Ед Макбейн
Изборът на убиеца (7)

СЕДМА ГЛАВА

В детективската стая Бърт Клинг разговаряше по телефона с годеницата си Клер Таунсенд.

— Не ми е удобно да говоря — каза той.

— Не можеш ли да ми кажеш поне, че ме обичаш?

— Не.

— Защо?

— Защото така.

— Да няма някой наблизо?

— Има.

— Кой?

— Майер.

— Викаш ли ме? — попита Майер, като се обърна.

— Не, Майер, не.

— Кажи де, обичаш ли ме? — настоя Клер.

— Да — отговори Клинг и скришом погледна към Майер. Майер не беше глупак, вероятно знаеше точно какво пита Клер и се удоволстваше на неудобството на Клинг. Клинг никога нямаше да проумее жените. Едно красиво момиче като Клер, едно разумно момиче като Клер би трябвало да знае, че детективската стая в един полицейски участък не е най-подходящото място за признания в любов и преданост. Докато разговаряше с нея, въображението му я обрисуваше в най-малки подробности. Видя гарвановата й коса, черната бездна на очите й, тънкия нос, високите скули, меките извивки на тялото й.

— Кажи, че ме обичаш — настоя тя.

— Какво правиш сега?

— Уча.

— Какво?

— За изпита по социология.

— Добре. Учи. Ако искаш да се дипломираш след този семестър…

— Ще се ожениш ли за мен, като се дипломирам?

— Чак като започнеш работа.

— Ако беше лейтенант, нямаше да ми се налага да работя.

— Знам, ама съм само детектив трета степен.

— Това е последният ми изпит.

— Другите взе ли ги?

— Уха.

— Добре, продължавай да учиш.

— Предпочитам да разговарям с теб.

— Зает съм. Пилееш парите на данъкоплатците.

— Добре, гражданино Съзнателен.

— Аз ли съм съзнателен? — запита Клинг и Клер се засмя.

— Добре, добре — каза. — Довиждане. Ще ми се обадиш ли довечера?

— Да.

— Обичам те, ченге.

И затвори телефона.

— Кой беше? Приятелката ти ли? — попита Майер.

— Ъхъ — отвърна Клинг.

— Любовта върти света — пропя Майер.

— Върви по дяволите.

— Аз ти говоря сериозно. През юни се правим на маймуни и мислим само за цуни-гуни. Кога е сватбата?

— Няма да е този юни.

— Догодина ли?

— Може би по-рано.

— Чудесно — каза Майер. — Ожени се. Едно ченге трябва да е женено, за да усети правосъдието. Като разбере какво значи да си затворник, започва да внимава с арестите.

— Глупости дрънкаш — каза Клинг. — Нали те знам колко ти е хубаво.

— Нима съм казал, че не ми е хубаво? — учуди се Майер. — От тринайсет години съм женен все за същата жена, Бог да я благослови. — Сините му очи проблеснаха дяволито. — Започвам да свиквам с килията си. И отворена да я остави госпожата, едва ли бих се опитал да избягам.

— Горкичкият.

— Обичам я — каза Майер философски. — Какво да правя? Любовта ме хвана на въдицата си.

— Беше ли вече ченге, когато се ожени?

— Да. Запознахме се в колежа. Това стана през…

— Не знаех, че си учил в колеж.

— Аз съм голям интелектуалец — каза Майер. — Значи не си знаел? Не ми ли личи? Аз съм от старо интелигентско семейство. В европейския град, откъдето е дошъл дядо ми, само той е знаел да чете и пише. Бил уважаван гражданин. Много уважаван.

— Вярвам ти — каза Клинг.

— Трудно е да ми вярваш. Да си ме чул да лъжа? Викат ми честния Джон Майер. В колежа учих право. Знаеше ли това?

— Не — каза Клинг.

— Обаче факт. Но когато завърших, юристите се търсеха колкото дупки в главата. Завърших през четирийсета година. Знаеш ли какво им трябваше тогава на хората? Във всеки случай не юристи.

