеше да завърши с фраза, която да покаже, че той е преизпълнен с доверие в способностите на Роуз.

И отново изпита рязка смяна на настроението. Приповдигнатостта му се дължеше на гордостта и той знаеше, че е така. Изненада се от бързата смяна на емоции. Удивително колко трудно бе човек да остане за дълго в едно състояние. Едни чувства изместваха други и направо ги поглъщаха. Трябваше да се бориш непрестанно с тях и точно когато си помислиш, че всичко най-сетне е добре балансирано и се развива както трябва, то се срутва и за пореден път разбираш, че си бил най-големият глупак да вярваш, че доброто ти настроение е нещо трайно. И все пак, подобно осъзнаване на същността на нещата бе нещо добро. Винаги когато се самопоздравяваш, че си се измъкнал от най-голямата неприятност, това означава, че си бил затънал в най-дълбоката дупка.

За първи път този ден Ендрю се изсмя с пълен глас. Наистина имаше нещо смешно в тези разсъждения, в извисяванията и рухването на мрежата от вина, угризения, желание и радост, която движи хората сякаш са седнали в кола, построена от луд, и която се опитват да управляват, само за да установят, че воланът се върти напълно свободно, и че гумите буксуват. Но той усещаше с някакъв инстинкт, че ще стигне закъдето бе тръгнал — където и да бе това — въпреки мъглата; въпреки шегите на колата и извиващия се заобиколен път.

Отново взе решение да не казва на Роуз нищо за цялата история около Пениман. Чувстваше се достатъчно силен, за да я защити. Знаеше, че би бил щастлив да й прехвърли част от отговорността, да свали част от бремето от себе си, точно така, както бе оставил кухнята в хаос, надявайки се, че Роуз или мисис Гъмидж, или елфите, или котките, или който и да е било ще почисти вместо него. Това беше шансът му да обърне нещата, шансът да стигне до успешен край.

И когато битката бъде спечелена или загубена, когато задълженията му към Легиона на сребърниците отпаднат, тогава Роуз щеше да научи какво бе станало. Цялата истина щеше да й бъде разказана. Но трябваше да бъде търпелив, трябваше главата му да бъде бистра, защото усещаше, не, направо знаеше, че тази нощ ще има неприятности.

Всичко се свеждаше до лична схватка между него и Пениман. И макар в началото да бе дребното надхитряне онази нощ на верандата, сега вече ставаше дума за смъртно опасни неща. Пениман щеше да направи своя ход, при това съвсем скоро. Нали точно затова бе дошъл така издокаран и весел днес. Вътре в душата му кипеше омраза, но на лицето му имаше маска. Маска, която той щеше да свали тази нощ. Ендрю бе готов да се обзаложи на това.

 

 

Проблемите започнаха отрано. Беше вече шест часа, а екипът на KNEX така и не се бе появил. Трескавите обаждания на Ендрю до студиото бяха безрезултатни. Още първия път му казаха, че екипът бил излязъл. Не можело да се свържат с тях. Отлагането било невъзможно: ако изобщо снимките бъдели направени, това трябвало да стане тази нощ. След което в слушалката се чу пукане, последвано от сигнала на централата. Следващите позвънявания се блокираха от сигнал „заето“ и когато накрая, след половин дузина опити, на Ендрю му се стори, че отново е успял да се свърже, в слушалката се чу тишина, нарушавана от глас в далечината, който звучеше като цвъркането на хуманоидно насекомо. Обхвана го подозрението, че тези телефонни проблеми не са случайни и в същия миг му се стори, че долавя приглушен смях, последван от разпадане на връзката.

Оказа се, че ще имат много посетители. Започна да му се струва, че гъмбо-то няма да стигне и че трябва да приготви още. Дори и с помощ обаче, процесът щеше да му отнеме един-два часа. Изпита желание да седне на стол и да изпие халба бира. Но бидона не работеше както трябва. От него течеше плътен поток от пяна, след която в халбите оставаше по четвърт инч бира. Пикет се бе опитал да отстрани проблема и се бе провалил, така че сега бе ред на Роуз да покаже какво може. Но Ендрю трябваше да я повика, за да нареже лук и чушки.

А само допреди час като че ли всичко се развиваше по мед и масло. Запалиха огъня и струпаха отстрани на камината куп евкалиптови цепеници. Всички маси бяха подредени и, благодарение на Роуз, на всяка имаше мъничък букет сини благовонни секирчета, подредени около розов карамфил. Пак на всяка маса бяха сложени солници за сол и пипер, редом с кристална захарница и чифт свещи. Цялостният ефект, за който допринасяха басмените покривки, дъбовите столове и различните прибори и съдове, навяваше такъв домашен уют, че на Ендрю му се прииска той да е един от безгрижно хранещите се и на него да му сервират. И тогава осъзна, че тази мисъл е доказателството, че е успял и че заведението ще върви на добре. Роуз, изглежда, мислеше същото.

Пикет беше дошъл облечен в черен смокинг и обувките му бяха излъскани. Самият му външен вид подсказваше, че е забравил за своите демони и дяволи тази вечер и се готви да си достави удоволствие. Той взе мисис Гъмидж за ръка и двамата стигнаха до споразумение как точно да сгънат и подредят салфетките до чашите. Мисис Гъмидж щеше да налива обикновеното кафе, а Пикет щеше да отговаря за приготвянето на по-екзотичните видове кафе и щеше да обслужва бара. Роуз щеше да обслужва масите и да мие чиниите, а мисис Гъмидж — когато Пикет намереше за възможно да се лиши от помощта й — щеше да й помага във всичко. Леля Наоми щеше да пише сметките и да събира парите и, разбира се, щеше да внимава котките да не влизат.

Котките обаче настояваха свободно да си влизат и излизат, криейки се зад рафтовете и под масите. Ендрю не се примиряваше и ги гонеше, усещайки, че губи благоразположението си към тях от последните дни. Но котките не разбираха от дума. Те си влизаха, колкото и да не му харесваше на Ендрю, и накрая той се предаде, предупреждавайки леля Наоми да внимава и да бъде готова да ги изпъди в мига, в който някой от клиентите се оплаче. В четири следобед Ендрю беше убеден, че всичко ще бъде наред и ще върви с безпроблемността на автоматичен часовник. Само две маси бяха резервирани и те не можеха да се провалят. Просто защото щяха да бъдат повече от посетителите.

В пет часа всичко бе подредено и във въздуха се долавяше атмосферата на очакване. Пикет бе излъскал чашите, които отдавна си бяха чисти, проверявайки ги на последните слънчеви лъчи за незабелязани отпечатъци от пръсти и водни петна. Мисис Гъмидж беше сварила на леля Наоми чаша чай в кухнята на дома. Тя продължаваше да настоява, че чаят е природен лек, така че леля Наоми, за да не й противоречи, пиеше по половин дузина чаши на ден. В радостната суматоха стрелките на часовника приближаваха към шест часа.

Ендрю, който за момент бе останал без работа, бе излязъл от кухнята, за да прегледа бара: халбите за бира, бутилките, малкия хладилен бокс, пълен с бира и бяло вино; джунджуриите, които бе закупил от „Полски и Синове“. Алкохолът, с който разполагаха, беше от най-добро качество. По-голямата част от него щеше да бъде прахосана за коктейли. Трябваше да направят нещо, за да ограничат подобни поръчки. Коктейлите не бяха силната страна на Пикет. Ендрю се чувстваше като генерал, който оглежда бойното поле преди битката, доволен, че войските му са добре разположени, оръдията — заредени, маскировката — идеална, а във въздуха се долавя сладката миризма на победата.

В този миг се появи първата група, облечена в костюми и кожени палта и изглеждаща доста весела. Пикет едва успя да ги разположи до камината, когато на вратата се показа втората група: много възрастна двойка, придружавана от много млада двойка. Младежите очевидно бяха внуци. Старецът беше практически глух и все му се струваше, че не е обслужван достатъчно добре. Пикет им предложи места на три пъти, преди старецът презрително да изрази съгласието си и още със сядането да поръча препечени филийки без масло. Пикет вежливо обясни да фиксираното меню и невъзможността да му предложи препечени филии без масло, но старецът се успокои едва когато спътниците му го убедиха да се откаже. Следващият му ход бе да вземе в ръка солницата, която представляваше синьо керамично кученце с надути бузи. Той я изгледа недоверчиво и я остави, скривайки я зад вазата с цветята. Ето, оттук ще започнат неприятностите с котките, мина през главата на Ендрю, който гледаше през отворената врата на кухнята.

Точно тогава се появи третата група — този път без резервация: четири жени от „Спокоен Свят“. Те разкриха, че работят в редакцията на „Спокойна разтуха“ и отговарят за рубриката, която прави преглед на ресторантите. Зад тях, предизвиквайки изненада и възмущение в Ендрю, пристъпваше в компанията на жена си Кен-или-Ед, който изглеждаше много приветлив. Той зърна Ендрю на прага на кухнята и се втурна към него ръкомахайки и извинявайки се, като изостави на самата врата сбръчканата си съпруга.

Ендрю скръцна със зъби. Тук имаше нещо нечисто. Имаше нещо гнило в Сийл Бийч. Кен-или-Ед да му се прави на великодушен. Как можеше да го обвини, че е маша на Пениман пред Роуз и леля Наоми, без да бъде сметнат за ненормален от групата на вестника.

Ендрю се стегна. Ясно, трябваше да работи като луд. Не можеше да си позволи дори една бира. Роуз беше направила нещо с бидона и сега от него течеше относително приемлива струя. Една от котките стоеше в ъгъла, втренчена в гъмбо-то, а друга точно влизаше в помещението, оглеждайки се за подходящ скут, в който да скочи. Ендрю изсъска на минаващата покрай него мисис Гъмидж да се погрижи за котките, но тя трябвало да „се погрижи за масите“, както сама се изрази, и й трябвали прибори.

Екипът на KNEX се появи почти в седем часа. Бяха двама души, нарамени с камери и явно бяха имали тежък ден, защото изглеждаха капнали. Боже всемогъщи, помисли Ендрю, като хвърли поглед на неочакваната суматоха в заведението. Пикет придружи екипа до масата в ъгъла и после мина покрай останалите посетители, за да обясни какво става. Старецът не скриваше скептицизма си. Той погледна видеокамерата с присвити очи и, хвърляйки на масата салфетката си, заяви, че не иска салата и че не може да понася проста храна. Искал супа. Пикет му се усмихна лъчезарно. Супата ще му бъде донесена всеки миг, а после отново обясни за видеооператорите, които междувременно размахваха оборудването си и се шегуваха един с друг на безсмислено висок глас. Старецът се запита какво става с препечените му филийки, а младата дама на неговата маса търпеливо му повтори, че такива не се предвиждат.

