Барбара Клевърли
Рагтайм в Симла (12)

Глава дванадесета

На следното утро Джо взе рикша до Главната, където слезе пред украсената в зелено и златисто фасада на магазин с надпис „Ла Бел Епок“. На ярко осветената витрина бе изложена единствено рокля от червен сатен върху лъскава месингова поставка. Бутикът изглеждаше едновременно тузарски и уютен. Брей, мислено възкликна Джо. Беше донякъде объркан — от една страна, изгаряше от професионално любопитство, а от друга, се притесняваше, като всеки мъж с деликатна натура, от перспективата да нагази сам на женска територия.

„Ама нали съм ченге, при това от най-висока класа, а не някой смотан гимназист! Влизам наперено и толкоз!“

Вратата се отвори под лекия му натиск и той пристъпи в уханния сумрак, осветен от приглушени лампи, разположени сред тъканите. Две англичанки, застанали една до друга, обсъждаха шумно дневни тоалети, предложени им от продавачките азиатки, а някаква дама в скъпо облекло следеше отстрани развоя на сделката. Сигурно беше мадмоазел Питьо.

Тя погледна дружелюбно Джо, без да прекъсва деловия разговор.

— Мисля, че няма да съжалявате, мадам — тъкмо казваше тя в момента. — Вие как мислите? — обърна се към другата дама. — Според мен зеленото много би подхождало на мадам. Мери, отнеси тази рокля в пробната. Да прибавим ли и синята? За жълтата не съм сигурна — мисля, че мадам би се обезличила в нея. Макар че лейди Еверет ни изненада с избора си на тоалет в нюанс на нарцис на вицекралския бал. Заповядайте да ги пробвате.

И тя отпрати в задната част нетърпеливите клиентки и продавачките, помъкнали купчина дрехи.

Тази кратка суматоха даде на Джо възможност да разгледа мадмоазел Питьо. Беше на около четиридесет и една-две години, с модерно подстригана черна коса и очарователен френски акцент. Макар да бе висока и слаба, едва ли някога е била красавица, дори в разцвета на младостта си, прецени Джо. Имаше бледа кожа, тъмнокафяви очи, голям нос и широка, дружелюбна усмивка. Към клиентелата се отнасяше с почтителност, примесена с лековат хумор и заговорническа нотка, което много допадна на Джо.

Тя се обърна към него.

— Мога ли да ви помогна, сър?

— Търся собственичката, мадмоазел Питьо — отвърна Джо и подаде визитката си. — Аз съм капитан Джоузеф Сандиландс от Скотланд Ярд и бих желал да поговоря с нея за малко.

— Жан-Мари Питьо — протегна му тя ръка. — Драго ми е да се запознаем. Заповядайте, капитане. По-добре да отидем в кабинета ми.

Подвикна на една от асистентките си да донесе чай, после го въведе в малка стая. Като разчисти платовете и купчините каталози от двата стола, тя му предложи да седне, а сама се настани край отрупаната работна маса.

— За Алис ли става въпрос? — попита тя. — И за убийството на горкичкия й брат миналата година? Бях с нея в Анандейл, когато научихме новината. Какъв ужас! Ще се радвам да ви помогна, с каквото мога. Не се сещам за нещо, което вече да не съм сторила или казала, но може би Скотланд Ярд е попаднал на нова следа?

— Говорите английски отлично, мадам — рече Джо.

— Разбира се. До неотдавна не говорех езика ви, но щом се запознах с Алис, двете сключихме сделка. Когато ме взе на работа — предполагам, че сте в течение… — Джо кимна и тя продължи. — … Алис знаеше френски, колкото бе понаучила в училище, а пък аз бях много скарана с английския. На кораба за Индия тя ме учеше на английски, а аз нея — на френски. Все още си даваме уроци, когато имаме възможност.

— Често ли се срещате? Поддържате ли връзка с Алис?

