Джудит Кранц
До утрото на новата ни среща (14)

15.

Бясно пришпорвайки колата си, Фреди пресече пистата на Драй Спрингс. Спря рязко, яростно натисна спирачките само на два фута от самолета. Втурна се към „Райдър“, развърза го, изрита подпорите изпод колелата му, скочи в кабината, натисна бутона на стартера и само след секунди остави земята зад себе си. За пръв и последен път в живота си тя не провери самолета, преди да се качи в него, нито извърши необходимата процедура за изпитване на двигателя.

Беше намерила писмото на Мак преди по-малко от половин час и осъзна, че ако не полети в небето, няма да може да преживее болката. Нямаше сили да издържи на това пагубно гмуркане в непоносимото страдание. Или трябваше да избяга от него, или щеше да полудее. Насочи носа на самолета колкото може по-нагоре и с максимална скорост се заизкачва в мрачното облачно небе. Дишаше тежко, примигвайки към ослепителната сивота на пространството. Беше забравила очилата си, носеше само дънки, риза и пуловер — бе слязла за закуска — и скоро започна да трепери от студ. Обаче продължаваше неудържимо да се изкачва нагоре, и нагоре, с една-единствена цел — височината. Изведнъж проби облаците и се озова над тях. Синьото небе, към което така трескаво се стремеше, й нанесе очаквания удар — тя рухна като бегач, скъсал финалната лента. Отпусна се тежко върху уредите за управление, цялата й сила се бе изчерпала.

Неконтролиран, „Райдър“ бързо прие конфигурацията, за която бе създаден — полетя хоризонтално, на няколкостотин фута над облаците.

Кабината се затопли от слънцето и малко по малко Фреди престана да трепери. Повдигна глава и пое управлението на самолета. Под нея на места облаците се бяха разкъсали, подобно на делфин тя се гмурна през една от пролуките, после се изкачи върху следващия облак и така — сменяйки начесто височината — изцяло се отдаде на безцелното летене. Видя облак с непозната форма и старателно го заобиколи, придържайки се по очертанията му — едното крило навътре, другото навън. Откри тесни, ярко осветени сини коридори, скрити между извисяващите се стени от белота; влизаше в облаците и оставаше в тях, неспособна да види на разстояние повече от петдесет фута, докато внезапно и напосоки се измъкваше, обзета от ново желание да види какво се простира отвъд.

Когато накрая провери уредите си, разбра, че почти не е останало гориво. Нямаше представа колко време е била горе. Сега, след като разумът й донякъде се възвърна, Фреди слезе под облаците, за да разбере къде се намира.

Под нея във всички посоки се простираше пустинята. Нямаше никакви пътища, дървета, ориентири. Пилотите, които познават долината Сан Фернандо, знаят — тази огромна пустиня се намира само на няколко минути полет в обратна посока; досега никой не бе успял да я изобрази на карта. Подчиняваща се на древните закони, валидни за всички, които искат приключения, и всички, които искат да оцелеят, Фреди обърна райдъра право на запад и откри Драй Спрингс само минути преди да свърши горивото.

На земята ролира до отдалечения край на летището и спря. Изключи двигателя, но не можа да събере сили, за да излезе от самолета. Струваше й се, че докато е в кабината, ще бъде в безопасност, сякаш нищо лошо не се бе случило. Фреди докосна леко, с благодарност всеки от уредите. Днес те бяха милостиви, не я принудиха да плати за безумно небрежното си излитане. Преди да отведе „Райдър“ обратно на мястото му за паркиране, тя го напълни с гориво, после с неохотно старание го привърза.

А сега какво? Тя скръсти ръце и се облегна на самолета. Нямаше ни най-малка представа къде да отиде и какво да прави.

— Фреди, къде е Мак?

— Какво? — Тя погледна нагоре.

Гевин Лудвиг, един от помощниците на Мак, стоеше пред нея.

— Не знам какво да правя с щуката, която поправих — рече Гевин. — Да се обадя ли на Суид и да му кажа, че съм свършил, или да изчакам Мак да я провери?

— Доволен ли си от нея?

— По-добра е от нова, ако питаш мен.

— Тогава обади се на Суид и разбери къде я иска.

— Хм, по-добре да не го правя. Мак е толкова специален, щом се отнася до самолети.

— На Мак му се наложи да замине за известно време. Остави ме аз да отговарям, докато се върне. Обади се на Суид.

— Ами добре, Фреди… щом така казваш. Кога ще се върне Мак? Нищо не е споменавал за заминаване.

— След една-две седмици. По семейна работа. Знаеш как е.

— Че кой не знае? Значи ти ще си в офиса?

— Рано-рано, Гевин, рано-рано и всеки ден.

— На бюрото му има куп писма; дойде тази сутрин. Май може да почака до утре, но ако ти се навърташ тук днес?…

— Че къде другаде да ида, Гевин?

— Летя ли вече?

— Да.

