Към текста

Метаданни

Данни

Серия
87-ми участък (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Killer’s Choice, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
hammster (2007)

Издание:

ЕД МАКБЕЙН

ИЗБОРЪТ НА УБИЕЦА

Американска. Първо издание

Превел от английски Венелин Мечков

Под редакцията на Жечка Георгиева

Технически редактор Кирил Настрадинов

Художествено оформление: Момчил Колчев

Формат 84/108/32. Издателски коли 10.08. Печатни коли 12

Електронна обработка ЕТ „ФИБКО“

ИК „Медиум 999 — Колибри“ София, 1993

ДП „Полипринт“, Враца

ISBN 954-529-020-Х

Medium 999 — Colibri Publishing Group

Sofia, 1993

История

  1. — Добавяне

ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА

Много е досадно да научиш, че човек, заподозрян в убийство, има железобетонно алиби. Досадно бе да научат това за Тед Бун, а още по-досадно бе да го научат за Франклин Фелпс. Тъжните факти обаче бяха налице. В деня на убийството на Ани Бун Франклин Фелпс бе прекарал в компанията на едно момиче на име Лидия Форестър времето от 9 до 11 часа вечерта. Асансьорният оператор си спомни, че го бил придружавал нагоре към 9 часа и надолу — към 11 часа Това, разбира се, не означаваше, че Фелпс не е могъл в този интервал да слезе по черното стълбище, да отиде да убие Ани и да се върне по същия начин. От черното стълбище обаче се стигаше до две места: до подземния етаж и до партера. На партера денонощно дежуреше портиер, който потвърди, че е видял Фелпс да излиза само в 11 часа. Колкото до подземния етаж, там управителят и един от чистачите бяха играли карти цяла нощ точно до единствената врата, от която е можел да се спусне някой от черното стълбище. Така че Фелпс не беше слизал по това стълбище. Беше се занимавал по това време с други неща. Той не беше убиецът на Ани Бун и това бе досадно. Това означаваше, че на ченгетата от 87-и участък щеше да им се наложи да бъхтят пак по улиците, а именно от такова бъхтене умират ченгетата.

По причини, които не бяха ясни и на самите ченгета, се оказа, че кажи-речи, всяко от тях бъхти по улиците, за да се открие убиеца на Ани Бун. С това бяха заети всички ченгета освен Котън Хоуз. Котън Хоуз си беше организирал собствен малък кръстоносен поход срещу убиеца на Роджър Хавиланд. Това, че всички бяха заети с един и същ случай, си имаше и хубавата страна. Намираха си тема за разговор дори когато изчерпваха мръсните вицове. Беше приятно, така се създаваше дружеска атмосфера.

— Това бъхтене по улиците ще ме довърши — оплака се Карела на Клинг. — Като станеш на моите години, ще • ме разбереш. Младо момче като теб не ги усеща тези работи. Ти на колко години беше, Бърт? На седемнайсет?

— На шестнайсет — каза Клинг.

— Значи изкачването на тези стъпала не ти е проблем.

— Стъпалата ги ям на закуска — каза Клинг.

— Виждам.

— И тротоарите също.

— Виждам.

Изкачваха стъпалата към една билярдна зала, известна в околността като „Райско преддверие“. Стълбището не излъчваше божествено ухание. Клинг не можеше да определи на какво точно миришеше, но със сигурност не на рай.

— Когато бях момче — продължи Карела, — и аз изяждах стъпалата. Че и тротоарите.

— Вече не ги кльопаш — отбеляза Клинг. — Плачеш за пенсия.

— Да.

— На колко си години, Стив? На шейсет и осем?

— Шейсет и девет.

— Добре изглеждаш за възрастта си.

— Това е от здравословния начин на живот.

Вече бяха достигнали райското преддверие. Дочуваха неподражаемия звук на билярдни топки, удрящи се една в друга върху маса, покрита със зелено кече. Отидоха до пропуска, който всъщност представляваше остъклена отпред Г-образна будка за цигари. Зад стъклото седеше плешив мъж, който дори не ги погледна. Беше отворил чекмеджето на касата и броеше пари.

