Барбара Клевърли
Рагтайм в Симла (28)

Глава двадесет и осма

Лятото на 1922 г.

Джо Сандиландс отвори очи, но не схвана веднага местонахождението си. Глухото равномерно потракване, примесено с крясъка на морски птици му подсказа, че се намираше на борда на кораб. Само че в момента му бе невъзможно да идентифицира кораба и маршрута му. По ивицата отразена светлина върху тавана реши, че бе ранно утро, а подносът със закуска — порция кроасани и бял порцеланов кафеник — го навя на мисълта, че беше на един от малкото френски кораби, които все още пътуваха по линията Бомбай — Марсилия. Лекото, но упорито главоболие му напомни, че снощи бе полял твърде щедро избавлението си от командировката в Индия.

Радваше се, че пътува с френски кораб. За разлика от прекалено помпозните луксозни лайнери, френските бяха по домашному уютни и непретенциозни. Освен това малцина англичани пътуваха по този маршрут, а на сегашния етап Джо копнееше да остане анонимен, докато пристигне в Марсилия и оттам продължи за Лондон, където щеше да се впусне в руслото на познатото ежедневие. „До гуша ми дойде тая Индия — беше си рекъл той. — Ама наистина!“ Започна да разсъждава дали съжаляваше за нещо. Не, питаеше само радост и облекчение от факта, че се бе измъкнал от сянката на Джордж. „Още малко и щях да се превърна в придворния пудел на резиденцията.“ За миг си помисли за Чарли Картър, когото сравни с доблестен стотник. „Най-скъпият bon copain^[1], когото някога съм имал. Дали би ми се понравило да работя в екип с него? Години наред в тоя горещ климат?“ Ала в крайна сметка везните наклониха в полза на Лондон. „Е, Чарли ще се справи и без мен.“

Ами Едгар? Едгар Трууп? Вечният наемник. Редовната пушка под наем. Светът се променяше. Дали щеше да има място за такива като Едгар? Положително. В Индия бъкаше от подобни съмнителни екземпляри, решени на всяка цена да оцелеят. Да, Едгар нямаше да загине.

Погледна надясно и зърна още един поднос, предназначен за леглото близнак, което означаваше, че си имаше компания. Протегна ръка и напипа топло женско тяло.

— Добро утро — плахо промълви той и след кратък размисъл добави: — Bonjour, ma belle.^[2]

Повдигна се на лакът и криво-ляво си наля кафе. Отпи една глътка. Превъзходният вкус доказваше, че не беше на някой от лайнерите на „Островно-ориенталската корабна компания“. И снощното шампанско бе също тъй класно, пък и капитанът, на чиято маса той вечеря, не щадеше количеството. Всички се бяха почерпили порядъчно, явно с намерението да запомнят първата нощ от пътешествието през Индийския океан. Капитанът бе дал скромен прием за осмина отбрани пасажери. Когато те запристигаха, сами или по двойки, всичките французи, капитанът си отдъхна, щом разбра, че и Джо говореше свободно френски.

— Уважаеми господин полицай — бе казал капитанът, — много ми е драго, че говорите френски тъй добре! Повярвайте ми, това е рядка дарба за един англичанин. Сънародниците ви като че ли с лекота говорят хинди или някой от стоте индийски диалекта, ала не дръзват да се заловят с френския. И като грижовен домакин се постарах да поканя единствения друг английски пътник, за да си имате компания на нашето соаре. Разбрах, че наскоро сте пребивавали в Симла?

Джо кимна, а в същия момент капитанът зърна и последния от поканените, когото се спусна да посрещне с отворени обятия. Джо се опули, а по лицата на другите петима господа се изписа възхищение. Тя се усмихна сърдечно на Джо и учтиво изслуша капитана, който й представи гостите. Увери го, че с Джо са стари познати. След знаменателното начало и четиричасовата почерпка с „Duc de Bourgogne“, в тази лежерна обстановка бе съвсем естествено да придружи приятелката си до каютата й и да приеме поканата й за едно бренди.