— Денят не беше много подходящ — вметна той, поглеждайки нагоре към стелещите се облаци.

— Не беше лош — отвърна Фреди. — Но по-добре беше да не излитам, няма две мнения.

 

 

Докато Делфин се срещаше с многобройните любовници в жилището си, жените, които работеха при нея, намираха в разпуснатото й поведение източник на истинско удоволствие. Точно това очакваха те от една филмова звезда. Множество връзки, да, но в подходяща форма, под собствен покрив, е, каквото и да се говореше за нея, то не можеше да уязви морала й.

Сега обаче, откак прекарваше всичките си нощи далеч от дома, без те да знаят къде ходи тяхната работодателка, започна да им изглежда по-лоша и от най-обикновената разпусната жена. Колко ли мъже са замесени — с презрение се питаше Анабел, чистачката. Сигурно посещава най-гнусни места, с ожесточено неодобрение предполагаше Клодин, жената на пазача. Кой знае с какви типове върти любов, догаждаше се Виолет, личната й прислужница, и даваше да се разбере, че я подозира в какъв ли не греховен разврат, от долен, по-долен.

И трите жени, а също и Елен, готвачката, бяха единодушни в мнението си за Делфин. Лично обидени, задето тя се е измъкнала от погледа им, те негодуваха — вече нямаха информацията, благодарение на която толкова време чувстваха властта си над нея. Още по-лошото обаче бе опасността да олекнат портмонетата им.

Делфин продължаваше да плаща заплатите им, но не си правеше труда да управлява къщата разточително като преди и много от допълнителните им възнаграждения пресекнаха. Загубиха например тлъстите пайове, които прибираха от домакинските сметки; по нейния доверчив, глупав американски начин Делфин никога не си правеше труда да ги следи. Като допълнение имаше обичай да им дава подаръци и бакшиши, отнасяйки се към тези предполагаеми пазители на нейното уединение с лекомислена и наивна щедрост. Сега и на това бе сложен край — тя никога не си беше вкъщи. На повърхността излезе естествената им завист към това толкова богато, младо, красиво и свободно същество.

Завита с дебело карирано одеяло, Делфин лежеше на кушетката във всекидневната на апартамента на булевард Сен Жермен и наблюдаваше как Арман чете сценария на новия си филм — най-сложния в кариерата му. Беше се освободила от амбициите си, от непрекъснатото наблюдение на другите, превърнало се в част от нея, откакто се помнеше.

— За какво мислиш? — попита Садовски, без да вдига очи от страницата.

— За нищо — отвърна Делфин. — За абсолютно нищо.

— Добре. Продължавай така — рече той и отново потъна в сценария. Не можеше да издържи дори четвърт час, независимо от работата си, без да установи някакъв контакт с нея. Ако тя беше наблизо, Арман се протягаше и едва докосваше ръката й; ако се намираше в другия край на стаята, просто казваше нещо. Делфин се чудеше дали изобщо отговорите й достигаха до него, или искаше само да чуе гласа й. Не го попита, понеже нямаше значение. Беше й достатъчно, че той е тук и че са заедно. Можеха да изминат часове, без да изпита желание да се занимава с друго, освен да бъде в същата стая с него, поддържайки огъня в камината. Когато той отидеше в студиото, оживлението й секваше, Делфин се разтакаваше през целия ден, унесена в мечти, обирайки праха тук и там, и така — докато Садовски не се прибереше вкъщи.

От предишния живот й липсваше отоплението в нейната къща. Топлината, излъчвана от радиаторите в апартамента на Арман, едва се долавяше. Според теорията на Делфин обитателите на долните етажи изтегляха всичката топлина и не й позволяваха да стигне до неговото жилище. Арман настояваше обратното — топлината винаги се изкачва до върха, затова при тях би трябвало да се усеща най-добре. Тази бе единствената тема, пораждаща разногласие помежду им, но тъй като изтичаха вече последните дни на март, портиерът не пускаше парното и така те нямаше за какво да спорят.

— Веднага щом се оженим, ще си намерим място с по-добро отопление — често казваше Садовски през зимата; в себе си Делфин бе решила, че е по-добре да мръзне, отколкото да остави този апартамент. Тук всичко говореше за личността на Арман. По стените безразборно бяха окачени десетки авангардни картини, купувани от търговци в квартала; тук бе голямото пиано, на него с еднакъв ентусиазъм Садовски свиреше рагтайм — със завладяващо вдъхновение, и Шопен — лошо; тук бяха износените, удобни мебели, намерени на битака, и килимите, дадени му от неговите родители, за да обзаведе собствено домакинство. Тук беше стаята, в която й бе казал, че я обича, спалнята — където спяха и се любеха; никакъв дом не би могъл да означава толкова много за нея.

