Барбара Клевърли
Рагтайм в Симла (17)

Глава седемнадесета

Хладен ветрец разлюля жасмина над главите им. Алис измъкна едното си рамо от сакото и го разпростря върху гърба на Джо, тъй че и двамата да се сгреят от телесната си топлина. Обгърна с ръка кръста му и пъхна палец в колана му. Той се почувства неловко от близостта й. Усети как мекото й тяло се притиска към него, а топлият й дъх бръсна лицето му, когато тя трескаво зашептя в ухото му:

— Казвам ти всичко това, защото имам нужда от помощ, а доколкото схващам, ти също. Може да се споразумеем. Чакай да ти кажа… Бях изкарала една година, когато дойдохме в Симла, за да се спасим от горещото лято. ИКТК вече бе започнала да се преобразява. Всички го знаеха. Тогава получих писмо. Много странно писмо! В него се казваше: „Скъпа Изабел.“ И толкоз! Само тези две думи! Някой просто искаше да знам, че е наясно с истинската ми самоличност.

— Сигурно ти е настръхнала косата!

— Направо се ужасих! Как само го бяха измислили! Цели две седмици тънех в догадки. Тогава пристигна и второ писмо. Запомнила съм го наизуст: „Скъпа Изабел, играеш си с огъня. Имаш нужда от защита, която мога да ти осигуря. Само че няма да е безплатно. Ще ти струва четири хиляди рупии годишно. Ще те уведомя как да ги изплатиш.“ И това бе всичко.

— Четири хиляди годишно! — възкликна Джо изумен. — Та това е почти колкото годишния доход на индийските чиновници от висшия ешелон!

— Да, солена сумичка, но много хитро измислена. Нямаше да ми е трудно да я заделя от бизнеса и да я покрия в счетоводните книги. Ако бяха поискали повече, щяха много да ми усложнят живота. Само че изнудвачът добре си бе направил сметката — явно имаше за цел да опази жива и здрава кокошката със златните яйца, за да си плаща редовно лептата, която бе в съвсем разумни граници.

— И как ставаше плащането? Сигурно е можело да се проследи?

— Не. Всичко бе гениално скроено. Простичко, за да не буди подозрения. Донесоха ми съобщение в офиса. В бележката се казваше да отида при бижутера, Робъртсън. Познаваш ли…?

— Да — кимна Джо. — Бях в магазина и се запознах със собственика му. Значи и той е замесен? Хранех известни подозрения.

— Сам ще решиш това, след като ти разкрия цялата постановка. Той служи за параван. Беше ми наредено да занеса пари в брой или банков чек на стойност четири хиляди рупии, но да купя бижута само за половината от сумата. Това е. И така два пъти годишно — през април и октомври. По това време отивам в магазина му и извършвам сделката. Ако се случи да има и други клиенти, особено мои познати, те виждат само как Робъртсън ми предлага като истински спец подходящ накит, за който му заплащам с чек. Всичко е ясно и почтено, както виждаш. Понякога купувам бирмански рубин или уникален опал, или голям звезден сапфир. Това е всичко. И хабер си нямам какво прави Робъртсън с другата половина.

— Дали е възможно той да те изнудва?

— Едва ли. Според мен в цялата работа той е само канал за свръзка. Съмнявам се, че знае за какво всъщност става въпрос.

— А какво правиш с бижутата? Със своя дял от пая?

Тя се усмихна дяволито.

— Ами при мен са! Скрила съм всичките накити до един на сигурно място. Тези три години бяха истинско изпитание — непрекъснато треперех, да не би да ме разкрият. Затова работех тъй здраво, за да не мисля за надвисналата угроза. Донякъде това ми бе стимул да стегна компанията за максимално късо време. Нали краят можеше да настъпи всеки момент?

— Разбирам — рече Джо, като се опита да не издава възхищението си с тона си. — Малко запасяване за черни дни, а?

