Джудит Кранц
До утрото на новата ни среща (9)

10.

Сутрешните вестници прошумоляваха в ръцете на Ив, докато ги преглеждаше в слънчевата трапезария. Пол вече беше тръгнал за консулството; двете й дъщери бяха на училище; отличният персонал в кухнята приготвяше обяда, който тя щеше да даде днес на десетина дами от френската общност; предишния ден Ив беше подредила розите из къщата, така че засега можеше да си позволи да прегледа световните новини или поне известията от тази част на света, която вестниците в Лос Анжелос считаха за важна.

Беше май 1936 година. Франция се задъхваше, парализирана от стачки след изборната победа на Народния фронт, между членовете на които имаше изненадващо голям брой социалисти и комунисти; войната на Мусолини срещу Етиопия беше завършила и властта на италианския вицекрал се разпростираше над нови милиони хора от Северна Африка; Хитлеровият Вермахт бе окупирал демилитаризираната преди зона на Рейнланд като предизвикателство срещу Лигата на нациите, ход, открито порицан от Белгия, Англия, Франция и Италия, макар че те не бяха направили нищо, за да го спрат. Голямата новина от Лос Анжелос беше женитбата на Дъглас Феърбанкс старши и лейди Силвия Ашли.

Ив с облекчение се зачете в историята на женитбата. Ето я жената, която според мълвата беше дъщеря на кочияш и която, станала за кратко „звезда“ в едно лондонско театрално шоу, бе успяла да се омъжи за наследника на титлата и богатството на графа на Шафтсбъри. А сега, осем години по-късно, разведена с лорд Ашли, грабваше една от най-големите филмови звезди на Холивуд.

Заинтригувана, Ив се наведе над вестникарската снимка, запечатала момент от бракосъчетанието в Париж. Лейди Ашли притежаваше съвършена елегантност, не можеше да й се отрече. Светлото й вълнено палто беше украсено с огромна, подобна на наметка яка от тъмен самур; над корсажа й, увенчан с четири гигантски орхидеи, висеше огромна огърлица от диаманти и перли; лакът на ноктите й съответстваше на тъмночервеното червило върху усмихващите й се устни. Под тънко оскубаните й вежди надничаха продълговати и почти ориенталски очи. Въпреки класическите й черти тя не можеше да се нарече истински красива. Ив забеляза и някаква студенина в лицето й. До нея силно загорелият Феърбанкс искреше с безпогрешната радост на човек, който се е сдобил с желанието на сърцето си.

Двойката тържествуваше. Бяха се издигнали без усилие над скандалния развод на Феърбанкс с Мери Пикфорд, една година обикаляха света с голямата му яхта като неженени, а като възнаграждение за поведението им получаваха ласкателство и завист. Докато изучаваше фотографията на тази отрупана с лукс и обожание и толкова силно желана от мъжете жена, Ив се питаше, колко от американските домакини, инак привидно шокирани от въпросната женитба, охотно биха сменили местата си с нея? Може би милиони? Десетки милиони?

Хвърли вестника в кошчето. Времената се променяха, а заедно с тях и стандартите и дори тя, която бе толкова сурово съдена някога, трябваше да направи усилие, за да не се превръща самата в досадна съдница.

Но, от друга страна, съществуваха Делфин и Фреди и ако за такива като Силвия Ашли, общо взето, й бе все едно, то тя към дъщерите си имаше задължение. Делфин с лекота преминаваше през годините, които за Ив бяха изпълнени с потискан бунт. Трябваше да признае, че Делфин беше донякъде лекомислено, погълнато от собствените си желания дете и в допълнение родена кокетка, но в характера й нямаше и следа от дребнавост. Беше виртуоз в отношенията си с мъжете, ала, изглежда, не изпитваше удоволствие да кара някой мъж да страда за нея. Беше любящо, жизнерадостно момиче; капризна, да, но в същността си добра. Наистина не личеше да има здрави морални убеждения, но кой ли ги имаше на нейната възраст и особено в този град?

Ив усещаше липсата на Делфин, откакто момичето беше отишло да живее в общежитието на университета. Пол искаше тя да остане вкъщи по време на следването, но университетът се намираше наистина далеч за всекидневно пътуване дотам и обратно. Във всеки случай на Ив й се струваше, че по-голямото й дете ще е много по-щастливо, ако е заобиколено от свои връстници. Вкъщи можеше да пропусне възможността да се сдобие с наистина добри приятели, а според общоприетото мнение човек запазваше през целия си живот точно приятелите от колежа.

Изпитваше дълбока радост от това, че Фреди е все още в гимназията. Когато през следващата есен по-малката й дъщеря трябваше да отиде в университета на Лос Анжелос, Фреди също можеше да избере общежитието, ала Ив тайно се надяваше, че няма да го стори. Тя мразеше американската образователна система, срещу която не можеш дори и да протестираш и която почти автоматически изпращаше децата надалеч; Фреди поне нямаше да иска да ходи в колеж някъде твърде далеч от нейното скъпоценно летище в Драй Спрингс.

