Джон Гришам
Теодор Буун — Заподозрян (2)

2

Някога Айк Буун беше адвокат. Всъщност бе работил в кантората заедно с родителите на Тео. Тримата съумяваха да си партнират, макар и трудно, докато един ден Айк не бе направил нещо незаконно и не се бе забъркал в неприятности, при това сериозни. Толкова сериозни, че Асоциацията на юристите му бе забранила да практикува право. Сега той работеше като счетоводител и данъчен съветник на няколко малки предприятия в Стратънбърг. Нямаше много близки и, общо взето, беше доста странен. Обичаше да се мисли за самотник, за саможивец, за бунтовник, обличаше се като застаряващо хипи и носеше дългата си бяла коса прибрана на конска опашка. Днес се беше облякъл типично по айковски: стари сандали на бос крак, избелели джинси, червена тениска и карирано сако с оръфани ръкави.

— Благодаря, Айк — прошепна Тео, докато се настаняваше на мястото си.

Айк се усмихна и не каза нищо. Беше отдясно на Тео. От лявата му страна седеше привлекателна жена на средна възраст, която момчето не познаваше. Озърна се и сред зрителите забеляза няколко адвокати. Родителите му твърдяха, че са прекалено заети, за да прахосват времето си и да гледат процеса, но Тео знаеше, че живо се интересуват от него. Майка му беше уважаван бракоразводен адвокат с многобройни клиенти, а баща му се занимаваше с недвижими имоти и не стъпваше в съдебната зала. Някой ден Тео щеше да стане голям адвокат, щеше да води битки в съда и нямаше да се занимава с разводи и недвижими имоти. Или пък прочут съдия като приятеля си Хенри Гантри. Още не беше решил, но имаше много време. Беше само на тринайсет.

Ложата на съдебните заседатели беше празна и понеже Тео беше присъствал на много процеси, знаеше, че те влизат в залата едва когато всички са седнали по местата си. На стената високо над бюрото на съдията висеше голям квадратен часовник и точно в осем и петдесет и девет от странична врата се появиха прокурорите, както обикновено наперени и важни. Екипа им предвождаше Джак Хоугън, ветеран, който от много години преследваше престъпниците в Стратънбърг. По време на първия процес няколко месеца по-рано Тео се впечатли дълбоко от умелото поведение на господин Хоугън в съдебната зала и после седмици наред обмисляше дали пък да не стане прокурор — човек, към когото целият град ще се обръща в случай на зловещо престъпление. Господин Хоугън беше заобиколен от няколко по-млади прокурори и следователи. Бяха впечатляващ екип.

Масата на защитата от другата страна на пътеката също беше празна — нито един от адвокатите на Пийт Дъфи го нямаше. Точно зад масата обаче, на първия ред, Тео видя Омар Чийп и приятелчето му Пако — две горили, наети от защитата да слухтят и да създават неприятности. Докато часовникът тиктакаше и хората се настаняваха, изглеждаше някак странно — поне на Тео му изглеждаше така, — че днес в залата, готови за действие, са само половината юристи. Съдия Гантри държеше на точността и тъй като точно в девет часа не се случи нищо, зрителите впериха поглед в часовника — девет и пет, после девет и десет. Накрая, в девет и петнайсет, екипът на защитата влезе в залата и се настани на масата си. Предвождаше го Клифърд Нане, известен адвокат, който в този момент беше пребледнял и смутен. Наведе се над парапета и започна да се съвещава тихо с Омар Чийп и Пако — явно нещо не беше наред.

Нямаше и следа от Пийт Дъфи, който би трябвало да седи до Клифърд Нане.

Омар Чийп и Пако изненадващо напуснаха съдебната зала.

В девет и двайсет един пристав се изправи и извика:

— Станете! Влиза съдът.

В този момент през вратата зад бюрото си влезе съдия Хенри Гантри с развята черна тога.