— Голямо запасяване. Все по-голямо с всяка изминала година. Скъпоценните камъни са лесни за пренасяне, пък и винаги мога да ги продам, без да ми задават излишни въпроси. Те са нещо като конвертируема валута по тукашните места. Много по-надеждни и приемливи от книжните пари. Но един ден получих известие от Лайънъл Кониърс. Тъй нареченият ми „брат“. Знаех доста неща за него от дневника на Алис — че бил седем години по-голям от нея, че не го харесвала, даже донякъде се страхувала от него. Изглежда, двамцата едва са се познавали — не се бяха виждали цяла вечност. Как ли не премислях ситуацията! Дали да рискувам с тоя Лайънъл? Дали ще съумея да го заблудя? Да си поиграем на „спомняш ли си еди-какво си?“ В крайна сметка реших да се подготвя изтънко за светкавично бягство (солидно подплатено финансово), но да следвам развоя на събитията до последния момент, като си рекох, че не се знае какво може да се случи. И се оказах права. В Индия всичко става на прима виста. Горкичкият Лайънъл! Заведоха ме да идентифицирам трупа. Как само го бяха подредили! Прострелян бе в главата. А на мен толкова ми бе олекнало, че с готовност го целунах като една добра сестричка. — Тя се умълча за малко, сякаш да предизвика хапливия коментар на Джо, после продължи: — Околните останаха крайно трогнати от тази ми проява. Някои дори се просълзиха! При това положение чудно ли е, че за пореден път се помислих за неуязвима? Съдбата отново се бе намесила на моя страна! Но все пак бях объркана. Този път съдбата имаше човешки почерк… Нямах представа как бе станало и кой стоеше зад това… макар че започнах да храня известни подозрения. После, ден след погребението на Лайънъл, в офиса ми пристигна писмо. „Скъпа Изабел, опасността е отстранена. Полага ни се обезщетение от три хиляди рупии.“

— Еднократно плащане?

Тя кимна.

— И това беше доста голяма сума, но все пак по силите ми.

— А в случая с Корсовски? Поискаха ли изнудвачите допълнителни пари?

— Не. Все още не. Разбрах за предстоящия му ангажимент миналия ноември и много се паникьосах, което е близко до ума. Той щеше да ме познае в мига, в който ме съзре, но аз си знаех, че Фьодор няма да ме издаде, стига да бе предупреден. Пък и дори без предупреждение. Щеше да е достатъчно да му смигна зад гърба на другите и той щеше да разбере. Обожаваше триковете и щеше истински да се наслади на ситуацията. Наистина го обичах, Джо. Някога… — думите й замряха при връхлетелия я спомен, ала тя се отърси и продължи с рязък тон: — Проклетите ми пазачи! Надзирават ме като дойна крава! Чувствам се притисната до стената, Джо! Следят ме неотклонно! Ама кой?

— Очевидно става въпрос за някой, който е познавал по-добре Изабел Нютън, отколкото Алис Кониърс — отвърна Джо. — Само си помисли: ако човекът е познавал Алис, е бил наясно, че брат й е щял мигом да те разпознае, но как се е досетил за познанството ти с Корсовски, освен ако не е бил запознат с недалечното минало на Изабел? Може би стар познат от Франция. Да не би да е някой от бившите ти любовници? Мяркала ли си някого в Симла?

— Те не са кой знае колко. Не, никой не е идвал тук. Всеки ден проверявам списъка с пристигащи. Знаеш, че всеки пришълец в Симла е длъжен да остави данните си… лесно е да се сдобиеш с тях, то е почти като телефонен указател.

— А някогашен съученик от училищната скамейка?

— Не съм виждала никого. Пък и не забравяй, че когато заминах за Франция, бях на шестнайсет години. Много съм се променила оттогава.

— Значи е някой, който те е познавал около времето на катастрофата, преди да се въплътиш в сегашното си амплоа? И този някой се преструва също тъй успешно като теб.

— Имаш предвид Мари-Жан? И аз много мислих за това. Безброй пъти си повтарях разговорите ни през първите дни на запознанството ни — сигурна съм, че не съм се изтървала с нито една дума. Говорех само на английски, знаех коя съм… представих се много убедително. Когато ме оставяха сама, за да спя, изваждах моя… тоест, дневника на Алис и усвоявах живота й от предходните пет години. — Изабел завъртя очи. — Боже! То нямаше почти нищо за учене! Моето житие би заело десетина тома! А пък и кожената папка…

— Онази със служебната документация?

— Аха. Тя беше далеч по-интересна. Още тогава схванах каква е картинката и че в компанията предстои чистка. Някои от господата на изпълнителни постове подлежаха на ранно пенсиониране, което щеше да се осъществи още преди да съм отпътувала от Марсилия!

— Значи не храниш никакви съмнения по адрес на Мари-Жан?

— Не. Лесно бих могла да оправдая някоя грешка или бяло петно в паметта си с катастрофата. Само че не се наложи.

— Тя обаче е забелязала нещичко.

Изабел го погледна стреснато.

