Ед Макбейн
Изборът на убиеца (4)

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

ХЪРМЪН ДОДСЪН ИНК.

Фина мебел

 

До детектив Бъртръм Клинг

87-и полицейски участък

ул. „Парксайд“ № 457

Изола

 

Уважаеми детектив Клинг,

В отговор на Вашето вчерашно телефонно запитване възложих на началника на нашата служба „Личен състав“ да издири в архива ни данни за назначаването на работа на Ан Каролин Бун. В изпълнение на това той ми даде пълна информация, която довеждам до Вашето знание.

Госпожица Бун бе назначена в резултат на запознаването и с обява, публикувана в един градски вестник в събота, 13 март 1955 г. Текстът на обявата е следният:

ТЪРСИ СЕ

опитна продавачка в магазин за скъпа мебел.

Заплата плюс комисионни. Обадете се на тел. 3–7021

 

Госпожица Бун се отзова на обявата и се яви на събеседване. Както се оказа, никога не бе имала опит в продажбата на мебели и началникът на нашата служба „Личен състав“ се поколебал относно назначението й. Както обаче вероятно знаете, тя скоро преди това се била развела и освен това беше привлекателно и обаятелно момиче. Решихме, че можем да оползотворим тези й качества в нашата секция за модерни мебели, и я назначихме за пробен срок от шест месеца. Началната й заплата беше 45.00 долара седмично плюс комисионните, като се договорихме, че след изтичането на шестмесечния период, ако покаже задоволителна работа и получи постоянно назначение, заплатата й ще бъде увеличена с 5.00 долара седмично.

Впоследствие се оказа, че нашата преценка за нейните качества е напълно правилна. Госпожица Бун се прояви като добър работник и способна продавачка. Спечели симпатиите на всички сътрудници от шести етаж (модерни мебели, лампиони и пр.) и бе оценена от етажния отговорник като способна и старателна.

Всички изпитахме съжаление, когато миналата година тя ни напусна. Както разбрахме, получила предложение за нова работа с много по-висока заплата и, разбира се, не искахме да възпрепятстваме личното й развитие.

Мога да ви уверя, детектив Клинг, че всички ние от „Хърмън Додсън“ приехме с голяма болка новината за нейната смърт. Госпожица Бун беше добра жена и бе удоволствие да се общува с нея. Работата й при нас съвпадна с голямо изпитание в личния й живот, но тя не допусна личните й неприятности да се отразят по какъвто и да е начин на отношенията й с колегите или с клиентите на нашия магазин.

Пожелавам ви най-големи успехи във вашите усилия да откриете нейния убиец. Ако прецените, че мога да Ви бъда от полза, с готовност ще бъда на Вашите услуги.

С най-добри пожелания

 

Искрено Ваш

Ралф Додсън

ХЪРМЪН ДОДСЪН ИНК.

 

12 юни 1957 г.

Клинг прочете още веднъж писмото на Ралф Додсън и се зачуди на кого ли бе притрябвало да убие Ан Каро-лин Бун и след това да съсипе из основи магазина за спиртни напитки. Цялата работа изглеждаше лишена от смисъл. Сви рамене, придърпа към себе си телефонния указател на Изола, разтвори го и започна да прелиства буквата „Б“. След малко откри, че на авеню „Хол“ № 495 работи „Теодор Бун, фотограф“. Помоли дежурния сержант да му даде външна линия и набра номера. От другия край незабавно вдигнаха слушалката.

— Тук студио „Теодор Бун“, добър ден — изчурулика жизнерадостно гласче.

— Ако обичате, дайте ми господин Бун — помоли Клинг.

— Кой се обажда, моля?

— Детектив Бърт Клинг от осемдесет и седми полицейски участък.

— О! — каза гласчето.

— Той там ли е?

— Не знам, господине. Почакайте малко. Ей сега ще проверя.

Докато чакаше, Клинг нахвърля мислено рисунка на мъж с брада, после му сложи очила и накрая го облече в спортна риза. Тъкмо реши да затвори телефона и да набере отново номера, когато чу глас в слушалката. Плътен, хубав глас, истински глас.

— Да, моля?