Когато свърши броенето, Карела го попита:

— Върви ли?

— Комси-комса — демонстрира им плешивият френския си. — Ако искате маса, ще трябва да почакате. Всичко е заето. — И премести пурата в другия край на устата си.

— Не ни трябва маса — каза Карела.

— Тъй ли? А какво ви трябва?

— Трябва ни един човек на име Франк Ейбълсън.

— За какво?

— Ние сме от полицията — каза Карела и показа значката си.

— Какво е направил?

— Искаме само да му зададем няколко въпроса.

— За какво?

— Банални въпроси.

— В какъв смисъл банални?

— Банално банални — отвърна Карела.

— Да не е за…

— За кое?

— За нищо. — Плешивият изведнъж придоби разтревожен вид.

— Какво има?

— Нищо. Казвам се Финк. Болди[1] Финк. Смешно име, нали?

— Да — съгласи се Карела.

— Нещо да ти говори?

— Кое?

— Името. Болди Финк. Нещо да ти говори?

— Не. Трябва ли да ми говори нещо?

— Нали не сте тук за… онази работа?

— Коя работа?

— Значи името Болди Финк не ти говори за нищо?

— Не.

— Познаваш ли един от осемдесет и седми участък? Ти нали си от осемдесет и седми?

— Да.

— Познаваш ли Хавиланд? Роджър Хавиланд? Той е ченге. Знаеш ли го?

Клинг и Карела се спогледаха.

— Да, знаем го.

— Ами… момчета… вие до каква степен си споделяте? Думата ми е, как се споразумявате помежду си?

— Нищо не разбирам — каза Карела.

— Думата ми е… делите ли или що?

— Какво да делим?

— Парата.

— Коя пара?

— Хайде сега, не си чак толкоз зелено ченге — каза Финк.

— Ти си плащал на Хавиланд? — попита Карела.

— Плащах му.

— За какво?

— За комара.

— При тебе се играе комар?

— Играе се. Всичко е наред. Хавиланд ми каза, че всичко е наред. Каза, че няма да идват други ченгета да ми досаждат.

— Хавиланд е мъртъв — каза Клинг.

Финк зина.

— Тъй ли?

— Да.

— А, сега разбирам. Дошли сте да поемете работата, тъй ли? — Финк сви рамене. — На мен ми е все едно кой взима парата, стига да ме оставят на мира. Как ще бъде? Като с него ли?

— Не съвсем — каза Карела.

— Повече ли искате?

— Не съвсем.

— Тогава какво?

— Край на комара.

— Какво?

— Край на комара.

— Защо?

— Администрацията се смени — каза Карела.

— Хайде, момчета, недейте така. Не е хубава таз работа. Подмамихте ме да говоря.

— Финк, та ти през цялото време не млъкна. Ние само те слушахме.

— Добре де, може ли така да се постъпва? Не искате ли парите, дето ги вземаше Хавиланд?

— Не.

— Хайде де!

— Край — каза Карела. — Разбрахме се. Край на комара тук.

— Мамата ми таковахте, момчета — констатира Финк с мрачна гримаса.

— Къде е Ейбълсън?

— На маса номер три. Не обича да го смущават, когато играе.

— Лошо, лошо — каза Карела и двамата с Клинг се насочиха към маса номер три. На нея имаше само един човек. Беше облечен с бяла риза и синьо шалче. Ръкавите му бяха навити. Имаше тъмна коса, започнала да оредява на темето, и проницателни кафяви очи. Макар и да беше сам на масата, произнасяше на глас попаденията си.

— Шест в ъгъла — каза и удари топката с номер шест. Тя се понесе право към мрежичката в ъгъла. Дойде ред на топка номер тринайсет. — Тринайсеторката в страничното — каза Ейбълсън.

— Франк Ейбълсън? — попита Клинг.

— Да. Потрай малко. Тринайсет в страничното. — Удари и вкара топката в мрежичката. Беше ред на топка номер осем. — Осмицата в…

— Спри за малко, Ейбълсън — каза Клинг.

Ейбълсън го погледна.

— Ти кой си?