— Зеленото копринено бельо. Останала е крайно изненадана от факта, че толкова зле облечена английска девойка се е нагласила с тъй шикозен долен кат дрехи. Отдала го е на момичешко бунтарство. Набързо направена покупка в Париж, с която си погодила номер на надзирателката си. Добави, че с това веднага си й станала симпатична.

Изабел се усмихна и кимна.

— Да, това е напълно в стила на Мари-Жан. Тя е широко скроена душа и много ме обича.

— А дали би те защитила, ако знаеше коя си в действителност?

— Да, изобщо не се съмнявам в това. Но не е способна на изнудване. Ако има нужда от пари, може просто да си поиска. Ала на този етап няма нужда от помощта ми — бизнесът й върви много добре, явно й се удава по природа. Мари-Жан е много… благонравна, вярва в Господ. Макар че не достатъчно, за да угоди на родителите си — строги и ограничени селяндури, които изобщо не я разбирали. Била грозновата върлина, едничко момиче сред петима братя. Никой не се съобразявал, че била момиче — възпитавали я редом с момчетиите да ловува, да стреля, да се бие и в неделя да моли прошка за извършените лудории. Един ден осъзнали, че тя вече не е дете, но била твърде нелицеприятна партия за женитба, затуй решили да я направят монахиня — единственото нещо, което родили задръстените им мозъци. Във Франция това е благовиден предлог да разкараш някоя нежелана дъщеря. Тя отказала, но ги усмирила, като се посветила на друго богоугодно поприще — станала милосърдна сестра в армията. А след няколко години се срещнахме в болницата.

— И в съдбата й е настъпил прелом — замислено отбеляза Джо. — Очевидно е подредила живота си по свой вкус и навярно статуквото й би пострадало, ако нейната покровителка, защитничка и приятелка се окаже низвергната. Ако стане ясно, че е завъртяла бизнеса си с незаконни пари?

— Имаш страшно извратен мозък, тъй да знаеш!

— Затова съм още жив.

— Би трябвало да подозираш абсолютно всеки в Симла, ако искаш да си отървеш задника, капитане. Говоря сериозно! Не вярвай никому! Може би, с изключение на оная праведница мисис Картър. — Тя се умълча, сетне добави: — Това важи и за капитан Симпсън, чийто живот също виси на косъм, ако пазачите ми надушат колко е важна мисията му в Симла.

— Погрижили сме се за това. Никой, освен нас не знае за присъствието му тук. Пък и Картър му е осигурил охрана.

— Ще ми кажеш ли как, за бога, го открихте? Откъде го изкопахте? Той през цялото време ли е…?

— О, да. Но истината му се струвала тъй невероятна и невъзможна, че той помислил всичко за плод на болния си мозък. Името му беше споменато като оцелял в един вестник, който открихме в багажа на Корсовски.

— Вестник ли? Какъв вестник? Защо Фьодор е имал този брой? — рязко запита Алис с подозрителен тон. Джо й обясни, че вследствие на експедитивното си заминаване за Индия е изпуснала финализирания списък на жертвите и оцелелите, а на Фьодор му го изпратил неговият импресарио, за да го извести за кончината на Изабел.

— Може би е държал на мен повече, отколкото съм съзнавала — отбеляза тя. — Кажи ми, Джо… къде се намира сега този вестник? Може ли да го видя? Възможно ли е? Ще ми бъде много интересно да прочета вестта за собствената си смърт.

— У Картър е — отвърна Джо, — в управлението. Не виждам причина да не ти позволи да го прочетеш, щом толкова държиш. — Макар да говореше бодро, нещо в тона й и сподавеното й притеснение го накара да застане нащрек. Беше прекалено настървена, за да се касае за обикновено любопитство, отбеляза си той мислено. — Виж какво, Алис, ако решиш да идеш при Картър, постарай се да бъдеш дискретна. В наш интерес е да се държим тъй, сякаш нищо извънредно не се е случило тази вечер…

— Ти май не си с всичкия си! Утре целият град ще гръмне от новината за сеанса — само за това ще говорят по кафенета и трапезарии!

— Нали самата ти ми каза, че е нормално човек да побегне? Бедната мис Тролъп дори се свлече в безсъзнание под масата. Другите направо бяха онемели от ужас. Ако ние с Картър не те поведем окована във вериги по Главната, а продължим да ти се мазним и да те наричаме почтително „мисис Кониърс-Шарп“ пред хората, ще видиш, че нищо непоправимо не се е случило и никой няма да те подозира. Ще накараме Минерва Фриймантъл да скалъпи някакво обяснение — това е по нейната част. Даже клиентелата й ще се удвои след това чудо на чудесата!

