Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джо Сандиландс (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Ragtime In Simla, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране
Strahotna (2015)
Разпознаване и корекция
egesihora (2015)

Издание:

Барбара Клевърли. Рагтайм в Симла

Английска. Първо издание

ИК „Прозорец“, София, 2004

Редактор: Йоана Томова

Коректор: Соня Илиева

ISBN: 954-733-381-X

История

  1. — Добавяне

Глава четвърта

— Какви ги приказва тоя човечец? — възкликна Джо, докато с пуфтене се спускаше надолу по хълма към чакащите коне. — Ще ме осветлиш ли за какво става въпрос?

— Да — отвърна Картър. — Трябва да знаеш, че за втори път застрелват някого приблизително на това място.

— А кой е бил жертвата? — попита Джо. — Или не, почакай, май се сещам — някой бразилски алт?

Картър се засмя.

— Не, не беше такава екзотична птица, но все пак историята е много странна и не по-малко печална.

Яхнаха конете и поеха към града, а ескортът неспирно бъбреше зад гърбовете им. Картър начена историята.

— Един англичанин пътувал към Симла, за да се срещне със сестра си. Казваше се Лайънъл Кониърс. Сестра му Алис е видна персона в града ни — директор и главен акционер на „ИКТК — Имперската и колониална търговска корпорация“. Богата търговска фамилия от „голямото добрутро“. А младият лорд Кониърс преживял нещо наистина смайващо. Бил редови войник в един американски полк. Пострадал броени седмици преди края на войната. При отстъплението от Мьоз Аргон го покосила една мина, от която отхвръкнал и останал заровен в земята. След два дни го открили настъпващите германци. Горкият нещастник! Напълно си бил изгубил паметта. Хабер си нямал кой е и къде се намира — пък и нищо чудно след преживения кошмар, нали? Германците го взели със себе си и го завели на отчет в някаква полева болница. Дори не знаели каква националност е, затова минали месеци, преди човекът да влезе в официалната статистика. Лека-полека станало ясно кой е и какъв е, затова след време го изпратили в Блайти.

— Историята наистина е много тъжна, но не и необичайна — каза Джо. — Предполагам, че сестра му е била на седмото небе, задето е бил изтръгнат буквално „от лапите на смъртта“.

Картър се поколеба.

— Ами, не съвсем. Всъщност възкресението му предизвика голяма дандания. Нали разбираш, докато креел в оная немска болница, бил зачислен в графа „Безследно изчезнали“. На този етап от семейството му останали само дядо му и сестра му, тъй като родителите му се споминали от инфлуенца непосредствено след войната, за което той изобщо не подозирал. Когато отново се влял в потока на живите, дядото също бил покойник, а солидното наследство и управлението на семейния бизнес било поверено в ръцете на сестра му Алис и един втори братовчед. Май тя държи петдесет и един процента, а той — четиридесет и девет.

— Ясно — въздъхна Джо. — И как са реагирали те двамата? Какво е било положението им според закона?

— Разбирам накъде биеш — отвърна Картър. — И на мен най-първо това ми мина през ума. От юридическа гледна точка ситуацията беше пълна каша! Младият Кониърс, изглежда, е бил порядъчно момче. Писал на Алис, че е жив и е наследил семейната титла. А също тъй, че се кани да дойде при нея, за да поделят справедливо акциите от компанията. Нямал намерение да отнема нейния пай, ала не виждал причина да остави някакъв си там втори братовчед да бърка в кацата с меда. Затова възнамерявал да го разкара, като задържи за себе си петдесет и един процента, а на Алис да остави четиридесет и девет.

— А ти откъде почерпи тая информация? — попита Джо.

— Лично от Алис. Тя ми показа писмото му, с което й съобщаваше за визитата си в Симла.

— И тя как реагира?

— Ами отначало не й се вярваше (то си е напълно нормално), ама после много се зарадва. Според приятелите й била адски развълнувана, че брат й възкръснал от мъртвите. А като я видях, след като го бяха застреляли, по моему бе истински потресена. Повторно трябваше да погребе, тъй да се каже, единствения си близък роднина. Беше направо поразена от шока.

