Джудит Кранц
До утрото на новата ни среща (15)

16.

— Даваш ли имена на измръзналите си места, Джейн, или ги номерираш? — попита Фреди съквартирантката си, докато бавно и неохотно се измъкваха изпод студените одеяла в далеч по-студената стая рано сутринта на шести януари 1941 година. Отмести пердето и надзърна към сумрачното, изцъклено английско зазоряване.

— О, имена, миличко, имена… имена на момчета, само на тези, които са ми предлагали, разбира се — прозя се почитаемата Джейн Лонгбридж, докато се клатушкаше към мивката. — Номерата биха звучали потискащо.

— Но ти никога не си се оплаквала — рече Фреди със сънливо възмущение. Измръзналите места, тези болезнени подутини, червени, горещи при допир, сърбящи и пулсиращи, имаха вид на нещо средно между мазол и брадавица. Те се появяваха по пръстите на краката и ръцете през зимата въпреки вълнените чорапи и подплатените ръкавици.

— Свикнах им в училище. Оплаквах се лудо, но беше безполезно. Сестрата се впечатляваше само когато се разраняваха. Отвратително беше, но ми осигуряваше няколко седмици извинение за физическото. Ненавиждах физическото. — Брюнетката Джейн припряно наплиска лицето си, после енергично изми зъбите си и се погледна одобрително в огледалото. Правата й коса, хубавите й зъби и правилният нос заедно с предизвикателно невъзмутимите й големи кафяви очи я правеха едно от най-красивите момичета — както тя самодоволно, не без основание отбелязваше — от Джон О’Гроутс^[1] до Лендс Енд^[2].

— Толкова е Дикенсово, че ми се повдига — възмути се Фреди, отмествайки Джейн от мивката.

— Измръзванията?

— Да пращаш децата на училище, където измръзват. Какъв е смисълът да си дъщеря на барон? Не казваше ли на майка си?

— Не си правех труда. Загуба на време. Майка ми страшно обича физическото. Сигурно се е гордяла, когато е измръзвала! — Джейн млъкна, съблече дебелата пижама и припряно се напъха в скъпоценното си довоенно вълнено бельо. Фреди спеше освен с вълненото си бельо, и с топлата подплата на грейката — единственият й известен начин да не замръзне съвсем в буквално неотопляваната квартира, която делеше с Джейн. Беше една от най-студените зими от десетки години насам. През последния месец дори немците се принудиха да отменят въздушните нападения заради непроницаемото небе над Острова.

Фреди беше в Англия вече почти година и половина, от края на юни 1939. След смъртта на Мак нямаше смисъл да държи летателното училище отворено. Когато се запита какво ще прави по-нататък, намери само един задоволителен отговор: да се присъедини към каузата, за която бе умрял Мак. Съединените щати бяха неутрални, освен това в армията им нямаше място за жена пилот. Съществуваше обаче Британската гражданска въздушна охрана с нейните четири хиляди новобранци, които искаха да се научат да летят.

Мак беше оставил на Фреди всичко; завещанието се намираше у Суид Кастели. Тя продаде къщата им и учебните самолети, включително и нейния прекрасен бял Райдър. Преди да замине за Великобритания като доброволка, си взе сбогом с Ив и Пол. Така най-после се сдобри с баща си. Незабавно я приеха като инструктор в програмата за обучение на пилоти.

След три месеца, на първи септември 1939 година, Хитлер нахлу в Полша, а два дни по-късно Англия и Франция най-после се решиха да обявят война на Германия.

На първи януари 1940 година малка група от опитни жени пилоти, инструктори в Гражданската въздушна отбрана, между тях и Фреди, подписаха договори със Спомагателния въздушен транспорт. До тази дата АТА^[3] беше чисто мъжка военна част — пилотираха току-що произведените самолети от фабриките до военните летища.

Сега, година по-късно, броят на жените пилоти се беше увеличил, все повече мъже бяха освободени, за да участват във въздушната война. Жените доказаха, че могат да летят в същите сурови и враждебни условия като колегите си: работеха по тринадесет дни непрекъснато, преди да получат съботната и неделна почивка; пилотираха дори и във време, когато воюващите пилоти не биха рискували да се издигнат във въздуха — при това без радио или други навигационни средства, само с компас; ловко се промъкваха над територия, покрита от десетки хиляди баражни балони, чиито стоманени кабели можеха да станат клопка за всеки самолет, както съюзнически, така и вражески. Над острова времето се променяше непредсказуемо, така че само за секунди пилотът можеше да се окаже загубен. Пейзажът беше осеян с летища, защитени от зенитни батареи — там първо се стреляше, после си задаваха въпроса защо. Страната беше във война, врагът се намираше толкова близо, че пилотът, приготвил се за кацане, почти не се изненадваше, щом видеше над пистата да се гмуркат месершмити.

През зимата слънцето изгряваше в девет часа и залязваше около пет.

Навън все още бе тъмно, когато Фреди и Джейн пристигнаха в базата си в Хатфийлд. Днес имаха празник — една година от първите транспортни полети на жени пилоти — и за вечерта Полин Гауър, техният командир, беше организирала тържество…

Предният ден беше ужасен — лед, сняг, мъгла, дъжд и облаци — цяла проклетия, както добродушно бе забелязала Джейн, когато по обяд в Хатфийлд бяха отменени всички полети. Фреди и Джейн прекараха свободното време в квартирата си, вариха си чай, дремеха и се наслаждаваха на неочакваната почивка. Все пак неколцина пилоти от другите бази бяха решили да излетят, между тях Ейми Джонсън — вече разведена с Джим Молисън, — която се беше присъединила към АТА скоро след Фреди. Световноизвестната пилотка, от толкова години кумир на Фреди, беше излетяла от Блекпул за Кидлингтън — база на въздушните сили близо до Съмърсет.

Фреди и Джейн слязоха от колата и забързаха към относително топлото оперативно помещение — там трябваше да се осведомят за предстоящите полети, — после се отправиха към офицерския стол — дървена барака, където непрестанно се пиеше кафе и чай, бърбореха, хвърляха стрелички по мишена, играеха билярд или преглеждаха новите вестници. Няколко пилотки бяха донесли дори шах и табла, говореше се, че в стаята на командира ще организират училище за бридж. Джейн и Фреди взаимно се убеждаваха да не го посещават. Джейн предпочиташе да хвърля стрелички; Фреди пък — да улавя карти с кепето си; твърдеше, че това изисква повече ловкост и умение от всичко останало.

— О, нещо не е в ред — рече Джейн в мига, в който влязоха. Пилотките се бяха скупчили, говореха напрегнато и приглушено, по лицата им беше изписан потрес.

— Какво става? — попита Фреди Хелън Джоунс.

— Ейми Джонсън. Вчера се е разбила при устието на Темза.

— О, боже — не! — извика Фреди.

— Не се е появила до късно следобед — обясни Хелън.

— Сигурно е останала без гориво и се е изгубила над облаците, защото била на сто мили отвъд Кидлингтън. Знае се вече официално… Открили са парашутната й торба във водата. Скочила с парашут над облаците и е паднала във водата. За малко са щели да я спасят… конвоиращ траулер е видял оксфорда й да потъва, опитал се да я извади, но тя изчезнала под кърмата.

Фреди рязко се извърна и отиде до прозореца. Беше дълбоко потресена, гледаше навън, без да вижда нищо. Ейми Джонсън, оцелявала от пясъчни бури, мусони и десетки принудителни кацания, първата жена, прелетяла сама до Австралия, лудата глава, за която милиони бяха пели „Ейми, прекрасна Ейми“, безумно смелата Ейми с безпределна издръжливост; тя бе поставила рекорд с полета си от Лондон до Токио, устремната Ейми, изминала разстоянието от Париж до Кейптаун и обратно, облечена в костюм на Сшиапарели — не беше възможно Ейми Джонсън, нейната Ейми, най-опитната жена пилот в Англия, да умре първа измежду тях.

— Знам, Фреди — прошепна Джейн и я прегърна.

— Когато бях на девет, тя прелетя целия път до Австралия в малък стар „Мот“, а сега съм почти на двадесет и една и тя е мъртва, опитвайки се да прелети с устойчив двумоторен самолет от Блекпул до Кидлингтън. Беше само на тридесет и осем. Не мога да го повярвам. Как е могло да се случи?

— Може да не научим никога. Хайде, Фреди, нека да половим карти с кепето ти. Победителят ще плати вечерята — предложи Джейн.

— Ако не се е намирала над вода… ако не е било толкова заледено…

— Няма „ако“, кукло. Ейми сама е трябвало да реши дали да излети вчера. Можела е да остане в Блекпул. Всички ние избираме мига, в който да рискуваме. Можем да се приземим винаги, щом нещо не ни харесва, и да останем на земята, докато времето се изясни. Знаеш това, и тя го е знаела. Вчера е решила да лети. Почти никой друг не го е правил. Този маршрут е доста навътре в сушата — и двете сме го прелитали десетки пъти. Отишла е отвъд позволената височина, Фреди, отишла е над облаците и се е изгубила. Иначе нямаше да се озове над водата. Ние не бива да преминаваме над позволената височина… Никога! Характерът й е виновен толкова, колкото и времето, мила моя.

— Характер — повтори Фреди замислено. — Нима всяка от нас не лети според характера си? — Фреди огледа жените в стаята и очите й се спряха на Уинифред Кросли, бивша каскадьорка; на Розмари Рийз, бивша балерина и изследователка на нови въздушни маршрути; после на Гейбриъл Патерсън, омъжена жена и майка, инструкторка още от 1935 година; след това седяха Джоан Хюз, започнала да лети на петнадесет и не по-възрастна от нея, и Джейн; а по-нататък — Марджи Феъруедър, дъщеря на лорд Рънсимън, чийто съпруг също беше пилот в АТА. Това беше най-прекрасната и почетна компания от жени пилоти в целия свят. Всяка имаше свой стил, всяка от тях пристъпваше към поредното излитане по различному, съчетала смелост и предпазливост, състезателен дух и отегчително спазване на правилата, прецизност и поемане на риск. Коя от всичките би излетяла вчера от Блекпул? Може би никоя… или може би една… дори две. Невъзможно беше да се каже, невъзможно бе дори да се отгатне… — Обърна се към Джейн: — Започвам да разбирам защо си била отговорничка в ужасното си училище, с физическо или без физическо.

— Имаш ли намерение да ловим карти, или ще ми се мръщиш?

— Хайде да играем. Като гледам този така наречен изгрев, днес май пак няма да летим. Разказвала ли съм ти за изгревите в Калифорния? Имаме си ги всеки божи ден, ако щеш вярвай, дори и през зимата. Знаеш ли, че Англия е на същата дължина като Лабрадор? Странно място за живеене.

— Още една дума, и ще си намеря друга съквартирантка.

Празненството по случай годишнината бе отменено. Фреди, Джейн и няколко други пилоти се събраха в местната кръчма в Хатфийлд, пиха по едно питие в памет на Ейми Джонсън и тихо се разотидоха по квартирите си през заледените, тъмни улици на затъмнения град.

 

 

На девети и десети януари 1941 година и Фреди, и Джейн имаха по два дни почивка. За първи път, откакто се познаваха, Фреди можеше да приеме неизменната покана на Джейн да гостува на семейството й в тяхното имение в Кент. Лонгбридж Грейндж беше домът на бащата на Джейн, лорд Джерълд Хенри Уилмот, четиринадесети барон Лонгбридж, и на майка й — лейди Пинелъпи Джулиът Лонгбридж, родена Фортескю.

