Към текста

Метаданни

Данни

Серия
87-ми участък (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Killer’s Choice, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
hammster (2007)

Издание:

ЕД МАКБЕЙН

ИЗБОРЪТ НА УБИЕЦА

Американска. Първо издание

Превел от английски Венелин Мечков

Под редакцията на Жечка Георгиева

Технически редактор Кирил Настрадинов

Художествено оформление: Момчил Колчев

Формат 84/108/32. Издателски коли 10.08. Печатни коли 12

Електронна обработка ЕТ „ФИБКО“

ИК „Медиум 999 — Колибри“ София, 1993

ДП „Полипринт“, Враца

ISBN 954-529-020-Х

Medium 999 — Colibri Publishing Group

Sofia, 1993

История

  1. — Добавяне

ДЕСЕТА ГЛАВА

По улица „Боксър“ вървеше човек и се чувстваше като конски гъз.

Цялото му лице бе покрито с лейкопласт. Беше висок метър и осемдесет и пет и тежеше осемдесет килограма. Имаше сини очи и волева брадичка. Косата му бе яркочервена с изключение на един кичур над лявото слепоочие, където веднъж го бяха наръгали с нож и после косата неизвестно по какви причини израсна бяла.

Човекът се казваше Котън Хоуз.

Не беше на смяна, но при все това се бе завърнал на улица „Боксър“ да научи нещо повече за онзи, който бе изстрелял четири куршума през вратата и след това го бе премазал от бой. Гордостта му бе наранена, а и лицето му бе наранено, но най-лошото бе, че се чувстваше кръгъл глупак. Не му беше приятно да се чувства глупак. Щеше да се чувства още по-голям глупак, ако Карела беше убит. Отново се сети за нелепото си почукване, отново се сети и за четирите неочаквани изстрела, които накараха Карела да легне на пода. Днес можеха да убият Карела. Днес можеше да стане причина за неговата смърт.

Мисълта не бе приятна. Може би Хоуз беше самонадеян, може би бе възпитан в участък, където убийците не бяха чести гости, може би бе нетърпелив и понякога високомерен. Обаче се гордееше много със своята професия и сърцето му бе широко като Големия каньон. Ценеше живота на Стив Карела като своя собствен. Не бе искал да допусне тази тъпа грешка. Реши, че може би е проявил нетърпение. Прояви нетърпение и забрави да мисли. А да забравиш да мислиш е лош навик за едно ченге, особено в участък като 87-ия. На Хоуз бе започнало да му става все по-ясно, че 87-и участък е по-различен от другите, през които бе минал по време на работата си в полицията. Реши, че това предизвикателство му е приятно. Беше станал ченге, защото искаше да се бори против престъпността. И в 30-и участък имаше престъпност, разбира се, но в сравнение с района на 87-и участък тя бе като лимонада до мартини с водка.

Хоуз имаше чувството, че има какво да научи в 87-и участък. Имаше освен това и чувството, че Стив Карела е човекът, от когото трябва да почерпи тези знания. Разбира се, за нищо на света не би направил на Карела удоволствието да се издаде, че се учи от него, но това не променяше същността на нещата. Разбира се, тъпата му грешка от днес следобед едва ли би го превърнала в любимец на Карела и неговата майка, поне така си мислеше. Не знаеше, че Карела вече е задраскал инцидента от съзнанието си. Ако го познаваше по-добре, Хоуз щеше да знае, че Карела не таи злоба. Хоуз обаче не познаваше Карела. Самият той бе достигнал онази степен на зрялост, при която таенето на злоба изглежда справедливо и уместно чувство. И така, използвайки собствената си личност като трамплин, той тутакси заключи, че Карела е затаил злоба към него заради случилото се следобед.

В същото време Хоуз държеше Карела да го харесва. Беше разбрал, че Карела е способно и умно ченге, инстинктът му бе подсказал това. Искаше да се научи на нещо от доброто ченге и умния човек, инстинктът му бе подсказал и това. Искаше да се научи на нещо от доброто ченге и да бъде уважаван от умния човек. Работата бе съвсем проста. Нямаше да постигне нито едно от тези две неща, ако Карела го приемеше за идиот.