— От полицията — отговори Клинг.

Ейбълсън се отдалечи към другия край на масата. Взе парче тебешир и започна да отрива с него върха на стика си.

— Тъкмо се чудех кога най-сетне ще ме потърсите. Мога да ви слушам, докато играя. — Застана зад масата и се приведе, така че очите му да бъдат на нейното равнище. — Осмицата в далечния ъгъл. — Зае позиция, удари и топката се понесе към далечния ъгъл.

— Защо реши, че ще те търсим?

— Нали сте дошли заради Ани? Познах ли?

— Да.

— Ами работата е ясна. Излизах с нея и ето ви тук. Какво ви интересува?

— Като начало можещ да ни кажеш къде беше през нощта, когато я убиха.

— Кога беше това? — попита Ейбълсън. — Единайсет в ъгъла.

— Нощта на десети юни.

— Какъв ден? Понеделник ли, вторник ли, това имам предвид.

— Понеделник.

— Няма да ми е лесно да си спомня. — Той отново натри етика си с тебешир. — Откъде, по дяволите, ще помня?

— Точно преди една седмица.

— Една седмица. Чакай да видя. Петица в същата мрежа. — Топката изчезна в мрежата. — Видя ли?

— Често ли играеш тук?

— Рядко.

— Много си добър.

— А, оправям се. Сега е ред на дванайсеторката.

— А какво ще кажеш за нощта на десети юни?

— Точно сега мисля — поясни Ейбълсън. Удари топката и за косъм не успя да я вкара. — Дявол да го вземе. Разсейвате ме.

— Ужас — каза Клинг. — Я сега ни разкажи за десети.

— Бях зает.

— С какво?

— Да, сега си спомних.

— Какво правеше?

Ейбълсън изведнъж взе да шепне.

— Вие, момчета, в комбината ли сте?

— Хавиландовата комбина?

— Да.

— Не сме.

— А! — рече Ейбълсън.

— Оная вечер да не сте играли комар?

— Ами…

— Знаем за комбината, няма проблеми — каза Клинг.

— Поиграхме малко. Аз очистих банката.

— Колко?

— Пет стотака. Не е лошо, а? За игра на дребно…

— Добре е, много е добре. Да не забравиш да ги обявиш пред данъчните власти.

— Как ще забравя? Аз съм честен човек. Законът над всичко.

— В колко часа дойде тук?

— Към осем.

— И кога си тръгна?

— Към два сутринта.

— И през цялото време беше тук?

— Да. Вървеше ми като на краставо куче тояга.

— И сигурно доста хора са те видели.

— Така си е.

— Финк видя ли те?

— Видя ме. И много други ме видяха.

— Добре ли познаваше Ани?

— Доста добре. От време на време се срещахме. Няма ли да проверите моето алиби?

— И това ще стане. Какво ще рече „доста добре“?

— Ами… доста добре.

— Чукаше ли я?

— Що за въпрос?

— Бихме искали да знаем — каза Карела.

— Чукахме се. — Ейбълсън поклати глава. — Ей, момчета, частния живот на човека за нищо не го броите. Нищо свято няма за вас.

— А знаеше ли, че тя има любовник, който я издържа?

— Кой? Ани? Будалкаш ли ме?

— Говорим сериозно.

— Не, не знаех. Много ми беше симпатична. Хубаво маце.

— Къде се запознахте?

— По време на партия билярд. Можете ли да си представите? Играеше билярд. Страхотно маце беше. Веднъж дойде в салона, не в този, а в салона на Мики. Нали го знаеш салона на Мики? Дойде една вечер там с деколте ей дотук. Честна дума. Взе една маса и като подхвана топките, на нищо ги направи, сякаш цял живот това е правила. Страшна мадама. Всеки път, като се наведеше над масата, на момчетата очите им изскачаха. Страшно маце! Много ми беше симпатично.

— Да е споменавала пред теб името Фелпс?

— Не.

— А знаеше ли, че е разведена?

— Знам, знам. Нали съм я вземал от къщи. И с детето се запознах, Моника. Много сладко дете. Понякога му носех подаръчета — кога бонбони, кога кукла. Дреболии. Страхотно хлапе. Много умно. Голяма сладурана.

