Джон Гришам
Теодор Буун — Заподозрян (17)

17

Тео и Джъдж отново избягваха оживените улици, докато се връщаха към правната кантора „Буун и Буун“. Тео беше потънал в мислите си толкова дълбоко и беше толкова объркан, че не забеляза знака „стоп“ и се стрелна пред една пощенска кола.

— Внимавай, хлапе! — провикна се мъжът, а Тео се извини през рамо. Джъдж тичаше напред, сякаш се опитваше да стои на разстояние от него.

Беше обед, Елза и Дороти хапваха салата в кухнята и говореха една през друга. Тео се промуши незабелязано покрай тях. Кабинетът на майка му беше празен. „Сигурно е в съда“, промърмори си той. Вратата на Винс беше отворена, но него го нямаше. На обед той обикновено напускаше сградата. Компютърът му беше включен както винаги и на монитора се виждаше скрийнсейвърът. Най-лесният начин Тео да „заеме“ паролата беше да я вземе от един от петте настолни компютъра. Компютър имаха адвокатите, Винс, Дороти и Елза. Ако Тео беше убеден, че няма нищо нередно в това да „заеме“ парола, сега имаше идеалната възможност. На него обаче му беше трудно да си внуши, че постъпва правилно. Айк беше убеден, че е така, но не и Тео. Може и да не беше незаконно, но със сигурност не беше правилно.

Границата между правилно и неправилно открай време беше ясна, обаче сега нищичко не беше ясно. Всякакви нередни работи се стоварваха върху Тео. Не беше редно някой да отваря шкафчето му и да слага там открадната стока с ясното намерение да му навлече сериозни неприятности. Не беше редно някой да го преследва, да срязва гумите на колелото му и да хвърля камъни през прозореца му. Тео не беше направил нищо нередно, а се отнасяха с него като с престъпник. Не бяха прави да го подозират, а ако го обвиняха в престъпление, това щеше да е поредната несправедливост. Не беше редно и Тео да участва в сбиването, обаче явно баща му, Винс и Айк не го смятаха за чак толкова нередно. Редно ли беше Тео да наруши разпоредба в кантората и да открадне парола в опит да предотврати друга, още по-голяма нередност? Възможно ли бе неправилната постъпка да предизвика правилен резултат?

Всичко това беше адски объркващо, но Тео имаше доверие на Айк, а Айк изобщо не се съмняваше, че е правилно да вземат паролата.

Тео поведе Джъдж обратно към кабинета си и го гушна, за да заспи. След като настани кучето, той се измъкна в коридора и се ослуша за гласове. Дороти и Елза си разменяха рецепти. Не се чуваше и звук от баща му на горния етаж — известно беше, че Уудс Буун също си подремва по обед. Тео се шмугна в кабинета на Винс, затвори вратата и я заключи. Седна на стола и като внимаваше да не разбутва нищо върху бюрото, разгледа компютъра му. Скрийнсейвърът беше стандартна снимка на залез над океана. Тео кликна върху главното меню, после върху „Инфо Брийф“. Изискваше се парола, затова той излезе от програмата и влезе в „Моят компютър“. Щракна върху „Десктоп“, после върху „Контролен панел“, „Система и сигурност“ и накрая — „Пароли“. Винс имаше много пароли и Тео се почувства като подлец, докато ги разглеждаше. Имаше пароли за онлайн продажби на дребно, мобилни телефони, два сайта за запознанства, един туристически сайт, една онлайн игра на футболен мениджър и още най-малко десетина други. В края на списъка беше „Инфо Брийф“ Тео клика върху името. Появи се паролата: Avalanche88TeeBone33. Тео бързо си я записа, после излезе от главното меню. Кликна върху „Инфо Брийф“, въведе паролата и екранът потъмня за около пет секунди, преди да се появи съобщението: „Код на Буун и Буун“ за системата „Инфо Брийф“. Тео си записа кода и натисна Enter. Появи се дълъг списък от имена като „Дениз Снайтър срещу Уилям Снайтър“ и Тео разбра, че е намерил бракоразводните дела на майка си. Бързо излезе, върна скрийнсейвъра на екрана и стана, без да докосва нищо друго. Пое си дълбоко въздух и открехна вратата, сигурен, че отвън го чака някой и ей сега ще му се нахвърли. Но хоризонтът беше чист и Тео бързо се върна в тесния си кабинет, където кучето му все още спеше и където той се чувстваше в безопасност.

Тео знаеше, че системата на „Инфо Брийф“ ще запише влизане в 12:14 ч. в петък от компютъра на Винс, но се съмняваше, че това ще бъде забелязано скоро. Ако някой го попиташе, той просто щеше да отрича всичко. В крайна сметка беше петък следобед и нямаше голяма вероятност нито Винс, нито майка му, нито който и да било да влезе в „Инфо Брийф“ преди понеделник сутринта, а още по-важното беше, че нямаха навик често да преглеждат архивите с влизанията в системата.

До този момент дребната му простъпка изглеждаше безукорно извършена, но Тео се чувстваше отвратително. Чудеше се дали наистина да даде на Айк паролата и кода и колкото повече минути се изнизваха, толкова по-малко склонен бе да го направи. Едно бе да се промъкне и да ги открадне от почти незащитения компютър на Винс, но много по-сериозно нарушение бе да ги даде на Айк и той наистина да отваря файловете и да рови за деликатна информация.

Майка му се върна малко преди един часа. Носеше обяд и двамата хапнаха на масата в заседателната зала заедно с баща му. Настроението беше мрачно и те не говориха за бъркотията около Тео, а за други неща. Докато ядеше сандвича си, той се изкушаваше дали да не спомене вероятността евентуалният заговор срещу него да е свързан с някое бракоразводно дело на майка му, но Айк го беше помолил да изчака.

И той го послуша.

 

 

Тео беше в кабинета си, пишеше си домашните и гледаше как стрелките на часовника едва-едва пълзят, когато Елза го потърси по интеркома.

— Тео, имаш посетител — съобщи тя.

— Кой? — попита той изненадан, а после и притеснен, че полицаите може да са се върнали.

— Приятел.

Тео бързо се запъти към предната част на сградата. До бюрото на Елза стърчеше Гриф, малко притеснен. За последен път го беше видял предишната сутрин, когато госпожа Гладуел отстрани от занятия и него. Двамата влязоха в заседателната зала и Тео затвори вратата. Седнаха на тежките кожени столове и Гриф се огледа наоколо.

— Яко е — каза той. — Твоя ли е?

— Използвам я понякога — отговори Тео. — Имам малък кабинет отзад.

След неловка пауза Гриф попита:

— Ваш’те викаха ли ти?

— Не много. А на теб?

— Не бяха много доволни. Наказаха ме за един месец с допълнителна работа у дома и ми спряха джобните за две седмици. Е, можеше да бъде и по-зле.

— Звучи доста гадно.

— Виж, Тео, дойдох, защото наш’те искат да ти се извиня за сбиването. Така че, извинявай.

— Няма проблем — увери го Тео. — И аз ти се извинявам. Беше доста тъпо, нали?

— Да, много тъпо. Бакстър има голяма уста и все се забърква в неприятности.

— Бакстър също се извини. Хайде да забравим тази история.

— Дадено. — Отново настъпи мълчание, но явно Гриф имаше още нещо предвид. — Тео, говори се, че според ченгетата ти си проникнал с взлом в магазина на Биг Мак, откраднал си някакви неща и са намерили в шкафчето ти част от тях. Така ли е?

Тео кимна.

— Не мога да повярвам, понеже не си представям ти да проникнеш в магазин посред нощ и да крадеш. Не си такъв.

— Кажи го на полицията.

— Ще го направя, ако искаш.

— Благодаря.

— Както и да е, Биг Мак разправя на клиентите си в магазина, че полицията е заловила крадеца Теодор Буун и че са намерили три таблета „Линкс нула-четири“ в шкафчето ти. Май изобщо не си мери приказките.

Раменете на Тео увиснаха и той погледна през прозореца.

— Май да.

— Да ти кажа ли нещо странно? Сестра ми Ейми е десети клас и има един приятел, Бени. Не й е гадже, просто приятел. Този Бени пък познава някакъв Горди, а според Горди някакъв тип предложил да му продаде таблет „Линкс“ за петдесет долара само преди няколко дни на паркинга в училище. Чистак нов, още бил в кутията. Тая машинка струва четиристотин долара, а той се опитвал да я шитне за петдесет. Май е крадена, а?

— Май да — съгласи се Тео и впери поглед в Гриф. — Как се казва продавачът?

— Не знам, но може би ще успея да разбера. Колко таблета са откраднати?

— Не съм сигурен, обаче мисля, че са повече от три, а също лаптопи и мобилни телефони.

— Защо някой ще подхвърля стоката в шкафчето ти и ще звъни на полицията?

— Точно това е въпросът, на който се мъчим да си отговорим, Гриф. Виж, на черния пазар едва ли се предлагат много откраднати таблети нула-четворки. Трябва да разберем името на човека, който се опитва да ги продаде. Колкото по-скоро, толкова по-добре. Можеш ли да поговориш със сестра си?

— Разбира се.

— Моля те, направи го, Гриф. И побързай.

Гриф припряно се измъкна навън, а Тео се върна в кабинета си. Това отстраняване наистина се проточи.

* * *

В четири без петнайсет Тео получи разрешение от майка си да излезе от кантората по лични причини. Той се сбогува с Джъдж и отпраши с колелото. Учебните занятия за деня и за седмицата бяха приключили и децата бяха плъзнали по улиците на Стратънбърг, готвейки се да играят и да се насладят на кратката почивка. Тео се радваше, че седмицата е приключила. Беше започнала в понеделник със срязаната предна гума, а после всичко се бе сринало главоломно. Освен това беше притеснен, и то по съвсем очевидни причини. Ако не успееше да разбере кой го е взел на мушка, и то бързо, следващата седмица щеше да е още по-неприятна.

Майор Лудвиг чакаше в сутерена на сградата на ВВЧ, седалището на скаутския Отряд 1440. Събранието трябваше да започне точно в четири следобед, но Майора изискваше скаутите да идват поне пет минути по-рано. Не понасяше да се разтакават и мърмореше недоволно, когато закъсняваха. Тео пристигна в четири без три минути. Брайън и Едуард, двама негови приятели от класа му, вече бяха тук заедно със Сам, Айзък и Барт — трима седмокласници. И шестимата бойскаути се бяха записали за отличието за авиационни умения, а майор Лудвиг щеше да им бъде съветник. Като морски пехотинец, той беше летял на реактивни изтребители и сега работеше на хонорар като пилотен инструктор на градското летище.

Отначало Тео се чувстваше малко неловко край Брайън и Едуард, които му бяха съученици. Не беше сигурен дали трябва да се смущава, или да се гордее. Какви ли клюки се носеха из училище в негово отсъствие? Несъмнено много. Майора усети неудобното положение и веднага се зае да обсъжда плановете си:

— Ще бъде много вълнуващо — поде той. — Летял съм почти четирийсет години и всяка минута ми харесваше. Ще изучаваме самолетите — с бутални двигатели, с турбовитлови, както и реактивните самолети. Ще построим модел на самолет, захранван с батерии, който може да се издига на височина шейсет метра. Така ще усвоите принципите на летенето — скорост, подемна сила, челно съпротивление, аеродинамика, както и контролните повърхности — елероните, хоризонталния стабилизатор и руля. Ще се научите да разчитате навигационни карти и да планирате курса на истински полет, който самите вие ще извършите с помощта на страхотен симулаторен софтуер. Ще посетим летището в Стратънбърг, ще разгледаме различни самолети, после ще се качим в кулата и ще наблюдаваме работата на диспечера на въздушното движение. Тук трафикът не е много оживен, но въпреки това ще ви бъде интересно да видите как диспечерът ръководи нещата. А накрая, след като сте усвоили основните положения, ще направим истински полет. С разрешението на родителите ви ще ви повозя двама по двама на моята чесна. Ще се издигнем на около километър и половина височина и ще ви позволя да управлявате самолета. Ръцете ми през цялото време ще бъдат върху контролните уреди, но ще усетите машината добре. Ще правим завои, издигания и спускания. Ще изберем ясен ден, за да видите от птичи поглед къде живеем и каква е околността. Какво ще кажете? Звучи забавно, нали?

Шестте момчета бяха като в транс, напълно погълнати от предстоящото приключение. Всички закимаха нетърпеливо. За миг Тео забрави проблемите си. Майора им раздаде брошурите за авиаторските умения и обясни задачата им за събранието следващия петък, после взе един голям модел на самолет, който използваше и в действителното обучение, и се зае да изрежда частите.

Тео, мечтател както винаги, се замисли колко страхотно ще е да пилотира самолет — реактивни изтребители и грамадни боинги. Какъв прекрасен живот: най-напред щеше да преживее приключението на въздушните двубои високо над бойното поле, а после щеше да обиколи света като капитан на луксозен пътнически лайнер. Винаги бе мечтал да стане адвокат, но сега правото беше изгубило част от привлекателността си и професията на пилот му се стори по-вълнуваща.

Точно в пет часа Майора оповести, че събранието е приключило. Очакваше, когато се съберат следващия път, всички да са се справили безупречно със задачите си. Скаутите се сбогуваха, а той изчака повечето да излязат и каза:

— Тео, може ли да поговорим?

— Разбира се, Майоре — отвърна Тео.

Другите момчета се качиха на колелата си и потеглиха, а той и Майора застанаха до вратата.

— Не е моя работа — започна Майора, — но чувам, че нещата при теб не се развиват много добре и имаш проблеми с полицията във връзка с някакъв обир. Не искам да любопитствам, Тео, просто съм загрижен.

Тео кимна и за секунда си помисли, че ще е по-благоразумно да не разкрива нищо. Снимката му обаче беше навсякъде в интернет, името му беше свързано с престъпление и вината му сякаш вече беше предопределена, затова реши, че е глупаво да се държи така, все едно не може да говори за случилото се.

— Да, сър, изглежда, аз съм главният заподозрян — отговори той.

— Значи си говорил с полицията?

— Няколко пъти. — Всъщност Тео не помнеше колко точно. — Те не ми вярват и май са решили да ме обвинят в престъплението.

— Това е нелепо!

— Напълно съм съгласен.

— Виж, Тео, работил съм като доброволец в съда за малолетни. Ако дете, което има проблеми, се нуждае от доброволец, от някой, който да го изслуша и да го посъветва, съдът назначава мен, за да му подам ръка. Разбира се, то има адвокат, но знаеш колко заети са адвокатите. Аз си сътруднича с адвоката за доброто на детето. Искам да кажа, че познавам отлично и двамата съдии в съда за малолетни. Ще се радвам да се намеся в твоя полза, ако искаш — не като доброволец, понеже ти не се нуждаеш от такъв, а за да поговоря със съдиите неофициално. Нелепо е да обвинят теб в кражба.

Тео усети как гърлото му се стяга, но успя да каже:

— Благодаря, Майоре.

— Знам, че си невинен, Тео, и ще направя всичко по силите си да ти помогна.

— Благодаря — повтори Тео и се помъчи да прикрие вълнението си.