— А какво?

— Войници.

— Разбирам.

— Чичо Сам размаха пръст. И аз станах войник. Да не би да съм имал избор? А като се уволних през четирийсет и четвърта, вече нямах желание да ставам адвокат. Изведнъж си дадох сметка, че не ми се ще да се завра в някоя прашна малка кантора и да препускам подир линейките, за да хвана някой премазан нещастник и да искам от негово име обезщетение. Затова дойдох в полицията. Тогава именно се ожених за Сара.

Телефонът иззвъня. Майер вдигна слушалката.

— Тук детектив Майер от осемдесет и седми участък. Кой? Да, тук е. Кой се обажда, моля? Да, почакайте само секунда — прикри слушалката с ръка. — Обажда се някой си Тед Бун — каза на Клинг. — Да е роднина на убитото момиче?

— Бивш съпруг — поясни Клинг. — Дай да говоря. Да?

— Детектив Клинг ли е? Обажда се Тед Бун.

— Добър ден, господин Бун, как сте?

— Добре, благодаря.

— Какво има?

— Има нещо, което може да ви се стори интересно. Не знам какво е точно. Отворих пощенската кутия и открих вътре писмо. От Ани.

— От Ани?

— Да. Адресът ми беше сбъркан и сигурно затова се е бавило. Било е пуснато миналата седмица. Така или иначе, получих направо шок.

— Разбирам. Има ли нещо важно в съдържанието му?

— Най-добре вие сам да прецените. Можете ли да дойдете?

— У дома ли сте?

— Да.

— Кажете ми адреса — помоли Клинг. Бун му го продиктува. — Да, след малко ще бъда при вас.

— Нещо ново? — попита Майер.

— Може би.

— Ама не си сигурен?

— Не съм.

— Защо не вземеш със себе си Котън Хоуз? — попита Майер и очите му отново премигнаха дяволито. — Чух, че бил направо вълшебник.

— Пожелавам ти плодотворен ден — отвърна Клинг и излезе от стаята.

Стюарт Сити носеше името на английска кралска династия. Беше малък квартал на Изола, простиращ се на три преки и граничещ с извивката на река Дикс. Стюарт Сити носеше името на английска кралска династия и луксозните блокове, разположени срещу реката, можеха с основание да се нарекат царски. Имаше времена, когато богатите квартали се намираха в северната част на Изола, но лека-полека започнаха да западат, така че апартаментите с изглед към река Харб вече не минаваха за престижни. Всъщност много от тях вече попадаха в района на 87-и участък, който трудно можеше да се приеме за престижна част на града.

Стюарт Сити беше престижен. Цялата южна част на Изола не беше, но Стюарт Сити е друга работа. И да искаш, няма как да живееш в по-луксозен и престижен район от Стюарт Сити.

Бърт Клинг се почувства като полската мишка от приказката, която отишла на гости на градската мишка. Изведнъж видя, че дрехите му са демодирани, а походката — дървеняшка. Запита се дали от русата му коса не стърчат сламките на бордеите.

Портиерът на Стюарт Терас го погледна така, сякаш беше момчето от бакалията, позвънило по грешка на предната врата, вместо да се насочи право към задния вход. При все това разтвори вратата пред Клинг и Клинг се озова в едно ултрамодерно фоайе. Все едно, че се беше вмъкнал в картина на Пикасо. Зачуди се дали след малко няма да бъде накапан от някой часовник на Дали. Почувства се като пленник в затвор, рисуван от Мондриан. Бързо се насочи към указателя, откри името на Бун и тръгна към асансьорите. Натисна копчето и зачака.

Когато асансьорът пристигна, операторът го заговори.

— При кого отивате, сър?

— При Тед Бун.

— Шести етаж — каза операторът.

— Знам.

— Ясно. — Вратата се затвори. Асансьорът потегли. Операторът огледа Клинг с пренебрежение. — Модел ли сте? — попита.

— Не.

