Барбара Клевърли
Рагтайм в Симла (16)

Глава шестнадесета

Като се изправи криво-ляво, тя се запрепъва напред и излетя на улицата с ужасен вик. Спусна се да бяга сред вечерната тълпа, като ловко се провираше между разхождащите се двойки, без да поглежда назад. Джо с изненада установи, че тя държеше курс на юг — подмина „Ридж“, християнската църква и продължи по посока към гористите хълмове, където се намираше резиденцията на сър Джордж. В последния момент обаче свърна встрани и обутите й в сандали крака все тъй скоростно я понесоха към тъмна задна уличка между две редици къщи. Джо я последва и видя как изчезна в някаква сводеста порта.

Той също влезе и се озова сред ограден със зид двор. Щом очите му посвикнаха с тъмнината, съзря тясно стълбище, водещо към по-горно ниво, от което по белезникавата стена се спускаха водопади от цъфнали увивни растения и пълзящи рози. Той опипом сложи крак на стълбата и се заизкачва нагоре.

Тишината бе нарушена от рязко щракване.

Някой отгоре бе махнал предпазителя на пистолет.

— Стой на място! Още една крачка, и ще те гръмна, който и да си!

Говореше на пресекулки, а гласът й бе изпълнен с ужас.

Беше се облегнала на парапета до стената. На лунната светлина Джо мерна блесналата цев на револвера.

— Стой на място! — повтори тя.

— Алис, защо си тъй разстроена? Аз съм — Джо Сандиландс. Идвам с добро.

Последва кратко мълчание.

— Джо? Уф, Джо! Слава богу! Сам ли си? — после добави: — Онуй нещо… да не е тръгнало по петите ти?

— Само моя милост е тук, Алис. Нека да се кача, а? Дай да седнем и да изпушим по една цигара. Да се поотпуснем поне за малко!

Докато говореше, той изкачи малко по малко стълбата и се озова при Алис на някаква тераса, заслонена от ароматен жасмин. Нащърбената луна едва-едва я осветяваше, но пистолетът в ръката й ясно личеше.

— Пощади ме! — възкликна той. — Не съм въоръжен. Всъщност не съвсем. Понеже не знаех как ще се развият нещата тази вечер, се запасих с една манерчица от превъзходното „Курвоазие“ на губернатора. Преживяхме доста емоции. Не искаш ли да си дръпнем по глътка?

Алис изхлипа, хвърли се в обятията на Джо и остана вкопчена в него. Той полека се освободи от хватката й и я заведе да седне върху ниския парапет. Настани се до нея, обгърна раменете й и изчака да се поуспокои.

— Искам най-напред да ми кажеш — поде тя, — моля ти се, какво, за бога, или по дяволите, беше това? Истинско ли беше? Съществува ли наистина? Всички ли го видяха? А ти, Джо?

Джо се поколеба. Вероятно при дадените обстоятелства истината бе най-малкото зло.

— Да, беше напълно истински — отвърна той. — Не е било плод на фантазията ти. Не беше привидение. И все пак не е непознат за теб. Срещала си този човек. Имаш ли някакъв спомен?

Алис го изгледа с огромните си неразбиращи очи.

— Нямам представа за какво говориш. Никога не съм срещала такъв… такова нещо. Пък и нали го чу? Търсеше някой с инициали… какви бяха? И. М.? Да, И. М. Изабел някоя си. — Тя потрепери. — Никога повече няма да се вясна на сеанс! Направо обезумях от ужас. Затуй побягнах! Ами онази клетница, мис Тролъп! Видя ли я? Направо се срина под масата. Мисля, че този път мисис Фриймантъл премина всякакви граници! Може би е време да се махне от Симла. Само да узнае нейна светлост за тазвечерното фиаско, и веднага ще я разкара. Не си ли съгласен?

Алис почти се бе съвзела. Само лекият трепет в гласа й и треперещата й ръка напомняха за преживения ужас.

Джо я хвана крепко за раменете и полека обърна лицето й към себе си.

— Изабел — меко рече той, — Изабел Нютън. Няма смисъл. Не можеш да ме заблудиш. И преди да ти щукне да ме гръмнеш като единствен свидетел, знай, че Картър е в течение на всичко, а също и онзи човек от сеанса…

Джо остана изненадан от реакцията й — тя мигом престана да хленчи, изпъна гръб, хвърли му широка усмивка и сви рамене.