— Дами и господа, обявявам заседанието на Десети окръжен наказателен съд за открито. Съдия по делото ще бъде почитаемият Хенри Гантри. Заинтересованите страни да представят своите становища. Бог да благослови този съд.

— Седнете, моля — каза съдия Гантри и зрителите, които все още се изправяха, побързаха да седнат отново.

Съдия Гантри измери Клифърд Нане с гневен поглед и си пое дълбоко въздух. Всички очи следяха неговите, а господин Нане пребледня още повече. Най-накрая съдия Гантри каза:

— Господин Нане, къде е обвиняемият Пийт Дъфи?

Клифърд Нане бавно се изправи. Прокашля се и когато най-сетне заговори, иначе звучният му глас беше дрезгав и обезсърчен:

— Не знам, ваша чест. Господин Дъфи трябваше да се яви в кантората ми в седем часа сутринта за предварителна среща, но не дойде. Не ми се е обаждал, не е изпращал факс, имейл или есемес на мен или на някого от хората ми. Много пъти звъняхме на мобилния му телефон. Без резултат. Отидохме в дома му, той обаче не е там. В момента го издирваме, но явно е изчезнал.

Тео и всички останали в залата бяха изненадани. Един от заместник-прокурорите се изправи.

— Ваша чест, ще позволите ли?

— Слушаме ви — каза съдия Гантри.

— Сега научаваме за това. Ако бяхме осведомени по-рано, щяхме да започнем издирване.

— Ами започнете го сега — ядосано заяви съдия Гантри. Явно беше разтревожен от отсъствието на Пийт Дъфи. Удари с чукчето си и оповести: — Обявявам един час почивка. Погрижете се за удобството на съдебните заседатели, докато чакат.

С тези думи съдия Гантри излезе през вратата зад бюрото си.

Минута-две зрителите седяха смутени и объркани, като че ли Пийт Дъфи всеки момент щеше да влезе в залата, стига само да почакат. После се разнесе шепот, а малко по-късно няколко човека се изправиха и настана раздвижване. Никой не си тръгна обаче, за да не рискува да си изгуби мястото. Пийт Дъфи със сигурност щеше да се появи всеки момент, да се извини за закъснението, да го обясни със спукана гума или нещо подобно и делото да продължи.

Минаха десет минути. Тео наблюдаваше как адвокатите бавно се преместват към средата на съдебната зала и повеждат приглушени разговори. Джак Хоугън и Клифърд Нане доближиха глави, все едно съпоставят бележките си, и двамата смръщени.

— Какви мислиш, Айк? — тихо попита Тео.

— Май е офейкал.

— Какво означава това?

— Много неща. За да бъде пуснат под гаранция, Дъфи е предоставил множество недвижими имоти. Те би трябвало да гарантират явяването му пред съда, затова тези имоти ще бъдат конфискувани и той ще ги изгуби. Разбира се, ако наистина е офейкал, явно не се притеснява особено за собствеността си тук, понеже му предстои да прекара целия си живот в бягство. Ще бъде беглец, докато не го хванат.

— А ще го хванат ли?

— Обикновено ги хващат. Снимката му ще е навсякъде — в интернет, на плакати „Издирва се“ в пощата и във всеки полицейски участък в града. Трудно ще се измъкне, но са известни случаи с бегълци, които така и не са били заловени. Обикновено напускат страната и заминават за Южна Америка или някъде другаде. У чуден съм. Не допусках, че на Пийт Дъфи му стиска да опита такова нещо.

— Да му стиска ли?

— Ами да. Помисли си, Тео. Този тип е убил жена си, но му провървя, когато първият процес беше обявен за невалиден. Знае, че това няма да се повтори и че го очаква доживотна присъда. Аз на негово място бих се опитал да избягам. Сигурно си е скрил малко пари някъде. Сдобил се е с нови документи и с ново име. Може би някой му помага. Като познавам Дъфи, най-вероятно е подмамил в игричките си някоя млада жена. Много умен ход, ако питаш мен.