— Да. Останахме добри приятелки. Тя никога не се е отнасяла господарски с мен. Широко скроен човек е моята Алис. Все повтаря, че съм й спасила живота. Това не е вярно, разбира се. Но след Бьонската катастрофа тя попадна под моите грижи и аз вложих цялото си старание. Беше истинско блаженство да я гледам как се съвзема след изпитанието, макар че ако изобщо ми дължи нещо от оня период, то е дреболия в сравнение с щедрия й жест — да ме доведе тук и да ми помогне да основа „Ла Бел Епок“. Всичко това — и тя махна наоколо — дължа на Алис. За никого не е тайна. Тя ми даде пари, за да подхвана бизнеса, и все още има известен дял.

— Финансов дял?

— Не. С радост заявявам, че отдавна си стъпих на крака и бизнесът ми носи добри доходи. Ала тя продължава да ми помага с безценните си съвети. Аз й се отблагодарявам с… как да го нарека? — приятелство, лоялност, дискретност. А в такова затворено и клюкарско общество като Симла това никак не е за подценяване, капитане.

— И в какви точно са безценните съвети на мисис Шарп? — попита Джо. Тази жена тук сигурно беше най-близкият човек на Алис Кониърс-Шарп, даже по-близка от съпруга й, затова не биваше да я пришпорва въпреки настървеното си любопитство.

Мари-Жан незабавно отвърна:

— Тя е много умна. Съвременна жена със свеж поглед върху бизнеса. Не й пука за съществуващите правила, наложени в продължение на векове от мъжете. Въобще не се съобразява с тях! Вместо да се мъкне по разни опушени и вмирисани на уиски клубове (където и не биха я допуснали), за да се среща с бизнес партньори, тя сама диктува правилата. Променя всичко с един замах. Щом съзре някоя ниша за бизнес, веднага се заема да я запълни. Когато пое ръководството на ИКТК, компанията се занимаваше предимно с износ — чай, памук, индиго, ориз — което все още прави, но с пристигането си от Англия тя мигом схвана, че в Индия има пазар за луксозни стоки, липсвали по време на войната. Започна да внася шампанско, уиски, консервиран хайвер, шифонови одежди от Париж, клавесини от Ню Йорк — снабдява тукашния пазар с всичко това и то се харчи добре. Пък и умее да предвижда какво ще пожелаят да купят хората в следващия момент.

— Това е невероятен талант у една тъй млада и неопитна жена, не мислите ли? Вие самата сте се запознали с нея, когато е имала още жълто около устата си, тъй да се каже. Били сте свидетелка на метаморфозата й от непохватна девойка в нахъсана бизнес дама. Бяхте ли изненадана от това?

— Не бих казала — отвърна Мари-Жан и го погледна замислено. — Бях свикнала на изненади от страна на Алис. Първата беше…

В този момент вратата се отвори и внесоха подноса с чай. Мари-Жан наля две чаши и продължи.

— Коприненото й бельо ми даде представа каква сложна личност бе тази девойка — усмихна се тя благо.

— Копринено бельо ли? — възкликна Джо изненадано.

— Да. Знаете, че бях сестра в болницата в Бьон и ми възложиха да се грижа за Алис, когато я докараха на носилка. Определиха ме лично за нея. Това не бе обичайна практика, но като единствена оцеляла в злополуката за нея се полагаха специални грижи. Щяхме да носим голяма отговорност, ако бяхме допуснали да умре. Трябваше да бдя над нея денонощно. Впоследствие повикаха най-добрите френски хирурзи, но тъкмо аз я поех в първия момент на пристигането й. Като начало се наложи да смъкна разпокъсаните и омацани в кръв дрехи, за да преценим доколко е пострадала. Спомням си, че бе облечена в тъмносива траурна рокля, доста безлична, типично английска — позасмя се тя. — Изработена от качествен материал, но забележително грозна и демодирана. Общо взето, целият й гардероб се състоеше от подобни тоалети, умело подбрани за добре възпитана девойка от нейния ранг, тръгнала за Индия. И представете си колко се шашнах, когато под тези грубовати дрехи се натъкнах на фино бельо от зелена коприна с етикет от Париж! Двете с компаньонката й мис Бенсън, трагично загинала в катастрофата, бяха прекарали два-три дни в Париж, където момичето бе дръзнало да се обзаведе с най-модерното бельо! Според мен това бе първата проява на бунт срещу задушаващата еснафщина на средата й. На пръв поглед бе хрисима девойка, но дълбоко в себе си е копнеела за романтика, лукс и мода. Веднага ми допадна!