— Е, какво пък? Длъжна бях да опитам за последно. — Погледна го равнодушно. — Трябваше да изчакаш още мъничко, Джо, щях напълно да изтрия спомена за случката. Ама кажи ми, какво беше онуй чудо, дето цъфна на вратата? Единственият човек, на когото бегло ми напомня, отдавна е покойник.

— Дълбоко се заблуждаваш. Върнал се е от оня свят. Казва се Симпсън. Капитан Колин Симпсън. Оцелял е като по чудо и е жив-живеничък, като нас с теб. Всичко беше нагласено, за да те хванем в крачка.

— Симпсън? — замислено рече Алис. — Симпсън!

— Аха. Бил е сред малцината богоизбрани, които са оцелели при катастрофата край Бьон. Почваш ли да загряваш?

— Исусе, разбира се! — възкликна Алис. — Мъжът, който пътуваше в нашето купе. Нима още е жив? Как така? И какво прави по тия места?

— Ще ти разкажа как стана, ако и ти ми разкажеш историята си. А междувременно… — Той запали две цигари и подаде едната на Изабел, сетне отвори манерката и предложи: — Струва ми се, че повече от всякога се нуждаеш от глътка огнена вода, тъй че почерпи се. И защо не ми разправиш всичко отначало?

— Отначало ли? — горчиво въздъхна Изабел. — Началото се губи далеч във времето и пространството.

— Няма страшно — успокои я Джо. — Имаме цяла нощ.

— Хубаво, щом си рекъл. Да кажем, че историята започва в една бедна енория в Съри. Баща ми беше коравосърдечен и амбициозен човек, а майка ми се спомина, когато бях на единайсет. Може да се прехвърлим направо в периода на църковното училище. Или пък в Южна Франция, когато бях на седемнайсет. При всички случаи става въпрос за една и съща личност. Пътуването се оказа дълго и завършва тук — макар че „завършек“ е твърде силна дума — в тази частна градина в Симла.

— Мили боже! — ахна Джо и се огледа изумен. — Градина ли? При това частна? На кого е? Ама къде изобщо се намираме?

— В стария квартал на Симла е пълно с всякакви градини, малки и големи. Къщата на тази отдавна я няма, но градината си стои. Била е на семейството на Реджа Кхан. Те са заможна фамилия — по-скоро клан. Притежават обширни имоти на север, към границата с Непал, но навремето са имали и градска къща в Симла. Все още поддържат градината, като знак на преклонение пред местните божества. Идвам тук от време на време. Тихо и спокойно е. Няма жива душа. Ако искам да се срещна с някого насаме, винаги избирам това място. Както и сега.

Тя пое предложената й плоска бутилка и отпи. Закашля се и пръсна слюнки, после пак отпи.

— Е, какво да кажа за началото? Родителите ми бяха бедни, но честни хора… Ако трябва да бъда откровена, всъщност не бяха съвсем сиромаси. И баща ми не беше кой знае каква стока, ама добре си постла в живота!

Джо мислеше трескаво.

— Нютън ли каза? — и в паметта му изникна образът на строг и влиятелен епископ от Англиканската църква. — Да не би да е…? Да не би да е случайно „Нютън чистката“? Той ли е баща ти?

— Същият — отвърна тя. — Епископ Нютън. Бич за грешниците. Последния път, когато го видях, беше скромен пастор. Ясно ти е, че с такъв човек трудно се живее. Но да караме подред. Детството ми беше безрадостно, а след кончината на майка ми нещата още повече се влошиха. Копнеех да се махна от дома си! И извадих късмет. Баща ми имаше една стара приятелка, страшно богата и заклета богомолка — демодирана бабка, която даваше щедри дарения за църковната кауза. Все дрънкаше, че разруши ли се църквата, се рушал и моралът! Прекарваше зимата в Южна Франция с компаньонката си, предана безлична женица, на име Милдред — те май всички компаньонки тъй се казват. И ето че въпросната Милдред бе повалена от шарка! Гръм и мълнии! Ужас и безумие! Нямаше кой да придружи мисис Хайд-Джеликоу в зимното й пътуване до Ница. След много умуване и препирни (че даже и молитви, ако щете вярвайте!) бе решено аз да попълня липсата и да замина за Франция. И тъй след солидна тирада за благоприлично поведение бях отпратена, за радост на баща ми, да разнасям ръкоделието на мисис Хайд-Джеликоу.