От друга страна, Ив се притесняваше, че за разлика от Делфин малката й дъщеря пропуска много от чудесните удоволствия на младостта. Не можеше да се сети за близка нейна приятелка от училищните й години — освен, разбира се, онази въображаема госпожица в Бевърли Хилс. Интересите на Фреди просто бяха твърде различни от тези на връстниците й. Изглеждаше твърде млада, за да е завладяна от страстта за летене, твърде млада и за да е толкова самостоятелна. О, ако Фреди имаше поне малко от характера на Делфин, а пък Делфин — от нейния… Каква си глупачка, рече си Ив и отиде в кухнята; трябваше да се увери, че всичко върви както трябва. Слава Богу, продължи да размишлява, докато преглеждаше купичките за изплакване на пръстите след ядене, слава богу, че от домакинята не се изисква да носи шапка на официален обед, за разлика от гостите. Ето едно нещо по-малко, за което да се безпокои.

 

 

Делфин изгаси цигарата си и огледа спалнята на най-добрата си приятелка и състудентка, Марджи Хол. Луксозната стая, наново декорирана изцяло в розово и бяло, беше храм на неопетненото моминство. Тя не подхождаше на късите, хромовожълти къдрици на приятелката й, на чувственото й младо тяло или дръзките й зелени очи, но както казваше Марджи, щом декорът държеше майка й настрана от нейния личен живот, може да го понесе във всичките му разновидности.

Майката на Марджи се бе развела току-що за трети път и се бе омъжила за четвърти. Наложи им се за третия път да декорират наново стаята на Марджи в дома й в Бел Еър; за трети път, откакто тя и Делфин бяха станали приятелки преди шест години. Това обаче беше единственият начин бившата госпожа Хол да успокоява дъщеря си след поредното причинено душевно страдание, а що се отнасяше до Марджи, бе със сигурност и единственият и много по-приемлив начин на отношение в сравнение с молбите за съчувствие. Какво пък — може би след следващия развод щеше да дойде декоратор, който повече да отговаря на Марджините вкусове.

Сега майката на приятелката й беше в Европа на последния си меден месец; баща й, според слуховете, се намираше в Мексико, но не бяха чували друго по-съществено за него от години. Семейната портиерска двойка, която стопанисваше къщата и не задаваше излишни въпроси, слушаше, както обикновено радио в своите помещения над гаража. Делфин и Марджи се бяха събрали за едно от честите си „преспивания“, за които управителката на дамското общежитие беше поискала съгласието на Ив.

Ив не можеше да не одобрява Марджи просто заради разклатения й домашен живот или заради екстравагантния й външен вид. Според монахините в Сейкрид Харт Марджи Хол беше послушна, изпълнителна и учтива; на всичкото отгоре усърден работар, който получаваше приемливи бележки. Буйна, да, но като се имаха предвид историите на майката, беше цяла благословия, че не се депресираше лесно. Косата? Е, поне тя беше естествена. За нещастие рязко открояваща се, но кой бе в състояние да промени природата.

Ако имаше възможност да надникне по-подробно в жилището на Марджи, Ив щеше да разбере, че неспокойните инстинкти на госпожица Хол са съхранени. Марджи имаше десет пъти повече грим, отколкото притежаваше Делфин, шишенца и туби, наблъскани в драпираната с мъхнат плат тоалетка. Шкафовете й съдържаха смайващ брой натруфени модни вечерни рокли, наметки и обувки с високи токове, всичките предназначени за зряла млада жена, не за момиче на осемнадесет. В едно от тайните отделения на бюрото си Марджи държеше значителен запас от долари, натрупани от честите посещения на двете момичета в нелегални заведения за комар; имаше ги в изобилие из цял Лос Анжелос. Естествено, момичетата отиваха там, винаги придружени от кавалери.

С тези две великолепни създания определено ни върви в играта, споделяха помежду си все повече мъже. Освен това Марджи и Делфин бяха изключително представителни талисмани и кавалерите пъхаха в ръцете им едри банкноти с инструкциите да задържат печалбата или да се върнат за нови суми, ако загубят. Делфин държеше всички дрехи, които купуваше с нейната част от печалбите, в шкафовете на приятелката си.

Отмяната на спиртния закон беше сложила край на незаконната продажба на алкохол и сега, когато хората можеха да получат питие без никакъв риск, се развихри комарджийската лудост. Всеки с необходимите връзки можеше да спечели или загуби големи суми пари в дузините места по дългата ивица, затворена между луксозните клубове на Сънсет булевард и съборетините на брега; колкото и невероятно да бе, комар можеше да се играе и в морето, където водни таксита сновяха напред-назад до корабите „Монте Карло“ и „Джоана Смит“, превърнати в игрални домове.

Делфин и Марджи бяха вече добре известни в клубовете. По тези места шампанското и хайверът бяха безплатни и всеки, който влизаше там, трябваше да е с вечерно облекло. Носеха се слухове, че бизнесът с комара по Западния бряг е превзет от източната мафия, а това само увеличаваше примамливостта на забранената дейност.

Делфин, разбира се, бе взела необходимите мерки, за да не достигнат до родителите й новините за нейния нощен живот. Невъзможно беше кавалерите й да я взимат от общежитието. Подозрителната и наблюдателна управителка, госпожа Робинсън, щеше моментално да се свърже по телефона с майка й, стига да забележеше, че Делфин не излиза с момчетата от колежа. Само че връстниците й бяха започнали вече да й изглеждат прекалено малки и прекалено неизтънчени, че да се занимава с тях.

Двете момичета бяха неразделни, помагаха си една на друга за изпитите и най-важното бе, че двете успяваха да запазят бележките си на приемливо ниво, макар че излизаха да танцуват и да играят комар три или четири нощи в седмицата. Завършваха похожденията си едва при зазоряване с бъркани яйца в Сарди. След това кавалерите им ги връщаха обратно в Бел Еър за няколкочасов сън, преди да започнат часовете. Често отсъствуваха от училище, но понеже и двете имаха способността да запаметяват лесно, наваксваха пропуснатата работа с няколко дни учене.

През съботите Делфин и Марджи взимаха парите от комара и обикаляха из най-добрите универсални магазини; купуваха си нови дрехи и бельо, чувствайки пълно превъзходство към другите момичета от университета, които считаха, че са си прекарали прекрасно времето с посещението на някакъв футболен мач, последвано обикновено от чаша пунш с ром и плодов сок в компанията на тълпа състуденти от мъжкото общежитие.

Двете приятелки си разтриваха взаимно главите, когато им се бе наложило да пият твърде много; опитваха заедно и новите лекове против махмурлук; нямаха нищо против да си разменят кавалерите, тъй като мъжете, общо взето си приличаха; даваха си съвети за най-новите прически и най-модерния жаргон; лакираха си една на друга пръстите на краката; сравняваха техниките на целуване и се предупреждаваха за типовете, които се опитваха да ги накарат да „отидат твърде далече“, понеже все още бяха „добри“ момичета и девствеността им беше важна за тях.

Ала темата, която, изглежда, никога не им даваше покой, беше обстоятелството, че те се чувстваха като обикновени статистки в спектакъла, който се разиграваше вечерно време в ресторантите и нощните клубове на Холивуд. Уви, те не бяха филмови звезди. Въпреки красотата и великолепните им дрехи никой не се вторачваше в тях и не молеше за автографи. Вярно, движеха се свободно в света, за който останалите американци само четяха във филмовите списания, с почти болезнен интерес, но едно нещо беше да те разпознава оберкелнерът на Кокоунът Гроув и съвсем друго да си заобиколен от тълпа почитатели и фотографи.

— Опитай се да погледнеш на нещата така — предложи Марджи. — Ако във вестниците се появеше твоя снимка, да кажем, вашите отдавна щяха да са те заключили на хляб и вода.

— Но снимката във вестника щеше да означава, че съм известна, момичето ми — възпротиви се Делфин, — и родителите ми нямаше да могат да направят нищо.

И двете замълчаха пред лицето на този неоспорим аргумент. И двете познаваха доста актьори, но никой от тях не беше сред изпълнителите на централни роли. Мъжете, с които посещаваха нощните вертепи, бяха ергени и работеха в сферата на бизнеса — актьорите бяха канени главно заради придружаващите ги все още неизявили се млади актриси.

— Горе главата, Делфин — посъветва я Марджи, докато разделяше на две равни купчини припечелените петстотин долара. — Филмовите звезди трябва да стават прекалено рано сутрин, винаги да са влюбени или да разлюбват някого, което, нека си признаем, пречи на лесния живот. Сега обаче не знам ти как си, но аз няма какво да облека довечера, а освен това си губим и времето, като седим тук и преживяваме, защото нито ти си Лууп Велез, нито пък аз съм Ейдриън Еймс… или май беше обратното?

— Отвратителен вкус, Марджи. Мирна Лой^[1] за теб, за мен — Гарбо.

— Хайде, сладур, чака ни голяма нощ; след вечеря отиваме на брега — току-що са открили ново плаващо казино, на дванадесет мили от залива на Санта Моника, и всеки, който държи на себе си, ще бъде там. Делфин! Престани да се превъзнасяш… време е за магазините!

 

 

Фреди беше подранила за урока, но докато говореше с посетителя си, Макгайър й направи знак да се навърта наоколо. Фреди бе срещала вече този човек. Суид Кастели отговаряше за въздушните каскади в относително малкото студио на И. Й. Дейвидсън в Пико. Беше шофирал често до Драй Спрингс, за да се консултира с Мак за проблемите, които се появяваха непрекъснато по време на снимките за поредния филм, разказващ за летците през Световната война.

Когато през 1918 година Голямата война свърши, Терънс Макгайър беше едва двадесет и две годишен и при това герой от фронта. Беше се прибрал вкъщи от Франция с твърдата увереност, че бъдещето на транспорта е в авиацията, и след като направи и няколко напразни опита да създаде малка въздухоплавателна компания, откри, че производителите изобщо не строят самолети, създадени за дълги прелитания между големи градове и пригодени да качват на борда си пътници. С други думи, никой не беше помислил как да печели от летенето. Ако хората искаха да пътуват, можеха да използват железницата.

Накрая Макгайър се беше примирил с действителността и вложи всичките си пари в един „Къртис JN-4“. Едва свързваше двата края с малкия, но иначе солиден самолет; работеше по панаири, където за писти служеха игрищата за бейзбол, местата за надбягвания и дори пасищата за крави. Първо правеше акробатически номера във въздуха, а после качваше пасажери за кръгче, по пет долара на глава, но дойде време, когато хората се съгласяваха да плащат само долар за разходка.

Трябваше да минат двадесет години след уникалния полет на братята Райт, за да бъде заличена авиацията от списъка на откритията. Армията и флотата пък не се интересуваха кой знае колко от самолета като оръжие и за човека, който не можеше да има никаква друга професия, освен летенето, единственото решение бе да отиде В Холивуд и да стане пилот каскадьор в киното.

В продължение на години Мак беше работил в студията „Фокс“, където имаше не по-малко от петнадесет филмови компании. Там той изразходваше умението, темперамента и младостта си безразсъдно и весело в компанията на себеподобни: мъже, които рискуваха за възнаграждения, вариращи от сто долара, ако трябваше да летиш с главата надолу само на сантиметри от земята, до хиляда и петстотин долара, за да взривиш самолет във въздуха и да скочиш с парашут. Пилотът каскадьор изработваше всеки свой цент, излагайки непрекъснато живота си на риск. Макгайър беше летял с Дик Грейс и Чарлз Стофър, с Франк Бекър, Лони Хей, Клемънт Филипс, Франк Кларк и Франк Томик; с Дик Къруд и Дюк Грийн, с Морис Мърфи, Лио Ноумз и Рос Кук. До 1930 бяха останали все още живи само неколцина от многобройните му приятели. Нито един от тях не беше умрял от естествена смърт. Живееха весело и храбро, ден за ден, и умираха млади, сякаш по свой избор.

Когато в началото на новото десетилетие Терънс Макгайър осъзна колко много от неговите приятели шегаджии бяха загубили облога си със смъртта, той изтегли спестените си пари и откри летателно училище.

Всичко беше въпрос на шанс: повечето от загиналите мъже бяха превъзходни пилоти и той знаеше, че рано или късно ще дойде и неговият ред. Беше се измъкнал поне от три дузини умело режисирани катастрофи, разбира се, не без полагащия му се брой счупени кости.

Навярно беше по-различен от колегите си, но той искаше да живее, искаше да види бъдещето. Никога обаче не успя да обърне окончателно гръб на Холивуд и макар че вече не правеше въздушна акробатика, беше построил хангар за стари малки самолети антики; след като ги поправеше, Мак ги даваше под наем на филмовите студии „Спадз 220“, „Джърмън Фокърз Д. VII“ и „Инглиш Кемълс“, за да добави по нещо към несигурните приходи от училището си. Способността на Макгайър да чертае скици и да организира имитации на въздушен бой във военновременна обстановка караше специализираните филмови компании да го търсят постоянно. И все пак старото време му липсваше; липсваха му онези опасни, лоши, големи стари дни.

И Суид Кастели, подобно на Мак, беше работил като пилот каскадьор, преди да се оттегли, но за разлика от нейния инструктор, помисли Фреди, имаше вид на улегнал чиновник, при това порядъчно охранен. До този човек Мак изглеждаше толкова млад в работния си костюм, който иначе беше сигурно на неговите години. Изобщо Мак изглеждаше така, сякаш принадлежеше на друго поколение, много по-близко до нейното, отколкото до това на Кастели. Всъщност според Фреди Мак не се бе променил и на косъм, откак го бе видяла за първи път преди пет години. След разправията с майка й тя го бе попитала на колко години е. Оказа се, че е на четиридесет. Беше по-млад от баща й, макар че и двамата се бяха сражавали в една и съща война. Фреди беше събрала куража да попита дали е женен, а той й беше отговорил, че всички умни пилоти каскадьори нарочно остават неженени и без ангажименти и че щом веднъж е минал възрастта за тия истории, по-добре вече да не променя начина си на живот. „Свърши ли с разпита, хлапе?“

Това беше най-интимният въпрос, който му беше задавала, осъзна Фреди, докато го слушаше как възпроизвежда бой между шест самолета, и все пак тя го чувстваше като най-добрия си приятел на този свят. Смешно е да смяташ за най-добър приятел някой, който положително не мисли за теб по същия начин, продължаваше Фреди. Но така или иначе това бе факт.

Фреди внимателно наблюдаваше Макгайър; кога друг път щеше да й се удаде да разгледа толкова подробно своя инструктор. По време на урок тя беше твърде заета да се концентрира; не можеше дори да обърне глава, независимо че слушаше съвсем отблизо думите му. Мак се превръщаше просто в част от самолета. Щом се върнеха обратно в училището, винаги ограниченото й време не й позволяваше да отдели повече от няколко минути за преговор на урока, а след това, ще не ще, трябваше да се откъсне от летището и да тръгне към къщи. Сега Фреди слушаше инструктора си и почти зримо си представяше траекториите на всеки от шестте самолета, които той управляваше във въздушното пространство около бюрото — толкова живи и точни бяха жестовете му.

Терънс Макгайър беше смесица от шотландец и ирландец. Това можеше да разбере всеки: гъста светлокафява „грива“ с червеникав оттенък, светлозелени, засенчени от изненадващо дълги мигли очи. И, разбира се, едно очарователно добродушно лице, чийто тен никога не можеше да покрие докрай луничките. Какво по-голямо доказателство за произхода му от всичко това. Беше строен и стегнат, висок почти метър и осемдесет, с мускули на гимнастик. Фреди установи още, че начинът му на живот беше оставил своя отпечатък върху Мак. Личеше, че този мъж е живял много повече във въздуха, отколкото на земята. Имаше нещо толкова… толкова освободено в пружиниращата походка на този готов за всякакво предизвикателство мъж, нещо толкова леко в директността, с която се отнасяше към другите, и в бързината и всеобхватността на усмивката му. За Фреди усмивката на Мак винаги бе означавала съгласие с това, което тя харесваше най-много, и наистина, като си помисли сега, той май никога не беше нарушавал негласното им споразумение. Въпреки откритите му, дружелюбни маниери инструкторът й беше суров мъж със способност за самодисциплина и контрол. И тя се чудеше дали някога ще срещне друг мъж с усмивката на Мак, усмивка, на която можеше да повери дори живота си.

— Фреди, бъди добро дете и ни дай още малко кафе. — Терънс Макгайър посочи към кафеника, който подгряваше върху газовия котлон, качен на шкафа за документи.

Тя постави съда на бюрото му.

— Нали нямаш против да си сипя и аз?

— Не, много си малка — отговори Мак автоматично.

— Майка ми ми разрешава да пия кафе — запротестира тя.

— Аз не разрешавам.

По дяволите, помисли Фреди, да не би да съм на две годинки? Та аз съм вече почти на седемнадесет и пия кафе за закуска, откакто съм в гимназията, а тоя пуяк ме третира като хлапе. И продължава да ми вика „хлапе“, а на мен това не ми харесва.

Нацупена и смълчана, Фреди пропускаше разговора покрай ушите си; беше престанал да я интересува. Пък и вече знаеше, че всички зрелищни и сложни маневри във въздушната акробатика се основават единствено на пет прости основни фигури — виражи, тоно, лупинги, изключване на двигателя и свредели, — комбинирани по различен начин.

Множество пилоти катастрофираха в резултат на неумението си да контролират свределите и изключения двигател, затова тя наблягаше точно на тези монотонни и трудни упражнения. Упражненията увеличаваха и способността й да управлява по усет, защото и най-съвършената прецизност не може да замести почти необяснимата способност да уловиш и да се слееш с „душата“ на самолета.

Не, край… Фреди изпита желание да затръшне вратата на офиса зад себе си, оставяйки Мак и Суид Кастели с тяхното бърборене, и да скочи в първия й попаднал самолет. Искаше й се да отлети надалеч. Страстно, до болка копнееше да отлети нанякъде, където и да е, без да се притеснява за разните му там навигации, прецизност, височинни ветрове, контролни точки и изобщо за всичко, което можеше да застане между нея и екстаза. Боже мили, още си спомняше онова изпълващо я чудо, дето не я напусна до края на дебютния й полет; нали и Вечерницата я беше поздравила тогава, а Козирогът сякаш й беше помахал с ръка… Знаеше, че днес няма да може да излети, не беше реалистично, но тя щеше да го направи много скоро, по дяволите! Да, щеше, о, и как още щеше! — стига само да притежаваше свой собствен самолет.

 

 

— Събуди се, Ив, събуди се — настояваше Пол разтревожено, след като бе затворил телефона; не му се случваше много често да разговаря с някого в четири часа сутринта.

— Какво?… Колко е часът? Какво има? — попита тя в просъница, мигайки безпомощно срещу светлината на нощната лампа.

— Делфин е. Телефонира от полицейския участък в центъра. Не разбрах и половината от това, което ми каза, но сега отивам там да я взема. Ще я доведа колкото може по-бързо, но не исках да те оставям тук сама и да откриеш, че ме няма.

— Полицейският участък ли? Да не е катастрофирала?… Нищо й няма, нали? — попита Ив ужасена.

— Не, не, не е това. Не ми обясни много смислено. Каза само, че е играла на чък-а-лък^[2], един господ знае какво означава. Но, скъпа, звучеше ми истерично и още нещо…

— И още нещо?

— Пияна — заключи той мрачно.

След повече от два часа Пол се върна с Делфин; изглеждаше изтрезняла от уплахата, нещастното й беззащитно лице беше максимално избърсано от грима; тя обаче все още беше облечена в скъпата вечерна рокля от креп в щампа от черно и бяло и с подхождащото й, обточено с кожа болеро — така, както бе арестувана на борда на кораба „Рекс“, преустроен за хазартни игри.

Дъщеря им влезе в къщата с цялото достойнство, на което беше способна в момента, но щом видя Ив, избухна в сълзи и се отпусна тежко върху дивана във всекидневната.

Ив се взря въпросително в Пол, но той само поклати глава; неверие и дълбока тъга засенчваха очите му. Ив се премести, така че да може да седне до Делфин, и обхвана с две ръце унилото лице на дъщеря си.

