Ед Макбейн
Изборът на убиеца (5)

ПЕТА ГЛАВА

Сградата на булевард „Хол“ номер 495 се оказа разкошна, с просторно фоайе и четиринайсет асансьора. Беше разположена в сърцето на издателския сектор на града, а от двете й страни имаше скъпи универсални магазини, с каквито впрочем бе пълна цялата улица.

Клинг имаше чувството, че е умрял и попаднал в рая.

Беше истинско удоволствие за него да се измъкне от района на 87-и участък. Центърът на Изола навяваше приятни полузабравени чувства. Сети се, че е идвал тук в навечерието на коледните празници да пазарува заедно със своята годеница Клер. Сега обаче беше юни и тази Коледа му се струваше не по-малко отдалечена във времето от 1776 година. Все пак беше му приятно да е отново на булевард „Хол“, да вижда наоколо си как мъже с дипломатически куфарчета отиват да вършат своята чистичка работа, как чисти момичета, облечени в скъпи костюми или с поли и блузи, бързат към своите офиси или просто пазаруват. Това беше най-хубавата част на града, тази част, в която наистина усещаш, че се намираш в гигантска метрополия.

А и времето също беше фантастично. Лятото не бе започнало своята жарка атака, пролетта все още витаеше из въздуха. Меко, разглезващо човека време. В ден като този ти се приисква да събуеш обувките и да походиш бос по влажна трева. Клинг съжали, че е служебно зает. Съжалението му обаче не се разпростря и върху булевард „Хол“.

Влезе в сградата и се запъти право към указателя. Теодор Бун фигурираше като наемател на стая 1804. Първите две цифри отговаряха на номера на етажа. Клинг погледна часовника си. Три без десет. Кимна и се запъти към асансьорите. Беше със сиви панталони и сиво раирано спортно сако. Изобщо нямаше вид на ченге. С русата си коса, едри плещи и широка, напориста крачка приличаше по-скоро на скандинавец, дошъл да учи в Америка банково и инвестиционно дело.

Асансьорите бяха групирани в няколко секции. Отмина онези, които обслужваха от 1 до 12 етаж, и спря пред асансьорите от 14 до 22 етаж. Стори му се забавно, че в сградата на един делови център, разположен в сърцето на съвременен град, някой от суеверие бе пропуснал тринайсетия етаж. Влезе в най-близкия асансьор.

— Осемнайсети етаж, моля.

Операторът натисна някакво копче и попита:

— Как е животът навън?

— Хубав е.

— Никога не излизам. Хванат съм в тази сграда като в капан. От осем сутрин до пет следобед. Пленник съм. Не виждам дневна светлина. Храня се тук, в сградата. Нося си обяд от къщи и го изяждам в една малка стаичка в подземния етаж. Аз съм къртица.

Клинг кимна съчувствено.

— Този град е къртичина — продължи човекът. — Познавам хора, които се движат все под земята. От спирката на метрото минават по подземен коридор до службата си. Аз поне два пъти дневно изминавам две преки от спирката дотук. Ония и на това не се радват. Отиват от спирката до службата, като се движат все под земята, защото така губят по-малко време. Все им е едно дали горе грее слънце, или вали сняг. И обяда си изяждат под земята. Вечер, като им свърши работното време, се прибират пак по същия начин. Никога не виждат града. А аз виждам цели две улични преки. Та как е времето навън?

— Хубаво е — отвърна Клинг.

Вратата се затвори.

— Осемнайсети етаж ли каза?

— Осемнайсети.

— По цял ден пътувам нагоре и надолу. Все нагоре и надолу, а не стигам доникъде. Аз съм вертикална къртица. По-добре да бях станал кондуктор в метрото, щях да съм хоризонтална къртица. Те поне от време на време поемат глътка въздух. Като стигне Калм Пойнт или Ривърхед, влакът излиза на повърхността. А аз по цял ден се движа нагоре и надолу. Та казваш, че времето навън е хубаво?

— Много е хубаво — потвърди Клинг.

— И сутринта беше хубаво, когато идвах на работа. А твоята работа каква е, господине? Трябва ли да излизаш на улицата?

— От време на време.

— И от време на време да е, пак е хубаво. Ще взема и аз да си намеря такава работа. А може и уличен метач да стана. По цял ден ще съм навън.

— През зимата става студено — напомни му Клинг.

— Тъй ли? — Операторът май не беше мислил за това. — Студено, казваш? — Асансьорът спря. — Стигнахме осемнайсетия етаж.

— Благодаря — каза Клинг на излизане от асансьора.

— Няма защо — отвърна операторът и вратата се затвори. Иззад вратата се чу как механизмите забръмчаха и звукът заглъхна надолу по шахтата.

Клинг се усмихна и се огледа за стая 1804. Проследи номерата по коридора и спря пред двойна врата от матирано стъкло. Отвори едното крило и се озова в малка, луксозно обзаведена чакалня. В дъното на стаята зад едно бюро седеше секретарка. Клинг се насочи право към нея.

— Търся господин Бун.

— Какво да му предам, господине?

— Че го търси детектив Клинг.

Момичето вдигна поглед към него.

— Вие детектив ли сте?

— Да.

— Почакайте, ако обичате.

Продължи да го гледа, докато натискаше копчето на интеркома.

— Да? — разнесе се глас от него. Клинг позна гласа на Бун.

— Господин Бун, дошъл е да ви види детектив Клинг — каза момичето, без да откъсва очи от Клинг.

— Кажете му да влезе — рече Бун. — В студиото съм.

— Да, господине. Ще влезете ли, господин Клинг? Минете през тази врата и после тръгнете по коридора. Последната врата в дъното.

— Благодаря — каза Клинг. Отвори вратата и за миг се поколеба. — Наляво или надясно по коридора?

— Какво?

— Наляво или надясно?

— А! — момичето се усмихна. — Наляво.

— Благодаря — повтори Клинг. Затвори след себе си, зави наляво и подмина редица врати. В края на коридора отвори последната и се оказа в огромно помещение, разположено под прав ъгъл спрямо коридора. В дъното бе издигната платформа. Момиче, наметнато с леопардова кожа, лежеше, изтегнато морно върху парчето черно кадифе, с което бе покрита платформата. Момичето беше осветено от шест прожектора и гледаше към насочения професионален фотоапарат. Зад него стоеше мъж. Друг оправяше гънките на кадифето. Трети беше застанал със скръстени ръце вляво от фотоапарата.

— Искам снимка отдолу нагоре, Тед — каза мъжът със скръстените ръце.

— Както кажеш, така ще я снимаме. Рекламата е твоя.

— Така искам да я хванем. По този начин ще се създаде едно внушение, че тя ни гледа отвисоко.

— Защо?

— Защото така искам.

— Обаче в текста ти пише: „Жените падат в краката на мъжете, които използват след бръснене лосион «Леопард».“

— Правилно — отвърна мъжът със скръстените ръце.

— Тогава защо да не гледам отдолу нагоре? — попита момичето с леопардовата кожа. — Винаги излизам по-добре отдолу нагоре.

— Искам да гледаш надолу.

— Не виждам смисъла — възрази моделът.

— Скъпа — отвърна мъжът със скръстените ръце, — плащам ти четирийсет долара на час, за да позираш, а не за да се правиш на изкуствовед. Когато реша, че трябва да гледаш нагоре, ще ти кажа да гледаш нагоре. Сега обаче искам да гледаш надолу и също така искам нашият приятел господин Бун да те заснеме чак от пода, за да се подсили усещането, че ни гледаш отвисоко.

— Направо нищо не проумявам — заинати се момичето. — В текста пише да гледам нагоре, а ти искаш да гледам надолу. Това е голямата тайна на века. Голямата неразгадаема тайна на Ориента.

Клинг се изкашля.

Бун се извърна.

Хем не беше хубав мъж, хем беше. Може би малко нисък, с гъста черна коса и неправилни черти на боксьор. В същото време обаче с тесен ханш и широки рамене. Извърна се с пестеливо гъвкаво движение, каквото Клинг бе наблюдавал у войници от специалните части. Светлокафявите му очи незабавно се впиха в детектива, докато самият фотограф бързо се придвижваше към него с протегната ръка.

— Господин Клинг?

— Да. Надявам се, че не ви преча.

— Ни най-малко — рече Бун. — Карл, имаш ли нещо против една кратка почивка?

— Защо не, та аз плащам на кралицата на джунглите само четирийсет долара на час — отвърна мъжът със скръстените ръце.

— Една почивка ще ми дойде добре — намеси се моделът. — Това гледане надолу си е направо изтощително.

— Карай тогава — разпери ръце Карл. — Почини си. Практикувай гледане отвисоко, което създава усещането, че гледаш отдолу нагоре.

— За такава работа трябват гумени стави — отвърна момичето. — Да си беше наел циркаджийка.

— Понякога имам чувството, че точно това съм направил.

Клинг последва Бун в дъното на стаята. Бун извади от джоба си пакет цигари и го протегна към Клинг.

— Пушите ли?

— Не, благодаря.

Бун извади цигара и я запали. Пусна кълбо дим, въздъхна и попита:

— Кой я уби?

— Не знаем — отговори Клинг.

— С какво мога да помогна?

— Като ми отговорите на някои въпроси, ако нямате нищо против.

— Защо да имам? — дръпна Бун дълбоко от цигарата си. — Почвайте.

— Колко време бяхте женени?

Бун не изгуби време в пресмятания и отговори незабавно:

— Пет години, два месеца и единайсет дни.

— Как си спомняте с такава точност?

— Това бяха най-щастливите дни от моя живот-отговори Бун.

— Така ли? — рече Клинг. Лицето му остана безизразно. Помнеше всичко, което му бе разказала госпожа Травейл, но лицето му остана непроницаемо.

— Да — отвърна Бун.

— Тогава защо се разведохте?

— Тя не ме искаше.

— Нека се разберем ясно — каза Клинг. — Тя ли поиска развод?

— Да.

— Защо?

— Не знам. Де да знаех. Мислех, че между нас всичко е наред. Господи, колко я обичах!

— Най-добре е да почнем от началото — каза Клинг.

— Добре. Откъде искате да започнем?

— Къде се запознахте.

— В градската библиотека.

— Кога?

— Преди осем години. През четирийсет и девета.

— Много добре. Спомняте ли си и месеца?

— Юни.

— Какво правехте в библиотеката?

— Тогава работех на парче. Имах възможността да бъда назначен на щат в едно промишлено предприятие, но трябваше да им покажа образци от своята работа, за да ме приемат. Бях публикувал някои неща в едно фотографско списание, та отидох в библиотеката да открия нужния брой.

— И открихте ли го?

— Да. Освен това се запознах с Ани.

— Как?

— По един малко странен начин. Аз съм нервак и барабанях с пръсти по масата. Бях взел един… как се казва?… нещо като азбучен показалец, защото не можех да се сетя в кой точно брой са моите снимки, и траках с пръсти по масата. Нервен човек съм. Пълен съм с нервна енергия. Винаги когато търся нещо, тракам с пръсти или потропвам с крак. Нали ме разбирате?

— Продължавайте.

— Ани седеше на същата маса и ме помоли да престана да барабаня. Малко се сдърпахме. Не бях ядосан. Тя просто ме привлече неудържимо, та аз нарочно взех да споря, за да мога по-късно да й се извиня.

— Извинихте ли се?

— Да. Извиних й се и я поканих на вечеря. Тя прие. Това беше началото.

— Що за момиче беше Ани?

