Джон Гришам
Теодор Буун — Заподозрян (19)

19

В събота сутринта Тео се събуди от гръмотевиците и шума на пороя, който се изливаше навън. Бавно изпълзя от леглото и надникна между завесите. В задния двор се бяха образували локви. Никакъв голф днес. Джъдж го последва долу в кухнята, където родителите му правеха палачинки, печаха наденички и си говореха, разбира се, за времето. Тео не проумяваше защо възрастните отделят толкова много внимание на тази тема. Нищо не можеха да променят.

В града гърмеше новината, че Пийт Дъфи е бил забелязан на международното летище „О’Хеър“ в Чикаго. Опитал се да плати в брой за еднопосочен билет до Мексико Сити, но го забавили, когато чиновникът забелязал нещо необичайно във фалшивия му паспорт и уведомил началника си. В този момент Дъфи избягал от гишето и се изгубил в тълпата. ФБР го идентифицирало по пръстов отпечатък върху паспорта и по записите от охранителните камери. На първа страница на стратънбъргския вестник имаше снимката му, но поне според Тео човек трудно би го познал. Носеше някакво кепе, очила с дебели рамки, брадата му беше набола, а косата му беше руса, почти бяла.

— ФБР разполагат с техника, която може да увеличи човешкото лице и така да забележиш неща, невидими с просто око — обясняваше господин Буун, все едно беше спец по техниката на ФБР.

Тео седеше на масата, ядеше си палачинките, даваше малко на Джъдж, взираше се в черно-бялата снимка на Пийт Дъфи и мислено благодареше, че физиономията на този човек е отново във вестниците. Може би през следващите няколко дни интересът на градчето към Пийт Дъфи щеше отново да се разпали и хората щяха да забравят за другия престъпник — Тео Буун.

— Къде ли е бил цяла седмица? — попита госпожа Буун, докато отпиваше от кафето си и четеше некролозите.

— Сигурно е работел над новия си външен вид — отговори господин Буун. — Боядисвал си е косата, пускал си е брада. И това кепе! Хайде стига! Човек с такава външност на международно летище със сигурност ще привлече внимание.

— Изобщо не прилича на Пийт Дъфи — отбеляза Тео.

— Обаче е той — уверено заяви господин Буун. — Променил е външността си, похарчил е малко пари, снабдил се е с нови документи, макар че явно не са много сполучливи, и за малко да се измъкне.

— И аз бих искал да се измъкна — отбеляза Тео.

— Тео! — строго се обади госпожа Буун.

— Така е, мамо. Иска ми се да изхвърча от тук и да се скрия някъде.

— Всичко ще се оправи, Тео — увери го баща му.

— И защо мислиш така? Полицаите ми дишат във врата и само чакат да ме тикнат в затвора за малолетни. Някакъв ненормалник ме преследва из целия град с нож и дебне отново да ми среже гумите. Разбира се, татко, нещата наистина изглеждат страхотно.

— Спокойно, Тео. Ти си невинен и ще го докажем.

— Добре, но ще те питам нещо. Мислиш ли, че човекът, ограбил магазина на Биг Мак, е същият, който ми срязва гумите, хвърля камъни и разпространява всички онези глупости по интернет?

Господин Бун подъвка замислено наденичката си и после отговори:

— Да, мисля.

— Мамо?

— Така ми се струва.

— Ставаме трима. Според мен е съвсем очевидно. Тогава защо не можем да убедим полицията?

— Струва ми се, че можем — каза господин Буун. — Те все още разследват взлома и кражбата. Имам доверие на полицаите и вярвам, че ще заловят престъпниците.

— Според мен те вече са решили, че престъпникът съм аз. Онзи Ворман мисли, че лъжа. Не го харесвам. Втриса ме от него.

— Всичко ще се нареди, Тео — успокои го майка му и го потупа по ръката.

Той забеляза как тя и баща му се спогледаха, но в очите им нямаше увереност. Бяха притеснени като него, може би дори повече.

След закуска Тео и баща му отидоха с колата до „Гилс Уийлс“ за поредната нова гума. По тяхна молба Гил изнамери в задната част на сервиза първите две срязани гуми. Даде ги на господин Буун, който сега разполагаше с всичките три. Той плати за втората и третата гума, както и осемте долара, които Тео дължеше за първата. Гил ги увери, че срязването на гуми не се е превърнало в епидемия за града. Всъщност през изминалата седмица имало само три случая, всичките с потърпевш Тео.

