Джеймс П. Блейлок
Последният сребърник (1)

Пролог

Седеше на задната седалка на шерута — носещо се като вихрушка такси, което се спускаше на пълна скорост от хълмовете край Йерусалим към летище Бен Гурион в Тел Авив. Шофьорът определено бе луд и Пениман се тресеше и люшкаше на задната седалка на стария мерцедес, който вземаше завоите на две колела и преминаваше със скок над дупките по пътя. Усещаше неуютната топлина на кожена торбичка със сребърни монети в джоба си. Денят клонеше към залез, но белите сгради в старата част на Йерусалим пред тях бяха окъпани от слънцето. Малко по-нататък възвишенията на Йерусалим хвърляха сенки върху равнините, простиращи се чак до Средиземно море. Пениман не си спомняше почти нищо. Все пак бяха изминали толкова години.

Беше минавал веднъж през това летище — още когато се казваше летище Лод. А преди това, само Бог знае преди колко години, той бе прекосил морето от Хайфа до Кипър в рибарска лодка, пренасяйки друга от монетите — едва третата от тези, които някога бе притежавал. Екипажът бе усетил, че бяга от нещо и когато през нощта излезе буря, която едва не ги преобърна, кокът — ококорен йорданец с невинни очи — го нарече Йона и в този момент Пениман се бе изправил пред опасността да свърши в морето. А когато монетата засия с огъня на Свети Елм в заредения със статично електричество въздух, те му я взеха, изхвърлиха я през борда и без някой да издаде звук, всички видяха някаква огромна тъмна сянка да се издига от дълбините, за да погълне бавно светещата монета.

Годините бяха разбъркали спомените му. Времето състарява хората… дори тези от тях, които знаят това-онова. Но сега, с монетите в джоба, той се чувстваше отново почти млад, макар усещането да бе малко неестествено — като младежка руменина по бузите на добре охранен вампир.

Погледна назад през прозореца. Нищо не подсказваше, че някой ги преследва. След по-малко от час щеше да бъде на летището и да се качи на самолета на „Пан Американ“, който щеше да го отнесе към Париж и Ню Йорк. После щеше да се отбие във Ванкувър на път за Лос Анджелис, за да посети своя стар приятел, нумизмата Пфениг. Пфениг би могъл да научи за убийството на Аурей и можеше да избяга. Но също така възможно бе да се реши да продава. Може би Пфениг щеше да окаже от онези, които биха свалили цената или поне биха преценили, че е по-добре да продадеш евтино, отколкото да умреш. Светът беше пълен с глупаци, които кой знае защо смятаха, че са избрани да бъдат Пазители. Самият той бе от призваните, но само той, а не някой друг, щеше да определи смисъла на това призвание.

Беше оставил в Йерусалим мъртъв стареца на име Аурей и при добро стечение на обстоятелствата тялото му щеше да си остане заключено в магазина с дни наред, преди някой случайно да го открие. Щорите бяха спуснати, а на прозореца висеше надпис. Отсъства, казваше надписът, отсъства в отпуск. Никой не би очаквал магазинът да бъде отворен по-рано от седмица. Само слепите просяци, работещи за стареца, щяха да знаят, че нещо не е наред. Бяха подушили нещо, нямаше съмнение в това, и подозренията им ясно се четяха зад странните им, по азиатски безжизнени очи. Но те със сигурност бяха луди. Единият беше вървял след Пениман почти половин пряка и бе замръзнал с леко наклонена глава, вслушвайки се, докато Пениман се качваше на таксито, за да отпътува. Пениман бе допуснал грешката да раздруса торбичката, пълна с откраднатите от витрината на магазина сребърни монети. При този звук, монетите в купичката на просяка излетяха като пуканки от врящо масло, след което той бе отворил уста и бе изкрещял толкова остро и пронизително, че писъкът му бе останал недоловим за човешко ухо. Кучетата в околността обаче го чуха и ожесточеният им лай съпроводи таксито чак до магистралата. Но едва ли някой от просяците имаше ключ за магазина. Старият Аурей не би им поверил дори торбичка с шекели, да не говорим за ценните монети. Трупът му щеше да разполага с достатъчно време, за да се разложи.