Ендрю се скри в кухнята. Още не бе надул шапките. Дори не знаеше ще могат ли да бъдат надути. Брилянтната му идея да направи реклама на ресторанта с оригиналните готварски шапки изведнъж му се стори тъпа и той почувства, че вътрешно заема отбранителна позиция. Чу стареца, който поради глухотата си говореше ненужно високо, да казва: „Казаха ми, че нямало да има препечен хляб!“

В кухнята влезе мисис Гъмидж и усмихнато се огледа. На лицето й беше застинало изпразнено от съдържание и изражение на иронично удивление и тя изглеждаше като човек, който не е съвсем наясно къде точно се намира. Намери някаква лъжица на плота, изплакна я, избърса я и отново излезе. Пристигна поредната група гости. Заведението започваше да се пълни. На хората трябваше да бъдат сервирани салати, да им бъдат дадени прибори за хранене, да им се поднесе това, да им се предложи онова, да им… Ендрю почувства умора. Гърбът го болеше, а ръката му сякаш щеше да се откъсне от лакътя. Трябваше да пие аспирин. Имаше усещането, че само за два дни се е състарил с десет години.

Изведнъж в ресторанта се разнесе вик. Ендрю познаваше този глас. Беше се опасявал, че ще го нададе старецът, лишен от любимия си тоуст, но не бе познал. Гласът принадлежеше на Кен-или-Ед и звучеше доста грубо.

— Правилно си разбрал, да те вземат дяволите! — изрева той, очевидно на Пикет. — В моята салата!

Последва женски писък. Оставяйки кованото котле на огъня, Ендрю се показа на вратата. Погледът му падна на мисис Кен-или-Ед, която се бе изправила, беше кръстосала ръце върху раменете си и лицето й беше маска на ужасена изненада. Водната й чаша се бе катурнала, столът й бе паднал назад. Останалите посетители бяха видимо неспокойни, надзъртаха под масите и вдигаха салфетките си. „Котките!“, помисли Ендрю и изведнъж кипна.

Но не ставаше дума за котките.

— Беше буболечка! — изкрещя Кен-или-Ед. — Проклет бръмбар! В проклетата ми салата!

— Трябва да е било маслина — опита се да го успокои Пикет.

— И аз видях — обади се мисис Кен-или-Ед.

Пикет се опита да успокои обстановката.

— Каквото и да е било, изглежда, е изчезнало, нали така? — той се обърна и погледна Ендрю, който не беше помръднал от прага. Лицето на Пикет беше пребледняло. Сякаш от небитието се появи захилен операторът от KNEX заедно с видеокамерата си. Беше висок азиатец, вероятно китаец. Изглеждаше адски познат.

— Спокойно, спокойно — намеси се Ендрю и излезе сред масите. — Аз сам подредих тази салата, късче по късче. И мога да ви уверя, че в нея няма нищо, което не би трябвало да бъде там. Нали сам щях да забележа нещо по-особено, а? Това не ви е някоя от онези набързо забъркани салати. Това е така да се каже „Салата-nouvelle“. Подреждането при нея е поне толкова важно, колкото е важен вкусът. Консистенцията й от еднакво значение както за около, така и за небцето. Върхът в изкуството да се аранжира една салата е… А, ето че идва и тостът за нашия мил посетител!

Беше се появила Роуз, носейки две квадратни филии препечен хляб без масло. Старецът изведнъж се разтопи от умиление, сякаш едва сега се бе натъкнал на нормален човек в този ресторант.

— А на мен някой ми събори чашата! — извика мисис Кен-или-Ед. — Не знам какво беше. Но нещо се появи на масата.

Ендрю й се усмихна и с още по-ожесточена усмивка потупа Кен-или-Ед по гърба. Мъжът отскочи встрани и за миг изглеждаше като че ли му се иска да ритне масата. Ендрю изправи чашата.

— Да не я е ритнала буболечката? — попита той. А на Пикет каза: — Нова чаша за мисис Фицпатрик.

Междувременно камерата жужеше, фиксирайки целия епизод. Ендрю се обърна към оператора и се усмихна в обектива.

— Ще те съдя, докато те спукам — прошепна той и намигна на мъжа. Семейство Фицпатрик сграбчи палтата си и изхвръкна навън, затръшвайки вратата зад гърба си, като мисис Кен-или-Ед не пропусна да погледне Ендрю с физиономията на човек, който е отпил глътка терпентин. Изведнъж Ендрю се сети кой е операторът. Беше го видял днес сутринта в „Бамбуковия рай“.

Значи така! Бръмбар!

— Извинете, приятели — каза Ендрю. — Опасявам се, че семейството, която току-що ни напусна, има своето извинение. Това беше Еди Фицпатрик, който на времето играеше за „Доджърс“. Беше ударен от силен пас по линията в последния си сезон. Остана в кома година и половина. Може да сте чели за случая. Така и не успя да се възстанови напълно. Те живеят от другата страна на улицата и ние ги поканихме на откриването за сметка на заведението. Не излизат от къщата си вече петнайсет години, защото той разви някаква фобия от насекоми. Мислех, че ще му помогнем да я преодолее. Но май…

До него се приближи Роуз, усмихвайки се с най-милата си усмивка.