Когато излязоха от сервиза за велосипеди, дъждът беше престанал, но небето си оставаше облачно и свъсено. Тео и баща му се позачудиха дали да не отидат на игрището за голф и да изчакат там времето да се оправи. Разбира се, теренът щеше да е подгизнал, а по-късното отваряне означаваше, че ще се струпат много хора. Тео знаеше, че пълно с хора голф игрище е още по-неприятно от липсата на игрище. Двамата с баща му единодушно решиха, че идеята не е добра.

Айк му изпрати два есемеса — настояваше да се видят. У дома Тео се помота в очакване времето да се оправи. След час обяви, че му е доскучало и че Айк го е поканил на обяд. Позволиха му да отиде и той яхна колелото.

 

 

Айк изглеждаше по-зле от обикновено. Очите му бяха зачервени и подути, с тъмни кръгове под тях.

— Не съм мигнал до сутринта — обясни той, докато Тео се настаняваше на стола. — Изобщо не съм лягал. Цяла нощ четох бракоразводните дела и да ти кажа, Тео, по света има много тъжни хора, които трябва да се разведат. Никога през живота си не съм бил толкова потиснат. Не разбирам как майка ти може да върши тази работа всеки божи ден. Съпруги обвиняват съпрузите си във всякакви ужасни неща. Мъжете обвиняват жените си в още по-големи прегрешения. Готови са да си издерат очите за това кой да получи къщата, колите, банковите сметки, мебелите, обаче опре ли работата до децата — човече, настава истинска битка. Потресаващи истории, казвам ти.

Тео само седеше и слушаше. Айк беше превъзбуден, сигурно беше прекалил с кафето и със своите енергийни напитки, които гарантираха незабавна бодрост. Продължи да обстрелва Тео с думи:

— Все още харесвам теорията си, а ти?

— Разбира се, Айк. Засега твоята теория е най-добрата.

— Благодаря.

— Вчера пак ми срязаха гума.

Айк замълча, замисли се над думите му и отпи от кафето си.

— Трябва да ги пипнем, Тео.

— В полицията не ми вярват.

— Налага се да действаме бързо. — Айк взе бележника си и разлисти няколко страници. — Натъкнах се на две дела, които трябва да проучим. И двете са мъчителни разводи от секретния архив, което означава, че никой няма достъп до тях освен адвокатите. Първото дело е на господин и госпожа Рокуърт. Няма да те отегчавам с подробностите, но може да се направи заключение, че господин Рокуърт едва ли харесва майка ти. Имат две деца и се води адска борба за родителските права, като и двамата се стараят, и то доста успешно, да докажат, че другият не е способен да се грижи за тях. След трудно дело попечителството е присъдено на госпожа Рокуърт, а господин Рокуърт получава правото да посещава свободно децата, които ходят на психолог. Съдът разпорежда господин Рокуърт да плати осемнайсет хиляди долара хонорар на „Буун и Буун“. Познаваш ли някого на име Рокуърт?

— Не. На колко години са децата?

— Момчето е на дванайсет, в седми клас е. Има по-голяма сестра, която е на петнайсет. Явно и двамата са искали да останат при баща си. Семейството е живяло тук само няколко години, затова не си чувал за тях.

— Те ли са основните ти заподозрени?

— О, не, те са само една възможност. Имам много по-вероятен извършител — враждуващите Фин! Още нямат развод, последното дело е насрочено за следващия месец. Тези хора са похарчили всеки свой долар, за да докажат, че другият е по-голяма отрепка. Госпожа Фин е доста откачена и е лежала в лудницата. Господин Фин не може да стои трезвен и често играе комар. Хвани единия, удари другия. Имат три деца, но осемнайсетгодишната им дъщеря вече живее самостоятелно. Другите две деца са момчета на дванайсет и на четиринайсет, които не понасят майка си, представлявана, естествено, от твоята майка. Адски много омраза са натрупали, Тео, и с основание може да се твърди, че те и бащата ненавиждат майка ти и всеки с името Буун. Разводът се точи повече от година и е много ожесточен. Тези хора са напълно побъркани.