Пениман потупа джоба на палтото си. Документите му бяха наред. Неприятно бе, че му предстоеше да излети точно от Тел Авив. Мерките за сигурност на Бен Гурион бяха сурови и атмосферата там нямаше нищо общо с пазарното настроение, обхващащо туристите на аерогарите например в Атина или Бейрут. Но това също щеше да държи просяците настрани, което беше добре. Заобикалянето на детектора за метал щеше да бъде интересно. Възнамеряваше да предаде монетите на багаж с документи на Британския музей. Изнасянето на стари еврейски монети представляваше проблем, но произходът на трийсетте сребърника — от които Пениман притежаваше двайсет и пет — беше много по на изток от тук, много, много по на изток, така че те не можеха да имат никаква стойност от местно историческо значение. Нямаше да бъде обвинен, че се опитва нелегално да изнесе антики от Обетованата земя.

Монетите бяха стари още по времето, когато са били опожарявани градовете от равнините и в годините оттогава досега се бяха разпръснали, за да бъдат събрани всички заедно само веднъж през последните няколко хиляди години. А човекът, който ги бе държал в ръката си макар и за малко, ги бе захвърлил в праха и се бе обесил, съжалявайки за злодеянието, предизвикано от собствената му алчност.

Но не му бе позволено да умре. Трийсетте сребърника, събрани заедно, му бяха дарили безсмъртие и оттогава — вече две хиляди години — той бродеше по земята, търсейки покаяние чрез целта, която си бе поставил: сребърниците да останат завинаги разделени. Старият Аурей, комуто бе оказано доверието да бъде таен Пазител, се бе опитал да го предаде и бе издирвал монетите една след друга. Аурей се бе провалил накрая. Жул Пениман не смяташе да се проваля.

Преди двайсет века служители на храма бяха похарчили няколко монети, за да купят нивата на един грънчар, където да бъдат погребвани скитници. Първият от покойниците наследи други две от монетите, които бяха поставени в очните му кухини, за да бъдат затворени очите му за последен път. Свещенослужителят, погребал този мъж, бе решил, че дори някой някога да съумее да събере останалите двайсет и осем, тези две поне ще бъдат загубени завинаги. Но накрая и той бе предал собствената си тайна, защото близостта до сребърниците беше покварила и него самия.

А когато обраха гроба в нивата на грънчаря, се оказа, че двете монети са изчезнали и тогава плъзна слухът, че тежестта им е пробила черепа на мъртвеца, горещината им е прогорила погребалния саван и те са потънали в земята; но някой ден, когато завършат пътуването си през нейното сърце, те ще се появят от другата страна на света и ще поставят началото на хаоса, предшестващ дните на Страшния съд.

Двайсет и осемте непогребани сребърника се разпръснаха поединично, рядко по два или три. Повечето просто бяха прахосани, продавани понякога като редки антики. Попаднали в ръцете на неслучайни хора обаче, те се превръщаха в нещо повече. Бенджамин Аурей бе заровил четиринайсет в пясъка под пода на магазина си и се говореше, че в ранните есенни утрини, час или два преди изгрев-слънце, въздухът над магазина се раздвижвал от неспокойни духове, сякаш предстояло отварянето на кутията на Пандора^[1].

От много време насам Жул Пениман подозираше, че Аурей притежава няколко от сребърниците, но не бе очаквал и половината от това, на което се натъкна. Колкото и силен човек да бе Аурей, той не би следвало да се надява, че ще може да укрие сребърниците. Те имаха свойството да намират Пазителите, но можеха и да напипват техните слабости. А ако такива липсваха, сребърниците ги създаваха. В началото Аурей не бе нищо повече от обикновен Пазител; бе последовател на Скитника-евреин^[2], който бе осъден да намери покаяние за греха на предателството си в продължаващата вече две хиляди години грижа сребърниците да останат разделени. Но Аурей бе станал жертва на алчността и корупцията, които по неизбежност го бяха обсебили в процеса на събиране на монетите. И в резултат бе намерил смъртта си.

Жул Пениман не беше ничий последовател. Беше като камък в пустиня, несвързан с никой — нещо, което намира всичко необходимо му в себе си. А за разлика от Аурей бе жив и притежаваше близо, макар и не точно, два пъти повече сребърници. Мощта му щеше да стане невъобразима. И, за разлика от Юда Искариотски, той не страдаше от скрупули…

При мисълта за Юда Искариотски той извади от джоба на палтото си шишенце, пълно с Пепто-Бисмол^[3] и изпи половината от съдържанието му. В багажа си имаше още.

