Джудит Кранц
До утрото на новата ни среща (13)

14.

Фреди провери шлема си, за да се увери, че е стегната здраво. Тъмни къдри от перуката на Бренда Маршал се развяваха около лицето й, гъделичкаха носа й и влизаха в очите й, докато преглеждаше уредите за управление на малкия стар „Джии Бий“. След почти две години като пилот каскадьор знаеше: безсмислено е да убеждава служителите от гардероба, че никоя жена пилот няма да лети с прелестно разпилени по раменете коси. Крадлата на бижута, която дублираше в „Дама в опасност“, винаги изчезваше от мястото на престъплението по въздух. Със златно сърце и нерви от стомана, героинята бе способна на почти всичко, включително да управлява самолет във вечерна рокля.

Провери височината. Намираше се точно на хиляда и двеста метра, както го беше планирала. Свали ръце от уредите за управление. Внимателно балансира самолета; през този ранен августовски ден на 1938 година във височина времето беше спокойно и машината летеше право напред. От вътрешната страна на ръкава на якето й имаше зашито огледало и Фреди се погледна да провери червилото си. Беше толкова ярко, както и преди час. Готова да започне, тя се огледа за четирите самолета с камери, единият близо отляво, останалите три долу, всеки на различна височина — необходимото разположение, осигуряващо пълен обзор на скока й с парашут. Разклати леко криле, сигнал, че е готова. Това не беше от ония каскади, при които можеше да се направи повторно снимане.

И четирите големи, солидни самолета й отговориха със сигнал, означаващ, че камерите са включени. Е, добре, Бренда, време е да се размърдаш, каза си Фреди и лицето й доби напрегнат израз, който бързо се промени в решителен. Грабна кадифената торбичка, пълна със скъпоценни камъни, напъха я в якето си и бързо вдигна ципа.

— Довиждане, момчета и момичета, няма страшно! — извика Фреди; репликата бе толкова неправдоподобна, колкото и самият сюжет. Видя камерата в най-близкия самолет — обективът улавяше движението на устните й, докато произнасяха думите; по-късно Бренда Маршал щеше да ги повтори. Потърси яркочервеното копче, разположено отстрани на таблото; след петнадесет секунди трябваше да се възпламени динамитът, тогава щеше да е достатъчно далеч, недосегаема за отломките от експлозията. В момента, в който натисна копчето, Фреди се измъкна от самолета, като внимаваше да не я подхване течението, и започна свободно да пада надолу. Щом преброеше до десет, трябваше да отвори парашута си.

„Едно… две… три…“ — броеше тя, посягайки към въженцето за отваряне на парашута. Не успя. Над нея дванадесет секунди по-рано и все още много, много близо, избухна самолетът. Ударната вълна от преждевременната експлозия я зашемети. Фреди изгуби съзнание. Падаше отпуснато, парче неподвижна плът в костюм за летене, насочило се към земята. Когато дойде на себе си, нямаше представа колко дълго е била безпаметна. Мигновената й реакция беше да дръпне халката на въженцето. Големият чадър от бяла коприна се разтвори и миг по-късно падането й се забави. Не се беше подпалила, с облекчение осъзна тя, изглежда, се бе измъкнала от обсега на огнения взрив. Залюля парашута — проверявайки небето над нея. Дали нямаше да я цапардоса някое парче от самолета? Във въздуха наоколо хвърчаха остатъци, но се намираха на сравнително безопасно разстояние. Трите машини с камерите, изглежда, все още поддържаха стабилен курс.

Този път получиха повече, отколкото са платили, помисли Фреди, докато се взираше нагоре — искаше да огледа състоянието на благословения парашут. Проблясващи пламъци, причинени най-вероятно от пръски гориво, обримчваха големи, зеещи дупки на много места по целия купол и бързо се разширяваха, изяждайки коприната, предназначена да спаси живота й. Погледна към земята. Изчисли, че има да пада още около шестстотин метра, преди да се приземи. През това време парашутът щеше да изгори до шушка; пламъците се разгаряха още повече от движението надолу. Дори и да не изгореше напълно, остатъците от купола нямаше да забавят падането.

Да се отвори парашут бе лесно — затварянето му във въздуха беше дяволски невъзможна работа, яростно мислеше тя и дърпаше към себе си всички въжета, които можеше да стигне с ръце. Постепенно парашутът отстъпи, въжетата в основата не позволяваха на въздуха да прониква в него. Летеше все по-бързо и по-бързо. Сега единствено издутият връх на копринения чадър забавяше падането. Всичките й сетива бяха съсредоточени към избора на подходящ момент за освобождаване на въжетата, това щеше да позволи на парашута да се отвори, преди да е изгорял, и да прекъсне падането й.

Видя Мак да тича към мястото, където щеше да се приземи. Разтвори ръце, отпусна конопения възел от хватката си. Коприната се изду наново с плясък, но земята продължаваше да се приближава твърде бързо, опасно бързо. Приземи се тежко, тялото й се удари лошо. Лявата китка и десният й глезен се счупиха едновременно и след това, все още борейки се със здравата си ръка да прогони въздуха от парашута, Фреди припадна. Когато се свести, видя, че Мак беше върху нея, за да спре конвулсиите й, и че камерите все още бръмчаха. А някъде отдалече сякаш гласът на режисьора крещеше:

— Продължавайте, продължавайте, ще го вмъкнем в сценария.