Под тежките тъмносини шинели двете момичета носеха добре ушити униформи в мъжки стил: тъмносини панталони и същата на цвят куртка, с два закопчани джоба на гърдите и още два големи джоба, също с копчета, под колана с месингова тока. На гърдите над десния джоб бяха избродирани златни криле, четири инча широки. Пагоните им имаха две златни ивици — широка и тясна — на втори пилот. На ръкава си Фреди носеше знак в червено, бяло и синьо; от него се разбираше, че е американка. Под куртките си и двете момичета бяха облекли сини ризи на Кралските военни въздушни сили с черни вратовръзки. Заради студа бяха и с авиаторските си ботуши, които всъщност не биваше да носят другаде освен на летището. Всяка от тях беше взела униформена пола и прилични черни обувки и чорапи — официалното им облекло за случаите, когато не летят; над челата им закачливо се накланяха флотските кепета.

Успяха да се качат на солиден „Енсън“, един от незаменимите работни самолети таксита, които превозваха пилотите до авиационните заводи, и щом мисията им приключеше, ги връщаха обратно в базата. И на Фреди, и на Джейн им се беше случвало да пилотират „Енсън“ — достатъчно голям да побере петнадесет пилоти с парашутите им. Загубата на един-единствен от тези самолети щеше да бъде катастрофа, затова с тях работеха най-надеждните и опитни пилоти.

След кратък полет ги оставиха на летището в Кент. Там ги посрещна майката на Джейн, която бе пестила дажбата си от бензин, за да ги посрещне с колата си. Лейди Пинелъпи прегърна дъщеря си и протегна ръка да се здрависа с Фреди, ала изведнъж промени решението си и прегърна и Фреди.

— Скъпа, толкова се радвам, че най-после сте тук! Джейн непрестанно ми пишеше за вас. Мисля, че най-накрая е попаднала под добро влияние — рече красивата кестенява жена и скришом погледна дъщеря си с гордост.

— Всъщност аз попаднах под доброто влияние на Джейн — засмя се Фреди.

— Глупости. Това е невъзможно. Познаваме нашата Джейн. Тя е непоправима… но от време на време може да е и доста сладка. Сега влизайте в колата, преди да сте замръзнали. Не искам да закъсняваме за обед.

Караше бързо и умело, от време на време им сочеше многобройните бомбени попадения по покритите сега със сняг поля.

— Сигурна съм, че не са се целили в нас, каква опасност сме ние — но домът ни е точно под въздушния път между Лондон и пристанището на Ламанша. Каква досада… при една експлозия падна мазилката в хола… Разбира се, тенис кортът е напълно разрушен от онази запалителна бомба миналата есен, освен това на пътя за селото все още си почива неексплодирала бомба. Все се надявам, че някой ще се сети да дойде и да я обезвреди, щом снегът се стопи. Голяма глупост. Цялата тази врява обаче ми напомня да затъмнявам цялата къща както трябва през нощта.

— Кой е отговорникът, мамо? — попита Джейн.

— Джейн! Разбира се, че аз! Не мога да разчитам на никой друг, нали? Горкият ти баща, колкото и да се старае не вижда в тъмното, макар че Смол, новият градинар — най-малко на седемдесет и пет, — е доста умен. Прави „коктейли“ Молотов^[4] в свободното си време, в случай че решат да ни нападнат. Имаме вече впечатляваща купчина. Казвам му, заплахата от нахлуване е отминала — нали така, Джейн?… Но той е глух и не ми обръща внимание. — Лейди Пинелъпи се извърна и погледна Фреди. — Джейн ни писа, че родителите ви са в Лондон. Имали ли са неприятности?

— Не, досега не. Неудобства и малко страх, но нищо по-лошо от това. През миналата отпуска отидох да ги видя в Лондон, една къща в края на тяхната улица беше бомбардирана, но иначе са добре.

— Разбрах, че баща ви е дошъл да се присъедини към генерал Де Гол.

— Напусна Лос Анжелос веднага щом Де Гол говори по радиото от Лондон през юни 1940, и се присъедини към Свободните французи тук. Работи с Гюстав Муте и група журналисти; създадоха всекидневник, наречен „Франция“, Майка ми кара линейка… Този уикенд е дежурна.

— Браво на нея — рече лейди Пинелъпи, като внимаваше да не попита за Делфин; Джейн й беше писала, че никой от семейството не знае какво й се е случило, откак Париж е окупиран. Колата прекоси малко селце и намали скорост, щом доближи до широка порта. — Е, мили мои, добре дошли. Пристигнахме.

Лейди Пинелъпи подкара автомобила по дълга алея, оградена от дъбове, и спря пред къща, която сякаш изникна изпод преспите — така се бе сляла с оголените, но красиви корони на дърветата и със заобикалящия я все още зелен тисов плет. Къщата бе наполовина дървена, с дебели стени от солидни дъбови греди и гладки тухли. Областта с варовитата си почва и залесени хълмове бе богата и на двата вида материал. Досега никой не бе успял да преброи различните нива на покрива на Лонгбридж Грейндж, нито многобройните и различни по стил фронтони, покрити с керемиди и тухли; да не говорим пък за изградените с невероятна изобретателност комини. Множеството асиметрични прозорци, съставени от малки стъкла, бяха повечето тъй стари, че бяха придобили цвят на лавандула. Последния път, когато лейди Пинелъпи бе наредила да свалят някаква мазилка в най-малкия килер, работниците бяха намерили две монети, сечени през 1460 година. В Грейндж обаче времето бе строго селективно; запазваше само онова, което бе неописуемо приятно за окото.

Лонгбридж Грейндж имаше пет крила; строени в различни епохи, те отразяваха точно финансовото състояние на фамилията. Въпреки размерите му нищо в това възхитително криволичещо здание не напомняше за класическата официалност на един величествен дом. Открай време това бе имение — център на множество преуспяващи земеделски стопанства, собственост на семейство Лонгбридж, които притежаваха и фабрика за сайдер, просторни конюшни, гълъбарници и неизброими помощни сгради. Щом влезе в Грейндж, на Фреди й се стори, че се е озовала в гостоприемна, ухаеща гора. Борови клони украсяваха всяка врата и полиците на многобройните камини, а коледният имел все още висеше в преддверието. Навсякъде лаеха и подскачаха кучета, поздравяваха ги с „добре дошли“.

Джейн Лонгбридж беше второто от седем деца. Двамата й по-малки братя бяха в далечни колежи, но най-малките, всичките момичета, все още учеха в близкото село. Днес си бяха останали вкъщи в чест на Фреди и Джейн и срамежливо се здрависаха с гостенката, преди да се хвърлят с радостни възгласи върху Джейн.

— Хайде, идвайте всички. Ще обядваме в кухнята — успокои ги лейди Пинелъпи, като гледаше подскачащите деца и кучета така, сякаш не можеше да си представи какво изобщо правят наоколо й.

— В кухнята ли, мамо? — изненада се Джейн.

— Това е най-топлото помещение, скъпа. Затворила съм по-голямата част от къщата и просто я оставям тихо да се разпада. Когато спечелим войната, ни чака дяволско чистене, но ще се тревожа за тия неща, когато му дойде времето.

По-голямата част от следобеда Джейн и Фреди си играха с момиченцата, наслаждавайки се на трогателното им внимание. Най-сетне Фреди отиде в стаята си, за да подремне преди вечеря, но първо спусна завесите за затъмнение. Спа непробудно цял час; докато се унасяше, си помисли с благодарност, че всъщност през цялото време, откакто е влязла в имението, й е било топло. Цели пет часа в комфорт… дали не бяха пет и половина?…

Събуди я почукване на вратата. Влезе Джейн с хавлия, дебели чорапи и чехли за баня:

— Приготвих ти вана — прошепна тя тихо и заговорнически.

— Вана?

— Гореща вана. Истинска вана. Довоенна вана. Незаконна. Разчитам на теб да не казваш на никого. Трябва да си остане тайна само между нас.

— Искаш да кажеш…

— Във ваната има повече от девет сантиметра вода — обяви Джейн тържествено.

— О, Джейн, как можа? — възкликна Фреди. — Знаеш, че не бива. Нарушаваш разпоредбите.

— Не задавай глупави въпроси. Само ме последвай. Тихо… Всеки в къщата е зает с друга работа. Не искам да чуя и звук.

Сложи пръст на устните си, подаде й хавлия и я поведе по коридора към просторната баня, в която гордо се издигаше огромна викторианска вана с месингови лъвски крака. Фреди доближи на пръсти до ваната и ахна. В нея имаше цели четиридесет сантиметра вода, която изпускаше пара. От началото на войната не беше виждала вана с толкова много вода. В квартирата им тяхната вечно оплакваща се хазяйка позволяваше по една хладка баня на седмица с разрешените девет сантиметра на дъното. Всяко друго къпане се извършваше на части, пред мивката в тяхната стая. Това тук беше разкош!

Фреди се съблече и бързо се потопи във водата; стигаше точно над кръста й. Взе сапуна, насапуниса косата си и старателно я изплакна, после започна да се мие с огромната гъба, оставена на близкия стол.

— О, господи, колко е хубаво! Хубаво! Хубаво! Хубаво! Ще стоя тук, докато ми стане студено. Докато замръзна. Нищо не е в състояние да ме измъкне!

— Да не изстива водата, миличка? — попита Джейн загрижено.

— Ами… всъщност… да. Само малко. Не, Джейн, каквото и да става, не отваряй крана. Не е честно, и без това се чувствам ужасно виновна. Как ще погледна майка ти в очите? — Мократа й коса беше пригладена назад, тя цялата грееше от удоволствие. Тялото й бе станало розово от търкане.

— Не ставай глупава. Мама все още има планини от дърва. — Джейн рязко се запъти към вратата на банята и я отвори.

— ЧЕСТИТ РОЖДЕН ДЕН! — чу се хор от гласове и трите малки сестри на Джейн измаршируваха вътре, всяка от тях носеше чайник с вряла вода. Следваше ги лейди Пинелъпи, широко усмихната, понесла някакъв грамаден съд, от който се издигаше най-много пара. Те наобиколиха ваната и водени от Джейн, изпяха хорово „Честит рожден ден“, докато церемониално изливаха горещата вода във ваната. Когато заглъхна и последното „Честит рожден ден, скъпа Фреди, честит рожден ден“, към пеенето се присъедини мъжки глас:

— Стани, стани, стани и ми покажи лицето си… — проехтя гласът, жените от семейство Лонгбридж изпуснаха празните съдове и изпищяха:

— Тони! — После, забравили сякаш за гостенката си, се скупчиха около по-възрастния брат.

Свита под водата, сгъната почти на две, Фреди наблюдаваше сцената и се тресеше от смях. Дали Джейн не бе планирала и това? Можеше ли нещо, толкова типично за Джейн, да бъде случайност?

— Тони, ела насам и кажи здрасти — изкомандва Джейн. — Лейтенант Мари-Фредерик дьо Лансел, разрешавате ли да ви представя брат си, водач на ескадрила, барон Антъни Уилмот Алистър Лонгбридж. Фреди, Тони.

— Убедена ли си, че това е самият той? — попита Фреди приятелката си някак подозрително, а ръцете й внимателно се мъчеха да покрият гърдите.

— О, напълно. Спомням си го добре — усмихна се Джейн.

— Добър вечер, командир на ескадрила Лонгбридж. — Фреди успя все пак да кимне грациозно, без да повдигне глава.

— Добър вечер, лейтенант. Без униформа сте, както виждам.

— В отпуск съм, сър.

— Винаги казват така.

— Уверявам ви, сър, истина е.

— Можете ли да го докажете?

— Не.

— Тогава ще трябва да се задоволя с отговора ви.

— Благодаря ви, сир.

— Няма нужда да отивате толкова далеч. Само „сър“ ще свърши работа. Спокойно.

— Антъни, веднага излез от банята! — прекъсна го строго лейди Пинелъпи. — Остави Фреди да се изкъпе на спокойствие.

— Но тя има рожден ден, мамо, не смяташ ли, че се нуждае от компания? Само ще поседна тук и ще си побъбрим. Джейн, ти можеш да ни оставиш. Деца, идете да донесете на втория пилот още топла вода.