Делфин стана и постави ново дърво в огъня. Скоро щяха да отидат да вечерят в някой от малките квартални ресторанти, както правеха обикновено. Когато не се хранеха навън, купуваха готови салати, сирене и колбаси и си уреждаха пикник пред камината. Сутрин, докато тя все още се излежаваше в леглото, Арман излизаше и й донасяше кроасани с чаша кафе с мляко, което по някакъв начин се бе научил да приготвя.

Делфин беше убедена, че никой не подозира за живота й с Арман. След като той й заяви, че не желае да бъде поредният от любовниците в списъка й, тя реши връзката им да остане скрита, докато се оженят. От първата нощ, прекарана с него, отклоняваше всички предложения за участие във филми; извиненията й бяха уклончиви. Не можеше да каже дори на Абел истината: че е напълно завладяна от любовта си. Отказа да участва и в новия филм на Арман — ако работеше с него, щеше да издаде чувствата си пред цялото студио.

Любовта я откъсна и от реалността. Франко завладя Испания, Франция и Англия го признаха, но Делфин не го прочете във вестниците, както не прочете и за успеха на филма на Марсел Паньол „Жената на пекаря“. Триумфът на Кетрин Хепбърн в „Да отгледаш бебе“ й беше толкова чужд, колкото и Нобеловата награда на Енрико Ферми за атомна физика. Дори женитбата беше акт, който я плашеше, защото щеше да й наложи известен контакт с реалността. Затова се измъкваше всеки път, щом Арман предложеше да се оженят.

Душевните й сили изцяло бяха заети с грижата да остане непокътнато любовното им гнездо. Пресичаше улицата, за да не минава покрай будката за вестници, не поглеждаше плакатите, залепени по стените, избираше ресторанти, където разговорите от съседната маса не се чуваха, никога не сядаше в кафене, те всички бяха пълни с хора, които говореха за политика, не включваше радиото.

През цялата зловеща зима и ужасната пролет на 1939 година Делфин държеше света на разстояние и изживяваше изцяло щастието си с Арман Садовски. Той я обичаше твърде много, за да разруши крехкия й мир на илюзии дори с една-единствена дума.

— Госпожице Дьо Лансел — каза Виолет веднъж в началото на април, когато Делфин се отби отново в къщата си на „Вила Моцарт“, — миналата седмица господин виконтът телефонира два пъти. Отговорих, че не сте вкъщи, и обещах да ви предам, че се е обаждал. Какво да му кажа, ако ви потърси отново? Изглеждаше разтревожен, че няма известия от вас.

— Не се безпокой, Виолет, аз сама ще му се обадя — отвърна Делфин неохотно. От септември насам съумяваше да избягва Бруно, намираше различни, но еднакво находчиви извинения, подобни на онези, с чиято помощ отклоняваше предложенията за филми. Бруно обаче бе по-упорит от Абел, а и за разлика от агента й молбата му да я види имаше личен характер, а не професионален. Знаеше, че не може да му се изплъзва повече, макар инстинктът да я предупреждаваше да не разрешава на никого, дори на Бруно, достъп до идилията на нейното съществувание. Въпреки това разумът й подсказваше, че поне в този случай трябва да се отзове. Може би един обед, помисли тя, докато му се обаждаше в банката.

— Делфин, просто трябва да те видя — рече Бруно. — Не сме се срещали от месеци.

— Ужасно съжалявам, Бруно, ангеле мой, но това беше една страшно побъркана зима за мен. Работа без край, толкова много обсъждания, продуценти, всеки иска нещо, нямах секунда за себе си! Това кино! Но ти ми липсваш, наистина. Може ли да обядваме някъде? Вечер е невъзможно.

— Какво ще кажеш за другиден?

— Идеално. Къде да се срещнем?

— Предлагам в новото ми малко жилище. Ти дори не си го виждала, имам и отличен готвач. Не обичам да обядвам в ресторанти — омръзнало ми е да го правя по служба.

— Живееш на Рю дьо Лил, нали?

— Тогава в един. До сряда.

Делфин окачи слушалката с въздишка на примирение и отиде да провери в дрешника; трябваше да намери нещо подходящо за обеда при Бруно. Тази пролет не беше купувала никакви нови дрехи, но в гардероба й, идеално изгладени, висяха десетки комплекти от миналата година. Тя избра тъмносин костюм и копринена блуза с щампа от бяло и синьо, която подхождаше на подплатата на сакото. Костюмът беше втален, с клош пола, точно до под коленете й, и леко уголемени буфан ръкави — все още модата на деня. Молину^[1] не остарява, помисли тя, а тъмносиньото и бялото винаги ще възвестяват пролетта. Извади подобната на чиния сламена шапка от Ребу, с широка периферия с панделка отзад, направена от коприната на блузата, после обувките с високи токове, чантата, ръкавиците и чорапите, всичко купено, за да върви с костюма.