— Хайде, хайде, каквото й да се е случило, не може да е чак толкова лошо — рече тя успокояващо. Това, че виждаше Делфин, иначе винаги овладяна и самоуверена, в подобно състояние, бе единственото, което я накара да приласкае дъщеря си.

— Страхувам се, че е, мила моя — обади се Пол тихо и направи знак с глава, който означаваше, че иска да говори с нея насаме.

— Делфин, скъпа, качи се горе и си сложи някой от старите халати, а после слез в кухнята. Аз ще приготвя нещо за закуска — рече Ив, избутвайки нежно Делфин към стълбите. Едва издържа, докато вратата към старата стая на Делфин хлопна.

— Какво означава всичко това, Пол, за бога?

— Направили са полицейска хайка на един от онези кораби за хазарт — Делфин и Марджи бяха задържани в голяма килия с още много други жени. Всички бяха облечени супер официално като нея и повечето от тях бяха също толкова пияни. Имаше и припаднали. Мъжете държаха в друга килия. Беше истинска лудница — адвокати, хора от рекламата, от студията, фотографи, репортери… Ако не бях дипломат, никога нямаше да я освободят толкова бързо.

— Но кой, за бога, я е накарал да отиде на подобно място!

— Тя ми каза името на мъжа. Не ми говореше нищо. Успях да измъкна и Марджи. Трябваше да я отведа вкъщи — нямаше как. Съмнявам се, че ще изтрезнее до утре. Непрекъснато ме уверяваше, че това е „страхотно място“ — с рулетка, както изглежда, а също й зарове, кено, фаро, блекджек и триста автомата^[3]. По-добро от Тиджуана във всяко отношение. Марджи звучеше като експерт. Обясняваше, че нямало място за безпокойство, защото корабът разполагал със стотици спасителни лодки, така че е абсолютно „безопасно“. — Той опита да се усмихне, но не успя. — Изобщо беше толкова пияна, че не можа да разбере кой съм. Не преставаше да обяснява надуто как тя и Делфин били с печалба от няколко хиляди долара, когато започнала хайката, и полицията откраднала парите им. Настояваше през целия път до входната врата да се опитам да ги върна. Искаше да се бие с полицаите. — Отвращението накара гласът на Пол да прозвучи сухо и безизразно.

— Но… Това е невероятно, Пол, нали… нали? — запелтечи Ив, напълно объркана. — Тези колежани — как могат да ходят да играят покер на тяхната възраст и да карат момичетата да пият толкова много? Що за управителка на общежитие е госпожа Робинсън, щом им позволява да излизат с такива хубавци?

— Ти не разбираш по-лошото, скъпа. Но пък и нямаше преимуществото да слушаш как Марджи беснее. Освен ако всичко, което изрече тя, не е лъжа — а тъй като беше твърде пияна и твърде ядосана, за да лъже, аз й вярвам — с две думи, тя и Делфин са добре известни в хайлайфния нощен живот на Холивуд, свикнали са да се отнасят към тях любезно, както подобава на положението им. Посещават само най-добрите клубове, защитени от подобни мерзости като полицейски хайки. Не можеше да повярва, че някой все пак се е осмелил да ги арестува.

— Нощен живот? Нощни клубове? Какви клубове, за бога!

— Клубове за хазарт, най-първокласните, в тях положително не биха допуснали колежани. Двете госпожици отиват там с мъже, зрели мъже, един Господ знае кои, мъже, които им дават пари, за да играят.

— О, Пол, Делфин не е способна на това! Марджи може би, но Делфин — не.

— Уви, скъпа, и двете. Страхувам се, че не греша. Историята е продължавала цяла година, стана съвсем ясно. Каквото и да се е случило, и двете са в него.

— Не й вярвам! Докато не говоря с Делфин, отказвам да повярвам на това момиче. Никога не съм се доверявала на Марджи и трябваше да си отварям очите, вместо да слушам монахините. — Ив все още не желаеше да приеме фактите, макар сърцето й вече да биеше с подозрение.

— Нека първо да закусим — рече Пол, вдигайки уморено рамене. — Може да занесем на Делфин табла в стаята й. Не ми се ще прислугата да чуе за тази история.

— Искам да отида и да поговоря с Делфин още сега. Как бих могла да закусвам иначе!

Ив завари дъщеря си в момента, когато подсушаваше косата си с кърпа; значи беше взела душ. Делфин си облече някакъв стар халат от бял плюш и седна да се реши пред тоалетната масичка. Раздели внимателно косата си в центъра, така че сега тя падаше, както винаги, на вълни от върха на челото надолу към малката й брадичка. Лицето й беше по-бледо от обикновено, но личеше, че е възвърнала нормалното си състояние, поне ако се съдеше по очите й — бяха ясни и спокойни както винаги, без следи от сълзи.

— Скъпа, баща ти ми каза… и това за Марджи… той мисли…

— Аз бях в колата, мамо, и знам какво каза Марджи — рече Делфин тихо. Имаше някаква отдалеченост в гласа й, сякаш тя искаше да се откъсне от реалността на случилото се.

