Година
(Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма
Сканиране, разпознаване и корекция
Mandor (2001)

Разказът е публикуван под псевдонима Том Антъни.

 

 

Издание:

Списание „PC World“, бр. 6/96


— Имаме гости, Сам. Чуваш ли ме? Не сме сами!

Сам Нийл свали шлема от главата си, изчака да свърши копирането върху дискетата, извади я от устройството и я прибра в джоба си.

— Сам! — дочу той от вградените в шлема слушалки. — Сам, засекли са ни…

Гласът бе слаб, но все пак бе странно, че в него не се долавяше паника.

„Очистете го!“ — представи си Сам заповедта, която полицията сигурно вече бе дала. Но нямаше да бъде преследван от хайка като в старите филми. Екзекуторът на крадец на данни като него щеше да е някоя операторка в изчислителния център.

Просто щеше да бъде изтрит от паметта на компютъра.

* * *

— Човек с такова име никога не е живял тук — отвърнаха му от отдел „Справки“.

Боб Пирсън любезно благодари и прекъсна връзката. Очакваше да чуе именно такъв отговор. С него обаче проверката му не свърши. Ако някой — например Памела — се опъне и каже… Какво? Какъв общоизвестен факт, освен че е неин съпруг? „Та Сам Нийл ни бе съученик! Как тъй не е съществувал? Има го на общата снимка на випуска при завършване на гимназията…“

Точно така! Снимката. Боб отвори базата данни на местното училище и извика въпросната фотография, пазена в архива. На мястото на главата на Нийл се виждаше голям букет цветя, който изглежда се държеше от момичето вляво — Памела, ученическата любов на Сам. И на Боб.

Явно онези от полицията добре си бяха свършили работата. Ако някъде в компютъра изобщо бе останала следа от Сам Нийл, той навярно щеше да е по-нищожен и от литературен герой.

А ако някой продължи да твърди, че го познава, ще свърши или в лудницата, или в небитието — също като Сам. Да престане човек да съществува в компютъра е по-лошо от смърт — потърпевшият губи своята самоличност и заедно с нея всичко останало, включително правото на живот. Няма пари, няма име, няма банкова сметка, жилище, медицинска застраховка, социално осигуряване. Дори не може да бъде погребан.

* * *

Когато Памела му отвори и го покани, Боб пристъпи замаяно, чудейки се откъде да започне. Но всичките му мисли се изпариха, когато влезе в хола и видя Сам да седи в креслото си пред телевизора. Беше се полуизвърнал към него и го гледаше най-невъзмутимо.

— Сам, какво правиш тук? — избухна накрая Пирсън. — Знаеш ли какво я чака Памела, ако…

— Да не си се побъркал, Боб? — прекъсна го Памела. — Защо наричаш „Сам“ съпруга ми Пол?

— Мъжът ти Пол ли се казва?

— Какво, нима не го познаваш вече? — отвърна ядно тя.

Боб я изгледа недоумяващо. После започна да се досеща какво има предвид и се втурна към компютъра върху бюрото пред прозореца.

На екрана отново се появи абитуриентската им снимка. Памела продължаваше да държи нелепия — според него — букет. За миг се почувства още по-объркан, след което разгледа внимателно снимката. Намери лицето на приятеля си на друго място и провери името в текста отдолу — човекът се казваше Пол Ригс.

Появявайки се отново на снимката по този начин, Сам/Пол трябваше да е заместил образа на някой друг, но именно чий? Кой липсваше сега? Боб се опита да си припомни съучениците им един по един и откри лицата им на снимката. Като че ли всички бяха там.

Изведнъж се вцепени. От снимката бе изчезнал той самият. Обърна се гневно и едновременно с това уплашено към Сам.

— Как смееш…

— Не се прави на глупак, Боб. Само ти знаеше кода за достъп. И защо, след като ни засякоха, единствено аз бях изтрит, а ти не? Нима смяташе да накараш Памела да повярва, че никога не съм съществувал?

Край
Читателите на „Малки убийства“ са прочели и: