Джон Гришам
Теодор Буун — Заподозрян (7)

7

На следващия ден, сряда, Тео както винаги подкара към училище с висока скорост, но този път не мина през центъра на града и не се качваше по тротоарите. На закуска не можа да поговори с родителите си, защото баща му както обикновено бе тръгнал рано, за да си побъбри с приятели на кафе, а майка му вече излизаше, закъсняла за среща. Тео и Джъдж мълчаливо закусиха самички.

Според заглавията във вестниците нямаше и следа от Пийт Дъфи. Крадци бяха нахлули в компютърен магазин на Мейн Стрийт. Двама студенти от колежа „Стратън“ бяха арестувани за кибер преследване. Нито дума за неизвестния извършител, нанесъл щети в правната кантора на Тео Буун, понеже полицията все още не беше осведомена.

Тео се радваше, че е сряда — със сигурност щеше да мине по-добре от вторник.

По време на втория час, геометрия, срядата на Тео неочаквано стана много по-лоша от вторника му. По уредбата пискливият глас на секретарката на училището госпожица Глория попита настойчиво:

— Госпожо Гарман, там ли е Тео Буун?

Точно в този момент Тео се беше унесъл в мечти за предстоящото лагеруване на езерото Марло. Щом чу името си, той се сепна и изопна гръб, сякаш го бяха зашлевили.

— Да, тук е — отговори госпожа Гарман.

— Пратете го в канцеларията, моля.

Тео скочи от чина и излезе навън.

Двама полицейски инспектори с тъмни костюми бяха седнали в кабинета на директорката госпожа Гладуел, която имаше вид на човек, видял призрак, когато влезе Тео.

— Тео, тези господа са от полицията и искат да разговарят с теб — на един дъх изрече тя.

Полицаите нито се изправиха, нито се усмихнаха. По-ниският и по-възрастен от тях беше инспектор Ворман — Тео го беше виждал в съдебната зала. Всъщност Тео го беше гледал как дава показания по време на един процес няколко месеца по-рано. Другия, инспектор Хамилтън, срещаше за пръв път. Точно той обаче се обади:

— Тео, искаме да ти зададем няколко въпроса.

Тъй като нямаше свободни столове, Тео се облегна на стената, чудейки се защо са дошли полицаите. Първата му мисъл беше, че е заради счупеното стъкло, но бързо я отхвърли. Такава дребна хулиганска проява не изискваше намесата на двама полицейски инспектори.

— Добре — успя да отговори той.

— Случайно да си бил в центъра на града снощи? — продължи Хамилтън.

На Тео не му допадна нито тонът, нито смръщеното му лице. Двете заедно създаваха силното впечатление, че е заподозрян в нещо нередно. Той погледна към госпожа Гладуел, която нервно барабанеше с пръсти по бюрото си. Погледна и към инспектор Ворман, който пишеше нещо в бележника си.

— Снощи бях в приюта на Хайленд Стрийт.

— По някаква причина да си ходил на Мейн Стрийт? — попита Хамилтън.

— Защо ми задавате тези въпроси? — попита Тео, с което истински подразни двамата полицаи.

— Аз ще задавам въпросите, Тео, а ти ще отговаряш — подсмихна се подигравателно Хамилтън като слаб телевизионен актьор.

— Просто отговаряй — обади се и Ворман, самата строгост.

— Не, не съм ходил в центъра на града — бавно отговори Тео. — Бях в приюта, после се прибрах с колелото у дома.

— Блъсна ли се в полицай Стю Пекинпо? — попита Хамилтън.

— Да. Случайно се сблъсках с него, но всичко приключи добре.

— И къде стана това?

— На Мейн Стрийт, където се пресича с „Фарли“.

— Значи снощи си бил в центъра, нали, Тео?

— Минах с колелото.

Полицаите се спогледаха самодоволно. Госпожа Гладуел още по-бързо забарабани с пръсти.

— Има един компютърен магазин надве пресечки от „Фарли“ — каза Хамилтън. — Казва се „Биг Мак Систъмс“. Знаеш ли го?

Тео поклати глава. Не. Обаче помнеше името на магазина от бързия преглед на заглавията в сутрешните вестници. Беше обран предната вечер.

Ворман му подсказа:

— Продават компютри, лаптопи, принтери, софтуер, обичайните неща, но освен това и последните модели таблети, смарт-падове, електронни четци и дори мобилни телефони. Никога ли не си ходил в този магазин, Тео?

— Не, сър.