 

 

— Нали обещаваш, че в очите ми няма да влезе сапун? — загрижено попита Фреди, докато коленичеше гола до кръста върху пода на банята. Глезенът и ръката й все още бяха в гипс, не трябваше да ги мокри.

— Защо ще ти влиза сапун в очите? — учуди се Мак.

— Случайно… кошмарно е… Колкото и да се стараеш да измиеш нечия коса внимателно, винаги влиза сапун в очите. Нищо не мразя повече от това — отвърна тя.

— Обичаш да скачаш от самолети, но мразиш да ти мият косата?

— Започваш да ме разбираш.

— Наведи си главата, стисни силно очи и не се безпокой.

— Чакай! — рече Фреди уплашено. — Не сапунисването, плакненето е опасната част. Как ще го направиш?

— С тази тенджера. Много е просто. Пълня я с топла и студена вода от крана и я изливам върху главата ти.

— Иди да донесеш кана с чучур — нареди тя. — Тенджера… само на един мъж може да му хрумне подобна идиотщина.

— Какво ще кажеш за лейка? С нея ще мога да разпределям водата напълно — капка тук, капка там…

— Страхотно. Всъщност не, ще трае много дълго. Просто кана.

— Не мърдай от тук, Фреди. Връщам се веднага!

Изтича по стълбите в кухнята и намери кана. Знаеше, че не е редно да се суети около нея като майка, но толкова се радваше да я види отново вкъщи, че бе готов да измие косата й кичур по кичур с четка за зъби, стига тя да го поискаше. Тежките, несиметрични гипсови отливки подчертаваха нежните, деликатни очертания на краката и китките й и сякаш не й пречеха да подскача наоколо. Страхуваше се да не падне и да си счупи още нещо. Беше толкова храбро, чудесно, непобедимо, това негово безценно момиче — мислеше си той, изкачвайки стълбите по три наведнъж.

След като я изми, Мак вдигна Фреди на ръце и въпреки протестите й я отнесе в леглото им; после започна да бърше косата й с кърпа. За щастие бе подстригана по-късо, отколкото преди да започне работа като пилот каскадьор; толкова често й се налагаше да пъха косата си под перуки, че от време на време я орязваше за по-голямо удобство; все пак той се затрудни с щръкналата маса от заплетени кичури, но успя да я среши, подхващайки внимателно всяка от влажните къдрици. Фреди го погледна с уголемени, мечтателни очи; наполовина дете, наполовина жена, като ангел на Леонардо да Винчи в религиозна сцена, помисли Мак.

— Къде си овладял тази техника? — попита тя.

— Като дете имах голямо, миризливо, космато куче.

— Никога не си ми казвал — рече Фреди с укор.

— То избяга.

— Това е най-тъжната история, която съм чувала — избъбри Фреди и избухна в сълзи.

Изненадан от реакцията й, защото само се бе пошегувал, Мак се опита да й обясни, че това всъщност не е вярно, но колкото повече я прегръщаше, толкова по-силно избухваше плачът й. Накрая риданието премина в слабо хълцане.

— Горкото, горкото кученце! — подсмърчаше в ръцете му Фреди.

— За какво беше всичко това? — попита Мак, когато тя се успокои.

— Не знам — отвърна Фреди приглушено в обятията му.

— Мисля, че беше закъсняла реакция на инцидента — предположи Мак.

Тя седна и му отправи подобие на усмивка, поклащайки отрицателно глава.

— Не. Не може да е това. Премислих целия инцидент най-подробно. Работниците, които поставиха динамита, трябва да са объркали дължината на фитилите, макар че едва ли ще си го признаят. Единствено фитилът може да е. Всичко друго мина чудесно.

— Фреди, да си го обясниш е едно, а да се сблъскаш с него емоционално, да знаеш, че действително се е случило с теб, е съвсем друго. Макар все още да отказваш да го осъзнаеш, това беше голям шок за теб!

— Не съм казала, че не е шок. На всичкото отгоре си съсипах най-хубавия парашут. Преживявала съм и други инциденти, и преди съм си счупвала кости. — Самохвалството й си оставаше същото.

— Фреди, кога ще се откажеш от каскадьорството? — рече Мак мрачно.

— А ти кога ще се ожениш за мен?

Настана мълчание. От осемнадесетгодишния рожден ден на Фреди насам, почти от половин година, тя няколко пъти бе споменавала за женитба. Но го правеше безгрижно и повърхностно, по начин, който все още позволяваше на Макгайър да повдига подигравателно вежди, сякаш думите й не бяха нищо повече от дръзка шега. Сега тя зададе въпроса с тон, който сериозно и неотстъпно изискваше отговор. Бе се страхувал точно от този момент, който бе приближавал неизбежно и с всеки изминат месец. Поколеба се и накрая, поклащайки глава, отвърна:

— Фреди, виж…

— Не харесвам отговори, които започват по този начин. Кога, Мак?

— Фреди, скъпа, аз…

— Погледни ме. Кога, Мак, кога?

— Не мога — рече той измъчен. — Не мога.

— Не си женен. Какво означава „не мога“. Можеш, нищо по-просто няма, можем да отлетим до Лас Вегас днес и до залез-слънце ще сме оженени. Искаш да кажеш, че няма да го направиш, нали?

— Искам да кажа, че няма да го направя. Няма да е честно, Фреди. Непростимо ще е. Ти си само на осемнадесет, аз съм на четиридесет и две — дели ни цяло поколение, прекалено стар съм за теб!