От устата на Айк това звучеше като истинско приключение, обаче Тео не беше толкова сигурен. Когато наближи десет, той погледна към празния стол на обвиняемия. Не можеше да повярва, че Пийт Дъфи е нарушил гаранцията си, избягал е от града и се готви да живее като беглец.

Омар Чийп и Пако се върнаха и отново взеха да се съвещават с Клифърд Нане. От начина, по който клатеха глави, шепнеха напрегнато и си разменяха сурови погледи, личеше, че положението не се е подобрило. Никъде не можеха да намерят Пийт Дъфи.

Един пристав отиде при адвокатите и ги поведе към кабинета на съдия Хенри Гантри за поредното съвещание. Няколко униформени охранители си разказваха вицове до ложата на съдебните заседатели. Ставаше все по-шумно, тъй като публиката беше неспокойна и разочарована.

— Започва да ми доскучава, Тео — заяви Айк.

Още няколко човека бяха напуснали съдебната зала.

— Аз сигурно ще остана — отговори Тео.

Единствената му друга възможност беше да се върне безславно в училище и до края на часовете да страда. В подписаното от директорката разрешение ясно пишеше, че Тео с освободен от часовете до един следобед, и той изобщо не възнамеряваше да се връща по-рано.

— Ще наминеш ли следобед? — попита го Айк.

Беше понеделник, а според ритуалите на семейство Буун Тео трябваше да се отбива в офиса на Айк всеки понеделник следобед.

— Разбира се — отговори Тео.

— Ще се видим тогава — усмихна се Айк.

След като той си тръгна, Тео прецени плюсовете и минусите на положението. Беше разочарован, че най-големият наказателен процес в новата история на Стратънбърг явно се отлага и че той няма да има възможност да наблюдава гладиаторския сблъсък между Клифърд Нане и Джак Хоугън. Освен това обаче изпитваше облекчение, че Боби Ескобар няма да се окаже принуден да свидетелства и да изтъкне вината на Пийт Дъфи. Тео бе изиграл важна роля за това да насочи вниманието на съдия Гантри към Боби по време на първия процес и съзнаваше, че адвокатите на Дъфи и неговите горили, особено Омар Чийп и Пако, го държат под око. Предпочиташе да не се радва на такова внимание.

Всъщност, докато часовникът тиктакаше и тълпата чакаше, Тео стигна до извода, че внезапното изчезване на Пийт Дъфи е хубаво. Поне за него. Зарадва се егоистично.

Двама мъже на задния ред се препираха. Снижили гласове, те спореха относно позволението Дъфи да внесе гаранция.

— Обзалагам се, че вината донякъде е на Гантри — каза първият мъж. — Ако беше отказал да го освободи под гаранция, Дъфи щеше да изчака началото на процеса зад решетките като всеки друг подсъдим за убийство. Никой не излиза под гаранция в процес за убийство. Гантри се е огънал, понеже Дъфи има пари.

— Съмнявам се — възрази вторият мъж. — Защо да не позволи на обвиняем да внесе гаранция и да излезе на свобода? Той е невинен до доказване на противното, нали? Защо да хвърля зад решетките човека, преди да е осъден? Независимо дали става дума за убийство или за нещо друго. Не може да наказваш някого само защото има пари. Гаранцията на Дъфи беше един милион долара. Предоставил е свои имоти и досега никой нямаше нищо против.

Тео беше по-скоро на страната на втория мъж. Първият отговори:

— Досега ли? Точно там е работата. Гаранцията би трябвало да осигури присъствието му в съда. А него го няма. Самоволно се е отлъчил, плюл си е на петите и повече няма да го видим, понеже Гантри му позволи да излезе под гаранция.

— Ще го намерят.

— Бас ловя, че няма. Сигурно в момента е в Мексико и си преправя физиономията при някакви пластични хирурзи, забогатели от операции на очите и ушите на наркобароните. Обзалагам се, че никога няма да намерят Пийт Дъфи.