— А къде са били нейна милост и бизнес партньорът й по време на стрелбата?

— Били са заедно. Между другото, по онова време вече се бяха оженили. И по ирония на съдбата, тя също е стреляла. Алис наистина има точен мерник, само че мишената й била картоненият кръг на стрелбището в Анандейл, пред погледа на стотина зрители. Бързала да посрещне брат си, който по разписание трябвало да пристигне след около час. А братовчед й бил с нея.

— А ти как мислиш — има ли връзка между двете убийства?

— Ами… на този етап между жертвите няма никаква връзка. Според мен си имаме работа с някой ненормалник, дето убива ей тъй, от спортен хъс. Като да изпробва как действа новата му карабина. Каква ли пък връзка може да има между един възкръснал войник и палавия мосю Корсовски?

— Освен факта, че и двамата са били убити на едно и също място и с еднакви куршуми, ако не греша?

— Така е. И в двата случая говорим за куршуми 303-ти калибър, вероятно от карабина. От лабораторията в Калкута ще ни дадат повече информация. Там изследваха и предишните куршуми.

— И убиецът е пушил същите цигари?

— Да. „Черната котка“. Абсолютно същият сценарий. И снайперистът е бил с подобен ръст, само че първия път е разполагал с доста време, тъй че е изпушил докрай цели дванайсет цигари. Е, преди да сторя каквото и да било, съм длъжен да докладвам на шефа си. Макар да знам какво ще ми каже — „Дерзай, Картър!“ Това му е дежурният лаф.

— Голям късметлия си, да знаеш — разпалено рече Джо. — Де да можех и аз да се похваля с такъв началник в Лондон! Трябва да искам позволение за всяка дреболия. И докато ти докладваш, аз навярно ще трябва да се представя на домакина си — лейтенант-губернатора, сър Джордж Джардайн.

— Да, май точно това трябва да сториш. Навярно ще бъде много заинтригуван от случая. При убийството на Лайънъл Кониърс прояви много голям, да не кажа черезвичаен, интерес.

— Тъй ли? — възкликна Джо. — А ти познаваш ли го? Имам предвид отблизо? Или сте само на едно „добър ден“?

— Е, то един простичък полицай надали може да е на едно „добър ден“ с великия сър Джордж! Не бих посмял да гъкна в негово присъствие. Само бих стоял изопнат по войнишки и макар да ми е крайно симпатичен, всъщност не знам що за птица е.

— Ами от мен да знаеш, че при него няма случайни работи — заяви Джо. — Макар да останах крайно поласкан от поканата му да ползвам лятното му бунгало, също така много се зачудих с какво съм заслужил тази чест…

— И какво измъдри?

— Ами и преди ме е въвличал в подобна история, в едно разследване в Паникхат. Сега си мисля да не би пък нарочно да ме е поканил? Като нищо ще се окажа прав! В такъв случай те моля да ме извиниш — сигурен съм, че изобщо не желаеш да ти се пречка някой натрапник като мен.

— Много грешиш, Сандиландс — заяви на свой ред Картър. — Адски ще се радвам да си имам за компания сродна душа.

— Въпреки това да не забравяме, че сър Джордж е дяволски хитър стар обесник!

При тези думи всеки пое по своя път — Картър се завтече да задвижи мудната полицейска процедура, а Джо, съпроводен от един соуар, се отправи към резиденцията на губернатора сред лабиринта на лятната столица на Индийската империя.