— И чудесно знаеш, че това за мен нищо не значи — отговори тя бурно. — Никога няма да обичам друг, освен теб. Никога няма да се омъжа за друг, освен за теб. Никога, кълна се. Колкото и да остаряваш, никога няма да се отървеш от мен, знаеш го, Мак. Ще вися край теб и когато си на сто, а аз наближавам осемдесетте. Колкото поостаряваме, толкова разликата ще намалява.

— Фреди, това е най-абсурдният аргумент и е глупост. Все още си дете — знам, знам, но е истина — и целият ти живот на млада жена е пред теб, а аз съм мъж на средна възраст, преживял съм вече най-хубавите си години. Такава е реалността.

— Не е честно! — прекъсна го тя, страстно отхвърляйки несправедливостта.

— Дявол да го вземе, нима мислиш, че не знам! Не беше честно да те любя, да съм първият ти мъж, защото ако тогава бях спрял, тази история никога нямаше да се случи. Обвинявам се всеки проклет божи ден, че бях слаб, но съм влюбен в теб толкова отдавна, че не можах да устоя, и все още не мога… освен за това. Няма да се оженя за теб, Фреди. Няма да е редно.

— Нищо чудно, че кучето ти е избягало — някак безгрижно рече Фреди. — Добре де, бездруго не ми се жени. Просто си помислих, че трябва да направя от теб честен човек, но ти си такъв безподобен стар моралист, че си промених решението.

— Знаех си, че ще откриеш светлинката. — Мак лъжеше толкова свободно, както и тя. — Искаш ли да те измия с гъбата?

— Не. Все още ми държи влага вчерашното миене. Можеш да провериш, ако не ми вярваш. Хайде, не ме е гъдел.

— Днес сутринта Делфин ми зададе странен въпрос — заяви Анет дьо Лансел на съпруга си и потъна в мълчание.

 

 

Виконт Жан-Люк дьо Лансел въздъхна с доволното примирение, което можеше да се постигне само след десетилетия брачен живот. Знаеше, че каквато и странна забележка да е направила Делфин, съдено му е да я чуе с най-малките подробности, подплатена с разсъждения и коментар върху човешката природа, толкова несъществени по отношение на казаното, колкото и една-единствена буква от дълъг средновековен ръкопис; за да бъде удостоен с основната информация обаче, трябваше да прояви нужното любопитство. Като начало той се подкрепи с добре изстудено шампанско; една чаша преди лягане в тази топла августовска нощ на 1938 година щеше да му подейства добре.

— Искаше да знае, само хипотетично, разбира се, дали има сигурен начин да разлюбиш някого — изплю камъчето Анет дьо Лансел с очаровани, но и тревожни нотки в гласа.

— Ти какво й каза — попита виконтът, заинтригуван против волята си.

— Жан-Люк, ти май нищо не разбираш. Щом иска да разлюби някого, тя явно е влюбена в някой неподходящ. А щом се съветва с мен, значи вече нищо не може да измисли.

Човек, независим като Делфин, не би поискал съвет от баба си при други обстоятелства.

— Не бих казал, че е способна да се влюби — отбеляза Жан-Люк, донякъде изненадан.

— Жан-Люк! — Анет бе искрено шокирана.

— Никога не съм срещал момиче, толкова малко подвластно на емоции, още по-малко на несподелени. Разиграва тази странна роля, откакто ни дойде на гости. Мислех, че е нещо свързано с театралната й кариера.

— Не театрална, скъпи, филмова.

— Същото е, куп глупости. Все още очаквам да чуя какъв съвет й даде.

— Казах й да си представи, че ако някой, някой предполагаем е влюбен, а не иска да е, трябва да си представи колкото може по-образно, че въпросният мъж притежава всички възможни напълно отвратителни навици, които обаче тя ще открие, когато вече е твърде късно; отвърна, че идеята е добра, но ми се струва, че не възнамерява да я опита; мисля всъщност, че това не е лош съвет, нали? Благодари ми с нейния си много сладък, тъжен маниер и отмъкна колата на горкия Гийом за самотна дълга разходка.

— Хм. — Жан-Люк взе ръката на Анет. По-големият им син беше починал от рак преди три месеца, неоплакан от жена и деца, с които така и не се сдоби. Той болезнено липсваше на родителите си, а и на всички работници в лозята. Те го обичаха, въпреки че не беше лесен.

— Хайде, мила моя, не се тревожи — рече виконтът. — При момичетата на тази възраст любовта не е нещо сериозно. Делфин ще го преодолее, каквото и да е то.

— Тя е на двадесет, а не на четиринадесет, Жан-Люк. Достатъчно голяма за… Ох, не мога да не се тревожа.

— Просто не се занимавай с това, Анет, умолявам те. Последния път, когато се зае с проблемите на Делфин, дадохме вечеря и виж до какво доведе тя — предупреди я Жан-Люк дьо Лансел и се приготви да се покатери на високото старо легло, споделяно от двамата почти шестдесет години.

 

 

Делфин седеше до прозореца на стаята си, гледаше навън към великодушната, бременна августовска луна и горчиво се проклинаше. Такова нещо не можеше да й се случи! То противоречеше на възгледите й да извлича максимално удоволствие от живота; на придобитото с годините умение да постига и задържа властта си над мъжете; на цялата й изтънченост, култивирана още от колежа, до мига, когато под ръководството на Бруно се превърна в истинска светска дама на Париж; на всичко, което бе научила за тялото си и най-вече за това как да го задоволява с половин дузина любовници.

Противоречеше на волята й. И най-лошо от всичко — противоречеше на инстинктите й за самозащита.

