Барбара Клевърли
Рагтайм в Симла (18)

Глава осемнадесета

Джо и Чарли Картър поеха из улиците на Симла към бижутерийния магазин на мистър Робъртсън.

— Май ми спомена, че си чел „Ким“, нали? — попита Чарли, докато вървяха по Главната.

— Да, така е. И на мен ми хрумна, че това навярно важи и за Сесил Робъртсън! Когато оня ден влязох в магазина му, за миг ми се стори, че се озовах в света на Лурган Сахиб!

— Това е едно от най-прекрасните описания в творчеството на Киплинг! Но според мен Робъртсън едва ли го е замислил като туристическа атракция. Просто магазинчето му е като реликва от отминали времена. Съществува, откакто се помня, пък и Робъртсън не е първият му стопанин. Той е продължител на традицията и осъществява много важна функция. За доста индийски семейства е нещо като банка, макар и неофициална. Изглежда, са доволни от взаимоотношенията си с него. Мнозина предпочитат да поверят финансите си на познат човек, комуто имат доверие, нежели на някоя безлична европейска банка със седалище на пъпа на Лондонското сити. Много е печен нашият мистър Робъртсън.

— А не припечелва ли и нещичко от контрабанда?

— Сигурно и той не пада по-долу от другите в това отношение. За тукашните хора сенчестата търговия е отколешно препитание. Бижута, злато, опиум, хашиш — прехвърлят ги през границата от памтивека. Индийското правителство не следи много тези неща. Някой и друг скъпоценен камък отсам или оттам на граничната линия няма голямо значение, но виж, златото е друга работа. Не бихме толерирали преноса на големи количества злато на север, отвъд границата с Азия. Сесил Робъртсън винаги е бил отзивчив спрямо полицията. На няколко пъти през годините ни е давал много полезни нишани. Ние не му държим сметка за пътя на драгоценни камъни, особено в посока към Китай, а в замяна на това той… ни подшушва туй-онуй.

— Туй-онуй ли?

— Ами да, за трафик на хора. Бижутата изчезват в Китай, а с обратния курс пристигат хубавки момчета и момичета, прекарват ги в Кашмир през Сринагар и после към Бенгалския залив. Горките клетници! Робъртсън ни подшушна миналата година. Спряхме една волска каруца… даже стреляха по нас, представяш ли си? Спипахме ги, упоени като животинчета. Тъй че може да се каже, че съм длъжник на Робъртсън. Той едва ли страда от угризения заради малката ни сделчица — в крайна сметка то си е вид търговия, продава ми по малко информация. На това се крепи цялата империя — на дипломация, нали разбираш?

Спряха пред магазина на Робъртсън, който в този момент излезе да изпроводи някакъв много специален клиент от Бенгал.

— Ще ни отделиш ли няколко минути, Робъртсън? — попита Чарли. — Май се познавате с приятеля ми Джо Сандиландс? Истината е, че се нуждаем от помощта ти. Може ли да влезем?

— Разбира се — отвърна Робъртсън раболепно с нещо средно между поклон и темане. Джо си спомни слуховете, че бил син на шотландец и персийка. Външният вид и акцентът му сякаш потвърждаваха това. Хм, ама че работа! Уж личеше, че английският не му беше роден език, а същевременно го говореше изискано като местните големци.

Бижутерът погледна безизразно Чарли Картър и спря поглед на Джо.

— Моля, заповядайте — повторно ги покани той. — Влизайте направо. — После даде нареждания на асистента си и подвикна нещо към някого във вътрешните помещения, откъдето долетя почтителен отговор.

Джо правилно бе схванал от предишната си визита, че тук се въртеше търговия на две нива. На пръв поглед магазинът предлагаше богат избор от бижута, ала на заден план се виждаше богат асортимент от най-разнообразни стоки, неподлежащи на класификация. Имаше вещи от Тибет, Китай, Индия, Европа. Не липсваха икони и кръстчета, повей от разпадането на Руската империя, както и няколко класически предмета от античността. Джо си спомни, че пътят на Александър Велики е минавал през това място. Помъчи се да сподави обзелото го крайно непрофесионално възхищение. Посегна към някаква гравирана статуетка от слонова кост, която представляваше жена с големи очи и пищна гръд, хванала в ръка сплетени на възел златни змии.

— Правилно забелязахте — неочаквано заяви Робъртсън. — Според мен е от Крит. От Минойската епоха. Богинята държи змия. Въпросът е как се е озовала тук? Не знам нищо за произхода й. По всяка вероятност са я задигнали от разкопките. Не е много скъпа. Интересува ли ви?

— Да, много — отвърна Джо. — Само че някой друг път.

— Естествено. Доколкото разбрах, дошли сте при мен по работа.