Два дни по-късно тя стоеше изненадана пред голяма къща на Рю дьо Лил, очевидно цялата заета от Бруно. Вратата отвори иконом във фрак и я покани в просторно фоайе с под от черен и бял мрамор. Доспехи и гоблени с батални сцени бяха единствената украса на строго мъжката, подобна на музей стая; на Делфин помещението й напомняше средновековен замък. По широкото централно стълбище икономът я съпроводи до великолепна библиотека в червено и златно; Бруно скочи да я поздрави.

— Най-после — рече той, целувайки я по двете бузи. — И по-елегантна от всякога.

— Благодаря ти, Бруно, ангеле. Толкова се радвам да те видя. Това е твоето ново „малко местенце“, нали, шегобиец такъв? Изглежда, нещата при теб вървят добре.

— Така е наистина, макар и не благодарение на теб, ужасно момиче такова.

— Кога започна да колекционираш доспехи?

— Принадлежаха на предците ми Сейн Фрейкур. Когато дядо почина, ми остави всичко. Най-после им намерих дом.

— А, да, бях забравила светите предци Сейн Фрейкур. Не успях да се срещна с баба ти и дядо ти, докато бяха живи.

— Допускаш колко смешно старомодни бяха. Така и не можаха да преодолеят чувствата си към майка ти.

— И навярно са загубили — отбеляза Делфин безгрижно; абсурдният снобизъм на хора, които й бяха безразлични, не можеше да я раздразни.

— Несъмнено са загубили — отвърна Бруно, подавайки й чаша шампанско. — Да вдигнем ли тост за нашите дядо и баба? За Ланселови!

— За баба и дядо — повтори Делфин с чувство на вина. Беше ги пренебрегнала заради любовта си, както бе пренебрегнала и всички останали. Понякога им телефонираше във Валмон, но от времето, когато започнаха опитите й да преодолее Арман Садовски, не ги беше посещавала. Цели осем месеца оттогава! Твърде дълго, прекалено дълго за хора на тяхната възраст, помисли тя и се закле в най-скоро време да прескочи до Валмон…

Яде без апетит. Обедът се състоеше от пет блюда, сервираха двама прислужници. Бруно й говореше за най-новите си коне, страстта си към скуоша, пътуванията си във връзка с делата на Ла Банк Дювивие Фрер. Повече от ясно бе, че ще иска нещо от нея, иначе защо тая припряност? Докато го чакаше да изплюе камъчето, тя седеше доволна от възхитителния си костюм и възхитителната си шапка, отговаряше с възхитителната си усмивка и се чудеше как един неженен мъж бе избрал да живее по такъв натруфен начин.

— Голяма хубавица си, Делфин — внезапно отбеляза Бруно; бяха отново преминали в библиотеката и пиеха кафето си.

— Изглежда, има хора, които мислят така — отвърна тя; значи беше права, помисли си — Бруно се нуждаеше от помощта й и това сигурно беше свързано с някой мъж, когото искаше да спечели.

— Голяма красавица и истински талант. И нещо повече, ти си неотразима чаровница, което е по-рядко от красотата и толкова ценно, колкото и талантът. В добавка си Лансел, аристократка, произхождаща от една от най-старите благороднически фамилии в провинцията. Притежаваш всичко, което може да иска една жена. Няма мъж, когото да не можеш да покориш.

— Бруно, да не би да опитваш да ме продадеш на някого?

— Трябва да престанеш да се хабиш, Делфин! Това е престъпление.

— Но за какво говориш, за бога? — попита тя озадачено.

— Говоря за връзката ти с Арман Садовски.

— Виж, това вече не е твоя работа, Бруно! Как се осмеляваш? Отиваш твърде далеч! — Делфин шумно остави чашата си.

— Делфин, трябва да ме изслушаш! За твое добро е. Всички в Париж знаят, че живееш с него. Чух го от най-различни хора.

— Как е възможно да знаят? — смаяно рече тя, забравяйки гнева си.

— В този квартал не можете да се скриете от никого. Живеете само на няколко улици оттук — апартаментът ви е в сърцето на Шести район. Храните се из кварталните бистра… и не сте единствените им клиенти, уверявам те. Пазарувате от същите магазини, откъдето пазаруват и готвачите на познатите ми, блокът ви е непосредствено до Ше Лип, там обядва и вечеря светът на киното, театъра и политиката.

— И какво от това?

— Хората те разпознават, Делфин, не разбираш ли? Лицето ти е толкова известно, че не можеш да пресечеш улицата, без да предизвикаш вълнение. Няма значение как ще се облечеш, те те разпознават още щом те зърнат. Напуснеш ли някой магазин, казват: „Видяхте ли я, Делфин дьо Лансел, филмовата звезда? Тя има роман с режисьора Садовски, оня ден бяха тук, държаха се като влюбени птиченца.“ Продавачката казва на готвачката на дукесата, готвачката казва на личната прислужница на дукесата, следващата седмица дукесата ми го сервира. Толкова е просто. А що се отнася до света на киното, Ги Маршан от месеци знаеше за това. Всъщност беше го чул от трима редовни посетители на Лип. Той ми каза най-напред.