— Господин Бун?

— Да?

— Обажда се детектив Клинг от осемдесет и седми участък.

— Очаквах да позвъните — каза Бун. — Обаждате се във връзка с Ани, нали?

— Да, господине.

— Как мога да ви помогна? — поинтересува се Бун.

— Бих искал да поговоря с вас, господин Бун. Можем ли да се срещнем днес следобед?

— Да, само за момент, да видя какви ангажименти имам. — Настъпи кратка пауза. — В три часа удобно ли ви е?

— Напълно.

— Ще мога да ви вместя. Не искам да изглеждам невъзпитан, господин Клинг, но в три и половина имам сеанс.

— Не се безпокойте — отвърна Клинг. — Ще бъда при вас точно в три.

— Добре. Ще ви очаквам — каза Бун и затвори телефона.

Клинг подържа слушалката още малко в ръка и я върна в гнездото й. Погледна часовника си и отиде при Майер Майер, който продължаваше да трака на машина на съседното бюро.

— Хайде, отруден пролетарий, ставай. Време е за обяд.

— Наистина ли? — каза Майер и погледна стенния часовник. — Дявол да го вземе. Времето си тече, а ние тук се блъскаме с глупости. Пълни глупости.

Все пак се облече и придружи Клинг до закусвалнята в една близка улица. Там яде повече от него, което си беше като подвиг.

 

Питър Крониг, подобно на Котън Хоуз, беше пришълец. За разлика от Хоуз обаче не беше прехвърлен от друг участък. Някога бе работил като полицейски фотограф, но след това го бяха преместили в полицейската лаборатория да се обучава под ръководството на лейтенант Сам Гросман, който стана негов непосредствен началник и ръководеше може би най-добрата полицейска лаборатория на територията на Съединените щати. Впрочем Крониг бе работил в много тясно сътрудничество с лабораторията още като полицейски фотограф. Всъщност именно големият му интерес към работата в лабораторията бе станал причина за неговото преназначаване. Свестни лабораторни техници трудно се намираха и когато Сам Гросман откриеше такъв, не се помайваше и го грабваше. Много бързо.

И така, Крониг бе грабнат, а сега научаваше, че научното разследване не е само проявяване на негативи и забъркване на химически разтвори. В спретнатата бяла стая, която заемаше по дължина почти целия първи етаж от сградата на централното полицейско управление на главната улица, той разбра, че научното разследване включва съвместна работа с детективи, разследващи убийства. Нямаше нищо против да работи със Стив Карела. Познаваше го още от времето, когато самият той се учеше да снима трупове. С Карела винаги можеше да размени някоя шега и отгоре на това беше добро ченге, което задаваше уместни въпроси и не си придаваше важности. Обаче този Хоуз — Котън Хоуз, божичко, какви имена имат някои хора — вече бе започнал да показва всички признаци на човек, с чийто темп е трудно да се съобразяваш. Крониг не обичаше интелектуалните състезания. Хоуз имаше ум, остър като парче счупено стъкло и студен като сладоледена торта. Тази именно студенина смущаваше Крониг. Не би искал да се сблъска с Хоуз в някоя тъмна улица, дори ако последният носеше значката си на детектив трета степен.

— Както ви е известно, можем да определим марката на неизвестно огнестрелно оръжие, стига да разполагаме с куршум, изстрелян от него — каза той.

— Именно затова сме тук — отвърна сухо Хоуз.

— Да — рече Крониг. — Разглеждаме браздите, останали по куршума, преценяваме дали резбата е лява или дясна, преброяваме колко са, измерваме ширината и ъгъла на извиване на спиралата. Това правим.

— А какво ще кажете за оръжието, с което е била убита Ан Бун? — попита Хоуз.

— Да, да, и до него ще стигна.

— Кога? — продължи Хоуз. Карела го погледна, но Хоуз не отвърна на погледа му.

— Полосата — продължи Крониг, леко засегнат — е гладката повърхност между спиралните бразди в цевта на оръжието. За по-лесно повечето пистолети имат четен брой бразди. Например съществуват само осем автоматични пистолета…

— Само осем автоматични пистолета — довърши изречението Хоуз — с по пет полоси. А какво ще кажете за оръжието, с което е било извършено убийството?