— Ани? — Очите на Бун се замъглиха от тъга. — Най-чудното момиче, което съм срещал в живота си. Изпълнена с живот, господин Клинг, от нея наистина бликаше жизненост. Има много червенокоси, на които червената коса им е единственият огън. Иначе са като топени в белина, без никакъв живот. Забелязал ли сте, че повечето червенокоси имат белезникава кожа? Щом се покажат на слънце, почервеняват като раци. Ани не беше от тях. Беше жизнена. Червената й коса просто хармонираше с останалото. Обичаше да прави какво ли не. Да плува, да кара ски, да язди, всичко… Прекрасно си живеехме. Наистина прекрасно. На слънце не почервеняваше като рак. Хващаше бронзов загар. Беше прекрасна. Обичах това момиче. Давах й всичко, което имах. Обичах я.

— И какво се случи?

— Не знам.

— Никаква представа ли нямате?

Бун сви безпомощно рамене.

— Роди се Моника. Виждали ли сте дъщеря ми?

— Да.

— Нали е голяма сладурана?

— Да.

— Значи сте видели и дъртото чудовище?

— Моля? Извинявайте, не ви разбрах.

— Говоря за бившата си тъща, госпожа Травейл.

— Да, запознах се с нея.

— Дърто чудовище — повтори Бун. — Скоро ще я дам под съд, така да знаете.

— Нямах представа.

— Ще я съдя, за да си взема детето.

— Останах с чувството, че тя ви харесва — каза Клинг.

— Тъй ли? Чудовището е голяма актриса. Изгуби всички мъже в живота си и умираше от завист, че и Ани не е изгубила своя мъж. Изгуби и хубостта си, а Ани беше красива. Беше глупава, а Ани беше умна.

— Умна?

— Умна. Ум като бръснач. Нямаше нещо, което да не може да направи, и то добре. Бързо усвояваше всичко, господин Клинг. Много бързо. Не ми беше лесно да издържам на нейния темп.

— Значи… Значи не е била. Глупава?

— Глупава? Боже мой, не. Беше това рядко срещано съчетание на ум и хубост. И не можеше да прикрие ума си. Караше ме да се чувствам идиот редом с нея. Боже мой, господин Клинг, какво друго да ви кажа за Ани? Беше най-хубавото нещо, което ми се случи в живота. Каквото съм постигнал, дължа го на нея. Бях едно просто момче с фотоапарат, когато се запознахме. Сега вече знам какво да искам от живота, знам кое е важно и кое — не. Всичко това го дължа на Ани. Денят, в който я загубих, беше най-черният в моя живот.

— Опитвахте се да ми обясните защо се разведохте.

— Точно така. Та роди се Моника. Когато имаш малко дете, не можеш да се забавляваш както преди. Колкото и да обичаш детето, вече си вързан. Ани не желаеше да я повери на никого освен на чудовището. Искаше старата да дойде да живее при нас. Аз категорично се възпротивих. Казах, че не виждам защо да не ползваме бавачки на час, когато се наложи, както правят другите млади двойки. А Ани не, та не. Не щеше. Обичаше това дете като… много го обичаше. Обаче ми се струва, че в същото време изпитваше и неприязън към Моника. В този смисъл, че тя ни връзваше ръцете, нали ме разбирате? Не можехме вече да караме ски по уикендите както преди. Не можехме да се вдигнем и да отидем на плаж и да седим там колкото ни се иска.

— И какво още? — попита Клинг.

— Неприятно ми е да призная, но…

— Кажете.

— Тя започна да ме надраства.

— Моля?

— Аз съм един фотоапарат. Фотоапарат и нищо друго. Фотографията е моя професия и виждам целия свят като през обектив. Така възприемам света, господин Клинг. Аз съм от тези хора, които… които чувстват нещата. Но не съм голям мозък и никога не съм бил.

— Разбирам — каза Клинг.

— Ани растеше, а аз не растях. Фотоапаратите не израстват, господин Клинг, само запечатват видяното.

— Значи Ани ви е изпреварила?