 

 

Джо с учудване констатира, че градът изобщо не бе изграден в ориенталски стил. Нищо не напомняше за Индия. Къщите, които с отдалечаването от центъра ставаха все по-масивни, бяха типично английски, сякаш изкопирани от Борнмаут или Гилфърд. Нямаше и помен от Великата Могулска империя, даже от Почетната източноиндийска компания. Домовете бяха облицовани с плочки, а повечето прозорци имаха поцинкована дограма. Навсякъде се виждаха балкони и остъклени врати, извисени и декорирани фронтони, както и имитация на дървена ламперия. Дори имената носеха повей от английската провинция: Бриъни, Роуз Котидж, Вали Вю, Бъркхамстед. Градинките, засадени тук-там върху оскъдните равни парцели, тънеха в пролетни цветя, които, слели аромата си с боровото ухание, напомняха носталгично за английска енория.

Слънцето вече се бе потопило зад хълмовете, откъдето повя режещ вечерен бриз и напомни на Джо, че не се намираше в познатия Съри, а сред дивата природа, в град, запокитен връз хималайски склон на височина седем хиляди фута. Настръхнал от хладния въздух, той се замечта за гореща вана и запалена камина. Пришпори коня си, за да не изостане от пъргавия си водач, като междувременно запаметяваше маршрута, за да може следващия път да се придвижи без чужда помощ до резиденцията на губернатора. Накрая зърна дискретна табелка „Кингсууд“, при която свърнаха от главния път по стръмна алея сред бухнали рододендрони.

Къщата на губернатора, макар несъмнено замислена да бъде уютна, всъщност бе доста обширна и помпозна в архитектурно отношение. Докато криволичеха из градинските пътечки, Джо забеляза най-малко десетина градинари, а на входа мярна тъмните униформи на губернаторската прислуга. Повери коня на водача си, който щеше да го върне в полицейското управление.

Сър Джордж го посрещна с типичната си безцеремонност.

— Къде се мотаеш, по дяволите? Цял следобед те издирвам! Да не си се втурнал да изучаваш местния колорит на Симла, а?

— Ами не съвсем — смотолеви Джо.

— Няма страшно — успокои го сър Джордж. — Не съм глух. Нали знаеш, че навсякъде имам връзки? Вече три часа полицаите сноват насам-натам като пощурели! Разбрах, че пак са гръмнали някого в Дяволското бърдо. Разправяй от там нататък. Само че първо ми кажи как ти се стори Картър?

— Не ми е работа да давам оценка за Картър — уклончиво отвърна Джо. — Но в общи линии ми се вижда свестен човек.

— Дали би могъл да се сработиш с него? — невинно попита Джордж.

— Абсолютно. Само че защо ме питаш за това? И ако благоволиш да ми обясниш защо точно на мен предложи бунгалото за гости? Все си блъскам главата над тоя въпрос.

— А защо трябва да има конкретна причина? Просто мислех, че ще ти се отрази добре.

— Все още имаш едно висящо убийство, за чието разрешаване няма да е зле да ти дадат едно рамо от Лондон, нали?

Сър Джордж се засмя гръмогласно.

— Брей, мамка му! — възкликна той. — Стара кримка е тоя Сандиландс, както казват в Скотланд Ярд. Признавам, хвана ме в крачка! Да, Джо. Точно това ми скимна — че тоя случай е по твоята част и идейката мигом се заформи в лукавия ми мозък. Знаех, че няма да устоиш на поканата ми. Нали видях как ти светят очите? Ала трябва да пипаш внимателно. Няма нужда да ти го казвам — надявам се да сътрудничиш на Картър. Той си разбира от работата и надали ще се почувства унизен от присъствието ти, но все пак не бива да се набиваш в очите на хората.

Джо го измери критично, после се усмихна.

— Значи съм жертва на манипулация! Е, досетих се. И на Картър си промил мозъка. Знаеш ли какво ми рече на раздяла? „Адски ще се радвам да си имам за компания сродна душа.“

— И ти нямаш нищо против?

— Не — бавно отвърна Джо. — Заради Корсовски. Не забравяй, че го убиха пред очите ми. Тъкмо аз го видях жив за последен път и май единствен аз в Симла ще го запомня навеки. Беше страхотен човек. А падна покосен от някакъв мерзавец.

— А на старата кримка Сандиландс не му минават такива номера, а?