— И ти се примири с това? — подхвърли Джо.

— Ами как не! През повечето време висях в една таванска стаичка в огромния хотел в Ница, три етажа над апартамента на мисис Хайд-Джеликоу, с изглед към морето. Тъй като по онова време нямаше още телефони, нейната и моята стая бяха свързани с дълга тръба, през която можеше да ми кресне, ако посред нощ й скимне да глътне малко водица! В ушите ми пропищяваше свирка и аз се втурвах три етажа надолу, загърната в ученическия си халат, да изпълня прищевките на господарката. Не ми беше лесно, но все пак бе за предпочитане пред живуркането в онова забутано Сейнт Саймъндър-Уичкрофт в Съри!

— Да, представям си — замислено рече Джо. — Картинката ми е съвсем ясна. Сигурно ти е допаднала слънчевата зима на юг?

— Така си беше — призна Изабел. — И бездруго нямах голям избор, пък и в цялата работа имаше едно огромно предимство — бабката беше червива от пари, та всякакви там племенници и племеннички, братовчеди, сестри, девери — цялата рода се стичаше през зимата и пролетта да й носи чадърчето, да й навива преждата, да я извежда на разходка по Променад де Англе. И всичко това с една-едничка цел.

— Да се докопат до наследството?

— Точно така! И сред цялата сурия от бедни роднини имаше един, който коренно се различаваше от другите. Май беше внук на някоя от сестрите й. Беше много свестен. За пръв път срещах човек като него. Офицер от флота. Падаше си бохем. Внуши ми, че забавлението не е непременно грях. Не е за вярване, че подобна мисъл никога не ми бе идвала наум. Беше разпределен в Малта. Тя е на един хвърлей място от Ница, затова там бяха разположили бойни кораби. Това му даваше известно предимство пред останалата рода. А също и в моите очи.

— Чакай да отгатна — прекъсна я Джо. — Завъртял ти е главата със сладки приказки и си хлътнала по него, а?

— Божке, капитане! Хич не се учудвам, че си се издигнал толкова високо в службата. Имаш нюх за тая работа. Да, така беше — той ме покори! И преди да почнеш да се тюхкаш за падението ми, нека те осветля по въпроса — чувствах се прекрасно като негова пленница! Той беше страхотен симпатяга! Умееше да живее и се подвизаваше в една бохемска компания от сродни души. Познаваха на пръсти Лазурния бряг. Работата му не беше много задължаваща — изобщо няма да се изненадам, ако е казал на шефа си, че се налага да се умилква на богатата си баба, и онзи му е разписал отпускното. Да, такива бяха ония безметежни времена преди войната. И после се стовари Немезида!^[1]

— В лицето на мисис Хайд-Джеликоу?

— Аха — засмя се Изабел. — Случи се тъй, че една нощ тръбата нещо засече или пък съм забравила да сложа свирката на мястото й. Представяш ли си каква драма? Вратата се отваря и на прага цъфва господарката — леля му — нахлузила нощния си халат и страшно разлютена. Остана като гръмната! Направо ни завари на калъп! И тогава — край! Край на неговите шансове за наследство, край на моя гурбет! Вече бях направила първата стъпка към пропастта. Господарката рече, че незабавно щяла да пише на баща ми и да го уведоми, че дъщеря му била блудница! Как ли ме е изтипосала в писмото си? Ама аз хич не чаках да науча отговора на баща ми. Трябва да кажа, че Едуин — така се казваше младежът — излезе много почтен. Имах само дрехите на гърба си и трийсетина лири. Не беше кой знае какво. Той ми даде още двайсет и пет — май само толкова имаше. „Да не закъсаш, мойто момиче“, тъй ми рече. Само че аз закъсах. По онова време на Ривиерата петдесет и пет лири бяха нищо работа. Тъй като нямах професия, щом парите се стопиха, започнах и аз да правя като другите. Не, не е това, което си мислите! Още не… Започнах да пея. Имаше доста хора от всякакви националности, които просто пееха на улицата. Не че бях кой знае каква певица — нали ме чухте? — ала бях млада и хубава, което, изглежда, допадаше на възрастните господа. Изкарвах достатъчно, като пеех два часа вечер край кафенетата. Веднъж попаднах на компания от веселяци, които бяха окупирали цялото заведение. Някакви чужденци. Заслушах се в приказките им и разбрах, че са руснаци. Знаех някой и друг руски романс…

— Значи историята за учителя по музика е вярна? — прекъсна я Джо.