Джо се огледа по-внимателно. Намираше се в първокласна каюта, просторна и добре оборудвана. Измъкна се полека от кревата, дръпна дантелената завеска от люка и зърна огряната от слънцето палуба. Пред погледа му мина двойка, тръгнала на здравословна разходка. Двамина френски офицери, които навярно се връщаха от отпуск, лениво пушеха край перилата и зяпаха умислено в простора. Наблизо изтопуркаха група ученички, поели обратно към училището си в Европа. Джо се наслаждаваше на слънцето, на френските звуци и френските миризми. За момента сякаш не бе англичанин, нито полицай. Снощи му бе харесало. Надяваше се да прекара приятно и новия ден.

Блаженото му бленуване бе прекъснато от прозявка и шумолене на чаршафи.

— Кафе? Надушвам кафе!

Изпод възглавницата се появи чорлава глава и Джо изплакна поглед в белите рамена, които изплуваха от памучните чаршафи.

— Налей ми де! Джо, не мога да отлепя клепачи, ако не глътна малко кафенце. Ама ти да не си го излочил всичкото, лаком дявол такъв?

— Твоето е на масичката ей там — кимна Джо по посока на подноса.

— Ама как тъй? Мигар смяташ, че ще се помъкна да си налея собственоръчно? Нали ще ми видиш задника? — Възмущението й се превърна в примирение. — Е, добре де, то и бездруго вече няма значение.

Тя се измъкна гола и се защура из стаята. Джо се смили и вдигна от пода един халат. Отиде до нея и я обгърна с него. Целуна я по ухото.

— Много си срамежлива като за момиче от шоубизнеса, Мейси.

Тя отметна дълъг лъскав кичур, за да го погледне достатъчно свирепо.

— Не съм била танцьорка на канкан, Джо Сандиландс! Нито на сцена, нито на частно парти. Пък и човек неусетно губи форма. Не съм имала друг след Мерл. — Тя се засмя дрезгаво. — И той не беше стока, ако разбираш какво имам предвид.

— Е, нямах представа. За мен е чест, че ти… — галантно поде Джо.

— Дръвник — сряза го Мейси. — Недей да се хабиш. Просто се чифтосахме. Правим си взаимна услуга. Пътуването ще е дълго, а аз не знам да играя карти. С тая сюрия младоци, които щъкат на борда, напомпани от шампанско и чист въздух, сто на сто имам полза край вратата на каютата ми да варди някое добричко лондонско ченге.

— Хубаво го каза, Мейси! — рече Джо заплашително. — Само че кой ще пази пазача, а? Я остави тая чаша!

Срещнаха се след няколко часа. Джо се беше издокарал като за разходка. Мейси бе облякла бяла памучна рокля с бродерия и се пазеше от знойното слънце на Индийския океан с широкопола шапка и чадърче. По нищо не се отличаваше от французойките, които прилежно се разкарваха по палубата по двойки или на групи. Като я хвана възхитен под ръка, Джо рече:

— Хайде сега да се поразтъпчем, та да се покажем и ние пред хората.

След две обиколки на палубата се настаниха на сенчестата страна на кораба и си поръчаха питиета.

— Не знам защо се чувствам толкова жадна — рече Мейси.

Отдолу се чуваше оркестърът, който репетираше програмата за вечерта.

— Нямахме време да си поговорим — каза Джо. — Все нещо ни пречеше. Какво стана с теб, Мейси? Защо напусна Симла? И защо пътуваш с този кораб?

Мейси направи гримаса.

— Ами ти за пореден път ми стъжни живота и ме принуди да си обера крушите, нахалник такъв!

— Стъжнил ли съм го? Нещо не схващам. Сър Джордж ми каза, че бил много благодарен за подкрепата ти и изобщо не възнамеряваше да ти усложнява битието.