Не можеше да се е влюбила в човек като Арман Садовски! Тя заудря с юмруци по перваза на прозореца. Човек не можеше дори да харесва мъж като Арман Садовски. Но тя го беше харесала, беше се влюбила!

Кога бе станал този абсурд? Може би през първите седмици, след като почнаха снимките и тя осъзна, че благодарение на помощта му играе истински; играта й повече не бе резултат на неконтролируема сексуалност и не бе необходимо както преди възбудата на самовлюбеното момиче от екипа, светлините и камерата да изпълва по някакъв начин сценичното й поведение със съдържание.

Щом заработиха заедно, Делфин забрави за съществуването на екипа. Тези хора бяха там просто за да изпълняват заповедите на други. Светлините се включваха единствено за целите на осветлението, камерата работеше, за да я снима. Откакто започна този филм, мъж не я беше докосвал.

Да, чувствата й може би бяха чисто професионално преклонение пред големия талант. Не беше рядко такова възхищение да се сбърка с любов. Всеки знаеше, че трябва да си малко влюбен в режисьора си. Режисьорите обикновено бяха изключително привлекателни хора. Твърде често те получаваха работа и заради личния си чар. Мъничко влюбена, помисли Делфин, просто мъничко влюбена. Това беше приемливо. Но в такъв случай всичко трябваше да свърши с приключването на снимките през юни, а вече минаха месеци оттогава. Дори трябваше да си е намерила любовник досега — ако бе мъничко влюбена — и да се е излекувала.

Кога се зародиха чувствата й? Навярно, когато осъзна, че от всички мъже, срещани досега, Арман Садовски е най-малко впечатлен от нея. Най-малко не беше точната дума, помисли Делфин. Казано направо, той изобщо не бе впечатлен. Ако беше показал поне някакви признаци на слабост, познати й толкова добре, нейната така наречена любов щеше да се стопи. Или всичко бе почнало, докато работеха над филма реши тя, бързо отклонявайки поглед от луната. Може би бе покорена от властното излъчване на силния му характер. Той знаеше какво точно да иска от хората — принуждаваше ги, развеселяваше ги, убеждаваше ги, използвайки неукротимата си енергия, за да получи накрая от тях онова, което бе необходимо за филма.

Тогава защо и другите актриси не полудяваха по него? Нарочно бе прекарала часове в общи приказки с тях, всички говореха за Садовски свободно. Той ги интересуваше, но само като режисьор. Бяха почти сигурни, че не е женен, мислеха, че няма и някаква сериозна връзка, знаеха, че семейството му е дошло във Франция от Полша много отдавна; допускаха още и че е евреин, но кой можеше да бъде сигурен в това при поляците? Не бе проявил особено внимание към никоя от жените в екипа. Изобщо хиляди предположения и догадки, но само толкова.

Опитай се да бъдеш честна поне веднъж в живота си, каза си Делфин яростно. Всичко започна, когато той свали очилата си и те погледна. Нима трябваше да направи само този жест, за да те накара да се влюбиш? Завъртя се със стола си и те погледна. Лесна плячка. Витаеща в облаците лесна плячка, ето какво си. И какво възнамеряваш да правиш сега?

 

 

В края на август гипсът беше свален и на Фреди й стана ясно, че не след дълго ще се възстанови напълно. Нае си рехабилитатор, за да я раздвижи, и сега се оправяше без чужда помощ, а Мак можеше да я остави сама вкъщи и да се върне към обичайните си задължения.

През последния ден на септември 1938 година Фреди отново излетя със собствения си самолет. С първите по-големи суми, спечелени от нея, тя бе направила началната вноска за страшно екстравагантния състезателен „Райдър“ — с напълно аеродинамична форма, задвижван от мощния 450 конски сили двигател „Туин Уосп Джуниър“ на Прат и Утни. Беше боядисан целият в бяло и колесниците му се прибираха автоматично. Кабината имаше по-голяма видимост от всичките, в които бе летяла досега. С него бе спечелила първите си трофеи на международното въздушно състезание в Сейнт Луис през май 1937 година. Бори се храбро и във въздушния маратон Истрес^[1] — Дамаск — Париж през август 1937; пристигна трета, забави я буря над Алпите. През ноември 1937 пък взе участие в състезанието от Ванкувър до Аква Калиенте, Мексико — постижението й беше пет часа и осем минути, класира се само на четиринадесет минути след Франк У. Фулър младши. Не й достигна четвърт час до победата, но нямаше от какво да се срамува. В началото на 1938 година спечели и някои първи места в местни състезания.

В момента летеше успоредно на брега към Санта Круз и се питаше дали да зареже работата във филмите и да се посвети на състезателната дейност и рекордите. Бе пропуснала Националните въздушни надпревари заради инцидента, но не й пукаше. Какво като Кокрън бе спечелила Бендикс? На Фреди й стигаше и това, че лети. Не изпитваше нужда да доказва никому нищо, помисли тя, докато изучаваше странните фигури, образувани от облаците; нямаше желание да се боричка за победната минутка, не се интересуваше и дали управлението й в момента е небрежно, дали от мързел се оставя да лети над Пасифика — тази сутрин особено красив в бледолилавата си одежда; той й подсказваше къде е, не й бе необходима помощта на картата.