— Да.

— А не вие нея?

— Не ставайте смешен. Умът й беше като ненаситен капан. Щрак! Всичко попадаше в него и там си оставаше. Имаше гладен ум. Поглъщаше всичко. Чудесна беше. Чудесно момиче.

— Защо тогава, след развода си с вас, отиде да работи в магазин за спиртни напитки?

— Не знам. Очаквах от момиче като нея да потърси някакво предизвикателство. Да отиде да работи в рекламата, в радиото или в телевизията — някъде, където да използва ума си. А тя първо започна да продава мебели, а сетне — алкохол. Не можах да разбера тази работа. Попитах я веднъж защо го прави. Когато отидох да видя Моника.

— И тя какво ви отговори?

— Каза ми: „Нуждая се от отдих, Тед. Всеки човек от време на време трябва да си почине.“ Почина си, с други думи.

— Ако съм ви разбрал добре, тя достатъчно си е била починала, докато е гледала детето.

— Така е — отговори Бун. — И аз мисля така.

Той хвърли цигарата на пода и я размаза с крак.

— Защо тогава започна да работи на тези места?

— Не знам.

— Имахте ли много семейни разправии, господин Бун?

— Средна работа. Като при всички женени.

— Колко често? Веднъж седмично, два пъти…

— Не знам, не съм ги броил. Знаете как е при женените. От време на време започват да си лазят по нервите. Не съм броил свадите.

— Бихте ли могли да твърдите, че сте били щастливо семейство?

Бун се поколеба и не отговори веднага.

— Не.

— Защо?

— Не знам… може би защото не бях достоен за Ани.

— Имаше ли други мъже в нейния живот?

— Не. Как мислите, ако беше имало други мъже, съдът щеше ли да й присъди детето?

— А вие? Във вашия живот имаше ли други жени?

— Не. Достатъчно ми беше да имам Ани.

— По вашите думи обаче не сте удовлетворявали Ани?

— Така е.

— И въпреки това в живота й не е имало други мъже?

— Нямаше. Поне аз не знам да е имало. Нашият проблем не беше изневярата.

— Поискахте ли детето да остане при вас?

— Не. Не предявих такива искания при развода. Не желаех нищо, което да ми напомня за Ани.

— Защото много сте я обичали, ако добре ви разбрах?

— Да. След известно време обаче разбрах, че това е глупаво. Издирих ги. Издирих нея и Моника. Отидох да ги видя. Дъщеря ми ме обича, господин Клинг. Имам добри отношения с нея и искам да дойде да живее при мен. Мога да й дам неща, които дъртото чудовище никога няма да може да й даде. Тя я държи противозаконно. Съдът даде Моника на Ани, а не на тъща ми. Държи я противозаконно и ако тези шибани съдилища не бяха толкова мудни, досега да съм си прибрал детето.

— Обаче казахте, че в началото не сте искали Моника?

— Да.

— И че много сте обичали Ани?

— Много.

— Кажете ми, господин Бун, когато се разведохте, мислехте ли, че. Е възможно един ден отново да се съберете с Ани?

— Да. В началото.

— Колко време живяхте с тази мисъл?

— Около шест месеца. Все се надявах тя да ме потърси. Особено след като разбрах, че е започнала да продава мебели. Надявах се да ми се обади и да опитаме да закърпим работата. Горе-долу шест месеца продължих да се надявам.

— А тя не се обади.

— Не, не се обади.

— И през цялото това време вие не сте правили опити да се срещнете с нея или с Моника?

— Точно така.

— А кога видяхте отново Моника? Имам предвид след развода?

— Шест или седем месеца след развода.

— А искали ли сте някога от Ани да ви даде детето?

— Ами… да.

— И?

— Отказа. Заяви, че е редно детето да живее с майка си.

— Така. А опитахте ли се да оспорите това по законен път?

— Разговарях с един адвокат. Той каза, че щом съдът веднъж е дал детето на Ани, няма какво повече да се направи.