— Това няма нищо общо с Джордж. Ти ми скапа бизнеса с оная твоя измислица. Сума народ се юрна само заради сеира. Минерва Фриймантъл, шарлатанката! Тъй ли се казва, Джо? Разни шмекерийки за разтуха на богаташите! Това проклето видение подкокороса сеирджиите и напъди сериозните клиенти. Е, то всяко чудо за три дни. След време всичко щеше да си тръгне постарому, ама Симла ми дойде до гуша! Пък и Индия нещо вече не ми понася. Страната е като разбунено море. — Мейси потрепери въпреки жегата. — Не виждам надалеч в бъдещето — не си го позволявам — ама понякога ми се явява пряко волята ми.

Бавният фокстрот отдолу замря и оркестърът мигом подхвана по-динамична мелодия в джазов стил. След кратка загрявка засвириха доста професионално „Сейнт Луис блус“. Две дечица, съпроводени от бавачката си, заподскачаха радостно в ритъм с мелодията. Две монахини в светлосиви одежди седнаха на шезлонгите, всяка понесла молитвеника си.

— А защо избрах този кораб ли? — продължи Мейси. — Не заради бенда, във всеки случай. И аз като теб копнеех за анонимност. Никой не ме познава, пък и французите не са особено настойчиви по отношение на социалните контакти. Тишина и спокойствие — само това искам.

— Не бих разчитал на това, Мейси. Я се погледни — само за миг да отклоня поглед, и онуй френско офицерче мигом ще те схруска!

— Три седмици тишина и спокойствие — повтори Мейси и добави с лукава усмивка: — А ти отново нахълта и осуети плановете ми! Ами ти, Джо? Ти какво правиш тука? Изпари се яко дим от Симла — какви ли не слухове плъзнаха. Някои твърдяха, че Алис Шарп не била мъртва, ами избягала с теб, запленена от мъжкия ти чар.

— Де тоз късмет! Не, просто Джордж ме натовари с една задачка по северозападната граница, а в момента се връщам към реалния живот. И аз като теб, Мейси, се отегчих. Направо ме хвана клаустрофобия сред тия чужденци. И ми писна да ме използват.

— Имаш предвид Джордж? Не го приемай лично, той разиграва всички поред.

— Е, само че аз не съм свикнал да ме разиграват. Веднъж Чарли Картър ме нарече „домашния любимец“ на сър Джордж. И не беше далеч от истината. Пък и не беше чак толкова зле… Бива ме да се ровя в лисичи дупки. Само че е адски изнервящо да се появиш с удавена лисица, а шефът да ти каже, че си заловил катерица, и да ти благодари от немай-къде!

— Не знам коя е твоята лисица. Реджа Кхан? Не съм запозната в подробности, ама чух разни истории — най-вече от Едгар Трууп — че си спасил цяла Северна Индия от въстание на местните, нападение на руснаците и бог знае още какво.

— Такава е официалната версия на Джордж. И отчасти е вярна. Затова звучи толкова убедително. Да, съществуваше опасност от въстание — бяха добре въоръжени. Джордж отдавна им беше вдигнал мерника и се възползва от случая да сравни със земята бащата на Реджа Кхан. Смъртоносната кавалерия беше само началото. Имаше и цял батальон от гурки в подкрепление. Конфискуваха огромни количества оръжия и хубавичко се скараха на раджата. „Виждаш ли какви ги е забъркало синчето ти? Търговийка с оръжие, че и две убийства лежат на съвестта му.“ Бащата на Реджа си взе поука. Сплашиха го достатъчно, за да кротува отвъд Залори поне няколко години. А за Алис Шарп Джордж си замълча.

— Алис Шарп ли? И аз си помислих, че тъкмо тя стои в дъното на цялата работа! Вярна ли е тая история за злополучния лов? Как, в крайна сметка, е загинала?