— Но, скъпа, това е… не, ти не си способна…

— Мамо, наистина смятам, че двамата с баща ми правите от случката прекалено голям въпрос… Ако имах някакъв друг начин да се измъкна от ареста, вместо да ви се обаждам, повярвай ми, щях да го използвам. Шансът за полицейска хайка е едно на един милион, а тази вечер ние се оказахме на грешно място и в грешно време, това е всичко. Попаднахме в клопка веднага щом полицията се качи на кораба. Поне хиляда други се измъкнаха без проблем. Толкова е несправедливо.

— Несправедливо? — Ив не можеше да повярва.

— Почти целият Холивуд можеше да бъде арестуван тази вечер. Там бяха шефовете на студията, всичките най-големи звезди, всеки, който е макар и малко известен. Марджи и аз имахме просто лош късмет. Може да пишат за хайката във вестниците, но няма да споменат имена. Никога не ги споменават, бъди сигурна. Уплаших се, признавам, естествено бях и разстроена, че се озовах в затвора, но тази история няма да се повтори никога. — Делфин наведе главата си, за да провери някакъв отчупен нокът, взе една пиличка и започна да го изглажда.

— Престани да стържеш, Делфин, и ме погледни! Искам да говорим за съвсем други неща! Интересува ме, какво правехте на въпросното място? Комарджийки ли сте? Кои бяха мъжете, които ви заведоха там? Откъде взе тази рокля и болерото? Какво, за Бога, става в твоя живот, Делфин?

— Правиш го да звучи толкова зловещо, мамо. Марджи и аз познаваме мнозина приятни, забавни мъже, които обичат да излизат вечер. Те са ни приятели, нищо повече — отвърна Делфин отклоняващо. — Просто си прекарваме добре… Хазартът е част от излизането, както вечерята или танците, или програмата в клуба. Всички го правят. Просто не виждам какво лошо има — не губим суми, които не можем да си позволим. Всъщност печеля достатъчно, за да добавям към парите, които ми отпускате за дрехи. Знаеш, че не ми се е отразило зле и в училище, следиш бележките ми.

— А пиенето?

— Мисля, че някой трябва да ми е пробутал нещо по-силно от това, което съм поискала. Трябваше да внимавам повече. Също и Марджи. — Делфин погледна открито Ив, очите й, разположени под широкия прелестен щит на веждите, изглеждаха искрени както винаги.

Ив мълчеше, неспособна да понесе мисълта, че Делфин лъже, че е била пияна, при това не за първи път, както сигурно не за първи път играеше и комар.

— На каква възраст са мъжете, с които излязохте? — попита тя настойчиво.

— Джед и Боби ли? Някъде около двайсетте, предполагам. — Делфин небрежно ровеше в шкафа си за някаква дреха.

— А познаваш ли ги достатъчно? — настояваше Ив.

— Доста добре. Страхотни момчета са, надявам се, че вече са се измъкнали от ареста. — Разочарован лек смях разтресе раменете на Делфин; иначе тя се спря най-накрая на една розова памучна рокля и я постави на леглото. — Добре, че съм си оставила толкова много стари дрехи — допълни госпожицата, усмихвайки се на Ив така ведро, сякаш че дискусията им беше приключила.

— Делфин, ще предупредя госпожа Робинсън, че повече не ти разрешаваме да преспиваш у Марджи. Няма да има изключения. Не можем да ти забраним да дружиш с това момиче, но аз не искам да поощрявам начина на живот, който водиш. Двамата с баща ти ще сме сигурни поне, че се подчиняваш на правилата в общежитието и се прибираш в прилично време вечер.

— Не можеш да направиш това! Ще съсипеш живота ми! — Лицето на Делфин се изкриви от внезапна ярост.

— Ти сама разсипваш живота си, доколкото разбирам — отвърна Ив с тон, който не търпеше възражения. Тя се изправи рязко и отвори вратата на стаята. Нямаше смисъл от повече разговори. Трябваше да поставят дъщеря си на място.

Делфин изтича подире й и се опита да я задържи. После се наведе към нея, просъсквайки:

— А коя си ти да ми го казваш?

— Какво? — примига Ив, сякаш не вярваше на ушите си.

— Имам някои въпроси, мамо, щом възнамеряваш да ме третираш като дете. На колко години беше ти, когато живееше с любовник в Париж, а? По-млада, отколкото съм аз сега, нали? И то немного време, преди да се омъжиш за татко! След колко любовници, а?

Ив осъзна какво се крие зад думите още преди мозъкът й да бе успял да ги подреди и осмисли. Остана безмълвна, но затвори вратата с бърз жест, за да не се чуят отвън обвиненията на Делфин.

А дъщеря й добиваше постепенно позата на съдник:

— Научих всичко от Бруно онова лято, което прекарахме във Франция. Каква лицемерка си, мамо. И защо не ме заключиш сега тук, и бездруго си започнала? Така ще си абсолютно сигурна, че няма да повтарям твоите истории. За твое сведение аз във всеки случай съм девствена и възнамерявам да остана такава, но дори и да кажете на госпожа Робинсън, че не мога да преспивам у Марджи, това няма да ме спре. Нима твоите родители можаха да те предпазят да не направиш онова, което си желала?