Домакинът ги отведе в една задушна стаичка и включи немощен електрически вентилатор. Отмести няколко възглавнички от столовете и гостоприемно ги покани да седнат.

— И тъй, с какво мога да помогна на полицията?

— Става дума за нещо поверително, Робъртсън — благо поде Чарли, макар и с официален тон.

Робъртсън кимна и зачака.

— Отнася се за Алис Кониърс-Шарп.

— Тъй ли? — и той стрелна поглед към Джо.

— Тревожим се за нея — заговорнически продължи Чарли. — Донякъде не ни влиза в работата, но все пак тя е изтъкната гражданка — и твоя добра клиентка. Много хора в Симла зависят от нея. Подочухме, че тази достойна за възхищение дама е жертва на измама. Минавала ли ти е подобна мисъл през ума?

Според Джо Робъртсън само си придаде вид на замислен.

— Да — отвърна той без колебание. — Но не върви да се ровя или да давам акъл за постъпките на мисис Шарп. Всички знаят колко доблестно се справя с бизнеса, какви успехи жъне благодарение на острия си нюх и кадърните си съветници. Кой съм аз, че да умувам върху естеството на сделките й? Щом са в границите на закона, капитане, мой дълг е да я обслужа подобаващо.

— Знайно е — намеси се Джо, — че мисис Шарп купува доста бижута. Правим това разследване, за което между другото тя лично ни упълномощи, с цел да разберем подробности специално за покупките й през април и октомври. Кажете ни, моля, как се осъществява сделката от ваша гледна точка?

След кратък размисъл Робъртсън се надигна и свали някаква папка от висока лавица. Извади един лист и го подаде на Картър. Двамата с Джо нетърпеливо се надвесиха над писанието, а бижутерът добави:

— Получих това през октомври 1920 година.

На обикновен бял лист за писма с прилежни печатни букви бе написано кратко съобщение на английски:

„Мисис Шарп ще ви донася чек за четири хиляди рупии два пъти годишно през април и октомври. Когато дойде, ще й продадете бижута на стойност две хиляди рупии. За останалата сума изберете други бижута и ги поставете в синя кутия под тезгяха. Подбирайте лесно конвертируеми и ненатрапчиви накити. Предайте синята кутия на куриера, който ще я поиска.“

— И точно така действа схемата. Предадох четвъртата редовна кутия в началото на април.

— Редовна кутия? — попита Джо.

Робъртсън се умълча.

— Имаше и една извънредна, вън от графика, тъй да се каже.

— Може ли да ни кажете кога точно са били преведени парите?

— Да. — Той взе друг лист от папката и им го подаде. — Както сами виждате, сумата е различна — три хиляди рупии. И има дата първи май 1921 година. Малко след като убиха брата на мисис Шарп. Спомням си, че тя беше в погребален тоалет, за който подбра траурен накит с диамант и кехлибар.

Джо го погледна изпитателно. В тъмните благи очи на бижутера нямаше и помен от подозрителност или прикрит намек.

— Кой прибира синята кутия, Робъртсън?

— Не ги познавам, всеки път изпращат различни хора. Индийци. По моему ги избират наслуки на пазара и им възлагат поръчката срещу няколко гроша. Несъмнено следят куриера изкъсо, но наистина нямам представа кого пращат, нито къде се доставя пратката. Щом кутията напусне магазина ми, вече не нося отговорност за нея.

— Замислял ли си се някога каква е тая работа? — подпита го Чарли. — Можеш да споделиш мнението си с нас. Сигурно имаш някаква теория по случая. Дали е незаконно отклоняване на средства? Или пладнешки грабеж? Или пък изнудване? Дали не са волни пожертвования за анонимен получател?

В погледа на Робъртсън проблесна искра.

— Вероятно два от четирите варианта — отвърна той, но продължи някак неохотно. — Може би за вас представлява интерес да видите това — добави той след кратка пауза. — Пъхнаха го под вратата ми тази сутрин.

Той подаде плика на Картър, който го пое с учудено възклицание.

— Не се кахъри за отпечатъци — намеси се Джо. — Кой знае през колко ръце е минал досега! Единствено… ъъ… нашият човек не го е пипнал — няма да стори такава грешка. Давай, отвори го.

— Да видим сега. „Мисис Ш. ще купи още бижута. Цена — пет хиляди рупии. Същата схема.“ Хммм… значително са завишили сумата. Предполагам, че мисис Шарп не се е появила все още?

— Напротив! Дойде много рано, около половин час преди вас. Избра пръстен с голям диамант и го плати с банков чек. А аз изпълних своя дял от уговорката.

— В такъв случай би ли ни показал синята кутия?

Върнаха се в магазина и Робъртсън извади кадифена кутийка от едно чекмедже под тезгяха. Погледнаха вътре. На дъното, навита на руло, се мъдреше диамантена огърлица, която проблясваше дори в сумрака.