— Разбира се! Възпитана съм да бъда честна и почти винаги говоря истината. Ей сега ще ви покажа, рекох си аз. Ей сегичка ще ви взема акъла! Нали знаеш, че руснаците са много сантиментални? Подхванах най-сълзливата песен, която знаех. И номерът мина! Те се разцивриха и взеха да ми пригласят на припева. Дадоха ми и последната си стотинка, ама не намазах особено — и те бяха същите голтаци като мен. Обаче ме взеха под крилото си и много ме глезеха, даже ме нагостиха с вечеря. Нещо повече… — Гласът й замря и по отнесения й поглед Джо разбра, че изцяло се бе потопила в спомените си. — Единият беше певец. Ама истински. Фьодор Корсовски. Онази нощ той ме взе със себе си и останахме неразделни цяла година. Обичах го. И той ме обичаше — поне така твърдеше.

— И защо се разделихте? — попита Джо с нескрито любопитство, забравил да се зарадва на правилната си догадка за предишното познанство между Алис Кониърс и руснака.

Алис се умълча.

— Раздели ни Атлантическият океан — промълви тя накрая. — Това достатъчна причина ли е, или да спомена и наличието на съпруга в Ню Йорк, за чието съществуване изобщо не подозирах? Или пък Световната война, която му попречи да се върне в Европа цели четири години? Това достатъчно ли е? — сприхаво добави тя.

— Беше запазил листовката с посланието ти…

— Да, останах безкрайно изненадана… Имаш ли нещо против да я запазя? Това означава много за мен.

— Не, нямам против — отвърна Джо. — Ще я поискам, ако ми потрябва.

— Ето как, отново се оказах сам-сама. На Фьодор му направиха много примамливо предложение от Ню Йорк. Нямаше как да ме вземе със себе си. Остави ми известна сума и аз останах да го чакам да се върне. Само че той така и не се появи. Бях много наранена. И побеснях от гняв! Но знаех какво точно трябваше да сторя. Измежду приятелите на Едуин, с които ме бе запознал, имаше един капитан от Кралския флот. Беше много противен — един такъв червендалест, а очите му все шареха. Похотлив до немай-къде! Но инак беше добродушен и хубавичък. Като разбра, че съм на разположение, тъй да се каже, той начаса ми предложи закрилата си, като обеща да ме настани в уютен апартамент с изглед към морето, някъде в Сен Рафаил. Та този същият апартамент се превърна в прословуто свърталище на морски офицери. Изобщо нямах илюзии, че Бърти ми е верен. Не че аз си седях тихо и мирно! Забавлявах се на пълни обороти. Само че дори хубавите неща свършват, както се казва. Това беше 1914 година — изведнъж по цялото крайбрежие плъзнаха френски войници, подлежащи на мобилизация. Някои бяха много гиздави, особено онези от Чуждестранния легион. Всички имаха парички и копнееха за ласки. Но най-напорист се оказа лейтенант Шасле Ранкур. Беше кавалерист от висока класа. Аристократ до мозъка на костите си! Премести ме да живея в една къща, негова собственост, на хълмовете край Монако. — Тя се умълча. — Погледни ме, Джо. Какво виждам, изписано на лицето ти? Ледено презрение?

— Ами! — възрази Джо. — Ако изобщо виждаш изражението ми в тая тъма, то със сигурност е възхищение. Моля те, карай нататък.

— Е, както вече казах, установихме се в Монако. Ама Шас имаше един недостатък. Всъщност какви ги приказвам? Имаше много трески за дялане, ама най-ужасна бе пристрастието му към рулетката. Място не можех да си намеря, като гледах как с широка ръка пръскаше хиляди, даже милиони франкове. Тия франкове, дето можех да си ги гушна в моите меки, уханни ръчички! Виждал ли си някога заклет комарджия?

— Да, виждал съм — отвърна Джо. — Във Франция бях разквартируван с един такъв тип. Много особена порода са.