— Антъни, търпението ми се изчерпва! — повиши глас майка му предупредително.

— О, добре, стара ми майчице, щом настояваш — отвърна той неохотно, без да се дръпне от ваната. — Нали знаеш, че сме във война? Старите обичаи трябва да бъдат заменени с нови и така нататък. Хайде, мамо, няма нужда да ме щипеш, за бога. Сега идвам.

Джейн тършуваше из гардероба си, мърморейки нещо като друидско^[5] заклинание.

— Не мислех, че хората все още се обличат специално за вечеря — рече Фреди, докато гледаше довоенните вечерни рокли.

— Да не си представяш, че ще ти разрешим да вечеряш на рождения си ден в униформа?

— След такава публична баня не знам какво да мисля… или да очаквам. — Фреди решеше косата си, мъчеше се да я укроти, но днес заради хапещия студен въздух тя бе по-своенравна от обикновено и макар да я подстригваше според правилника, тоест да се вижда яката на униформата пускаше искри толкова силно, та чак гъделичкаше ръцете й.

— Такъв късмет, че Тони се появи — тържествуваше Джейн. — Струва ми се, че доста те хареса.

— Надявам се, че не е могъл да ме види през цялата тази пара около ваната. Аз поне не можех да погледна към него.

— Всички американци ли са толкова благонравни?

— А всички англичани ли са толкова дръзки?

— Тони? Та той е абсолютно безвреден — отвърна Джейн през рамо с критичната оценка на по-малка сестра. — Нали не се вмъкна при теб? Е, това наистина би могло да бъде самонадеяно или нахално, изобщо грубо, дори знак за липса на добро възпитание. Тони просто се надяваше да спечели нов приятел. Нашият Тони е общително момче, с добро сърце, солта на земята. Не очаквай проблеми, кукло. Освен ако не си го търсиш… или ако не си германски пилот, който се мотае наоколо с месершмита си или „Юнкерс 88“. В такъв случай наистина ще си намериш белята, сериозна беля. Опа! Ето я. Чудех се къде ли се е дянала.

Джейн се появи със закачалка, на която висеше рокля от сребрист плат без презрамки. Полата й бе така пищна, сякаш всеки миг щеше да се отдели и да завалсува сама. Талията подчертана с широк колан от черно кадифе и с панделка от едната страна, чиито кадифени ленти почти докосваха земята. На друга закачалка имаше наметка от черно кадифе, обточена със сребро.

— Мисля, че е достатъчно празнична! — Джейн, протегна роклята към нея. — Ако ти стане хладно, ето я и наметката. Виж дали ще влезеш в тях.

— Боже мой! Никой не може да ми попречи да облека тази рокля! — Фреди остана почти без дъх от възторг. Всичко, което се случваше, откак бе стъпила в Лонгбридж Грейндж, приличаше на празник, импровизиран, неочакван и толкова великолепно несъответствуващ на военновременна Англия! Беше замаяна, неприлично възбудена, недопустимо доволна от себе си. Дори измръзналите места вече не я боляха.

— Ами обувки! — плесна се Джейн по челото и се втурна обратно към гардероба; донесе сребристи обувки и шифонено бельо. — Какво още съм забравила?

— Няма ли диадема?

— Не е задължително за вечеря. Макар че… Макар че…

— Шегувах се.

— И без това са в някое мазе. Засега ще минем без диадеми. Съжалявам… По-добре да се обличаме. Татко сигурно вече се е върнал, а когато не си пийне преди вечеря, е склонен да мърмори. Викни, ако имаш нужда от помощ. Ако не, след половин час долу!

— О, да. Благодаря ти за роклята, Джейн.

— В тази рокля пет пъти са ми правили предложение… щастлива рокля… разбира се не и за кандидатите, горките създания. Наистина им съчувствам.

— Такъв им бил късметът. — Фреди се завъртя отново и отново, оглеждайки как се дипли полата на сребристата рокля. — Майната им, Джейн.

— И аз така мисля, кукло. И аз така мисля.

Фреди най-после облече новите одежди и се начерви; направи и безуспешен опит да обуздае бляскаво чистата си червена коса, бухнала в тържествен безпорядък около лицето й. В това време възрастните от семейство Лонгбридж се бяха събрали пред камината в библиотеката. Всички говореха бързо и като че ли едновременно, а лорд Джералд премяташе между дланите си шейкър за коктейли.

Фреди се забави на прага, объркана от връхлетелите я чувства. Тя бе външен човек за тези хора и въпреки всичко днес я приеха, както никога не бе посрещана от непознати. Чувстваше Джейн почти като собствена сестра, ала никога не бе срещала баща й, а Тони й се бе мярнал само като силует в униформа. Усети някаква боязън — не й се беше случвало подобно нещо от години. Все пак не можеше и да става дума за свенливост; не — тази забележителна рокля й стоеше идеално. Днес бе нейният двадесет и първи рожден ден. Тя беше почетната гостенка. И, мили боже, те всички я очакваха.

Тази мисъл я накара да влезе в стаята с плавна стъпка. После се спря, вече поуспокоена и дори обзета от известно усещане за надмощие, и четиримата в стаята млъкнаха и се обърнаха, за да я погледнат. Настана миг на пълна, смаяна тишина; Фреди не разбра, че по този начин те отдават дължимото на хубостта й. Лорд Джерълд Лонгбридж остави шейкъра и я приближи.

— Честит рожден ден, госпожице Дьо Лансел — пое той двете й ръце в своите и учудено се взря в победоносната синева на непокорните й очи. — Синът ми ми каза, че съм пропуснал най-страхотното събитие на деня, всъщност на годината. Намирам това за несправедливо. Не знам как ще ме умилостивите. А още по-добре ще бъде да повторите представлението утре, но ме предупредете навреме, за да не го изпусна отново. Чудя се впрочем дали пиете мартини?

— Да, ако обичате, лорд Джерълд, наричайте ме Фреди — засмя се тя; боязливостта й някак неусетно бе пропъдена от сивокосия чаровник, чиито очи светеха дяволито като очите на Джейн.