— Е, не е редно току-тъй собственичката на най-голямата фирма в страната да изчезне безследно в нощта. Това щеше да предизвика приказки и въпросителни, а тъкмо това желаеше да си спести Джордж. Разпространи своя версия, а тя е също тъй правдоподобна, защото е отчасти вярна. Алис, която има репутация на превъзходен стрелец, се сдушила с гостенина от Скотланд Ярд и решила да го заведе на лов за диви животни из околностите на Симла. Придружавал ги, естествено, Едгар Трууп. Наскоро откъм закътаните селца към Джогиндар Нагар се появил кръвожаден звяр, който нападал и хора, та тримцата решили да си пробват късмета да го гръмнат. За жалост Алис напуснала бивака през нощта — на своя глава, разбира се — а на сутринта не се върнала. Втурнали се да я търсят, мобилизирали хората на Картър, обявили награда, но уви! На мястото на Алис в ИКТК назначили временен заместник, докато изпратят някого от Лондон.

— И мъртва ли е в действителност?

— Тази част от версията на Джордж почива на истината. Тя отпраши в среднощната пустош и повече никой не я видя. Според Едгар е малка вероятността да е оцеляла. Пък и сред оная дивотия трупът й надали някога ще бъде открит.

— Ама защо й е притрябвало да се втурне сама в нощта?

— Защото току-що я бях арестувал по обвинение в измама и съучастничество в убийствата на Лайънъл Кониърс и Фьодор Корсовски, но най-вече защото беше гръмнала право в челото Реджа Кхан.

— Това пък защо? Мили боже! Вярно, че беше мошеник от класа, ама чак пък да го затрие! Особено пред очите на теб и Едгар, дето сте я държали на мушка.

— Това беше личен проблем. Тя му е вярвала безрезервно, а той е излъгал доверието й. Изобщо не е имала представа, че я използва като параван за оръжейните си сделки. Такова нещо Алис не прощава. През целия си живот, по думите й, мъжете, които обичала, винаги я използвали и накрая я зарязвали. Но според мен най-тежко е преживяла измамата на Корсовски.

И отначало с половин уста, но постепенно набирайки скорост, Джо разправи подробности от биографията на Алис/ Изабел, като добави собствения си коментар и обясни ролята на мадам Флора в цялата работа. Спомена за фалшивата самоличност, която повлякла крак на измами и убийства. Разказа всичко от игла до конец: от травмиращото си преживяване като спътник и свидетел на смъртта на Корсовски край Тара Деви до изчезването на Алис и крайната, изчистена версия на Джордж за пред хората.

Мейси го слушаше ококорено.

— Брей, таквоз нещо не бях чувала досега! Определено имам нужда от още едно питие. — И тя подвикна на един от стюардите. — Значи оная божа кравичка Алис се е оказала измамница, която е разигравала сума народ цели три години?

— Да, това е факт, тя самата го е признала. Казала е на Реджа Кхан за чуждата самоличност. Флора и Трууп са били единствените хора в Симла — пък и в целия свят — които са били наясно с цялата истина.

— Как тъй? Дори и Реджи е бил в неведение? Собственият й съпруг? — Мейси се изкикоти дрезгаво. — Ама че се е усукала!

Джо се усмихна.

— Знам какво имаш предвид. Интересно как ли го е баламосала в леглото?

— Нямах си и хабер от всичко това! А пък си мислех, че знам тайните на цяла Симла! Ама чакай малко, Джо… — Мейси прехапа устни и присви очи. — Виж, знам, че ти си детективът и умът ти блести като нова монета, тъй че ми е малко тъпо да ти давам акъл, само че… нещо не се връзва! Едно-две нещица от туй, което ми разправи, ми прозвучаха доста странно. — Тя го погледна замислено. — И може би тъкмо затова ми разказа всичко? И ти не можеш да си намериш място, а? Тъй де, става въпрос за убийствата. Очевидно Алис не ги е извършила собственоръчно, ама дали е заповядала на Реджа Кхан да убие ония двама мъже?

— И да, и не — отвърна Джо.

— Това пък какво значи? Хайде, Джо, изплюй камъчето!

— Това значи, че истината не е възтържествувала. Добрах се до нея само наполовина. Което значи, че някой убиец си щъка на свобода.

Джо се умълча, загледан в пасажерите, които се наслаждаваха на слънцето.

— Нека те светна по въпроса, Мейси — рече той накрая. — Убиецът се намира на този кораб.