— Така си и помислих — рече операторът с тона на човек, спечелил една точка.

— Господин Бун често ли го посещават модели?

— Не й мъже — каза операторът презрително. — Ти си ченге, нали?

— Да.

— Отдалеч надушвам ченгетата. Имат особена миризма.

— Ти ме съсипа — каза Клинг. — Разкри маскировката ми.

— Ха! — отвърна операторът.

— Аз всъщност съм брадат старец. Не знаех, че ще ме разкриеш така лесно. Трябва да е миризмата.

— Да не си дошъл заради бившата съпруга на Бун? — попита самодоволно операторът, показвайки осведоменост.

— А ти да не си детектив?

— Глупости — жегна се операторът.

— Реших, че може и да си детектив. Много хубаво разпитваш. Ела при нас в участъка. Все ще се намери някаква служба за теб.

— Ха-ха!

— Говоря ти сериозно — отвърна Клинг. — Само дето на ръст не си го докарал. Имаш ли метър и седемдесет?

Операторът се изпъна.

— Висок съм метър и седемдесет и осем.

— Браво. Навършил ли си двайсет и една години?

— На двайсет и четири съм!

— Браво, браво. А със зрението как си?

— Имам прекрасно зрение!

— Да имаш досие в полицията?

— Откъде-накъде? — отвърна операторът, съвсем възмутен.

— Тогава те чака бляскава кариера в полицейското управление — каза Клинг. — Ще започнеш с баснословната заплата от три хиляди и осемстотин долара годишно, което едва ли е и половината от това, което ти дават тук. Обаче я си помисли за предимствата. Можеш да стоиш и да изслушваш всякакви просташки забележки от гражданството. Прекрасно е. Трудно ще намериш такава работа. Чувстваш се истински мъж.

— Не ме интересува.

— Защо? — попита Клинг. — Не искаш ли да бъдеш мъж?

— Пристигнахме — каза операторът, отново изгледа Клинг презрително, а когато излезе, хлопна вратата на асансьора зад гърба му.

Клинг тръгна по коридора, откри апартамента на Бун и натисна звънеца. Отвътре вместо звън се чу някаква мелодия. Не можа веднага да я познае, защото беше по-сложна от обикновените звънчеви мелодии. Натисна пак звънеца.

„Ще ни щракне фотограф напет — запя звънецът — и на снимка ще излезем с теб.“

Ървинг Бърлин^[1], сети се Клинг. „Коледен парад“. Изглежда, в днешно време фотографите печелят добри пари, щом могат да си позволят мелодични звънци с изпълнение на „Коледен парад“. Интересно дали Бун би се навил да стане ченге. Добра заплата, възможности за издигане в службата, добри трудови, ус…

Вратата се отвори.

От нея се показа Бун. Беше по китайски халат, поне със седем размера по-голям от необходимото.

— Заповядайте — каза. — Тъкмо се обличах. След половин час имам сеанс.

Клинг влезе в апартамента и едва тогава разбра защо Бун е облечен в китайски халат. Очевидно бе поклонник на Ориента. Мебелите в стаята явно имаха истинско китайско потекло. Редки мебели от тиково дърво и тежки нефритени скулптури. Завесите на прозореца бяха също с китайски фигури. До старо китайско писалище имаше опънат параван от оризова хартия. Китайски картини по стените. Клинг предположи, че след малко от кухнята ще замирише като от китайски ресторант.

Бун забеляза учудването му.

— По време на войната служих в Китай. Били ли сте там?

— Не — отвърна Клинг.

— Влюбих се в тази страна. Прекрасен народ. Идете някой ден.

— Сега нещата там са по-различни — каза Клинг.

— Червените ли имате предвид? Ужас. Но това е временно. Всичко се променя рано или късно. Искате ли да видите писмото?

— Нали затова съм дошъл.

— Ей сега ще го донеса. Нали нямате нищо против да се облека, докато го четете? Трябва да съм навреме в студиото.

— Моля ви.