— Дадено, Фреди — отвърна лордът и й предложи ръка. — Елате при камината. Трябва да разлея питието, преди да се разводни. — Той я поведе през просторната, сумрачна, с висок таван стая към Джейн; приятелката й носеше страхотна рокля от ален атлаз, а лейди Пинелъпи бе великолепна в дрехата от кафяво кадифе и дантела с цвят на слонова кост. Бързо и без да го забележат жените, Тони отстъпи към украсеното коледно дърво в ъгъла; преструваше се, че си играе с една светеща гирлянда, а всъщност не откъсваше очи от Фреди.

От мига, в който тя влезе в стаята, му се струваше, че Фреди върви сред ореол от светлина. Имаше нещо почти божествено в нейната внезапна, мълчалива, сребриста поява на прага, нещо, което го накара да си помисли за първия, винаги изненадващ, винаги някак опасен, винаги пробождащ сърцето поглед към вечерницата. Нима това беше закачливото, палаво момиче във ваната? Тъй лесна ли бе метаморфозата? Нямаше ли преди края на вечерята гостенката да се превърне, да кажем, в поляна с цъфнали дървета?

— Тони, помогни ми — помоли баща му. — Дай на Фреди мартини, ако обичаш.

Стиснал изстудената чаша в ръка, командирът на ескадрила Антъни Лонгбридж едва не се препъна в килимчето, макар че то стоеше на същото място пет поколения преди неговото раждане. Фреди вдигна очи:

— Добър вечер отново, командир на ескадрила — рече тя. — Без униформа сте, както виждам.

— О, това… — Тони погледна към смокинга си. — Мислех, че… ами нали е специален случай… и бездруго куртката ми имаше нужда от гладене… пък и по-удобно е… в края на краищата, вкъщи… в отпуск…

— Винаги успяват да намерят извинение, нали, Джейн? — поклати с укор глава Фреди.

— Шокиращо е — съгласи се Джейн. — Нямат никакъв морал тези типове от РАФ. Обличат се като козли. И все някой друг трябва да се грижи за тях. Господинът навярно дори не се е избръснал преди вечеря.

Фреди едва се въздържа да вдигне ръка, за да провери. Иначе си мислеше, че дори да бе зърнала Тони за част от секундата, все едно къде — в Суматра или Антарктика, — пак щеше да разбере веднага, че той е англичанин. Лицето му имаше онези ясни черти, онази точна извивка на скулите, онази чиста, издължена, почти рицарска целеустременост, която не можеше да бъде сбъркана и не оставяше място за никакви съмнения. Челото му бе високо, кафявата му коса, с безукорен път от едната страна, падаше пригладена право назад с лека чупка. Очите му бяха бледосини, веждите — светли, носът му — прав и изразителен като на кръстоносец, устните — широки, стегнати и тънки, скулите — равни и румени. В тази издължена глава нямаше нищо отпуснато, нищо не на място. Костите на Тони бяха едри и все пак, въпреки височината си, той изглеждаше почти нежен. Осанката му излъчваше авторитет, личеше си, че е свикнал да заповядва. При него няма и следа от прекаленото английско възпитание, реши Фреди и му се усмихна, както не се бе усмихвала на мъж почти три години.

— Все пак успях да се обръсна — рече Тони, пропускайки думите на сестра си, — въпреки че водата не беше достатъчно топла.

— Ще го приема на доверие — отвърна Фреди безгрижно и изненадана от своето добре премерено кокетство, извърна поглед от него, за да може да попита лейди Пинелъпи за произхода на дантелата й.

Вечерята бе сервирана от възрастна жена и четиринадесетгодишно момче; и двамата живееха в близкото село и бяха на разположение всеки път, щом дотрябваха помощници. Този странен подбор на домашна прислуга бе единственият знак по време на жизнерадостната и весела вечеря, че Англия е във война. Всички край масата благославяха в себе си суровия студ, принудил враговете временно да прекратят нападенията, но никой не изричаше мислите си гласно, сякаш споменаването му щеше да развали магията.

Ако братята Райт не бяха родени, ако наследниците на Джордж III все още управляваха Новия свят, а потомците на Луи XIV властваха във Франция, това сигурно нямаше да промени разговора, който водеха около тази изискана, осветена със свещи маса. Но виж, ако в Шампан не растяха лозя или ако Моцарт и Гершуин не бяха живели, ако в света не се отглеждаха бързоноги и силни коне, ако Блумсбъри^[6] не бе процъфтял или, да кажем, Фред Астер не си бе купил първите обувки за степ, щеше да се наложи да потърсят други теми за разговор.

В края на вечерята лорд Джерълд изчезна в кухнята и се върна с бутилка „Дом Периньон“. Отвори шишето с почти такова майсторство, с каквото, както си спомняше Фреди, го правеше и дядо й; после, подпомогнат от Тони, баронът наля на всички.

— Това е особен тост — рече той. — Днес госпожица Мари-Фредерик дьо Лансел — или Фреди, както я наричат приятелите й — навлиза в изключително интересна възраст. Александър Поуп е писал за „нетърпеливия непълнолетен, копнеещ да стане на двадесет и една“… Семюъл Джонсън говори за „възвисяващата самоувереност на двадесет и една“… Текъри пише за „храбрите дни, когато бях на двадесет и една“. Всички в тази стая са преминали тази магическа възраст, някои само с няколко месеца, като теб, Джейн, други — с много години, като мен, но да оставим мен. Важното е, че Фреди повече няма да копнее да е на двадесет и една — тя живее в храбри дни и заслужава цялата им радост. Нека радостта е голяма и нека нараства с всяка измината година. За Фреди!

Фреди седеше поруменяла, докато всички пиеха за нейно здраве. Изчерви се още повече, когато лейди Пинелъпи позвъни и момчето, сякаш стояло зад кухненската врата, внесе няколко пъстро опаковани кутии и ги постави пред нея.