— Много изчистен дизайн. На практика просто наниз от диаманти. Лесно може да се разфасоват и да бъдат изтъргувани на дребно — отбеляза Картър.

— Слушай, Робъртсън — подхвана Джо. — Ще имаш ли нещо против да разнообразим малко рутинната схема? Спешно издирваме — сигурно вече си се досетил — човека, за когото е предназначено съдържанието на кутийката. Заради спокойствието на мисис Шарп, тъй да се каже.

Робъртсън кимна в знак на съгласие.

— Бих искал да смениш тази огърлица с нещо много по-фрапантно. Някое уникално бижу с история, тъй че начаса да бъде идентифицирано, ако се появи на пазара, разбира се.

— Ясно — отвърна Робъртсън. — И след като го предам по живо, по здраво, полицията в Симла ще разпространи описание на еди-кое си откраднато бижу, което не би могло да се носи или продава без риск да бъде спипано?

— Точно така — каза Джо.

— Ами ако изнудвачът се възпротиви? — реторично запита Картър и сам си отговори: — Тогава би се свързал отново с Робъртсън и е напълно възможно в яда си да се издаде по някакъв начин. При всички случаи ще имаме още един контакт с този незнаен чудодеец. Дай да видим какво можеш да ни предложиш, Робъртсън.

Бижутерът се усмихна заговорнически, влезе в склада и отново излезе след няколко минути.

— Мисля, че това отговаря на замисъла ви — рече той.

Джо и Картър онемяха от възхищение.

— Страхотно е — заяви Картър. — Ама сигурно е много по-скъпо от исканата сума. Искам да кажа… туй е… тъй де, как му викат на това дамите… уникат!

— Не, не е — възрази Джо. — Със сигурност съм го виждал и другаде. Като че ли на някакъв портрет?

Робъртсън се усмихна.

— Познахте. На портрет от Ханс Холбайн. Немски портретист от шестнайсети век. Рисувал е кралската фамилия на Тюдорите. Те много си падали по такива пищни бижута като това тук.

Отново се вгледаха във въпросния накит. Беше около четири инча широк и пет инча дълъг. В центъра му блестеше камък, който можеше и да е рубин, ако не бе толкова масивен, рече си Джо. Околовръст се кипреше златна кордела, гравирана с ярки емайлирани рози в типичния за Тюдорите стил, ведно с букетчета от блестящи камъни, които според Джо сто на сто бяха диаманти.

— Този стил пак излезе на мода в Европа преди няколко години, поради което пазарът се наводни с евтини имитации с оливин на мястото на централния рубин. В бранша им казват „холбайнки“. — Той се умълча, загледан с явно възхищение в брошката. — Само че тази изобщо не попада в графата на имитациите. Абсолютен оригинал от шестнайсети век. Всеки бижутер би ви казал същото. Това е рубинът на херцог Кларънс.

— Ако е истински рубин, няма ли да е малко скъпичка? — подметна Картър.

— Да. Доста скъпичка. Но ще я пожертвам за благото на мисис Шарп — отвърна той с хитровата усмивчица. — Пък и го взех на сметка. Беше собственост на един принц, който го купил от Лондон за старшата си съпруга. Ама тя изобщо не му била благодарна. Направо възневидяла накита. Дойде при мен и ми нареди да го разменя за комплект златно колие и обици по неин вкус. На драго сърце изпълних желанието й. Дали купувам, продавам или заменям, мойта комисиона не се губи, нали знаете? Но естествено, ако реша да го продам или се появи в публичното пространство — например на гръдта на вицекралицата — ще възникнат въпросителни.

— Ясно — рече Картър. — В такъв случай точно от тази брошка имаме нужда. Трябва всячески да притиснем изнудвача на мисис Шарп, Робъртсън. Наясно си с положението, нали? Много сме ти благодарни за съдействието. И виж какво, можеш да ни помогнеш и по друг начин. То е всъщност дреболия. Тъй като се налага да бъдем дискретни, би ли дал знак на хората ми, щом се появи куриерът за кутийката?

Робъртсън се усмихна благодушно. Много добре си даваше сметка за деликатното естество на полицейската операция, помисли си Джо.

— Разбира се, капитане. Лесна работа. Витрината обикновено е осветена. Когато поискат кутийката, ще изключа осветлението — копчето е тук, под тезгяха.

— Добре го измисли — каза Картър.

След взаимно любезно сбогуване двамата излязоха от магазина и се озоваха на улицата. Джо премигна на яркото слънце и хвърли поглед в двете посоки на Главната, за да идентифицира съгледвачите на Картър. Видя обичайната тълпа от европейци, тръгнали на пазар, индийски слуги и улични бродяги. Наблизо минаха две гувернантки, които шумно се препираха. Насреща се бе разположил индуски свещеник със скръстени нозе, хрисимо положил купичка за подаяния. Докато се помайваше на ръба на тротоара, Картър отпрати две рикши, спуснали се вкупом към него, и неволно цопна в локва от снощния дъжд.