Джо се усмихна. Спомни си как навремето и голямата му сестра Лидия го закле да мълчи за някаква фриволна прасковена измишльотина, която тя нарече „боди“ и пъхна в шкафа му за спортни дрехи, далеч от зоркия поглед на икономката.

— Първата проява на бунт? — подпита той.

— Първата от многото! Тя гореше от хъс да нагази в истинския живот. Беше схватлива и охотно разговаряше с хора от всяка класа, мъже и жени, очароваше всички поред, вслушваше се в съветите им и ги осмисляше. Беше като попивателна за нова информация.

— С други думи — огън жена? — въпросително подметна Джо.

— Аха! И то не само по отношение на бизнеса. Навярно сте дочули, че посвещава голяма част от времето си на благотворителност.

— Да, тя самата ми разправи за дейността си в болницата. Значи е решителна и работлива. И все пак отпуска ли се понякога? Умее ли да се забавлява?

— Прави го непрекъснато! Обожава музиката, особено джаза… Основа танцова група за момичета, освен това членува в Спиритическото общество, в Дружеството на театралните…

Джо я прекъсна.

— Спиритическо общество ли споменахте? — попита той с нотка на неприязън. В Лондон хората бяха пощурели по тъй наречените „екстрасенси“ — бивши изпълнители в мюзикхоли, намерили ново поприще за артистичните си заложби в периода след войната, обирайки парите на мнозина наивници, които копнееха да установят контакт с безследно изчезналите си близки. Джо от опит знаеше, че много от случаите на изнудване и злоупотреба водеха началото си именно от такива спиритически сеанси.

— Това е напълно безобидно, капитане — рече тя, доловила неодобрението му. — В Симла отдавна мина времето на мадам Блавацка, но си имаме местна пророчица, която се ползва с много добра репутация — мисис Фриймантъл.

Джо си записа името, а Мари-Жан продължи, твърдо решена да разсее съмненията му по въпроса.

— Сеансите й се посещават от най-отбраните хора в Симла, в това число и Алис — в интереса й няма нищо необикновено. А и мисис Фриймантъл има дарба. Макар аз самата да не съм вярваща, трябва да призная, че е много добра в бизнеса си и никому не е навредила. В най-добрия случай носи утеха на хората, а в най-лошия става дума за безобидна игра.

Джо си науми да поговори с Картър по този въпрос. Споменаването на спиритическите сеанси бе като червена сигнална лампа. Промени темата, за да не издаде пред Мари-Жан обзелия го интерес.

— Тъй, значи Алис е умна, работлива и способна жена, която жъне успехи във всяко отношение. Само че ми се струва, че в тази идеална картинка нещо куца… може би бракът й с Реджи Шарп? Според вас добре ли е постъпила, като се е омъжила за него?

Благата физиономия на Мари-Жан мигом придоби студено, неприязнено изражение.

— В оня момент Алис ме убеди — всъщност убеди самата себе си — че това е далновидно решение. — Тя се умълча за малко. — Но ако съм разбрала намека ви, според вас не е било така?

— Аз не съм съдник.

— Е, вече е твърде късно! — възкликна тя. — Запознали сте се с Реджи и сте разбрали що за стока е! Това е преобладаващото мнение за него в града.

— Какво по-точно?

— Ами че е пиянде и фукльо и никак не е прилика на Алис! — отвърна тя със сподавен гняв и презрение.

— Според вас той е скандална личност — а смятате ли, че може да бъде и опасен?