Изабел кимна в знак на съгласие.

— Но не се увличай много — поде Джо и продължи неловко: — Нищо не ти обещавам. Сигурно си наясно, че не разполагам с никакви правомощия в Симла и въпросът с вината ти е в ръцете на други хора, които несъмнено ще предприемат законови мерки. — Джо спря за малко, осъзнал доколко този високопарен и донякъде официален тон бе в разрез с реалното му положение. И младата жена в обятията му го съзнаваше. Ощипа го яко с малките си пръстчета.

— Е, признай си, Джо! Знаеш, че живо ме интересува — какво се каниш да правиш? — въздъхна тя и потърка глава в рамото му.

— Ще открия кой те изнудва, ще му заложим капан и тъй ще заловим убиеца.

— Смяташ ли, че за броени дни ще успееш в това, в което аз не успявам вече три години? И аз съм правила опити, да знаеш. Съвсем дискретно, естествено. Реджа Кхан знае цялата истина от самото начало и макар да обединихме усилия, нищо не постигнахме.

— Е, поне ще разполагаме с целия арсенал на закона — специалист от Скотланд Ярд, местните спецове и несравнимия сър Джордж — цяло съзвездие от таланти! — заяви Джо с лековат и успокоителен тон. — Но трябва да знам, Алис, докъде се простира близостта ти с Реджа Кхан?

— Разправих му защо ме изнудват още при първото писмо. Тоест, че съм си присвоила самоличността на Алис. Беше рисковано, но трябваше да се доверя някому. И никога не съм имала повод да съжалявам за решението си. Той не задава въпроси — винаги е бил много разбран. От племето патан е, а те са родени конспиратори, най-добрите в света. Многократно ми е давал да разбера, че мога да му имам вяра. Знае, че съм с фалшива самоличност, но изобщо не му пука. — Тя се разшава неловко. — Джо, не съм споделила с него всичко, което ти казах тази вечер. Няма и понятие за… кариерата ми във Франция. Както и за Корсовски, и за другите.

— Е, няма да го научи от мен. Това изобщо не ми влиза в работата.

— Не искам да разбере. Държа да ме уважава. А за момента е така, сигурна съм. Помага ми дискретно и безкористно. Уреди сметките с парите за откупа. И то без никакъв проблем. Бяхме улеснени от редовния характер на сделката. Финансите на компанията са в негови ръце и навярно е измъдрил някои фантомни служители със солидна заплата. Не се интересува коя съм. Пристигнах в Индия с право на власт, от която се възползвах. При това с положителен резултат. Приема ме такава, каквато съм, и би направил всичко, за да… — думите й заглъхнаха и тя се позамисли, преди да добави: — Вярвам му безрезервно.

Лунните лъчи, прокраднали се сред разлюлените клонки, хвърлиха крехък светлик върху несигурното й изражение. На Джо му стана жал при вида на това красиво, но беззащитно лице. Та кому ли можеше тя да се довери безрезервно, помисли си той. Имала ли бе някога истински приятел? Винаги са я използвали, лъгали, прехвърляли от мъж на мъж, докато накрая се озове буквално в лапите на закона. Подирила подслон в прегръдката на човек, който далеч не беше на нейна страна, дори напротив — заплашваше я с лишаване от свобода и бе заплаха за живота й. Ала пряко волята си той питаеше дълбок копнеж да я защити, да я предпази от врага й. Време беше да действа.

Той стана, изправи и нея на крак и пъхна пистолета й в джоба си.

— Стана късно. Ще те изпратя до Главната, откъдето ще си вземеш рикшата. Ако останем така насаме, утре из Симла ще тръгнат много по-грозни слухове. А пътьом ще те осветля как можеш да ни помогнеш по-нататък.

 

 

Джо помогна на Алис да се качи на рикшата и продължи да държи ръката й, после неволно я поднесе към устните си и я целуна. За миг останаха безмълвно загледани един в друг.

— Джо — прошепна Алис с въздишка, — ще ми се да те познавам по-добре. Ти знаеш цялата ми биография, а аз съм в пълно неведение за личността ти. Не е ли странно?

— Е, то няма какво толкова да знаеш за мен — отвърна той. — Аз съм много прозаичен.

Тя го изгледа замислено.