— О, не — запротестира тя. — Та вие сте толкова добри с мен. Тази фантастична баня беше моят подарък.

— Престани, скъпа! Подаръците са импровизирани — не можахме да стигнем до магазините, но ти трябва да имаш спомен от това важно събитие — рече лейди Пинелъпи.

— Хайде, Фреди, отвори ги — настоя Джейн.

Подаръкът на лейди Пинелъпи беше топло, меко, небесносиньо поло, изплетено от нея — единствено Джейн знаеше, че е било предназначено за дъщеря й. Лорд Джерълд бе добавил сребърна манерка с монограм, взимаше я със себе си, когато ходеше на лов, и бутилка скъпоценно малцово уиски, за да я напълни.

— Носи я винаги — обясни той — при корабокрушение или ако те нападне див слон.

Джейн пък беше намерила в своя гардероб, приличен на пещерата на Али Баба, черна нощница от шифон и дантела — прекалено неприлична, за да се носи, освен при специален случай, който необяснимо защо още не й се беше удал.

— Ако щеш, вярвай, миличка, но скоро ще ти дотрябва! Сега вече си достатъчно голяма — прошепна тя на Фреди.

Фреди пък беше достатъчно умна, за да не се опитва да си припомня последния път, когато бе изпитвала подобно щастие.

Легна си след полунощ. Официално рожденият й ден вече бе минал, но празничният дух все още кипеше като вино в кръвта й; бе твърде възбудена, за да заспи. Нито пък го желаеше. Това ликуващо настроение бе добре дошло, не биваше да му позволи да угасне в най-обикновени сънища. Лежеше под завивките с широко отворени очи, облечена в черната шифонена нощница, синьото поло и чифт вълнени чорапи; лежеше и се усмихваше към невидимия таван.

На вратата леко се почука. Джейн, помисли си, иска да си побъбрим за вечерта.

— Влез — извика Фреди и ето че в този миг на прага се появи Тони; носеше в ръка малък свещник. При трепкащата светлина Фреди видя, че той все още е с вечерната си риза и панталон; вместо смокинг обаче носеше жилетка. Не влезе, а се спря на прага.

— Донесох ти подарък за рождения ден. Не знаех, че е днес, не знаех и че ще си тук, затова не бях подготвен на вечеря… може би ще ти хареса?

— Не би ли могъл да ми го поднесеш утре сутринта? — предложи Фреди.

— Това е нощен подарък. — Тони протегна продълговат предмет, завързан с много панделки, украсен с борови клонки, така че не можеше да се отгатне какво е. — Сутрин не е необходим!

— Значи наистина е по-добре да го получа сега.

— Точно това си помислих… много по-добре. — Той се приближи до леглото и сложи искрящия предмет в ръцете й. Беше много топъл и като че ли с променливи форми.

— Господи… — ахна тя. — Какво?…

— Грейката ми — обясни Тони, доволен от изненадата й. — Напълних я преди две минути. Но опаковането ми отне доста време.

— О, Тони… сигурно е твоята собствена грейка! Не мога да те лиша от нея.

— Силно съм привързан към това нещо… били сме заедно през много дълги студени нощи… но сега то иска да е твое! Ще си намеря друга и ще я опитомя… няма да е особено трудно. Обикновено пристигат, щом им свирнеш. Моля те, задръж я.

— Ако си сигурен — ще ми е много приятно. И ще мисля за теб всяка вечер, когато я пълня. А сега смятам да спя. Лека нощ, Тони.

— Лека нощ, Фреди — рече той, взе стол, постави го до леглото й, сложи свещника на пода и седна. — Само още нещо… и бездруго не спиш. Само няколко думи, ако може…

— Само няколко думи. — Фреди измъкна грейката от хлабавата опаковка, пъхна я до себе си под одеялата, като ги придърпа чак до брадичката си.

— Току-що ме преместиха, направиха ме командир на нова ескадрила, едни типове, каквито не съм срещал преди… помислих си, че би могла да ми обясниш как да се справям с тези момчета.

— Да обяснявам на командир от кралските ВВС как „да се оправи“ с пилотите си? Хайде де! Лека нощ, Тони!

— Но те са янки, ескадрилата „Орел“, тук са от септември, а още не са влизали в бой… нямаше кой да обучи тези романтични хлапаци по време на битката за Англия… стоят в резерв, откак времето се развали, после командирът им се разболял… както и да е, сега те са моята ескадрила и мислех, че ти, нали си и бездруго половин янки, би могла да ме посъветваш как да вляза в крачка. Представа нямам как да се отнасям с тях. Пълна мъгла… тайфа от чуждестранни типове; нали разбираш защо ми е нужна помощта ти?

— Наричай ги просто „момчета“, вместо „образи“, „романтични хлапаци“, „чуждестранни типове“ и всичко ще е наред. Лека нощ, Тони.

— Много ти благодаря, Фреди — рече той, наведе се леко и я целуна право по усмихнатите устни. — О, Фреди, скъпа, прекрасна Фреди, да опитаме пак, а? — измърмори, преди да я прегърне и да я целуне отново и отново; и двамата бяха опасно жадни за близостта си и всеки от тях изпълнен с неудържим копнеж да гали, да докосва, да притиска другия.

Бяха изненадани от избухването на дълго сдържаната страст, целувките им бяха така прекрасно неизбежни, върховна необходимост, отлагана болезнено. Тони простена, озовал се блажено върху одеялата, притисна Фреди до гърдите си. Безмълвните целувки бяха така пленителни, изпълнени с толкова неочаквани открития.

— Тони, удобно ли ти е? — прошепна накрая Фреди.

— Не е страхотно…

— Би могъл… да си събуеш обувките.

— Събул съм ги.

— Пуловера… ризата… панталона…

— Но тогава ще измръзна.

— Аз ще те топля.

— Мислиш ли? Не бих могъл… Не би трябвало… о, скъпа, ако вляза в това легло…

— Сигурен ли си, че си пилот? — попита Фреди лукаво, осъзнавайки, че той е прекалено джентълмен, за да се люби с нея под собствения си покрив без явно насърчение.