— И Шас беше от същата порода. Той бе от старата генерация и в много отношения се придържаше към традициите. А какво правят хората по върховете, когато закъсат с финансите? Свалят картина от стената и я продават. Фрагонар, Ланкре, даже и Шарден. Само че в жилището в Монако нямаше кой знае какви ценности. И какво прави нашият човек…?

Джо подозираше отговора, но се направи на разсеян. Тя продължи, но вече не с предишния лековат тон.

— Шас не беше от сантименталните. Подходи много делово към въпроса и реши да продаде това, от което щеше да спечели най-много пари. Продаде мен. Често се питах на каква цена ме бе спазарил? Купувачът се оказа един белгиец, на име Аристид Мезие, производител на оръжия. Не си знаеше парите, които надали са били от чисти сделки. Възнамеряваше да ме прати в Париж, където притежавал къща на площад „Вандом“. Купил я наскоро и имала нужда от женска ръка. Мили боже! Ако беше станало тъй, сега щях да бъда баронеса Мезие!

— На колко години беше тогава, Изабел? — тихо попита Джо.

— Ами беше 1915-а, значи съм била на осемнайсет или деветнайсет години.

— Но тъй и не успя да стигнеш до площад „Вандом“?

— Не, не успях. Съдбата бе отредила друго. В онези дни всичко беше въпрос на късмет. Може би и сега е така.

Тя потрепери и погледна Джо замислено, сетне се сгуши по-близо и прокара ръка под сакото му, за да потърси топлината и близостта му. Той знаеше, че бе облечена само с тънка копринена рокля и навярно й бе захладняло след разгорещената гонитба. Приятно му бе да усети допира й, даже за миг главата му се замая. Съблече сакото си и го метна връз раменете й, като отново я обгърна с ръце, а нейните благоразумно отстрани от себе си. Не бе забравил, че тази дама беше изпечен стрелец и все още държеше револвер в лявата си длан.

— Изведнъж мъжете изчезнаха от Лазурния бряг. Веселбата свърши. Животът замря. Реших да действам на своя глава. Продадох малкото си бижута и заедно с камериерката си се отправих към Париж. Нахлузих си венчална халка и започнах да се правя на вдовица. Бях решила аз да командвам парада, а не да ме разиграват, както им скимне. Установих се в елегантен апартамент на Авеню дьо л’Опера и сама избирах мъжете, които да забавлявам. Имаше постоянен приток от офицери в отпуска. Вече говорех френски като родена французойка, при това с аристократичен акцент. Определено се превърнах в poule de luxe, капитане — луксозна държанка!

— А как се озова в Синия влак обратно към Южна Франция година след края на войната?

— Това е близко до ума. Всичките ми любовници или бяха загинали, или се завърнаха по домовете си, за да започнат нов живот. Светът се промени необратимо. Озовах се в силно конкурентна среда от истински вдовици, които даваха мило и драго за малко любов и закрила. Отново изпаднах в немилост. Имах единствено хубавите си дрехи. Дори прислужница не можех да си позволя. Получих писмо от един стар приятел, който се възстановяваше от раните си от войната на юг, в Ница. Покани ме да му гостувам. Дори ми изпрати билет за първа класа.

— И тогава се срещнахте с Алис Кониърс.

— Пътувахме в едно и също купе. Останах много впечатлена от нея. Толкова невинна и въодушевена, целият живот беше пред нея! На години бе почти моя връстничка, ала разликата помежду ни бе от земята до небето. Тя тепърва щеше да наследи огромно състояние и да се омъжи, а за мен животът сякаш бе свършил — чувствах се изморена, обезверена, употребена. Бях преживяла толкова много, а не бях постигнала нищо. Завиждах й.

— Толкова много, че си откраднала живота й?