— Седнете. Чувствайте се удобно. Да ви донеса ли нещо за пиене?

— Не, благодаря.

— На масичката има цигари. Онази бронзова табакера е от Хонконг — каза Бун, докато излизаше от стаята.

— Благодаря.

Седна, отвори капака на кутията, извади една цигара и запали. Имаше особен вкус. Или беше много стара, или и тя беше дошла от Хонконг. Загаси я и запали една от своите. Малко след това Бун се върна. Беше свалил халата и сега бе облечен с панталони и бяла риза, която се подаваше от тях незакопчана.

— Ето го. Прочетете го. След малко ще се върна. — Дозакопча ризата и отново излезе от стаята.

Пликът беше бледосин с правоъгълна форма. Ани Бун го беше надписала с тъмносиньо мастило. Беше адресирала писмото си до „Господин Тед Бун, Тарлтън Плейс № 585“. Средната цифра беше сгрешена. Ако Ани някога е знаела правилния адрес, явно го е била забравила. На лицевата страна на плика се виждаха драскулките на пощенските служители. „Провери на Тарлтън номер 565“ бе написал някой от тях и явно благодарение на това писмото най-сетне бе стигнало до адресата.

Клинг отвори плика.

Почеркът на Ани бе дребен и четлив. Листът бе чист, без петна, и не създаваше впечатлението за припряно писане. Беше от петък, 7 юни, три дни преди Ани да бъде убита. Днес беше 14 юни. Ани Бун бе убита преди четири дни, а Роджър Хавиланд — вчера. Писмото гласеше следното:

Тед, мили,

Знам какви чувства изпитваш към Моника и какво се опитваш да направиш, и предполагам, че би трябвало да те мразя, но нещо се случи и много бих искала да го споделя с теб. В края на краищата, ти може би си единственият човек, с когото винаги съм можела да разговарям като близък.

Вчера получих писмо, Тед, и то ме уплаши, та искам да разбера дали трябва да се обадя на полицията. Търсих те по телефона и на домашния ти номер, и в студиото, обаче: ми казаха, че си заминал в Кънектикът и ще се върнеш чак в понеделник. Искам да завариш писмото ми, когато се върнеш, и се надявам да ми се обадиш веднага, вкъщи или в магазина. Номерът, на магазина е 7–6200. Моля те, обади ми се.

 

С най добри пожелания

Ани

Клинг прочете още един път писмото. Тъкмо започна да го препрочита за трети път, когато Бун се върна в стаята. Беше си сложил вратовръзка и спортно сако и имаше вид на чист американец в чисто китайска стая.

— Опитахте ли тези цигари? — попита той, като си взе една от бронзовата кутия. — Английски са.

— Опитах ги — отвърна Клинг. — Що се отнася до това писмо, господин Бун…

Бун запали и погледна часовника си.

— Разполагам с още няколко минути — каза. — Какво ви е мнението?

— Може ли да ви задам няколко въпроса?

— Разбира се.

— Защо пише „Тед, мили“, вместо да подреди нормално думите? Създава впечатлението, че е изпитвала към вас по-силни чувства от тези, за които ми бяхте говорили.

— Не бих казал — отвърна Бун. — Ани към всички се обръщаше така. Това нищо не значи.

— А какво ще рече следното: „Знам какви чувства изпитваш към Моника и знам какво се опитваш да направиш…“

— Нищо не означава.

— Какво имате предвид с това „нищо“?

— Тя знае, че обичам дъщеря си, и че… и че аз…

— Да?

— Че обичам дъщеря си, и толкоз.

— Какво означават все пак тези думи: „Знам какво се опитваш да направиш“?

— Според мен има предвид това, че се опитвах да се срещам по-често с Моника.

— Затова ли пише, че би трябвало да ви мрази?

— Какво? Така ли се изразява?

— Прочетете сам — каза Клинг и протегна писмото.

— Не, не, вярвам ви — сви Бун рамене. — Не знам какво има предвид.

— Не се ли досещате?

— Не.