— Да се задавят с клюките си! Всичките дукеси в Ботен Монден и всичките Ги Маршан във филмовия свят. Да се задавят! И за теб се отнася, Бруно, и ти също!

— По дяволите, изслушай ме! Ако беше обикновена връзка, нямаше да си правя труда да те вразумявам, но Садовски, този евреин — как можа, Делфин.

Сякаш току-що я бяха полели с мръсна улична вода. Нима Бруно бе казал това?

— „Този евреин“? Не искаше да го изречеш, нали, Бруно?

— Исках! Той е евреин, полски евреин, не можеш да го отречеш.

— Защо да отричам? Разбира се, евреин е, и какво от това? Колкото до полския му произход, родителите му са родени във Франция и той се чувства много повече французин, отколкото аз. Толкова французин е, колкото и ти, Бруно! — Делфин трепереше от ярост.

— Ако се върнеш две поколения назад, ще видиш, че идва от някое полско гето. Дори предците му да са живели от векове във Франция, това няма да го направи по-малко евреин — изстреля в отговор Бруно.

— Значи ти си антисемитски настроен, така ли? Не те ли е срам, Бруно? Не ти ли се повдига от това, че изпитваш расизъм?

— Знаех, че ще ме разбереш погрешно. Не съм повече антисемит от всеки друг. Ако не ми се изпречват на пътя, и аз не се изпречвам на техния. Но мой дълг е да те предпазя. Ти си ми сестра… наполовина… но все пак от моята кръв. Връзката с евреин може да ти донесе само беди. Не си ли чела за мерките на Хитлер срещу германските евреи? Сигурно знаеш, че се изсипват във Франция отвсякъде, не само от Германия, опитват се да намерят безопасно място за живеене. Най-умните от тях заминават за Съединените щати или Швейцария. Да не мислиш, че твоят Садовски ще стане по-малко евреин, защото е французин? Да не мислиш, че германците ще се отнесат към него снизходително, защото родителите му са родени тук?

— Германците ли? От къде на къде ще има вземане-даване с германците? — В гласа на Делфин звучеше страх, примесен с възмущение.

— Боже мой, Делфин, не мога да повярвам, че си толкова невежа! Ние ще се бием с Германия и ще загубим.

— Ти си ненормален. Отивам си вкъщи. — Делфин се изправи и взе чантата си.

— Седни и ме изслушай! — Бруно сложи ръце на раменете й и я принуди да седне. — След като си свързана с евреин, поне заради него трябва да знаеш какво става. Миналия месец Чембърлейн гарантира, че Англия ще воюва заради Полша. Даладие се е присъединил към ангажимента на Чембърлейн. Това означава, че Франция също ще се бие за Полша. Война, Делфин, война!

— Защо Полша? Защо трябва да се бием за Полша? — възкликна Делфин, очите й се разшириха от ужас.

— Един господ знае. Преди шест години можехме да спрем Хитлер. Сега вече е прекалено късно.

— Нямаш право да говориш така, Бруно. Ти си пораженец, паникьор. Ние притежаваме линията Мажино и най-голямата армия в Европа. — Делфин се насилваше да обсъжда неща, за които си бе налагала с всички сили да не мисли.

— Линията Мажино няма да го спре. — Бруно презрително поклати глава. — Белгия е неутрална, Люксембург е неутрален, Русия е неутрална. Американците са убедени, че войната предстои, и не възнамеряват да се включат в нея. Вашият Чарлз Линдберг, който знае за авиационните мощности повече от който и да е във Франция, е обиколил Германия и е видял техните „Луфтвафе“. Той казва, че Германия е толкова силна, че изобщо никой не може да я победи.

— Но Мюнхенското споразумение?

— Делфин, престани с твоя Мюнхен. — Презрението му към думите й беше убийствено. — Мюнхен само позволи на Хитлер да върви напред. Ще има война и ние ще я загубим.

— Да не си военен гений или може би гадател? — злобно го прекъсна Делфин.

— И когато загубим войната, мила Делфин, към твоя еврейски приятел ще се отнесат както към евреите в Германия. За него няма да има работа, нито жилище, нито жителство, нито дори шофьорска книжка. Ще бъде принуден да бяга от Франция, ако може да си купи бягството. Да не искаш да споделиш тези му несгоди? Защото ще ги споделиш, ако останеш с него, предупреждавам те.

— Лъжеш! Това няма да се случи. Ако има война, Франция и Англия ще победят Хитлер. Ти си гнусен, отвратителен страхливец, Бруно. Срамувам се, че съм ти роднина. — Делфин стана и се запъти към вратата. — Защо не слезеш долу да се напъхаш в доспехите на храбрите ти предци? Може би те ще ти дадат малко кураж. От друга страна, ако Хитлер изобщо дойде да те търси, те ще са добро скривалище.