— Нещо в кухнята…

Ендрю помаха с ръка на обезпокоените гости и забързано влезе в кухнята, където погледът му падна на нажеженото до червено котле върху печката. Той избута Пикет настрана.

— Майната му! — каза Ендрю, гледайки димящото котле. — Е, поне е достатъчно горещо — и с тези думи той изсипа две чаши олио и две брашно, бъркайки енергично с бъркалката. — Налейте на всички по питие за наша сметка! — обърна се Ендрю към жена си. После попита Пикет: — Позна ли онзи с камерата? Китаеца?

Пикет поклати глава отрицателно.

— Той беше един от домакините ти тази сутрин.

— Я стига! — възрази Пикет недоверчиво.

— Залагам честта си. Подай ми проклетата дръжка за котлето.

— По-добре чуй какво имам да ти кажа. В салатата на онзи идиот наистина имаше буболечка.

— Това не е възможно.

— При това голяма като мишка. Сякаш е вносна.

— В такъв случай мръсникът му с мръсник сам си я е сложил. Защото аз съм абсолютно сигурен, че никаква буболечка не е имало, когато правех салатата. И откъде би могла да се появи толкова голяма?

— Мен ако питаш…

— Разбира се — предугади мисълта му Ендрю. — От Шато, санитарната служба. Той имаше колекция от уникални екземпляри. Пениман си е взел една, мръсният… Няма кой друг да е бил. Същата работа е и с KNEX. Трябваше да се досетя веднага след като сами се предложиха така изненадващо…

— Почакай — спря го Пикет. — Ти не знаеш дори и половината. Можеш ли да се сетиш как падна чашата?

— Тя я е съборила, разбира се. Или скапаният й мъж…

— Ъ-ъ. Не позна. Беше твоята жаба. Проклетата ти жаба от верандата.

Ендрю връчи телта за разбиване на Пикет и изтича да провери аквариума. Жабата я нямаше. Аквариумът беше празен. Лекият отразяващ капак лежеше на линолеума и влажна следа водеше към входа на ресторанта. Ендрю бързо се върна обратно в кухнята, където Пикет стържеше по дъното на котлето с телта.

— Къде по дяволите е отишла? — попита той и пое нещата в ръцете си.

— Завря се сред цепениците край камината. Мисля, че още е там и яде буболечката. Не мога да кажа откъде изскочи, но грабна бръмбара от масата и се изпари. Да благодарим на Бога, че жената не видя жабата. Тогава сигурно щяха да я хоспитализират.

— Е, жабата направо заслужава медал — каза Ендрю. — За мен това е Жабата на годината. — Но колко удачно се получи всичко, помисли той. Роуз да махне тухлата от капака точно днес. И после жабата… Свърши си работата в единствения възможен миг.

Леля Наоми си подаде главата през вратата.

— Мистър Пениман пристигна — съобщи тя.

Ендрю извъртя очи към тавана.

— Пресвета Богородице…

— Сега ми повярвай — обади се Пикет. — Той е тук само за да наблюдава. И ще бъде доста озадачен, че твоят приятел от отсрещната страна на улицата си е отишъл.

Операторът с камерата цъфна на вратата, заснемайки Ендрю точно в мига, когато огромна капка напалмово гореща мазнина се плъзна по телта за разбъркване и цопна в открития огън. Огънят избухна в дълъг език. Ендрю го плесна с кърпата за подсушаване на чинии, но изпусна телта. Капчици горяща мазнина поръсиха задната стена на печката.

— Сода за хляб! — извика Пикет и се огледа безпомощно, докато камерата безмилостно фиксираше епизода в едър план.

Ендрю пак замахна с кърпата.

— Какво? — извика той в отговор. — В другата кухня. В къщата.

В този момент Роуз си проби път покрай оператора, раздрусвайки кутия бира с пръст на отвора. Дръпна пръста си и насочи пенливата струя към островчетата горяща мазнина, след това отново запуши кутията, пак я раздруса и отново поля с бира. Пламъците изгаснаха задушени от пяната.

— Това е най-бързият начин да се изгаси огън — обясни тя на Ендрю, който в същия миг завърташе ключа на котлона под прегорялата гъмбо. Кухнята беше изпълнена с пушек. Роуз включи вентилатора на аспираторната уредба и облакът дим за няколко секунди изчезна. След това затвори отворената до момента врата под носа на мъжа с камерата, за да ограничи разпространяването на дима. — Накарах мисис Гъмидж да сервира на всички шербет^[2]. Така ще спечелим малко време. Има гъмбо достатъчно за всички, макар да казах на операторите, че няма.

Ендрю размаха телта, гледайки с гняв чернилката на дъното на котлето.

— О, аз ще им кажа още някои неща…

— Къде са шапките? — пресече го Роуз.

— Какво? А, отзад. Заедно с бутилката хелий.

— Тогава нека да приключим с тях. Извади ги.

— Това е страхотна идея — съгласи се Ендрю. — Погрижи се, ако обичаш — кимна той на Пикет. — В задната им част има клапан. Напълни ги с хелий през него. Не ги надувай. Не ни трябват балони, ние търсим ефекта на носещ се облак. Кажи им, че имам страшно много работа тук и че ще трябва да дойдат за малко и веднага да излязат щом си готов.