— Мамка му! — изруга той и гнусливо огледа пръските по лъскавите си ботуши.

— Имаш късмет — рече Джо и посочи към отсрещната страна на улицата. — Виж там!

Прекосиха улицата и спряха пред ваксаджийчетата. Картър поздрави сюрията индийчета, които очевидно дружно лъскаха обувки. Настани се на седалката и протегна крака си.

— Големи умници са тия дечурлига — отбеляза той. — Имат си подвижен бизнес, виждаш ли? За нула време го пренасят в близост до някоя голяма локва. Понякога си мисля, че собственоръчно правят локвите!

След пет минути малките бъбривци бяха готови с ботушите на Картър. Картър даде шепа ани^[1] на най-голямото момче и му каза нещо на местния диалект. После продължиха напред, като се отбиха в два-три магазина на път за полицейското управление.

— Не забелязах твоите хора — рече Джо, щом двамата отново се разположиха в кабинета на Картър.

— Ами, как да не ги видя! — подкачи го Картър. — Бяха шестима. Най-големият ти стигаше до колана. Нали даде на всички по една цигара?

— Ония ваксаджийчета! — засмя се Джо. — Каква е тая работа? И тука ли си имате Бейкър Стрийт?

— Че как не! Всъщност това е домочадието на главния градинар на сър Джордж. Тъкмо той им даде това препитание, и те се справят много добре — припечелват добре от лъскането на обуща, пък и са на разположение на полицията. Само да знаеш какви неща чуват! Дори най-внимателните люде май смятат индийските ваксаджийчета за глухи или малоумни. Далеч са от истината! Те са умници и половина! Пък и могат да си сложат инструментите къде ли не — никой не им обръща внимание. Много хубава работа вършат.

— А сега знаят ли какво да сторят?

— О, да. Казах им за сигнала с осветлението на витрината. Ще тръгнат по петите на човека със синята кутийка и ще го последват накрай света, ако трябва. Остава ни само да чакаме.

— Според мен няма да е дълго — каза Джо. — Този нов иск е някак припрян, не смяташ ли? Пожелали са доста пари… Май ще е за последно. Може да са надушили нещо. Като че ли нашият човек се кани да грабне плячката и да офейка, а, Картър? Има и друго — стегнали са примката около Алис. Доста рано се е разшетала тази сутрин. Може да е получила нареждането призори, даже нощес, и се е втурнала при Робъртсън по първи петли.

— Сега пък аз ще ти река нещо, Сандиландс — поде Картър. — Преди да отиде при бижутера, тя мина през полицията. Едва-що бяхме дошли на работа, и тя цъфна. Поиска да се срещне с мен. Останах като гръмнат! Смятах, че ти може би си в състояние да хвърлиш известна светлина по въпроса, тъй като снощи доста се сдушихте. Искаше да види вестника със списъка на жертвите от Бьонската катастрофа. Казал си й, че може да го стори.

— Тъй ли? — изтърси Джо със загрижена нотка. — Това не ми харесва, Картър. Тя действа светкавично за нашите темпове. Нали не си й дал вестника?

— Как не! Даже ми се стори тъй подозрително, че седнах редом с нея и следях изкъсо реакцията й, докато четеше.

— Е, и?

— Получи се нещо странно! Макар да се правеше, че чете описанието на злополуката, всъщност истински я интересуваше списъкът с жертвите. Погледът й непрекъснато шареше към дясната страна, където са отпечатани имената на пътниците.

Картър стана, извади вестника от един заключен шкаф и го разпери между двамата.

— И очевидно крайно много се шашна от нещо, което видя тук — цялата пребледня, а дъхът й секна. Страшно се впрегна, то си личеше. Пратих да й донесат чаша с вода. Я го разгледай още веднъж. Аз доста се взирах, ама нищо не схванах. Какво толкоз видя тая жена?

— Мамка му и прасе! — простена Джо. — Ама че сме глупаци, Чарли! Ето защо хората ни наричат „дефективи“! Нареди да доведат Симпсън. Къде се намира той, по дяволите? Нали не си го пратил обратно в Делхи? Трябва да говорим с него!

— Не, няма проблем, Джо — притесни се Картър. — Реших, че в хотела няма да е в пълна безопасност, затова го настаних у дома. Сега е там, помага на Мег да окачи един гоблен. Имаме домашен телефон. Ще пристигне за броени минути. Ще пратя един хавилдар с рикша. Ама кажи ми де! Какво е видяла Алис?

— Нищо! — отвърна Джо. — Тъкмо там е работата — важно е какво не е видяла!