 

 

— Ще летиш ли до Ню Йорк за Световното изложение, Фреди? — попита Гевин Лудвиг през един майски ден на 1939 година. Беше дошъл в офиса на Драй Спрингс за чашка кока-кола и я завари да преглежда сметки на бюрото си.

— Не мога да си позволя толкова гориво — отвърна Фреди. Той гръмко се изсмя. Само Фреди знаеше колко са верни думите й. Бе наела трима мъже пилоти за уроците по летене. Повече откогато и да било американците искаха да се учат да летят, но никой от тях не желаеше да приеме жена за инструктор. Успя да задържи курсистите на Мак само защото им обеща, че ще ги обучава мъж. Освен новите инструктори през осемте месеца, откакто Мак бе заминал, Фреди направи и начална вноска за друг самолет, „Waco N&C“, с двигател „Джакобс“ и удобна задна седалка. Той можеше да служи както за обучение, така и за новата въздушна услуга — организиране на „венчален експрес“ до Лас Вегас с връщане същата нощ. Ненавиждаше скучната работа, но ако искаше да яде, трябваше да се превърне в шофьор на „брачното такси“.

Защо й се доверяваха да ги закара до църквата навреме, чудеше се Фреди, а не приемаха да ги учи да летят? В Съединените щати всичко на всичко седемдесет и три жени можеха да извършват търговски полети и тя бе една от тях, и все пак всеки мъж, без значение кога е станал правоспособен инструктор, вдъхваше на учениците повече увереност. Макар че Фреди можеше да направи сто опасни маневри със самолета, докато той щеше да се разбие още при първата.

На тримата мъже, които работеха за нея на теория, трябваше да се плаща на час; самолетите трябваше да се поддържат; Гевин като механик трябваше да получава заплата всяка седмица; застраховката струваше цяло състояние; горивото не беше евтино. Училището, разсъждаваше Фреди, изкарваше колкото за себе си и за поддържането на нейния Райдър. „Венчалният експрес“ до Лас Вегас й осигуряваше храната, позволяваше й да прави вноските за новия „Waco“. В противен случай щеше да й се наложи да затвори училището.

Измъкна се иззад бюрото и се запъти към хангара с колекцията от стари самолети; излъскани до блясък, без прах и ръжда и прясно боядисани, като нови: Къртис Пушър 1910, Фокър Д. VII, двата Нюпорт Томас Морз Скаут, Гарлънд Линкълн ЛФ-1 и Щуките. Защо, по дяволите, вместо тях да не държи коне и кабриолети, помисли Фреди ядно, подритвайки един от колесниците на Нюпорта с върха на ботуша си. Или пък семейни велосипеди, или такива с едно колело? Щяха да са по-полезни от тези стари птици, от които през последната година киното нямаше никаква нужда. Откак сянката на новия конфликт ставаше все по-тъмна, филмите за Световната война вече не се търсеха.

През първите няколко месеца от отсъствието на Мак на Фреди все й се струваше, че той ще се завърне още утре; един ден внезапно осъзна, че това „утре“ никога няма да настъпи. Мак нямаше да се върне. Тогава я обзе гневът. Той изплува от много дълбоко и сякаш я задуши. „Как можа да постъпи така с мен?“ — бяха единствените думи, обсебили съзнанието й; повтаряше ги и ги преповтаряше като заклинание. Накрая се изплаши, че ще полудее. Чувствата й варираха от най-дълбоко самосъжаление до убийствена омраза към мъжа, оставил я да се бори сама с живота. „Как можа да постъпи така с мен?“

Този въпрос тя не можеше да обсъди с никого. Мак беше написал, че трябва да я напусне, защото я обича… Какво означаваше това? — питаше се Фреди с гняв, който нито изчезваше, нито намаляваше. Единственото й желание бе да се върне при нея паднал на колене, за да му каже колко е наранена и разочарована и колко много го мрази. После тя сама щеше да го напусне завинаги.

След вечеря намираше известно облекчение, като пийваше малко уиски и четеше във вестниците всичко, свързано с авиацията. Всъщност надяваше се да срещне името на Мак.

Не се случи да го види, но се запозна най-подробно със световните новини. Новостите за авиацията също заемаха подобаващо място. Въздушните мощности у европейските държави, а също и в Съединените щати се развиваха бързо. Редакторът на „Ейвиейшън мегъзин“ след едно пътуване с наблюдателна цел беше поставил Германия и Русия на първо място по брой на военните самолети, следваха Италия, Великобритания и Съединените щати; на края на списъка му оставаше Франция. По качество първото място заемаха според него Германия и Съединените щати. По производство Германия отново беше първа.

След Мюнхенското споразумение във Великобритания влезе в действие план за гражданска въздушна отбрана и субсидираха обучението на пилоти, жени и мъже. Фреди следеше експеримента с интерес, особено когато в пресата се разрази истинска буря по повод жените пилоти, които, както личеше, щяха да бъдат включени във всички формирования, с изключение на бойните служби на Кралските въздушни сили. Възраженията бяха гръмогласни и остри.