— А какво ще кажете за писмото, което споменава? Знаете ли нещо за него?

— Абсолютно нищо.

— Кога заминахте за Кънектикът?

— В петък сутринта. На седми.

— В колко часа?

— Излязох от къщи към осем.

— Защо?

— Имах работа с клиент. Става дума за портретна фотография.

— И бяхте решили да работите и уикенда, така ли?

— Да.

— Кога смятахте да се върнете?

— Смятах да си бъда в студиото в понеделник сутринта.

— И успяхте ли?

— Не.

— Кога се върнахте?

— Прибрах се в града в понеделник вечерта, към единайсет часа.

— В нощта, когато Ани е била убита.

— Да.

— Позвънихте ли в работата си?

— В колко? В единайсет вечерта?

— Прав сте. През това време някой да ви е търсил, да е молил да ви предадат нещо?

— Да. Ани.

— А вие позвънихте ли й?

— Не.

— Защо?

— Реших, че може да почака до сутринта. Бях ужасно уморен, господин Клинг.

— Обаче не се опитахте да й позвъните и следващата сутрин.

— Сутринта вече бях прочел вестниците и знаех, че е мъртва.

— Добре. Ще взема това писмо, ако нямате нищо против. Може би ще ни помогне.

— Вземете го — каза Бун и погледна Клинг в очите. — Все още ли мислите, че имам нещо общо с това?

— Нека кажем, че са налице някои противоречия, господин Бун.

— В колко часа е била убита Ани, господин Клинг? — попита Бун.

— Според медицинската експертиза — някъде към десет и Половина.

— Е, в такъв случай съм извън играта.

— Защо? Защото по вашите думи сте се прибрали към единайсет вечерта?

— Не. Защото от десет до десет и половина бях в един крайпътен ресторант. Собственикът бе запален по фотографията. Изкарах един дълъг разговор с Него.

— В кой ресторант?

— Казва се „Хъб“. На четирийсет мили от града. Не съм могъл да я убия. Проверете. Човекът сигурно ме е запомнил. Оставих му визитната си картичка.

— На четирийсет мили от града ли казвате? — попита Клинг.

— Да. По автострада трийсет и осем. Проверете.

— Ще проверя — каза Клинг, стана и тръгна към вратата. Преди да натисне дръжката, се обърна. — Господин Бун.

— Да?

— Междувременно, този уикенд не ходете до Кънектикът.

 

Адвокатската кантора на Джеферсън Добърли бе измъкната от Дикенсовия роман „Големите надежди“. Стаите бяха тесни и мрачни и в успелите да се промъкнат коси слънчеви лъчи танцуваха прашинки. Огромни сборници със закони изпълваха приемната, коридорчето, водещо към личния кабинет на Добърли, и трите стени на самия кабинет.

Джеферсън Добърли седеше с гръб към прозорците, заемащи четвъртата стена. Косите слънчеви лъчи се отразяваха от плешивеещото му теме. В тях плаваха прашинки. Върху писалището му бяха натрупани книги, които образуваха крепостна стена, деляща го от Клинг. Клинг седеше и го наблюдаваше. Добърли бе висок мършав мъж с воднистосини очи. Устата му бе сбръчкана и той постоянно я движеше, сякаш искаше да се изплюе, а не намираше къде. Сутринта се беше порязал по време на бръсненето. Белегът се спускаше странично към левия му бакенбард. Бакенбардите бяха, кажи-речи, всичко, останало от окосмяването по главата му, но и те бяха побелели, сякаш обезсилени, преди окончателно да се предадат. Джеферсън Добърли бе на петдесет и три години. Имаше вид на седемдесетгодишен.

— Какво е предприел Теодор Бун, за да получи попечителство над дъщеря си Моника? — попита Клинг.

— Не виждам какво общо може да има това със случая, който разследвате, господин Клинг — каза Добърли. Имаше мощен кънтящ глас, в пълно несъответствие с крехката му външност. Говореше така, сякаш се обръщаше към съдебни заседатели. Говореше така, сякаш всяка негова дума е ключова в защитната му реч.