— Имаш ли лаптоп?

— Да, сър. „Джупитър Еър“ с тринайсетинчов екран. Подариха ми го за Коледа.

— Къде е сега?

— В раницата ми, в класната стая.

— Понякога оставяш ли го в шкафчето си? — попита Хамилтън.

— Случва се. Защо?

— Тео, напомням ти, че аз задавам въпросите.

— Добре, но, изглежда, смятате, че съм направил нещо нередно. А ако е така, искам да се обадя на адвоката си.

Думите му се сториха забавни и на двамата полицаи. Тринайсетгодишно хлапе настоява за адвокат. По цял ден се разправяха с бандити и престъпници и всеки от тях искаше адвокат. Това хлапе май прекаляваше с телевизията.

— Искаме да огледаме шкафчето ти — каза Хамилтън.

Тео знаеше, че не е разумно да се съгласява на никакво претърсване. Колата, къщата, джобовете, офиса, дори шкафчето — никога не позволявай да ги претърсват. Ако полицията беше убедена, че там има улики за престъпление, щяха да вземат заповед за обиск от съдия или писмено разрешение и да направят обиск. Тео обаче знаеше, че не е направил нищо нередно, и подобно на всички невинни хора искаше да го докаже на полицията. Знаеше освен това, че училищната управа може да отвори шкафчето му и без негово позволение.

— Разбира се — каза той малко неохотно, а двамата полицаи и госпожа Гладуел нямаше как да не забележат колебанието му, преди да се съгласи с претърсването.

Четиримата излязоха от кабинета и поеха по празния коридор. Оставаха по-малко от петнайсет минути до звънеца и после много ученици щяха да видят Тео в компанията на двама непознати с тъмни костюми. След броени секунди цялото училище щеше да разбере, че го разследват за нещо. Тео се озърна, когато спряха пред шкафчето му. Коридорът беше празен.

— Кога за последен път си го отварял? — попита Хамилтън.

— Когато дойдох в училище сутринта. Към осем и половина.

— Значи преди около два часа.

— Да, сър.

— Забелязали нещо необичайно?

— Не, сър. — На Тео му се искаше да спомене, че някой е бъркал в шкафчето му в понеделник, но изведнъж се разбърза. Беше ужасен да не би някой да го види с двамата полицаи и с директорката.

— Сега можеш да отвориш — нареди му Хамилтън.

Тео набра кода — 33833 — и отвори вратичката. Наглед нищо не липсваше, обаче със сигурност беше добавено нещо. Отляво, облегнати на няколко учебника, имаше три тънки предмета, които Тео виждаше за пръв път.

— Нищо не пипай — предупреди го Хамилтън, приведе се по-наблизо и Тео усети дъха му на врата си. Ворман и госпожа Гладуел също се приближиха и няколко секунди никой не помръдна и не продума. Накрая Хамилтън попита: — Да забелязваш нещо необичайно, Тео?

— Да, сър, тези не са мои — успя да каже Тео с пресъхнала уста.

Тънките предмети се оказаха „Линкс 0-4“, най-модерните и най-леките компютри, завладели пазара. С изумителната си графика, неограничена памет и огромен брой приложения, както и с цена от триста деветдесет и девет долара, таблетът 0–4 беше най-евтиният, но пък много по-съвършен от конкурентите си. Инспектор Ворман надяна хирургически ръкавици и подреди таблетите върху бюрото на госпожа Гладуел така внимателно, все едно са диаманти. Позвъниха на Биг Мак и той тръгна насам, за да идентифицира откраднатото си имущество.

— Моля ви, обадете се на майка ми — обърна се Тео към госпожа Гладуел. — Или на баща ми. Няма значение.

— Не бързай толкова — сряза го Хамилтън. — Имаме още въпроси.

— Няма да отговарям на повече въпроси, докато родителите ми не дойдат.

— Щом Тео твърди, че не е откраднал таблетите, аз му вярвам — заяви госпожа Гладуел.

— Много ви благодаря — каза Хамилтън.

— Откъде разбрахте, че ще бъдат там? — попита Тео.

— Тео, за пореден път ти казвам, че ние задаваме въпросите — напомни му Хамилтън. Тонът и отношението му бяха отвратителни още от самото начало, а сега, когато държеше в ръцете си доказателствата и си въобразяваше, че е разкрил престъпление, той стана просто нетърпим.

— Може ли да се обадя на родителите му? — попита госпожа Гладуел.

— Разбира се, че можете — каза Тео. — Не те управляват училището. Не могат да ви нареждат какво да правите.