— Тъкмо щях да говоря за него. Повечето пистолети калибър двайсет и пет имат шест полоси. Ако имаме два пистолета с еднакъв брой полоси, можем да ги различим един от друг и по посоката на резбата, по това дали е лява или дясна, нали разбирате?

— Напълно — каза Хоуз.

— Почти не се среща автоматичен пистолет с лява резба — заключи Крониг.

— Има няколко — отвърна Хоуз. — Испанските пистолети калибър двайсет и пет и трийсет и два имат лява резба.

— Да, точно така. Също и „Баярд“ и „Колт“ калибър двайсет и пет. И те са с лява резба.

— Защо наблягаш толкова на калибър двайсет и пет? — попита Карела.

— Защото куршумът, който ни дадоха за анализ, имаше шест полоси. Лява резба, ъгъл на спиралата шестнайсет инча. Диаметърът, измерен по браздите, е нула цяло двеста петдесет и един инча.

— Говорете по същество — каза Хоуз.

— Добре — въздъхна Крониг. — След това сверихме тези данни с нашите таблици. Сверихме броя на браздите, посоката на резбата, ъгъла на спиралата и диаметъра и стигнахме до извод относно марката и калибъра на оръжието, с което е бил изстрелян този куршум.

— А именно?

— Автоматичен „Колт“ калибър двайсет и пет.

— Кажи още нещо, Пит — помоли Карела.

— Няма много за разказване. Знаеш какво представлява двайсет и пети калибър. Малък пистолет. Тежи тринайсет унции и има обща дължина от четири инча и половина. Дължината на цевта е два инча. Шест патрона. Правят ги в два варианта — стоманени и никелирани. Дръжката може да е седефена, от слонова кост или орех. Стрелят жестоко и трепят не по-зле от четирийсет и пети калибър.

— Значи малък пистолет — каза Карела.

— И лек — додаде Хоуз. — Достатъчно лек, за да се носи в джоб на мъжко сако или в дамска чантичка.

— Пит, може ли да се нарече дамско оръжие? — попита Карела.

— Не бих казал, Стив — отвърна Крониг. — Би могло да се използва от жена, но не е задължително. Бих казал, че вероятността е шест срещу половин дузина. При четирийсет и пети калибър картината е коренно различна. Няма да намериш много жени, които да си служат с четирийсет и пети калибър.

— Нито много мъже — добави Карела.

— Да… — рече Крониг и му се усмихна. — Е, все пак стеснихме значително кръга на заподозрените.

 

На тротоара пред централното управление Карела попита:

— Хоуз, имал ли си преди вземане-даване с лабораторията?

— Много малко — отвърна Хоуз.

— Какво е станало при тези взаимоотношения? Какво му е на Пит?

— Как какво? Нищо му няма.

— Стори ми се, че му имаш зъб.

— Раздразни ме само елементарния му урок по балистика — каза Хоуз.

— Това му е работата.

— Работата му беше да ни каже точно какво оръжие е убило Ан Бун. Процесът, по който е стигнал до своите изводи, не ме интересува. Нашата работа е да заловим убиеца, а не да слушаме хвалебствени слова за лабораторната техника.

— Не е излишно да се знаят тези неща — каза Карела.

— Защо? Да не си решил да ставаш лаборант?

— Не съм. Но ако се научиш да цениш работата на другите, няма да искаш от тях невъзможното.

— Много си великодушен. Аз пък обичам да действам бързо.

— Не винаги убийствата могат да се разкрият бързо. Сега знаем, че е било използвано оръжие калибър двайсет и пет. Не се използва кой знае колко често. Крадците, с които имаме работа, проявяват определено предпочитание към калибър трийсет и два и трийсет и осем. Във вашия участък не беше ли така?

— Горе-долу същото.

— Така че вече имаме нещо, за което можем да се заловим, и да направим проверка в картотеката за начина на действие. Вярно, че Пит ни изнесе лекция, но мен това не ме дразни. Дори ми беше приятно.

— Всекиму своето — сухо рече Хоуз.