Непосредственият, прост физически контакт със самолета й бе липсвал повече, отколкото можеше да осъзнае; беше й липсвал бодрият шум на двигателя — това не бе бучене, екот, тракане или туптене, а несравним с нищо друго звук на самолетен двигател. Бяха й липсвали силният мирис от кожената седалка, усещането, че предпазният колан обгръща тялото й, услужливото присъствие на ръчката за газта под дланта й и лостът, и педалите за управление. Беше й липсвала машината й.

До днес не бе осъзнала напълно онази двойственост на усещането при летенето. Можеше да изпълни цели страници с лирични описания на небето, с безкрайни разкази за това как изглежда земята отгоре, но без личния контакт с машината впечатленията й почти по нищо нямаше да се различават от тези на който и да е пасажер. Ако не пилотираше, тя нямаше да е свободна. Бе толкова просто. Това бе единствената истинска свобода, която познаваше, и никога не бива да загубва за дълго усещането за нея.

Известно време летя, без да ангажира съзнанието си с нищо конкретно, оставяйки рефлексите й да я заместят в управлението; иначе потъваше в неназовимото, примитивно чувство, което я свързваше със самолета й.

Накрая Фреди усети глад и погледна към картата; трябваше да намери най-близкото летище, където да обядва. Щеше да е в Санта Круз след по-малко от половин час. Белият „Райдър“ можеше да развие двеста и петдесет мили в час, стига тя да поискаше, а кафенето в летището на Санта Круз беше добро. Как бе забравила да си вземе сандвич! Дори това незначително напрягане в ден като днешния да насочи самолета към малкото градче щеше да й дойде много, но бе за предпочитане пред глада.

Боже, какво щастие изпитвам, помисли Фреди, докато се приготвяше за снижение. Не само защото летеше. Причината бе Мак. Кога ли не е бил Мак! Миналата вечер й се прияде сладолед, той скочи в колата и донесе такова количество, което, естествено, не можаха да изядат; тя каза, о, каза го някак безгрижно и шеговито, без ни най-малък намек, че от него би излязъл чудесен баща! Той дори не се намръщи. Нито запротестира, че е твърде стар, нито спомена някой от абсурдните си скрупули. Каза само: „Нямам нужда от друго бебе, щом имам теб“, но в очите му се мярна нещо и тя разбра — докоснала е чувствителна струна. Навярно умираше да има деца, но не смееше да го осъзнае. Точно в онзи момент тя се убеди обаче, че дори ако трябва, ще забременее, но ще успее да го накара да се ожени за нея.

 

 

В последния ден на септември 1938 година Пол дьо Лансел с тревога четеше вечерните вестници. През целия месец го беше занимавало единствено политическото положение в Европа. Според повечето калифорнийци то не беше нищо повече от безкрайните боричкания в далечни страни, от чиито разправии гледаха да се интересуват колкото може по-малко.

През този септември обаче заплахата от война бе на три пъти съвсем реална. В началото на месеца Хитлер поиска анексиране на чехословашките Судети, изоставяйки предишната позиция за защита на правата на германското малцинство, населяващо този район, толкова богат на мини, индустриални предприятия и военни укрепления.

Три пъти британският министър-председател Невил Чембърлейн беше летял до Германия да усмирява диктатора. Чехите желаеха да защищават страната си, но в Европа те бяха единствените готови да воюват освен Сталин, който пък изобщо не бе в сметките. Съюзниците на Чехословакия — Великобритания и Франция — нямаха охота да се бият, и то само двадесет години след като милиони техни мъже бяха умрели за нищо през Световната война. На тринадесети септември Хитлер и Чембърлейн със съгласието на Даладие, премиера на Франция, подписаха Мюнхенското споразумение. Този път здравият разум беше победил.

— Да благодарим на Бога за това — рече Пол на Ив.

— Наистина ли вярваш, че няма за какво повече да се безпокоим?

— За жалост, винаги има за какво да се тревожим… но този къс хартия поне показва добра воля. Чуй само, скъпа — взе той отново вестника. — „Смятаме споразумението, подписано миналата нощ, както и англо-германското споразумение за флотата за символ на желанието на нашите два народа никога повече да не воюват помежду си.“ Налага се да призная дори аз дипломатът циник, че това звучи като стъпка в правилната посока.

— Ами чехите?

— Франция и Великобритания са се обвързали с обещанието да защищават целостта на страната им. Чехите винаги са били проблем, но не чак такъв, че заради тях да започне друга война. Е, сега вече може да помислим за собствените си планове. Какво ще кажеш, скъпа, в края на октомври ли да организираме пътуването си до Франция, или да го оставим за началото на пролетта?

— Колко отпуск можеш да вземеш?

— Ако изчакаме до пролетта, ще имаме на разположение няколко месеца; а ако отидем сега, през октомври, може да е вече малко късно за гостуване в Шампан.

— Добре щеше да е, ако можехме да заминем, когато почина Гийом — рече Ив замислено.

— Имаш право. Но писмата на баща ми са съвсем ясни. И дума не иска да чуе да изоставя дипломатическата си работа заради семейния бизнес. Изглежда чувства, че от мен ще има повече вреда, отколкото полза — обезсърчено заключи Пол. — Истина е, не знам много за производството на доброто шампанско, нито пък за това как да го продавам, но никога не е късно да се науча. Пише, че майсторите му могат да заместят напълно Гийом. Техните бащи също са работили при него, а дядовците им при баща му и това продължава от време оно — като семейство Мартин например, тримата работници от избите, на които той абсолютно се доверява. Татко е още твърде силен, за да се откаже да управлява нещата, както си знае, твърде силен е и държи на своето.