„След колко любовници?“ — повтаряше Ив, ужасена от въпроса. Безсмислено беше да обяснява на Делфин, тя никога нямаше да разбере истината. Отрова се изливаше в мозъка й, злото беше сторено. Все пак наложи си да говори спокойно:

— Делфин, не дължа никому обяснения за моя живот. Не мога и да ти попреча да слушаш клюките, които все още се носят наоколо; мисли си каквото искаш. Това обаче не променя моята отговорност за теб. Възнамерявам да се обадя на госпожа Робинсън веднага.

— Лицемерка! Лицемерка! — Делфин като че ли бе изпаднала в истерия и Ив излезе от стаята.

Никога нямаше да разкаже на Пол за укорите на Делфин, осъзна Ив, докато слизаше по стълбите, държейки се за парапета като възрастна жена. Подозренията на Делфин ще го съкрушат. След колко любовници? Делфин никога нямаше да приеме истината — а щеше ли да й повярва Пол? Нямаше други мъже след Ален Маре, освен съпруга й, но това беше тема, върху която те не се бяха връщали никога след първата им вечеря в „Риц“. Тя живееше с убеждението, че Пол е проумял поведението й през онези предпазливи, далечни, недостъпни години. Ами ако той просто се страхуваше да пита?

 

 

В Шато дьо Валмон имаше десет големи стаи за гости и по времето, когато Анет дьо Лансел получи писмо от снаха си от Калифорния, повечето от тях бяха вече заангажирани за предстоящите летни уикенди. Това не се дължеше на прочутото френско гостоприемство; продажбата на шампанското караше Ланселови да посрещат гости така често и толкова разточително.

Векове преди организираните в чужбина продажби на френския парфюм и френската мода група млади благородници от Шампан, които притежаваха лозя още от времето на коронацията на Луи XIV през 1666, бяха започнали да рекламират шампанското си, разчитайки на привидно естествената човешка склонност към употребата на алкохол.

Обособявайки се в група, маркиз Дьо Силери, херцог Дьо Мортмар, виконт Дьо Лансел, маркиз Дьо Боа-Дофен и маркиз Дьо Сен Евремонд посетиха най-напред Версай с единствената цел да препоръчат вината от Шампан на Двора, тъй като единствено той определяше модата за всичко из цяла Франция — от копчетата до архитектурата.

След триумфалния им успех във Версай благородниците винари получиха и признанието на Англия, където търсенето на шампанско скоро стана толкова голямо, че диктуваше огромни цени. Не по-малко предприемчивите синове и внуци на тези господа продължиха да пътуват с хиляди мили, за да продават шампанско на великите князе на Русия и на основателите на новата република на Съединените щати. Накрая бяха открити големи пазари и в Южна Америка и Австралия. Подобни мотиви предопределяха и поведението на мосю Мос, когато армиите на Русия, Австрия и Прусия нахлуха в Шампан след отстъплението на Наполеон при Ватерло. Той сякаш насърчаваше офицерското братство да плячкосва бутилките от избите му с убеждението, че по този начин ще накара окупационните сили да добият вкус към шампанското, и воден от поговорката „Който е пил веднъж, ще пие отново“. И щом офицерите се завърнаха по домовете си, те наистина станаха добри клиенти.

Редом с духа на търговската реклама и сделките у собствениците на лозя се разви и едно съвсем не типично за французите отношение към гостоприемството. В Шампан никога не бе имало много хотели, така че в продължение на стотици години семействата от областта бяха приемали посетителите от различни краища на света в собствените си къщи или замъци. Производителят на прочути или на по-малко известни марки шампанско рядко вечеряше сам, освен през петте студени месеца на зимата…

— Чуй само това, Жан-Люк — възкликна виконтеса Дьо Лансел; тя беше толкова развълнувана, че четеше на глас от писмото на Ив през изречение: — „… важно е за Делфин да събере опит… свят, в който традицията играе важна роля, в който тя ще има място, както и семейство… очевидно невъзможно в град, толкова млад като Лос Анжелос… и двамата чувстваме, че все още е достатъчно млада… едно посещение при вас може да доведе до решаваща промяна в нейните някак незрели възгледи…“

— Посещение? Разбира се. Кога?

— Веднага! Ето кое ме смайва. Параходът „Нормандия“ тръгва от Ню Йорк след три дни и очевидно тя ще може да отлети дотам за един ден или дори по-бързо. Наистина пътуването изглежда малко внезапно, но, е, днешните млади хора… Ив се безпокои дали имаме възможности да задържим Делфин за цялото лято — как може да се съмнява! Разбира се, това ще обърне с главата надолу ангажиментите ни, но ще се справя някак. Жан-Люк, трябва да телефонираме веднага. Колко часът е сега в Калифорния?

— Единадесет през нощта? — предположи той, изчислявайки назад времето, ала жена му вече се беше отдалечила със забързано достойнство към фоайето, където държаха телефона, пренареждайки наум обитателите на стаите за гости. Хм, някак незрели възгледи! Че какво очаква Ив от скъпото дете?