— За кого?

Джо остана безмълвен и я погледна красноречиво.

— Да, смятам — продължи тя. — Той би унищожил всеки, който застрашава охолния му начин на живот, в това число и съпругата си.

— А и самата Алис се напъхва в устата на вълка, като се опитва да озапти мераците му?

— Влиза направо в устата на тигъра! Реджи изобщо не е хрисимото добиче, за което тя го мисли!

Тревогата и загрижеността й бяха тъй заразителни, че Джо неволно влезе в тон с думите й.

— Може би ще се успокоите донякъде, мадмоазел Питьо — поде той, — ако ви кажа, че тъкмо вчера самата Алис сподели с мен подозренията си в тази насока, тъй че в момента проучваме въпроса. Въпреки това приятелите й трябва да са нащрек. По моему тя наистина се опасява за живота си. Моля ви, мадмоазел, потърсете ме, ако надушите нещо гнило.

— Благодаря, капитане. Ще постъпя точно така.

Тя се разшава и хвърли поглед към вратата на залата, откъдето отново се дочуха гласове. Явно искаше да се върне към работата си. Джо се изправи и се накани да си тръгва, като й благодари за гостоприемството. Когато се озова до вратата и хвана дръжката й, той се обърна и подхвърли:

— Почти забравих да ви питам… простете за прозаичния ми въпрос, но такава е практиката. Къде бяхте в понеделник, между дванайсет и пет часа следобед?

Тя се стъписа за миг, после бавно отвърна:

— Имате предвид, когато убиха онзи руснак? Чакайте да видя… Дали да погледна в тефтера си? Не, като че ли си спомням. Обядвах в хотел „Гранд“ с един производител на ръкавици от Бомбай докъм два часа, даже малко по до късно — но няма как да го питате, тъй като отдавна замина за Калкута. После отидох до склада да проверя последната доставка с две от асистентките си. Момент… да, бяха Сумитра и Рене. Желаете ли да ги извикам?

Джо кимна отрицателно.

— За момента не е необходимо, мадмоазел.

Той се поклони на дамите и се изниза от бутика с въздишка на облекчение. Помая се малко, застанал на слънцето, докато се ориентира, после реши да иде пеш до хотела, за да провери думите на мадмоазел Питьо. Спомни си коментара на Картър за добрите стрелкови умения на тукашните дами и макар акуратната мадмоазел Питьо да бе последният човек, в когото би се усъмнил, Джо се придържаше към принципите си. Убийството бе извършено точно в три без петнайсет и ако тя наистина бе обядвала в хотел „Гранд“, не бе имала никаква възможност да се озове на пет мили, да полегне в засада и да тегли куршума на Корсовски.

 

 

Щом стъпи в „Гранд“, към него начаса се запъти салонният управител, още по риза в този ранен час, улисан в работата си, която неохотно прекъсна. Джо му показа служебната си карта, с което успя да задържи вниманието му, и поиска да види резервациите за понеделник. Управителят посочи една голяма книга в кожена подвързия, положена върху стойка край двойната врата на ресторанта. Отгърна две страници, мърморейки:

— Понеделник… нямаше голяма навалица. Далеч не всички маси бяха резервирани.

Джо погледна краткия списък. Имаше резервация за един часа на името на мадмоазел Питьо и неин гостенин.

— Какъв е бил този гостенин — някой изискан господин?

— М-да, един французин. Мосю Карньо — отвърна салонният управител с половин уста. — Той ни е редовен клиент. Мадмоазел Питьо винаги посреща тук деловите си партньори.

— Значи я познавате добре?

— Тя също ни е редовен клиент, сър. Обядва тук два-три пъти месечно.

— И в колко часа си тръгнаха?

— Някъде около два и половина, три часа, сър. Желаете ли да узнаете какво са поръчали? — студено добави той. — Ще повикам келнера…

Джо му благодари и се сбогува, след което се насочи към полицейското управление, за да види докъде бе стигнал Картър. Докато вървеше и зяпаше възхитено витрините, той спря като закован пред един бижутериен магазин.