— Добре — отговори Пикет.

Ендрю погледна развеселено Роуз:

— Гледката ще бъде незабравима — успокои я той. Вътре в себе си знаеше, че няма да се получи добре. Идеята му с шапките беше опорочена. Без значение колко добра бе в началото, ходът на Пениман я бе неутрализирал. Хората на KNEX щяха да намерят начин да се погаврят. Пениман щеше да им помогне.

Но Ендрю не можеше да махне с ръка на усилията на Роуз. Тя бе вложила часове труд над шапките, над проклетите кривнати шапки. Той трябваше да събере душевните си сили, трябваше да се престори на изумен, когато собственият му план за шапките се провалеше с гръм и трясък. Не можеше да разкрие, че Пениман има собствен контраплан, който вече е пуснат в ход. Не можеше да разкрие каквото и да е. Налагаше се да приеме ролята на нищо неподозираща жертва.

— Значи какво? — обърна се той към Роуз. — Няма нужда от повече гъмбо. — Изпитваше искрено облекчение, че това бе така. Последното нещо, което му се искаше в този момент, бе да вари още един казан гъмбо. Сложи котлето в умивалника и пусна водата върху него.

— Засега не — отговори Роуз, докато Пикет излизаше през вратата.

Другият човек от екипа на KNEX — брадат мъж, облечен като дървосекач, надзърна в същия миг и изръмжа нещо в смисъл, че става късно.

Роуз затвори вратата под носа му.

— Предполагам, че мистър Пениман е последният ни гост за тази вечер.

— Пениман — обади се Ендрю с кух глас. — Защо не му сервираме умрели плъхове, просто ей така?

Роуз реши да игнорира забележката му.

— Той седи на масата при дамите от „Спокоен Свят“. Те са истински сладурани. Много харесаха салатата, обзавеждането и камината. Една от тях се извини от името на мистър Фицпатрик. Сподели колко е ужасно, че е бил в кома така дълго.

Ендрю й се усмихна. Но мисълта, че Пениман наистина би могъл да изпита наслаждение, ако му се сервира плато умрели плъхове, изтри усмивката от лицето му. Той бутна вратата към заведението и провери какво става там. След тръгването на семейство Фицпатрик атмосферата се бе поуспокоила. Погледът му се спря на изцяло облечения в бяло Пениман, който омайваше четирите старици и им разказваше за Китай. Той вдигна два пръста към несъществуващата шапка в поздрав към Ендрю и приятно се усмихна. Ендрю затвори вратата и дълбоко пое въздух.

— Добре ли си? — поинтересува се Роуз.

— Напълно. Все още не мога да се оправя от пожара. Но онзи номер с бирата беше страхотен.

Роуз кимна.

— Да, но защо не насипеш гъмбо-то? Едва ли ще имаме нужда от повече от пет порции.

— С лекота — отговори Ендрю. После се наведе над долапа, извади от него две консервени кутии говежди бульон, отвори ги и изля съдържанието им в приготвената гъмбо. С какво още разполагаше…? Голяма консерва месо от раци, бутилка със стриди. Е, щеше да я поразреди малко. Но нямаше да прави повече. Роуз излезе от заведението в момента, когато Пикет влизаше… или по-скоро се опита да го направи.

Той мъкнеше една от шапките, напълнена до три четвърти от обема си с хелий. Всички посетители наблюдаваха онемели. Старецът с тоста се бе изправил и жестикулираше с лъжицата си. Шапката отчаяно се мъчеше да се издигне във въздуха, но Пикет беше завързал връвта й около врата си. Той с мъка си проби път по коридора към кухнята, потупвайки я от двете страни като някаква огромна възглавница.

— Сложи му престилката — нареди дървосекачът от KNEX. — Да, така е добре. Това е театър, нали? Ето, дай му голямата бъркалка. Поставете я в онази тенджера, мистър Пикет. Точно така. Какво по дяволите е онова нещо? Скарида? Това скарида ли е? Боже господи! А, точно така. Нека виси на телта. Хващаш ли го в кадър?

Операторът изсумтя неясно, но камерата тихо жужеше.

— Направи нещо с нея — нареди секачът.

— Какво? — не разбра Пикет.

— Ами… отхапи й главата.

— Записвате ли и звук? — попита Ендрю. — Защото, ако записвате в момента…

— Майната им на гласовете. Ще озвучаваме по-късно. Кой по дяволите си ти?

— Аз съм собственикът…

— Стой тогава по-назад. Размахай я. Едър план на проклетата скарида, Джек. След това изтегли назад и искам общ план на цялата кухня. Хвани шапката. А! Аз я хванах. Пусни връвта, Спикет. Нека оставим шапката да изплува в заведението. „Избягалата шапка“ — така ще я кръстим. Точно така.

И преди Ендрю да може да се намеси, секачът се наведе и дръпна връвта на шапката на Пикет, която се издигна към тавана. Мъжът я забута към вратата, опитвайки се някак да я затисне с нея. Шапката обаче се закачи за пантата, а когато мъжът я задърпа, един от шевовете й се разпори. Разнесе се съскане на изпуснат газ и тя се спусна на пода като джин, изпуснат от бутилката, който се прибира обратно, след като е изпълнил волята на освободителя си.