— Май че си прав — съгласи се Джо.

— Знам какво ти е — заяви сър Джордж. — Като млад, докато живеех в Персия, се увлякох по борбата с петли. Имах някои наистина класни пернати борчета. Е, отдавна съм загърбил това хоби, ала и до ден-днешен, видя ли случайно бой с петли, нещо все ме влече да погледам сеира. И с теб е същото — станал ли си веднъж ченге… Ама казвай сега какво се случи.

Джо му предаде накратко събитията, а накрая попита:

— Надушваш ли нещо гнило в тая работа?

— Фактите говорят сами за себе си: и двамата са пътували към Симла, но нито един не е стигнал до града. Някой или някои хора са имали интерес да попречат на появата им. Нали тъй? И кои ли са заинтересуваните персони?

— Според Картър може да е някой изперкал ловец, който, по думите му, „изпробва как действа новата му карабина.“ Тая версия нещо не ми вдъхва доверие. Но пък и каква ли връзка може да има между британски войник и руски баритон?

— Е, ще видим. Между другото в бележката си те уведомих, че в девет часа сме на театър. Тъй като смъртта на Корсовски още не е оповестена, пък и представлението му бе насрочено за вдругиден, вероятно няма да са отменили програмата. Боя се, че няма да е кой знае какво. Още е началото на сезона и не са имали достатъчно време за репетиции. Ще има два-три номера на Оперното дружество — нали знаеш, разни скечове и песнички от рода на „Първата кукувица“ или „Рагтайм в Симла“, с които обикновено откриват новия сезон. Не се налага да ходиш, Джо. Ако искаш, иди да си починеш от премеждията си, а? — Сетне се обърна към току-що влезлия камериер: — Джеймс, какъв е случаят довечера? Трябва ли да съм в парадна униформа, или е достатъчно да нося фрак? Значи фрак? Е, Джо, ако искаш да дойдеш, трябва да се издокараш с фрак.

 

 

Изкъпани и подобаващо нагласени с черни папийонки и бели фракове, похапнали порядъчно и почерпени с две бутилки бордо, сър Джордж и Джо потеглиха с каретата, съпровождани от двама камериери, двама кочияши на капрата и един водач, който подтичваше напред със запален фенер. Джо се отпусна, наслаждавайки се на вечерния блясък на Симла. Градът кипеше от живот. Навсякъде се виждаха рикши, тук-там карети, мъже в официални дрехи или парадни униформи, дами във вечерни рокли и дълги бели ръкавици — всички правеха път на сър Джордж, а той разсеяно им се усмихваше, докато посочваше на госта си местните забележителности.

Джо остана запленен от нанизите с електрически крушки, които осветяваха пътя пред тях. Следвайки живописните извивки на околните хълмове, те му напомняха за блестящи гирлянди върху коледна елха. Пълната априлска луна хвърляше допълнителна светлина и Джо усети как настроението му се повишава. Той деликатно намекна на сър Джордж какво мисли за чудатата архитектура на Симла и посочи по-специално Долния пазар, прилепен като птиче гнездо в хълма. Той се разпростираше на неравни слоеве, покрит с ламаринени покриви и прорязан от множество стълби, които стигаха чак до Главната улица над него.

— Бива си я тая Симла! — свойски се съгласи с него сър Джордж. — Едуин Лютиен, архитектът на Ню Делхи, само като зърна града, рече и отсече: „Ако ми кажат, че това е дело на местните маймунки, рекъл бих: браво, умни зверчета! Дано ги изтребят, че да не скалъпят отново подобна грозотия.“ — При тези думи губернаторът избухна в смях. — Виж как точно го каза човекът! Ама пък, право да ти кажа, пришълците от равнината все разправят, че се чувствали с двайсет години по-млади. И то не е само от чистия въздух, да знаеш. Самата атмосфера е една такава… безгрижна! Иде ти да вършиш лудории. Важи дори за старчок като мен. Нищо чудно, че на тукашните хора сегиз-тогиз им избиват балансите! Те всъщност точно затова идват насам. Тъй че, млади момко, имай си едно наум.