— Така е. Разследвал ли си много убийства, преди да дойдеш при нас?

— Не много.

— Не много?

— В района на трийсети участък не стават много убийства.

— Така ли?

— Да.

— Колко убийства ставаха?

— Какво целиш с тези въпроси, Карела?

— Просто съм любопитен.

— Разбирам накъде биеш.

— Нима?

— Да. Много добре знаеш що за район обслужва трийсети участък. Богати хора. Грамадни луксозни жилищни сгради с портиери. Най-често срещаните престъпления са обирите на жилища. И уличните грабежи. Самоубийствата и опитите за самоубийство. И малко проституция от висока класа. Убийствата не са много.

— И все пак, колко?

— Добре. Ще пропусна случаите, когато при обир на жилище крадецът се паникьосва и убива. Най-често го залавяхме на място. Ще спомена само истинските убийства, които се налагаше да разследваме.

— Разбирам. Колко бяха?

— Шест.

— На седмица?

— Не.

— Тогава? На месец?

— Работих в трийсети участък четири години. За цялото това време имаше шест убийства.

— Какво?

— Да.

— А ти колко от тях си разследвал?

— Нито едно.

— А! — каза Карела и се усмихна.

— Е, доказа ли каквото искаше да докажеш?

— Кое?

— Че си нямам хабер от полицейска работа.

— Нищо не съм се опитвал да доказвам.

— Вярно е, че не съм се занимавал с убийства. Винаги съм смятал, че те са работа на двата отдела за убийства — северния и южния.

— Ако тези отдели се занимаваха с убийствата на осемдесет и седми участък, щяха да се обезлюдят.

— Добре, съгласен съм, не са ми ясни убийствата. Успокои ли се?

— Успокоих се. Какво още не ти е ясно?

— Не ми е ясен осемдесет и седми участък.

— Така е.

— И ти не си ми ясен, не те познавам.

— Аз съм Стивън Луис Карела. Детектив втора степен. Трийсет и четири годишен и ченге от двайсет и една годишна възраст. Женен съм за момиче на име Теди, което е глухонямо. Много сме щастливи. Обичам работата си. Участвал съм в разследването на четирийсет и едно убийства и, кажи-речи, на всички видове престъпления, които се извършват в този град. През живота си съм сторил две големи грешки. Скочих върху една ръчна граната в Италия и допуснах миналата Коледа да ме прострелят. И двата пъти оживях и втори път няма да правя същите грешки. Край на изложението.

— Това ли е всичко?

— Да. В кратце.

— Учил си в университет. Познах ли?

— Две години и половина. Не можах да се преборя с Чосър^[1].

— И са те освободили от армията заради физическа непригодност, нали?

— Да. Как…

— Щом си станал ченге на двайсет и една години и освен това си следвал две години и половина, за военна служба не ти е останало много време. Завършил си гимназия на седемнайсет години, след това си следвал една година, сетне са те мобилизирали, ранили са те и са те уволнили заради раняването, върнал си се в университета и си учил още година и половина, след което си постъпил в полицията.

— Точно го изчисли — каза сащисаният Карела.

— Добре. Сега вече знам кой е детектив Стив Карела.

— Тогава какво ще ми разкажеш за детектив Котън Хоуз?

— Няма много за разказване — отвърна Хоуз.

— Все пак.

— Досадно ми е.

— Както ти стана досадно да слушаш Пит Крониг в лабораторията.

— Донякъде да.

— Ще ти дам един съвет, Хоуз.

— Казвай.

— Не съм най-доброто ченге на света. Просто се опитвам да си върша работата, и толкоз. Но съм разследвал много убийства и знам, че работата ми се улеснява страшно много от Сам Гросман и момчетата от неговата лаборатория. Понякога от работата им няма никаква файда. Понякога са достатъчни само търчането, информацията на агентите и личните изчисления. Има обаче случаи, в когато лабораторията ти свършва, кажи-речи, цялата работа без арестуването. Затова, когато някое ченге от лабораторията говори, аз го слушам. Слушам го много внимателно.

— Какво се опитваш да ми кажеш?

— Казвам ти, че и ти имаш уши. Ще пием ли по едно кафе?