— Сигурно.

— И то ми беше симпатично.

— Мислил ли си някога да се ожениш аз Ани?

— Е, не ми е била чак дотам симпатична, господине.

— Да е споменавала пред теб, че има врагове?

— Не.

— А да ти е казвала, че се страхува от някого?

— Не.

— Кога я видя за последен път?

— Ами отидох в ритуалната зала, да й отдам почит.

— Кога я видя жива ми е думата.

— Преди няколко седмици. Чакай, беше първи юни. Сега си спомням, някой каза, че вече е юни. Беше събота вечер.

— Да е споменавала някакво писмо, което е получила?

— Не.

— След това търсил ли си я?

— Да. Един-два пъти се чухме по телефона.

— По време на тези разговори да е споменавала някакво писмо?

— Не си спомням.

— След шести юни търсил ли си я?

— Да, май я търсих.

— Да е споменавала някакво писмо?

— Не.

— Познаваш ли Артър Кордис?

— Не.

— А някой си Джейми?

— Не. Почакай. Как му е фамилното име?

— Не му го знам.

— Не. Познавам няколко души на име Джими, но на никого не викат Джейми. Пък и не познават Ани. Не, съжалявам. Няма ли да проверите моето алиби?

— Ще го проверим — каза Карела. — Когато се срещнахте, не ти ли се видя разтревожена? Да е имало нещо, което да я тормози, да я плаши?

— Не е споменавала нищо такова. Виждаше ми се жизнерадостна. Добре си карахме. Беше щуро маце. Не си я виждал как играе билярд. Страхотна беше. Не познавам друг, който да играе билярд така добре. Е, аз съм по-добър, но и тя беше страхотна, направо страхотна.

— Значи, Ейбълсън, нямаш представа кой може да я е убил?

— Нямам. Беше страшно маце. Защо да я убиват? Долна работа. Жалко. На мен ми беше много симпатична, да знаеш.

— Е, Ейбълсън, благодарим ти — казаха детективите и отидоха при Болди Финк, който продължаваше да брои пари.

— Миналия понеделник Ейбълсън игра ли комар при теб? — попита Клинг.

— Игра.

— От колко до колко?

— Дойде към осем и половина, отиде си в малките часове.

— По-точно.

— Към два-три часа трябва да беше.

— През това време излиза ли някъде?

— Да излиза? Така му беше потръгнало, да не е луд да мърда от масата? Спечели близо половин хилядарка. Когато ме пита за него, реших, че за това го търсите. За комара. Цялата нощ изкара тук. Абе, момчета, не можете ли да размислите?

— Друг някой да го е видял тук?

— Стотина души.

— Кои?

— Ей тези момчета например. От четвърта маса.

Клинг тръгна към посочената маса.

— Не можем ли да оправим тази работа? — обърна се Финк към Карела. — Толкова ли сте честни, по дяволите?

— Не е там работата — каза Карела. — Не съм честен. За нищо на света не бих разрушил вярата ти в корумпираността на полицията. Корумпиран съм колкото всички останали ченгета, които познаваш. Работата е там, че се глася за големи дела и не ми е до дреболии.

— А, ясно — кимна Финк, удовлетворен от отговора. — Разбирам. По едно време взех да мисля, че не съм наред. Да видя ченге, което не взема сухо. Защо не вземете да изпроводите насам някое ченге, дето да не се гласи за големи дела? Много ще ми е трудно да сменям мястото.

— Разбирам те. Ще изгубиш дела, който се полага за салона.

— Точно така. Правилно си ме разбрал. Тук имам големи режийни. Та да вземеш да ми намериш някое ченге, дето не се гнуси от дреболии, а?

— Ще потърся — каза Карела. — Дотогава — никакъв комар.

— Благодаря — каза Финк щастлив. — Хиляди благодарности.

Клинг се върна.

— Всичко се потвърждава — каза. — Ейбълсън е чист.

Бележки

[1] Болди (Baldy) — плешивко (англ.). — Б. пр.