— Ах, майка му… — каза дървосекачът. — Съжалявам. Някой да донесе другата.

Ендрю скръцна със зъби.

— Забрави за другата. И тази беше много. Мисля, че снимахте каквото трябваше.

— Да, но след монтажа не знам какво ще остане…

Прекъсна ги трясъкът на чиния в пода на ресторанта.

Операторът мигновено се извърна и очите му се ококориха в очакване на сензацията. Какво ли е сега това, помисли Ендрю. Котките? Или Кен-или-Ед, върнал се с автомат в ръката? А може би жабата, нахвърлила се върху стариците от „Спокоен Свят“?

Оказа се, че е Пениман, който по необяснима причина бе изпаднал в апоплектичен пристъп. Чинийката му за хляб лежеше на парчета на покрития с плочки под. Изражението му беше отнесено и той дишаше ускорено, сякаш се опитваше да намери липсващия му кислород. Ендрю беше виждал вече подобен израз върху неговото лице. От гърлото му се изтръгваха звуци, които говореха, че се задушава, примесени на равни интервали с неуспяващи да се оформят напълно тънки писъци. Косата му — идеално вчесана, когато бе дошъл — се разпадаше в малък смерч от пърхот, обувките му тропаха по пода и всяко тропване се съпровождаше от спазъм на болка по лицето, но странно, това сякаш разкриваше маска на едно невероятно удоволствие.

Врата към улицата се отвори и през нея нахлу Кен-или-Ед, следван по петите от Джек Дилтън.

— Аз съм санитарният инспектор! — обясни на висок глас Дилтън. След това видя състоянието, в което бе изпаднал Пениман, и онемял се втренчи в него. После се обърна безпомощно към Кен-или-Ед.

Във въздуха се долавяше гадна миризма — миризмата на отдавна развалена риба, на разложена плът, на тиня от канализацията. В самия край на плота на бара, на не повече от два фута от лакътя на Ендрю, стоеше чашата с лъжици, която Ендрю предвидливо бе сложил на лавицата. Половината от лъжиците липсваха. Достатъчни бяха само три секунди, за да стане ясно какво бе станало. Мисис Гъмидж бе избрала лъжицата, донесена от прасето, и съвсем невинно я бе дала на мистър Пениман, който бе загребал с нея от гъмбо-то.

„И, за Бога, не яжте с нея!“ — така бе казал чичо Артър.

Мистър Пениман беше изпаднал в абсолютно безпомощно състояние, а странните му напъни бяха напълно неконтролируеми. Пикет и Ендрю се хвърлиха едновременно към неговата маса. Ендрю се добра пръв, но когато бръкна във вмирисаната гъмбо и се опита да вземе лъжицата, Пениман издаде някакво мяукане, измъкна се с мъка от стола и с мъченическо усилие я дръпна обратно.

— В него е! — извика Ендрю, за да предупреди Пикет, че има нужда от помощ.

Преструвайки се, че помага на Пениман, Ендрю се опита да дръпне лъжицата обратно. Но Пениман започваше да се съвзема. Глуповатото ухилване на лицето му постепенно преминаваше в пресметлива усмивка. Ендрю го ощипа под мишницата, влагайки всичките си сили, после изви ръката си, готов ако трябва да изтръгне къс от плътта му. Това бе ощипване достойно за спасяването на човешката раса.

— Хайде, мистър Пениман! — каза той през зъби. — Ей сега ще се оправите. Сигурно забравихте да си изпиете лекарството.

— О, милият! — извика една от стариците-журналистки, показвайки тъгата си при мисълта, че мистър Пениман се е отнесъл с такова пренебрежение към лекарството си.

— Мозъчна недостатъчност — обясни Ендрю и в същия миг Пениман изохка високо от болка и се раздели с лъжицата, захвърляйки я с немощен замах към огъня в камината. Бърза като светкавица, една от котките на леля Наоми скочи във въздуха, захапа я и изхвръкна през вратата в тъмнината на нощта.

— Я да видя аз тази супа! — каза заканително на Пикет Джек Дилтън и се насочи към вратата по следите на котката.

— Господи Боже! Какво…! — заподскача Кен-или-Ед. Джек Дилтън го погледна удивено и в следващата секунда направи същото. През вратата изведнъж нахлуха котки, които сякаш бяха дебнали в засада. Те се хвърлиха в нозете им, раздираха на парцали крачолите на панталоните и забиваха нокти в прасците им, докато двамата мъже подскачаха в някакъв невъзможен танц, ругаеха и тропаха с крака.

— Махнете ги! По дяволите! — изкрещя Дилтън и удари Кен-или-Ед с такава сила по рамото, че той залитна, а после се наведе, за да удря котките с ръце.

Пикет се стрелна между тях със супата — искаше да я излее навън на уличката. Леля Наоми, куцукайки, се приближи и извика:

— Затвори вратата! Така ще докараш тук всяка котка в квартала. Това е ресторант, а не…!

Операторът с камерата се примъкна по-наблизо, заснемайки целия епизод. Роуз провали намеренията му, размазвайки уж случайно пръст, натопен във фъстъчено масло, по обектива на камерата.