— Не знам как на петдесет и три би се приспособил към живота на земеделец? — изрази съмнение Ив. — И то в място, където краят на октомври е понякога неприятно студен, а пролетта, в най-добрия случай, идва след пет дълги месеца?

— Да не би да намекваш, че Калифорния ме е изнежила?

— Случва се и на най-добрите между нас. Дори на французите. В кръвта ти настъпва някаква химическа промяна, ако живееш тук дълго — както става и на тропиците. Един ден, и то твърде скоро, домът на Ланселови и Валмон ще принадлежат на теб, независимо харесва ли ти или не перспективата. Или дали се харесва на мен. Честно казано, се страхувам доста от тази мисъл. Защо да избързваме? Мисля, че трябва да изчакаме до пролетта. Можем да прекараме един месец с Делфин в Париж и още един месец в Шампан.

— Прието. През май в Париж с Делфин, а през юни в Шампан при родителите ми, за да научим как точно пчелата се люби с гроздовия цвят — развесели се Пол.

Бе успял за пореден път, помисли Ив, да отклони разговора така, че да не се докоснат до въпроса за другата им дъщеря, която живееше, както той навярно се досещаше, само на няколко мили от тях. Но ако Пол не желаеше да знае нищо за това, Ив не възнамеряваше да му го натрапва. Достатъчно беше, че той се бе освободил от яростта, обхванала го в първите месеци след напускането на Фреди, и че отново обичаше жена си нежно както преди. Темата за Фреди беше нещо като негласно, неписано споразумение — отдавна бяха решили да не воюват помежду си заради нея.

 

 

В началото на септември Делфин започна нов филм. Надяваше се този път да се случи нещо, което да я отърве от нейната идея фикс; беше сигурна, че чувството й към Садовски е идея фикс, а не любов.

В края на месеца обаче осъзна, че е в по-голяма беда, отколкото предполагаше. Все още можеше да играе. Помагаха й талантът и техниката, придобита през последните две години на почти непрекъсната работа. Независимо колко сложна бе сцената, щом партньорът й подхвърлеше „топката“, тя винаги я улавяше. Камерата продължаваше да открива върху лицето й повече чувства, отколкото всъщност тя изпитваше. Новият й режисьор бе във възторг от нея, тя намираше воденето му задоволително, ако и да не бе вдъхновяващо. Абел уреждаше да почне филм с Габен; бъдещето й се усмихваше.

Настоящето обаче буксуваше. Лягаше си твърде късно и заспиваше трудно, мислеше непрекъснато за Садовски. Събуждаше се твърде рано, рязко излизаше от съня и пак с мисълта за Садовски. През деня отново мислеше за Садовски. Не можеше да продължава така.

Имаше само един начин да развали магията: да тръгне директно срещу този мъж. Нейната идея фикс нямаше да устои на реалността, но трябваше първо да я изложи на открито, на лечебната дневна светлина. Ако му признаеше чувството си, а той се окажеше невъзприемчив, това сигурно щеше да я изведе от неестественото й състояние. Още по-добре беше да я съжали. Разбира се, ще е достатъчно долен да й го каже. Съжаление! Това щеше да оправи нещата.

Телефонира му и го помоли за съвет във връзка с новия си филм. Затруднение с режисьора.

— Виж, душко, страшно съм зает, но щом имаш проблем, ще се опитам да намеря време. Чакай ме в Лип в осем и половина — не, по-добре да ям на снимачната площадка, преснимаме нещо много сгафено. Ела към десет вкъщи. Ако не съм си у дома дотогава, значи съм убил някой актьор. Знаеш ли къде живея? Добре, ще се видим довечера.

Дали знае къде живее? Знаеше от шест месеца, беше минавала покрай дома му десетки пъти с надеждата да се сблъска с него; можеше да стигне дотам с автобус, с метрото или пеша. В състояние бе и да пълзи, ако се наложеше, пресичайки цял Париж. Делфин обаче поръча такси, тъй като не искаше шофьорът й да става свидетел на евентуалната й нощна любовна неудача.

Нямаше смисъл да полага особени грижи за облеклото. Каквото и да си сложеше, на Садовски щеше да му е все едно. От друга страна, за разтурване на магия най-подходяща изглеждаше черната рокля. Нещо монашеско. Строго, сурово. Новата й Шанел, само с един гердан от перли. Най-най-добрите, които миналата година бе купила по съвета на Бруно… Не, пак започваш, невъзможна глупачко! Делфин се скара на себе си, зъбите й тракаха въпреки топлината в стаята. Обличаш се, за да очароваш мъж, който не може да бъде очарован! Но нейната Шанел щеше да направи нещо за собственото й самочувствие, разсъждаваше тя, докато се вмъкваше в черната, с ниско изрязано деколте рокля за коктейл — хита на есенната колекция. Изправяйки се пред съда, военните носеха парадните си униформи. Дори Мата Хари се бе погрижила да изглежда красива на екзекуцията, продължи разсъжденията си Делфин, като едновременно полагаше грима с треперещи, но ловки ръце и подреждаше косата си. Скоро изглеждаше дори по-млада от двайсет и по-хубава от всякога. Очите й бяха така изплашени, а сърцевидното й лице — толкова тъжно.

Уви се в черното, демисезон палто на Шанел и реши да не слага шапка. В таксито, пресичайки Сена към Левия бряг, тя си помисли, че повече от всичко в момента е нужен сценарий. Едно разтурване на магия, истинското разтурване винаги ставаше по сценарий. Нея нямаше какво да я ръководи освен убеждението й, че или трябва да се отърве от своята идея фикс, или ще й се случи нещо лошо.