— Съвсем сигурен.

— Тогава престани да се размотаваш като безделник — изкомандва тя, използвайки жаргона на кралските ВВС за приземния персонал.

Докато разговаряха, свещта, оставена от Тони на земята, изгасна и ги потопи в пълна тъмнина.

— Проклятие! — измърмори Тони, пресегна се към свещника. Движението му бе толкова рязко, че свещникът отхвърча в ъгъла на стаята. Опита се да намери друга свещ върху нощната масичка на Фреди, но успя само да катурне лампата; разнесе се трясък на счупено стъкло. — По дяволите! — Той се изправи внимателно и започна да се съблича колкото може по-бързо; хвърляше дрехите си на пода. Чисто гол, припряно скочи в леглото на Фреди и се пресегна към нея.

— Ох! — изписка тя, защото челата им се сблъскаха.

— Заболя ли те? — попита Тони тревожно.

— Дяволски! А теб?

— Мисля, че си счупих носа. Ето, пипни — как мислиш, — не, по дяволите, това ми е ухото.

— Не искам да ти пипам носа, мога да ти бръкна в окото — запротестира Фреди.

— Не виждаш ли в тъмното? — Тони опитваше да й свали пуловера.

— Ще ми скъсаш нощницата! Внимавай! О, звяр такъв, остави ме! Скъса ми презрамката. И си махни коляното от корема ми.

— Мисля, че това ми е лакътят.

— Какво правиш там долу? Веднага се върни горе! Прекалено си висок…

— Нямаш ли кибрит? — примоли се Тони, вратът му бе затиснат под мишницата на Фреди. Тя избухна в смях.

— Лежи и не мърдай! Аз знам къде съм! Ще се съблека и ако останеш спокоен поне минута, ще те открия и теб.

— Окей! — Тони застина неподвижно, докато тя издърпа пуловера през главата си, изхлузи се от нощницата и свали чорапите, вслушвайки се в шума на всяка дреха, захвърлена встрани. После той се остави на опипващите й, топли и триумфиращи ръце; само вдишваше въздуха на ароматната пещера под одеялата.

— Господи, командире на ескадрила, нещо има тук? О, грейката. За минута се разтревожих — какво ли би могло да бъде това?

— Не… го… пипай… още.

— Защо не? — попита Фреди олицетворяваща самата невинност. — Приятно е… да го усещаш.

— Остави… го — умоляваше той.

— Защо? Не знаеш ли, че сега е война? Никакво прахосване! — Тя прехвърли дългия си крак върху бедрото му с разточително движение, на което не можеше да се устои. — Изобщо какво знаеш ти? — прошепна Фреди. — Ето че току-що му намерих място точно за него!

 

 

Тази зимна нощ Фреди и Тони спаха на пресекулки, задрямваха и се събуждаха само за да открият, че отново изпитват нужда един от друг. Като търпеливи, отдадени на делото си изследователи те използваха връхчетата на пръстите, езика и ноздрите си вместо очи, ала намериха всички най-топли и скришни местенца по телата си. Промърморваха си похвала или благодарност и заспиваха отново; събуждаха се объркани, докато не се докоснеха, за да установят нови граници за пресичане, нови правила за нарушаване. На Тони му се стори, че последното им заспиване е продължило твърде дълго, насили се да стане от леглото и леко дръпна затъмнителните завеси. Веднага отскочи от прозореца и се пъхна под одеялата.

— Проклятие!

— Какво има? — попита Фреди разтревожено.

— Децата… навън са… току-що са направили снежен човек под прозореца ти, вчера го нямаше там. Господ знае кое време е.

— Погледни си часовника, скъпи.

— Снощи го оставих в моята стая.

— Е, добре, ще си помислят, че сме спали до късно.

— Не и Джейн — рече Тони, убеден в думите си.

— Не ме интересува — заяви Фреди. — Целуни ме, глупако.

— Нека всички разберат! Ще им кажа! — каза той екзалтирано.

— Не! Да не си посмял!

— Какъв е адресът на родителите ти в Лондон? — попита Тони.

— Може би си намислил да им позвъниш и да им кажеш, че току-що си прекарал нощта с мен? — попита Фреди, внезапно обезпокоена. Той изглеждаше способен на всичко.

. — Другата седмица ще бъда там. Искам да отида и да се видя с баща ти.

— Защо, за бога?

— За да го информирам за намеренията си, разбира се. Да поискам разрешението му — изрече Тони с толкова достойнство, колкото можеше да събере човек, рошав и потен като него.

— Боже мой — възкликна Фреди тихо, представяйки си сцената. — Не мисля, че идеята ти е добра… Татко може… да се стресне.

— Но аз възнамерявам да се оженя за теб. Искам да кажа, ти знаеш за това, предполагам. Така че трябва да говоря с него.

— Не трябва ли първо да говориш с мен?

— Ще го направя. Всичко с времето си. Но най-напред, разбира се, трябва да му се представя. Дали ще му е неприятно, че не говоря добре френски?

— Не — изкикоти се Фреди. — Не мисля. Наистина ли смяташ да… искаш разрешението му да… ъ-ъ… тичаш подир мен?

— Определено. Освен ако ти си против.

— Не съм кой знае колко… нямам сили!

— Значи отивам и го виждам, решено!

— Всъщност, като се замисля… той заслужава една хубава изненада след всичките тези години.

— Фреди, скъпа, какво искаш да кажеш?

— Някой ден може би ще ти обясня. А може би няма.

— Някой ден всичко ще ми разкажеш — рече Тони уверено.

— Само след дълго и упорито ухажване. А възможно е дори и тогава да не го направя. Боя се, че последните събития може би са те подвели, Антъни; не си мисли, че съм ти вързана в кърпа.

— О, Фреди, аз те обожавам — абсолютно и завинаги. Ти обичаш ли ме?

— Малко.

— И нищо повече?

— Да речем, много повече.

— Колко? — настоя Антъни алчно.

— Бих ти казала… но грейката тече.