— Как се казват момчетата?

— Джона Фин, на дванайсет, в седми клас, и Джеси Фин, на четиринайсет, в девети клас.

Тео затвори очи и се помъчи да свърже имената с лица, но не успя.

— Не ги познавам.

— Защо си мислех, че си доста общителен? Кого изобщо познаваш, Тео?

— Аз съм осми клас, Айк. Ние не общуваме със седмокласниците, нито пък седмокласниците с шестокласниците и така нататък. Имаме различни часове, различна програма. Какво знаеш за тези момчета?

— Основните неща, но не много, поне за по-малкия, Джона. Съдът е назначил настойник, който да се грижи за интересите им, но и двете момчета са изразили категорично желание да живеят с баща си. Чрез талантливата си адвокатка майка им твърди, че момчетата искат да живеят с баща си, защото той ги оставя да правят каквото си поискат, включително да пушат цигари и да пият бира. Седмокласник да пие у дома с баща си, можеш ли да си представиш?

— Не, не мога. Сигурно са големи хулигани.

— Имали са труден живот, често са се местели, сменили са много училища и домове. Не са чувствали никаква стабилност. Според мен са били оставени на самотек. Миналата година спипали Джеси да пуши марихуана и го изправили пред съда за малолетни. Поставили го на изпитателен срок. Преди три месеца той и брат му били изпратени в приемен дом като предпазна мярка до приключване на развода, обаче постоянно бягали. В момента живеят при майка си, която дава нощни дежурства в болницата. Съмнявам се, че някой ги наглежда сериозно. Голяма бъркотия, Тео, но тези две момчета са главните ни заподозрени. Всичко пасва. Двама са. Много мразят майка ти. Имат мотив да ти отмъстят. Способни са на вандалски прояви и биха могли да ограбят компютърен магазин. Трябва да научим повече за тях.

— А дали мама е работила по развода на господин и госпожа Шиър?

Айк погледна бележките си, отгърна страницата и отговори:

— Не, защо?

— Просто предчувствие. Имам предвид едно момче от скаутите, което е малко особено.

— Нямаше такова досие.

Настана дълга пауза, докато Тео и Айк обмисляха положението. Айк гълташе кафе, а Тео беше забол поглед в пода. Накрая рече:

— Ето какво научих от приятеля ми Гриф.

Тео разказа за сестрата на Гриф Ейми и за приятеля й Бени, и за неговия приятел Горди, и за това как на паркинга на училището непознат ученик от гимназията предложил на Горди да му продаде таблет 0–4 за петдесет долара. Зачервените очи на Айк грейнаха, когато чу тази история.

— Това може да се окаже нещо голямо, Тео — заяви той.

— Може би Джеси Фин е този, който се опитва да продаде таблета — предположи Тео.

— Трябва да направиш така, че това да се случи, Тео.

— Но как?

— Ако се сдобием с откраднат таблет, ще го занесем право в полицията, за да проверят серийния номер. Ако е от магазина на Биг Мак, ще те оставят на мира и ще погнат малките хулигани Фин.

Айк извади портфейла от задния си джоб, отвори го и подаде на Тео две банкноти от двайсет долара и една от десет.

— Ето ти петдесет долара. Върви да намериш Гриф и го накарай да говори със сестра си. На всяка цена се постарай да купиш таблета, Тео.

Тео взе парите и ги пъхна дълбоко в джоба си. После седна и каза:

— Ами ако не се получи? Ако този Горди не иска да се занимава с откраднат таблет или пък другият вече го е продал?

— Няма да знаем, докато не опитаме. Направи го, Тео. Постарай се. А междувременно проучи всичко възможно за Джона и Джеси Фин.

— Благодаря, Айк.

— И не се притеснявай, че съм се ровил в делата на майка ти. Ако се окажат братята Фин и ние с теб разгадаем загадката, ще поговоря с Марсела и с Уудс и ще поема цялата отговорност. Повярвай ми, правил съм много по-лоши неща.

— Благодаря, Айк.

— Вече го каза. А сега изчезвай.

— Нали щяхме да обядваме заедно.

— Не съм гладен. Спи ми се. Ще се видим по-късно.