Продължиха да си проправят път сред все по-многолюдната тълпа, отминавайки англовидните вили, докато накрая стигнаха до Камбърмиър Бридж и пред погледа им изникна бледият силует на християнската църква.

— Ето ти и местната катедрала — оповести сър Джордж, макар че нямаше нужда. — Хората все приказват за компромиса на англиканската църква. Ама какъв ти компромис? Това тук си е чиста проба нашенска готика! Трябва да я разгледаш отвътре. Фреските са проектирани от бащата на Киплинг. А пък ако дойдеш в неделя, можеш да се разходиш на терасата й сред местните величия.

— Едва ли ще имам много време да се размотавам наоколо — сухо отбеляза Джо.

След последния завой се озоваха пред ярко осветения театър.

— Прилича на мюзикхол от викторианската епоха — произнесе се сър Джордж. — Аз му викам „индийски барок“.

Каретата величествено спря. Единият кочияш се зае с конете, а другият отвори вратата пред насъбралото се множество, което направи път за сър Джордж и госта му. Когато влязоха във фоайето, някакъв униформен служител прошепна:

— Негово височество не е тук тази вечер, сър Джордж, нито пък губернаторът на Пенджаб. Боя се, че ваша милост е най-високопоставеният от тук присъстващите европейци.

— И какво да правя в такъв случай?

— Нищо особено, сър. Просто се усмихвайте и кимайте наляво-надясно.

— Че аз цял живот само това правя — изсумтя сър Джордж. — Е, нали затова ми плащат! А, добър вечер, мисис Галахър. А това Маргарет ли е? Маргарет! Нямаше да те позная. Я как си се източила, ако мога тъй да се изразя. За пръв път ли те въвеждат в светския живот?

Наоколо му се скупчи сума народ.

— Мога ли да ви представя сестра си, сър Джордж? Джойс, това е сър Джордж Джардайн, действащ лейтенант-губернатор на Бенгал.

— Драго ми е, драго ми е! — възкликна сър Джордж. — За пръв път ли сте тук?

— Това е вдовицата на полковник Чичестър, която беше тук и миналата година — дискретно му подшушна служителят.

— Ах, мисис Чичестър! Радвам се да ви видя отново. Значи сте тук за втори път. Ах, три ли станаха? Как само лети времето! Мога ли да ви представя капитан Сандиландс, който ще ми гостува няколко седмици, надявам се… А, Джо?

Отнякъде се дочу нескопосано настройване на инструменти, при което тълпата се разпадна на по-малки групички и полека се насочи към местата си в позлатените ложи, които ограждаха околовръст сцената.

— Май още не се е разчуло за Корсовски — отбеляза сър Джордж, докато заемаха местата си. — Чудя се дали ще го съобщят официално? Само дано не нарочат моя милост да го стори!

Джо се огледа. Блеснали погледи, „шавливи очи“, както би се изразила майка му, елегантни кокове, колосани нагръдници, мустакати лица. Тук-там светлината се отразяваше в нечий монокъл. Джо се почувства като отломка от отминали времена. Съзнаваше, че като гост на сър Джордж бе обект на всеобщо любопитство. „Ако имах мустак, сега щях да го засуча доволно“, помисли си той. Мярна мисис Греъм, спътницата му от влака, и за нейна радост й смигна заговорнически.

Шоуто започна с началните тонове на увертюрата от „Аида“, в изпълнение на шестчленния оркестър. После светлините се насочиха към сцената, където след вдигането на завесата се разигра едноактна пиеса, изпълнена доста сносно от четирима актьори под бурните аплодисменти на публиката.

— Анджела изглежда на не повече от трийсет — възхитено подшушна някой наблизо.

— Хмм, аз на слънце изглеждам на двайсет и една, а тя на сянка — два пъти по толкоз! — гласеше язвителният отговор.