Арман Садовски живееше почти над „Chez Lipp“^[2] в стар и доста занемарен жилищен блок в съседство с булевард „Сен Жермен“. Делфин замислено погледна към тълпите по терасата на кафене „Флор“; щастливи хора, наслаждаващи се на последните топли нощи на есента. Тя се извърна от приятната гледка и се насили да звънне на тежката входна врата. Попита портиера на кой етаж живее Садовски и заизкачва стръмните, непокрити с килим стълби към високите части на сградата.

Арман Садовски широко отвори вратата на апартамента си секунда след позвъняването й. Беше по риза, без вратовръзка и небръснат. Изглеждаше странно възбуден.

— Какво мислиш за това? — бързо, без поздрав попита той, протягайки вечерния вестник.

— Нямах време да го прочета.

— Май ще има мир. Явно и германците като нас не желаят война. Хитлер най-после е подписал споразумение.

— Може би не му се иска да атакува линията Мажино.

— А, значи дори и ти знаеш за линията Мажино? Изумително! — Той се ухили, направи й знак да влезе.

— На този свят всеки знае за линията Мажино. Французите само за това говорят. Ах, всъщност за какво дойдох?

— За съвет. Каза, че имаш затруднения с новия си режисьор.

— Случаят не е точно такъв.

— Допусках. По-вероятно е той да има затруднения с теб. Нещо за пиене?

— Джин, просто ми го налей в една чаша.

— Американци — поклати глава той. — Само американците пият чист джин.

— И англичаните също — отвърна Делфин уморено; мозъкът й отказваше да работи.

— Хей, душко, седни. Забравих си маниерите. — Подаде й чаша и посочи към голямо кожено кресло. Тя дори не огледа голямата, разхвърляна стая, просто се отпусна в креслото и отпи от чашата.

— И така, защо дойде? Какъв е проблемът?

— Обичам те.

Излезе по-лесно да го каже, отколкото бе очаквала. Каза го на френски, а това винаги й помагаше, сякаш я скриваше зад маска. На английски думите щяха да звучат непоносимо. Пресуши чашата и заби упорит поглед в празното й дъно.

Садовски замислено свали очилата си, вгледа се мълчаливо в нея.

— Май наистина е така — рече накрая с тон, потвърждаващ всичко, което тя толкова дълго се бе насилвала да разбере.

— Не си ли поне изненадан? Боже мой, какво его! — гневно повдигна глава Делфин.

— Доста време ти трябваше да стигнеш до тази констатация — продължи той, сякаш не я бе чул и продължаваше стар разговор, започнат с някой друг.

— Говорил ли си за мен с общи познати? — попита Делфин подозрително.

— Защо да говоря?

— Няма значение. Е, добре, сега знаеш. Имаш ли да ми кажеш нещо?

— Ти си неописуемо разглезена.

— Знам това. Нещо друго? — настоя Делфин отривисто. Магията нямаше да се развали така. Ох, ако Садовски я бе съжалил! Защо, по дяволите, си свали очилата? Искаше й се да погали слабите отпечатъци, които те бяха оставили на носа му между очите, тези забележителни очи, късогледи, далекогледи или каквито и да са. Искаше й се да потрие лицето си в четината на жалката му еднодневна брада, искаше й се да сграбчи твърде дългата му рошава коса и да го придърпа към себе си, да го притисне към устните си.

— Ти си ужасно привилегирована. Не си направила нищо да го заслужиш, освен че си възмутително привлекателна. Винаги си била, винаги ще бъдеш и винаги ще се възползваш от това.

— Вината не е моя. Какво мога да направя?

— Не казах, че е твоя, казах, че е ужасно. — Садовски се умълча, размишлявайки.

— Какво общо имат разсъжденията ти с моите чувства към теб? — насили се Делфин отново да произнесе думите. Изглежда, преди малко не им бе обърнал достатъчно внимание.

— Първо на първо чух, че си накарала доста мъже да страдат.

— Имам ли вина, че хората се влюбват в мен? Не мога да отвръщам на любовта им по команда. — Делфин заемаше отбранителна позиция.

— Разбрах, че от сексуалните афери се измъкваш като змиорка. Когато решаваш да го удариш на живот, поставяй предупреждения за буря, душко.

— Никога не съм се влюбвала до този момент — рече Делфин, надявайки се, че думите й могат да прозвучат като извинение.

— Това не е извинение.

— Сякаш чувам майка си.

— Нищо лошо! Разбрах, че си се специализирала по режисьорите и от време на време с по някой продуцент за десерт.

— Звучи отвратително.

— Но е вярно. Излязла ти е приказка. Не е особено интересно да ставам част от лекомисления ти живот, още един от режисьорите, удостоени с честта ти.

— Никога не съм те молила за това! Не съм направила и един-единствен намек, докато работехме заедно. Ти повече не си ми режисьор. Не разбираш ли? Аз те обичам!

— Разбирам, душко, даже много добре. В теб има нещо демонично. Честно казано, караш ме да изпитвам адски страх.

— Сладур! Това беше всичко. Тръгвам си. — Делфин се изправи.

— Седни. Не съм свършил още! Не ти ли е чудно откъде знам, че ме обичаш?

— Пет пари не давам! Ти анализираш всичко. Твоята работа е да знаеш как се чувстват хората. Навярно неведнъж съм се издавала… Пък и какво значение има? Да не смяташ да правиш семинар на тема „Портрет на нежеланата любов, така както го е видял превъзходният режисьор Арман Садовски“?