— Не е необходимо вие да виждате общото, господин Добърли — учтиво възрази Клинг. — Това е само работа на полицията.

Добърли се усмихна.

— Та ще ми кажете ли, сър? — настоя Клинг.

— Какво ви каза господин Бун?

— Господин юридически съветник — любезно започна Клинг и Добърли се намръщи, като чу това обръщение. — Господин юридически съветник, ние разследваме убийство. Затова нека не си играем на иди ми, дойде ми.

— Добре, господин Клинг — каза Добърли, все още усмихнат.

— Разследваме убийство — повтори Клинг и усмивката изчезна от лицето на Добърли.

— Какво искате да знаете? — попита адвокатът.

— Какви мерки предприема, за да получи детето си?

— Какво прави сега ли?

— Да, сега.

— Госпожа Травейл отказва да даде детето. Според закона Тед, тоест господин Бун, може да го прибере насила. Предпочита обаче да не прави това. За доброто на детето. Вместо това поиска съдебно решение. Ще го получим някъде през следващата седмица. Това е всичко.

— Кога се обърнахте към съда с молба за съдебно решение?

— В деня след убийството на Ани.

— Преди това господин Бун правил ли е постъпки да прибере детето?

Добърли се поколеба.

— Правил ли е такива постъпки?

— Ами нали знаете, че от две години са разведени.

— Да.

— Аз се занимавам с правните проблеми на Тед открай време. Така че, когато решиха да се развеждат, естествено, дойдоха при мен. Опитах се да предотвратя развода, но… хората най-добре си знаят. Ани отиде в Лас Вегас.

— Продължавайте.

— Тед ми се обади около шест месеца след това. Каза, че си иска Моника.

— А вие сте му казали, че съдът дава детето на Ани, и с това приключва цялата работа, така ли?

— Не. Не се изразих точно така.

— Тогава какво му казахте?

— Казах му, че има случаи, когато съдът преразглежда решението си относно това, на кого да даде детето. Ако например майката се окаже недостйна.

— Какво ще рече това?

— Ами например, господин Клинг, ако отглежда детето в публичен дом. Или ако се докаже, че е наркоманка или алкохоличка.

— Но в случая с Ани не е имало такова нещо.

— Ами… — Добърли се поколеба.

— Какво?

— Господин Клинг, Ани винаги ми е била симпатична. Не ми се иска да казвам нещо лошо за нея. Разказвам ви всичко това само защото клиентът ми прецени, че има основания за иск да се преразгледа решението. Когато обжалвахме…

— Значи сте обжалвали решението?

— Да.

— Кога?

— Преди близо година.

— И какво стана?

Добърли сви рамене.

— Съдилищата са препълнени с искове, господин Клинг. Съдът все още не се беше произнесъл, когато Ани бе убита. Оттеглихме иска. Вече не е необходим. Сега господин Бун има безспорни законни основания да си прибере детето.

— С какво обосновахте това обжалване?

— Опитахме се да докажем, че Ани няма качества на майка. Нали разбирате, господин Клинг? Ако се бяхме опитали да се мотивираме с това, че Ани не е в състояние да облича детето добре или че живеят в беден квартал, или че има твърде много… приятели, това нямаше да ни е достатъчно, за да докажем, че няма качества на майка.

— Разбирам — каза Клинг. — С какво се мотивирахте?

Добърли тежко въздъхна.

— Ани беше безнадеждна алкохоличка.

— Бун изобщо не спомена такова нещо — рече Клинг. — Нито пък майка й. Това да не би да има някаква връзка с факта, че е работила в магазин за спиртни напитки?

— Може би. Не съм виждал Ани след развода. Когато я познавах, не беше се алкохолизирала.

— Значи се е пропила някъде между деня на развода и деня, в който сте обжалвали решението на съда, правилно ли съм разбрал?