— А аз залагам двайсет долара, че след месец той ще е отново тук, в затвора.

— Добре, двайсет долара.

Настана оживление и приставите скочиха на крака. Адвокатите се изнизаха от кабинета на съдия Гантри и заеха местата си. Зрителите се пръснаха по седалките и притихнаха.

— Всички да седнат — извика един пристав.

Съдия Гантри удари силно с чукчето и нареди:

— Тишина в залата! Въведете съдебните заседатели, моля.

Беше единайсет часът. Съдебните заседатели влязоха един след друг в залата и заеха местата си в своята ложа.

След като те седнаха, съдия Гантри изгледа строго Клифърд Нане и попита:

— Господин Нане, къде е подсъдимият?

Нане се изправи бавно и отговори:

— Не знам, ваша чест. Договорът ми с господин Дъфи изтече в десет и половина снощи.

Съдия Гантри погледна Джак Хоугън и каза:

— Господин Хоугън.

— Ваша чест, нямаме друг избор, освен да помолим да обявите процеса за невалиден.

— А аз нямам друг избор, освен да го направя. — След това съдия Гантри се обърна към съдебните заседатели. — Госпожи и господа, оказва се, че подсъдимият Пийт Дъфи е изчезнал. Той беше освободен под гаранция до процеса и явно е избягал. Шерифът провежда издирване, уведомено е и ФБР. На този етап не можем да продължим без подсъдим. Извинявам ви се за причиненото неудобство и отново ви благодаря за готовността да изпълните дълга си. Свободни сте.

Един от съдебните заседатели бавно вдигна ръка и попита:

— Господин съдия, ами ако го намерят следобед или утре?

Въпросът от ложата на съдебните заседатели явно изненада съдия Гантри.

— Зависи как ще бъде намерен. Ако го заловят на някоя граница, докато се опитва да се измъкне от страната, тогава ще бъде върнат тук и ще му бъдат отправени допълнителни обвинения. Това несъмнено ще промени стратегията му по време на процеса, така че ще има право на отлагане. Но да допуснем, че бъде открит недалеч от тук и че има уважително извинение за неявяването си в съда днес сутринта. В такъв случай ще анулирам гаранцията или залога му, ще го вкарам в затвора и ще насроча дата за нов процес възможно най-скоро.

Отговорът задоволи и съдебния заседател, и Тео.

— Закривам заседанието — оповести съдия Гантри и отново удари с чукчето си.

Тео продължи да чака, но накрая си тръгна, когато приставът угаси лампите. Нямаше къде другаде да отиде, освен на училище, затова пое с колелото си в тази посока. На две преки от съда черен джип чероки намали до него. Предното стъкло се спусна и отвътре се показа мургавото лице на Пако. Ухили се, но не каза нищо.

Тео натисна спирачките и джипът отмина. Защо го следяха?

Стресна се и бързо реши да свърне в някоя странична уличка и да пресече направо през нечий заден двор. Беше се извърнал назад, за да хвърли поглед през рамо, когато пред него изникна едър мъжага и сграбчи кормилото на велосипеда му.

— Здрасти, хлапе! — изръмжа той лице в лице с Тео.

Беше Бък Надувката, който беше бесен и явно готов за война.

— Да не си припарил в двора ми, ясно? — изръмжа той, без да пуска кормилото.

— Добре, добре, извинете — отговори Тео, уплашен, че Бък ще го зашлеви.

— Как се казваш?

— Теодор Буун. Пуснете ми колелото.

Бък беше облечен с евтина униформа, която не му беше по мярка и имаше зашит на ръкава надпис „Ол-Про Секюрити“. В колана си беше втъкнал доста голям пистолет.

— Престани да минаваш през двора ми, разбра ли?

— Разбрах — отговори Тео.

Бък го пусна и Тео отпраши, без никой да стреля по него. Изведнъж страшно му се прииска да се върне в училище, в безопасната си класна стая.