— Не беше нарочно. Изобщо не съм смятала, че ще стане така. Вярвам, че това бе пръстът на съдбата. Импулсивна реакция. Човек не знае, че е способен на такова нещо, капитане, докато не му дойде до главата — в един миг проумяваш, че си единственият оцелял от тоя ужас. Сякаш сам Господ ме изпрати в дамската тоалетна броени секунди преди да полетим в пропастта. Това ми спаси живота, защото помещението бе малко и добре уплътнено с килим и тапицерия. Е, и аз се лашках насам-натам, но все пак бях далеч по-защитена от останалите. — Тя докосна лицето си. — Огледалото се пръсна и поряза бузата ми, спуках няколко ребра и изкълчих китката си, но не бях чак толкова зле, по-скоро се преструвах. Когато се измъкнах от помлените ламарини, съзрях околната касапница. Единствено аз бях оживяла. Само някакво бебе пищеше, но след малко и то замлъкна. Сигурно би трябвало да съм потресена и сломена, но изобщо не се чувствах така. — Тя сбърчи лице в копнежа си да изрази душевното си състояние. — Бях на седмото небе от радост, чувствах се богоизбрана. От всички тия хора само аз бях оцеляла и можех да сторя, каквото пожелая. Разходих се наоколо и огледах спътниците си. Алис Кониърс, това мило девойче, също бе мъртво. Само преди минути кипеше от живот, а сега приличаше на счупена кукла. Каква жестока шега! Само че аз не съм й откраднала живота, Джо. По-скоро съдбата ми го поднесе на тепсия. Видях го съсипан и поломен сред острите зъбери и го вдигнах. Положих го върху себе си — оказа се по мярка. Нали знаеш какво е казал Наполеон? „Аз не съм узурпирал трона. Намерих френската корона в една канавка и я вдигнах с острието на меча си.“ Същият беше и моят случай.

Последва мълчание. На Джо му се стори, че тя се колебаеше дали да продължи. След малко го стори, но с по-остър тон.

— Трябва да знаеш, че Алис Кониърс беше една никаквица! Плиткоумна бърборана! Не притежаваше нито интелект, нито жизнен опит. Е, имаше що-годе някакъв чар, ама изобщо не я виждах начело на ИКТК — та тя и с домашен любимец не можеше да се справи, камо ли с пазарната конюнктура на фирма от такъв ранг. Сигурно щеше да се омъжи за Реджи и да остави нещата в негови ръце. Той на свой ред щеше порядъчно да издои компанията и направо да я довърши.

— Защо ми казваш всичко това, Изабел?

— Моля те, наричай ме Алис. Свикнала съм с това име. И бездруго знаеш истинската ми самоличност.

— Добре, Алис… Не те познавам много добре…

— Можем да поправим този пропуск, Джо — заяви тя с флиртаджийски тон.

— Не те познавам добре, Алис, но едно нещо със сигурност знам — ти никога не казваш и не вършиш нещо случайно. Питам се с каква цел ми разправи всичко това? Вече бях надушил истината, но не знаех подробностите.

Тя се обърна към него с неподправена усмивка.

— Защото и двамата много добре знаем, че думите ми нямат никаква тежест. Дори някой будала да изслуша историята ти, аз ще отричам до дупка! И ти си наясно с това, нали?

— Разбира се. Мнозина биха се застъпили за теб. Доста народ се препитава от дейността на ИКТК. Как ли биха реагирали, ако ти щракна белезниците и ги лиша от присъствието ти? Пък и какъв смисъл има? Едва ли ще са ми благодарни, ако съпругът ти Реджи поеме бизнеса! Ти си кумир за много хора в Симла. Можем да разчитаме единствено на показанията на един полусляп инвалид, с когото сте пътували за кратко преди три години. Дори той самият не си вярва много. Не бих го призовал за свидетел. Пък и големците ще сплотят редици, за да защитят статуквото си. Напълно си права — и двамата сме наясно с картинката. Ето защо отново те питам — защо ми разправи всичко това?

Тя се присламчи по-близо и въздъхна.

— Защото с разкритието си за самоличността ми се излагаш на смъртна опасност, Джо Сандиландс. Длъжна съм да те предупредя. Важно е да знаеш цялата история, за да схванеш причината за дереджето си.

Тя се измъкна полека изпод сакото, освободи дясната си ръка и сложи пистолета си в дланта му.

— Ето, вземи това. На този етап на теб ще ти свърши по-добра работа, отколкото на мен. Запомни, че не само ти знаеш коя съм в действителност.

Тя потръпна, обърна се към него и го погледна притеснено, решена да му набие в главата колко много бе загазил.

— Още един човек в Симла знае. От самото начало! И ще се опитат да те убият по същите причини, заради които затриха Лайънъл Кониърс и Фьодор Корсовски.