— Значи тогава не е съществувала законна възможност да приберете детето?

— Обаче вече има такава възможност. Старата не може да има претенции към нея. В края на краищата, Моника е моя дъщеря.

— Да, сега има такава възможност. Но не за това ми беше думата. Имаше ли такава възможност, докато Ани беше жива?

— Не. Докато Ани беше жива, нямаше начин да взема детето. Можех да го посещавам, разбира се, и то можеше да прекарва известно време при мен. Но не и да остане при мен за постоянно. Поне докато Ани беше жива. Сега нещата се промениха. Сега ще се боря със старата в съда, пък ако ще да се охарча до последния цент.

Клинг въздъхна.

— Кога видяхте Ани за последен път, господин Бун?

— Преди около три седмици.

— По какъв повод?

— Отидох да видя Моника. Ани си беше у дома Обикновено гледам да наглася посещенията така, че да не се срещам с нея.

— В този случай държахте ли се приятелски с нея?

— Ние винаги се държахме приятелски.

— Значи не спорихте за нищо?

— Не.

— Стана ли въпрос за това при кого да отиде детето?

— Не. Този въпрос, поне що се отнася до мен, беше приключил. Знаех, че не мога да го взема, и се съобразявах с това. Сега обаче положението се промени. Проучих как стоят нещата веднага след смъртта на Ани. Дъртата няма шанс. Вече се обърнах към съда.

— Кога точно, господин Бун?

— Когато Ани умря.

— Същия ден?

— На следващия.

— Притежавате ли пистолет, господин Бун?

— Да.

— Каква марка и калибър?

— „Айвър Джонсън“, двайсет и втори калибър.

— Имате ли разрешително?

— Да.

— Да го носите със себе си или да го държите у дома?

— Да го държа у дома. Това, както сигурно знаете, е малък пистолет. Държа го за самоотбрана. Живея в южната част на Стюърт Сити, в скъпата част на Изола. Там стават много обири по домовете. Затова купих пистолета.

— Имате ли и други пистолети?

— Не.

— Да имате случайно пистолет калибър двайсет и пет?

— Не.

— Значи имате само един пистолет „Айвър Джонсън“ калибър двайсет и две, правилно ли съм ви разбрал?

— Да.

— Да знаете дали Ани е имала врагове?

— Не. Всички я обичаха.

— Как се казва адвокатът ви?

— Моят адвокат?

— Да.

— Защо се интересувате?

— Бих искал да разговарям с него.

— За какво?

— Просто така.

Бун го изледа замислено.

— Джеферсън Добърли — каза най-сетне.

— Знаете ли къде мога да го открия?

— Офисът му е в центъра, близо до улица „Мередит“. Па „Маргарет плейс“ номер четиристотин и тринайсет. Да ви дам ли телефонния му номер?

— Ако не ви затруднява.

— Четири осемдесет и три десет — каза Бун.

Клинг записа номера.

— Благодаря, господин Бун. Надявам се, че ще бъдете на наше разположение, ако се наложи да ви зададем още въпроси. — Подаде му визитната си картичка. — Ако случайно се сетите за нещо, което ви се стори важно, обадете ми се в осемдесет и седми участък, детектив Клинг. Номерът е на картичката.

Бун я взе и я прочете. От другия край на стаята се обади Карл, отново скръстил ръце.

— Тед, може ли да продължим? Кралицата на джунглите вече забогатя.

— Извинете, но имам работа — каза Бун.

— Благодаря ви за времето, което ми отделихте.

— Още нещо, господин Клинг.

— Да?

— Нали не мислите, че аз съм извършил това?

— Знаете отговора на този въпрос, господин Бун-рече Клинг.

— Хайде, Тед — обади се отново Карл. — Време е да почваме.

— Добре, идвам — каза Бун. — Желая ви успех, господин Клинг. — След това му обърна гръб и се насочи към модела. — Хайде, дай сега да свършим тази работа както трябва.