Погледът му бе привлечен от наниз с перли. Сред изобилието от бляскави накити, смарагдови пръстени, сапфирени огърлици и диамантени обици колието се отличаваше със семплия си дизайн. Беше изложено на поставка от черно кадифе и дискретно грееше с прецизно шлифованите, висококачествени перли. Също като колието на мадам Флора.

Влезе в магазина, без много да му мисли. С облекчение забеляза, че нямаше други клиенти. Долови лека тръпчива миризма — дали от благовония? — и когато очите му свикнаха със сумрака, проумя, че мястото бе твърде различно от бижутерийните магазини, с които бе свикнал в Лондон на аркадата Бърлингтън. Освен разкошните накити бяха изложени и доста антики. Дали бяха за продан, или служеха само за украса тия тибетски призрачни маски, бродираните ковьори от Кашмир, купчината пищни китеници и камите в сребърни ножници?

Докато гледаше в захлас, продавачът, който бършеше прах в задната част на помещението, се приближи към него. Красиво местно момче с тюркоазени очи, по-прекрасни от скъпоценни камъни, учтиво го заговори на английски, като попита с какво би могъл да услужи на господина. Джо попита дали може да разговаря със собственика. Той мигом изникна от задната стаичка, сякаш дочул думите му.

Мъжът бе на средна възраст, с правилен нос и зорки очи — приличаше на източноевропеец, дори донякъде на турчин. Той кимна на Джо и заговори английски с акцент.

— Робъртсън, Сесил Робъртсън. С какво мога да ви помогна, капитан Сандиландс?

Джо го погледна ошашавен. Робъртсън се усмихна снизходително.

— Доколкото ми е известно — а аз имам очи и уши навсякъде — в Симла се навърта един-единствен полицай от Скотланд Ярд, и това навярно сте вие.

Джо му подаде визитката си.

— Не съм тук официално, нали разбирате, Робъртсън? Отбих се по лична работа. Нямаше как да не забележа това прекрасно перлено колие, което много би се понравило на… ъъъ — нарочно смотолеви Джо и съжали, че в сумрака не се видя как се изчерви. — Тъй де, много е красиво, та си рекох, че може да ми свърши работа… схващате ли?

Робъртсън се усмихна и продължи да слуша.

— С две думи, кажете ми колко струва?

— Това колие е някъде към хиляда рупии, капитане. Както сам отбелязахте, то е великолепно. Перлите са уникални по размер и плътност, и са изящно обработени. Желаете ли да го погледнете отблизо? — усмихна се той. — Предупреждавам ви, че само да усетите тежестта и копринената повърхност на перлите, няма да искате да ги пуснете.

Джо поклати глава.

— Съжалявам, но хиляда рупии са твърде солена цена за един лондонски полицай. Е, какво пък — въздъхна той, — ще трябва да се задоволя с кутия бонбони и букет от цветарницата на мадам Флора.

Докато казваше това, той зорко следеше реакцията на човека, чието колие двойник красеше шията на въпросната дама. Ала остана разочарован — собственикът запази благото си изражение.

Джо се сбогува, като още веднъж изрази съжалението си, и младият продавач го съпроводи до изхода. Остана на тротоара, загледан за миг в колието. Спомни си още и двойката перлено-диамантени обици, които вървяха в комплект с него.

Какво не би дал, за да надникне в кутията за бижута на мадам Флора!

Преброи до десет и нахлу обратно в магазина.

Робъртсън, който тъкмо даваше нареждания на момчето, го погледна изненадано при неочакваното му завръщане и промененото му поведение.

— Имам един въпрос — заяви Джо. — Това вече е професионално запитване и настоявам за незабавен и верен отговор. Кой в Симла е най-редовният ви клиент? Имам предвид кой харчи най-много пари във вашия магазин?

— Мисис Шарп — отвърна продавачът недвусмислено. — Алис Кониърс-Шарп.