След комедията застъпи Хоровото дружество, което изпя „Слушайте, прекрасни рози“, последвано от гръмкото изпълнение на „Хора на войниците“ от мъжката му част. Накрая неколцина кльощовати девойчета, без да им мигне окото, се закълчиха в някакъв модернизиран джаз вариант на негърски танц.

— Ако това наистина беше мюзикхол отпреди петдесет години, можеше да поръчаш в антракта да ти пратят някое от тия момета — подхвърли сър Джордж. — Само да подшушнеш на Джеймс!

— За Бога, сър, не го правете! — гузно възкликна Джеймс.

— Хайде, хайде, Джеймс, нали трябва да се погрижим за гостите си?

Танцът беше финалният номер в първата част на програмата. Сред рой клюки и брътвежи зрителите се заизмъкваха към фоайето. Мнозина запалиха пури, а една-две дръзки дами приеха предложените им цигари. Любезен и словоохотлив, сър Джордж цъфтеше сред тълпата.

Втората част се състоеше от мелодрама в три действия, изпълнена от осмина актьори. Налегнат от умора, Джо от време на време задрямваше, загубил нишката на засукания сюжет. Все пак изпълнението бе възнаградено с щедри аплодисменти и хората вече се разшаваха за връхните си дрехи, когато на сцената се появи някакво момиче и вдигна ръка. Публиката мигом замлъкна и изпадна в благоговейно очакване. Беше облечена в дълга семпла рокля от бял сатен, гарнирана с червена роза на деколтето. Косата й, която свободно падаше върху раменете, на светлината на прожекторите блестеше като новоизсечено медно петаче с образа на Крал Джордж V.

Каква хубавица, неволно си помисли Джо. Погледна в листовката, за да разбере коя е, но след мелодрамата нямаше предвиден номер. Понечи да попита сър Джордж, ала в този момент момичето заговори.

— Дами и господа, трябва да направя едно съобщение от името на управителния съвет на театъра. — Гласът й, плътен, мелодичен и отчетлив, достигаше и до най-отдалечените ъгълчета на аудиторията. Свикнала е на публични изяви, помисли си Джо. Бавно и самоуверено младата дама обходи публиката с поглед, за да привлече вниманието на всички.

Хората запърхаха любопитно.

— Опасявам се, че се налага да съобщя една трагична вест. В театър „Гейъти“ са се представяли мнозина изтъкнати изпълнители. Всички с нетърпение очаквахме появата на великия Фьодор Корсовски, за когото бе уредено да се изяви на тукашна сцена четири вечери поред тази седмица. — Настъпи дълга пауза. — Дами и господа, трябва да знаете, че мосю Корсовски е бил застрелян този следобед на път към Симла. Загинал е на отсечката край Калка.

Следващите й думи се размиха в надигналата се глъчка, затова тя повторно вдигна ръка.

— В този момент сме безсилни да направим каквото и да било, но все пак бих желала в негова чест да изпълня един руски романс.

Отново се разнесе любопитен шепот, докато някакъв индиец със струнен инструмент зае позиция в нишата на оркестъра.

— По правило съпроводът трябва да е от балалайка, но и Чандра Лал ще свърши работа. — И тя кимна на индиеца, който й даде тон с едната струна. Щом постигнаха унисон, тя поде песента сред гробната тишина.

Макар и нешколуван, гласът й бе нежен и музикален. Джо отбираше достатъчно руски, за да схване, че изпълняваше жалейна песен, в която се говореше за скръбта от раздялата. Доколкото разбираше, беше изпята на перфектен руски. До известна степен романсът за сбогуване на момата с нейния избраник, изчезнал навеки зад могъщите руски планини, звучеше уместно в сърцето на Хималаите.

Трите куплета неусетно се изнизаха под акомпанимента на струните. Джо слушаше прехласнат. Коя ли беше тази млада жена, дотолкова завладяна от прочувствената песен, че сълзите се стичаха неудържимо по страните й?

Значи все пак някой бе очаквал Фьодор Корсовски. Някой в Симла оплакваше смъртта му.