Таксито изтрополи по капака на уличната канализация, а шофьорът опипа по пода и вдигна бутилка сладко кармелско вино. Пениман се наклони напред, за да възрази, но мъжът пред него само сви рамене, обърна бутилката в устата си и веднага изплю виното през прозореца, изруга и изхвърли както плика, така и бутилката, измърморвайки под нос нещо за оцет. После се обърна и гневно изгледа Пениман като че ли метаморфозата на виното бе негова вина. Което до известна степен си беше истина.

В този миг започна да вали. Големи кални капки зацапаха предното стъкло. Пениман отново погледна през задното стъкло към почти безоблачното небе. Над главите им, преследвайки ги, се носеше един-единствен черен облак, а над пустинята сякаш се бяха събрали хиляди въздушни дяволи, които танцуваха сред вихрушки от прах и изсъхнали клонки. Известно време те съпровождаха колата, образувайки смътно различими човешки форми, като надзъртаха като духове през страничните прозорци. Мъртва птица рухна от небето, удари се с глух звук върху покрива, а после втора се заби в предното стъкло. Дъждът от мъртви птици продължи половин минута и изведнъж небето отново се изчисти и въздушните дяволи изчезнаха. Пениман зачака. Беше очаквал нещо, без да знае какво точно.

Заедно с куфара в касетата на аерогарата бе оставил и оловна кутия. Но по-правилно щеше да бъде, ако я беше взел със себе си. Кожената торбичка не бе достатъчна, за да удържи сребърниците. Дори времето, съвсем неочаквано, се бе поддало на въздействието им, сякаш знаеше, че те… какво?… че бяха попаднали в ръце, които не бяха зли. „Зли“ не беше точната дума. Зло е дума, която се използва от невежите, опитващи се да обяснят сили, от които се страхуват. Жул Пениман не се страхуваше от нищо, освен, разбира се, от това да не му бъде попречено сега — в момента, когато се намираше толкова близко до пълната победа.

В този миг огледалото за обратно виждане се спука и посипа предната седалка с малки парчета. Шофьорът хвърли странично поглед към Пениман. На лицето му бе изписано тревожно недоумение. Таксито се отклони към банкета, после обратно към платното и започна да забавя ход. Пениман беше виждал това изражение преди. Извади портфейла си, дръпна от него снопче шекели и помаха с тях към шофьора. Колата продължи. След десет минути щяха да бъдат в Тел Авив.

Наистина Пениман не притежаваше още всички сребърници. Два все още бяха погребани под земята, а оставаше и онзи, който бе хвърлен в морето. Пфениг — и това изглеждаше почти сигурно — притежаваше друг… или може би сребърникът притежаваше него самия. Оставаше и монетата в Калифорния. Монетата, забулена в мистерия. Но той щеше да се добере до всичките, защото колкото повече притежаваше, толкова по-сигурен бе къде се намират останалите, сякаш сребърниците сами се търсеха и намираха.

— Заобиколи града — нареди Пениман, който не искаше да попада сред тълпите в центъра. Пътят вече бе равен, а въздухът лепкав и топъл. Калният дъжд бе престанал, но небето над Средиземноморието бе почерняло от приближаващите се облаци.

Нещо се бе случило с времето. Налягането падаше и атмосферата като че ли се огъваше в самата себе си, напрегната като спиралата на пружина. Когато таксито накрая спря сред клаксоните на другите коли и Пениман слезе на тротоара, земята под краката му се разтресе, леко наистина, но достатъчно, за да накара забързаните тълпи да оставят багажа си и да спрат… чакайки.

Пениман плати на шофьора и се отправи спокойно към входа на аерогарата, където спря за миг пред вратата с гръб към напиращите зад него хора, за да даде възможност на една възрастна жена с куче да внесе пътните си чанти. Не искаше да стигне до касетата подчертано бързо, не искаше да прилича на човек, обладан от нечиста сила, макар че в действителност едва ли в този момент имаше на света друг, по-обладан от нечиста сила.

Той вдигна поглед към късчето небе, което можеше да види, и направи гримаса при гледката на преплитащите се светкавици; В следващия миг стъклата на прозорците се разтресоха от тътена на гръмотевица и веднага се обляха от шибания от вятъра дъжд навън. Въздухът се насити с мирисът на озон и сяра, а земята отново се разтресе, сякаш надигайки се от дълбок сън.