С. Г. Грей, редакторът на „Еъръплейн“, английският двойник на „Ейвиейшън мегъзин“, написа уводна статия, която докара Фреди до ярост. Според С. Г. Грей жената, вместо да вири нос и да иска да лети на високоскоростен бомбардировач, трябваше да притежава достатъчно интелигентност, за да изжулва както трябва пода на някоя болница или да сготви вечеря на съпруга си. Ако английските жени пилоти, вече двеста на брой, можеха да спипат господин С. Г. Грей, кой знае какво щяха да направят с него?

Проблематичната съдба на С. Г. Грей й осигури тема за разговор на обеда с майка й през януари на нейния деветнадесети рожден ден. Досега беше избягвала да се среща твърде често с майка си, страхуваше се, че Ив, очевидно запленена от Мак, ще й задава въпроси, на които Фреди няма да може да отговори.

Всъщност при всяко тяхно виждане майка й се въздържаше да проявява интерес към личния й живот. Фреди й беше благодарна за това. Не би могла да й говори нито за нещастието си, нито за гнева си. Още повече че майка й навярно щеше да получи шок, ако узнаеше, че дъщеря й не само не е девствена, ами е и живяла с мъж. В същото време щеше да й е противно да я лъже, както понякога лъжеше Суид Кастели; будалкаше го, че Мак е принуден да удължи престоя си на Източния бряг. Мак нямаше никакви близки. Но Фреди беше измислила някакви майка и баща в Мейн, за които той уж трябваше да се грижи, и Суид — благословен да е — вярваше на всяка нейна дума.

Суид Кастели беше единственият мъж, с когото Фреди можеше да говори, без да заема отбранителна позиция. Наложи й се да уволни някои от инструкторите, които бе наела, защото упорито се опитваха да я свалят. След като Мак си отиде, тя престана да се гледа и в огледалото, но явно чувствата, които я разяждаха отвътре, не личаха по лицето й, защото само най-сериозните от женените мъже не се опитваха да й се слагат. Какво трябваше да стори — да надене книжна торба на главата си ли?

Фреди все още се помайваше из хангара, успокоена от близостта на старите самолети аристократи, които обичаше почти толкова, колкото ги бе обичал и Мак, когато някаква кола спря пред офиса на летателното училище. Излезе навън и примижавайки от ослепителната пролетна светлина, заслони очите си с ръка. Суид Кастели тежко се измъкна от стария си седан. Трябва да внимава с килограмите си, помисли Фреди, движи се ужасно бавно за един бивш летец каскадьор. Сигурно щеше да се зарадва, като види, че и тримата й инструктори в момента дават уроци — значи бизнесът върви.

Тръгна да го посрещне, а вятърът така развяваше косата й, че почти покриваше очите. Наведе се и го целуна по бузата.

— Здравей, Фреди — рече Суид, поставяйки ръка на рамото й. — Сама ли си? Наоколо изглежда ужасно тихо. — Той хвърли поглед към летището и сградата на летателното училище.

— Не приемай нещата толкова мрачно, Суид. Всичките ми инструктори са на работа. Почакай малко и ще видиш няколко страхотни ученически приземявания, обещавам ти.

— Да ти се намира случайно кафе? — попита той.

— Къде има училище за пилоти без кафе? — отвърна Фреди, като всъщност си казваше, че Суид изглежда зле; нуждаеше се като че ли от нещо по-силно. Тромавият, оплешивяващ мъж беше посърнал, състарил се сякаш с години в сравнение с последното му идване преди седмица. Вероятно имаше проблеми със здравето — обикновено жизнерадостното му изражение сега напълно отсъстваше. — Заповядай в разкошния ми офис — Фреди се опита да върне усмивката му — и изпробвай един от новите столове.

Тя подаде на Суид голяма чаша с кафе и се настани в друг от евтините столове. Беше ги купила, за да придаде на офиса по-гостоприемен вид.

— Слушай, Фреди, трябва да поговоря с теб. — Суид извади носна кърпа и обърса челото си с несъзнателна въздишка. — Става дума за Мак.

— Не може ли да почака разговорът, Суид? — рече Фреди несигурно, зле прикривайки нетърпението си. Не беше в настроение да съчинява нова история за синовните задължения на предания Мак в Мейн.

Суид Кастели сякаш не чу думите й.

— Става въпрос за Мак — повтори той тежко. — Аз… поддържах връзка с него, Фреди.

— Не е вярно! — думите й сами изскочиха от устата й.

— Мак ми телефонираше вкъщи всяка седмица… откакто замина. Той… той искаше да разбере как си… искаше да е сигурен, че се справяш.

— През цялото време си знаел и не ми каза! — Тя скочи и застана пред него, пламтящите й очи го обвиняваха в предателство.