— Затваряй си устата, хлапе — сряза го Ворман.

— Моля!? — възкликна госпожа Гладуел. — Не говорете на учениците ми по този начин! Тео не е престъпник. Вярвам му безусловно.

Тео застана до госпожа Гладуел, която седеше зад бюрото си, и извади мобилния си телефон. С бутона за бързо набиране се свърза с кантората „Буун и Буун“. Вдигна Елза и Тео, вперил поглед право в ядосаните очи на инспектор Хамилтън, каза:

— Здрасти, Елза, аз съм, Тео. Трябва да говоря с мама.

— Нещо не е наред ли?

— Не. Просто искам да говоря с мама.

— Тя е в съда. Цяла сутрин ще е заета.

— Добре, тогава ме свържи с татко.

— И него го няма. Приключва сделка в Уилкисбърг. Какво става, Тео?

Нямаше време да си бъбри с Елза, пък и тя не можеше да му помогне с нищо. Полицаите бяха вбесени и той усещаше, че не разполага с никакво време. Прекъсна разговора с Елза и натисна друг бутон за бързо набиране.

— Айк, аз съм.

— Добро утро, Тео — отговори Айк. — Защо ми звъниш в десет и половина?

— Айк, в училище съм и тук двама полицаи ме обвиняват, че съм откраднал едни компютри, които някой е пъхнал в шкафчето ми. Можеш ли да дойдеш?

— Стига толкова, хлапе — изръмжа Хамилтън.

Айк не отговори, но връзката с офиса му прекъсна.

Тео затвори рязко телефона си и го пъхна обратно в джоба си. Формално погледнато, това беше нарушение на правилника. Само осмокласниците имаха право да носят мобилни телефони в училище, но използването им беше под строг контрол. Те можеха да бъдат включвани само през междучасията и на обяд. При сегашните обстоятелства обаче Тео се съмняваше, че госпожа Гладуел ще му се ядоса. И тя наистина не го направи.

— В нищо не сме те обвинили — заяви Хамилтън. — Просто провеждаме разследване и когато установим, че някой притежава крадени вещи, се налага да задаваме въпроси. Не е ли логично?

— Тео не е откраднал компютрите, разбрахте ли? — категорично заяви госпожа Гладуел.

Ворман реши да играе ролята на доброто ченге и се усмихна престорено.

— Е, Тео, ако не ти си сложил таблетите в шкафчето си, очевидно е някой друг. Кой има кода ти?

Безопасен въпрос. Тео му отговори:

— Не ми е известно да го има друг, обаче някой беше ровил в шкафчето ми в понеделник. Откраднали са ми бейзболна шапка на „Туинс“ и още някои вещи. Тогава не съобщих за кражбата, но смятах да го направя.

Госпожа Гладуел се обърна и го изгледа.

— Трябваше да ни кажеш, Тео.

— Знам, знам. Съжалявам. Исках най-напред да го обсъдя с родителите си и после да ви съобщя, но така и не ми остана време.

— Училището има ли списък на всички кодове за достъп? — попита Ворман.

— Да, но ги пазим в защитен файл на главния си компютър — отговори госпожа Гладуел.

— В този компютър прониквал ли е хакер?

— Доколкото ми е известно, не.

— Училището имало ли е и друг път проблем с кражби от шкафчетата?

— Не — отвърна тя. — Понякога учениците не ги затварят както трябва и вратичките остават открехнати. По тази причина изчезват някои вещи, но не помня ученик да се е сдобивал с кода за достъп и да е отварял шкафчето на друг ученик.

— Ами ти, Тео? — попита Ворман. — Ти знаеш ли някой да е научавал чужд код и да е отварял чуждо шкафче?

— Не, сър.

Хамилтън погледна бележките си, после изгледа Тео и продължи:

— Снощи от „Биг Мак Систъмс“ са откраднати десет такива таблета, шест петнайсетинчови лаптопа и пет-шест мобилни телефона. Да имаш представа къде са тези неща сега?

Тео скръцна със зъби и каза:

— Не знам нищо за обира снощи, защото не съм бил там, и нямам представа как таблетите са се озовали в шкафчето ми. Вече ви казах, че искам адвокат, така че няма да отговарям на повече въпроси, докато той не дойде.

— Всичко ще мине по-гладко, ако ни съдействаш — обясни му Хамилтън.

— Аз ви съдействам. Позволих ви да претърсите шкафчето ми и ви казвам истината.