Именно тези разсъждения го бяха довели до улица „Боксър“ тази вечер, вечерта на 15 юни. Беше събота вечер и един млад трийсет и две годишен мъж сигурно би открил някакво приятно забавление, по-подходящо за събота вечер. Хоуз обаче бе решил, че е извършил груба грешка, която трябва да поправи.

В известен смисъл той бе утежнил тази грешка. Веднага след стрелбата Карела настоя да го придружи до болницата, а той рязко отказа. Сега си даваше сметка, че този отказ всъщност бе своеобразно продължение на първоначалната му глупост. В онзи момент той физически не бе в състояние да претърси апартамента и нямаше основания да допуска, че човек като Карела ще се възхищава от героизъм на дребно. Бяха прекарали десетина минути в стаята, когато Карела отиде при него.

— Слушай, Хоуз — бе му казал, — страшно кървиш. Ако трябва да те нокаутирам, за да те откарам до болницата, ще го направя. Да те нокаутирам ли?

Хоуз уморено поклати глава и Карела го откара в болницата. В резултат на това не успяха да разпитат съседите. Хоуз се надяваше да стори това тази вечер.

Откри портиера в една стая в подземния етаж. Лежеше проснат по корем върху един миндер. Стайчето вонеше на уиски. Хоуз отиде до миндера и разтърси стареца. Той се извърна към него.

— Кво става? Кой си ти бе?

— Полиция — каза Хоуз. — Събудете се.

Старецът седна и със сънливи движения започна да разтрива очи.

— Кво искаш?

— Някои отговори.

— Колко е часът?

— Осем и половина.

— Много е рано. Сутрин никога не ставам толкова рано.

— Осем и половина вечерта. Чарлс Фетерик откога живее тук?

— Дай да ти видя значката.

— Аз бях тук днес следобед — каза Хоуз, като разтвори портфейла си така, че да се види забодената значка. — Трезвен ли сте?

— Цар съм на трезвеността — похвали се старецът.

— В състояние ли сте да разбирате какво ви говоря?

— Че кво толкоз?

— В състояние ли сте да ми отговаряте?

— Че кво толкоз?

— Фетерик откога живее тук?

— Трябва да има месец-два. Горе-долу толкоз. Да не е направил нещо? Хей! — Портиерът насочи костелив пръст към лицето на Хоуз. — Нали ти си ченгето, дето днес отнесе боя?

— Да — призна Хоуз.

— Е, значи е направил нещо.

— Извършил е нещо далеч по-лошо — каза Хоуз.

— Какво?

— Нищо. Имаше ли приятели в сградата?

— Не знам. Аз много-много не се занимавам с квартирантите. Грижа се за парното, канализацията, тока, такива неща. Много-много не общувам с хората. Не ме търси за компания.

— Фетерик женен ли е?

— Не.

— Да сте го виждали тук с момичета?

— С момичета?

— С момичета.

Портиерът сви рамене.

— Не съм забелязал. Докато човек не започне да удря по тръбите на парното, когато му е студено, аз не го забелязвам. И не ме интересува какво прави у дома си. Аз да не съм й стопанин на тази сграда? Само оправям парното, кана…

— Да, вече разбрах.

— Питай някой от съседите му по етаж. Те може да знаят. Аз не съм от най-общителните. Не ме търси за…

— Разбрах — побърза да го прекъсне Хоуз. — Много благодаря.

— Няма защо — рече старецът и веднага щом Хоуз излезе, се просна по корем на миндера.

Хоуз се качи на третия етаж и почука на апартамент номер 31. Никой не отговори. Продължи да чука. Отвори се врата. Не беше тази, на която чукаше. Беше вратата на апартамент 32. На прага бе застанало момиче.

— Няма никой — каза то.

Момичето беше с черен панталон и черен пуловер. Русата му коса бе сресана на конска опашка. На пръв поглед изглеждаше не на мястото си в този бордей, имаше твърде изискан, твърде елегантен вид. Повече щеше да му отива да държи чаша мартини на фона на някой скъп мезонет.

— Аз съм полицай — каза Хоуз. — Имате ли нещо против да ви задам няколко въпроса?

— Ти чукаше на номер трийсет и едно — каза момичето. — А аз живея в номер трийсет и две.

— Всъщност ме интересува номер трийсет и четири-отвърна Хоуз.

— За Фетерик ли си дошъл? — попита навъсено момичето, очевидно решило да кара направо.

— Да.

— Влизай тогава.

Хоуз го последва в апартамента и едва тогава забеляза, че черният й пуловер е протрит на лактите. Момичето запали лампата.

— Ще пиеш ли нещо? — попита.

— Не, благодаря.

— Какъв ужас, нали? Събота вечер, а съм сама.

— Да — каза Хоуз — А Фетерик…

— Откачалка — отсече момичето и сви рамене.

— Познавахте ли го?

Момичето отново сви рамене.

— Само си разменяхме по някоя и друга приказка. Докато прибирахме млякото. Разбира се, ако някой не го беше вече задигнал.

— Що за човек е?

— Откачалка — повтори момичето. — Нали ти казах. С комплекс за малоценност. Сигурно като малък е искал да спи с майка си. Нещо от този род.

— Какво? — учуди се Хоуз.

— Едипов комплекс. Обременен. Чувствал се е непълноценен. Баща му сигурно е бил едър мъж и той не е могъл да се примири с това.

— Узнахте всичко това от случайно разменени приказки? — попита Хоуз изумен.

— Сама съобразих, изказвам предположения — рече момичето. — Какво е направил?

— Мислим, че е убил един полицай.

— Леле, лошо му се пише. Ще го скъсате от бой, като го хванете, нали?

— Защо?

— Че това всички го знаят. Ще убива ченгета? Бой по главата, и толкоз. Ти на колко години си?

— На трийсет и две.

— Хубава възраст. Женен ли си?

— Не.

— Хм — каза момичето и го погледна замислено.

— Имам Едипов комплекс — рече Хоуз. — Обременен съм.

— Какво? А, да, разбрах. — Момичето се усмихна. — Ченге с чувство за хумор. Вече нищо не може да ме изненада. Сигурен ли си, че не ти се пие нищо?

— Сигурен съм.

— Аз пък ще пийна. Казвам се Джени. Джени Пеленко. Изискано, нали?

— Много — каза Хоуз и също се усмихна.

— Събота вечер, а съм сама. Ужас. — Отиде до кухненския плот и си наля чисто уиски. — Ще взема да се гипсирам. Искаш ли да се гипсираме заедно?

— Не, благодаря.

— От какво те е страх? Мъжът ми е във флота.

— Къде?

— Далеч — каза тя и се засмя. — В Тихия океан.

— А какво ще ми кажете за Фетерик?

— Че кой ще иска да се разпива с него?

— Не за това ми беше думата. Какво знаете за него?

— Какво искаш да знаеш? Питай Джени Пеленко. Аз съм жената на бръснаря. Това е италиански израз. Предполага се, че жената на бръснаря знае всичко, което става в града, защото го научава от бръснаря. Разбираш ли?

— Не съвсем. С какво се занимаваше Фетерик?

— Никога не ми е казвал. Предполагам, че е безделник.

— Виждали ли сте го да излиза от къщи с ръкавици?

— Да. Да, вярно. Това важно ли е?

— Не особено. Не е ли споменавал какво работи?

— Не. Предполагам, че или е скитник, или нещо много долно, я зидар, я изкопчия.

— Това са почтени професии — каза Хоуз.

— И какво, като са почтени? От това стават ли хубави? Зидарите са чекиджии, Фетерик е чекиджия. Значи трябва да е зидар.

— Никога ли не е казвал къде работи?

— Не.

— Виждали ли сте го сутрин да излиза за работа?

— Да.

— По кое време?

— Към осем, осем и половина.

— В Ривърхед ли работеше?

— Откъде да знам? Имаш ли нещо против да изпия още едно?

— Не, моля ви. Виждали ли сте негови приятели? Хора, които да влизат и излизат от апартамента.

