Барбара Клевърли
Рагтайм в Симла (15)

Глава петнадесета

Стаята изглеждаше съвсем другояче, когато отново дойде в петък вечерта. Тъмночервените завеси бяха спуснати, а в камината грееше весел огън. Осветлението бе дискретно, но предостатъчно — две-три лампи „Тифани“ и редица запалени свещи в центъра на масата.

Котката бе изшъткана от сцената. Минерва Фриймантъл беше сама, когато той пристигна. Бе облякла семпла рокля от зелено кадифе, с дълбоко деколте и без ръкави, за да е видно, рече си Джо, че в сеанса нямаше скрито-покрито. Той се възхити, като истински ценител, от пищната й снага, тъй несъвместима с модерната хубост — закръглените бели ръце, невероятно тънката талия, приклещена между напращелия й бюст и закръгления й ханш. Минерва! Хубаво име за жена с нейната външност, помисли си Джо. Внушителна като римските статуи, които някога са красели храма на Богинята на мъдростта, размечта се той. Пък и подходяща да разсейва мъжете, които са имали късмет да се озоват на сеансите й. Прецени, че все още си имаше закваска от шоубизнеса, и си беше същата умница.

В разрез с местните обичаи нямаше никакви напитки или бонбони. Тоя сеанс си беше сериозна работа, а не дъра-бъра с почерпки. Всичко беше отрепетирано, затова двамата с лекота влязоха в ролите си при появата на останалите участници. Представиха ги един другиму вкратце, без обаче да изпадат в обичайните светски любезности. Гостите бяха дружелюбни и го поздравиха добросърдечно, но все пак неволно се дистанцираха, подобно на хора, озовали се в чакалнята на операционна зала. Всеки бе погълнат от собствените си грижи и нехаеше за кахърите му.

Алис Кониърс-Шарп пристигна последна и остана изненадана, но доволна от присъствието му.

— Е, вече всички се събрахме… Повечето от вас се познават, но нека да ви представя двама нови гости — мис Тролъп, наскоро загубила домашния си любимец Белоснежко, за когото се надява, че е преминал безпрепятствено в отвъдното и ще я чака, когато дойде и нейният ред…

Мис Тролъп бе дребничка русолява жена с ококорени като на порцеланова кукла очи. Тя се поусмихна притеснено, а останалите й отвърнаха с насърчителни съчувствени физиономии. Всички си имаха домашни любимци, с които се надяваха да се съберат отново на оня свят.

— … и един нов господин (дали произнесе „господин“ с известен сарказъм?) — капитан Джоузеф Сандиландс от Лондон. Той сам ще ви каже защо се присъедини към нашия кръжец.

Тя му се усмихна мило. Това не влизаше в сценария — явно му го връщаше тъпкано!

— Ние с Минерва сме стари приятели — поде той с неподправена искреност. — Съдбата ни срещна преди няколко години в Лондон, където тя вече си беше извоювала авторитет. Винаги съм се възхищавал на забележителната й дарба. Дошъл съм да изследвам пътищата на истината, честността и любовта. Отварям ума и сърцето си за всеки от блаженопочившите в Страната на сенките, който изяви желание да ми прати мъдро или утешително послание.

Всички присъстващи закимаха красноречиво, с изключение на Минерва, която прехапа устни, за да сподави обзелите я чувства. Тя посочи масата и рече:

— Е, нека да заемем местата си. Джо, няма да ми се разсърдиш, надявам се, ако те сложа да седнеш между две прекрасни дами? Мисис Шарп отляво, а мис Тролъп — отдясно. Става ли? Чудесно. Хайде сега всички се хванете за ръце и ги поставете на масата, за да се виждат добре.

Тя изключи електрическите лампи, но остави свещите да горят. Ако не го глождеше мисълта за предстоящия скалъпен от него трик, на Джо май щеше да му хареса. Всичко се оказа съвсем различно от очакванията му. Седнал край ореховата маса и сключил длани с две хубави жени сред благите лица на останалите, той се почувства в приповдигнато настроение, сякаш се канеше да вечеря с приятели, а не да се потопи в мрачната атмосфера на нездраво суеверие, за каквото винаги бе смятал подобни сеанси.

— Ще започнем с обичайната молитва — безстрастно оповести мисис Фриймантъл.

Всички, освен Джо и мис Тролъп знаеха думите, които подеха в хор:

— Господарю на вселената, Дух на любовта, молим те да погледнеш милостиво на събора ни и да опазиш тук присъстващите от злини, отчаяние и неверие.

Възцари се приятна тишина, като сред публика, която чака завесата да се вдигне и да започне любимото й представление. Джо усети, че го е обладала същата съзерцателност, както преди църковна служба. Чуждите длани не го притесняваха, нито възбуждаха, както бе очаквал, а бяха само мост към останалите от групата. Присви очи и ги прикова в пламъка пред себе си. Нямаше представа колко минути бяха стояли така, когато Минерва Фриймантъл се обади.

— Дейвид? Ти ли си, Дейвид? Мисис Тили, синът ви е тук!

Съпрузите Тили я погледнаха с грейнали очи, но запазиха мълчание. Джо усети схващане в ръцете и дланите си и лекичко разкърши рамене, за да подобри кръвообращението си.

Изведнъж от гърлото на Минерва се разнесе плътен глас, който стресна новака Джо. Сякаш говореше млад мъж, пълен с енергия, радост и жизнелюбие.