— Така изглежда. Да. Освен ако е била алкохолизирана още преди това и то се е пазело в тайна. Нямам представа.

— Вие нали познавате добре Бун?

— Да, доста добре.

— Е, той ми каза, че цели шест месеца след развода не е правил опити да види Ани или детето. В същото време твърди, че е обичал много и двете. Как ще обясните неговото поведение?

— Има как — каза Добърли.

— Как?

— Той се надяваше да я върне при себе си. За Ани ми е думата. Не й се обаждаше, защото мислеше, че ще им липсва, че Ани ще поиска да се върне при него, че „ще й дойде акълът в главата“, както той се изразяваше. — Добърли тъжно сви рамене. — Обаче не се получи, господин Клинг. И в крайна сметка Тед реши да приеме фактите такива, каквито са. Разбра, че всичко е приключило. Именно тогава реши да се пребори за Моника. Реши, че щом не може да си върне Ани, трябва да си прибере поне детето. Така се развиха нещата, господин Клинг.

— Разбирам. Вие познавате ли госпожа Травейл?

— Говорите за тъщата на Тед? Никога не съм я виждал. От това, което той говори за нея, прилича на лошите тъщи от вицовете.

— Тя твърди, че има много високо мнение за него.

— Наистина ли? — Добърли присви вежди. — Учудвам се.

— Защо?

— Защото, както ви казах, Тед никак не я обича. — Добърли помълча. — Нали не допускате сериозно, че той е убил Ани?

— Все още нищо не допускам — каза Клинг.

— Той не е убил това момиче, господин Клинг, повярвайте ми. Готов съм да заложа живота си. Момчето е безобидно. Ани Бун отне много щастие от живота му, а той само се опита да си възвърне част от него, като прибере дъщеря си. Колкото вие или аз ще убием някого, господин Клинг, толкова и той.

— Аз бих убил, господин Добърли — каза Клинг.

— В изпълнение на служебните си задължения, ако ви се наложи. Тед Бун обаче няма такива задължения.

— По какъв друг начин е можел да получи дъщеря си?

— Нали вече ви казах, господин Клинг, Ани беше пияница.

— Засега само вие го казвате. А и сам признахте, че не сте, я виждали след развода. Не ми се вярва един съд да ви приеме като надежден свидетел за това дали Ани Бун е била пияница.

— Тед може да ви каже — рече Добърли.

— Ако Тед Бун е извършил убийство, той може да ми каже много неща, които впоследствие да се окажат неверни.

— Тед не е престъпник. Бях адвокат на престъпници преди много години, в началото на кариерата си. Тогава имаше бум в престъпността. Бях много ангажиран. Опознах престъпниците. И вие, господин Клинг, навярно ги познавате.

— А вие, господин Добърли, навярно сте запознат с факта, че повечето убийства се извършват от хора без престъпно минало.

— Да. Но според мен Тед Бун не е способен на убийство.

— Дано сте прав. Що за момиче беше Ани?

— Хубаво, чаровно.

— И много умно?

— Средна работа според мен.

— Много съобразително?

Добърли сви рамене.

— Не бих казал.

— Можеше ли да се каже, че е изпреварила господин Бун в развитието си?

— Едва ли. И двамата израснаха, що се отнася до чувството им за отговорност. Естествено, не съм общувал много с тях. Виждах ги само от време на време. Когато Тед се нуждаеше от правни услуги. Знаете, че Ани поиска развод, а не Тед. Опитах се да запазя брака им, както винаги в такива случаи. Ани обаче настояваше. Странна работа, на пръв поглед много си подхождаха.

— Обаче не сте се срещали често с тях?

— Не.

— Колко често?

— За двете години, в които ги познавах преди развода, да съм се срещал с тях, да кажем, десетина пъти. — Добърли поклати глава. — Много си подхождаха, така и не можах да ги разбера. Опитах се да запазя брака им, но тя много настоя за развод. Все още не знам защо.

— Само един човек знае причината, господин Добърли.

— Кой?

— Ани Бун.