— Замълчи, Делфин. Говориш прекалено много!

— Толкова си доволен от себе си, та чак ми се повръща. Съжалявам, че изобщо дойдох тук. Трябваше да знам, че е безсмислено.

— И аз те обичам — изрече Садовски бавно. — Обичта ми е по-голяма, отколкото страха, който изпитвам от теб. Затова знам, че казваш истината.

— Ти? Обичаш ме? — Делфин заговори бързо, припряно. — Не е възможно да ме обичаш. Ако ме обичаше, щеше да ми кажеш. Нямаше да се налага да идвам тук… и… да ти се хвърлям в краката.

— Надявах се, че ако наистина ме обичаш, все някога ще ми го кажеш.

— Ако?

Боже, защо говореха? И защо не му беше сърдита вече? Защо го слушаше така, сякаш животът й зависи от това?

— Как можех да бъда сигурен, докато работехме заедно? Можеше да е просто част от твоя добре познат талант.

— О-о!

— Говоря съвсем сериозно.

Двамата седяха с лице един към друг, загледани в пода, очаровани, смутени, ликуващи, със завързани езици, с изтрито минало, с неизвестно бъдеще, докато светът се въртеше наоколо им, въртеше се и сякаш се променяше.

— Кога — поиска да узнае най-после Делфин, отстъпвайки отново към познатото минало; нужна й бе опора в объркващото настояще. — Кога се влюби в мен?

— Няма значение.

— Трябва да ми кажеш.

— Страшно е глупаво.

— Кога? — Делфин беше неумолима. Той й дължеше обяснението.

— Когато се обърнах и те погледнах в моя офис оня първи ден, онази първа среща… Не знаех нищо за теб. Дори в Холивуд няма да се хванат на подобен елементарен номер.

— Аз бих се хванала. Но защо? Защо се влюби в мен?

— Кой сега ще анализира всичко?

— Аз съм в правото си — настояваше Делфин, повече от сигурна, че е така. — Защо?

— Обикнах те, душко, не знам защо. Няма особена причина, просто любов от пръв поглед. Бог да ми е на помощ. Повярвай ми, беше неволно. Ела насам.

Щом мога да се шегувам с него, помисли тя, значи идеята фикс е унищожена! Сега това бе една обикновена, проста, безценна, съвършена любов. Благословена.

— Ех, актриси! — Садовски стана, направи една голяма крачка и я дръпна нагоре. Обви ръцете си около врата й и разкопча перлената огърлица. — Остави я някъде, прекалено е хубава, за да я изгубиш в тая бъркотия.

— Няма ли да ме целунеш?

— Всичко с времето си. Първо трябва да те съблека. Копче по копче. Трябва да внимавам с роклята ти, прекалено подходяща е.

— Подходяща за какво?

— За сцената, в която момичето отива да каже на мъжа, че го обича, разбира се. Толкова интелигентна рокля е, толкова строга, толкова безкомпромисна, с толкова ниско изрязано деколте. С толкова ниско изрязано деколте. Горкото сукалче, никога не му се е случвало…

 

 

Фреди си бе легнала необичайно рано тази вечер. Мак седеше до кухненската маса пред лист хартия. Току-що прочетен, вестникът бе паднал на пода.

Новините от Мюнхен само бяха затвърдили решението, което бе взел вчера, когато Фреди му каза, че от него ще излезе добър баща. Фреди не беше бременна. Знаеше го. Все още не беше, но както и предстоящата война, това бе единствено въпрос на време. Взе писалката. Трудно намираше думите, които искаше да напише.

„Скъпа Фреди,

Трябва да те напусна. Това е единственото разумно нещо. Знам, че желаеш да се омъжиш. Усещам и намеренията ти — наистина, ако си бременна, ще се оженя за теб. Затова заминавам; трябва да ти дам възможност да живееш живота си нормално. Ти дори още не си го започнала. Не мога да ти подрязвам крилете.

Знаеш какво изпитвам при мисълта за нашата евентуална женитба. В миналото бях нечестен към теб, сега ще е още по-лошо, ако се възползвам от нещо толкова сериозно. Казвах ти го колкото мога направо, готов съм да ти го повтарям отново и отново, но резултатът ще е все същият. Ти не искаш да повярваш, че наистина го мисля. Никога няма да ме оставиш, ако аз не те напусна. Всичко, което притежавам, е твое — къщата, самолетите, бизнесът. Задръж ги или ги продай, както пожелаеш.

Не бива да мислиш, че не съм те обичал достатъчно. Ако бях млад, още утре щях да се оженя за теб — щях да го направя много отдавна. Защото те обичам толкова много. По същата причина те оставям да си вървиш. Аз не съм твоето бъдеще, обично мое момиче.

Мак“

Прочете писмото още веднъж, остави писалката, взе листа, сгъна го на две и написа името й отгоре. После го затисна с ръбчето на каната с диви цветя, която тя винаги държеше на масата, и отиде до шкафа, за да извади сака. Ако съществуваше по-добър начин за раздяла, той щеше да го знае. Уви, нямаше. Фреди щеше да се възстанови от болката. Той — не.

По-късно, докато шофираше на север, най-сетне осъзна къде отива. Единственото му намерение беше да се озове колкото може по-далеч, преди да е променил решението си. Почувства се в безопасност едва на зазоряване — Фреди скоро щеше да чете писмото му.