— Мак ме накара да обещая. Заклех се да мълча. Не можех да го подведа, Фреди. Ние сме стари приятели — знаеш какво означава това. Не мисли, че ми е било лесно. Противно ми беше да се преструвам — господи, Фреди, толкова ти съчувствах, когато измисляше всички тези истории, но трябваше да продължавам да идвам. Ако не можех да му кажа, че си добре, о, Фреди… Мак щеше да побеснее!

— Какво се е случило? — Тя не знаеше защо изрича точно тези думи; надвеси се някак заплашително над Суид.

— Почакай малко, Фреди, остави ме да ти го кажа по мой начин… Мак… Фреди, Мак е… в Канада.

— КЪДЕ В КАНАДА? — извика тя. Щеше да отиде при него. Още утре. Тръгнеше ли веднага с Райдъра, щеше да е там след часове.

— Близо до Отава, в тренировъчна база на Канадските въздушни сили — отвърна Суид. Фреди се извъртя и тръгна към вратата. Суид стана и я възпря с ръка. — Не, Фреди, не, изслушай ме. Има още.

— Още? — машинално повтори тя, новата, ужасната нотка в гласа му я накара да изтръпне.

— Мак е мъртъв, Фреди — изрече Суид с мъка, а очите му плувнаха в сълзи. — Станала е катастрофа… попаднал е в свредел, Фреди… свършило е за секунди. Получих писмо от командира му тази сутрин. Мак нямаше друг роднина, затова им е дал моето име, за всеки случай. В писмото съобщават, че се е случило, докато е обучавал някакъв младок, който се втрещил пред уредите за управление. Те поне мислят, че това е причината. А може и да се е повредило нещо в самолета. Още не знаят със сигурност. Генералът казал, че може никога да не узнаят. Вчера… е било погребението. Военно погребение… двамата… И двамата са…

— Погребение — повтори като ехо Фреди. — Погребение? Мак! Мак? Моят Мак? Ти ме лъжеш, нали, нали? Моля ти се, кажи ми, че ме лъжеш, Суид. Моля ти се, моля ти се, кажи го. — Ужасеният й глас се прекърши, щом първоначалният й шок премина, и тя започна да осъзнава случилото се. Суид Кастели тромаво я прегърна, сякаш гледаше да я предпази от думите си.

— Господи, как ми се иска да е така, Фреди — чу се той да изрича. — Мак ми беше единственият брат, който съм имал някога.

— О, Суид — задави се Фреди в риданията си, — как ще живея, щом Мак е мъртъв? Как, Суид, как? Защо ми е да живея?

— Недей, Фреди, толкова съжалявам. Беше… прелестно да ви виждам заедно двамата.

— Ти не биваше да ме оставяш, Мак, не биваше!

— Сигурен беше, че трябва, Фреди. Винаги ми е казвал, че е постъпил по единствения правилен начин — прошепна Кастели. — Толкова много те обичаше, това го разкъсваше.

И двамата извърнаха глави, стреснати от гласа на един от инструкторите. Самолетът му се беше приземил, без да го усетят. Фреди припряно заключи вратата на офиса.

— Няма ли да е по-добре, ако се върнеш обратно при семейството си, Фреди? — загрижено рече Суид; плачът на момичето ставаше все по-неудържим. — Нали си спомняш, че се запознах с майка ти? Хубаво ще е да си при нея.

— Суид… как мога да напусна нашата къща? Не знаеш ли за нея… такава сладка малка къща… как мога да я напусна? Тя е всичко, което ми остана от него.

— Разбирам — рече той. — Но когато решиш… обещаваш ли да помислиш?

— Когато реша? Никога, Суид, никога, никога през целия си живот.

— Моля ти се, Фреди, позволи ми да направя нещо, за да ти помогна.

— Би ли… дошъл в къщата утре вечер, да ми разкажеш всичко, което Мак ти е казал? Всичко, което му се е случило в Канада? Ще дойдеш ли да ми кажеш пак… колко много ме обичаше?

 

 

Същата вечер, щом се стъмни, Фреди се върна в хангара при големите стари самолети. Един по един тя изтъркаля крехките, великолепни, обични самолети навън, на откритото затревено пространство от оттатъшната страна на пистата. Всеки от тях все още можеше да лети, всеки би могъл да отнесе някого далеч в синия хоризонт.

Когато ги събра всичките, сбута ги един до друг. Изнесе бидон с бензин и внимателно го изля наоколо. Обиколи бавно самолетите, галейки за последен път крилете, стойките и корпусите им; завъртя прощално всяко витло, изрече легендарните им имена на глас, имена, които Мак беше изговарял с обич. Нямаше самолет, върху който любимият й да не бе работил стотици часове, за да възвърне славата му.

Накрая, неохотно, но решително, Фреди запали клечка кибрит и докосна тялото на най-близкия самолет. Когато пламъците се разгоряха, когато благородната ескадрила от духове беше вече почти излетяла, за да се присъедини към своя стопанин, тя изрече само три думи, преди да си тръгне:

— Успешен полет, Мак.