— Майко! Татко! Намерих ги! И двамата! Бил и Хенри са при мен, в пълна безопасност. Ако щете вярвайте, бяха зациклили в бункера си край Сена! Не са знаели накъде да поемат. Не пожелали да напуснат поста си, макар да знаели, че са се споминали! Благодарят ви за последния колет, който сте им пратили. Бил взел сините чорапи, а Хенри — зелените. Пращат ви цялата си любов и тримата ще ви чакаме, като ви дойде времето.

Гласът замря и Джо беше сигурен, че от далечината долетя нечие бърборене и смях. Мистър и мисис Тили стояха като заковани и макар по бузите им да струяха сълзи, лицата им грееха от щастие.

„Брей, ама нея наистина си я бива! — мислено възкликна Джо. — Кого ли ще подхване сега?“

Отново се смълчаха и Джо повторно остана хипнотизиран от пламъка. Без малко да подскочи от гласа, прогърмял от устата на Минерва Фриймантъл.

— Джо! Джо Сандиландс, да му се не види! Има дами, тъй че ще си меря приказките. Е, стари друже, озовахме се от двете страни на барикадата! Позна ли ме? — попита гласът по войнишки бодро и стегнато.

— Себ? Себастиян? — едва смотолеви Джо. Усети как Алис Шарп стисна ръката му, за да му вдъхне кураж в този съдбоносен момент.

— Себастиян, тъй вярно! С теб имаме неуредени сметки! Помниш ли, че не си довършихме последната партия? Оная бомба профуча и отнесе дъската и моя милост! Тъкмо щях да преместя попа на КВ-3. Щях да те матирам след три хода. Умната, старче! И си пази левия фланг!

Джо не можа да пророни нито дума. В гърлото му заседна буца, а езикът му се схвана. Това го нямаше в сценария. В паметта му изникна лятото на 1915-а и бомбата, която отне най-добрия му приятел и цепна собственото му лице насред шахматната партия, която тъкмо си мислеше, че няма как да спечели. Погледна отчаяно Минерва. Тя прочете мислите му, но поклати глава със съжаление — не бе по силите й да извика повторно Себастиян.

Останалите го гледаха със светнали, тържествуващи погледи. Алис Шарп за последен път стисна ръката му насърчително и после охлаби хватката си. Джо се запита дали й се виждаше странно, че той получи хабер свише още при първия си сеанс, докато тя самата толкова пъти не успяваше да установи контакт с майка си? Припомни си лаконичната заповед на Себ: „Пази си левия фланг!“ Хвърли поглед вляво и срещна усмихнатите сини очи на Алис.

— Нямай грижа, Себ — тихо промълви на себе си, сякаш редеше молитва. — Указанията приети!

В този миг свещите потрепнаха от хладен повей, нахлул в стаята. Цепеницата в огъня изпука и помръкна. Стенният часовник зад гърба на мисис Фриймантъл престана да тиктака. Някъде в коридора измяучи котка и мигом замлъкна. Мисис Фриймантъл започна трескаво да се моли. Джо схвана отделни думи: „… запази ни от зли сили… не давай на злото да наближи…“

Сред групата се прокрадна напрежение. Започнаха да потриват обувки в пода и да покашлят притеснено, но останаха с твърдо сключени ръце. Всички бяха наострили уши, за да доловят и най-лекия шум. И го чуха! Чук-чук. Чук-чук. Потропване на бастун откъм коридора. Спря за малко, после се чу отново. Сякаш налучкваше пътя. След потропването отекнаха леки стъпки, които все повече приближаваха, докато накрая спряха до малката врата зад гърба на Минерва.

— Приятели, това е нещо необичайно — поде тя със собствения си глас, който потрепваше от сподавен страх. — Не се плашете. Останете непоколебими. На гости ни е дошъл много силен дух. Толкова мощен, че е в състояние да се материализира пред очите ни. Иска да ни се покаже. Даже настоява! Но бъдете нащрек! Той черпи сили от отрицателни емоции — неприязън, омраза и отмъстителност!

Мис Тролъп изскимтя едва чуто и се вкопчи в ръката на Джо.

— Този дух търси някой, който се намира съвсем наблизо. Някого от нас.

Вратата проскърца и се отвори.

— Някой с инициали… — Тя се намръщи, за да дочуе посланието. — С инициали… И. Н. Познавате ли някого с такива имена?

Ръката на Алис бе станала леденостудена и тя неволно се бе наклонила към Джо.

Никой не отвърна.

— Значи тук няма човек с такива инициали? — въздъхна в осезаемо облекчение Минерва. — Е, призрако, май си се объркал. Остави ни на мира! Жената, която дириш, не се намира тук.

— Лъжеш! Тук е! — избухна гласът откъм вратата, където смътно се очерта страховит силует.

Видението, цялото черно, приличаше на човешко същество единствено по бледото лице и бледите ръце. Всяваше такъв ужас, че мис Тролъп изгъргори, пусна ръката на Джо и се свлече под масата. Смъртно бялата физиономия носеше белезникавия оттенък на скорошен труп. Присъстващите, замръзнали в изумление, гледаха струйката кръв, която се стичаше от лицето му и капеше на пода пред него. Призракът клатеше глава насам-натам, сякаш оглеждаше седящите край масата. Търсеше някого. Внезапно вдигна белия си бастун.

— Ето я! Изабел, ти си тук! Изабел Нютън! Ти можеше да ме спасиш! Защо ме остави да загина?

Алис Шарп-Кониърс изквича ужасено, скочи на крака, стрелна се към вратата и се втурна надолу по стълбите. Без да го е грижа за недоумението на околните, Джо се спусна подире й. Зърна ужасената й физиономия, извърната да види кой я гони. Алис загуби равновесие и се търколи по стълбите с писък.