— Преструваш се на такъв, но криеш дълбока душа. — После подвикна на носачите. Рикшата потегли към завоя сред скърцане, топуркане на стъпала и подрънкване на звънчета, а Джо остана на място, докато возилото и дамата в него изчезнаха от погледа му. „Ти знаеш цялата ми биография“, му беше казала тя. Как ли пък не, рече си Джо. Цял един живот няма да ми стигне да узная всички патила на тази забележителна, сложна и честно казано, безкрайно съблазнителна млада жена. Какво е обвинението в подобни случаи? „Намеса в свидетелски показания.“ Е, с такава свидетелка на драго сърце бих се замесил!

Обърна се и понечи да си тръгне, когато от мрака долетя леко ироничен глас.

— „Що бродиш, рицарю въоръжени, тъй бледен и самотен?“

В оскъдната улична светлина се очерта силуетът на Чарли Картър.

— Къде бродиш, капитане? Май се каниш да нагазиш лука, а?

Джо възкликна с искрена радост при появата му.

— Надали ще ми кажеш как, по дяволите, ми хвана дирите?!

— Фасулска работа! Проследих те след сеанса. Същото сториха и носачите на рикшата на Алис, както и две улични псета, „и хукнаха подире му клисарят, гробарят и господарят“. Сигурно цяла Симла ври и кипи в момента.

— Е, голяма работа — рече Джо. — Ама наистина ми е драго да те видя и знаеш ли какво? Умирам за едно питие! Има защо да се почерпим тая вечер!

— Хм, чудна работа — точно тъй се изказа и сър Джордж. Всъщност той ми нареди да те доставя в дома му, а щом ти се ще питие, надали ще намериш другаде по-качествени напитки. Искаш ли да идем пеш? Тъкмо ще си проветрим мозъците и ще ми разкажеш туй-онуй от задушевния си разговор с Алис.

Когато стигнаха резиденцията, видяха, че бе цялата осветена и навсякъде щъкаха слуги.

— Сър Джордж е дал официална вечеря и гостите тъкмо си тръгват — информира го Чарли. — Ето, последната карета тъкмо потегля. Давай да влизаме.

Завиха и заедно влязоха през една странична врата. Насреща им се зададе сър Джордж, нагласен с фрак и губернаторски такъми. Явно вечерята е била от най-тузарските.

— Тъкмо навреме! — гръмко възкликна той. — Бива си го Скотланд Ярд! Чаках ви, ама не знаех кога ще се появите, нито в какво сте се забъркали. Дайте да идем в библиотеката. Какво да ви поръчам? Кафе? Разбира се. И бренди за героите? Ние тримцата сме герои от класа, а?

Той плесна с ръце и още преди да бе довършил думите си, на масата се появиха чаши, гарафа и висок сребърен кафеник.

— Ами — рече Джордж, когато тримата се настаниха — аз чух за сеанса. Много находчиво хрумване! И нестандартно! Хич не ми е ясно как си съумял да придумаш Чарли Картър да ти съдейства в тоя пъклен замисъл, но май е имало ефект. А сега ми се ще да разбера какво стана после? Дочух, че си изчезнал в нощта с оная красавица мисис Кониърс-Шарп, но следите ви се загубили в една рядко посещавана градина, където сте прекарали безбожно дълго време заедно, кажи-речи, като две влюбени гугутки. И май не е било само шушу-мушу, а? Не се впрягай, искам да знам само какво ти каза тя! Другото не ме…

— Джордж! — сряза го Джо. — За бога, недей да си фантазираш! Но си прав, че научих доста неща от нея.

— Хубаво! — отвърна Джордж. — Няма да казвам „нощта е пред нас“, тъй като времето доста напредна, но все пак давай — ние целите сме слух.

Джо отпи от предложената чаша, запали предложената пура, кръстоса крака, отпусна се връз възглавничката в креслото и се съсредоточи.

— Първо на първо — поде той — беше ми признато, вероятно единствено на мен, макар да звучи невероятно, че наистина имаме случай на фалшива самоличност. Жената, позната като Алис Кониърс — и за мен тя винаги ще си остане Алис — всъщност е Изабел Нютън, известна още като Изабел дьо Ньовил. — И той им разправи за разкритията си относно катастрофата край Бьон. Двамата го слушаха в захлас.

— Таквоз чудо не бях чувал! — възкликна Джордж и се обърна към Чарли: — А ти подозираше ли нещо от тоя род?

— Абсолютно не — отвърна Чарли. — И ако не ставаше въпрос за самопризнание, никога нямаше да повярвам. Дори сега храня известни съмнения.