— Той беше вълк единак — каза Джени и изпи чашата си на екс. — Май трябва да намаля темпото — рече и се усмихна. — Пощурявам, когато се гипсирам.

— Хм — каза Хоуз.

— Избива ме на чукане, когато се гипсирам — поясни тя и продължи да се усмихва.

— Тогава по-добре наистина намалете темпото. Можете ли да ми кажете още нещо за Фетерик?

— Не. Чекиджия. Откачалка. Никаквец. Зидар. Простак. Веднъж го поканих в моя апартамент да изпием нещо, а той отказа. Нали е простак?

— Имаше ли приятелки?

— Ако е имал, не съм ги виждала. Чекиджия. Хубаво момиче го кани в апартамента си да пийнат по нещо, а той отказва. Какво според теб го е уплашило?

— Представа си нямам — рече Хоуз. — Значи никога не сте го виждали да води момичета?

— Не. Кой ще се занимава с такъв простак? Ще взема да обърна още едно. — Наля си. — Искаш ли?

— Не, благодаря.

— Една чаша ще те отпусне.

— Не, имам да разпитвам още много хора.

— Трябва да е ужасно. Особено в събота вечер. Ти не пиеш ли?

— Пия.

— Ами тогава изпий едно.

— Сега не ми се пие, благодаря.

— Слушай, на целия етаж няма жива душа. Събота вечер е. В събота вечер всички се разгонват. Събота е. Не си ли разбрал какъв ден е съботата?

— Знам, знам.

— А не знаеш как да се разгонваш.

— Знам как да се разгонвам.

— Ами тогава пийни нещо. На етажа не е останал жив човек. И да искаш, няма кого да разпиташ. Сега аз съм тук. И съм сама. Само аз съм тук. Ти задавай въпроси, аз ще ти отговарям. Всички отговори знам. Джени Пеленко знае всички отговори.

— Освен тези, които ме интересуват.

— Какво?

— Ами не знаете нищо за Фетерик. Нали така излиза?

— Нали ти казах — чекиджия, простак, зидар. Човек, който реди тухли.

— Е, много благодаря — каза Хоуз и стана.

Джени Пеленко изпи уискито си и изгледа Хоуз сърдито.

— Ти какво чукаш? — попита го. Хоуз се придвижи към вратата.

— Лека нощ, госпожо Пеленко — каза. — Когато следващия път пишете на съпруга си, кажете му, че полицията ви е признателна за помощта. Това ще го зарадва.

Той отвори вратата. Джени Пеленко не бе свалила погледа си от него.

— Ти какво чукаш, ченге?

— Гвоздеи — учтиво отвърна Хоуз и излезе от апартамента.

— Гвоздеи? — чу крясъка на Джени, като слизаше по стълбите.

 

Колегите на покойника вървяха от двете страни на черния ковчег. Вървяха тържествено. Ковчегът изглеждаше лек, но това бе, защото тежестта му се разпределяше равномерно върху раменете на детективите.

Положиха ковчега върху катафалката и след това тя, последвана от черни коли, се отправи към Сендс Спит и гробището. Бяха дошли и някои от роднините на Хавиланд, но не много. Хавиланд повечето време бе живял съвсем сам. Свещеникът каза няколко думи над открития гроб и ковчегът бе спуснат в него, прихванат с брезентови въжета. През това време детективите със сведени глави наблюдаваха как бившият им колега потъва в земята. Беше прекрасен юнски ден. Хавиланд щеше да се радва много на един такъв ден.

Гробарите започнаха да пълнят гроба с пръст, а присъстващите взеха да се разотиват.

Колите потеглиха в светлината на юнското слънце и детективите се върнаха на работа. Имаше още цели две убийства за разследване.

Хавиланд лежеше в земята, от която бе станал част. До две седмици щяха да поставят каменна плоча върху гроба му. Може би до една година щяха да идват и роднини да полагат цветя на гроба му. Може би след това щяха да престанат да идват и нямаше да има повече цветя.

На Роджър Хавиланд щеше да му е все едно.

Роджър Хавиланд вече не бе част от света.

Роджър Хавиланд бе мъртъв и погребан.