— Хей! — извика той, докато тя го извеждаше навън, тласкайки Кен-или-Ед и Джек Дилтън пред двама им. Леля Наоми затвори вратата. Котките бяха изчезнали. Лъжицата беше изчезнала. Вмирисаната гъмбо беше изчезнала. Пениман се извини с финес на четирите дами с трудна за предаване гримаса на лицето. Беше победен и се държеше както подобава на един джентълмен.

— Ще отида да полегна — насили се той да каже. Но в очите му Ендрю можеше да прочете най-отвратителния вид неподправена омраза, която някога бе виждал. От тази гледка го полазиха тръпки. Искаше му се да намигне, да каже нещо, което да поразведри стареца, но не можеше да го направи. Затова само кимна и едва-едва се усмихна. Пениман излезе следван от мисис Гъмидж, чиято глава се тресеше сякаш бе парализирана. В същия миг се върна Роуз заедно с Пикет.

Ендрю отиде в кухнята и след дълго ровене из шкафа извади бутилка скоч и наля два инча в една чаша. Допълни чашата с вода и я изпи на един дъх, подпирайки се на плота. След това, вече дишайки малко по-спокойно, той се върна в ресторанта, където всички седяха като онемели, и обяви, че според него всички имат нужда от едно питие за сметка на заведението. Извади бутилки сотерн^[3], портвайн и шери и погледна Пикет.

— Къде е лъжицата?

Пикет сви рамене.

— Довери се на котките — каза той и тръгна по масите за да вземе поръчките.

— Къде е Фицпатрик? — обърна се Ендрю към Роуз, която сваляше чашите.

— Изгоних го. Казах му, че ще се обадя в полицията. Това не му допадна особено. Ти беше прав. Този човек не е наред. Другият, Дилтън, налиташе да се бие с него на улицата и говореше нещо за някакви сто долара. Ако питаш мен, те още са навън и се бият. Няма да се преструвам, че разбирам какво става. — Ендрю се захили, недалеч от мисълта да излезе навън и да погледа. Но това едва ли бе най-разумното в момента.

Леля Наоми, без да изглежда и в най-малка степен развълнувана, се отправи към масата на четирите старици. Миг по-късно дамите клатеха съчувствено глави, цъкаха с езици и обменяха спомени за медицински проблеми, с които се бяха сблъсквали. Леля Наоми се премести на съседната маса при възрастната и младата двойки.

— Каква беше тази отвратителна воня? — осведоми се възмутено старецът. Двамата от другата маса, които бяха пристигнали първи, кимнаха с глави и показаха, че отговорът ги интересува.

Ендрю чу леля Наоми да казва:

— Виждате ли, това е малко деликатен въпрос…

Ендрю се приближи, прочиствайки гърло, за да й спести притеснението.

— Съжалявам, приятели — започна той. — Това беше една наистина доста бурна вечер. Горкият мистър Пениман. Когато изпадне в подобен пристъп, той страда от тотална мускулна релаксация. Опасявам се, че той… — след което се наведе и прошепна нещо в ухото на младия мъж и на джентълмена от съседната маса.

Всеки от тях на свой ред прошепна нещо в ухото на съпругата си, а младата госпожица обясни тихо на баба си, която каза:

— О, горкият човечец, колко притеснително! — след което съобщи печалната истина в ухото на стареца, който седеше без да помръдва, с изражение на озадачено неодобрение.

— Какво, какво? — провисна челюстта му. — Изцапал си е… Мръсник такъв…

— Ама той не е можел да се устиска, за Бога. Било е напълно неконтролируемо.

— Така се случва с обесените — обяви на висок глас старецът.

— Да, мисля, че е вярно — прошепна Ендрю, отстранявайки се от масата, доволен, че старецът бе казал това. Новината вече се знаеше и в останалата част от заведението. Или поне посетителите си мислеха, че знаят.

Роуз го пресрещна, докато той се прокрадваше към кухнята.

— Какво, за бога, им каза за бедния мистър Пениман? — попита го тя.

— Ами — започна Ендрю. — Казах им единственото, което ми дойде наум: че той е получил пристъп и е загубил контрол над телесните си функции. Какво друго би могло да послужи за обяснение? Е, не става дума за престъпление. Все пак става дума за възрастен човек.

Роуз го изгледа внимателно.

— Какво имаше в гъмбо-то? Какво й сложи, за да я подсилиш?

— Абсолютно нищо! — заяви Ендрю обидено. — Ако искаш провери сама в тенджерата.

Роуз го направи. И наистина, на гъмбо-то й нямаше нищо. Беше превъзходна.

— Добре — съгласи се Роуз. — Недей да се възгордяваш, но дамата от вестника каза, че никога не се е хранила по-добре, нито се е чувствала по-уютно в ресторант.

— Така ли каза?

— Да, и двойката от другата страна на пътеката го потвърди. Очевидно твоята гъмбо се е превърнала в гвоздея на вечерта.

Ендрю престорено изви вежди. В този момент се отвори външната врата и през нея влязоха операторът и дървосекачът, който бяха оставили някъде своята техника. Лицето на Ендрю се помрачи и той понечи да излезе от кухнята, но Роуз го хвана за ръката.

— Поканих ги да изпият по една бира. Нека не усложняваме нещата. Казах им, че ще очакваме с голям интерес техния репортаж, ако решат да го излъчат, че се надяваме той да представи ресторанта ни в добра светлина и намекнах, че ако това не стане, ние ще предприемем съответните действия. Но не исках да задълбочавам по този пункт. Просто не исках да ги нервирам.