— Второ на второ, Алис е обект на изнудване — продължи Джо. — От един човек или няколко души, неизвестно дали индийци или англичани, нито от какъв пол, които от самото начало са наясно с истинската й самоличност. И тя си плаща, вече три години. Изнудвачите имат сметка да я запазят здрава и читава и са решени на всичко, за да я опазят, включително и на убийство. Едно е сигурно — ако разберем кой я изнудва, ще се доберем до убиеца.

Джо обясни системата на превеждане на парите чрез Робъртсън.

— Нужно е само да проследим следващото плащане. Казах на Алис да я кара постарому. Ако всички постъпим така, изнудвачът няма да заподозре, че знаем за фалшивата й личност. Сега е моментът да заложим клопка. Съществува голяма вероятност да запазят досегашната схема на действие, тоест да изискат отделна сума за елиминирането на Корсовски. Налага се до голяма степен да разчитаме на Робъртсън, да изкопчим от него всичко, което знае, и да го привлечем да ни съдейства.

— На думи звучи много лесно — отбеляза Чарли.

— Нямам никакви илюзии — заяви Джордж. — Проблемът е много сериозен. Ако сме в състояние да го докажем — а това все още е под въпрос — може да повдигнем обвинение в измама срещу Алис, но какво ще спечелим от това в дългосрочен план? Май нищо. Ако изнудвачът разбере, ще изчезне начаса.

— Значи няма да предприемем нищо срещу Алис? — попита Чарли с нотка на негодувание.

— Не съм казал това — отвърна Джордж. — Само че смятам, че не бива да избързваме. И изрично ви умолявам, Джо, Картър, засега да запазим в тайна откровението на Алис. Ситуацията е извънредно сложна — и от криминална, и от юридическа гледна точка. Като начало нека да уточним кого е измамила Алис (ще продължавам да я наричам с това име)?

— Предполагам — поде Джо, който също бе размишлявал над този въпрос, — че е измамила истинската Алис, онази млада девойка. Тя се е споминала, значи са ощетени и родствениците й, а също и Лайънъл, който е бил неин пряк наследник. Обаче и той е вече покойник, тъй че кой следва по веригата? Е, може и да се изненадате, но според моите сметки това е Реджи. Бракът е невалиден, естествено, но все пак той е посочен за другия наследник в завещанието на дядото на истинската Алис. Значи тя неправомерно го е лишила от петдесет и един процентния дял, който се е полагал на него. Или греша? — попита той неуверено.

— Реджи! — гръмко възкликна Джордж. — Не мога да го трая тоя нехранимайко!

— И по моему не е цвете за мирисане — отбеляза Джо.

— И аз не го понасям — додаде Чарли.

— Значи така — обобщи сър Джордж — „изобличаваме“ (простете за думата) Алис, компрометираме я във всяко отношение — женитбата й е се оказва невалидна, ръководната й длъжност в ИКТК е незаконна, цялата й работа в Симла и Бомбай отива по дяволите и на нейно място на трона се възцарява тоя непрокопсаник Реджи! Хубаво я свършихме тая вечер, няма що!

— Джордж, какво искаш да кажеш? — попита Джо.

— Искам да кажа, че мисля да основем спомагателно дружество, изцяло с частни капитали. Ще вземете ли участие? Смятам да го нарека „Анонимни любители на измамата“ или „Дружество за защита на Алис Кониърс-Шарп“. Желаещи да закупят акции?

Поради скорошния спомен от сбогуването си с Алис в края на градината Джо бе донякъде изкушен от предложението. Чарли Картър обаче, останал недокоснат от чара й, върло се възпротиви.

— Сигурно се шегувате, сър! — заяви той възмутено. — Надали ще дръзнете да съчувствате на една престъпница! Измамата е углавно престъпление и въпреки моралния конфликт, не би следвало да го оставите без наказание.

— Добре де — отвърна Джордж, — логично е да се цупите на предложението ми, но нека поне се споразумеем да успокоим топката. Засега да оставим нещата на това дередже. Да следваме естествения развой на събитията, които може би от само себе си ще ни отведат до убиеца. Не ви заповядвам — и бездруго нямам правомощия при дадените обстоятелства — но ви приканвам да проявите разбиране.

И той ги изгледа строго.

— Е, какво ще кажете?

— Тъй вярно, сър Джордж — отвърна Картър.

— Тъй вярно, сър Джордж — отвърна Джо.