— А-а — проточи Ендрю, трескаво размишлявайки. — Да ги успокоим, така ли? С бира и приятелски разговор. Права си. Дявол да го вземе, ако искат могат дори да опитат от гъмбо-то. Струва ми се, че е в кръвта им да размахват камерите по този начин — той се усмихна на двамата мъже и ги покани с жест на една от свободните маси.

Половин час по-късно заведението беше почти празно. Освен Ендрю, Роуз и Пикет, бяха останали само двамата от KNEX. Леля Наоми се бе качила в стаята си, но не без помощта на Роуз по стълбите. Ендрю внимаваше във всяка своя дума пред двамата от студиото на кабелната телевизия. Беше ведър, безгрижен и леко небрежен. Допускаше, че двамата му събеседници са озадачени от случилото се тази вечер. Тези хора едва ли бяха допускали, че ще станат свидетели на подобни бурни събития.

Когато си тръгнаха, заведението беше обедняло с шест бири, но двамата изглеждаха напълно добронамерени. Изглеждаше напълно възможно да са преминали на тяхна страна. Може би това бяха обикновени добри хора, хванали се в мрежата на Пениман, без сами да знаят как и сега бяха напуснали вражеските редици благодарение на заведението, гъмбо-то, бирата и веселия разговор. На края Ендрю беше почти приятелски настроен към тях.

Пет секунди след като излязоха, се разнесоха викове. Ендрю, Пикет и Роуз изтичаха на улицата.

— Какво става? — извика Ендрю, мислейки, че някой може да го е нападнал. Може би Кен-или-Ед най-сетне бе окончателно откачил и отново се бе върнал. Нищо подобно, на улицата се виждаха само двамата и спореха на паркинга. Викайки. Китаецът направо беше побеснял. Нещо се било нахвърлило върху камерата му и бе разкъсало цялата лента. Нещо с нокти.

— Пак гадните котки! — викаше дървосекачът, изведнъж изтрезнял и вбесен.

Но не бяха котките, Ендрю бе сигурен в това. Някаква почти електрическа тръпка на радост и възбуда премина през тялото му и той изведнъж се почувства като човек сред приятели, като шаман, който може да призове вятъра или птиците и да ги изпрати по света със задача; като вълшебник, който може да накара дъбовете в гората да затанцуват. Рамката върху вентилационния отвор беше бутната настрани. Ендрю хвърли таен поглед към нея, без да смее да повярва, че това би могло да бъде истина, но знаейки, че не може да бъде нищо друго. Именно опосумът се бе разправил с лентата и бе потопил последния кораб на Пениман. Точно така — той се беше скрил под къщата. Ендрю различаваше мекия блясък на кръглите му очи под светлината откъм улицата. После той се шмугна на тъмно.

На улицата се виждаше куп размотана лента, накъсана, мръсна и провлачена едва ли не до брега и обратно. Няколко коли бяха минали през нея. Ендрю никога не би допуснал, че в една видеокамера може да има толкова много лента. Изглежда опосумът беше съумял да изтегли и последния инч от лентата, беше я дърпал, дъвкал и скачал отгоре й, а накрая я беше замотал из шубраците.

— Дявол да го вземе — промълви операторът, без да помръдва. На Ендрю му се стори, че е изплашен като човек, който трябва да отговаря пред някого. Пет минути по-късно двамата си тръгнаха, а развлачената лента беше събрана и натъпкана в една от кофите за боклук в задния двор.

Половин час по-късно Пикет също си тръгна, а Роуз изморена се бе качила в спалнята. Слава Богу, мина през главата на Ендрю, че утре ресторантът нямаше да бъде отворен. Дори само почистването щеше да им отнеме половин ден. И какво значи? Пениман беше дошъл така самодоволно, а си бе отишъл като парцал. Кен-или-Ед беше една човешка развалина. Заведението им щеше да бъде рекламирано с апломб в „Спокойна Разтуха“, да не говорим за „Хералд“ — вестника на Пикет. Пикет беше написал своя очерк още преди три дни не без помощта на Ендрю.

За последен път тази нощ Ендрю излезе навън, носейки втората готварска шапка, която бе надул до опасна степен и чинийка прясно мляко в ръка. Цъкайки с език пред вентилационния отвор, за да предупреди опосума, той остави чинийката на едно по-тъмно място и после заобиколи към предния вход на къщата.

В дневната на семейство Фицпатрик светеше, но когато Ендрю тръгна да пресича улицата, лампата изгасна, сякаш го бяха видели и може би искаха да се скрият зад завесите и тайно да наблюдават. Той остана на тротоара. Издутата шапка се поклащаше над главата му, осветена от уличната лампа, подобно на купест облак, духан от морския бриз. В следващия момент той се обърна и тръгна в обратна посока доволен от мисълта, че те просто не знаят какво да си мислят за него. Беше убеден, че тази гледка — той, застинал в полунощ на тротоара с плаващата над главата му шапка — е много над способността им да проумеят. Да, много повече, отколкото им позволяваха умствените възможности.

Абсолютно задоволен от края на вечерта той тихо влезе обратно у дома и тръгна по стълбището към спалнята и леглото.